Публикувано на

Управление на перцепциите | Култура – Брой 16 (2938), 24 април 2015

Някой помни ли кадрите от началото на въздушната кампания на „Пустинна буря“ в Ирак в нощта на 17 януари 1991 г.? Тия дни ги преоткрих в Youtube и просто не можах да повярвам, че е минал почти четвърт век от премиерата на този абстрактен спектакъл, но естетиката му все така безотказно подвежда сетивата, че става дума за война, а не за електронна игра, и че „там някъде“ наистина умират хора. В изкуствената медийна светлина обаче дните, нощите, пък и смъртта изглеждат съвсем относителни. Те са просто специални ефекти. Доволен от медийното отразяване на Войната в Залива и от набиращата й популярност, президентът Буш тогава бе възкликнал с трогателен възторг: „И за Бога, ние победихме Виетнамския синдром веднъж завинаги!“. (Става дума за „синдрома“ на спонтанно възмущение, който жестокостите на войната събуждат, а е „виетнамски”, защото е кръстен на войната във Виетнам и по-точно на онази наградена с „Пулицър“ фотография с голото момиченце, бягащо от американския напалм.)
Но ето че минаха години и нещо в режисурата на спектакъла взе да куца. Изплуваха още кадри от този период, които не бяха нито абстрактни, нито естетични. Фотографиите на Kenneth Jarecke, например, които дълго време никоя медия не желаеше да публикува, показват как иракски войник е изгорен жив, докато се опитва да се измъкне през предното стъкло на камион.
Също така, ако се сещате, благодарение на Брадли Манинг и сайта Уикилийкс, в мрежата изтече едно видео, озаглавено „Съпътстващи убийства“. То показа как американски военни стрелят за забавление от хеликоптер „Апачи“ по невъоръжени цивилни и по журналисти, а после и по хората, които се опитват да им помогнат. Цял свят видя убийството на баща и двете му деца от забавляващата се „софистицирана” и „безпогрешна” американска армия и всички тутакси се оказаха пак болни от „Виетнамския синдром”. Само че този път без „Пулицър”, а с тежък режим в Гуантанамо за Брадли Манинг и вечно бягство за Асанж.
А помните ли омерзителните кадри от друг един американския военен затвор, този в Абу Гариб? Те бяха порнографски, но бяха също така и информация от обществен интерес, защото чрез тях американските данъкоплатци добиха представа за какво правителството им харчи пари, а светът видя истинското лице на „миротворците“. Тези кадри обаче събудиха гняв. Те послужиха и като оправдание за терор. А терорът от своя страна послужи като оправдание за цензура.
Миналата седмица коментирах съмнителното изобилие от кадри на жестокост в мрежата, но не споменах нищо за цензура. При цялата тази привидна свобода на новите медии, нито за миг не бива да забравяме за нея и за огромната заслуга, която „министерството на истината“ – любимата търсачка Google – има.И не, санкциите на Google спрямо провинилите се сайтове не се изразяват само в блокирането на рекламите, както стана с antiwar.com. Услугите към правителството не се изчерпват и с пропагандата. През 2013, например, бе подхваната кампания за осигуряване на обществена подкрепа за войната в Сирия и даже на заглавната си страница, току под полето за търсене, Google бяха инсталирали съобщение: “На живо! Секретарят Кери отговаря на въпроси за Сирия. Днес, по Hangout, в два следобед, източно време”. Hangout е масивна платформа, специално предоставена от Google за глобално разпространяване на развенчаните вече лъжи, че Сирия ползва химически оръжия, но това идеално се вписа в сладникаво лицемерната “Don’t be evil“ фирмена култура. Днес не е никаква тайна, че Сергей Брин още в университета в Станфорд е получавал държавна подкрепа за разработката си и това, което по-късно става известно като свръх успешна частна компания. Google не е просто сбъдната колежанска мечта, а част от програмите на ЦРУ и Пентагона за разработка на оръжия за предстоящата информационна война и то тъкмо в „жанра“ „управление на перцепциите“…
Вече никой не възнамерява да предпазва възприятията ни от прекомерното насилие в мрежата. Даже напротив. След като поискахме истината и я получихме, не ни е оставен друг избор, освен да свикнем с нея. Благодарение на компанията Google животът ни се е превърнал в безкраен филм на ужасите, изпъстрен с реклами как да го направим по-комфортен, по-благоуханен и чист.
Публикувано на

Забавлявани до смърт | Култура – Брой 15 (2937), 17 април 2015

На 25 март Ройтерс публикува една листовка, изобразяваща в manga-стил млади хора, напъхвани от двама маскирани в месомелачка с надпис ИДИЛ. Листовката бе дело на Пентагона и предназначена да бъде пускана над Сирия като част от психологическата война, която Пентагонът води срещу Ислямската държава. Листовката би трябвало да действа демотивиращо на младите хора, решили да се присъединят към редиците на ИДИЛ, доста неефективно, впрочем. Едва ли Вашингтон с неговите прехвалени анализатори не си дава сметка, че по света има достатъчно много отчаяни млади хора, които предпочитат риска, материално подплатен от ИДИЛ, и не на последно място, възможността да се идентифицират с някаква разпознаваема идеология пред съмнителната и доста посредствена перспектива, която бъдещето очертава пред тях. За слабата ефективност на тази психологическа война навярно има принос и двойствената роля на Вашингтон в събитията в региона – от една страна, да разхвърля анти–ИДИЛ листовки, а от друга страна – амуниции, които незнайно как попадат все в ръцете на врага, ИДИЛ, и саботират наземните опити на Сирия и Ирак да се справят с тази напаст вече трета година.
Американските тактици и стратези не може да не си дават сметка колко точно „влияят“ на наземната ситуация с пропагандата си.
Сега подобен сюжет се развива и в Украйна. Преди дни американската Долна камара с огромно мнозинство одобри резолюция в „подкрепа“ на Украйна под формата на оръжия. Видният конгресмен и член на Комисията по външна политика Елиът Енгел каза: “Хората в Украйна не се нуждаят от американски войници. Те просто се нуждаят от оръжия, за да се защитават. Те нямат тези оръжия. Ние ги имаме.” С което Енгел призна, че САЩ дори няма да си направят труда да воюват, за да завземат интересуващите ги територии, те просто са „специалисти” в разпалването на интриги и поддържане на идентичностни конфликти в тези територии.
Но понеже започнах с темата за психологическата война… Нямате ли напоследък чувството, че самите вие сте мишена на такава война? Колко пъти дневно попадате на новини за ИДИЛ, от които кръвта ви се смразява, и каква, мислите, е допустимата доза ужас и покруса, с която можете да се справите, преди изцяло да загубите чувствителност или да развиете психоза? Чувствате ли се информирани, докато гледате „пърформансите“ на Ислямска държава, щедро заливащи мрежата, или напротив – чувствате се интоксикирани до неадекватност, до безпомощност? Какво се случва с полетата ни на възприятие и дали това се случва едва напоследък? Или вече се е случвало многократно? С Войната в Залива, после с Косово… И после още много, много пъти…
Не бяха ли полетата на нашите човешки възприятия запазена територия за индустрията на Спектакъла, киното, рекламата, произвеждащи желания? Или може би Спектакълът е мутирал в нещо друго, в Спектакъл на ужаса? Жанрът май е напуснал студията на Холивуд, просмукал се е в мрежата, а през нея – в реалността, като че ли за да ни накаже за перверзната лакомия, с която поглъщаме всеки добре опакован комерсиален продукт.
Трудно е, а може би няма и смисъл да се рационализира ирационалното, затова просто ще препратя към Пол Вирилио и неговата „логистика на перцепциите“. В книгата си, озаглавена „Война и кино“, той твърди, че технологията на тези две изкуства се е развила във фатална взаимовръзка. Вирилио илюстрира своето твърдение може би повърхностно, но ефектно, с ядреното зарево в Хирошима, проникнало и в най-тъмните кътчета на града, за да гравира сенките на жертвите върху стените.
Вирилио твърди, че технологията съществува заедно с възможността за инциденти. Откритието на локомотива върви с откритието на дерайлирането, а откритието на телевизора – със загубата на перспектива. Катастрофата е един вид „отрицателен растеж на социалния позитивизъм и научния напредък“. Ако допуснем същото и за развитието на информационните технологии, то скоростта, с която информацията ни връхлита, отдавна е извън контрол. Контурите на случващото се са размазани от тази скорост, а ние сме в перманентна прострация от загубата на контрол. Имаме ли шанс за оцеляване в една бъдеща война или вече сме победени?
Публикувано на

Снъф | Култура – Брой 9 (2888), 07 март 2014

Ще разберем ли някога какво се случи на кървавия 20 февруари, когато в Киев, на улица Институтска, някой изпрати невъоръжени младежи в атака под прицела на нечии снайпери? Чии бяха тези снайпери? Беше ли режисиран разстрелът и къде бяха лидерите на Майдана по времето на този щурм? Може ли мрежата да помогне в ситуация на дезинформация или само усилва хаоса?
Независимият украински (но пък рускоезичен?!) новинарски сайт УБОП си е поставил задачата да събира информация за това, което се случи на страшната дата 20 февруари. Тия дни там се появи заглавие „Бившият командир на „самоотбраната на Майдана“ Парубий внезапно изчезнал преди последния щурм.“
Докато УБОП задава въпроси на умълчалите се лидери и очаква отговори, в интернет се появи ново видео от разстрела на украинците, но този път на блога на руснака Антон Благин от Мурманск, а малко по-късно се появи и разкритието кой е операторът, заснел страшната случка. Това бил някой си Ацамаз Кочиев, осетински евреин, известен московски папарак.
„Участниците и организаторите на това шоу, пише Благин, са знаели отнапред кой и къде ще се позиционира на 20 февруари 2014 г. на улица Институтска, от какъв ъгъл ще се снима и от какви ъгли ще се стреля по хората. Това не са знаели единствено жертвите – така наречените „екстремисти“, които, освен с щитове, не са били въоръжени с нищо. Тях са ги пратили на заколение като овни, подплашили са ги с изстрели от разни страни и с гръмки призиви от високоговорителите са им дали указания да се съберат в групичка именно на това малко пространство, където ще бъдат разстреляни. Всичко е било приготвено за зрелищното кърваво „шоу“ предварително: и стрелците, и телевизията, и журналистите с фотографите“.
Манипулатор ли е Благин или разобличава манипулация? Защото, ако това, което пише той, е истина, то значи случващото се в Украйна е покъртителна трагедия.
На блога на Благин могат да се видят фотографии от мястото, където е стояла видеокамерата, снимаща разстрела – на не повече от 30 метра от стрелбата – разстояние, достатъчно, за да предизвика нервност дори у най-изпечения военен журналист. Що за оператор е обаче папаракът Кочиев, който видимо не трепва?
Възможно ли е да е имало предварителна уговорка между организаторите, снайперистите и самите снимащи? Възможно ли е това да е постановка? И коя телевизия е излъчила това „риалити-шоу“?
На видеото се чува как, непосредствено преди излъчването, Кочиев получава последни наставления от стоящия до него журналист: „Ацик, трябва да показваш труповете!“. А Ацик, като закоравял професионалист, отговаря: „Не труповете, а как улучват хората и как те падат на земята!“ Диалог, достоен за сценарий на филм! Така ли се случват нещата наистина или реалността е по-лапидарна? Постингът на Благин завършва с уточнението, че Ацик е евреин и мелез, а от такива реално нищо добро не може да се очаква… При тази фраза всичко, дори най-очевидното, започва да изглежда съмнително, но дори така да е, няколко тежки въпроса тепърва очакват отговора си от лидерите на Майдана:
1. Каква е била официалната диагноза на Андрей Парубий при хоспитализацията му на 18.02.2014 и къде са документите, потвърждаващи диагнозата и бързото му оздравяване?
2. Кой в негово отсъствие е ръководил „Самоотбраната на Майдан“? Кой е издал заповед за атака на ул. Институтска и кой и как е координирал действията?
3. Защо не бе проведено разузнаване и не бе даден отбой при наличието на огнестрелно оръжие?
Изводите, които УБОП правят в очакване на тези отговори, са, че разстрелът се е случил със съучастието на т. нар. Опозиция в Украйна. Твърде произволно, може би, но и с основание подозирайки, че новата власт ще си измие ръцете с поредното издевателство, маскирано като помощ – пробутвайки във Върховната Рада законопроект за държавна помощ за пострадалите, знаейки, че пари за това няма.
В момента Русия прави всичко, за да дискредитира случилото се на Майдана. Както и противниците на Русия правят всичко, за да я дискредитират. В подобна ситуация единствено шокът и дезинформацията са във възход, а в такъв случай дори войни не може да има, само касапници.