Публикувано на

Невиждани маневри | Култура – Брой 4 (2796), 03 февруари 2012

„Кажи НЕ на ACTA. Попречи на ACTA да открадне Интернет. СЕГА.” – това скандираше светът през октомври м.г. когато Обама подписа съглашението с Китай и вече се знаеше, че и Европа ще го стори. Но колцина се питаха в околоновогодишния шок и ужас покрай SOPA/PIPA какво става с АСТА?
Май даже трябва да припомня какво е ACTA. Това е многостранно Търговско съглашение за борба с фалшификатите (The Anti-Counterfeiting Trade Agreement) с цел установяване на международен стандарт в глобалното опазване на интелектуалната собственост. Между наказанията, които ACTА предвижда за нарушителите е и изключване на интернет, а това може да стане единствено след филтриране на локално ниво, събиране на лична информация и предоставянето й на заинтересувани лица, т.е. предполага наличието на централизирана база данни, в която всеки от нас притежава индивидуална интернет идентичност и досие. Вече е ставало дума за изграждане на такава база данни в Европа, т.нар. платформа COPIS, чиято специфика си остава неясна: кой ще има достъп до данните в нея, кой ще има възможността да ги променя и колко време ще бъдат съхранявани? Има ли нещо общо изграждането на COPIS с подготовката на Европа да се присъедини към АСТА? Дали опазването на авторските права не е само повод за необратимото вкарване на света в Бентамовия затвор на една централизирана база данни?
Та значи: след две години съпротива срещу ACTA, изведнъж светът забравя за нея и започва панически да се пита ще подпише ли Обама SOPA/PIPA или няма да подпише? Ще настъпи ли краят на света или не? Всъщност, тия дни бе подписано www.prisonplanet.com/obama-signs-global-internet-treaty-worse-than-sopa.html нещо далеч по-неприятно от SOPA/PIPA. На 26 януари няколко страни-членки на Европейската общност сред които Белгия, Англия, Австрия, Чехия, Дания, Финландия, Франция, България[1], Унгария, Ирландия, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Полша, Португалия, Румъния, Словения, Испания и Швеция, подписаха АСТА съглашението на тържествена церемония в Токио.
До май, 2013 се очаква още няколко страни да го направят, а през лятото АСТА да бъде окончателно ратифицирано. Това ще позволи на собствениците на авторски права да изискват от доставчиците на интернет да действат буквално по тяхна прищявка, без какъвто и да било юридически контрол и това наистина би сложило край на интернет такъв какъвто го познаваме! Страховитостта на АСТА обаче идва не толкова от това, че ще се наложи да си плащаме за забавленията. Проблемът е в технологичната платформа, в тази единна база данни и монопола над това, което ще съдържа тя – личните ни данни.
Може би индикацията, че Европа се готви за нещо такова е предстоящата реформа на правилата за защита на личните данни. Защитата на лични данни само по себе си е нещо добро, но доколко реформата е продиктувана от това и доколко от нуждата за улесняване на „предотвратяването, разкриването, разследването или наказателното преследване на престъпления и свързаните с това съдебни дейности?”
Чувствате се объркани? Питате, защо при наличието на АСТА бяха нужни SOPA/PIPA? За да отвлекат вниманието от Европа, очевидно! Кадер Ариф, докладчикът на Евросъюза пред АСТА подаде оставка без да крие отвращението си, наричайки АСТА юридически съмнителен документ, който ще има огромно влияние над живота на милиарди хора. и че е прокаран от „дясното крило“ на този парламент с цената на „невиждани досега маневри, които включиха темата в дневния ред, преди обществото да може да формира мнение, лишиха парламента от правото на дебат и отнеха възможността за представяне на основателните искания на гражданите.”
Досега ACTA заобикаляше законодателството на САЩ и одобрението на Сената бидейки не закон, а просто съглашение. Но съглашенията са в сила единствено в течение на един президентски мандат, докато въпросите на интелектуалната собственост са залегнали в Конституцията на САЩ и са от компетенцията на Конгреса. А и при положение, че ACTA е просто съглашение, защо ние в Европа трябва да гледаме на него като на обвързващ договор до степен, да търпим намесата на САЩ в законодателствата си?

[1]На правителствения ни сайт може да се види, че решението България, да го стори е било взето още на 11 януари. Оказа се, че това дори е било съобщено в някои медии, но като по чудо останало встрани от общественото внимание.
Публикувано на

Краят на глобализацията? | Култура – Брой 2 (2794), 20 януари 2012

Докато на 31 януари американците се отдаваха на празничния си делириум, президентът им подписа нов законопроект за националната отбрана National Defense Authorization Act (NDAA), който упълномощава военните да задържат под стража за неопределено време и дори да подлагат на изтезания всеки, заподозрян в тероризъм. Тревогата от подписването на NDAA се усилва от факта, че на 24 януари предстои подписването в Сената на друг един закон, за „превенция на онлайн заплахи за креативната икономика и кражбата на интелектуална собственост” (PROTECT IP Act или PIPA). Той е двойникът на т.нар. Stop Online Piracy Act (SOPA), внесен в Камарата на представителите в края на октомври м.г.
Не бива да забравяме нито за миг, че макар и с глобална структура, интернет си остава американски проект и чисто меритократски погледнато, американците имат право да споделят със света достиженията си, имат правото и да не го правят, имат дори правото да губят, както вероятно ще се случи с приемането на SOPA/ PIPA. Срещу неговата ретроградност вече протестират утвърдени компании, като Amazon, AOL, Ebay, Facebook, Google, IAC, LinkedIn, Mozilla, Paypal, Reddit, Twitter, Yahoo, WordPress и Wikimedia.
Проблемът, обаче, засяга доста повече хора от web 2.0 предприемачите.
Какво точно ще се случи? Във вида, в който е депозирана черновата, американският закон ще преследва нарушители извън страната (foreign според лексиката на SOPA и overseas според PIPA). Мерките ще се изразяват в изискване към американските интернет доставчици, търсачки и сайтове за платежни услуги да блокират достъпа на потребителите си до сайтовете-нарушители, а такива ще са всички, в които се появи дори само линк към забранено съдържание. На пръв поглед, локален закон ще бъде прилаган локално, само дето обсегът му ще е глобален. Защо? Защото за изпълнението му ще бъде ползвана глобалната структура на интернет – единната система от имена на домейни, което ще рече, че където и да се намирате, каквото и да е поданството ви, вие ще бъдете досегнат от дългата ръка на американския закон и то веднага, понеже мярката е замислена като предварителна – първо ще се прилага, а едва след това ще се разисква целесъобразността й. Това е без прецедент в историята на интернет и може да му сложи край такъв, какъвто го познаваме. Очевидно, САЩ не разчита само на DNS терора. Wikileaks са публикували вече грами за грубата игра на американската дипломация в Испания, резултатите от която станаха ясни съвсем наскоро – на 5 януари т.г. в страната бе приет закон, свързан с авторското право.
Отстрани погледнато, щатското правителство изглежда болно от шизофрения. То живее в паралелната реалност на Холивуд, наблюдава света с очите на Холивуд, вижда враговете си във враговете на Холивуд и защитава ценности, вълнуващи предимно Холивуд. Очакващият подписа на Обама законопроект ще е изцяло в интерес на развлекателната индустрия, чието въплъщение се явява Холивуд; и като че ли всичко извън тази лоби-логика е без значение, щом САЩ са решили да сложат окончателно край на и без това пострадалата си репутация на страна-гарант на демократични ценности и свободи по света. А фактът, че в повод за налагане на терор и ограничаване на свободата се превръща изкуството или поне лековатата му, развлекателна част, е особено неприятен.
Според мнозинството коментатори, законопроектът е безумие дори само заради несъстоятелността си от бизнес и технологична гледна точка. Ако и на старомодната развлекателна индустрия да й изглежда несправедливо това, че web 2.0 мрежите не са в състояние да произвеждат, а единствено дистрибутират краен (разбирайте квантифицируем) продукт, по-тревожното и обезпокояващото в този кръстоносен поход срещу пиратството е, че самият „краен продукт”, който новоприетите закони защитават и на който икономиката на Запада упорито продължава да разчита, е също толкова нематериален в своята същност, колкото де факто са и услугите, с които търгуват мрежите. Завършени произведения или не, един филм, книга, музикален албум винаги ще са нещо много повече от стока. Те притежават и ред неквантифицируеми качества, заради които финансистите ги наричат с термина „нематериални активи“ (intangibles) и са нещо, зависимостта си от което всяка една здравомислеща икономика се стреми да сведе до минимум.