Интернет от неща | Култура – Брой 41 (2524), 28 ноември 2008

Като че ли през 2003 за пръв път Guardian писа за микрочипове които масово ще заменят баркодовете върху стоките продавани на дребно. През август, 2004 в Лос Анжелис пък, по време на конференцията за компютърна графика и интерактивни техники SIGGRAPH, писателят фантаст Брус Стърлинг употреби за пръв път неологизма spime, за да обозначи с него обект, който дистанционно да може да бъде проследяван във времето и пространството до самия край на своето съществувание. Стърлинг вижда spime като продукт на хибридна технология включваща шест вече познати такива, а именно:

– технологии за радиочестотна идентификация (RFID);

– технологии за следене на точното местонахождение върху земната повърхност чрез спътник (глобално позициониращи системи);

– събиране на данни, които да могат да бъдат обработени с интернет търсачки;

– лесна изработка на виртуален модел на почти всичко (компютърен дизайн);

– бързо изработване на реални прототипи по виртуални образци и автоматизиране на изработката на спецификации за дадени обекти (метод на триизмерно принтиране);

– евтино и ефективно рециклиране на излезлите от употреба обекти (еко-технологии)

Това обаче не е съвсем фантастика. През септември тази година RFID Center в Чикаго официално възприе за глобален приемник на баркода така наречения радиочестотен идентификационен етикет. Той е реалният двойник на spime и представлява микроскопичен чип, който може да се прикрепи практически към всичко и да съдържа всевъзможна информация – от цена на дребно и инструкции за пране, до нечие болнично досие. Такива чипове вече се имплантират на бойците в Ирак, напредничавите японци пък ги ползват като дамги за добитъка си, а най-големия дистрибутор на дребно Wal-Mart изисква от доставчиците си да поставят RFid на всички палети и каси. Може от пръв поглед да не е ясно, но темата за RFID е в пряка връзка със световната IPv6 кампания, за която вече писах през септември и чието довеждане до успешен завършек изглежда буди скептицизъм само докато бъдат осъзнати мащабите й. Вече едва ли има някой, който да се съмнява в скорошната поява на ‛интернета от неща“ (internet of things) – безжично свързани помежду си белязани предмети, обхванати от глобалната RFid структура и целяща да направи възможно, компютрите да идентифицират „всеки обект навсякъде по света незабавно“.

Трудно е да се каже до какъв етап е достигнало въвеждането на тази новост, но миналия месец коалиция от няколко големи компании сред които Cisco, Ericsson и Sun Microsystems, основаха алианса Ipso (IP for Smart Objects) с цел да обменят стандарти за целите на тази грядуща мрежа от неща . „Ние можем да вградим интернет протокол (IP) в почти всичко“ твърди Джоф Мълиган, директорът на Ipso Alliance. „Няма причина поради която интернет да не може да обхване всяко едно устройство.“

Мълиган вероятно говори от гледната си точка на архитект на Arpanet, прототипът на днешния интернет, създаден първоначално за целите на Пентагона, така че едва ли вижда нещо нередно в следенето и извличането на всевъзможна информация за всеки и всичко. Въпреки очевидните си предимства обаче, RFid етикетите имат и сериозни противници.

„Това е краен инструмент за надзор,“ казва Крис Макдермот, бивш PR специалист посветил се на съпротивата на RFID и основател на сайта NoTags. „Идеята е във всичко скоро да има имплантиран малък чип с информация е, което ме плаши най-много.“ Той казва, че няма проблем с това, компаниите да прилагат RFid за улеснение на логистиката си, проблемът би бил в чипове върху стоки за индивидуално потребление.

Вероятно не е далеч времето, когато чиповете ще се окажат в най-интимнотго ни обкръжение. И вероятно това ще промени живота ни из основи. Приемем ли да живеем в такава среда, ще ни се наложи да се откажем от много неща, в това число и от представите си за личен живот. И това едва ли би бил изборът на много от нас. Ето защо дебатът по този въпрос трябва да се води колкото се може по-публично, преди понятието ‛лично“ да се е оказало отживелица от XIX век.

Какво ново на р2р битака? | Култура – Брой 40 (2523), 21 ноември 2008

Виртуални битаци или може би виртуални комшулуци – не знам кое е по-подходящото сравнение за тези р2р мрежи за обмен на файлове, станали популярни още в късните деветдесет на миналия век сред по-младите и радикални потребители на интернет. Споделянето на благини по съседски обаче е неотделим атрибут от икономиката на бедността не само на младите и радикалните, но и на хората от технологичните покрайнини, каквито сме и ние. Докато администрацията ни се опитва да се нагоди към изискванията на Европейската общност, нерегламентираният обмен на интелектуални продукти ще продължава да се случва и ще намира своето оправдание не само в алчността на корпорациите в развлекателния бизнес, но и в тежкото наследство на една съсипана от цензура култура. Какво обаче ме кара да се връщам на темата за р2р обмена? Причината е една изложба, Bare Share в Червената Къща, посветена буквално на ‛културата на обмен на файлове в Румъния“, така поне пише на буклета, който си взех от мястото на събитието. Именно ‛култура“, доколкото случващото се е плод на някакви продължили във времето процеси; и доколкото има вече своите добре различими атрибути – от модели на поведение и символи, та до собствени закони и морал, и, ако трябва да уточня, племенна култура, в смисъла, който Маклуън влага в думата, пишейки през 70-те за връщането на технологизираното общество назад към примитивизма. Сега може би от мен се очаква като човек, прекарващ голяма част от времето си в мрежата, да започна да обговарям постмодерността на ситуацията, до която води загубата на обратна връзка с оригиналния източник, превръщането на културните артефакти в симулакруми и в крайна сметка – непредставителността на резултата. Аз обаче намирам темата за твърде meta и неизчерпаема за формата на колонката ми, така че просто ще се опитам да проследя един любим и хронично липсващ ми в тукашните условия сюжет, този за съпротивата на група хора на обстоятелствата.

Спомняте ли си каква беше мрежата през 2000 г. у нас? Интернет покритието едва ли достигаше и 5%. Масово ползвахме dial-up, а не LAN връзки (ако изключим Networx-BG, чиято поява през 2000 е плод на инициативата на група русенски студенти). Служехме си с altavista, a не с google, а някои от нас дори не бяха чували за търсачки и още се лутаха из директории и поддиректории в търсене на нужния ресурс. Поточните медии бяха екзотика, да не говорим за интерактивните сайтове, но дори голия, статичен html пейзаж затрудняваше виртуалните ни пътешествия. За свободен даунлоуд на файлове ползвахме не р2р софтуер, а масово ‛ходехме“ на популярните тогава сървъри Data.bg, Arenabg.com, Bubu.to, чиито собственици изнудваха доставчиците ни за достъп до съдържанието, които пък на свой ред изнудваха нас с по-големи такси.

Bare Share ни разказва какво се случва в същото това време в Румъния. Естествено, там най-предприемчиви се оказват студентите от големите градове. Окабелявайки университетските общежития и паразитирайки върху университетските рутери, те се превръщат на свой ред в доставчици. Малките мрежи от по 5-10 компютъра споделят не само един IP-адрес, но и нрави, вкусове, предпочитания, забавления, информация. В тази р2р среда се заражда истинско общество. Инициативата бързо става масова, напуска кампусите и лицензираните доставчици на интернет почват сериозно да се притесняват от ‛вторичното окабеляване на страната“, а дистрибуторите на интелектуални стоки – от размера на пиратството в мрежите. Въпреки взетите мерки (нахлувания по домовете и конфискуване на компютри), идва денят, в който на всички, дори на политиците в парламента, им става ясно, че това е все пак единственият спонтанно възникнал икономически, а и културен феномен в Румъния, така че на лицензираните доставчици не им остава друго, освен да признаят съществуванието на конкурент.

Какво е бъдещето? Естествено, големите компании изкупуват по-малките. Така става винаги и навсякъде; и като че ли е загуба на време да се опитвам да го определям като добро или лошо развитие. До какво води монополът над такъв вектор за разпространяване на информация, какъвто са новите медии, е сюжет, на който, искам или не, ще се връщам многократно, като междувременно ще се надявам да стана свидетел на нови видове съпротива.

Шумкарски капитализъм | Култура – Брой 39 (2522), 14 ноември 2008

Първоначално не възнамерявах да пиша за конкурса БГ сайт 2008, както не писах и за случилия се непосредствено преди него OpenFest 2008. Реших, че е безсмислено да обговарям начинания, които все повече затъват в демагогия и пионерски ентусиазъм как „нещо се случва извън мафиотските структури в батковината‛ и как „500 ангажирани човека се събрали накуп, съблазнени не от безплатни кебапчета и бира‛. Е, поради липсата на желаещи, в началото на септември БГ сайт съблазняваше участници с ‛уникалната‛ възможност за добавяне на линк към сайта им срещу депозирането на скромните 100 лева, но с това само предизвика смях в мрежата и накара веселия SEO-сайт Alabala да предложи същото, но без пари.

Но тъй като все пак съм решила да пиша, за да стане ясно защо „демагогия‛, защо „шумкарски капитализъм‛ и защо „governmentality‛ в етикета до заглавието, трябва да почна с малко история.

Бг сайт е конкурс за електронни сайтове . Най-престижният, както се самопредставя в собствения си сайт, макар да не съм запозната с наличието на други, по-малко престижни конкурси у нас. Конкурсът съществува от 1999 г. До 2003 негов инициатор е компанията ABC Design & Communication, като през 2000 за партньор е привлечен и M3 Communications Group Inc. От 2004 нататък организирането му става част от дейността на една НПО, така наречената Българска уеб асоциация (БУА), браншова организация, сравнително нова по отношение на БГ сайт, в чието създаване през 2004 влиза и титулярката от ABC Design Жюстин Томс и чиято цел е утвърждаване, координиране и съвместна работа на лицата и фирмите, които се занимават с дизайн, подготовка, организация, проектиране, реализация, поддръжка на Интернет страници, Уеб дизайн, реклама в Интернет, мултимедия и други сходни дейности (…) в услуга на интересите на Българския Уеб пазар, опериращ в условията на свободна пазарна икономика. Толкова за БУА.

До 2005 конкурсът БГ сайт работи нормално, излъчва победители, организира семинари за специалистите, образова масите и изобщо е полезен. През 2006 е избран нов управителен съвет. От състава му излиза Жюстин Томс, но пък влизат представители на офлайн медиите, например Мартин Захариев, както и една личност от Икономедия, за чийто интересен опит с НПО-тата вече съм писала в колонката си „Микрофизика на властта‛. Оттам нататък сценарият е познат. За това какви ги върши БУА и как върти капитализъм „в условията на свободна пазарна икономика‛ може доста да се прочете в мрежата, като примери ще приведа споменатото вече изискване на такса за участие в БГ сайт и прословутото гласуване с SMS това лято на псевдо-фестивала с (уж) международно участие „Уеб Албена 2008‛. Да се очаква от участници във web събитие, където интерактивността е даденост, да гласуват с SMS-и по лев и двайсет всеки е, цитирам, „все едно да пуснеш радио спот по ТВ канал‛. Но дори оправданието за тези недалновидни, обидно дребнави, джебчийски трикове да е невъзможността за градене на пазарен капитализъм в условията на „опасно московизиран медиен пазар‛, кое би обяснило отличаването на проекти, които дори не отговарят на web-стандартите? Да не говорим за кичозната им визия! Дали причината за това е намесата в онлайн нещата на порно, извинете, офлайн бизнеса? Нека цитирам едно едничко мнение от специализирания форум FlashBG: „В тази асоциация членуват предимно дребни капиталисти, които, ако могат да върнат робството и крепостните селяни, ще го направят. (…) Хората в тази асоциация нямат никаква представа какво е уеб, как функционира и от какво има нужда. Това са предимно големи фирми, които търсят масова евтина работна ръка (…). Официалното становище е, че асоциацията няма становище и не се ангажира с нищо. В същото време има някакви неясни и странни претенции.‛

Вероятно липсата на становище БУА компенсира с претенцията, че всеки може да е добър професионалист, стига посредством реклама да му се пришият нужните качества. Ако се сещате, едни старомодни философи бяха писали навремето нещо за реификацията.

Жълто | Култура – Брой 38 (2521), 07 ноември 2008

Спомняте ли си скандала „Бил Клинтън – Моника Люински“ и неговите последствия за политическия живот на Америка? Навярно не всички знаят, но този скандал тръгна от един електронен сайт, от DrudgeReport). Започнал съществуванието си през 1994 като имейл бюлетин, разпространяващ холивудски клюки, той успя да еволюира до агрегатор на политически клюки в днешно време и предпочитан инструмент от консерваторите за дискредитиране на политически противници. Няма да е преувеличение ако се каже, че Джон Кери до голяма степен дължи загубата си през 2004 на DrudgeReport, тъй като сайтът се оказа добър канал за разпространение на слухове за предполагаема негова интимна афера. Напоследък Обама е мушката, а фалшивите скандални сюжети – разбира се, в полза на Маккейн.

DrudgeReport не е сайт за разследваща журналистика. Той просто е агрегатор на новини и препраща към публикации в други медии или ползва това, което те са отказали да публикуват най-често поради некачественост (непровереност на източниците, неполиткоректност, открита поръчковост). Но DrudgeReport очевидно не залага толкова на репутацията на своя патрон и на истинността на информацията, която поднася, колкото на готовността си, да върши работа, която нито една друга медия не би искала да върши от страх да не урони престижа си. Затова Дръдж е колкото презиран, толкова и търсен, дори ухажван, макар никой да не си признава с охота контактите с него.

Друг един също толкова известен, но лявоориентиран сайт е The Huffington Post . Неговата основателка Ариана Хъфънгтън неколкократно е менила политическите си убеждения в зависимост от обстоятелствата в живота си, но понастоящем, като редактор на Huffington Post , тя е изявено либерална. Huffington Post не е точно ляв близнак на DrudgeReport . Моделите им са различни. Huffington Post разчита не само на агрегация на новини, но и на мрежа от няколко хиляди блога и форуми. (Някои от блоговете са списвани от известни журналисти и хора на изкуството.) Huffington Post също ползва наготово чужд материал (блогерите не са платени) и също го агрегира под името на основателката и собственичката Ариана Хъфингтън, за която са и немалките доходи от сайта. Случаите в които тази медия си позволява неетичност никак не са малко и я доближават до DrudgeReport, от нея обаче са доволни много хора, защото на практика това е мястото където се случва левия дебат в Америка днес, заради многото гласове, които не биха били чути другаде, а и откъдето немалко нови автори успяват да сключат първите си договори с издател, заобикаляйки месомелачката на традиционния печат.

Скандалност, субективност, поръчковост, недоказаност на източниците, откровена фалшивост – всичките тези гадни малки демони на лошата журналистика съществуват откакто съществува и печатарската преса, но те намериха своята истинска среда тъкмо в интернет и като че ли се очаква да се окажат най-жизнеспособни и съществени за бъдещето й. За процъфтяване на произвола немалко спомогнаха и провалите на традиционната преса в Америка: след скандали като тези на Стивън Глас от The New Republic и Джейсън Блеър от New York Times вече няма особена причина да се вярва на елитните издания повече отколкото на блоговете. Лошото е, че личните медии, особено двете най-популярни – DrudgeReport и Huffington Post изобщо не се опитват да се конкурират с традиционната преса по истинност и качество на материалите, а единствено в търсенето на сензации.

Защо споменавам всичко това? Във връзка с някакви скорошни или предстоящи събития в САЩ ли? Не, просто се опитвам в светлината на чуждия опит да се ориентирам в случващото се у нас и то във връзка с една опасно жълта тенденция, най-ярък пример на която се оказаха Опасните новини. Не, Опасните новини не са DrudgeReport. Зад DrudgeReport стои името на Мат Дръдж, който е успял да направи запазена марка дори от това, че е „обратна еврейска медийна мръсница“. Въпреки признанията на Мутафчиев и Огнян Стефанов, зад смелите и дори произволни писания в Опасните новини очевидно не стои никой.

Краят на Web 2.0? | Култура – Брой 36 (2519), 24 октомври 2008

‛Времената са добри, парите текат, а Силициевата долина смърди‛ – това написах (през май, 2007) в един постинг за Силициевата долина, която отново е узряла за упадък. Тази седмица, без съмнение, упадъкът е в ход. По-различно е от последния път, защото сега той не се задвижва от пощръклелите рискови капиталисти и банките-инвеститори. Tози път Уолстрийт и правителството изпортиха всичко по техен си маниер…

Така започва статията Един безславен, но очакван край на Web 2.0, отбелязан с парти в Кипър на видния предприемач Майкъл Арингтън, появила се в сайта за Web 2.0 технологии TechCrunch на 10 октомври т.г.

Арингтън, който е свидетел на много възходи и падения в Силициевата долина – и в чиято дневна по време на скромни купони на бира и сандвичи са стартирали немалко успешни начинания – твърди, че забелязва симптомите на задаващата се нова криза именно в делириумните прояви, съпровождащи прилива на големи пари в Долината. За илюстрация той препраща със злъчен коментар към едно видео на Youtube, на което се вижда как цвета на новото маркетингово поколение пирува точно в разгара на финансовата чума.

Произволен ли е паралелът който прави Арингтън между навечерието на дотком катастрофата с очакваната Web 2.0 кончина?

Приликите са недвусмислени: стартират куп никому ненужни и трудно отличими един от друг проекти; въодушевлението расте пропорционално на броя им; харчат се десетки хиляди долари за пищни купони по случай откриването на скъпи офиси, докато в същото време интересни и оригинални начинания биват отминавани равнодушно и оставяни без подкрепа. Сякаш критерият за качество е изгубен! ‛Вече няма красиви продукти и гениални разработчици. Вече всичко е пари, лъскав PR и отдели по маркетинг.‛ – пише Арингтън. Защото всяка една уникална, стойностна, красива и добре изпълнена идея само ‛би направила хората по-неспокойни и по-склонни към гняв и завист‛(!). Да оставим настрана упрека си, че web 2.0 сама даде поле за изява ‛на хората‛. Знаем какво e отношението на болшинството от тях към уникалното. Знаем и силата на парите да отчуждават и присвояват качества като с магическа пръчка и да правят успеха по-произволен отколкото му се полага да е. Знаем и кому е нужно това – на професионалистите в доказването на едно или друго несъществуващо предимство, в осигуряването или осуетяването на нечий успех – скъпоплатените маркетингови и PR специалисти.

Има обаче и разлика между случилото се в края на деведесетте и случващото се сега.

В края на 90 много компании започнаха съществуванието си благодарение на рискови капитали. В стремежа си да се докопат до средства на „бичия пазар‛1, те бързо направиха така нареченото първоначално публично предлагане (Initial public offering или IPO) и от частни компании се превърнаха в публични дружества, за да влязат в листите на фондовата борса. Сюжетът бе почти еднакъв всеки път: курсът на акциите стремително скача веднага щом една компания стане публична, а инвеститорите, водени от стадното си чувство, до един вярват, че парите им отиват в следващите потенциални Microsoft и Netscape, и се надпреварват да наддават. Най-пъргавите измежду тях се събуждат милионери (ако се погледне в индекса на Nasdaq, ще се види, че най-големите IPO са тъкмо в IT сферата), но и много от тях също толкова бързо фалират. И точно тази масова смърт като че ли доведе до прочистване на духовете в Долината и до връщане на приоритетите в полето на технологиите в самото начало на новия век.

Какво обаче се случва сега? Най-големият риск в момента за пазара на технологии според Арингтън идва не от самото рухване на Уолстрийт, а от съпътстващата рецесия в САЩ. И от настоящата държавна политика на „избавяне от затруднение‛ на някои фирми, доказали категорично безполезността си. Как би отмряла web2.0 след като не е в състояние дори да фалира, а единствено да се разраства, метастазира, изражда? Посоката в която става това израждане май отдавна е ясна – тотален контрол.

1. Бичи пазар – на жаргона на финансистите, това е пазар, в който доминира очакването цените на акциите да растат и се пренебрегва риска от понижаване (мечи пазар). В крайните си прояви бичия пазар води до т. нар. балон, а мечият – до катастрофа.

Мониторинг vs мрежова неутралност | Култура – Брой 35 (2518), 17 октомври 2008

След 24 септември у нас много се пише за „предложенията Торпедо‛. Това е така, защото на тази дата в Брюксел бяха приети поправките към „Телеком пакета‛ – набор предложения, целящи да превърнат всички граждани на мрежата във виновници до доказване на противното. И тъй като все още срещам хора, които вярват, че следенето на интернет може да се избегне или поне затрудни, ще се опитам да опиша технологията Deep Packet Inspection1 (DPI) и да дам, доколкото е възможно, представа за възможностите й.

Представете си едно устройство, което, подобно на клапан, стои на пътя на мрежовия трафик, анализира го, филтрира го и го насочва, прави го за стотици хиляди, дори милион потребители и го прави едновременно. Това e DPI устройство и работата му е възможна благодарение на факта, че информацията в мрежата се придвижва на малки порции, (пакети), кодирани така, че да са лесно разпознаваеми и обработваеми от машините. Иначе казано, всяка порция информация съдържа в себе си и метаинформация – за вида интернет-приложение, от което трафикът идва, за вида услуга на съответното приложение, за потребителската сесия и т.н., та чак до информация на ниво физически носител. DPI устройствата прихващат и при нужда могат да реасамблират и същинската част на пакетите – съдържанието на нашите мейли и телефонни разговори, но предназначението им не е да подпомагат подслушването, а да разпознават зловредна информация (вируси, спам, хакерски атаки) и да я извеждат от нетуърка. Покрай тази си полезна дейност интернет доставчиците обаче практикуват и друга, за която масовият потребител не е съвсем осведомен. Те си позволяват да дават приоритети на някои видове трафик, а други направо да блокират, т.е. да модерират трафика. Активистите, защитници на мрежовата неутралност, бият тревога – модерирането на трафика е посегателство над свободата и равнопоставеността на потребителите в мрежата! Доставчиците в отговор се оправдават, че така избягват сривовете в часовете на върхови натоварвания, а също и че равнопоставеност така или иначе няма – дори когато потребителите са сключили договор при еднакви условия, трафикът, който генерира всеки един от тях, драстично варира: едни се задоволяват само с ползване на електронна поща и web, други прекарват часове наред в онлайн игри, трети често ползват интернет телефония или поточна медия. Четвърти пък са ненаситни BittTorrent ползуватели. Последните изброени приложения осъществяват обмена на P2P принцип, при който всеки компютър общува с всеки друг в нетуърка, а това прави генерираният трафик огромен, труден за управление и съответно – недолюбван от доставчиците.

Друга интересна функция на DPI устройствата е, че с тяхна помощ може да се събира информация за потребителите – за статистически цели, за целите на маркетинга, за шпионски цели или за целите на цензурата. Тук вече интересите са от друго естество и надхвърлят интересите на компаниите-доставчици. Американското правителство например, под предлог от заплаха от терористични атаки, отдавна подслушва чужди и свои граждани в точките на международен пиъринг (там, където два административно обособени нетуърка осъществяват обмен помежду си).

Китайското правителство пък ползва DPI за отсяване на неподходящо съдържание, било то от порнографско, религиозно или политическо естество.

В Европа и в частност у нас като че ли DPI технологията се ползва най-вече за преследване на пиратите. Поне ако съдим от последните приети в Брюксел предложения. „Предложенията Торпедо“ изискват:

– забавяне на P2P трафика или спирането му изцяло с цел да се предотврати „нарушаване на интелектуалните права“;

– сътрудничеството между доставчиците на Интернет и издателите на съдържание и засилена филтрация на трафика;

– контрол от страна на доставчиците върху техните клиенти с цел следене дали съдържанието, което се изтегля от потребителя, е ‘законно’ или не;

– задължаване на потребителите да инсталират софтуер на личните си компютри за следене на ‘незаконно’ съдържание;

– отрязване на достъпа до Интернет в случай на нарушение;

– прехвърляне на компетентности относно това кое е законно и кое не от ръцете на правосъдието към доставчиците. Които са частни лица с частни интереси – да не забравяме това!

Не ми се иска да съм песимист, но ми се струва, че предстои едно невесело близко бъдеще.

1. Deep Packet Inspection – (от англ.) дълбинен преглед на пакетите

Облаците не са планини | Култура – Брой 34 (2517), 10 октомври 2008

Локалният живот в мрежата момента е твърде интересен, но web непрекъснато напомня, че е много повече от това. Ето например една статия от рубриката за технологии на Guardian от 29 септември т.г., със заглавие „Облаковият компютинг е капан, предупреждава основателят на GNU Ричард Столман“. За тези, които не знаят или са забравили: Столман освен създател на операционната система GNU е и основател на Движението за свободен софтуер. Но какво е cloud computing? Модна дума? Метафора? The Cloud (Облакът) това е самият интернет в момента, отчасти заради вида на диаграмата изобразяваща сложната му инфраструктура, отчасти заради това, което web2.0 прави за нас, предлагайки ни ‛до поискване‛ услуги, които ние сме свикнали да придобиваме под формата на стоки, (програми, музика, филми, книги) купувайки ги на някакъв компактен носител, диск например. Класика в „жанра“ е Google Mail със своите приложения, които можем да ползваме навсякъде и от всеки браузър и дори компютърът ни да бъде откраднат или разбит, информацията която сме качили в мрежата си остава непокътната.

А може би cloud computing е обещаващ бизнес за който се боричкат големите: Amazon, Dell, Google. Новия Google браузър Chrome и неговите приложения са разработени така, че да отговарят тъкмо на спецификата на cloud computing. Но cloud computing не разчита само на приложенията. Той е и архитектура. ‛Облачната‛ инфраструктура се състои в надеждни и вседостъпни, разчитащи на отворените стандарти и отворения код услуги, доставяни през data центрове от най-ново поколение, изградени на принципа на виртуализацията. (Най-общо казано, виртуализацията е абстрахиране на работата с компютър от конкретното физическо устройство, от платформата. Вече самата web е платформа.)

Какво обаче казва Столман?

„Това е глупост – твърди той.- Това е по-лошо от глупост: това е просто маркетинг. Cloud computing е капан, а web базираните програми като Gmail ще заставят хората да купуват в затворени, собственически системи и това ще им струва все повече и повече.“

55 годишният привърженик на антипроприетарността и отвореността показва странна ‛неприемливост‛ по отношение на новото, съветвайки ни да се придържаме към здравия разум и да не губим контрол над собствената си информация.

Гласът му не е глас в пустиня, а е в съзвучие с твърденията на Лари Елисън основателят на Oracle, който нарича раздухването на възторзи около cloud computing-a ‛увлечение‛, при това „съвършено идиотско“ и допълва, че компютърната индустрия има порока да се поддава на модни течения и капризи повече, отколкото дамската мода.

В момента милиони хора качват личните си данни, email-и, снимки, и (което е по-тревожно) своята работа, на сайтове, притежавани от компании като Google. И това, при положение, че светът на парите все повече обсебва cloud computing-а, а в кашата от идеи относно охраняването на личните данни и собствеността над тях все така няма и помен от яснота. (Чии са тези лични данни, ако не на този, който ги съхранява? Наши?)

Има и чисто технологични причини за резервираност към тази новост. През юли, тези, които ползват услугата за микроблогинг Twitter сигурно са забелязали че става нещо нередно с изображенията на сайтовете им. Сайтът за споделяне на фотографии SmugMug пък извади съобщение „услугата е недостъпна“. Jungle Disk, рекламиращ се като „заслужаващ доверие онлайн склад“, просто спря да работи. Причината: Amazon’s Simple Storage Service, познат като S3 и считан за превъзходен пример на cloud computing и едва ли не полъх от бъдещето, излезе от строя за около осем часа, за втори път тази година, сривайки изброените услуги на принципа на домино-ефекта.

Столман, като отявлен противник на това, което парите правят с интернет, ни съветва да останем привързани към собствените си компютри:

„Една от причините да се въздържате от web приложенията е, че губите контрол,“ казва той. „Това е също толкова лошо, колкото и ползването на затворен код. Вършете си работата на собствения компютър, с ваше собствено копие на софтуер, уважаващ свободата. Ако ползвате затворена програма или нечий сървър, вие сте беззащитни. Вие сте пластилин в ръцете на разработчика на този софтуер.„

Студеният край на горещото лято | Култура – Брой 33 (2516), 03 октомври 2008

Скандалите в мрежата през топлите месеци на 2008 бяха в такова необичайно количество и в по-голямата си част изглеждаха така неавтентични, сякаш сам Нико Тупарев ги бе продуцирал. Шумът вдигнат от сайтовете ‛Опасните новини“ и ‛Frognews“ обаче се оказа от друго естество. Признавам, първият от двата сайта не бе сред фаворитите ми. Разчитащ твърде много на първичните реакции на читателите, а не на способността им да разсъждават, за мен той бе просто поредната масмедийна бърза закуска, овкусена обилно с жълтата горчица на сензациите. Резервираността ми продължи и през септември, когато от ДАНС излязоха на сцената и поискаха закриването на ‛Опасните“, само дето този път имах едно на ум. Реших, че ако последват още събития от този ред, ще се наложи да пиша за тях, каквито и да са те. Така и стана. Събития последваха, при това плашещи: на 22 септевмри бе пребит почти до смърт главният редактор на ‛Frognews“ Огнян Стефанов. Не знам дали това е покушение над свободното слово, но както през април за много от нас нямаше значение миналото и качеството на текстовете на друг един пишещ, Георги Стоев, а единствено фактът, че е убитият си е служил със словото, така и сега за много от нас е без значение миналото на Огнян Стефанов и дали точно заради журналистическата си дейност е бил бит. По-важното е, че отново е бит човек на словото. Ето защо въпреки всичко слагам етикет ‛цензура“ до заглавието на колонката си.

Лесно е сега да повторя добре познатото клише за това, как в нормалните общества журналистическите скандали и обвиненията в клевета се решават в съда, а не с убийства на журналисти, понеже финесът задължава, нали така, а демокрацията е сложен танц, чиито стъпки не се диктуват от страха. Лесно е да се повтори за n-ти път, че за да се запази равновесието в обществото са нужни не просто повече забрани, а повече интелектуалци, хора с идеи и способни да запазят нужната за анализ дистанция и присъствие на духа.

Това, което от доста време всички наблюдаваме в мрежата обаче поставя някои засукани въпроси:

– наистина ли на хората, на огромната маса хора, са им нужни точно интелектуалци?

– възможни ли са изобщо идеите и сериозният анализ в един свят, който е изначално нестабилен – светът на информацията?

– къде е това тъй нужно пространство, в което да се разположи интелигентността с нейната способност да осъзнава промените в цялата им сложност?

Отговорите съответно биха били:

– Да, нужни са интелектуалци, но новата медия превръща всички ни в интелектуалци-по-подразбиране, независимо от способността ни за сериозен анализ?

– Да, сериозният анализ е възможен, доколкото успява да обхване и интегрира в себе си и жълтите хроники и първичните реакции на читателите.

– Пространството и дистанцията? Няма ги. Те са невъзможни в условията, създадени от същите тези нови медии, това обаче не означава, че на новите медии трябва да се поставят стари ограничения, а просто, че те носят нова динамика и тази динамика е нещо, за което май никой не е готов. Народът задвижващ тази динамика едва ли се нуждае точно от засуканата демагогия на така наречените интелектуалци, които от времето на Протагор насам са известни с това, че са склонни да продават компетентността си, но не точно на народа, а на този, който по-добре плати. Може би затова и народът се нуждае по-скоро от митове и харизматични личности, на които да подражава, отколкото от интелектуалци.

В заключение ще добавя: миналия четвъртък се състоя мълчаливо присъствие на журналисти пред църквата ‛Свети Седмочисленици“ в знак на протест на побоя над Огнян Стефанов. Освен журналисти, показващи солидарност към своя колега имаше и граждани, най-вероятно блогъри. Не видях писатели (с едно единствено изключение и ако не броя себе си), затова пък видях там мълчаливо да присъства не кой да е, а лидерът на Националния съюз Aтака Сидеров, заобиколен от група свои привърженици. Случайно ли е това? Не, не е.

Популизмът ли е производно на национализма или обратното?

Киберпартизани | Култура – Брой 32 (2515), 26 септември 2008 Начална страница

Четейки за конфликта между Русия и Грузия, сигурно доста от нас са се натъквали на думата „кибервойна“. Това най-вероятно е било във връзка с хакването на няколко грузински сайта, между които и сайта на грузинския президент Михаил Саакашвили. Или пък с опровержението, че тази война не е истински „кибер“, защото Грузия не е особено развита в информационно отношение държава и следователно подвизите на руските кибербогатири не могат да се сравнят с операцията Огнена клетка от „Умирай трудно 4“, в която първо транспортната система на атакуваната територия бе парализирана, после бяха съсипани банките, а накрая и комуникациите й. Кибер-елемент в тази война обаче има, макар и с уговорката, че точното словосъчетание описващо ситуацията е user-generated (генериран от потребителите) конфликт. Долавяте ли приликата с user-generated content – един от атрибутите на web 2.0 и любимо понятие на яростния защитник на гражданската журналистика, Джей Роузън? Според него истината и справедливостта ще възтържествуват в обществото благодарение на web 2.0 и обратната връзка която официозните средства за масова информация вече могат да предоставят на доскоро пасивната си аудитория и съдържанието, което същата тази аудитория генерира в своите лични медии – блоговете. Правейки изводите си обаче, Джей Розън явно е пропуснал да отчете една съществена подробност: различната политическа ситуация в момента в САЩ и в Русия. В Русия държавата продължава да има доста интересна роля в обществения (и не само) живот, като парадоксът с интернет се състои в това, че омаловажавайки ролята на сериозната журналистика и личността на интелектуалеца въобще, тази медия ни най-малко не отслаби влиянието на масовите медии и респ. на държавата, дори напротив. Това влияние просто започна да се упражнява по един доста по-префинен и неуловим начин.

Журналистът Евгений Морозов изтъква това в статията си за open Democracy, озаглавена „Русия-Грузия: Мрежова война“ . Във връзка със случилото се в Южна Осетия той обвинява не толкова западните средства за масова информация в тенденциозност по отношение на Русия, колкото руските такива, в умишления подбор не на най-доброто от New York Times, BBC, CNN, Guardian , а в превеждане и препубликуване тъкмо на това, което би разпалило най-много агресията – долнопробна публицистика, не надмогваща русофобското и стереотипно мислене за Русия. Ефектът от това е страшен. Доколкото успях да следя руската блогосфера по същото време, можах да доловя какъв взрив на страсти предизвика това, особено у младежта, обединена под лозунгите на „Нашите“, а и изобщо у влюбения във всякакви конспиративни теории руснак. Масите са убедени във всемогъществото на „еврейската мафия, която прави всичко по силите си, за да очерни Русия“ и води срещу Русия информационна война, за да измами за пореден път ленивите и промити мозъци на Запад. А Грузия защитава не от любов към справедливостта, колкото от желание да навреди на великата сила.

В литературните портали се творят чудеса – всекидневно се публикуват стотици патриотически стихове за Русия, която „се изправила на крака“. Всички момчета искат да са „золдатен“, всички момичета – да са медицински сестри. В един момент, коментирайки реакцията на западните средства за масова информация за войната в Южна Осетия, руските блогери почнаха да се питат: а защо Кремъл мълчи? Защо единствено блогърите се занимават със защита на честта на Родината? Тези бюрократи не разбират ли, че е важно да се предизвика съчувствието на Запада?

Не е ли ясно защо? Просто Кремъл се изхитри: защо да губи време за създаване на изкуствени наративи и пропаганда, след като блогърите напълно доброволно, безплатно и далеч по-ефективно придвижват политиката му в желаната от него посока?

Няколко дни се опитвах да открия в мрежата какво мисли Роузън за ролята на блоговете в случая с Южна Осетия, но не успях. Вероятно не съм търсила достатъчно упорито. Какво се случи всъщност? Нежелан Ларсенов ефект по трасето на „комуникацията в реално време“? Или първият по-сериозен порив на отегченото от глобалисткото разно-образие човечество да преоткрие раз-личността?

Тезей в информационния лабиринт | Култура – Брой 31 (2514), 19 септември 2008

Наскоро си размених мейли с гл.ас. д-р Невена Панова по повод на „Тезей‛, един проект на Катедрата по класическа филология в СУ, чиято цел е да събере в електронна библиотека преводи от старогръцки и да улесни съпоставянето на българските варианти на имена и реалии и съотвентото им актуализиране и уеднаквяване. Тя сподели с мен основните си тревоги около проекта и – те разбира се бяха свързани с авторски права. Съгласно съществуващия в момента Закон за авторското право у нас, позволено е свободното ползване на текстове с образователни цели. Как обаче да се гарантират образователните цели на тъкмо такъв ресурс, който верно, е с научни намерения, но те не се подразбират по начина, по който това става при библиотеки, правещи достъпни за студентите трудни за намиране, но важни текстове? Там „образователната и научна цел‛ се подразбира от самата учебна програма, която изисква тези текстове, а в случая имаме проект за сравняване на преводачески концепции. Освен това: веднъж качен в интернет един текст би бил достъпен за всички, не само за изследователи, (ако не бъде ограничен достъпът с парола), това не би ли поставило под съмнение пред закона единствено научните му цели? И не на последно място: как точно се уреждат нещата с правото да се копира в интернет, където броят копия е практически неограничен? Предполагам, пред сайтове като „Тезей‛ стоят и други въпроси. Например, как самият ресурс да направи така, че да му се гарантира че ще бъде цитиран в библиографии наравно с други ползвани източници, както е при ‛Perseus‛, ‛British Library‛ или Конгресната библиотека.

Очевидно липсва детайлна яснота по въпросите засягащи проприетарните отношения между виртуалните библиотеки, научните институти с които те са свързани и собствениците на авторски права, но доколкото съм общувала със специалисти от подобни области (лингвисти, които разбира се, не са преводачи, но изследват съвременни текстове и то езиково) мисля, че в случая с „Тезей‛, съставителите му трябва да имат предвид не толкова опита на библиотеки като горепосочените, колкото опита на българските версии на Brown Corpus, Treebank1. Те ползват съвременни текстове (текстове от пресата), които са обект на авторско право (на съответната медия). А този опит отново опира в необходимостта да се иска разрешение за публикуване на всеки отделен текст и следване на познатата изнервяща процедура: писане на писма, чакане на отговор, получаване на отказ или разрешение.

Въпреки не винаги уредените отношения с автори и издатели, интернет библиотеките имат бъдеще. Те стават все повече, все по-богати и все по-предпочитани. Те просто са извънредно удобен инструмент за работа. Те са огромен каталог, в който не само всяка една дума е индексирана, но е и по-лесно намираема – нещо което пести неимоверно много време.
Разбира се, тази леснота си има и обратен медал, при това не само „копирайтен‛.

Информационните технологии са област прекалено динамична, за да е винаги в услуга на изследователите на класически текстове. Компаниите изгряват и залязват, технологиите биват изваждани от строя от нови технологии, бази данни стават недостъпни, а за библиотеките е важно да оцеляват през вековете и да не ги засяга малотрайността с която е обременена в самата си същост всяка една информационна стока. (Да си спомним съдбата на дискетите и компактдисковете? Колко от нас продължават да упорстват и не ползват флаш-памети?)

Но не само машините или софтуерът им имат качеството да остаряват бързо. Вековната мъдрост сведена до запис в двоичен код може чисто и просто да изчезне. Информацията не се подчинява на законите на материалния свят, не се преобразува от един вид в друг, битовете просто деградират и изчезват.
Не на последно място са проблем самите търсачки. Те откриват мигновено това, което се търси, но също така и позволяват лесно да се ограничава това търсене. Има ли механизъм, който да гарантира, че целите на собственика на такъв един инструмент винаги ще са научни?

1. Brown corpus и Treebank – най-общо казано, това са обширни и структурирани колекции от текстове, в помощ на изследвания в областта на корпусната и изчислителната лингвистика.