Публикувано на

Пак за шльокавицата | Култура – Брой 21 (3031), 02 юни 2017

Старая се да не пиша за онези специфични събития и хора, за които „лоша реклама няма“, но понякога се налага. Едно такова събитие имаше около празника на писмеността. Медиите го обявиха така: за първи път ще имаме възможността да се докоснем до книга, написана на шльокавица. И то не коя да е книга, а една от най-българските книги, писани някога: Под игото. „Революционното” издание било съвместен проект на Saatchi & Saatchi Sofia и издателство Жанет 45, а целта му – да се заклейми същата тази шльокавица. Интересна „революционна“ тактика, защото първото, което хрумва на човек, е: Как така „за първи път”? И втори ли ще има? „Революционният” ефект също буди въпрос – на връх 24 май из социалните мрежи прописаха на шльокавица дори хора, които никога не са го правили, ей така, за да се пошегуват с „шегата“. И продължават да го правят. И не се знае кога ще спрат!
Далеч не всички бяха развеселени обаче. Някои бяха в недоумение. Това бяха тези, които помнят FIDO-net, IRC, първите вносни мобилни телефони, а също и бъгавата програмка Flex Type, с която кирилизирахме навремето и която, като се счупеше, чупеше целия Word, а с него и архива. Та тези ветерани, сред които някак попадам и аз, реагираха с недоумение на идеята: да си минал през всичкото това и да се уплашиш, че кирилицата загивала във времена, когато всички в мрежата пишат на всички възможни азбуки във всички приложения на всички възможни устройства? Ами, тъпо е!
Трети пък бяха откровено обидени. За тях „Под игото“ е символ, а символите по-добре да не се пипат, особено в разделни времена като днешните. Та тези хора не схванаха „софистицираното“ и „дълбоко“ послание на Saatchi & Saatchi и Жанет 45 и видяха в него това, което е – провокация и даже нещо повече: опасен прецедент за съвсем реално омаловажаване на кирилицата.
Вярно, всички всеки ден си служим със шльокавица – SMS-ите на латиница са по-евтини, а паролите на шльокавица – по-трудни за разкодиране. Тези употреби обаче не са публични. Те са съвсем поверителни. Публично и масово е това приравняване на „Под Игото“ с чат. Днес, когато корпорациите Google, Microsoft, Apple са вградили кирилицата в основния си код и когато даже уеб адресите могат да са на кирилица, да се плаща на някой за написването на специална програма за шльокавизиране, и то с цел да се защитава кирилицата, е напълно необяснимо.
Можем да си представим офисния ентусиазъм от „гениалната“ идея, родена в мъчителен брейнсторминг след безсънна нощ, но няма и как да не запитаме – кой, как и защо финансира това? Че то е съвършено нелогично от финансова гледна точка! Нелогично и даже вредно е и от гледна точка на икономиката на вниманието. Кое оправдава това поредно разхищение на ментална ангажираност от страна на публиката? Че то е толкова „находчиво“ и „хитро“, колкото да пропагандирате добри маниери, показвайки задника си на площада! Публиката вижда поза. Публиката е уморена и отвратена. Говоря за чувствителната публика. На другата й е все едно.
„Книгата вече е в продажба“, успокояват ни авторите на проекта – а срещу всяко купено копие издателите ще дарят други две български книги на училища, читалища и библиотеки в цялата страна. Как да не си отдъхнем сега? И какви ще са тези други две български книги? Нещо от откровения кич, който напоследък ни пробутват под етикета „качествена съвременна българска литература“?
Ще завърша с едно напомняне на очевидното – кирилицата не се нуждае от реклама, а още по-малко от реклама като тази. Единственият начин кирилицата да пребъде е да не се пречи с нейна помощ да бъдат създавани ценности.
Публикувано на

Дигитални урагани | Култура – Брой 38 (2830), 09 ноември 2012

На 23 октомври един потребител на Facebook написа в статуса си “Току що купих 1 милион вписвания на лични данни във Facebook…”  И този meme тутакси обиколи света.
Появи се на първа страница в Hacker News, в Mashable, Search Еngine Watch, Daily Mail, появи се във френските, руските, немските, чешките, финландските, белгийски, румънски и македонски медии. А ето, че наскоро се появи и в „Насреща” при Люба Кулезич.
Всъщност, този FB потребител е българинът Богомил Шопов – хактивист, борец за мрежови свободи и един от радетелите за основаване на пиратска партия у нас. Купил е личните данни (имейли, имена, URL на профили) на тези милион други FB потребители (сред които и негови познати) за 5 долара от сайта за почасова работа, Gigbucksq от някой си, именуван ‘Mertem’. В сайта се предлагат и други подобни услуги на цени между $5 – $50. Какво значи „да закупиш лични данни”? Значи буквално да си напазаруваш фенове и по-точно – привилегията да спамиш нищо неподозиращи индивиди с информация за своя бизнес, кауза, личност… Става дума за прицелване на мерника, за вземане на мушка на мрежови идентичности по геолокационен, възрастов, полов, расов и всякакъв друг признак, като се предполага това да генерира трафик към сайта ви, а с това и повече печалба за вас. За целта на този тип мрежови бизнес и предприемачите му, напомнящи по странен начин Гоголевия герой Чичиков, вече е ставало дума тук.
Къде обаче е новината, ще попитате? Скандалите с личните данни на Facebook са толкова отдавна и за тях толкова е писано, че новина в случая е единствено фактът, че някой счита това за новина. Факт е също и това обаче, че дори Facebook служителите са пожелали Шопов да изтрие статуса си. Защо? И какво им е поверителното на данни, които могат да се нагребат в изобилие и напълно свободно във Facebook, без да е нужна компетентността на хакер, а единствено умение да се ползва най-обикновен бот? И защо ни се вижда такъв ужас това, че и друг знае имейла ни в мрежата? Толкова ли бързо забравихме времената, когато трите ни имена, заедно с телефонните ни номера и физическите ни адреси, се мъдреха в телефонните указатели? Ами публичните регистри? Нима получаването на спам по мрежата е по-сериозно нахлуване в личното ни пространство от това някой да ни телефонира или да ни открие на адреса ни в реалния, физическия свят? Проблемът в случая е не достъпността на данните, по които можем да бъдем идентифицирани, а че благодарение на технологиите тези данни бързо и лесно могат да бъдат обработвани машинно. И още нещо – тези данни не толкова служат за физическото ни идентифициране. Те могат да послужат и за предвиждане на нашето поведение. Вероятно и за симулирането му. Потребителско поведение? Поведение на граждани? Човешко поведение? Поне това е претенцията на разработчиците на всевъзможни аналитични платформи и приложения за социалните мрежи и, да, анализ на потребителското поведение. Тези разработчици и тяхното не особено прозрачно партньорство със собствениците на социални мрежи, според мен, би следвало да са предмет на интереса на мрежовите активисти, а не на такива като потребителя Mertem от Gigbucks. И е редно да се запитаме колко далеч могат да стигнат подобни разработки в прикачването на етикети към нашите виртуални същности? Дали усиленото търсене на корелации между поведението ни и данните за потребителските ни вкусове, пола, цвета на кожата, вероизповеданието и нацията не би довело до етикетирането ни като опасни за обществото по подразбиране, например?
Обвиненията и скандалите около начина, по който социалните мрежи, в частност Facebook, третират личните ни данни едва ли ще секнат лесно и бързо. Междувременно, тези същите наводнени от спам социални мрежи вършат нелоша работа на американските граждани, попаднали в обхвата на свирепия ураган Сaнди. Facebook се е превърнал в национален бюлетин по бедствието. А виралните анализатори, гълтащи огромни средства на инвестиращите в тях компании, ползват напредъка на технологиите, за да регистрират, че най-ползваните думи напоследък в мрежите били „power”, “made it” и “safe” („мощност”, „успяхме” в „безопасност”). Най-често срещаното изречение пък е “We are Ok” („Добре сме!”), представете си!
Публикувано на

Социални дрожди | Култура – Брой 21 (2724), 04 юни 2010

Наблюдавали ли сте как в някой интернет-форум или социална мрежа втасва поредната грандиозна новина? Ето, наскоро във Facebook се разпространи слухът за опит за отвличане на дете в софийски мол. Никой не разбра кога и откъде е дошъл, дали детето е момче или момиче и дали молът изобщо е софийски. Тъкмо в социалната мрежа обаче слухът набъбна и доби достоверност, поразявайки жертвите си избирателно и с относителна точност (появявал се е като статус-съобщение предимно в профилите на хора с малки деца). Някои медии се постараха да разобличат това като инсинуация, целяща да злепостави конкурент , болшинството коментари онлайн също бяха в този дух: “Не се поддавайте на лъжи, граждани!”. Почти същата реакция се получи и във форума bg-mamma, като там администраторката дори предупреди, че възнамерява да сигнализира съответните институции за всяка подобна тема оттук нататък, защото в Наказателния кодекс има специална глава – „Престъпления против реда и общественото спокойствие“. И защото, ако и да не е имало досега у нас случай за подвеждане под отговорност за съобщение, публикувано в Интернет, то нарастващата обществена тревожност, породена от фалшиви призиви за помощ, може да създаде прецедент.
Но нима отвличания на деца не се случват? Нима не се разчита в такива случаи тъкмо на социалните мрежи за незабавна и ефективна помощ? Колко фалшиви сигнала са нужни, за да се обезсмисли активността?
Напоследък във Facebook отново се вихри истерия. Този път сюжетът е по-реалистичен: има конкретно дете, момченце-аутист на име Веско, има и опечалени близки. Да се следи ходът на дискусията е мъчение – отвличането на дете е такова нещастие, че тутакси бива парализиран всеки опит за изясняване на ситуацията. А в нея изпъкват все повече съмнителни детайли, особено след стартирането на sms-кампания за набиране на средства.
Тероризирането на обществото с неверни слухове в интернет не е новост. Ако си спомняте, през 2007 във форума bg-mamma някой здравата подкваси скандала около предстоящия уж фалит на Първа инвестиционна банка. Първата мисъл на много от нас тогава бе, че цензурата само търси повод да се задейства. Развитието на нещата обаче поразколеба тези притеснения – оказа се, че инцидентът бил само повод банката да оцени нуждата от комуникация. Комуникация, но с кого? С клиентите? С огромната маса индиферентни интернет-потребители в социалните мрежи? Или може би с размножаващите се посредством пъпкуване PR специалисти, SEO-та, деятели на вирусния маркетинг и прочие посредническа фауна?
Да, точно така – шумът в социалните мрежи може да е не само “престъпление срещу общественото спокойствие”, той може да е и комерсиален шум. Само дето вече едва ли има наивници, които да гледат на социалните медии като на социални инструменти. Колкото и да е модно да се говори за комуникация с подразбиращите се покрай това изисквания за етика, равнопоставеност и т.н., колкото и да се води битка уж с негативните явления, провалящи това общуване, трудно нещо би могло да превърне в инструмент на свободното слово една спам-машина.
Но няма причина да недоволстваме! Ефективна или не, web 2.0 комуникацията засега е поне възможна. Защото тези от нас, които вече чуха широко коментираната реч на президента Обама към студентите от университета в Хемптън по време на тазгодишния акт, вече се питат: докога ?
„С iPod-ите, iPad-ите, Xbox-овете и PlayStation-ите – с нито един от които аз не знам как се работи – информацията се превръща в забавление, разсейване, форма на развлечение, а не в инструмент за овластяване и начин на еманципация.“ – казва Обама. Като че ли е въпрос на време тази непоносимо комерсиализирана и шумна информационна среда да изгуби своите социални функции и те да бъдат окончателно поверени на по-”надежни” обществени тела и институти.
Упреквайки бъдещите граждани на Америка, че се превръщат в повърхностно взаимодействащи с информацията социални дрожди, президентът очевидно забравя своята собствена предизборна кампания и своето собствено любимо Blackberry. Наясно, че не може да върне духовете на промяната обратно в бутилката, той говори как те трябва да бъдат “канализирани, оформяни, адаптирани” А защо не и произвеждани?