Нова история на безчестието | Култура – Брой 40 (2479), 23 ноември 2007

Преди да разкажа един пиратски сюжет от тази есен, ще припомня друг един, от есента на 2005. Ползвалите eDonkey (eD2k) сред нас вероятно помнят стряскащото послание, изненадало ги от сайта на нетуърка през септември 2005: „ eDonkey2000 Network е вече недостъпен. Ако крадеш музика или филми, ти нарушаваш закона. Съдилищата по света – включително Върховният съд на САЩ – управляват тези дела и могат да обвинят всеки за нелегален даунлоуд. Ти не си анонимен, когато нелегално даунлоудваш материал, защитен от авторското право. Твоят IP адрес е xxx.xxx.xxx.xxx и е вече записан. Уважавай музиката, даунлоудвай я легално. Благодарим ти.“

Това се случи, след като спонсорите на eD2k, MetaMachine, получиха т. нар cease and desist letter1 от Американската асоциация на звукозаписната индустрия (RIAA) на основание, че всеки, занимаващ се със софтуер, улесняващ нарушаването на авторските права, отговаря пред закона и за евентуалното им нарушение. В резултат на това от MetaMachine Inc. се видяха принудени да преместят офиса си от Ню Йорк в Ню Джърси, а отношенията си с RIAA уредиха с цената на $30 милиона.

eDonkey2000 Network продължи да е достъпен, но чрез клиенти като eMule, aMule, MLDonkey . Непрекъснато се появяват и други торенти, като че ли в знак на неизтребимата инициатива във войната на пиратите с RIAA и МРАА (Американската филмова асоциация). Но крайно време е да се заговори за това, че сред торентите има и немалко фалшиви; и че в тяхната поява има пръст не друг, а именно филмовата и музикална индустрия. Това твърдение е трудно доказуемо, но ето какви сюжети се завъртяха около Miivi.com – един сайт за обмен на видеофайлове, появил се през февруари т.г. Неговият живот сам по себе си бе кратък. Сайтът просъществува едва до юли, когато един блогер, направил си труда да провери домейн регистрацията, открил, че Miivi има връзка с MediaDefender, компания, известна с, меко казано, странните услуги, които предлага в борбата на развлекателната индустрия срещу пиратите: хакове, denial of service атаки, спам и тормоз. При положение, че произходът на Miivi е изяснен, логично е да се предположи и целта му: примамване на потребителите, прихващане на техните IP адреси и преследването им. MD, разбира се, отричат и твърдят, че MiiVi е някакъв техен тестов проект за вътрешно ползване, който просто не бил защитен с парола от външни хора. Но пък още през септември съдбата отново се намеси и отново във вреда на MD. След изтичане на информация от пощенската кутията на MD, бяха намерени не само доказателства за естеството на връзката на MiiVi и MD, но и доста подробности от стратегията на MD за преследване на ъплоудъри, както и кои са клиентите, пожелали услугата – все имена на големи музикални и филмови компании. MD продължават да отричат, че MiiVi е „коварен продукт“, и да твърдят, че това със залагането на капани за потребителите е инсинуация, която групата около The Pyrate Bay (thepiratebay.org ) – най-големия торент в момента – пуска. Но след споменатия информационен теч от пощенската кутия на MD, още същия септември се случи и един теч по телефонните линии и един 25 минутен отрязък от разговора между MD и прокуратурата на Ню Йорк се завъртя като торент на The Pirate Bay. А скоро след това и сорсът на TrapperKeeper, системата за примамване, ползвана от MediaDefender. По Bittorrent също се завъртя парче зловреден MD-код.

MPAA и RIAA отричат да имат нещо общо с MediaDefender, но вече има достатъчно доказателства за нещо отдавна подозирано, а именно, че големите звукозаписни и филмови компании плащат на професионални хакери, саботьори и ddos-ери да разбиват торентите. Сега The Pyrate Bay ще съди шведските филиали на десетте най-големи в кино и музикалната индустрия, сред които Twentieth Century Fox, Emi Music, Universal, Paramount, като обвиненията са: саботаж на инфраструктурата, DoS-атаки3, хакване и спамене. На което мейджърите отвръщат без всякакво притеснение: с престъпниците – по престъпному.

Как да наречем това, ако не престъпление на корпоративно ниво?

1. cease and desist (C & D) – разпространен главно в САЩ правен термин, означаващ „спиране и преустановяване“ на някаква дейност. Употребява се в два контекста: cease-and-desist order, който представлява документ с юридическа тежест и се издава от оторизирани лица, и cease-and-desist letter, писмо, което може да бъде съчинено буквално от всеки.

2. denial-of-service атака ( DoS атака) – зловреден опит на личност или група личности да се извади от строя интернет ресурс – временно или завинаги.

Хай-тек и нео-барок | Култура – Брой 37 (2476), 02 ноември 2007

Разглеждайки програмата за тазгодишния OpenFest*, бях сигурна, че отивам на събитие, изцяло вдъхновено от идеята на Тим О’Райли за web 2.0 като среда, все така благоприятна за предприемачите, въпреки поуките от краха на web 1.0. Предчувствията ми се оказаха верни! Двата дена лекции и дискусии, разположени в три зали на Военния клуб, трудно ще се вместят в предоставения ми формат, дори да пренебрегна тези, посветени на чисто технологичните новости, ето защо ще се съсредоточа само върху Bar Camp web 2.0 като най-оживено.

Мероприятието, замислено от Богомил Шопов като работна среща, започна с представяне на присъстващите. В залата се оказаха програмисти, студенти, дизайнери, блогери, предприемачи, но най-вече любопитни. Представителите на старите медии или не се разконспирираха (с изключение на мен), или не присъстваха, въпреки че в. Капитал бе споменат сред поддръжниците.

Същинската част започна с една идея на предприемача Михаил Михайлов а.k.а. Mike Ramm за web 2.0 проект, а именно за онлайн фразеологичен речник, чийто интерфейс да позволява самите потребители да публикуват и редактират преводи, като оценката да става с гласуване – механизъм, който не би позволил злоупотреби и би работил безотказно, обаче само при наличието на необходимата критична маса грамотни ползуватели. Все пак за стартирането на подобен проект би било нужно само регистриране на домейн и инсталирането на подходящ софтуер – нещо, което странно защо, никой от присъстващите не предложи, да стори.

Разговорът продължи с темата за платеното блогерство и Димитър Веселинов, познат в мрежата като divedi . Заради активността си като блогер той получи наскоро предложение да стане платен автор на българския клон на MyKinda – виртуална мрежа за следене на световните иновации, тенденции, идеи и бизнес в IT областта. А предложението е било на Лий Уилкинс, англичанин, чието име се свързва, освен с MyKinda, и с портала за обмен на видео и аудио-файлове podcasting.com и мрежата за професионалисти XING. Понеже темата за платеното блогерство ме интересува, аз попитах: къде ще се дянат неплатените блогери тогава? И освен това, какво ще ни гарантира, че тъкмо блогове, занимаващи се със скрит маркетинг, политически инсинуации и прочие, няма да се окажат сред най-процъфтяващите? И не на последно място: мрежата е непроизводителна. Тя е добра за разпространяването на вече появили се идеи, но не и за появата им. Иноваторите също ли ще са така добре платени, както и тези, които се занимават с маркетинга на иновациите? На въпроса за независимостта включилият се Майк Рам бързо ми отговори, че независими автори с независими мнения няма. След което дискусията се разрази и колабира в собственото си оживление и никакъв конкретен отговор не получих, но пък и не настоях, защото трябваше да остане време и за другите събеседници.

Станислав Божков – студент в ТУ София и съсобственик на svejo.net, за която вече писах, разкри пред аудиторията, че всъщност става дума за крайно нискобюджетен проект на група хора на средна възраст 22 години, инвестирали единствено в името на домейна и в погълнатото в процеса на работа кафе. Станислав говореше с ентусиазъм за начинанието си, въпреки констатираната вече нефизиономичност на българските социални мрежи и не на последно място, на изопачаването на самата идея за така наречения „социален букмаркинг‛ – мрежите не служат толкова за споделяне на интересни връзки и информация, колкото за място, откъдето всеки може да популяризира блога си.

Web 2.0 BarCamp не успя да се вмести в предоставеното му време, колонката ми също заплашва да надхвърли лимита си, ето защо ще завърша с темата за финансирането на Web 2.0 проекти… Въпреки че с очите си видях как разни хора си стискат ръце с намерение за съвместна работа, дискусията по тази тема би могла да се изчерпи с едно единствено крилато изречение: трите най-изпитани начина да загубиш парите си са: жени, хазарт и Web предприемачество, като жените са най-разпространеният, хазартът – най-стилният, а Web – най-сигурният начин.

Защото мрежата е капитализъм с обратен знак. Бъдещето ще го потвърди.

*OpenFest – ежегоден празник на отворения код, организиран у нас от 2003 година насам от Инициативния комитет на българската free/open source общност (Фондация ‛Отворени проекти‛, Сдружение ‛Свободен софтуер‛, Интернет общество – България, Creative Commons – България и др.)

In Rainbows | Култура – Брой 36 (2475), 26 октомври 2007

Спомага ли DRM* системата за появата на нови бизнес модели? Създава ли тази система от правила повече възможности за потребителя? А може би тя е в полза на музикантите? Или в полза на процеса на създаване на музика? Според Стив Джобс, който не е музикант, а съосновател и изпълнителен директор на Apple, компания, известна не само с компютрите си Macintosh, но и с фурора, предизвикан с портативните устройства за просвирване на музика iPod, става дума единствено и само за интересите на ‛големите четири“ в музикалната индустрия: Universal, Sony BMG, Warner и EMI. Досега Apple заобикаляше системата, като произвеждаше своите iPods така, че да просвирват музика кодирана в ‛отворени“ формати като MP3 и AAC, свободни от всякакви DRM ограничения. Притежателите на iPods можеха и могат да ги зареждат с музика от много източници, включително и от собствената си домашна колекция компактдискове, без да са изрично закрепостени към услугата iTunes и съответния софтуер.

Един пресен постинг в блога на друг един бизнесмен, Ян Роджърс, генералния директор на Yahoo’s music, показва сходно отношение към все по-строгите и спъващи ограничения, които музикалната индустрия налага върху разпространителите на музика онлайн. Yahoo вече не иска да преговаря с музикалната индустрия така, както Apple никога не са преговаряли. И не, че и Apple, и Yahoo не искат да играят по правилата и да се съобразяват с претенциите на музикалните лейбъли, но считат, че е по-изгодно да се влагат средства в разработване на разнообразни медийни приложения, спомагащи за задоволяване на желанията на потребителя, отколкото в неговото изнудване, в създаване от страна на потребителите на допълнителна турбуленция около даден продукт, отколкото в контрола върху неговото разпространение. Междувременно са се появили и нови модели за разпространение на музика в мр3 формат, които изглеждат съвсем неприемливи за индустрията. Napster, първата р2р програма за обмен на файлове например, бързо достигна своя пик в началото на 2001 и също така бързо бе обявена извън закона, но пък даде тласък за появата на други подобни програми. Така че дори да сме забравили за Napster, наясно сме с перманентното оживление, което цари около всичко, свързано с торентите, DRM, нарушаването на авторските права и прочие.

Всичко това е много интересно с динамичността си, но следейки го, някак си забравяме за самите артисти. Как самите артисти гледат на свободното източване на музиката им от интернет? А способни ли са нещо самите те да направят, за да поразклатят лодката на музикалния бизнес? И дали ще го направят в името на Негово Величество Потребителя? Ето че изминалата седмица ни донесе един интересен прецедент, върху който можем да поразмишляваме – британската рок-група Рейдиохед реши да предостави своя последен албум In Rainbows за свободен даунлоуд в интернет и то не къде да е, а на собствената си страница. Официалната поява на диска на пазара се очаква в началото на декември тази година, но ако дотогава някой желае, може да се сдобие с него в отворения мр3 формат срещу каквато сума сам той прецени, в това число и безплатно. Рейдиохед несъмнено се впускат в рискован експеримент, но кой, ако не група като тях, може да си позволи това? Те са достатъчно популярни и, без да са изобретение на индустрията, достатъчно добри музиканти са, за да оправдават и дори надхвърлят очакванията на почитателите си с всеки следващ албум, на което и те отвръщат с взаимност. Ето защо се появяват предпазливи опити да се коментира този ход на групата като неудачен, тъй като така тя щяла да пропусне едно почти 100% сигурно първо място в класацията по продажби поради невъзможността чартът да получи гарантирано точна информация за текущото им състояние. (http://www.nme.com/news/31472) Едва ли постъпката на Рейдиохед е продиктувана от сервилно желание да угоди на феновете си, но има ехидни намеци от страна на музикалните експерти, които виждат в това началото на края и отчаян опит за привличане на внимание към един не толкова качествен като музика албум. Тази постъпка наистина създава достатъчно промоционален шум около албума, при това съвършено безплатно, но съвсем не е единственото, на което групата разчита. Музиката, която тя прави, е все така добра.

И макар такъв един неопосредстван от музикалните компании любовен обмен между група и почитатели да изглежда не по-малко рискован за музикантите от откровено користните посегателства на бизнеса, то поне опитът си струва и ще е интересно да се видят след време резултатите.

Най-голямото успокоение идва все пак от факта, че сред толкова правещи бизнес, някой продължава да рискува да прави и музика.

*DRM – Digital RightsManagement – обширен термин, отнасящ се до технологиите, контролиращи достъпа до лицензирано съдържание, ползван от издателите и други съдържатели на авторските права и ограничаващи използването на цифрови технологии.

80/20 | Култура – Брой 34 (2473), 12 октомври 2007

Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта
През 2001 балонът на доткомите се пръсна и вниманието на предприемачите се насочи към блогосферата. Всички заочакваха блогосферата да задълбочи ориентацията си към най-елементарния потребител, благополучно да се комерсиализира и след това също толкова благополучно да се разори. Събитията обаче се развиха по друг сценарий: блогосферата постепенно започна да се превръща в динамичен и сравнителто евтин брат-близнак на старата мас-медия. Признак, че този процес е в ход е, че и новата медия както и старата вече се подчинява на железния закон 80/20, т.е. известните стават още по-известни, а неизвестните – още по-неизвестни. А ситуация в която 80% слушат (четат, гледат) останалите 20% може да се нарече всякак само не и общуване.

Как става така, при положение, че именно общуването е залегнало в същността на новите медии? Не е възможно да има само говорещи и само слушащи в това тъй омрежено пространство, блогосферата, дори само поради факта, че комуникацията е еднакво възможна във всичките точки на тази мрежа чисто технически: първо, защото всички потребители са въоръжени с една и съща динамична ‛машинка“, скрипта на блога и второ, процедурата по добавяне на събеседници в лентата е максимално улеснена и неопосредствана. Обхванатото от омрежените потоци на блогинга пространство би следвало да не е просто поредното средство за масово осведомяване, а инструмент на демокрацията, колективен организатор, колективен пропагандист, ловец на бъгове в Системата и каквото още утопично се сетите. Наистина, цяло чудо е, че този инструмент, блогът, съществува, утопията обаче лесно се превръща в пародия на самата себе си, влезе ли в сила понятието ‛статусен блогер“. У нас синонимът на ‛статусен блогер“ очевидно е ‛елитен блогер“, поне това словосъчетание се среща. А легендата гласи, че елитният блогер се бил намирал на Блогосфера . Но какво все пак означава ‛елитен благер“? Независимо че някой може да не схване иронията ми и да ме заподозре в неосъществена амбиция да ставам елитен блогер, аз ще раздробя въпроса си на три ехидни подвъпроса:

1.) какъв е критерият за елитност?

2.) кой и от кого е оторизиран да оценява един или друг блогер като елитен?

3.) доколко формализацията на доброволната активност на група хора в мрежата не е заплаха за тази същата активност?

Въпреки че в същността на новата медия е именно диалогът, не рискувайте да влизате в диалог с администрацията на Блогосфера по тези въпроси. Най-много да останете с чувството че водите диалог с изкуствен интелект. А току виж изкуственият интелект се оказал и докачлив, тогава рискувате никога да не бъдете поканени или направо присъединени към елита. Ако пък вече (със или без знанието си) сте присъединени, вие ще установите, че няма особен повод за безпокойство – огромната маса потребители гори от желание да формализира дейността си, а доброволността си разбира именно така – доброволно да я формализира. Гладната и жадна за онлайн-журнализъм маса вече пълни новеничките интернет издания на доскорошните „стари медии“, усърдно споделя, коментира, ‛линква“ и ‛кроспоства“, уверена в светлото бъдеще и полезността на заниманието. А бъдещето наистина е светло: „старите медии“ все повече се цифровизират. По евтино е. У нас този процес тепърва начева, но на запад, особено в САЩ, отдавна вече никой не различава блогерите от журналистите. Никой не им отказва акредитация, нито ги пренебрегва по някакъв начин. Не че е задължително да бъдеш пренебрегван, за да можеш да се наречеш честен, но пък можеш ли при това положение на нещата все още да се наричаш независим?

Не знам, има оптимисти, които вярват, че разрастването на социалните мрежи ще подобри общуването – и общуването между обикновените граждани и властта, в частност. Скептиците обаче са в очакване в парламента да се заобсъжда закон, изискващ задължителна регистрация на всички блогери, четени от повече от 500 души с предвиждане на сериозни санкции за неподчинилите си. Така че понятието ‛статусен блогер“ може за едни да е изкушението на петнадесетминутната слава, но за други е страх от повече или по-малко явен натиск.

ИЗКУСИТЕЛНИЯТ СВЯТ НА СТАНДАРТИТЕ | Култура – Брой 31 (2470), 21 септември 2007

Понятието “стандартизация” свързваме преди всичко с разни скучни технически и административни области, които не биха могли да просъществуват без работните страни да са постигнали предварително помежду си желаното ниво на съвместимост и сходство с цел улесняване на общуването и договарянето помежду си. Поне в областта на техниката, приемането на една или друга спецификация (съвкупност от технически показатели на даден продукт) за стандарт става в открито съревнование между други подобни спецификации и се издига за стандарт най-добрата. Това е задължително, тъй като победата на най-добрия логично води не просто до индивидуална печалба, а до печалба за всички страни.

Стандарти има и в такива области каквито са образованието, комуникацииите, човешките отношения. Като че ли на всевъзможните стандарти се крепи цялата ни цивилизация, ето защо е хубаво, когато стандартите са повече от един и всеки може да избира своя. Става ли дума за глобални стандарти обаче, иде реч не просто за превръщане на нечии постижения в глобална ценност, но и за упражняване на глобална власт и диктуване на пазара. Каноничен пример в стремежа към глобална власт, разбира се, е компанията Майкрософт и не е нужен особен повод да се сетим за това. Поводи обаче непрекъснато има. Последният е миналото наскоро гласуване за глобални стандарти на Международната организация по стандартизация ISO. Пореден провал за Майкрософт (ако броим за провал и Vista) макар и не окончателен, тъй като гласуването тепърва трябва да се повтори през февруари идната година в Женева. Международната Организация по Стандартизация е отхвърлила разработената от Майкрософт спецификация Office Open XML, която, в интерес на истината е предназначена за работа с електронни документи от рода на меморандуми, презентации, доклади, книги, карти, диаграми, текст и прочие. Имайки предвид сферата на приложимост на подобна, основана на файловия формат XML спецификация, (в държавните администрации например) съвсем не е трудно да си представим страховитото настървение, което Майкрософт е вложил и тепърва ще влага в битката за налагане на своя стандарт.

Вече е ставало дума и по друг повод, колко несериозно и недалновидно най-малко от гледна точка на сигурността на една държавна администрация е да ползва програмни продукти на Майкрософт. Всеизвестно е и, че майкрософтският стил на програмиране е ориентиран към масовя потребител и като такъв е подчертано декоративен, подчертано приветлив и загрижен потребителския интерфейс да не уплаши и най-малограмотните потребители, но твърде малко загрижен за интегритета на самата операционна система. Това прави продуктите му негодни в сравнение с продуктите от семейството на UNIX за приложение в сериозни области каквото е държавното администриране. Известен е и стилът с който Майкрософт се опитва да налага тези свои продукти въпреки очевидната им негодност. И въпреки че не е изневерил на стила си да побеждава благодарение на съмнителни лобита и в случая с налагане на Office Open XML за стандарт и въпреки всеобщата неприязън която будят комюникетата, съобщаващи каква голяма поддръжка получава Майкрософт, изкушените ще са вероятно отново повече, защото никой не смее да гарантира отсега провала на Майкрософт в Женева през идния февруари.
За тези, които няма да посетят блога groklaw.net, http://www.groklaw.net/article.php?story=20070904082606181 ще спомена само, че в гласуването на ISO участва и Българска комисия, редом с представителите на още 51 страни. Българската комисия е гласувала в полза на Майкрософт, заедно с Азърбайджан, Армения, Бангладеш, но и Норвегия, Германия, Швеция, Австрия. “Против” са били Китай, Индия, Бразилия, Канада, Франция.

 

 

Българската Уикипедия

Като че ли има някаква такава закономерност в мрежата: новините, добри или лоши, в началото на есента стават толкова много, че надхвърлят рамките на обозримото. Все пак има една новина, която не бива да подминаваме с безразличие – инициативата „Българска Уикипедия 100 000“.
Починът е граждански*, на напълно доброволни начала и целта му не е в края на кампанията просто да се отчете, че броят статии на български език в Уики е надхвърлил 100000, а чрез популяризиране на ресурса сред подходяща аудитория да бъде направено нещо за дообогатяването му. Нека тези измежду нас които ползват Уикипедия, не свиват скептично рамене. Който търси, намира нужното из чуждоезичните версии, така е, но много други търсещи или любопитни са деца, а един богат на полезни ресурси български web несъмнено би им бил от полза и би ангажирал вниманието им, намалявайки вероятността да
попадат на по-неподходящи места. Верно е също, че количеството не е качество и сто хиляди статии “мъничета“ са също толкова безполезни колкото и сто, но за да се редактира и дообогатява едно „мъниче“, него преди всичко трябва да го има.
Верно е и, че проблемът с картинките илюстриращи статиите, по-точно проблемът с авторските права над тях в Уики е доста затормозяващ.
Има и друго с което българската Уики не ми се нрави. То е, че въпреки наличието на администрация, Уики често се ползва не по предназначение, а като безплатно web-пространство или инструмент за (само)реклама. Само като пример: не знам кому е
нужна уики-информация за личността Азис, при положение, че жълти и не толкова жълти медии ни заливат непрекъснато с такава. Не знам също така дали е редно и да се заличава информация за личността Азис, тя едва ли сериозно пречи някому.
Само знам, че докато се дискутира този въпрос, статията ни за кирилицата си стои все така отчайващо бедна в сравнение със своя англоезичен вариант. Толкова повече, че нищо не пречи това да се промени. Липсата на време не може да е оправдание за тези сред нас, които всекидневно прекарват часове по форуми и чатове в неуморно даване на мнения за чуждата
компетентност. Време е те да забележат: правописът и компетентността на ентусиастите във Уикипедия са петимни, но не за мненията им, а за вещата им намеса.
Вече е ставало дума в една от колонките за полезността на Уикипедия и няма смисъл да повтарям казаното, само ще припомня – Уики е отличен инструмент за тези, които са в началото на някакво търсене. Нейната търсачка не само поднася желаното, но и
подарява неподозирани връзки, свежи препратки, неочаквани открития. Ето защо дори да не ползваме българския вариант на Уики, дори и изобщо да не ползваме Уики, бихме могли на първо време да налеем в нея на български малко от това, което не може да е лично наше, но така или иначе ползваме – информация – за да могат да го ползват и други. Чисто практическите упътвания как да сторим това, можем да открием на сайта на Уики.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%8F:%D0%9D%D0%B
Редно е най-сетне да опитаме, защото макар да съществува от 6 декември 2003, българската Уикипедия на практика е съвсем в началото. В момента статиите в нея са около 45 000, но много от тях са наистина в стадий „мъниче“ и с наистина ужасни стил и правопис. Това изобщо не може да е повод за гордост в сравнение с двата милиона статии в прословутата англоезична версия, оказала се достатъчно пълна и точна, за да доведе до фрустрации дори привържениците на авторитетната Britanica online.
Аз поне възнамерявам да следя как се развиват дискусиите на тема авторски права, цензура, достоверност на информацията.
Ненамесата или намесата на държавата и маркетинга в подобен род начинания също са тема, която би следвало да ни вълнува.
––
* Инициаторите са Нов български университет, изданията на Икономедиа, Gorichka.bg, Mediapool, o-blog.net, Българското училище за политика, СЕЕ Trust, Център за култура

Код и калиграфия | Култура – Брой 27 (2466), 13 юли 2007

В град Ченай, столицата на щат Тамил Наду, Южна Индия, се намира редакцията на вестник The Musalman. Това е ежедневник на урду, съществуващ от 1927 г. в скромен за индийските мащаби тираж от порядъка на 20 000 екземпляра. Съдържанието му не е особено сензационно – състои се от новини от локалната политика, преводна литература, поезия и послания към Бог. Забележителното в него е това, че е единственият вестник в света, списван на ръка, а също и че в момента за него може да се прочете не къде да е, а на заглавната страница на Wired Magazine – настолно четиво, както знаем, за всеки самоуважаващ се високотехнологичен маниак и сноб. Защо тъкмо Wired се занимават с прогнози за съдбата на нещо толкова безперспективно от технологична гледна точка като калиграфията? Свързва ли изобщо нещо тези две паралелни вселени – света на високите технологии и света на красивото писане?

Мислейки си за въоръжените с пера и туш хора, които очакват в задната стаичка на редакцията на The Musalman последните коректури за деня, за да пристъпят към действие, аз, кой знае защо, се сещам за Ерик Сати, медитиращ пред пианото си:

‛За да се изсвири този мотив 840 пъти без прекъсване, би било целесъобразно едно предварително подготвяне в дълбока тишина и пълна неподвижност.“ Познахте ремарката, вмъкната калиграфски от Сати в партитурата на Vexations, нали? Тази инструкция, представляваща съществена част от ‛изпълнимия код“ на произведението и целяща да превърне музиканта в машина, не е нищо повече от ирония, разбира се. И със сигурност иронията на европееца Сати от края на XIX век е съвършено чужда на четиримата калиграфи, наши съвременници, от шестчленния екип на The Musalman. Те със сигурност не правят своето ежедневно усилие с цел да мимикрират в света на машините, за да оцелеят в него, но пък гледат със също толкова песимизъм към бъдещето на своята страст, езика, с който и Ерик Сати е гледал към бъдещето на музиката: неизбежното нахлуване на машините ще направи поредното постижение на духа във възпроизводима до безкрайност досада, а интерпретаторското усилие заедно със самия интерпретатор – в нещо напълно излишно.

Всъщност, защо трябва нещата да са толкова отчайващи? Защо да е чак толкова песимистично бъдещето на калиграфията в света на високите технологии, задвижвани от всемогъщия код? Какво е кодът? Машинният код имам предвид. Нима не е също език? Нов инструмент за контрол или инструмент за освобождаване от контрола? Инструмент за общуване чрез послания или инструмент за общуване между послания? ‛Ако кодът е таблица, то това е таблица, позволяваща безброй елементи, някои от които все още не можем да предскажем; началото на игра.“ – пише Умберто Еко в Семиотика на езика. Но защо тогава тази игра да не включи в посланието не само езика, не само следата, оставена върху листа, а и траекторията на ръката, оставяща това послание, в една гъвкава мрежа от абстракции, преплитащи семантичното и синтактичното с чисто пространствените координати на движението? Може тази визия да не е нищо повече от летлива метафора, но съвсем вероятно ми се струва рафинираният жест на писането да остане актуален и в ерата на жестовите интерфейси.

Какво пък, аз също съм привърженик, при това не само на думи, на красивото писане. Надявам се скоро да държа в ръка ветрило, изписано по мое собствено желание от единствения калиграф, когото познавам, Асадур Маркаров. Това, разбира се, не може да се брои за някаква съществена инвестиция в бъдещето на калиграфията, а по-скоро за най-обикновен атавистичен глад за усещания у човек, прекарващ доста време пред екрана. Съприкосновението с материята и наблюденията на усилията по нейното овладяване за едни може да е поредната ретро-мода и снобизъм, но за други може да е целебно изживяване.

Микрофизика на властта | Култура – Брой 24 (2463), 22 юни 2007

Раздвоявайки се тази седмица между две актуални събития за избор на тема на колонката си – приемането на промени към Закона за достъп до обществена информация и врявата, вдигнала се в Artbox около изказванията на Дурмана за националното ни участие във Венецианското биенале, реших да се съсредоточа върху нещо трето и междинно, а именно чудесният неологизъм на Мишел Фуко governmentality.

Мишел Фуко дефинира governmentality като „изкуство на управлението“ в най-широк смисъл. Като управлението (governing) не се свежда само до държавната политика, а до широк обхват техники за контрол, приложени към всевъзможни обекти, от контрола над себе си, та до биополитическия контрол над цели популации. Или накратко: governmentality, това е термин-хибрид между government и mentality и означава, че е невъзможно да се изследва технологията на властта без да се изследва менталността, която я подпира.

Може да се говори за governmentality през различни исторически периоди или за различни технологии на governmentality, но най-често терминът се ползва в смисъл на неолиберален тип управление, който характеризира напредналите либерални демокрации с децентрализирана власт и доминация на пазарните механизми, чиито членове играят активна роля в собственото си самоуправление и поради тази си активност се налага да бъдат регулирани някак ‛изотвътре“. Чрез формиране, скулптиране, мобилизиране чрез избора, желанията, стремежите, нуждите и стила на живот на индивидите и групите в широк обхват от контексти.

Това повдига интересния въпрос: разбират ли тези, които биват управлявани, неестествеността на своето положение? А не гледат ли на този си живот като на даденост? А колко лесно това може да се случи в електронна среда?

Ще ми се в тази връзка да привлека вниманието към дейността упражнявана от НПО Интерспейс. Или може би все пак е ЕООД Интерспейс. Или дори НПООД. Но кои все пак са Интерспейс?

От 1998 до 2001 това са група художници и симпатични неформали.

В периода 2001 – 2004 са група художници и симпатични неформали и един новодошъл – някой си Владимир Петков, възпитаник на УННС, доведен в офиса от обучаващата се и работеща в Орбител маркетингова служителка Валерия Ангелова. За неосведомените – Орбител е компанията, предоставила безплатна наета линия на Интерспейс.

Интерспейс след 2004? Това вече са група неформали, симпатични предимно на Владимир Петков и дошли от сайта bpm, където той е администратор, а споменатата служителка от Орбител набива в главите на простосмъртните нетикет и здравите ценности на корпоративния ‛лайфстайл“.

Междувременно единственият останал художник (и съосновател на Интерспейс) Красимир Терзиев бива изхвърлен от управителния съвет демократично и с избори. Така че Интерспейс след 2004 се оказва изцяло готов да е в услуга на ‛истаблишмънта“. Това като че ли изобщо не отблъсква младите и непокварени артисти. Все пак Интерспейс знае какво да им предложи – поле за изява. А сайтът за киберкултура bpm стига върха на популярността и наглостта си, като се преименува на сайт за хиперкултура и така брутално демонстрира всевъзможните намерения на маркетинга и технологии на governmentality, че в един момент ме кара да се усъмня, че това не е несръчност, а нарочна демонстрация, целяща да илюстрира нагледно на всички любопитни що е то технология на желанието, технология на нормализацията, технология на идентичността. Всеки опит да въвлека Дурмана в дискусия за дейността на Интерспейс, принуждавайки го да обясни отношенията си с Орбител и това да стане в немодерирано от него пространство, е обречен на провал.

В крайна сметка сайтът bpm скрива своя форум през декември миналата година, а осиротялата общност се разпръсва. Хората, администрирали общността bpm, обаче продължават да администрират общности – тази около вестниците ‛Дневник“ и ‛Капитал“, ако се не лъжа. А Интерспейс продължава да процъфтява и да развива дейности, чийто смисъл и естетика остават все така мъгляви и неубедителни, та се чудя, защо ли не спестят и на себе си, и на другите недоразуменията и не се прекръстят от Център за медийни изкуства в Център за административни изкуства. А защо не и в Център за насекомен биоинженеринг? Защото очевидно основната дейност на Интерспейс е именно отработване на всевъзможни технологии на governmentality. Ами съгласете се все пак, компетентността в кондиционирането на разни общности би могла да бъде доста полезна за всяка поредна власт, била тя маркетингова или държавна.

Потлач | Култура – Брой 22 (2461), 08 юни 2007

Марсел Мос описва в своето есе Дарът начина на живот на индианците от
американския северозапад, неговата двойна морфология, а именно как в края на
пролетта племената се разпръскват из планините и реките на най-богатото
крайбрежие в света, за да се заемат с лов, риболов и събирачество, а зимно
време се връщат в своите така наречени “градове” и се отдават на бурен
социален живот, представляващ един безкраен потлач по време на който всичко
натрупано през лятото и есента бива разхитено без остатък. Разхищението е
въпрос на престиж, вътрешно и междукланов, дори междуплеменен. Всяка
проява на алчност, лакомия и самопоканване на чуждо угощение в свят, в който
никому нищо не липсва, води до необратим срив в статуса.
Така описана от Мос икономията на дара не добива особено голяма
популярност, поне не и до средата на 60-те, когато в Западна Европа новите
леви припознават в племенното минало утопичното бъдеще на индивидуална
свобода извън обсега на държавата и конвейра на платените забавления, а в
потлача, с неговото изискване за интимна въвлеченост и автентични емоции –
спасение от атомизация и отчуждението в големите градове. Потлачът на 60-те,
макар и кратък, е потлач в истинския смисъл на думата – на собствеността, не
само материалната, но и интелектуалната, се гледа като на омразна буржоазна
отживелица. Авторството, авторитетите, авторът бива обявени за мъртви. Но
дали са? Всъщност, някои смятат, че причината за провала на революцията през
68-ма и по-точно на ситуационизма се състои именно в неспособността на
новите леви въпреки подвеждащата си анархокомунистическа масова риторика
да се освободят от от своя елитизъм и авторитаризъм. Те си остават твърде
ницшеанци. Други пък, напротив, виждат провала им в заиграването с масата,
която разбира се е неспособна да проумее високите цели на ситуационизма.
В средата на 70-те на миналия век ситуационизмът е напълно мъртъв, новите
леви се превръщат в охранени юпита. С потлача е свършено, но не и с копнежа
по потлач. Нужна е само подходяща среда в която вирусът на анархокомунизма
да попадне. Такава среда се оказва world wide web в началото на 90-те.
Първоначалното предназначение на web е да улеснява комуникацията на
научната общност по света и въпреки, че обменът между учените да не е
свързан с необходимостта от “интимна въвлеченост и автентичност на
емоциите”, в мрежата цари истински дух на отвореност и творчество, като
признанието винаги е правопропорционално на приноса на отделния индивид и
това да има какво да споделиш, е въпрос на престиж. Учените не само не се
тревожат за опазването на интелектуалната си собственост общувайки в мрежа,
но и сами развиват технологиите, които биха спомогнали за обмена помежду
им. Технически погледнато всеки акт във web е свързан с копиране на материал
от една памет в друга, като стойността на всяко поредно копие е практически
нула, ето защо идеята за копирайт в тази среда звучи абсурдно.

Но тъй като web неумолимо се разраства и обхваща среди далеч не само
научни, влиянието на парите и политиката не закъсняват, а с това и
идеологизирането на web.
Все още витае предразсъдъкът, че бъдещето на капитализма в мрежата се
състои в стоковизиране на информацията. Все пак сме свидетели на това, че
дори човешкият геном може да подлежи на патентоване. Бъдещето обаче е
друго. То не е дори в алтернативата “стока-дар”. При положение, че едно и
също парче информация може да съществува и под формата на стока и под
формата на дар, да бъде обект на продажба или споделяне, бъдещето на нет-
икономиката не може да бъде друго освен някакъв хибрид от двата познати ни
типа икономики, тази на дара и този на индустрията. А собствената ни
идеологическа непоследователност е последното, което трябва да ни тревожи,
докато в един и същ миг в мрежата ние можем да функционираме и като
консуматори, и като примерни граждани-данъкоплатци и като
анархокомунисти, според това дали си купуваме дрехи от онлайн каталог,
плащаме данъци или пишем в блога си.
Всъщност, в условията на смесена икономика анархокомунизмът се превръща
във всекидневна реалност. Може дори да се каже това е неговата окончателна
победа. Анархокомунизмът, спонсориран от корпоративния капитал и в
симбиоза с държавата ни обещава светли дни на безкраен потлач и разхищение.
Остава въпросът, кой щастливец ще произвежда.

Дигитален маоизъм | Култура – Брой 21 (2460), 01 юни 2007

Доста шум се вдига напоследък около Wikipedia! Първо беше конфликтът с
Британика и обвиненията в неточност, липсата на критерий за качество и лична
отговорност у участниците, после религиозните фундаменталисти надигнаха глас,
че Wikipedia въпреки претенцията си за отвореност подлагала на цензура всеки
техен опит да допринесат за обогатяването й. Излишно пресилена врява! Войната
между Британика и Укипедия не може да бъде спечелена от нито една от страните,
а и не трябва – Wikipedia е ценен експеримент, има време и ресурс да се развива
като такава или да се провали, а междувремено тези от нас, които поне малко
взимат насериозно труда си, знаят, че биха могли да ползват за справките си и
други източници, в това число и доказано достоверната уж застрашена от
изчезване Британика. Религиозните фундаменталисти пък имат свободата да
положат основите на своя енциклопедия и го правят. Още повече, че войната
между тях и Wikipedia се разпалва повече от агресивната некомпетентност на
някои кибердарвинисти извън научните среди отколкото поради несъвместимоста
на самата наука с религията. Единствените на които Wikipedia би могла да
навреди са интелектуално мързеливите и немарливите, а шумът само замазва
истинския проблем на експеримента, който е така да се каже епистемолотичен и
не е само проблем на Wikipedia а на цялата web 2.0 поне доколкото се корени в
превъзнасяне на непогрешимоста на колективния ум пред този на индивидуалния.
Интересна статия обговаряща тези неща се появи точно преди година в Edge.org и
предизвика доста дискусии. Става дума за статията “Дигитален маоизъм” (
http://www.edge.org/3rd_culture/lanier06/lanier06_index.html ) на Джейрън Лейниър
– известен пионер и полуряризатор на технологията Виртуална Реалност.
“Куп елитни организации си загубиха ума по тази идея.” – пише Лейниър за
онлайн колективизма. Те се вдъхновяват от възхода на Wikipedia, от
благосъстоянието на Google и от трескавостта с която предприемачите се опитват
да бъдат възможно най-Meta. Държавни агенции, корпоративни отдели по
планирането и големи университети – всички са прихванали заразата.” Това, което
прави контрареволюционера Лейниър симпатичен на фона на процъфтяващите
напоследък митове за колективизма е, че защитавайки индивидуалния ум, той не
се опитва да омаловажи постиженията на колективния, в случая Wikipedia, а
просто уточнява, че както има дейности, които се извършват по-добре в нетуърк,
така има и дейности, при които индивидът е от решаващо значение. Например
когато държавен бюрократ определя цена, резултатът често е по-некачествен от
този, който би дошъл от един компетентен колектив. . . . но когато един колектив
проектира продукт, накрая ще имаме безличния и поседствен резултат на някакво
съгласие.
Според Лейниър проблем е не, че гениални произведения вече не се раждат.
Проблемът е в откъсването им от гениалните личности които са ги произвели и от
уникалните контексти, в които това се е случило. Проблемът е в загубата на блясъка им в мига, в който бъдат присвоени от колектива. За съжаление, новият бизнес модел, който да е от полза на можещите, мислещите и създаващи хора не се появява така бързо както би трябвало, пише Лейниър. Например Google News в момента е по-добре финансиран и с по-сигурно бъдеще отколкото немногобройните но истински добри репортери по света, които на практика създават съдържанието му. Агрегаторът е по-богат от агрегираното. И това, при
положеие, че не би могъл да съществува без него.
Според Лейниър проблем е също и оценката, която истински ценните индивиди
получават в режима на анонимен колективизъм онлайн. Заблуда е, че тази оценка
е обективна. Колективът получил власт, винаги ще е на страната на посредствения
представител от собствените си среди с който би могъл да се отъждестви, а не на
ярката индивидуалност. Това изглежда особено зловещо когато анонимноста е в
симбиоза с изкуствения интелект, привиждан вече като атрибут на грядущата
семантична web 3.0. Дори да не можем да споделим някакъв изключителен опит в
това отношение, достатъчно е да си признаем, да си дадем сметка просто, че не
ние, а алгоритъмът на Google преценява важността на съдържанието в мрежата
вместо нас; не някой като нас, а някой докачлив бот-идиот активиран от
недобросъвестен админ преценява като пододящ или не приноса ни към Wikipedia.
Човешкият ум е подценен, улеснен и унижен. А емоциите нямат място в тази
среда тъй като потенциалната, инкорпорирана вътре в колектива друга страна на
някой спор се крие зад Wiki или някой друг meta-ритуал и повече от всичко на
света се бои да не каже нещо погрешно и да се наложи да застане зад думите си.
Или накратко: роякът от свързани човешки умове е фантастичен инструмент ако
става дума за изнамиране на грешки в системата или за изравяне на неподозирани
богатства от web. Но ако разполагате с добра идея, изтънчен довод или сте
създали произведение на изкуството, по-добре действайте соло. Мрежата не
произвежда.