Ангелски тайнопис | Култура – Брой 39 (3006), 25 ноември 2016

В мрежа-паяжина неведнъж е ставало дума за криптография, но никога за стеганография. Стеганографията, както може би знаете, е метод за кодиране на съобщения, при който е тайна дори самото наличие на съобщение.
Терминът „стеганография” е доста стар. Стигнал е до наши дни благодарение на немския бенедиктинец Тритемиус, чиято най-известна книга, писана около 1499, публикувана през 1606, сложена в Index Librorum Prohibitorum през 1609 и извадена оттам през 1900, е озаглавена именно Steganographia. Тритемиус е описал този вид изкуство като особен вид ангелски тайнопис, който му се явил чрез божествено откровение в прослава на бога, но тайните винаги плашат, затова той се е сдобил с лошата репутация на магьосник и некромант.
Е, ангелският тайнопис това лято стана хит в Ибиза благодарение на dj-сета на един поляк, Кшищов Шчипьорски, от Варшавския технологичен университет. Това, което е направил Шчипьорски, е да разработи нещо като простичък морзов код, своеобразни звукови тирета и точки, с които да изпрати тайно послание до нищо не подозиращата аудитория, забавляваща се на открито в лятната нощ. С деликатно забързване на темпото той е отбелязал тире, а със забавяне – точка. Така в електронните техно, хип-хоп или транс версии на популярните “Miracle” на Куийн, “So What” на Майлс Дейвис и “Rhythm Is a Dancer” на Снап се е появило посланието “Стеганографията е танцьорка!”
В случая е било важно да се прецени каква намеса в темпото е възможна, без да бъде разкрита веднага от човешка аудитория. Шчипьорски е изпробвал ефекта на 20 души, 10 от които с музикална подготовка, преди да прецени, че стеганограмата е успешна. Промяна от 3% в скоростта вече е направила разликата видима, а музиката – неслушаема.
Според него, оттук нататък ще е лесна работа да се разработи софтуер, който да кодира и разкодира послания, изпратени по този начин. Даже вече го е кръстил StegIbiza.
Музикалната стеганография не е откритие на Шчипьорски. При възможностите на съвременните дигитални смесителни пултове опитните диджеи манипулират практически всичко и всякак – вкарват текст в музика, изображения в музика, музика в музика. Преди 15 години писах за спектрограмите на Windowslicker на Афекс Туин, които изобразяват малки страшни личица, но експериментите продължават. Има например код, който атонализира тонално произведение, запазвайки ритъма му, но променяйки височините съгласно принципите на додекафонията на Шьонберг, и по този начин го променя по неузнаваем начин. Чували сме вече как звучи серията на Фибоначи, как звучи безкрайната „пиеса” на Числото Пи…
Но музикална стеганография е имало и преди електронната музика.
В Симфония № 10 на Шостакович се среща известният епиграф DSCH, четири букви, които, освен имена на ноти, са и инициалите от немската транслитерация на името му – DSCH (D Eb C B). Тези четири букви красят и паметната му плоча в Новодевичото гробище. Подобни опити са правили и Брамс, и Шуман, и Берг.
Днешната електронна музика обаче е много по-близо до ангелските светове на Тритемиус, Боециус, Атанасиус Кирхер, неговия ученик Гаспар Шот и особено до бароковия дух на Бах, който е билособено привързан към стеганографията. Освен че се е подписвал в произведенията си – BACH (Bb A C B), той сякаш се е стремял да изследва и изчерпи докрай капацитета на музиката, изследвайки връзките между буквите и числата и вмъквайки под формата на музикални криптограми библейски секвенции, но дали тук не се отклонявам от стеганографията към областта на гематричните (кабалистки) схеми?
Съвсем в духа на времето си, през XVII век Лайбниц твърдял, че “Музиката е тайно упражнение по аритметика на душата”; и че тази математика няма нужда да се разбира, защото е “математика, която може да се чуе”. И сякаш днешното време е много близо до неговото благодарение на технологиите, тъй като те смесват с лекота несмесваеми неща, като „аритметика на душата“ и… тероризъм.
Можем само да се надяваме, че StegIbiza на съвременния полимат Шчипьорски няма да се окаже полезен на шпиони и терористи, които да си обменят тайни послания над главите на забавляващите се в претъпканите клубове на Ибиза, а ще служи само на диджеите за фина комуникация или вмъкване на метаинформация в записите си.

1 – 04.12.2016 15:20

Поздрави

От: Станимир Станев
Кшиштоф е видял и прочел с удоволствие статията на г-жа Маркова. От своя страна аз приветствам такива популярни статии, показващи една от страните на високотехнологичната стеганография.
Кшиштоф бе наш гост на семинара по стеганография в Шуменския Университет през май тази година.
Още веднъж адмирации,
нашият екип е отворен за контакти с всички, интересуващи се от аспектите на приложение на съвременната компютърна и мрежова стеганография.
проф.Станимир Станев

Път, постлан с добри намерения | Култура – Брой 37 (3004), 11 ноември 2016

Илон Мъск е една от най-популярните, даже модни личности в мрежата напоследък. Предприемач, инженер, изобретател, инвеститор, визионер, мечтател, актьор – той е всичко това, докато изпълнява функциите си на главен изпълнителен директор на три големи корпорации – SolarCity, Tesla и SpaceX.
Тия дни в мрежата се появи прогноза на Мъск за близкото бъдеще, която горе долу звучеше така: „Роботи ще ви изместят от работните места, а правителството ще ви плаща заплати”. Излиза, че Мъск е привърженик на концепцията за безусловния базов доход (ББД)! Тази концепция възбуди глобален дебат през 2013, когато Швейцария проведе референдум за въвеждане на основен месечен доход в страната в размер на 2500 швейцарски франка ($ 2578). Швейцарските избиратели отхвърлиха идеята, но изречена от Илон Мъск, който инвестира доста в превръщане на интелигентните машини в работната сила на бъдещето, тя вече не звучи екзотично.
В едно свое скорошно интервю по CNBC той каза, че в генералния план на Tesla за идната година влиза производството на електрически товарни автомобили, които ще минат към автономно управление веднага, щом се натрупат достатъчно емпирични данни за поведението им по пътищата. В интервюто стана дума за катастрофите с автопилот тази година, за експлозиите в SpaceX, корпорацията на Мъск за космически разработки. Стана дума даже за евентуалната победа на Тръмп на изборите. Знайно е, че Мъск не би могъл да развива мащабните си проекти без политическа подкрепа и субсидии от държавата. Задачата, която си е поставил, е доста комплексна, но той е убеден, че е на прав път. Въпреки инцидентите – нима шофьори не загиват непрекъснато по пътищата само защото са заспали от умора на волана? И освен това, някои компании го правят вече – присъдружната на Uber калифорнийска компания Otto през октомври тества новите си автономни коли, като извърши реална доставка на бира. Предстои революция в транспорта и това е само въпрос на време.
Засега такива коли са навъртели 222 милиона мили, а са нужни 6 милиарда, за да бъде получено одобрението на регулатор. Медалът обаче има и друга страна – ако и да отнеме известно време превръщането на автономните товарни автомобили в статукво, то тенденцията към намаляване на нуждата от шофьори вече чука на вратата. Мъск е уверен, че това ще даде на шофьорите възможност да се преквалифицират в транспортни оператори, отговарящи за наблюдението на флотилия от товарни автомобили, което, освен че ще е по-ефективно, по-леко, чисто и безопасно, ще е дори по-интересно, отколкото самото шофиране. Така мисли Мъск, но дали и самите шофьори на камиони виждат ситуацията по същия начин? Може би, докато Мъск се чувства въодушевен от възможността за пълна автоматизация на една човешка дейност и иска да даде на хората възможност „да правят други, по-сложни и интересни неща“, самите американски шофьори биха предпочели да упражняват легендарната си и обвеяна в кънтри-колорит професия пред това да станат офисни работници. И това в случай, че не се озоват на борсата за безработни доста преди правителството да е поело отговорността за такава сериозна политическа стъпка, каквато е въвеждането на универсален базов доход.
Технологичната безработица винаги е била точно толкова реална и неизбежна, колкото и прогресът в технологиите, само дето те се развиват много по-бързо от държавните институции, които ще трябва да се справят със ситуацията. Дали държавата няма да започне да се държи като корпорация, която иска да се отърве от „излишните” хора? Защото, ако заложи на доктрината за базовия доход, колко от хората с гарантиран базов доход ще се чувстват стимулирани да развиват потенциала си, ако изобщо го имат?
Мъск не може да се оплаче от липса на политическа подкрепа поне дотук, но дали това ще продължи и след изборите? Това лято президентът Обама спомена безусловния базов доход в едно свое интервю с директора на медийната лаборатория на MIT, Джоичи Ито, за популярното списание WIRED: „Дали безусловният доход е правилният модел или не, той ще бъде приет от много хора и това ще е дебатът на следващите 10 или 20 години.“ А дотогава?

 

Представете си само… | Култура – Брой 35 (3002), 28 октомври 2016

Bitcoin, противоречивата виртуална парична единица, циркулираща на пазара, без дори да е валута в истинския смисъл на думата, продължава да прави живота на спекулантите интересен. Понякога даже по-интересен от поносимото.
Ако си спомняте, според апологетите на Bitcoin, това е валута като всички останали, само дето не се нуждае от банковата инфраструктура, за да съществува. Гаранция за контрола над транзакциите и количеството парични единици на пазара беше добрата криптография.
Според критиците пък, Bitcoin дори не е пари, защото парите са движени от данъците, т.е. зад тях стои държавата, а Bitcoin не е нищо повече от инструмент за избягване на данъци.
Bitcoin е нов феномен – появи се през 2009 като реакция на кризата, предизвикана от банките, но анархистичната идеология зад него съществува още от 90-те, когато киберпънк-идеологът Тимъти Мей написа в манифеста си Cyphernomicon: „…когато искате да смажете държавата, всичко изглежда като чук“, а „силното криптиране е „строителният материал“ на киберпространството”.
Преди време в мрежа/паяжина писах за невижданитe чудовища на анархията, които може да се родят от недосегаемия за атаки крипто свят на Bitcoin, днес обаче е по-актуален въпросът: колко точно недосегаем е този свят? Явно недостатъчно, защото през август научихме, че Bitfinex, най-голямата в света борса за обмяна на цифрова валута, е била хакната и от нея са били откраднати биткойни на стойност повече от $ 60млн. Това дори не е първата кражба на биткойни. В началото на 2014 г. от базираната в Токио борса Mt Gox изчезнаха 744 408 БТК (това ще рече $ 350 млн.). Никой не разбра истината за Mt Gox. Кражба, измама, лошо управление или комбинация от трите бе причина за инцидента?
Кражбата от Bitfinex е още по-мистериозна. Кой е виновен? Платформата BitGo, коятоBitfinex ползва за целите на сигурността? Или Американската комисия за търговия със стокови фючърси (CFTC), която в началото на тази година е наложила забрана на Bitfinex да ползва „студен портфейл” (такъв, който не е свързан с Интернет) и с това е създала големи възможности за кражба? CFTC отричат това с довода, че пробивът е станал преди тяхната намеса.
Ponzy схема? Най-вероятно! В такъв случай виновник може да се окаже самият основател на Bitfinex, французинът Рафаел Никол, който през 2012 не само се забърка в няколко Ponzi схеми, но и не престава да защитава шумно и публично колегата си, тексасеца Трендън Шейвър, основателят на Bitcoin Savings and Trust, познат още като “pirate 40”, осъден на 18 месеца затвор и огромна глоба заради “класическата Ponzi схема”, с която завлече клиентите си през 2011.
Макар загубите от Bitfinex да са само около 18% от тези на Mt Gox, този път последиците ще са мащабни заради трайното разочарование в средите на търговците.
Защо ви занимавам с тази история? Защото дори тя да бележи края на Bitcoin, чудовищата на крипто анархията може би са се родили вече и то не от нейното превъзходство, а от недостатъците й. Случаите с Bitcoin-борсите разкриват един универсален проблем на информационната епоха – информацията е флуид и иска свобода. Единственото спасение от злоупотребата с информация е да няма недостъпна информация. Как обаче би изглеждал един свят без тайни от гледна точка на банките? Абсурдно! – би казал някой.
В момента цялата легална банкова система се базира на прости числа (такива, които се делят само на 1 и на себе си). Те са числа, които са относително непредвидими в прогресия, но въпреки това не са напълно непредвидими. Това означава, че ако и да няма още формула за прогресиите при простите числа, не означава, че тя няма да бъде открита. И в момента, в който тази формула бъде открита, всички банкови системи ще рухнат, фиат валутата ще стане тривиална мигновено. Може да звучи апокалиптично, но представете си само един свят, освободен от фетиша на парите и възвърнал автентичността си! Нещата, които сега купуваме с посредничеството на парите, ще имат най-сетне своята реална цена.

Дигитален сюрреализъм | Култура – Брой 33 (3000), 14 октомври 2016

Наскоро се разходих из землището Хеърууд. Посетих църквата му „Вси светии”, строена през XII век, посетих едноименната крепост, разгледах замъка Готорп Хол. Насладих се на градините и изобщо на околността. Влязох дори в постройки, които отдавна ги няма. Направих всичко това виртуално благодарение на срещата на 3D технологиите с прашните архиви, съхранили през вековете работни скици и изящни изображения на същите тези сгради. Докато траеше виртуалната ми разходка, мина ми през ум, че дори скиците и картините да са били под неподходящ ъгъл, с неправилна перспектива, неточни и непълни, а това да е направило изчисленията на истинските параметри на обектите трудни, нищо от дигиталните им възстановки и интерпретации не е накърнило физическите останки с груба и некомпетентна намеса, нито е похарчило и пенс в повече на британските данъкоплатци за изграждането им „до зъбер”, както това се случва у нас благодарение на делириума на един историк. Така, ако един ден реша да посетя Хеърууд като турист, знам, че няма да попадна в диснифицирана версия на средновековието или в реалност, преизградена наново така, че да има о какво да се опре британското чувство за минало величие. Явно тамошните тръстове за опазване на културно-историческото наследство и академични институции не изпълняват подобни задачи.
Но, да не се отклонявам! Думата ми бе за срещата на дигиталните технологии с артефактите от миналото. Тази среща предоставя много по-богати възможности от триизмерни възстановки на крепости. Най-интересно е в областта на писмените паметници.
Тези от нас, чиято работа е свързана с документи, знаят какво улеснение е един цифров архив, чието съдържание може да бъде претърсвано и анализирано бързо и ефективно. Но я си представете, че документите, с които работите, са хартиени. Дори да са приведени в цифров вид (скенирани), претърсването им е възможно благодарение на една конкретна технология, позната като оптично разпознаване на символи (optical character recognition, OCR). OCR е често срещан метод на запис на печатни текстове с цел оптимизиране на работата с тях – съхраняването им в компактни архиви, достъпни онлайн, използваеми за компютърни програми като автоматизиран превод или конвертиране от текст към говор за нуждите на незрящите. Какво обаче знаем за OCR? Технологията винаги остава на заден план в полето от интереси на тези, които я ползват. Ако и да е относително лесно да си представим разпознаването на печатни шрифтове, как това се постига при по-сложни записи, нотните например? Може да се каже, че OCR технологията се справя с нотациите, като буквално преобръща наопаки процеса на създаване им. Композиторът в миналото обичайно е започвал нотирането с разполагане на главичките на нотите по петолинието, после е добавял шийките, а после флагчетата, лигатурите и, ако е нужно, допълнителните линии, различните знаци за алтерация, артикулация, мелизмите и всичко останало. Иначе казано, той е разбивал сложните символи на по-прости в чисто графически смисъл, за да улесни сам себе си. Същото прави и OCR технологията – сегментира на по-прости съставки, класифицира, репрезентира, навигира из бази данни, търси аналози.
Още по-сложен е процесът при четене на стари нотации, които, освен нотен запис, съдържат и текст, а тъй като композиторът, освен поет и музикант, често е бил и художник, той е украсявал нотния запис с изображения, сложни символи, плетеници, оклузии, които нямат нищо общо с нотните стандарти. В такива случаи е важно да се възпроизведе и точното местоположение на изображението във файла. OCR технологията се справя и с тази задача. Сляпата машина успява да направи разбор на подобни сложни документи и да добави към тях купища допълнителна мета-информация. Това – с единствената цел да направи работата на изследователите ефективна дори при физическата отдалеченост и недостъпност на архива.
Нужно ли е да знаем за OCR повече, за да я ползваме в изследователската си работа? Може би да, защото флуидизирането на физическия ни свят, флуидизирането дори на миналото ни (благодарение на цифровите технологии) води до неясно бъдеще. То е не само в извличане на неподозирани доскоро познания и стойност, но и във фини трансформации и възможности за подмяна, за каквито все още не сме готови.

Палиндромът на властта | Култура – Брой 30 (2997), 23 септември 2016

Предизборно, сюжетът „КТБ” е отново актуален в медиите. Този път не ни занимават с милионите на Вежди, тефтерите на Филип Златанов и старата слава на KPMG. Този път в дискурса плахо се промъкват думичките „геополитика” и „телеком”.
Още през 2014, когато банката на Цветан Василев бе поставена под надзор, се появи съмнението, че е защото някой е хвърлил око на активите й. Един от тях бе особено специален – Телекомът. БТК, Виваком, все едно как ще го наречем, това е мрежата, осигуряваща комуникациите на министерства, парламент, банки и прочее институции. КТБ – БТК не е просто палиндром, това са Банката и Телекомът – двете страни на един и същи сюжет, който дори не засяга толкова суверенитета на изчезващата ни държавка, колкото геополитическите интереси в региона. Нека си спомним кой създаде КТБ! Създадоха я политически партии, финансирани от Оманския фонд. А Оманският инвестиционен фонд бе докаран в България от оманския почетен консул – Стоян Денчев. Оманският инвестиционен фонд играеше геополитическа игра и затова покупката на телеком бе уместна до не май къде. Ако си спомняте, през 2012 г., когато брутално задлъжнялата компания трябваше пак да смени собственика си, се коментираше, че това няма да са кредиторите. 93,99% от акциите, които до този момент бяха американска собственост (AIG = American International Group), станаха собственост на „Вива Телеком България“ ЕАД, а „Вива Телеком България“ ЕАД бе собственост на V Telecom Investment Люксембург, в което пък основни акционери бяха „Бромак“ ЕООД (разбирайте Цветан Василев) и руската ВТБ. Това разяри доста хора. Кои? Разяри най-вече натовското лоби у нас – КРИБ. За бизнес ли ставаше дума? Едва ли! Телеком-бизнесът е рисков и никога рентабилен, да не говорим за нашия телеком, съдещ се по това време с държавата в Парижкия арбитражен съд. Но тази сделка бе интересна и с друго: ставайки собственик на БТК, Василев вече бе собственик на мултиплекса НУРТС. Да, НУРТС е другият интересен актив на КТБ! А междувременно в България е стартирала цифровизацията и у нас тя се осъществява тъкмо през НУРТС.
Цифровизацията засяга много субекти, при това кардинално: телевизии и други медии, творчески индустрии, рекламен бизнес, граждани, самата държава. ЕК вече съди България заради цифровизацията, а причината – концентриране на лицензи и несъобразяване с Директивата за конкуренция. Според ЕК, това би затруднило конкуренцията на бъдещия Европейски единен пазар на цифрова телевизия. 2013-а е годината, в която темата за „единния пазар“ е особено чувствителна и заради началото на преговорите за ТТИП, а ето, че мултиплексовите надземни инфраструктури (антени) и телекомските подземни (кабели) попадат в ръцете на един собственик. Нищо чудно – там, където има мултиплекс-оператор, някак спонтанно се появява винаги и телеком. Такава е просто логиката на естествените монополи – спонтанно конгломериране на инфраструктури. Защото така те работят по-добре! Това е нещо, което ЕС-чиновниците така и не разбраха до ден днешен, но е истина и че мултиплекс и телеком в едни ръце означават наистина чудовищна концентрация не просто на активи, но и на влияние – такъв конгломерат има неограничен потенциал за медийни манипулации и пропаганда – нещо, което едва ли нормален човек би пожелал в страната си.
На 30 септември 2013 г. ръководството на компанията взе решение за отмяна на особените права на преференциалната (златна) акция, собственост на държавата, заложени в приватизационния договор от 2004 г. Единствената до този момент публична мрежа в страната отпадна от регистъра на публичните дружества. Сега БТК, българският телеком, мрежата, през която дефакто се осъществяват всички преноси между ведомствата, си има нов собственик. Медиите казват, че това е Спас Русев. Спас Русев е известен и като притежател на абонираната за всички „мрежови” държавни поръчки фирма Телелинк. Телелинк са „мрежарите“ на държавната администрация, така както Сиенсис са хардуеристите й, Информационно обслужване – интеграторът, а телекомът й – БТК. Не е ли това администрацията ни, цяла целеничка (или почти), наследена от „соца”, приватизирана, пре-препродадена и в очакване да бъде интегрирана по „правилния” начин в трансграничните административни информационни инфраструктури в навечерието на един общ пазар?

 

Един манифест | Култура – Брой 3 (2970), 29 януари 2016

Наскоро имах повод да се върна десетина години назад към времена, когато www беше друга, проблемите в нея бяха други и мрежа/паяжина все още не съществуваше. Поводът: хакерският манифест наавстралийския философ, хактивист, ситуационист и писател Макензи Уарк, който видя бял свят на български благодарение на Станимир Панайотов и Колектива за обществени интервенции в самия край на 2015. Със Станимир Панайотов открихме Манифеста в годината на неговото написване, 2004-та, която бе забележителна с това, че насред глобалния разцвет на web2.0 у нас тепърва започваше да се говори за авторски права и творчески индустрии и то по много примитивен и ограничаващ начин. Тогава, като пишещи, бе невъзможно да не се запитаме какво следва от тази новопоявила се илюзия за свобода? Какви ще са оттук нататък механизмите на репрезентация и конструирането на смисли в тази уж отворена и приятелска медия? Web2.0 бе точно толкова проприетарна, колкото и старата медия, имаше го обаче любопитството и очакването новите термини, като „векторалистка класа“, „икономика на вниманието“, „абстрахиране“, които Уарк беше въвел с манифеста си, да направят навигирането в непознати води по-малко опасно.
В манифеста например има един тезис, който обяснява „абстрахирането“: „да абстрахираш, значи да конструираш равнина, върху която иначе различни и несвързани неща могат да бъдат положени в множество отношения“.
Този тезис веднага отпраща към въпроси като: кой и как определя равнината (контекста), в който тези несвързани неща се оказват свързани? Кой притежава смисъла? И ако векторът, в който нематериалните информационни активи се превръщат в стока, са нечия собственост, то възможно ли е изобщо да се говори за свобода или само за още по-изтънчен контрол?
Междувременно, в света на технологиите се случи нова смяна на парадигмата – днес вече никой не говори за данни, говори се за големи данни и за метаданни…За тях става дума в интервюто с Уарк, приложено в края на книгата. 10 години след Манифеста той признава: „векторалистката класа разчита много на модел, при който всички ние работим за нея безплатно.“ Това е всекидневното, активно „тагване“, „лайкване“, оценяване, коментиране, за да може накрая собственикът на вектора/услугата/приложението да пожъне резултата от нашето внимание, координатите ни, информацията за машините ни и да ги продаде на рекламодателите. „Това не е същото като при икономиката на дара“, подчертава Уарк.
Това е извличане на „принадена информация“, несравнимо и количествено, и качествено с общите блага [commons], които споделяме в мрежата. Така че, заключителният извод е: „ние спечелихме битката, а после загубихме войната.“
Това, което поне на мен ми липсва в книгата, е геополитическата компонента – инфраструктурите (векторите), по които информацията циркулира и се съхранява, се виртуализират, стават все по-еластични и трудни за териториализиране в рамките на ясна юрисдикция, но съвсем не и лишени от частнособственическия си характер. И така е от 60-те насам!
Та като споменах „частнособственически“ – в книгата, покрай бунта срещу пазарния тоталитаризъм, ми липсва и мнението на Уарк за другатаформа на власт – държавния бюрократизъм и, съответно, какво произлиза от сблъсъка на тези две версии на стоковата форма на информацията – пазарната и държавната.
В интервюто, например, има такъв един въпрос към Уарк: „Дали днешните хакерски пространства са инкубатори за нова политика или нови бизнеси? Дали настоящото поколение хакери вижда някаква разлика? Дали моделът на хакатоните и на бърникането в приложения [appjam] действително работи… ?“
Отговорът на Уарк бяга „по тъча“ с пример за Съветския съюз и тежката администрация, която е вършела известно време работа по организирането на нещата, но после е започнала да спира стихийността на креативността. Това, което е притеснително покрай личните ми впечатления от хакатоните и прочее стихийни и креативни симулации на гражданска активност у нас, е, че те си работят съвсем съгласувано с държавата и корпоративния капитализъм, но ад хок, на дребно и без ясна стратегия, освен ако не я съзрем закодирана в приоритетните оси на всички европрограми под термини, като „добро управление“ и „социални партньорства“.

Анонимният критик | Култура – Брой 2 (2969), 22 януари 2016

Преди отново да се потопим в дигиталния ад на глобалното cyber-бъдеще, предлагам да обърнем внимание на нещо локално и бих казала – дори забавно. То си е такова, нищо, че по празниците за пореден път разплака литераторите и накара литераторките да загорят манджите. Сигурно вече се досещате: тази седмица мрежа/паяжина ще е посветена на анонимния литературен критик (или ако щете: касапин, палач, полицай, мъчител на поетични души) Рада Барутска, чиято рубрика „Ламцадрица“ в електронното списание „Пеат некогаш“ се чака с ужас и трепет всеки сезон.
Критиката на Барутска, жестока според едни, поизбледняла от ударното начало през 2013 според други, несъмнено заслужава внимание и като форма, и като съдържание. Това, на което мрежа/паяжина ще обърне внимание обаче, е анонимността на Барутска. Причините за това са две: първо, защото анонимността е основният довод за омаловажаването на критиката му/й, и второ, заради забавния факт, че най-силно негодуват срещу анонимността на Барутска тъкмо тези, които преди 9 години мрежа/паяжина увековечи с текста Дигиталният анонист. Тези същите, които преди 9 години съвместяваха своето анонимно битие на читатели с публичното си амплоа на автори и критици и искаха да наказват за нарушаването на анонимността им, сега са изнервени, че не могат да идентифицират личността на Барутска.
Преди девет години писах, че анонимността има отношение към контрола, а не към упражняването на харизма, но трябва ли наистина Барутска да нарушава анонимността си, за да бъде взето насериозно писаното от нея и да упражни влияние?
Независимо дали си го е поставил/а за цел, Барутска упражнява влияние и това влияние изобщо не може да бъде наречено злотворно. Може би изглежда злотворно само на търговците и цензорите, но те не ни интересуват. И така, след като Барутска върши работата си на критик дори анонимно, защо трябва да бъде разкривана самоличността си? А, да! За „да си поговорят с нея“ колегите й. Защото очевидно Барутска е професионален критик. А защо да си говорят колегите й с нея? Заради мъчителното подозрение, че тя/той ходи по същите литературни премиери, панаири, четения, форуми, фестивали, поздравява „жертвите“ си и сигурно им се усмихва любезно, а после издевателства над тях в „Ламцадрица“? Може би Барутска е колега от Университета? Може би гради научна кариера? Може би Барутска все пак е важна и е важно да й се предложи „сделка“? Но нали първо трябва да разкрие самоличността си!
Може пък и да не е важен/важна от гледна точка на това „кой на кого какъв е“, но как да я накараме да изчезне, след като не можем да установим коя е?
Как да му съставим психопрофил и да го стигматизираме? (Нещо, което ми направи огромно впечатление, например, е желанието да бъде изобличена Барутска като социопат, който нарочно лъже публиката, че работи в офис, сиреч, има колеги, способна е на колегиалност и човешко общуване.)
Как да санкционираме, вкараме в черен списък, лишим от възможност за подкрепа (грант, награда, публикация, научна титла, медийно внимание и дори положителен отзив в блог) някой, който така се е покрил?
Прекалено в стила на едни други времена, нали, само дето сега не идеологиите са на мода, а комерсът. От тази гледна точка, разликата между анонимността на „читателите“ от контекст и Барутска е съществена – анонистите имаха за цел да дублират, коригират и дори подменят спонтанността на читателските реакции в интернет в порива си да налагат „правилните“ имена на пазара, та в този смисъл амбицията им бе донякъде комерсиална. Анонимната критика на Барутска пък от своя страна няма никакви комерсиални цели. Тя си е естетическа. Количеството долнопробна графоманска продукция у нас в момента е непосилно; медийното присъствие на графомани – вездесъщо; на този фон дори и средна ръка автори започват да звучат като кандидати за „Нобел“ и всичко това е много досадно. Ето защо Барутска е важна.
Като се замислим, тя дори е весела и свежа. Далеч по-весела и свежа, отколкото, примерно, някой мрачен негодник, който би тръгнал да се занимава с обвързаностите на литературните ни среди с политическите и финансови кръгове…

 

В очакване на 2016 | Култура – Брой 45 (2967), 25 декември 2015

На 9 декември Европейската комисия публикува дългоочаквано Съобщение до Европейския парламент, съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите, озаглавено „За модерна и по-европейска авторско-правна рамка“. Съдържанието му не изненада никого, но все пак, за тези, които помнят предишните уверения на Комисията, че иска да изгражда единен цифров пазар, сегашното съобщение е по-скоро разочарование. То засяга само online услугите за потребители, намиращи се извън страната си, гарантирайки им достъпа до съдържание при пътуване от една страна в друга. В тоя смисъл, трансграничната преносимост е хубаво нещо, но то все още не значи единен цифров пазар. Цифров пазар е, когато произведения, защитени от авторското право, са еднакво достъпни за гражданите на всички страни членки. Въпросният регламент, ако и да се справя с един досаден проблем, само улеснява маскирането на проблема с цифровия пазар и законодателното бетониране на реалността на териториалните пазари.
Останалата част от съобщението не съдържа никакви конкретни предложения, но маркира областите, в които Комисията планира законодателни намеси през 2016.
Една положителна намеса е в частта за адаптиране на изключенията към цифрови и трансгранични условия. Тя съдържа важна обща цел: да увеличи степента на хармонизиране и да направи релевантните изключения задължителни за прилагане в страните членки и да осигури функционирането им в рамките на ЕС.
Пълното хармонизиране на изключенията и ограниченията на европейската рамка за авторското право е необходимо и е стъпка в правилната посока, но Комисията учудващо се дистанцира от предварителните си обещания. Явно някои важни заинтересовани страни не харесват идеята за задължителна хармонизация.
Може да се счита като стъпка в правилната посока и клаузата в документа, с която Комисията ще внесе яснота и около изключението в случая на ползване на илюстрации с цел обучение, т.е. използване с некомерсиална цел, макар изразът „внасяне на яснота“ в крайна сметка да се окаже ограничаване на потребителските права.
Има и някои необясними пропуски в този текст. Единият касае неяснотата относно институциите по културното наследство и техните искания за достъпност online на колекциите им с некомерсиална цел.
Друг необясним пропуск е темата за електронното заемане от цифровите библиотеки. През юли активистката Джулия Реда коментира в блога си този пропуск.
Всъщност, пропуските са доста: относно правото на потребителите да цитират и препращат към аудиовизуални произведения и с цел некомерсиални ремикси, относно ползването на дигитални репродукции от публичния домейн и т.н.
Ако дотук споменах само пропуски и някои промени като двусмислено положителни, то има и нещо несъмнено неприятно в този документ и то е свързано с т.нар. извличане на данни („text and data mining“ или TDM).
Тази част от текста на Комисията, който казва „да се позволи на организации за изследване на обществения интерес да извършват извличане на данни от съдържание, до което имат законен достъп за научноизследователски цели“, всъщност може да се чете така: всеки, който не е свързан с „институция, изследваща обществения интерес“, ще трябва да получи лиценз за провеждането на добив на данни. Това е извънредно любопитно ограничение, което може би заслужава специално внимание в отделен текст.
Такова е и намерението на Комисията да изгражда „един добре функциониращ пазар за авторско право“ и по-точно – обсесията на Комисията за създаване на стойност в цифровата среда посредством интервенции, гарантиращи, че „стойността, генерирана от някои от най-новите форми на разпространение на онлайн съдържание, е справедливо разпределена“.
Едно все пак е ясно – 2016-а ще ни донесе доста новини от света на копирайта.

Невестулки в чувал | Култура – Брой 43 (2965), 11 декември 2015

Темата за мигрирането на държавитеот Евросъюза към „облачната“ инфраструктура доби особена актуалност през изминаващата година и понеже не се съмнявам, че ще е актуална и през идната, ще ви припомня един доклад на ENISA (Европейската агенция за мрежова и информационна сигурност) относно възприемането на това „нещо“, на този “GovCloud”, дефиниран от нея като „Модел за развитие на системата за изграждане и предоставяне на услуги на държавни агенции (вътрешни), на гражданите и бизнеса“.
Съгласно доклада, повечето държави признават ползите от бизнес модел, основан на “облака”, и неоспоримите качества на тази нова технология –мащабируемост, устойчивост и преносимост, но има и някои сериозни пречки. Едната е свързана със стандартите. Става дума за голямо разнообразие на решения и подходи; и е трудно да се постигне консенсус между различните държави по основните аспекти на сигурността като общи клаузи в договора, общ модел за представяне на услуги и т.н.
Докладът ползва израза „широк и хетерогенен пейзаж“, за да опише разногласията, и разделя страните в няколко групи в съответствие с някои основни характеристики:
Ранни застъпници: Обединеното кралство, Франция, Испания, Естония и Гърция. Това са страните, чиито правителства имат стратегии, взели са конкретни решения за прилагането на цифровия „облак“ и даже вече са стартирали „облачни“ инициативи.
Иноватори: Италия, Австрия, Словения, Португалия и Турция. Те все още нямат държавна стратегия и ясен дневен ред за внедряване на облачния компютинг, но вече имат някои работещи облачни услуги, задействали се отдолу нагоре, без да са били покровителствани от националната или европейска политика.
Колебаещи се: Малта, Румъния, Кипър, Полша. Те нямат стратегия, нямат и стартирани инициативи, но евентуално може и да ги имат в дневния ред на националните си политики.
Страната ни не присъства в тази класация, но ние редовно четем в родните медии за ентусиазма на нашите политици да внедряват „облака“.
Докладът на ENISA обаче не споменава нищо колко централизирана услуга е „облакът“, поне според вече натрупания опит на „ранния застъпник“, Великобритания, нито за това как Приходната и митническа служба на Нейно Величество потули фиаското на GOV.UK през 2013. По този повод даже вдъхващите уважение The Register коментират доклада на ENISA с конспиративното подозрение, че е платен от Европейската асоциация за аутсорсинг в облаковия компютинг.
Друга сериозна обструкция пред внедряването на „облака“, спомената в доклада, е сигурността и поверителността на данните.
Имат ли идея европейските политици какво представлява тази технология всъщност? През септември миналата година във Виена, във Федералния компютърен център, се проведе събитие под надслов „Изграждане на доверие в Облака„, но как се справят политиците с неудобството да пропагандират пред избирателите си доверие към технология, която ще предостави личната им информация – и изобщо чувствителна държавна информация като финансови и данъчни регистри, митнически регистри, бази данни на правоприлагащите органи, здравни и социални осигуровки на населението – на трети страни – външни хранилища на данни? С каква цел едно правителство би правило това? От любов към модната думичка „облаков компютинг“? От желанието да пести парите на същите тези избиратели?
„Облакът“ може да е наистина много удобен като платформа за дистрибуцията на нещо, но да се подменя изцяло съществуваща и добре работеща и сигурна държавна инфраструктура с нова и все още недобре изучена е, меко казано, странно.
„Облаковият компютинг“ е икономичен, биха казали ИТ чиновниците, но и простите данъкоплатци вече знаят, че поводът да се харчат пари под предлог да се пестят пари в бъдеще означава само, че някой има намерението да открадне повечето от тези пари и да направи така, че да краде още и още по същата схема.
Ще завърша с остроумното предложение на TheRegisterподобни „проекти, дето са твърде големи, за да се провалят“, да не стартират преди обстоен и независим, превантивен срещу фиаско одит, като отговорността, в случай на провал, да предвижда зашиване на провинилите се чиновници в чувал с невестулки и потапяне в реката.

Информационната вувузела | Култура – Брой 42 (2964), 04 декември 2015

Има една антична богиня, която елините са наричали Феме, а римляните – Фама. Това е богинята, чиято благосклонност носела слава на смъртните, а гневът й – скандали и злословия. В поемата „Енеида“ Вергилий изобразил Фама с множество езици, очи и уши – алегория на това, че скандалът се поражда първо от дочути шепоти, които се умножават и усилват, за да се разразяват накрая като ураган. На покрива на Дрезденския Университет за визуални изкуства пък скулптурата на богинята е с крила и тромпет.
И понеже в нашето пост-пост-модерно време митовете са отново в употреба, на богиня Феме (Pheme) е кръстен международен изследователски проект, чийто предмет е установяване, доказване и работа в подкрепа на истинността на твърденията в интернет. Партньорите – Университетът в Шефилд, Университетът във Уоруик, Кингс Колидж, Университетът Саарланд в Германия и MODUL във Виена плюс 4 компании, сред които и българската Ontotext.[1]
Всеки от нас, ползувателите на социални медии, поне веднъж се е чувствал безпомощен в опита си да се ориентира в света, в който живее; поне веднъж е ставал жертва на дезинформация, манипулация, спам, фишинг. Но дори и да не е, то със сигурност е хронично претоварен с информационен боклук, който се лее като от рог на изобилието, но никой дори не се пита какво става с него, къде се отлага, как се преработва. И докато големите данни на големия трафик изправят сетивата ни пред предизвикателствата на 3-те v-та – „volume“, „variety“ и „velocity“ („обем“, „разнообразие“ и „скорост“), то социалните медии привнасят и едно четвърто „v“ – „veracity“ или „достоверност“, което ни потапя в перманентната несигурност на един свят от думи, който като че ли всеки миг ще се сгромоляса под тежестта на собствените си делюзии.
Русия свалила самолет? Или е свален самолет на Русия? По границите се стреля? Или изобщо няма граници? Окото на Лондон гори? ИДИЛ са превзели Берлин? Банка еди си коя е фалирала? Марсианците ни нападат?
Докато се уверим, че някоя мълва е вярна, страстите вече са се нажежили, а последствията – станали необратими. Това не би било чак толкова лошо, ако масовото съзнание беше нещо повече от суха прахан, а това, което попада в него – само истина.
Явно за това ще се грижи европроектът на име Феме – ще се грижи до нас, до нашето недоволство да достига, хм, само истината под формата на достоверни новини. Изграждане на детектор на лъжата в реално време – така определя задачата Феме.
Истината ще се идентифицира на основата на анализа на три фактора: първо, информацията, присъща на самия документ – лексикална, семантична и синтактична информация.
Друг фактор – източниците, асоциирани с тази информация. Примерно, ако източникът на дадена информация е BBC news, Феме автоматично ще го преценява (вместо нас!) като по-достоверен и релевантен от някой неизвестен, анонимен източник и ще курира съдържанието в него, а ще крие „съмнителния“. И накрая – ще се анализира разпространението на дадена информация – какво, как и кога се предава към кого? Чрез анализ на тези фактори, Феме ще прави оценка на източниците на информацията и ще категоризира слуховете като спекулации, противоречия, недоразумения и дезинформация. Екипът на проекта е създал термина „феми“, за да добавя към заразните социални „меми“ стойността „истина“ или „лъжа“.
Не че досега у нас не са правени спорадични опити да се определя кое е достоверна информация и кое не. Манипулира се рейтингът в Google на лични блогове и страници, правят се списъци с имена на журналисти и медии, клеветят се опоненти – и всичко това под словесната глазура на думи, като „морал“, „етика“, „смелост“…
И все пак, има известна надежда за съпротива срещу „интелигентния“ софтуер и социалните ботове-идиоти. Ще завърша с мнението за тази технологична „новост“ на член на групата „Свободен и неутрален Интернет“ във Facebook: „Имам такъв софтуер отдавна. Казва се „здрав разум“, версия 1971.“

 


[1]  Този проект тръгва на 1 януари 2014 по споразумението за безвъзмездна помощ № 611233 по Седма рамкова програма на ЕС за изследване и технологично развитие. Продължителността му е 36 месеца.