aIPv6 експеримент | Култура – Брой 30 (2513), 12 септември 2008

Всяка година септември идва с необозримо количество интернет новини, локални и глобални, и измежду тях е трудно да бъде избрана най-важната. Между събития като закриването на сайта „Опасните новини‛, обявяването на внезапни облекчения при регистрация на .bg домейни и решението на правителството да стартира IPv6 кампания, аз реших да избера третото, отчасти защото косвено е свързано с това за .bg домейните, а и защото за сензационното закриване на „Опасните‛ така или иначе вече пишат всички.

Какво все пак е IPv6 и защо е важно да се знае? Това е съкратения вариант на названието Internet Protocol version 6 и означава новата версия на единствения съществуващ в момента стандартен интернет протокол IPv4. И докато IPv4 е система от 32 битови* адреси, представляващи уникален набор десетични числа, разделени на групи с помощта на десетични точки, IPv6 адресите са 128 битови и представляват набори от шестнадесетични числа, разделени с двуеточия. За поддържането на ред и еднозначност в адресното пространство и сега се полагат доста усилия, а опитът за преминаване към нова версия ги умножава многократно, което поставя въпроса: редно ли е да се гледа на IPv4 като на отживелица с изчерпани възможности и нужно ли е наистина по-голямо адресно пространство? Това само с интересите на един бъдещ по-голям пазар с имена на домейни ли ще е свързано или интернет качествено се разраства, обхващайки в себе си не само компютри, но и телефони и всевъзможни периферни устройства? Въпросът с новата IP версия стои от десетилетие – доста дълъг период за сферата за IT областта, което засега доказва единствено сложността, не и целесъобразността на нововъведението. То все още е на ниво експеримент, но оптимисти не липсват. На 27 май тази година в Брюксел Европейската комисия прие план за привеждане в готовност на Интернет протокол версия 6 в Европа и дори отчете успехи, макар да признава тяхната частичност: IPv6 спецификациите в момента не позволяват IPv6 адресите да изпращат пакети информация към IPv4 адреси и обратно без да се налага да се конфигурират „тунели‛ или да се ползват специални системи за капсулиране и пренос на пакетите информация от единия протокол към другия. IPv6 адресите засега могат да комуникират единствено помежду си. В плана за действие съществува също и точка, касаеща проблема с неприкосновеността на личните данни (каквито се явяват и IP адресите) и това е наистина важно в една система, в която не се предвижда да има локални мрежи и непрозрачност.

Песимистите както винаги са в IT средите и те не пестят критиките. Според тях причина за IPv6 кашата произтича от три основни грешки:

Грешка първа – несъвместимостта. Възможно ли е изобщо превръщането на IPv6 в пълнофункционално адресно пространство след като не се осъществява като разширение на съществуващото вече стандартно IPv4, а се разработва като негова алтернатива? В случая с глобалната мрежа не е ли наличието на алтернатива фундаментална концептуална грешка?

Грешка втора: липса на кохерентност, на цялостен план за действие. Към IPv6 се подхожда с препоръки и пожелания, вместо с поставяне на изисквания. В същото време се полагат огромни усилия в погрешни посоки каквото е например премахването на т. нар. прокси сървъри. От тук следва грешка трета: разпиляването. Прокситата и изобщо локалните мрежи са добър начин за редуциране на адресното пространство до по-малък брой адреси (това е когато зад общ публичен IP адрес стоят няколко устройства c частни IP-та, свързани помежду си в локална мрежа). Но или простотата вече не е приоритет или тя се e сдобила с нови, нейерархични измерения – огромното адресно пространство, което разкрива пред нас бъдещето ще представлява мрежа от свързани помежду си равноправни устройства, всяко от които представляващо отделна самоличност и притежаващо свой собствен публичен IP адрес, независимо дали става дума за персонален компютър, телефон, лека кола, система за домашно видеонаблюдение, ютия или пък готварска печка.

Звучи фантастично, но какви изненади крие в себе си тази прекрасна нова адресна Bселена може да покаже единствено бъдещето?

*Битът (binary digit) е основна мерна единица за количество информация в комуникационната, изчислителната и информационна теория и представлява двоично число, приемащо стойност от 0 до 1.

Летни машинации | Култура – Брой 27 (2510), 18 юли 2008

Тия дни La Quadrature du Net разобличи нова серия допълнения към директиви на Европейската комисия по реформата в регулаторната рамка за електронни комуникации целящи да затворят отворената структура на Интернет и да установят тотален контрол над потребителите. Става дума за гласувания от комисии към Европейския парламент набор документи, т. нар. Телекомуникационен Пакет. Той съдържа пет директиви (с над 800 изменения към тях), с приемането на които гражданите, под предлог за собствената си безопасност, ще трябва да ползват задължителен шпионски софтуер, който ще следи тяхното поведение онлайн, (какви сайтове посещават, с каква цел и с каква честота) и ще съхранява информацията за това на сървърите на доставчиците на телекомуникационни услуги. С една от поправките се постановява, че задържането на данни и предоставянето им на заинтересовани страни – сили на реда и частни компании – става напълно законно. В друга поправка е заложено ясно становище и по въпроса кой софтуер е законен и кой не. Незаконен е отвореният, p2p софтуер (торенти, чат-клиенти).

Промените в директивите трябваше да бъдат гласувани на 7 юли т.г. от Комисията по вътрешния пазар и защита на потребителите (IMCO) и Комисията по промишлеността, изследванията и енергетиката (ITRE) (Българските депутати, членове на тези комисии са: Илияна Йотова, Николай Младенов, Десислав Чуколов (IMCO) и Атанас Папаризов (ITRE).) Гласуването мина, пакетът директиви бе приет, както четем в сайта на La Quadrature du Net, с почти пълно мнозинство. Всички възражения са били отхвърлени, но такова бе и очакването – връщането за разглеждане в началото на юли на предложения, отхвърлени вече от Европарламента на 10 април т.г. би могло да има една цел, да се използва липсата на дисциплина у евродепутатите дни преди парламентарната ваканция. То е било възможно отчасти поради задкулисни споразумения между лобистите, намерили място във всяка една от партиите в Европарламента, отчасти поради апатията и неразбирането на друга част от депутатите на сериозните аспекти на очертаващите се след приемането на подобен документ проблеми.

Анализът на наблюдателите от La Quadrature du Net прави следните заключения:

– Дискусията между депутати и граждани е невъзможна поради недостъпността на разглеждане документи. Те се гласуват в последния момент.

– Написани са неясно и е трудно да се проследят всички поправки по тях.

– Процесът по изготвяне на документите и гласуването им е непрозрачен.

„Политиците, които се занимават с тези маневри посрамват Европа и собствения си мандат. Те разчитат на факта, че няколко дни преди ваканцията на Парламента никой не ги наблюдава и искат да отклонят ‘Телеком пакета’ от първоначалното му предназначение за защита на потребителите. Те проправят пътя за наблюдение и филтриране на Интернет от частните компании и за технически мерки като от роман на Оруел. Това е неприемливо както за нашите свободи, така и за европейското икономическо развитие. Ние призоваваме всички представители в Европейския парламент да се противопоставят на това, което вече отхвърлиха.“ Това каза Кристоф Есперн, съосновател на La Quadrature du Net.

И наистина, маниерът на работа на Европарламента може да се нарече европейски точно толкова, ко

Име.бг | Култура – Брой 26 (2509), 10 юли 2008

За домейните на кирилица у нас сериозно се говори като че ли от лятото на 2006. По една случайност тогава изтичаше и мандата на поредния борд на директорите на Интернет корпорацията за имена и адреси (ICANN), в чийто състав по това време влизаше и видният ни сънародник г-н Вени Марковски. Въпросът със запазване на влиянието ще да е стоял за пореден път със страшна сила пред членовете на борда, ситуация с която според злите езици той, бордът, се справя традиционно добре благодарение на подкрепата на своите регионални интернет регистри (или направо лобита ако щете) на които ICANN делегира правото и отговорността да регистрират имена на домейни и да се грижат за тях. Защото без поддържането на ред и еднозначност в йерархичната система от имена на домейни, интернет числа и коренови сървъри няма и работещ Интернет.

Инцидентен повод да си припомним темата с кирилическите домейни миналата година бе появата през ноември на пазара с имената на странен субект. Това бе фирма „Унинет‛, която предлагаше на „промоционални цени‛ домейни на кирилица, без обаче да се явява регионален интернет регистър и без ICANN дори да е започвал процедура по одобряването на такива домейни. Коментарите тогава се въртяха около легитимността на фирмата и техническата несъстоятелност на нововъведението в случай, че все пак бъде одобрено. Нито дума в медиите и обозримото блог-пространство за евентуалната политически конюнктурна страна на нещата.

Но ето, че темата за кирилицата е отново актуална. В постинг с дата 23 юни в блога на Вени Марковски, съветник по IT въпроси на президента и бивш член на борда на директорите на ICANN, четем: „България първа внесе днес, 23 юни, искане да регистрира Интернет домейн на кирилица. Писмото на председателя на Държавната агенция за информационни технологии и съобщения /ДАИТС/ Пламен Вачков до президента на Интернет корпорацията за имена и адреси (ICANN) Пол Туми бе връчено в Париж от представителя на България в Правителствения консултативен комитет към ICANN.‛ По-надолу в постинга става ясно, че иде реч за домейна от първо ниво ‛.бг‛, а също и обстоятелствата при които е взето решението. Взето е от президента на България г-н Георги Първанов през януари т.г. в София по време на визитата на тогавашния руски президент Владимир Путин. Значи, държавата все пак се меси в чисто технологичната област с имената със своите несъмнено нетехнологични мотиви – биха казали антиетатистки настроените. О, да. Домейнът бг. явно е домейн от типа country-code top-level domain (ccTLD)1 какъвто е и домейнът .bg, и повече от редно си е да бъде стопанисван от някоя представителна за държавата ни организация. Друг е въпросът доколко могат да са представителни от гледна точка на българската наука, технологии и общество тъкмо свързаните с ICANN организации у нас.

Да се върнем обаче на писмото на д-р Пламен Вачков. Там четем, че въвеждането на кирилически домейни е един вид еманципиране на кирилицата като азбука и признание за историческото й значение, а внедряването на Интернет-имена на азбуки, различни от латинската, „е следващата голяма стъпка в развитието на Световната мрежа, която ще позволи на милиони хора, неползващи английски език, да имат по-лесен достъп до Интернет.‛
Изглежда някак странно в кореспонденция на такова ниво да се гледа на един стандартен код, каквито са имената на домейни, като на „признание за историческо значение‛, а на писането на адреси на латиница като на необходимост да се знае английски, но да беше само това!

Всеки запознат с не особено дългата, но бурна история на комерсиализирането на мрежата знае, че боричкането за правата над един или друг домейн не е допринесло с нищо към прогреса, освен ако не броим за такъв появата на интересни от юридическа гледна точка казуси.

1. Този вид домейни (с малки изключения) представляват съкращение от две букви и са кодът обозначаващ името на една или друга държава или зависима територия. Например .us за САЩ, бг. За България, .ru за Русия.

Контрол над блогосферата | Култура – Брой 24 (2507), 27 юни 2008

Европейският парламент често произвежда парадокси и още по-често е критикуван, че губи връзка с реалността на гражданите. Сега обаче най-скъпата от институциите на Европейския Съюз подхвана инициатива, насочена право в сърцето на обществеността – парламентът смята блогосферата за опасна и иска да я контролира със закон.

Това е цитат от статия във вестник „Капитал‛ по повод доклад на евродепутатката от Естония Мариане Мико пред Европейската комисия относно концентрацията на медийната собственост и медийния плурализъм в Европейския съюз.

Авторката на статията споделя опасението си от това, че евродепутатите често пишат, а и одобряват откровени безсмислици (какъвто очевидно е и докладът на Мико) и пита: защо Европейският парламент иска да налагат официални версии на това, кое трябва да е истина и защо обозначава като ‛вредна и опасна‛ всяка версия, която се различава от официалната? От своя страна обаче, четейки статията всеки би могъл да се запита: брои ли се за „официална истина‛ мнението на германския либерал Йорго Катзимаркакис, че блоговете са мощен инструмент и могат да се превърнат в мощен проводник на лобизъм? А нима не са? Ако пък не е вярно, защо не бъде приведен в статията поне един дори неформален довод „против‛?

Вместо това, за ефект, статията е подсилена на финала с напомняне на друго едно, съвсем скорошно евросъбитие: отказа на ирландците да ратифицират Лисабонския договор, при това съвсем в стила на Ганли, с клишетата за отдалечеността на „бюрократите в Брюксел“ „от проблемите на обикновените граждани‛.

Това само подсеща, че коментарите за доклада на Мико трябва да бъдат четени в контекста на другите евроновини, на които е богат периодът. Сред тях има и една локална – безпрецедентната новина за въвеждането на системата Лотар, софтуерът, чиято цел е проследяване на начина по който се харчат средствата от еврофондовете, вложени у нас.

Доколкото успявам да проследя реакциите на масовия консуматор на новини, познат още като „обикновен гражданин на мрежата‛, оставам с чувството, че те са предимно около полюса на отрицанието – все пак и чипът Лотар, и Лисабонския договор, и докладът на Мико са опити за въвеждане на контрол и накърняване на свободи, похват добре познат ни от не дотам далечното тоталитарно минало.

Но да се върна пак към доклада на Мико и свободите, които би застрашил в случай, че бъде приет. Направи ли си труда човек да се запознае със съдържанието на този документ и другите две статии, съдържащи допълнения тъкмо към параграфа за блоговете и за генерираното от потребителите съдържание, разбира, че не иде реч за налагане на контрол върху мрежата и в частност над блогосферата, а по-скоро за регламентиране на вече съществуващия такъв – контрол, който големите компании упражняват в ущърб на разнообразието (информационно, езиково, културно) и на гражданските свободи.

В доклада става дума и за трудностите, които би срещнал всеки опит да се въведе единен регламент заради неравномерната концентрация на тази собственост в различните страни от общността. Както знаем, медийна индустрия в пълния смисъл на думата има в по-развитите европейски държави, а в по-новите, каквато е и България, не.

У нас комерсиализацията, в това число и на новите медии тече с пълна сила, но колко точно сме далеч от гигантите в бранша? И нужно ли е да се появяват тепърва медийни гиганти при положение, че вече си имаме медийни олигарси? А нуждае ли се от регламентиране тяхната дейност? И не се ли явява комерсиализирането, особено това на мрежата, като ефикасен заместител на всяка цензура.

Кои са DMOZ | Култура – Брой 23 (2506), 20 юни 2008

Винаги ще има начини да се манипулира работата на една търсачка. Ставало е дума за стратегията с манипулирането на PageRank показателя в Google и фермите за линкове, както и за това, че тази безскрупулна стратегия се прилага от някои SEO (оптимизатори на търсачки). Собствениците на търсачки от своя страна се стремят да се борят с явлението, но филантропията и страстта очевидно не им достигат, а усилията на техните сравнително малобройни платени колективи са повече от неефективни срещу непрекъснато разрастващата се и все по-хаотична Web. Тъкмо от филантропия и страст към релевантното търсене навярно гражданите на Мрежата са намерили за необходимо да се обединят в т. нар. Open Directory Project (ODP). ODP е инициатива вдъхновена от Open Source идеалите и е основана на напълно доброволни начала. Според информацията изнесена на сайта на проекта това е най-представителната, редактирана от хора директория в Web, компилирана от широка, самоуправляваща се общност от редактори-доброволци.

ODP се хоства и администрира от Netscape Communication Corporation, а в проекта са се включили търсачките AOL Search, DirectHit, Google, HotBot, Lycos, Netscape Search и много други.

Звучи някак анахронично: търсенето по ключови думи, представляващо един от атрибутите на Web 2.0 се оказва неефикасно и трябва отново да се връщаме към отживелицата на директориите. Защото ODP не е нищо друго освен web директория, чиято цел е не да оценява, промотира, оптимизира сайтове за целите на търсенето, а да индексира и категоризира сайтове. Директорията просто предоставя данни, същите тези, които вие сте дали, включвайки се в ODP с цел вашите ресурси да са по-лесно откриваеми в мрежата. Данните се предоставят и ползват доброволно и безплатно, стига да сте в съгласие с лиценза, на http://www.dmoz.org/license.html.

Дотук всичко звучи прекрасно, но каква е все пак реалността? Какво привнася в ODP човешкият фактор, в случая редактора, в процеса на търсенето? (Да уточня: вместо съкращението ODP често се ползва акронимът DMOZ, който идва от Directory Mozilla, заради популярния браузър на Netscape.)

В мрежата все по-често се срещат описания на начини по които един недобросъвестен, некомпетентен или може би злонамерен редактор може да навреди на сайтовете в подопечния му сектор. Например, въпреки предоставените от вас заглавие и описание на сайта ви, няма гаранция че те ще останат нередактирани и то по възможно най-неподходящия за вас начин. Ако сте брокер на недвижими имоти по Черноморието, доста зле ще е за вашия бизнес, да бъдете индексирани в „…/real-estate/sofia/“. Също така ще ви е много трудно да установите на какви ключови думи реагира търсенето за вас и дали има нещо общо с ключовите думи, които вие желаете. Този трик е извънредно трудно да бъде изобличен, тъй като се прилага с довода, че заглавия и описания се редактират с цел да бъдат по-описателни и по-малко промоционални. Това обаче може да се окаже в пряк ущърб на ценността на сайта ви.

Друга причина за недоволство би могла да е дългото чакане да бъде добавен сайтът ви в директорията (ако изобщо бъде добавен), като никой не ви обещава и че ще получите обяснение за отказа.

Напълно възможно е също недобрият ранг на сайтовете ви да се дължи на това, че редакторите честичко променят домейните. Една седмица домейнът ви може да е www.domain.com, на следващата domain.com, а на по-следващата да има добавен „/“ накрая или дори да изглежда така: www.domain.com/index.html.

Как можете да се защитите от подобни произволи? Тъй като ODP се брои за самоуправляваща се общност, на сайта е предвидена система за докладване на нарушения: http://report-abuse.dmoz.org/.

Навярно има смисъл от нея, стига да успеете да докажете нарушение спрямо вас на някой, чиито тактики са ви неизвестни.

Бихте могли също така да се опитате да станете самите вие редактори. (http://www.dmoz.org/help/become.html)

А за по-сигурно бихте могли да стоите по-далеч от DMOZ Не вярвам от това прогресът сериозно да пострада.

Код и калиграфия | Култура – Брой 27 (2466), 13 юли 2007

В град Ченай, столицата на щат Тамил Наду, Южна Индия, се намира редакцията на вестник The Musalman. Това е ежедневник на урду, съществуващ от 1927 г. в скромен за индийските мащаби тираж от порядъка на 20 000 екземпляра. Съдържанието му не е особено сензационно – състои се от новини от локалната политика, преводна литература, поезия и послания към Бог. Забележителното в него е това, че е единственият вестник в света, списван на ръка, а също и че в момента за него може да се прочете не къде да е, а на заглавната страница на Wired Magazine – настолно четиво, както знаем, за всеки самоуважаващ се високотехнологичен маниак и сноб. Защо тъкмо Wired се занимават с прогнози за съдбата на нещо толкова безперспективно от технологична гледна точка като калиграфията? Свързва ли изобщо нещо тези две паралелни вселени – света на високите технологии и света на красивото писане?

Мислейки си за въоръжените с пера и туш хора, които очакват в задната стаичка на редакцията на The Musalman последните коректури за деня, за да пристъпят към действие, аз, кой знае защо, се сещам за Ерик Сати, медитиращ пред пианото си:

‛За да се изсвири този мотив 840 пъти без прекъсване, би било целесъобразно едно предварително подготвяне в дълбока тишина и пълна неподвижност.“ Познахте ремарката, вмъкната калиграфски от Сати в партитурата на Vexations, нали? Тази инструкция, представляваща съществена част от ‛изпълнимия код“ на произведението и целяща да превърне музиканта в машина, не е нищо повече от ирония, разбира се. И със сигурност иронията на европееца Сати от края на XIX век е съвършено чужда на четиримата калиграфи, наши съвременници, от шестчленния екип на The Musalman. Те със сигурност не правят своето ежедневно усилие с цел да мимикрират в света на машините, за да оцелеят в него, но пък гледат със също толкова песимизъм към бъдещето на своята страст, езика, с който и Ерик Сати е гледал към бъдещето на музиката: неизбежното нахлуване на машините ще направи поредното постижение на духа във възпроизводима до безкрайност досада, а интерпретаторското усилие заедно със самия интерпретатор – в нещо напълно излишно.

Всъщност, защо трябва нещата да са толкова отчайващи? Защо да е чак толкова песимистично бъдещето на калиграфията в света на високите технологии, задвижвани от всемогъщия код? Какво е кодът? Машинният код имам предвид. Нима не е също език? Нов инструмент за контрол или инструмент за освобождаване от контрола? Инструмент за общуване чрез послания или инструмент за общуване между послания? ‛Ако кодът е таблица, то това е таблица, позволяваща безброй елементи, някои от които все още не можем да предскажем; началото на игра.“ – пише Умберто Еко в Семиотика на езика. Но защо тогава тази игра да не включи в посланието не само езика, не само следата, оставена върху листа, а и траекторията на ръката, оставяща това послание, в една гъвкава мрежа от абстракции, преплитащи семантичното и синтактичното с чисто пространствените координати на движението? Може тази визия да не е нищо повече от летлива метафора, но съвсем вероятно ми се струва рафинираният жест на писането да остане актуален и в ерата на жестовите интерфейси.

Какво пък, аз също съм привърженик, при това не само на думи, на красивото писане. Надявам се скоро да държа в ръка ветрило, изписано по мое собствено желание от единствения калиграф, когото познавам, Асадур Маркаров. Това, разбира се, не може да се брои за някаква съществена инвестиция в бъдещето на калиграфията, а по-скоро за най-обикновен атавистичен глад за усещания у човек, прекарващ доста време пред екрана. Съприкосновението с материята и наблюденията на усилията по нейното овладяване за едни може да е поредната ретро-мода и снобизъм, но за други може да е целебно изживяване.