Виртуална лимонада | Култура – Брой 39 (3049), 17 ноември 2017

Модерността е неразривно свързвана с култа към неестественото. То винаги е било част от нейния декадентски декор. Примери много, но е достатъчно да си припомним Юисмансовия Дез Есент и крайната му любов към травестията, към изкусната имитация, дори към имитация на имитацията. Да си припомним, например, как неговият стремеж да се дистанцира от реалността стига дотам да прехвърли интереса си от екзотичните растения към изкуствените, а след това – наново към естествените, но наподобяващи изкуствени. Изкуственото – това е утопията, в която декадентството със своя нелечим „ennui“ и хронична липса на апетит търси спасение. В днешни дни обаче отчуждението от реалността започва да надхвърля всяка представата за комфорт и спасение. Бездната, зейнала между възприятията ни и заобикалящото ни, се разширява буквално с дни, отваряйки пространства за нови и небивали безпокойства.
Мислите си, че някои неща ще си останат невъзможни за симулиране – мирисите, например; и обонянието ще ни държи свързани с „тук и сега“ дори когато всичките ни други сетива ни изоставят? И това вече не е сигурно.
Тези дни прочетох за устройство, наречено Vocktail. Наименованието идва от Virtual cOCKTAIL – “виртуален коктейл”. Vocktail-ът бе представен на конференцията на Асоциацията за компютърна мултимедийна техника миналия месец. Негов създател е Нимеша Ранашинге от Националния Университет в Сингапур, а самото устройство представлява съд, който с помощта на телефонно приложение може да манипулира усещането ни за цвят, вкус и мирис дори когато съдържанието на съда остава едно и също – чиста вода.
Как става това ли? Първо, с помощта на цветен RGB сензор и сензор за киселинност се улавят цветът и киселинността на различни напитки. После данните биват възпроизвеждани в съда, пълен с вода. Промяната на цвета се постига с помощта на LED светлини, вкусът пък – с помощта на електроди, стимулиращи езиковите папили, разположени по ръба на чашата. И накрая, за дооформяне на илюзията, малка тръбица изпуска подходящите аромати.
Каква е ползата от това изобретение, ще попитате. Да задоволим сетивата си с илюзията, че консумираме нещо сладко без опасност от излишни калории или вреда за зъбите? Или, вместо да се наливаме до смърт с приятели в някой бар, да ползваме Vocktail като част от социалните си ритуали? Защо не! Стига, разбира се, да сме по-привързани към вкуса на алкохола (ако изобщо може да бъде симулиран електронно), отколкото към опияняващото му въздействие. Според изобретателя Ранашинге, идеята зад Vocktail е най-вече да се позволи на хората да споделят сензорни преживявания по интернет. „Хората винаги публикуват снимки на напитки в социалните медии – какво ще стане, ако можете да транслирате вкуса си? Това е крайната цел“.
Какво ли би казал Дез Есент за подобна възможност да „транслира“ вкуса си? Как ли би транслирал вкуса си към ‚дразнещото и болезнено, изпълнено с фалшив блясък, стипчиво оранжево“, „което се разпалва само в присъствие на бледосиньото“? Ами вкуса си към сложните и опияняващи смеси от аромати на всевъзможни екзотични субстанции?
Колко точно трябва да сме напреднали в технологиите или да сме лишени сетивно от живота си пред компютрите, че да се задоволим със симулации? Но да не бъдем скептици! Кой знае, може пък екипът на Ранашинге да е в състояние да повтори в лабораторни условия алхимичните експерименти на Дез Есент в спалнята му и да е в състояние един ден да ни предложи нещо повече от виртуален вариант на синтетичните еквиваленти на лимон и ягодки, претоварвайки ни с епични, многокомпоненти смеси от сухо кюрасао, анасон и джин.
Може пък уредът на Ранашинге да претърпи такова усъвършенстване, че дори един ден да се превърне в част от едно крайно и наистина върховно изживяване на виртуалната реалност, такова, че да послужи за доказателство, че друга, освен виртуалната, няма. Все пак, възприятията са само някакви си там електрохимични процеси в мозъка ни. Може би дори и специален съд не е нужен, а приложението може да се инсталира в мозъка ни.

Дигитален сюрреализъм | Култура – Брой 33 (3000), 14 октомври 2016

Наскоро се разходих из землището Хеърууд. Посетих църквата му „Вси светии”, строена през XII век, посетих едноименната крепост, разгледах замъка Готорп Хол. Насладих се на градините и изобщо на околността. Влязох дори в постройки, които отдавна ги няма. Направих всичко това виртуално благодарение на срещата на 3D технологиите с прашните архиви, съхранили през вековете работни скици и изящни изображения на същите тези сгради. Докато траеше виртуалната ми разходка, мина ми през ум, че дори скиците и картините да са били под неподходящ ъгъл, с неправилна перспектива, неточни и непълни, а това да е направило изчисленията на истинските параметри на обектите трудни, нищо от дигиталните им възстановки и интерпретации не е накърнило физическите останки с груба и некомпетентна намеса, нито е похарчило и пенс в повече на британските данъкоплатци за изграждането им „до зъбер”, както това се случва у нас благодарение на делириума на един историк. Така, ако един ден реша да посетя Хеърууд като турист, знам, че няма да попадна в диснифицирана версия на средновековието или в реалност, преизградена наново така, че да има о какво да се опре британското чувство за минало величие. Явно тамошните тръстове за опазване на културно-историческото наследство и академични институции не изпълняват подобни задачи.
Но, да не се отклонявам! Думата ми бе за срещата на дигиталните технологии с артефактите от миналото. Тази среща предоставя много по-богати възможности от триизмерни възстановки на крепости. Най-интересно е в областта на писмените паметници.
Тези от нас, чиято работа е свързана с документи, знаят какво улеснение е един цифров архив, чието съдържание може да бъде претърсвано и анализирано бързо и ефективно. Но я си представете, че документите, с които работите, са хартиени. Дори да са приведени в цифров вид (скенирани), претърсването им е възможно благодарение на една конкретна технология, позната като оптично разпознаване на символи (optical character recognition, OCR). OCR е често срещан метод на запис на печатни текстове с цел оптимизиране на работата с тях – съхраняването им в компактни архиви, достъпни онлайн, използваеми за компютърни програми като автоматизиран превод или конвертиране от текст към говор за нуждите на незрящите. Какво обаче знаем за OCR? Технологията винаги остава на заден план в полето от интереси на тези, които я ползват. Ако и да е относително лесно да си представим разпознаването на печатни шрифтове, как това се постига при по-сложни записи, нотните например? Може да се каже, че OCR технологията се справя с нотациите, като буквално преобръща наопаки процеса на създаване им. Композиторът в миналото обичайно е започвал нотирането с разполагане на главичките на нотите по петолинието, после е добавял шийките, а после флагчетата, лигатурите и, ако е нужно, допълнителните линии, различните знаци за алтерация, артикулация, мелизмите и всичко останало. Иначе казано, той е разбивал сложните символи на по-прости в чисто графически смисъл, за да улесни сам себе си. Същото прави и OCR технологията – сегментира на по-прости съставки, класифицира, репрезентира, навигира из бази данни, търси аналози.
Още по-сложен е процесът при четене на стари нотации, които, освен нотен запис, съдържат и текст, а тъй като композиторът, освен поет и музикант, често е бил и художник, той е украсявал нотния запис с изображения, сложни символи, плетеници, оклузии, които нямат нищо общо с нотните стандарти. В такива случаи е важно да се възпроизведе и точното местоположение на изображението във файла. OCR технологията се справя и с тази задача. Сляпата машина успява да направи разбор на подобни сложни документи и да добави към тях купища допълнителна мета-информация. Това – с единствената цел да направи работата на изследователите ефективна дори при физическата отдалеченост и недостъпност на архива.
Нужно ли е да знаем за OCR повече, за да я ползваме в изследователската си работа? Може би да, защото флуидизирането на физическия ни свят, флуидизирането дори на миналото ни (благодарение на цифровите технологии) води до неясно бъдеще. То е не само в извличане на неподозирани доскоро познания и стойност, но и във фини трансформации и възможности за подмяна, за каквито все още не сме готови.