Модерността е неразривно свързвана с култа към неестественото. То винаги е било част от нейния декадентски декор. Примери много, но е достатъчно да си припомним Юисмансовия Дез Есент и крайната му любов към травестията, към изкусната имитация, дори към имитация на имитацията. Да си припомним, например, как неговият стремеж да се дистанцира от реалността стига дотам да прехвърли интереса си от екзотичните растения към изкуствените, а след това – наново към естествените, но наподобяващи изкуствени. Изкуственото – това е утопията, в която декадентството със своя нелечим „ennui“ и хронична липса на апетит търси спасение. В днешни дни обаче отчуждението от реалността започва да надхвърля всяка представата за комфорт и спасение. Бездната, зейнала между възприятията ни и заобикалящото ни, се разширява буквално с дни, отваряйки пространства за нови и небивали безпокойства.
Мислите си, че някои неща ще си останат невъзможни за симулиране – мирисите, например; и обонянието ще ни държи свързани с „тук и сега“ дори когато всичките ни други сетива ни изоставят? И това вече не е сигурно.
Тези дни прочетох за устройство, наречено Vocktail. Наименованието идва от Virtual cOCKTAIL – “виртуален коктейл”. Vocktail-ът бе представен на конференцията на Асоциацията за компютърна мултимедийна техника миналия месец. Негов създател е Нимеша Ранашинге от Националния Университет в Сингапур, а самото устройство представлява съд, който с помощта на телефонно приложение може да манипулира усещането ни за цвят, вкус и мирис дори когато съдържанието на съда остава едно и също – чиста вода.
Как става това ли? Първо, с помощта на цветен RGB сензор и сензор за киселинност се улавят цветът и киселинността на различни напитки. После данните биват възпроизвеждани в съда, пълен с вода. Промяната на цвета се постига с помощта на LED светлини, вкусът пък – с помощта на електроди, стимулиращи езиковите папили, разположени по ръба на чашата. И накрая, за дооформяне на илюзията, малка тръбица изпуска подходящите аромати.
Каква е ползата от това изобретение, ще попитате. Да задоволим сетивата си с илюзията, че консумираме нещо сладко без опасност от излишни калории или вреда за зъбите? Или, вместо да се наливаме до смърт с приятели в някой бар, да ползваме Vocktail като част от социалните си ритуали? Защо не! Стига, разбира се, да сме по-привързани към вкуса на алкохола (ако изобщо може да бъде симулиран електронно), отколкото към опияняващото му въздействие. Според изобретателя Ранашинге, идеята зад Vocktail е най-вече да се позволи на хората да споделят сензорни преживявания по интернет. „Хората винаги публикуват снимки на напитки в социалните медии – какво ще стане, ако можете да транслирате вкуса си? Това е крайната цел“.
Какво ли би казал Дез Есент за подобна възможност да „транслира“ вкуса си? Как ли би транслирал вкуса си към ‚дразнещото и болезнено, изпълнено с фалшив блясък, стипчиво оранжево“, „което се разпалва само в присъствие на бледосиньото“? Ами вкуса си към сложните и опияняващи смеси от аромати на всевъзможни екзотични субстанции?
Колко точно трябва да сме напреднали в технологиите или да сме лишени сетивно от живота си пред компютрите, че да се задоволим със симулации? Но да не бъдем скептици! Кой знае, може пък екипът на Ранашинге да е в състояние да повтори в лабораторни условия алхимичните експерименти на Дез Есент в спалнята му и да е в състояние един ден да ни предложи нещо повече от виртуален вариант на синтетичните еквиваленти на лимон и ягодки, претоварвайки ни с епични, многокомпоненти смеси от сухо кюрасао, анасон и джин.
Може пък уредът на Ранашинге да претърпи такова усъвършенстване, че дори един ден да се превърне в част от едно крайно и наистина върховно изживяване на виртуалната реалност, такова, че да послужи за доказателство, че друга, освен виртуалната, няма. Все пак, възприятията са само някакви си там електрохимични процеси в мозъка ни. Може би дори и специален съд не е нужен, а приложението може да се инсталира в мозъка ни.