Сърфирам безопасно | Култура – Брой 6 (2489), 14 февруари 2008

Случайно или не, но седмицата на протестите против наредбата за задържане на данни е и седмица на Кръгла маса по въпросите за сигурността на децата в Интернет, организирана от Майкрософт – България, детския портал Аz-Deteto.соm и фондация „Благодеятел“ (като част от кампанията „Децата безопасно в интернет“, започнала през декември миналата година). Също така, предполагам без всякаква връзка със споменатите инициативи, това е седмица, в която темата „Интернет – заплаха за подрастващите“ присъства обилно в пресата. Нека цитирам някои заглавия: „Надрусаният блогър“ („Дума“); „Всяко второ дете в педофилска мрежа“ („Стандарт“); „Пубери побъркват съученички със сексобяви“ („Стандарт“); „38% от децата са онлайн всеки ден“ („Класа“); „Интернет действа като дрога“ – („Телеграф“).

Ето и късче от „бляскавата“ публицистика на „Дума“, статия, озаглавена кой знае защо „Надрусания блогер“ и оказала се в последствие клонинг на постинг в блог :

„Виж кой говори“, тук не играе. Особено ако отсреща стои изпечен мошеник, развратник, педофил, комарджия, фалшификатор някакъв. Анонимността дава сила и самочувствие: „Моят блог, това съм аз!“. Коя (кой) си ти? Отсреща често мълчат, издигат лозунги в защита на свободата на словото или на правото да си я поискаш.

В случай, че някой не схвана иронията ми: сред неколцината, издигащи лозунги против задържането на данни тази седмица, май няма ни един „изпечен мошеник, развратник, педофил, комарджия, фалшификатор“.

А има ли сред читателите на тази колонка родители на подрастващи? Тревожат ли се те от това дали някой възрастен (мошеник, развратник, педофил, комарджия) не се опитва да влиза в контакт с децата им? А да има такива, които са наясно с факта, че децата съвсем умишлено търсят контакт с възрастни? А случайно да са измежду възрастните, безпокоени (по мейл, icq, skype) от подрастващи? Аз лично познавам неколцина такива – все публични личности – но не познавам нито един, задяван от възрастни тийнейджър. Може би причината е у мен, по-точно в средата ми – тя очевидно не е тази в която педофилите търсят жертвите си.

Но нека все пак продължа със „статията‛:

Над 90 на сто от родителите споделят, че нямат специален софтуер на компютъра си у дома, който да предпазва от посещения на нежелани сайтове.“

Видите ли: цели 90%! И нямат софтуер! Решението на проблема около безопасността на децата в интернет е набавянето на този тъй нужен софтуер! Да сте очаквали нещо по-различно от инициатива на Майкрософт?
Тъжно или не, но едно от първите неща, на които децата ни се натъкват в интернет, са именно порно-сайтовете. Нямам представа защо е така, предполагам, детското любопитство е виновно, а детското любопитство е нещо, което в никой случай не бива да бъде потискано! Моят собствен син веднъж сподели с мен, че един от първите сайтове на които е попаднал в мрежата бил rotten.com. Стана ми неприятно, но и през ум не ми мина да го разпитвам как точно е попаднал там и да го обиждам, като контролирам изкъсо сърфирането му. Най-трайният му интерес, свързан с мрежата винаги е бил и си остава програмирането. Този интерес предопределя и вида на контактите му.

Ето защо, с риск да прозвуча нетехнологично, ще напомня: много неща в живота, включително и поведението на децата ни в мрежата, зависят не от инсталирането на подходящ софтуер на компютъра, а от собствените ни качества на родители. Всяко едно дете може и трябва да бъде възпитавано така, че да развива интересите и любознателността си, а не малодушието и подозрителността си към света наоколо. Не знам как точно това ще се случи с помощта на кампании като „Сърфирам безопасно‛. Кампанията ми напомня доста на фалшивите тревоги, устройвани по училищата някога, с цел да ни подготвят за бърза евакуация в случай на ядрен удар.

А в любовта на корпорациите към децата едва ли някой се съмнява! Нищо лошо в превръщането на децата в квалифицирани потребители! Поне не много по-лошо ат това, познато ни от криминалните хроники като педофилия.

СЪХРАНЯВАНЕ НА ДАННИ | Култура – Брой 5 (2488), 08 февруари 2008

В девети брой на Държавен вестник от 29 януари т.г. бе обнародвана наредба за задържането на данни, категории данни които ще се задържат, както и начина по който ще се съхраняват и предоставят от доставчиците на телекомуникационни услуги за нуждите на силите на реда.

Тази наредба е издадена от Министерството на вътрешните работи и Държавната агенция за информационни технологии и съобщения (ДАИТС), а целта е да се въведат в българското законодателство изискванията на Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент от 15 март 2006 г.

Преди да продължа с конкретната наредба, ще спомена, че данни се събират и съхраняват не само от правителства, но и от комерсиални организации. За това вече е ставало дума в мрежа/паяжина. В случая на комерсиално задържане на данни става дума по-скоро за детайли от транзакции, от търсене в търсачки и посещаемост на сайтове с цел изучаване на пазара, докато данните интересуващи правителствата са предимно телефонни разговори, пратени и получени имейли, посетени сайтове. Целта е анализ на трафика и надзор над населението, идентифициране местонахожденето на индивидите, особено на политически ангажираните такива.

В гореспоменатата наредба става дума именно за такъв некомерсиални данни: телефонни номера, имена, адреси, електронни пощи, IP адреси; всички детайли позволяващи идентифициране направлението на дадена връзка, дата, час и продължителност в зависимост от часовата зона и IP адреса, бил той динамичен или статичен; идентифициране на типа на връзката (фиксирана или мобилна); идентифициране на крайното електронно съобщително устройство на потребителя; данни, необходими за идентифициране на местоположението на съобщителното оборудване… и т.н.

Никъде не се споменава за проследяване на съдържанието на обменяните съобщения и подслушването на разговори.

Данните, както знаем, често са скъпи. Събирането и съхраняването им струва пари, а оттам логично следва и стремежът за монопол над тях. В случая с нашите лични данни събирането им е финансирано от нас, данъкоплатците, а собственик е държавата. Раздел III-ти наредбата се занимава именно с правилата за защита на тези данни от случайно или незаконно унищожаване, загуба или промяна, незаконно съхраняване, обработване, достъп или разкриване. До данните може да има достъп само специално упълномощен персонал, а те самите се съхраняват за нуждите на:

– оперативно-издирвателната дейност на Министерството на вътрешните работи;

– за нуждите на наказателния процес;

– за нуждите на службите по сигурността.

Дори да звучи параноично, съществуването на подобен архив допуска и злоупотреби с него. В случая (уж) събираните с наши средства данни няма да се ползват с комерсиална цел, а единствено в името на нашата сигурност. Не е ясно обаче как това ще ни се гарантира. Освен това не съм осведомена за нито една европейска инициатива, за някое проучване в страните членки, приели директивата, относно ефективността на подобни брутални мерки, които да гарантират и това, че самата държава няма да започне да тероризира поданиците си. Може би вината за моята неосведоменост е у самата мен. Знам обаче, че откриването на терористите, взривили влака в Испания на 11 март, 2004 и виновните за атентата в Лондонското метро на 7 юли, 2005 за което толкова се говори, макар и случило се благодарение на съхраняването и предоставянето на подобни данни, се е случило постфактум, след самите атентати, а не преди тях.

Най-обезсърчаващия и в същото време близък до ума довод против задържането на лични данни обаче е, че докато отлично подготвените професионални престъпници знаят как да се предпазват от следене, обикновените граждани нито имат средствата, нито познанията, нито дори идеята, че трябва да се предпазват от някого. Такива сме повечето. Ето защо е редно да проявим някаква трезвост и желание да дискутираме влизането в сила на подобна наредба. Информация по въпроса, както и начало на протест могат да се открият на сайта на Организацията за отворен код, свободен софтуер и бизнес.

Събирането и съхраняването на лични данни едва ли ще започне тепърва с влизането на наредбата в сила, както няма да престане и след евентуалното й отменяне, но при всички случаи е важно да не се узакони такова едно положение на нещата при което всички ние да се окажем под наблюдение на някаква анонимна власт, която финансираме самите ние. Нито една гаранция за сигурност не струва толкова, колкото личната свобода.

Критиката в мрежата | Култура – Брой 4 (2487), 01 февруари 2008

Случайно или не, но напоследък често чета в литературните вестници статии на тема има ли или няма литературна критика в България и ако има, що за критика е тя. Нито дума доколко ‛невъзможността“ на критиката не е само български проблем и доколко средата, в която тя все още се опитва да се случва, се е променила – цифровизирала се.

След като ще споделям наблюдения, нека поне уточня: под критика в мрежата нямам предвид критически статии в цифров вид, а незабавния промискуитет на всяка една интерактивност, колоквиалното, открито говорене за литература, случващо се в ‛реално време“ и благодарение на ‛реални“ личности.

Защо слагам в кавички ‛реално“, ще стане ясно накрая, сега просто ще препратя към един познат форум, администриран, както знаем, от двама доста активни в реалността критици.

Темата ‛критика“ е съвсем отскоро в този форум, и то благодарение на потребител, който сам не знае защо я е открил. Затова пък почти веднага друг е подхванал правилния тон: Ще обсъждаме що е то „критика“ ли? Или ще се обсъждат ‛феномени“ на критиката?

Нека подхвана и аз този тон с надеждата друг да го продължи:

Феноменът, като нещо наблюдаемо и подлежащо на опознаване, е атрибут на реалността, реалността пък от своя страна е ловно поле за смисли на хората на изкуството. Тъй като заедно с произведенията си те също са нещо наблюдаемо и подлежащо на изучаване, с тях се занимава критиката. Поне така е било по времето на критическия реализъм на Балзак. Нека припомня: след като сюрреализмът излиза на сцената и става ясно, че ‛лулата не е лула“, а реалността вече не е това, което е – източник за непосредствени преживявания, а просто е плячка на виртуалността (страстта, лудостта, дрогите, изкуството), критиката също се е дискредитирала. Какво се случва напоследък с нея? Напоследък не само реалността, но и виртуалността стават плячка на един нов хищник, когото Бодрияр нарича интегрална реалност. Това е свят без опозиции, свят, изгубил причината да съществува заедно със способността си да пренася и акумулира смисъл. И за да достигнем до някои изводи относно тази интегрална реалност, съвсем не е нужно да доживеем някакво далечно бъдеще или да емигрираме далеч, достатъчно е да се опитаме да водим дискусии като тази, към която препратих с горният линк.

Ще маркирам само някои насоки, които ми се струват неизбежни:

интерактивност – напоследък много се говори за нея и за това, колко хубаво е, когато читатели общуват с писатели, писатели с критици, критици с книжна индустрия, книжна индустрия с читатели. Нека обаче си послужа с един технически термин, за да опиша последствията от цялото това оживено общуване: когато източникът и приемникът на сигнал са твърде близо, трансмисията се зацапва, получава се т. нар. Ларсенов ефект – сигналът мигновено се разпространява, но също така мигновено обраства с вторични ефекти, става безполезен и умира.

реално време – всички ползваме това понятие всекидневно, при това без грам ирония. С него обозначаваме отказа си от историческото време, нужно ни, за да направим нещо в реалния живот, да прочетем някоя книга или да напишем своя; отказа си от психологическо време, необходимо ни да развием пристрастията си; отказ от субективно време – време, необходимо ни да отсъдим какво изобщо сме преживели и към какво сме пристрастни. Потъваме в купища недочетени и недописани неща, затова пък изпитваме огромна охота колективно да ги обговаряме, факт!

смъртта на знака – често чуваме, че реалността била отслабена и дори умъртвена от хегемонията на знаците. С тази хегемония е вече свършено! Както и с тези самомнителни хора на изкуството, служещи си със знаци. Интегралният език не търпи знаци, нито нечия самомнителност. Тъкмо сега, когато знаците и тяхната репрезентативност са изчезнали, иде звездният час на експертите! Та кой, ако не експертът, ще ни каже кое е изкуство и кое не всред неща, на които нито умът, нито сърцето ни откликват? Всеобща позитивност! А когато някой (критик) е позитивен, не е нужно дори да е прав!

Ще завърша с нещо, току що пристигнало в пощенската ми кутия – цитат от новоизлязлата книга на Пол Вирильо ‛Изкуството на ослепяването“. Той гласи:

‛Изкуството на ослепяването е изкуството на катастрофа в реално време… На една култура без памет… комунизъм на публичнатa (обща) емоция“.

Младежта на Путин | Култура – Брой 3 (2486), 25 януари 2008

От години непрекъснато се оглеждам из българоезичните сайтове с
тревожното очакване за deja vu, с предчувствието за нещо вече видяно
в рускоезичната web, макар и в несравнимо по-голям мащаб. А в Рунет
като че ли най-често употребяваната дума е “фашизъм”. Кое е и кое не е
фашизъм, вече едва ли някой може да каже. Тази дума като че ли е
изгубила значението си. Особено що се касае до руските младежки
движения! Нека например разгледаме движението Наши. То се е
самоопределило като младежко антифашистко движение и може би
затова често бива бъркано с “антифа”-та, която е по-скоро
международна и нееднородна и включва в себе си общността
Мемориал, Младежкото правозащитно движение, Нетуърк против
расизма и нетърпимостта, както и множество неформални,
доброволни сдружения или отделни личности, решили да дадат отпор
на буйстващите по улиците скинхеди, нацболи или просто мутри, докато
по моите бегли наблюдения Наши-те предимно се задоволяват с тормоз
в мрежата на някои по-екстремни личности, като основателя на
lj.rossia.org Михаил Вербицки посредством ето такива писма:
“Уважаеми господине!
На Вашия домейн по адрес http://kleine-fuhrer.lenin.ru/ е регистриран сайт с
фашистко съдържание. На сайта се съдържат материали, целящи
разпалване на национална и религиозна омраза. На сайта също така се
демонстрира символика и атрибутика сходна с нацистката.
Гореизброеното попада под определението за екстремистка дейност,
съдържащо се в ст. 1 на Федералния закон №114-ФЗ от 25.07.2002 г. “За
противодействие на екстремизма”. Статия 12 на Федералния закон „За
противодействие на екстремизма”. Статия 282 от Углавния кодекс на РФ
предвижда углавна отговорност за действия, насочени към възбуждане на
национална, расова или религиозна вражда, унижение на националното
достоинство…“ и т.н. и т.н.
Може би Наши-те, редом с ЕСМ и Россия Молодая са просто конюнктурният,
скъпоструващ двойник на антифата, която пък от своя страна в очите на
много граждани изобщо не се състои от героични и готови на риск млади
неформали, а си е безплатен путинюгенд, готов да направи за властта
“каквото е нужно”, в това число и да наръга с отверка, “заточка” или
друго някакво подръчно оръжие порения изпречил се облечен в
камуфлаж почитател на Dead In June. При това по собствена
инициатива! Защо пък “путинюгенд”? – ще попита някой. Откъде този
намек за “хитлерюгенд” и то по отношение на антифашистки настроени
младежи, били те конюнктура или не? За да ни стане ясно защо, нека
разгледаме сайта на Наши-те! Ще останем удивени. Особено удивени
ще са тези от нас, които помнят пионерското си минало с лагерите,
сборовете, маршовете и военизираните игри. В Русия това съвсем не еминало! Живо настояще си е. А пионерските лагери са като брат-близнак на военизираните лагери на хитлеровата младеж в Германия, където освен военни умения и добра физическа подготовка
тя е получавала и първите си уроци по расова ненавист.
Ако ще говорим за расова ненавист обаче, нашистите не са най-удачния
пример. Евразийския Съюз на Младежта е като че ли е организацията,
която най-добре въплъщава всичко това… ЕСМ е руска екстремистка
политическа организация, създадена през 2005 година в рамките на
Международното Евразийско Движение, чийто харизматичен лидер
Александър Дугин, заедно с Едуард Лимонов и Егор Летов стоят в
основите на национал-болшевизма появил се през деветдесетте в
Русия. На някои от нас тези тримата са познати и с друго: Е. Лимонов – с
книгите си, Егор Летов – с музиката си и митичната Гражданская
оборона, Дугин – с невероятната си ерудиция и стил. Самата аз,
признавам, без ни най-малко да съм склонна към болшевизъм и
национализъм, съм се въодушевявала години наред от този
расколнически дух и от илюзията, че свободата макар и екстремно, е
състояние напълно възможно. Дори и в днешните скучни времена!
Тези мои (и очевидно не само) фасцинации се стопиха яко дим в
течение на 2005-та, годината в която евразийството се вписа в
конюнктурната путинюгенд, а на мястото на възхищението се появи
досадата, предизвикана от смехотворните му деривати: “розовата чума
на 21 век”- гламурният фашизъм, всевъзможните ктулху-поклонници и
рояците барбита, размножаващи се партеногенетично из рунет като че
ли с една едничка цел – да илюстрират нагледно това, което Бодрияр
нарича “смъртта на знака”, повтарящ се, в желанието да се
самопотвърди.
Под пепелносивата субпасионарност на контролираните от държавата СМИ обаче може да тлеят неочаквани въглени.

Едно новоизлюпено чудовище | Култура – Брой 2 (2485), 18 януари 2008

Знаете ли колко от приятелите ви си водят блог на MySpace? А колко от тях качват снимки на Flickr? Разбирате ли винаги навреме, кога са обновили сайта си? Не, ние не мислим, че вие успявате! – уверяват ни създателите на Spokeo,( http://www.spokeo.com )  новия RSS-агрегатор на данни в мрежата, сигурни, че ние бихме искали тъкмо това. Ако сме ползуватели на AOL, gmail, hotmail или Yahoo!, уверяват ни също, с помощта на Spokeo ние бихме могли лесно да сграбчим всичката интересуваща ви информация от блоговете.
Запазването на личната ни тайна е гарантирано: списъкът със следеното от нас съдържание остава тайна дори от авторите на това съдържание. Също така: нашият e-mail адрес, паролата или e-mail контактите ни, паролата и  потребителско ни име в социалната мрежа, която ползваме или пък тези на нашите приятели никога няма да бъдат публикувани или предоставени на трети лица. Spokeo също така обещава да не праща никога мейли на хората от списъка ни с контакти.

За сметка на това ни се гарантира достъпът до ново, изненадващо съдържание, научаването на нови и изненадващи неща за приятелите ни. По въпроса обаче колко от хората в списъка ни с контакти ще подозират, че са наши приятели и ще намират ли интереса към тях за допустим, Spokeo мълчи. Създателите на услугата с право считат, че тя е отличен инструмент за четене на новини в мрежата и тя наистина спестява посещаването на десетки, стотици сайтове. Само дето това не е цялата истина. Основното предназначение на услугата е именно получаването на цялата достъпна информация за интересуващи ни лица, били те приятели или лица, кандидатствали за работа във фирмата ни, клиенти или конкуренти, .
А във възможностите на услугата можем да се уверим лесно. Веднъж регистрирали се, не бива да се учудваме в деня, в който открием, че са ни предоставени фотографиите в Picasa и Flickr на хора с които сме си писали само веднъж или в чийто блог сме коментирали някога и дори сме забравили повода. Вече е ставало дума в мрежа/паяжина за чувствителната към съдържанието web на бъдещето във връзка с услуги като gmail и google. Собствениците на gmail профили вече са забелязали, че дискретната информация за стоки и услуги, появяваща се отдясно в полето на пощенската им кутия често е на езика на който водят кореспонденцията си или на езика на който е пощенската услуга, която ползва събеседникът им. Spokeo работи по подобен начин: сканира e-mail адресите в адресната ни книга и ги издирва по тяхното e-mail присъствие по социалните мрежи и другите сайтове. Като освен добавянето на e-mail адресите на интересуващите ни хора и издирването на следите им в мрежата, става и добавяне и издирване и на наша информация за профилите ни в мрежи като Facebook, Flickr, Google, LiveJournal, MySpace, Twitter, Vox, YouTube… Нищо няма да убегне от погледа ни, но ние също няма да убегнем чуждия поглед.
Напоследък особено популярен стана страхът, че социалните мрежи и глобалните услуги като Google и Yahoo! служат на „големите лоши корпорации“, за да събират информация за нас. Параноично или не, това е просто така. Нищо не пречи на корпорациите да събират информация под прикртието на пълна поверителност и ако те не правят това, то значи в тях работят идиоти.

„Защо на корпорациите им е да знаят нашата информация? – все още питат наивните. – Та нали ако възнамеряват да работят в наш ущърб, това ще навреди на репутацията им? “

Е хайде? Вие не бихте ли дали мило и драго, за да проникнете в най-съкровените кътчета в мозъка на този, когото се опитвате да прелъстите? Какво ако не прелъстяване цели всяка една корпорация? Така че имайте предвид корпоративното воайорство, драги бъдещи ползуватели на Spokeo и подобните нему.

Обществено достояние | Култура – Брой 1 (2484), 11 януари 2008

Някои мрежови общности ( http://www.boingboing.net/2008/01/01/happy-
public-domain.html , http://www.xanga.com/publicdomain ) на първи януари
си честитят Public Domain Day. Първият ден от всяка една година е
всъщност датата на която голям брой художествени произведения, научни
трудове, изображения, нотни партитури, сменят статута си и от охраняван
обект на притежание стават достояние на човечеството. В различните
страни законите за авторско право са различни, но приблизително може да
се каже, че цивилизованият свят се дели на две половини, в едната от тях
произведенията минават в публичния домейн 50 години след смъртта на
автора, а в другата това ограничение достига до 70 години. Канада
например е от първата група страни, докато Австрия е от втората и тъкмо
тази разлика доведе миналата година до закриването на един ценен
мрежови ресурс – International Music Score Library Project (
http://www.imslp.org/ ). Тази виртуална библиотека, изградена на уики-
принцип, от датата на своето създаване (16 февруари, 2006) до деня в
който получи от адвокатите на виенската фирма Universal Edition нота за
преустановяване на дейността си, успя да събере в архива си, поне според
wiki, над 15 000 партитури за близо 9000 произведения от над 1000
композитори. На 19 октомври м.г. International Music Score Library Project
просто престана да съществува, макар по общо мнение да имаше немалко
шанс да осъди в замяна австрийците.
По подобен начин през 2004 в Германия заради нарушаване на правата над
произведенията на Адорно бе заплашен със закриване сайтът textz.com, а
основателят на общността, Себастиян Лютгерт, със затвор. Теxtz е
студентски проект, стартирал през 2001 и събрал с невероятна скорост
богата библиотека предимно от медийна теория, циркулираща свободно из
мрежата или пък скенирана от печатни носители, страница по страница,
обработвана след това с програми за разпознаване на текст и после
трансформирана в ASCII* код. Себастиан се отърва от затвора, а
общността продължи да съществува макар и в някаква по-затворена форма,
но това бе постигнато не без съпротива. В мрежата през 2004 се
подписваха петиции и циркулираше слоганът „copy adorno, go to jail?
textz.com doesn’t think so”.
Напоследък няма много анархия и романтика в мрежата, затова пък
отвреме на време има по някоя добра новина. Америка, която също като
Австрия е една от life+70 страните и бди с орлов поглед за нарушения в
копирайта, тази година свободно предоставя на света творбите на
Гершуин, Лъвкрафт, Вилхелм Райх, а от страните с 50 годишно
ограничение, публично достояние стават Никос Казандзакис, Ян Сибелиус
… също както съгласно с преминаването от 1 януари, 2008-ма към ново копирайтно законодателство, от руската wikipedia изчезват произведенията
на Ахматова и Пастернак, Маршак и Агния Барто, Манделштам,
Паустовски, Хармс, Гумильов, Платонов, любимите от детството ни
Чуковски и Каверин. Те ще могат да бъдат четени свободно едва през
втората половина на века. А ‘Майсторът и Маргарита’, публикувана през
1960-те ще бъде забранена някъде докъм 2030-та.
Копирайтът има своята логика – печалба, основана на голям брой
продадени копия. Има обаче и други видове логика, незадвижвана от
алчност и това е логиката на тези, които искат да четат. Не е нужно да
кръстосваме дълго интернет, за да открием такива. Има ги достатъчно и в
българоезичната web. Ще припомня един особено фрапантен пример,
който дава доста сериозен повод за размисъл – сблъсъка между ИК Труд и
Виктор Любенов, създателят на библиотеката bezmonitor.com през
пролетта на 2006. Най отвратителното в случая бе, че претенциите на
издателската къща бяха насочени към ресурс за незрящи хора.
Не са много тези, които се вълнуват (http://www.gatchev.info/blog/?p=577 )
какво и как се случва с едно произведение след изтичането на авторските
права над него, дали то се превръща в обществено достояние или става
притежание на държавата и има ли изобщо някакво официално становище
по въпроса. Още по-малко са тези, които се питат цензура ли е копирайтът
или чисто и просто бизнес. Немногобройността на мислещите обаче
съвсем не винаги означава неспособност за оказване на съпротива при
рекет.
…
*ASCII – американски стандартен код за обмен на информация.

За егото на един писач | Култура – Брой 44 (2483), 21 декември 2007

Напоследък с удивление научавам за деградацията си като личност и писател или пък чувам как, въпреки ‛несъмнените си, макар и скромни качества‛, бих срещала по-радушен прием от страна на критиката, ако не бил прекалено прямият ми и изискващ прямота нрав. Истината е, че *.log съдържаше в себе си очакванията за подобни упреци, нещо повече, писан бе, за да ги предизвика. Перспективата да видя как някой начинаещ критик се опитва да се крие от *.log зад забележчици от личен характер или се мръщи пред „очевидния“ ми дискомфорт при боравене с езика, маскиран зад „самоцелни“ експерименти, и това да накарам и други да го видят, ми се стори далеч по-забавна от умерено радушния прием.

И така, *.log е вирус! Предназначението му е да открива системни пролуки и слаби места. Но *.log преди всичко е експеримент, случил се благодарение на желанието ми да знам какво става, когато едно Его влезе в сблъсък с други Его, а инструментът, наречен Нова Медия, се намеси в уреждане на отношенията им.

Идът или как в началото бе Удоволствието

Знаем от Фройд: Идът е доминиран от желанието. Отговорен за всичките ни несподелими и неосъзнати пориви, той непрестанно търси повод да се изплъзва на реалността с нейните забрани и да се съпротивлява на налаганата му от цивилизацията нищета и окаяност. В този смисъл: какво по-голямо изкушение за Ида от привидно отворените и не-табуирани пространства на Новата Медия и възможността да развихри там своята полиморфна перверзност? *.log започна в годината, в който Новата Медия официално излезе на сцената – 2001. Дот-ком катастрофата, сложила край на продукционизма в мрежата и web1.0, отекна вяло у нас, но пък в странен синхрон с друго драматично събитие – рухването на една знакова сграда – Световният търговски център. Като че ли ужасът от живота се смеси с необузданата страст към него и тази засилена жажда за автентично живеене и ‛истина на всяка цена‛ намери своя отдушник именно в ексхибиционизма на стрийм технологиите и блогинга на изгряващата web 2.0. Повярвайте ми, новопосветени български блогери, тогава това занимание нямаше нищо общо с измъченото ви позьорство днес! А ненаситни воайори като мен получиха един неочакван подарък – възможността за разходка през безброй стаи, библиотеки и спални, възможността за четене на безброй палимпсести и ‛записки под възглавката‛, написани с безброй почерци на различни езици. Това за мен се оказа несравнимо изживяване! Чувствах се като във филм на Грийнауей! Като в един безкраен Inside Rooms -26 Baths или Writing on Water! Почти веднага обаче дойде усещането за блуждаене – животът се случваше, но аз не участвах в това случване! Научавайки толкова много за другите, разбирах, че не научавам в действителност нищо. Защото колко от тези, които воайорствах, подозираха за съществуванието ми? Колко от тях биха споделили очи в очи удоволствието или нещастието си? А колко от тях аз бих допуснала до себе си? Почти със същия успех бих могла да черпя ‛екзистенциален‛ опит и от четенето на вестници, а после да го споделям под формата на романи, правещи ‛жестока дисекция на живота и нравите на нашето време‛ (макар блоговете наистина да бяха по-естетични и информативни). Но аз, като непрактичен човек, вместо да се заловя веднага с плагиатстване на чужди животи и писане на романи, се отдадох на разкаяния. Предполагам, същото е чувствала и Даян Арбъс (мой кумир завинаги) в началото на своето воайорско приключение – чувство на вина, обожание и срам пред нищо не подозиращия обект пред камерата. Обектът пред моята ‛камера‛, често жител на друг континент, ще да е подозирал разкаянията ми точно толкова, колкото и моделите от An Aperture Monograph за тези на Арбъс, но аз все пак направих опит да изляза от незначителността на собствените си драми, прегръщайки като свое нещастието на единствения човек, когото чувствах близък тогава.

И се заех с хроникирането му.

Как да опиша усещането си… от смяната на усещания, изострени от близостта на смъртта? От усещането за статичността на езика, сменено от пропадане в бързея на речта. И обратно: от диахронния поток на ежедневното бъбрене в синхронността и безвремието на един обширен и направо ‛спрял‛ текст. След което – пак отприщване! Смисълът – отложен, финалът – невъзможен, отворен за безкрайно случване, като че ли с надеждата да се размина с него. Неуловима метаигра в обхождане и отлагане на неизбежния край, която обаче, както всяко друго удоволствие, трябваше да бъде наказана. И наказанието не закъсня.

Суперего – или принцип на реалността

Реалността – това е плоскостта, върху която съществуваме съвместно с другите. Върху нея се приземяваме повече или по-малко болезнено, когато обществото упражни върху нас своите забрани и принуди. С други думи, това е мястото, където шиболетът Суперего се разпорежда със своеволията на Ида. При Фройд Суперегото е интернализираната фигура на Бащата, а двадесет (или може би тридесет години) по-късно Маркузе вече пише за подготовката на ‛веществото‛ за един нов принцип на реалността и съответно за трансмутациите, които ще настъпят в структурата на Суперегото. Семейството е омаловажено, религията – обезсилена, медията вече е тази, която задава модела в детството. От медията идва не само желанието за подражание, но и чувството за вина. Вече я няма бащината респектираща фигура, не разполагаме с авторитет, на който да се опълчим, нито душевно пространство, в което, развивайки себе си, да живеем за сметка на собствената си съвест. Затова пък имаме наемна бюрокрация, анонимни групировки и организации.

Сега само възпроизвеждам по памет откъслечни цитати от Ерос и Цивилизация, но отдавна живея с тежкото чувство за deja vu? Защото какъв по-засилен и унифициран контрол от този в мрежата напоследък? С тази разлика само може би, че към анонимната администрация и упражняване на контрол трябва да се добави авторитарността на този или онзи неанонимен експерт, на това или онова ‛име в областта‛. И какво по-наблюдаемо напоследък от агресията спрямо индивида, който само поради факта на своята различност се явява отрицание и не, не на авторитета, или пък експерта „в областта“, а отрицание на общността, на човечеството в неговата цялост. Индивидът, набеден за Антихрист!

Напоследък е модерно да се говори за ‛социалност‛, за ‛социални медии‛, ‛отворен код‛, ‛споделеност на знанията‛ и прочие. Свидетели сме на появата на нова конюнктура, минала и заминала, предполагам, покрай ‛етиката на различието‛ на Левинас и ‛Différance‛ на Дерида. Вече едва ли има някой, който да не е чувал как светът на изкуството се пренасял в сферите на комуникацията, която нали, чували сме, трябва да се случва безпроблемно и да е основана на ‛здравия разум‛. Писала съм за това и пак ще пиша – ‛здравият разум‛ ни напуска в мига, щом решим, че общуването между хора е като комуникацията клиент-сървър. Комуникацията между Его и Его не е услуга, предлагана от някой доставчик, нито пък е редно да стане. Няма ли противопоставяне и момент на изненада, няма и общуване.

През 40-те на миналия век Арнолд Гелен се опасява, че една технологична епоха, в която институциите са в упадък, може да завърши с победа на шума (производствен, битов, военен) и да доведе до анархия. И така оправдава появата на Третия Райх! Сега като че ли всички се опасяваме от нещо подобно – изправени пред всевъзможните опасности на информационната епоха с нейния информационен шум, виждаме два начина да се справим с него: или, самозатваряйки се, да намерим сигурност в отживели, та чак предизвикващи ужас практики, или, отдавайки се изцяло на своята неспособност за свобода, да изложим своята различност на непрекъснатата опасност от агресия.

–

Започвайки *.log, не знаех предварително кое ми е по-присъщо: лявото или дясното, садото или мазото, желанието да експериментирам със себе си или привързаността ми към притежанията на Егото… Питах се също кое ще надделее: желанието ми да съм сред хора или желанието да съм сред машини. Като някой, занимаващ се с писане, но пък подготвен да упражнява инженерна професия, аз, разбира се, се опитвах да намеря баланса, правилната среда, но се сблъсквах ту с хуманитарната псевдоетичност, ту с псевдосмирената уж-разположеност-всред-нещата на техничарите… Като при това не преставах да чувствам как лесно едните биха се обединили с другите, постигайки пълен консенсус по въпроса за моето унищожение. Шегувам се, разбира се, но не е като да нямах поводи за параноя. Автосаботирах се: като писател, като човек, като някой, който притежава някакви ценности за разграбване, а това не можеше да не настърви тълпата. По някакъв странен начин моите притежания винаги се оказваха по-ценни и винаги се появяваше някой с претенции да ги споделям с него. В името на някакво заветно равенство.

Егото, експериментът

ego – латинско местоимение, неясно как и кога превърнало се в синоним на себенадценяването и арогантността, служи през 20-те на миналия век на Фройд не за друго, а за обозначаване на това наше вътрешно пространство, където се осъщестява балансът между подривните желания на Ида и принудите на Суперегото. Егото, това е тази съставка на нашия ум, която се съпротивлява, щом почувства, че животът ни и всяко лично усилие да го променим губят смисъл в замяна на предлаганата ни възможност кротко да се приобщим към колектива социални ботове, наричащ себе си ‛общество‛. Бих могла за известно време да гледам на себе си и като на интерфейс, не като на човек. Бих могла дори да мисля за себе си единствено от гледна точка на ефективността, безконфликтността и взаимозаменяемостта си и дори да направя някои компромиси с цел да продължа да съм чарк от отвратителния механизъм на някакво общество. И вероятно не бих излязла от компромисите само заради желанието да имам добро мнение за себе си, ако чувствах, че това е в състояние да ми осигури комфорт. За съжаление, аз изобщо не се чувствам мирно положена всред тези ‛умъртвени и оживени неща – всичките еднакво подложени на администрация‛, от които напоследък се опитват да ми внушат, че се състои реалността.

Знам, че това звучи предизвикателно. Само допускайки шума и агресията на средата да ме досегне обаче, можех да разбера със сигурност, че съм в състояние да оцелея, и то такава, каквато съм.

Моята работа в *.log беше преди всичко, автосаботирайки се, саботирайки продукциониста в себе си, да допусна нещата да се случат. Книгата бе само следствие. Всъщност, в *.log става дума за непрекъснато чупещия се сюжет, за тази непрестанна принуда да се откажа от някакво уж свое първоначално намерение, за да стане ясно накрая, че съм го осъществила.

Та, естетите трябва да признаят: *.log е естетичен. Не просто в смисъл на предмет, притежаващ това качество (макар че и като такъв), а като преживяване, като нещо по-сложно, събитие, случващо се в потока други събития… Нещо като игра, като джаз-импровизация или като престъпление, ако щете, където успехът или неуспехът, както при всяко изпълнение на живо, идват не от времето, отделено за самотни размишления и самолюбуване, а от опасността да бъдеш хванат неподготвен. Изгубиш ли темпо, публиката просто се изнася, преследвачът те хваща. Нямаш оправдания за лошата игра, дори неволните ти съучастници да са пълни аматьори.

В заключение:

*.log е ситуационизъм от най-чиста проба. Приключението остава недовършено.

Wiki тайни | Култура – Брой 44 (2483), 21 декември 2007

Ексклузивно от The Register: wiki обществото е пред бунт. Оказва се, че администрацията има тайни дори от най-добросъвестните си сътрудници. Скандалът избухна, след като се разкри съществуването на таен мейлинг-лист, в който топадминистраторите обсъждат евентуалните заплахи за собствената си власт.

Имаше напрежения по повод отлъчване на редактори по всевъзможни дребни поводи, отстраняване на полезни статии, прокарване на мероприятия от страна на администрацията, без да са били обсъждани публично. Доказването на съществуването на такъв таен лист обаче разбуни страстите до крайност. Самият факт, че нещо се държи в тайна от общността, поставя под въпрос прочутите с егалитарността си уикипедиански нрави.

Случаят: на 18 ноември върховният админ Durova отлъчва от екипа редактор, познат под прякора „!!‛. В wiki всеки има правото да е анонимен или да има колкото си иска непроизносим ник, но тъкмо този изглежда особено съмнителен на Durova.

Durova пуска нота в публичния форум, настоявайки, че е важно отлъчването на юзъра „!!„да не се разисква извън арбитражната комисия на върховния уикипедиански съд. Доводът е, че поради природата на това разследване една нормална отворена дискусия би го провалила. Защото дори и да се открехне малко вратата, хората с техните непрестанни изисквания за още факти ще застрашат една техника за дълбоко разследване. Отлъчването на „!!“ обаче е било дискутирано. Надълго и нашироко при това. И много от редакторите са били ядосани от факта, че това се случва с толкова продуктивен и дългогодишен юзър. Междувременно Durova продължава да настоява, че има известни тайни доказателства, които трябва да бъдат гледани само от арбитражната комисия, докато накрая някой не публикува мейла, в който Durova издава своето тайно доказателство – наличието на таен мейлинг лист.

Кели Мартин, бивш член на Арбитражната комисия на wiki, твърди, че макар и въпросният лист да е нов, подобни стратегии са стари и изпитани. И това със сигурност не е в съгласие с публичните принципи на сайта, макар да е стандартна практика.

Междувременно Джимбо Уейлс, основателят на wikipedia, съобщава, че всичко това е буря в чаша вода. Както той посочва, ползувателят „!!„, отстранен погрешно, бил възстановен след 75 минути. Всички обаче са на мнение, че Джимбо прави всичко възможно да потисне всеки разговор около въпросния мейлинг лист.

Много от дългогодишните сътрудници са бесни. Върховната администрация очевидно се занимава повече с дребни игри, отколкото с превръщането на wiki в сериозен ресурс. Кели Мартин пише в блога си, че обществото около Wikipedia се оформя не според заслугите и условията, в които се предполага, че енциклопедията ще се доразвие, а според предпочитанията и недолюбването на определени хора. Както винаги обаче става, точно тези, които са най-безполезни, имат повече време да развъртят своите лични игрички – и в резултат да се сдобият с по-голяма популярност.

Всъщност тайният мейл на Durova разкрива, че „!!„е изключително продуктивен редактор, но това според нея не е нищо повече от опит да се спечели доверието на уикипедианци с цел wikipedia да се съсипе отвътре. Без майтап! Параноята май е норма сред вътрешния кръг уикипедианска администрация. Наистина има куп сайтове, които се занимават предимно с критикуване на wikipedia, Wikipedia Review например, и управляващата клика много насериозно е взела заплахата тази критици да не се промъкнат във wiki с хитрост, за да я разрушат.

На странични наблюдатели като мен обаче им се струва, че, обиждайки най-добрите си сътрудници, като трие статии и закрива профили, wiki най-добре помага на своите противници. Та, питам се, защо им е на тези противници да се правят с години на образцови юзъри, вместо просто да се промъкнат в администрацията? Или пък сюжетът е още по-прост и много от нас го знаят от личен опит – колкото си по-полезен за дадена общност, толкова по-подозрителен изглеждаш на администрацията. Толкова по-лесен си и за преследване! Та нали колкото повече си вложил себе си в градежа на общия дом, толкова повече ще трепериш да не бъдеш изхвърлен от него! Комунизъм, другари.

ИМЕ.БГ | Култура – Брой 42 (2481), 06 декември 2007

Съдейки по новините от Форума по управлението на Интернет, състоял се в средата на ноември т.г. в Рио де Жанейро, web адресите на китайски, арабски и на кирилица скоро ще са факт. Това дори вече поразбуди известни емоции у нас, макар и не толкова силни, колкото се полага на нововъведение от подобен мащаб.

Какво всъщност представляват имената на домейни в интернет? Защо те, с цялата си видима произволност се оказват тъй важни? За да си обясним това, нека си припомним първо начина по който работи интернет за нас. Всяка една наша заявка, целяща достигане на съхраняваща се някъде из интернет информация, е свързана с посочване от наша страна на адреса на който тази информация се съхранява и в съответното й подаване (сервиране) от страна на сървъра. Адресът на сървъра пък представлява не друго, а труднозапаметим набор числа, подобен на телефонните номера – т. нар. IP адрес. Например четимото и лесно запаметимо от човешка гледна точка en.wikipedia.org се свързва с универсалното от машинна гледна точка, но трудно запаметимо 66.230.200.100. Никой от нас не пише 66.230.200.100 в браузъра си, всеки пише просто wikipedia. Имената на домейни са въведени за улеснение на хората, не на машините, но за да не настава системен хаос, машините също не бива да бъдат затруднявани.

Споровете около домейните на кирилица като че ли се въртят именно около техническата трудност това да се осъществи.

Какви проблеми биха възникнали?

Може би не най-същественият, но най-очевидният е този, свързан с графичното подобие на някои латински и кирилически букви. Написан с кирилица руски домейн например е визуално неотличим от домейна на Парагвай, написан на латиница, въпреки съвършено различните си машинни кодове. Намаляването на риска от недобросъвестно регистриране на имена на домейни, злоупотребяващи тъкмо с графичното подобие, е времеемко начинание, това обаче не разколебава Русия в настояването да разполага с домейни на кирилица на ниво суфикс до месеци. (В Русия вече съществува домейн точка.com, но окончанието, забележете, все още е на латиница.)

У нас спекулантите също не спят. Новооснованата компания Uninet предлага (експериментално) имена на домейни с окончания ‛.бг‛, ‛.инфо‛, ‛.име‛ месеци преди официалното одобрение на идеята и рискува да я компрометира, преди тя да е доказала (не)състоятелността си. Рискът и сложнотиите, както вече споменах, са чисто технологически и, казани на технически, език биха звучали така: ‛промени в root сървърите DNS софтуера.‛ Каквото и да значи това! Според бързаците от Uninet това може да се уреди само с добра воля от страна на локалните доставчици и малко код. Не че цената на домейните, които Uninet предлагат, е висока, май дори се понижава, но все пак, преди да си закупите домейн (или два) на кирилица, попитайте някой, който вече го е сторил, дали неговият доставчик иска да променя нещо по системата си за имена на домейни, за да си ползва той новата придобивка.

Освен това: дори проблемът да бъде решен на ниво квартални доставчици, какво ще стане с достъпа на глобално ниво? Каква ще е видимостта на сайтовете от чужбина? Как един домейн на кирилица би бил достъпен примерно за един потребител в Северна Америка? Но тук съвсем резонно идва въпросът: кому е нужно това? Главната ценност на Интернет, глобалният достъп, очевидно не влиза в ценностната система на част от човечеството. Трябва ли това да бъде зачитано? Очевидно! Ако някой желае сайтът му да бъде видим донякъде в Русия, Индия, Израел, Иран, изцяло в Китай и Южна Корея, но не и в целия свят, защо не! Стига да не иска това и от другите.

И ето че неусетно проблемът се изплъзва от сферата на технологичното. И рискува да попадне в плитководието на ‛нима и ние не сме дали нещо на света‛ и около това, ‛доколко културно оправдано е англосаксонският свят да натрапва латиницата си на кирилическия‛. Да оставим настрана патоса и известния и на учениците факт, че латиницата на свой ред е била натрапена от романския свят на англосаксонския. По-същественото в случая е, че с проблема с имената, респ. с достъпа до информация на глобално ниво, не е редно еднолично и без международна намеса да се занимава американската организация ICANN*, била тя най-некомерсиалната в света – ситуация, изтъкната на гореспоменатия Форум като неприемлива.

*1ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers) – американска некомерсиална корпорация, създадена през 1998, чиито задължения включват и управлението на имената на домейни и IP адреси.

Пак за Име.бг | Култура – Брой 26 (2509), 10 юли 2008

Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта

За домейните на кирлица у нас сериозно се говори като че ли от лятото на 2006. По една случайност тогава изтичаше и мандата на поредния борд на директорите на Интернет корпорацията за имена и адреси (ICANN), в чийто състав по това време влизаше и видният ни сънародник г-н Вени Марковски. Въпросът със запазване на влиянието ще да е стоял за пореден път със страшна сила пред членовете на борда, ситуация с която според злите езици той, бордът, се справя традиционно добре благодарение на подкрепата на своите регионални интернет регистри (или направо лобита ако щете) на които ICANN делегира правото и отговорността да регистрират имена на домейни и да се грижат за тях. Защото без поддържането на ред и еднозначност в йерархичната система от имена на домейни, интернет числа и коренови сървъри няма и работещ Интернет.

Инцидентен повод да си припомним темата с кирилическите домейни миналата година бе появата през ноември на пазара с имената на странен субект. Това бе фирма „Унинет‛, която предлагаше на „промоционални цени‛ домейни на кирилица, без обаче да се явява регионален интернет регистър и без ICANN дори да е започвал процедура по одобряването на такива домейни. Коментарите тогава се въртяха около легитимността на фирмата и техническата несъстоятелност на нововъведението в случай, че все пак бъде одобрено. Нито дума в медиите и обозримото блог-пространство за евентуалната политически конюнктурна страна на нещата.

Но ето, че темата за кирилицата е отново актуална. В постинг с дата 23 юни в блога на Вени Марковски, съветник по IT въпроси на президента и бивш член на борда на директорите на ICANN, четем: „България първа внесе днес, 23 юни, искане да регистрира Интернет домейн на кирилица. Писмото на председателя на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения /ДАИТС/ Пламен Вачков до президента на Интернет корпорацията за имена и адреси (ICANN) Пол Туми бе връчено в Париж от представителя на България в Правителствения консултативен комитет към ICANN.‛ По-надолу в постинга става ясно, че иде реч за домейна от първо ниво ‛.бг‛, а също и обстоятелствата при които е взето решението. Взето е от президента на България г-н Георги Първанов през януари т.г. в София по време на визитата на тогавашния руски президент Владимир Путин. Значи, държавата все пак се меси в чисто технологичната област с имената със своите несъмнено нетехнологични мотиви – биха казали антиетатистки настроените. О, да. Домейнът бг. явно е домейн от типа country-code top-level domain (ccTLD)1 какъвто е и домейнът .bg, и повече от редно си е да бъде стопанисван от някоя представителна за държавата ни организация. Друг е въпросът доколко могат да са представителни от гледна точка на българската наука, технологии и общество тъкмо свързаните с ICANN организации у нас.

Да се върнем обаче на писмото на д-р Пламен Вачков. Там четем, че въвеждането на кирилически домейни е един вид еманципиране на кирилицата като азбука и признание за историческото й значение, а внедряването на Интернет-имена на азбуки, различни от латинската, „е следващата голяма стъпка в развитието на Световната мрежа, която ще позволи на милиони хора, неползващи английски език, да имат по-лесен достъп до Интернет.‛
Изглежда някак странно в кореспонденция на такова ниво да се гледа на един стандартен код, каквито са имената на домейни, като на „признание за историческо значение‛, а на писането на адреси на латиница като на необходимост да се знае английски, но да беше само това!

Всеки запознат с не особено дългата, но бурна история на комерсиализирането на мрежата знае, че боричкането за правата над един или друг домейн не е допринесло с нищо към прогреса, освен ако не броим за такъв появата на интересни от юридическа гледна точка казуси.

1. Този вид домейни (с малки изключения) представляват съкращение от две букви и са кодът обозначаващ името на една или друга държава или зависима територия. Например .us за САЩ, бг. За България, .ru за Русия.