Езикови бездни | K12 – 21 декември 2018

Вълнувало ли ви е някога това дали и как се отнасят помежду си Кодексът (в най-общия смисъл на кодифицирано, обединено, систематизирано знание за човешките закони и правни норми) и Кодът – машинният код, решаващ сложни задачи и взимащ трудни решения вместо хората? И двете разчитат на логиката и последователността на някакви процедури, следвани при решаването на даден проблем, което означава, че ако проблемът е дефиниран примерно така: „съгласно този и този наказателен кодекс, при тази и тази специфична съвкупност от обстоятелства, виновен ли е обвиняемият?“, той да може да бъде решен еднозначно с „да“ или „не“.

Ако погледнем на една правна система от софтуерно-инженерна гледна точка така, както гледаме на една компютърна игра или на инструмент за управление на бизнеса, а наместо набора правила с определена степен на изчислителна сложност имаме набор закони, нещата изглеждат осъществими на теория, но дали са и практически приложими? Сякаш всичко зависи от понятието „сложност“. С каква степен на сложност би трябвало да е един правен проблем, за да е решим с помощта на машинен алгоритъм; как се преценява степента на сложност и изобщо, що е то „сложност“? Сложността несъмнено има отношение към времето, необходимо, за да се изпълни алгоритъмът/да се реши проблемът. А времето за това зависи от броя елементи, които трябва да се обработят. Тоест, за да оценим степента на сложност на една система, налага се най-малко да знаем броя на тези елементи. Това е броят на всички изходни данни, с които ще се оперира, или нещо повече? И как може, може ли изобщо да се определи за системи като един наказателен кодекс, за да се таксува времето за изчисление на алгоритъма по начина, по който се таксува и времето на един адвокат?

Първа трудност: юридическият език твърде малко се различава от езика, с който си служим всекидневно, а той е така безкрайно сложен и имплицитен, така произволен на моменти, че може да се наложи да се търси определение на всяка дума във всяко едно изречение и това да продължи до безкрайност. Един пример: в повечето правни системи съществува възможността за законно нараняване и дори убийство при самозащита. В британското наказателно право пише: лице може да използва разумно количество сила според обстоятелствата за предотвратяване на престъпление. Какво обаче е „разумно“? Съдебната практика дефинира „разумно“, но във всеки отделен специфичен случай, а не като обща дефиниция в Кодекса. В такива случаи решаването на случая би било възможно само в съда, а не машинно.

Просто подобни произволни, непрестанно менящи се според контекста и опасно гъвкави дефиниции е практически невъзможно да се опишат с програмни езици. Ако сложим в сметката и процеса по оценка на различен брой доказателства и улики по всеки отделен случай, тогава сложността нараства още повече.

Законът, освен всичкото, е отворена система и непрекъснато се мени. Буквално всичко може да му повлияе, дори културните и социални промени. Защо да не добавим тук и намесата в съвременното законодателство на разни публични и частни лобита, ad hoc съветници и консултанти? Колко точно гъвкав може да е един Кодекс, колко точно противоречия и произвол може да си позволи, преди да изгуби смисъла си? Да си спомним неотдавнашната съпротива по повод опитите да се вкара в наказателния кодекс понятието „полова идентичност“. Ако това понятие може да присъства в НК, защо да не могат да присъстват и поетични тропи? Гъвкавостта на правния език трябва да има граници.

Така че, колкото и да се променя във времето, колкото и ужасно локализиран да е и безкрайно двусмислен езикът в един Кодекс, погледнат от гледната точка на формалния анализ, той трябва все пак да не губи своята безпристрастност и да гарантира някаква справедливост.

Може ли в такива случаи софтуерът да е от помощ или е безсилен?

Между другото, докато пишех, по съвсем неофициални канали научих, че у нас е имало разработки в БАН навремето за формална верификация на правната ни система, но са били открити твърде много противоречия в нея и държавата е спряла финансирането.

 

Да управляваш голямо царство… | K11 – 14 декември 2018

От известно време четем в The Atlantic, Wired, Foreign Policy, BoingBoing, Indipendent разни ужасии за някаква Оруеловска антиутопия за тотален контрол, въведена в Китай под името „система за социален кредит“.

Какво е „социален кредит“ ли? Това е интердисциплинарно учение, обединяващо икономика, политика, история и счетоводство. Разработено е от британски инженер Клифърд Дъглас в смутните години на Първата световна война, когато той забелязал, че стойността на произведеното е винаги по-висока от разпределеното сред хората под формата за заплати, премии и дивиденти; и че тази разлика води до засилване на икономическата и политическата власт на монополите. На Дъглас принадлежи фразата, че „системите са създадени за хората, а не хората за системите“. И макар учението му дълги години да е в забвение, на 14 юни 2014 г. Държавният съвет на Китай публикува документ, кръстен не инак, а „План за създаване на система за социален кредит“. До 2020 г. системата трябва да е факт и да обхваща всички (това са над 1,3 милиарда!) китайци. Според Индипендънт, първите резултати от работата й са вече налице: от май тази година правителството е блокирало полетите на 11,14 млн. души и 4,25 млн. пътувания с високоскоростни влакове, защото системата ги е класирала като неблагонадеждни. Какво е довело до това ли? Много неща: пушене, прекаляване с видеоигри и публикуване на фалшиви новини онлайн; и дори пускане на „необичайна брада“ понижават кредита, а го повишават доброволческата работа, даряването на кръв… В „Индипендънт” четем също за около милион неблагонадеждни мюсюлмани уйгури, затворени в центрове за „превъзпитание“ с цел превенция на религиозния екстремизъм. Наказанията, освен ограничаване на пътуванията, могат да бъдат: забавяне на скоростта на интернет, ограничаване на достъпа до добри училища, до определени работни места, до резервации в определени хотели, загуба на правото на домашни любимци…

Във Форин Полиси обаче можем да прочетем, че тези мрачни описания са силно преувеличени. Вярно, с помощта на големи данни и изкуствен интелект, държавните агенции събират и споделят между министерства, региони и сектори информация за спазването на определени закони, подзаконови актове и споразумения; вярно е, че сериозни нарушители могат да бъдат поставени в черни списъци, публикувани на интегрирана национална платформа, наречена „Credit China“, но няма такова нещо като национален “социален кредитен рейтинг”.

Друго заблуждение е, че се събират данни за всеки човек. Държавата събира данни за компании и социални организации, правителствени служби и съдебна власт и това е главно регулаторна информация от рода на лицензи, съдебни решения. В нея хора попадат само ако са еднолични собственици или представители на предприятия, взели лош заем, нарушили закон или не изпълнили съдебно решение. Вярно, разните организации може и да поддържат бази данни с досиета за персонала, но „Credit China“ не ги ползва.

Третата заблуда е, че социално поведение, потребителски навици и политическа лоялност влияят на социалния кредит. Вероятно заблудата идва от преливането на разни частни програми за лоялност на клиента, отчитащи пазарното и социално поведение, със системата „Credit China“, спонсорирана от правителството, но основните правителствени документи, санкциите се налагат въз основа на стандарти в спазването на закони, подзаконови актове и договорни задължения, а не на хлабави концепции за добро поведение или случайна активност в мрежата.

Опасността, че Китайската партийна държава все пак може да разработи система за оценяване на гражданите и да почне да използва странни алгоритми за контрол, не е изключена, но и САЩ са доста напред в това отношение: техният „черен списък“ – No Fly List – пречи на хора да пътуват не защото някога са били съдени, а защото някакъв алгоритъм изчислява, че вероятно ще бъдат.

Китай е огромна, пренаселена държава и нуждата от автоматизирано управление и добра логистика е насъщна – от улиците и магазините, та до някое спешно отделение, в което спасяват животи на конвейр. Да управляваш голямо царство е като да пържиш дребна риба, е казал още Лао-дзъ – прекомерното бъркане разваля нещата. Затова алгоритмите само помагат.

Електронният Моцарт | К10 – 14 декември 2018

„Алгоритъм“ е термин, който свързваме с математиката и изчислителната техника. Означава система от последователни действия, които водят до решаване на дадена задача. „Алгоритми“ се наричат обаче и системите от правила и процедури, ползвани при… композирането на музика. Някому „алгоритмична музика“ може да звучи като интердисциплинарен свръхмоден експеримент, но представата за музиката като точна наука дори не е нова. Наследена е от Питагор, а после, благодарение на „последния римлянин“ Боеций, е пренесена в средновековния Квадривиум редом с аритметиката, геометрията и астрономията, за да може хиляда години по-късно Гуидо д‘Арецо на нейна основа да изобрети съвременната европейска нотация, същата тази, на която над половин хилядолетие по-късно са творили Бах и Моцарт. Т.е. „алгоритмична музика“ е и бароковата полифония с нейните във висша степен процедурни контрапунктни форми, канона и фугата. След Бах и Моцарт са романтичните експерименти на Вагнер… А после додекафонията на Шьонберг, Кейдж с електроакустиката, Ксенакис със стохастиката, Щокхаузен и първите експерименти с компютри в музиката. Оказва се, че Питагоровите представи за музика не просто са по-живи от всякога, те еволюират. Тук обаче следва въпрос: ако музиката все повече разчита на машините, това не е ли за сметка на артистите? А какво ще стане с артиста, ако и изкуственият интелект (ИИ) влезе в играта?

Всъщност, ИИ е в играта отдавна. През 1960 е публикуван първият труд, посветен на алгоритмична музика, композирана на компютър „Ural-1“. Негов автор е руснакът Рудолф Зарипов. А през 1965 американецът Рей Курцвейл изпълнява за пръв път компютърно композирана пиеса за пиано.

Първата международна конференция по компютърна музика през 1974 в Мичиганския университет е била посветена тъкмо на ползването на ИИ в музиката. От тогава насам са се появили доста инструменти на базата на ИИ, най-вече с цел да улеснят артистите: ИИ може да е акомпанятор, корепетитор, обучител благодарение на способността си да импровизира интерактивно. SmartMusic, например, реагира на грешки в изпълнението, отбелязвайки ги в партитурата.

ИИ може да се справя и с такава трудоемка, макар и не чак толкова тривиална работа, като преобразуване на музикални табулатури (такъв е REAPER’s TabEditor). Реагирайки на времеви обекти като звуци, видео и светлини, ИИ може да оркестрира и организира сложни йерархии от действия, партии, теми, мотиви, ритми, сегменти. Има програми (Orb Composer), които могат да композират цели оркестрови саундтраци за нискобюджетни продукции заради способността да следват промените в темпото и настроението. Софтуерът Ludwig пък, под формата на интерактивен отговор на въведени от човек данни, генерира мелодии съгласно строгите принципи на класическата музикална теория. Софтуерът Melomics композира автоматично, без човешка намеса, МХХ пък атомизира, редактира и адаптира музика към видео на секундата. МХХ продукти се прилагат и в индустрията с електронни игри, където изискването за динамика и гъвкавост е доведено до крайност. Има и един проект Flow Machines, подпомогнат финансово от Европейския съвет за научни изследвания (ERC), чието производно е DeepBach – невронна мрежа, която хармонизира в Бахов стил, напълно неразличим от този на великия композитор.

Май вече нищо не може да ни учуди, но почакайте! Има и един софтуер AIVA (от Artifical Inteligence Virtual Artist), който се е специализирал в композирането на уникални саундтраци за всякакъв вид медия и е първият в света виртуален композитор, признат от музикалната общност (SACEM). Всичко „написано“ от AIVA е защитено от авторското право, т.е. AIVA бива считан за автор. Появява се на бял свят през февруари 2016 в Люксембург и интелигентността му включва над 30 000 партитури на най-велики композитори в историята на човечеството, като Бах, Бетовен, Моцарт. Защо точно техните партитури ли? Защото техните партитури са вече извън табуто на авторското право, разбира се. Алгоритмите на AIVA са на основата на т.нар. „архитектури за дълбоко обучение“, на които може би ще бъде посветен отделен текст.

Симфоничната фантазия в ла минор, „Генезис“, композирана от AIVA, можете да намерите на сайта https://futurism.com.

 

Барокови страсти с украински акцент | К9 – 30 ноември 2018

Разговор с Роман Туровски

Роман Туровски-Савчук е американски артист, роден в Украйна през 1961 г. Емигрира в Ню Йорк през 1979 г. със семейството си (баща му е художникът Михаил Туровски). Там продължава образованието си в Училището по дизайн „Парсънс”, като изучава едновременно и барокова лютня, и композиция под патронажа на Патрик О’Брайън, Пиерлуиджи Кимма, Леонид Храбовски и Дейвид Занони.

Туровски започва да композира сериозно в началото на 90-те години на миналия век паралелно с кариерата си на плодотворен художник. Участвал е в много изложби, а първата му самостоятелна е през юни 2006 г. в Ню Йорк. Втората – през февруари 2013 г. Осем от неговите картини са в постоянната колекция на Международния Мариански институт към Университета в Дейтън.

Член е на Асоциацията на сценичните артисти в САЩ. Един от филмите, на които е бил сценограф, е култовият „Дух куче“ на Джармуш. Роман Туровски-Савчук е основател на Vox Saeculorum и Делианското общество, две международни групи, посветени на запазването на тоналната музика.

Преди време получих по пощата два албума за барокова лютня – „De temporum fine postludia“, което на латински би трябвало да значи „Постлюдия в края на времето“, и „Диалози с времето“ – в изпълнение съответно на Кристофър Уилке и Масимо Маркезе. Меланхолична от началото до края, каквато е винаги музиката за лютня, следваща ренесансови структури и препрaщаща към архаичен украински фолклор, тази музика бе композирана от съвременник – роденият в Киев нюйоркчанин Роман Туровски.

Наскоро Туровски откликна на молбата ми за разговор относно съвременните контексти, в които се е появила цялата тази красива комплексност.

Р.М.

–

– Ние автоматично свързваме барока със Западна Европа, но в буклета на „Диалози с времето“ споменавате за „бароков период в украинската музика“. Има ли някакъв исторически контекст, в който барокът се е появил на изток?

-. Да, доста широк. Украйна е била част от Полско-литовската общност[1] през ХVI и XVII век, а през XVIII – западната й част. Тогава в Украйна са идвали мисионери от много вероизповедания, предимно йезуити и социнианци[2], а в Киево-Могилянската академия (първият университет в Източна Европа) е имало голямо присъствие и на лутерани. Украйна има свои собствени стилове барокова архитектура, живопис и литература. Също така и музика, но нищо от нея не е инструментално. Всичко, което имаме, е изцяло вокално, хорово.

– Как точно открихте подобието в структурите на старата украинска музика и тази на композитори, като Джоанамброзио Далза, Франческо да Милано или Доуланд? Писмени източници?

– Украйна е била обезлюдявана най-малко три пъти през Средновековието, така че никога не е имала шанс да развие своя собствена ренесансова музика. Аз добре познавах европейската музикална „ренесансова“ технология, така че започнах по малко да експериментирам с нея в украинския контекст, което позволи да открия нещо изключително рядко в европейската ранна музика – използването на неравноделна метрика и ритмика. Така реших да сътворя украински двойник за лютня на „Микрокосмоса“ на Барток за пиано. В хода на този процес открих, че има подобие между италианските ренесансови мелодии и украинската традиционна музика, оцеляла до днес, и по-специално от известната мелодия La Mantovana от XVI век.

– В Youtube вашите неща често звучат на фона на мрачни чернобели видеа, показващи суровата нюйоркска реалност – индустриални части, строежи, градска инфраструктура, небостъргачи… Това, в остър контраст с мечтателното темпо и минорната тоналност на музиката, създава доста опияняващ ефект върху сетивата. Разривът между вътрешния свят на художника (микрокосмоса) и външния (макрокосмоса) и цялата меланхолия и безпокойство, които този разрив причинява, е характерен за барока. Но той е типична и за нашия пост-постмодерен живот. Ще ме опровергаете ли?

– Не е необходимо опровержение! Всяко истинско изкуство се основава на чувството за загуба и раздяла. Тази раздяла е породила голяма част от него и представлява ясен централен принцип, около който всяка от моите филмови секвенции се явява нарастване на пътуването ми през едно заплашително пространство, през една недвусмислено враждебна вселена, в която единственото спасение са определени лични културни спомени, останки или фрагменти от красота. В моя случай това са някои слухови спомени от ранното ми детство – полифонични напеви, изпълнявани от момичета, докато преминават през реката вечер, за да доят кравите, които пасат на другия бряг.

Много от моите музикални начинания са основани на този конкретен материал, подложен на неоренесансови и необарокови процедури.

– Мисля, че интересът към барока постоянно расте. Съдя за това по датите и честотата на публикациите, които намирам по време на сърфирането си в мрежата. Дали това е мое субективно усещане или се е появила нужда от преоткриване на някаква форма на съпротива към този ултратехнологичен, хиперадминистриран наш начин на живот? (Точно както барокът е опозиция на рационалността на Просвещението.)

– Абсолютно! Младите американци се влюбват в занаятите, в традиционните български, грузински и украински полифонии. И всичко това процъфтява насред този ултратехнологизиран начин на живот! Но в Просвещението също има елемент на ирационалност, въплътена от Empfindsamkeit[3] музика на Карл Филип Емануел Бах и неговия кръг през XVIII век.

– В свят на технологична вездесъщост вие предпочитате старите инструменти: лютня, виола да гамба, карийон, торбан. Използвате технологии за вашето видео изкуство, но какво мислите за компютрите в музиката?

– Аз не съм против никоя музика, стига да е добра. Правил съм такава музика в сътрудничество с моя приятел Ханс Кокелманс, композитор, преподавател и изпълнител на ранна класическа и електронна музика. Запален последовател съм и на голямата певица и авангардна композиторка Мариана Садовска, която използва много съвременни технологии при интерпретиране на фолклора.

– Жерар Женет, който почина по-рано тази година, пише за барока: „Неговият дух е синкретизмът, редът му – самата отвореност, а подписът му – самата анонимност“. В света на барока анонимността и производните мистификации са доста често явление, (Още една прилика с нашата информационна ера!) През 1996 г. започнахте да подписвате творбите си с имена, като „Йоаким Петър“, „Йохан Йоахим“, „Конрад Емилиус“, „Йоан Леополита“, „Якобюс Олесианис“ – представяйки ги като новооткрити ръкописи от композитори от няколко поколения на едно несъществуващо семейство – „Sautscheck“. Имаше ли някакъв специален контекст, в който „Sautscheck“ влезе в играта?

– В оригиналната си форма „Sautscheck“ е Савчук и беше фамилното име на моята полуграмотна баба, която казала, че ще стана композитор още щом съм й бил представен след раждането си. Аз самият разбрах за това наскоро! Но също така бях повлиян от Шарл Нодие, френски философ от Просвещението, който вярвал, че измамата е основен творчески метод. Проспер Мериме е един от неговите ученици.

Освен това съм възпитан от произведения, които сами по себе си са достатъчно големи литературни измами от XIX век: Де Костер, Мериме и Нодие, сагата за княз Игор (Краледворския манускрипт). Декарт веднъж е казал, че докато бил семинарист, неговият професор твърдял, че ако на човек му дойде някоя наистина добра идея, трябва незабавно да я припише на някой отдавна умрял авторитет.

– Някои реагираха сурово. Дори изобретиха термин „Sautscheckerei“ във ваша чест, като синоним на фалшификация. Какво точно причини гнева им?

– Имаше повече празни препирни и по-малко обвинения в неморалност. Обвинителите не забелязаха цитатите от Бетовен, Регер или Джацото, които бях използвал в анахроничен бароков контекст. Предполагам, че съм изобличил тяхната музикална нечувствителност. Но аз също така си спечелих и някои страхотни приятели, за които качеството на музиката е преди всичко.

Тук би било уместно да припомня малък епизод от живота на Микеланджело, свързан с Вазари: Когато Микеланджело пристигнал в Рим за първи път, без връзки или препоръки, той се изправил срещу доста мрачни перспективи. Тогава той изработил „старинна“ статуя на Бакхус, счупил й носа и я заровил на място, където знаел, че скоро ще се копае канавка (в парцел, принадлежащ на един конкретен кардинал, известен със своето отвращение към живите таланти). Когато статуята била изровена, незабавно била отнесена на кардинала, който започнал да я излага със съответната помпозност и надменност. Тогава Буонароти използвал случая да извади от джоба си мраморния нос, който идеално паснал на мястото на липсващия. Всички зяпнали от учудване и така той направил репутация.

Критиците ми пропуснаха същественото: изкуството като цяло е лъжа, в която се крие истината; и няма изкуство без митотворчество (което е същото нещо, но казано по друг начин).

– Очевидно барокът, който често бива възприеман като сведен до формули език, не е чак толкова ригидна структура. А може би все пак има неприкосновени структуриращи принципи и стриктна риторична дисциплина, която трябва да бъде съблюдавана? Попадала съм на доста ожесточени словесни битки в групите за барокова музика на тази основа, което ме е оставяло с усещането, че барокът е мъртъв образец, годен само за изучаване.

– О, има много такива. Но „етнобароковият синтез“ би могъл да бъде много добър антидот за всички ортодоксии. Мислех, че съм го измислил преди 20 години, но не съм сам в това: Кристина Плухар и нейният ансамбъл L’Arpeggiata са свършили много работа в тази посока.

– Философията в музиката… Има барокови музиканти, които са като че ли твърде пристрастени към интелектуализацията на музиката. Барокът е абсорбирал твърде много от рационалността на Ренесанса дори докато се съпротивлява на тази рационалност, дори докато цели да влияе пряко на сетивата на публиката. Може ли да има барок без интелектуализация?

– Да, и точно поради тези пристрастявания започнах да се отклонявам от традиционната музика с помощта на моя приятел и наставник Юлиан Китаст, страхотен украински певец/музикант/композитор. Рационалността не е много съзидателна, предпочитам метафизиката.

– А религията? Неразделен ли е барокът от католицизма? Може ли да съществува, еманципиран от представата за Бог?

– Не. Той може да бъде лутерански, социниански, православен, но винаги по същество е духовен, дори в най-светските си форми, може би като естествено следствие на високата смъртност през тази епоха.

– Виждам имена в заглавията на вашите творби: имена на исторически личности, географски имена, латинизирани имена на племена и княжества, които са престанали да съществуват: Sarmaticae, Rutenicae, Lodomoricae… Мисля, че влагате в това отношението си към трагедията на съвременна Украйна. Права ли съм?

– Аз реших да произведа нещо, което не се е случило в моята страна по една или друга причина. Украйна няма своя писана музика за лютня, така че аз реших да поправя тази грешка по моя си, митопоетичен или, ако щете, мегаломански начин, но създадох нещо, което е трябвало да се случи.

Що се отнася до съвременната Украйна, войната не е трагедия, тя е жестокост. Украйна показа граждански дух по време на размириците и в последвалата (и текуща) война през 2014 г., когато загубата на независимост беше реален риск. Сега има основания за предпазлив оптимизъм – Украйна е Европа. И това определено е една от моите теми.

– И още малко политика на финала… Бих направила паралел между съвременния транснационален капитал и католицизма през XVII век. Те са доста сходни в своята глобална отвореност, в упражняването на своята „мека сила“, в тяхната много напреднала организация и ред… Може би дори в своята несправедливост? Но изкуството изобщо нуждае ли се от справедливост? Какво е вашето отношение към всички тези активисти на изкуството и бойци на социална справедливост напоследък?

– Нищо не е чернобяло. Католицизмът и контрареформацията от XVII век създадоха и първите съвременни идеи за социална справедливост в комунистическите експерименти на йезуитите-утописти в Южна Америка. Йезуити са обучавали и последния украински хетман, Филип Орлик, който в изгнание в Константинопол през 1710 година постулира, че бъдещата казашка държава трябва да се основава на тристранното разделение на властта. Това е 50 години преди Монтескьо!

Политиката убива изкуството, но изкуство без порив към справедливост е снобизъм. Целта на изкуството като цяло и целта на трагедията в частност е да ни напомня за нашето състояние и чрез магията си да предотврати бедствието.

Въпросите зададе Райна Маркова

–-

[1] Полско-литовската държава или Жечпосполѝта (Serenissima Res Publica на латински) е съставена от Кралство Полша и Великото литовско княжество и е съществувала между 1569 и 1795 г.

[2] Социниа́нството е рационалистично течение в протестантската богословска наука. Кръстено е на основателя си, италианския теолог Фауст Паоло Социни. Било е силно разпространено в Жечпосполита.

[3] Името идва от die Empfindsamkeit, „чувствителност“ на немски – „чувствителният стил“ (empfindsam style) в музиката и поезията през ХVIII век в Германия, развит в опозиция на бароковата Доктрина за афектите на Кирхер, която цели научното им обяснение и възпроизводимост.

 

Птиците | K8 – 23 ноември 2018

С пристигането на богатата и разглезена Мелани Дениълс в Бодега бей птиците внезапно полудяват и започват да нападат хора. Връхлитат безпричинно, яростно и самоубийствено. Познахте Хичкок, нали? Птиците в представите ни са архетипно свързани със смъртта, та сигурно затова изпадаме автоматично в ужас, когато се натъкнем в новините на необясними инциденти с птици. А те сякаш зачестяват. В края на този септември в Британска Колумбия, Канада, ята скорци пикирали с главата надолу в асфалта на пътя към фериботния терминал Тсаувасен, за да умрат при сблъсъка. Поне това показала аутопсията – никакви следи от отравяне и болести, просто са се разбили. Какво е могло да причини такова самоубийствено поведение? А в началото на този месец стотици скорци спонтанно паднали мъртви от дърветата в Хюйгенспарк близо до гарата в Хага. Патиците в езерцето също показали странно поведение: едновременно потопили главите си във водата, а някои бързо отлетели и накацали в канала и по близката улица. Този път обаче имало заподозрян – новата 5G предавателна антена, която точно в този момент е била тествана за обхват и връзка с гарата. Аутопсията също потвърдила, макар и косвено, тази версия, отхвърляйки версията за отравяне или зарази. Птиците внезапно и едновременно умрели от… сърдечна недостатъчност. Възможно ли е микровълни с честота 7.40 GHz (това съответства на дължина на вълната 4.05 см), излъчвани от антената, да са влезли в тежък резонанс с птичите сърца и да са причинили смърт? Нищо не го доказва, но медиите раздухваха и един случай с полудели крави в Лоперсум, Грьонинген, пак в Нидерландия през януари миналата година, когато цяло стадо се хвърлило в някакво дефиле. Пак бяха заподозрени G5 емисии, но защо точно те? Ами 4G емисиите, ами вълните от IoT каналите? Та ние просто плуваме в океан от всевъзможни електромагнитни излъчвания и за това съвсем не са виновни „умните градове“. Такава радиация има откак свят светува, натурална. Идва от Космоса. Просто ние сега я използваме за пренос на информация. И все пак, дали микровълните, които не са с достатъчна мощност да ни „изпържат“ буквално, продължават да влияят по някакъв начин на здравето ни? На експертите от телеком-индустрията, на разните там чиновници от комисиите по комуникациите ли да вярваме или на лекарите? Инстинктивно се доверяваме на лекарите, разбира се. В САЩ д-р Шарън Голдбърг, лекар по вътрешни болести и професор, разбуни духовете на съдебно заседание в Мичиган в края на октомври т.г. с твърдения, че 5G вреди на здравето. Д-р Мартин Бланк от отдела по психология и клетъчна биофизика в Колумбийския университет я подкрепи? Федералната комисия по телекомуникациите няма капацитет да се произнася по здравни въпроси, отсече д-р Голдбърг. Но пък дали медиците имат капацитет по телекомуникационните въпроси? Не може да се сравнява радиационният ефект на микровълновите печки, които фокусират радиацията, с този на антените, които правят точно обратното, разпръскват я. Освен това, ние с нашите тела винаги сме си малко нещо антени. Оловото в старите ни пломби може да реагира на радиовълните и даже да ни накара да чуваме гласове в черепа си, защото прихванати, радиовълните могат да се придвижат по костите до вътрешното ухо… Но това не означава, че вълните ни увреждат. Микровълните могат също да причинят щракащ шум във вътрешното ухо, но то е заради свиване и разширяване на определени субстанции. За да бъде нанесена вреда обаче, вълните трябва да бъдат фокусирани доста упорито и целенасочено, а гибелният ефект отново е заради загряването. Просто това е следствието от резонанса с микровълните. Механичният резонанс, който може да накара цял един каменен мост да рухне, без да го загрява, няма никаква връзка с микровълните и G5 в частност. Освен това, колкото по-къса е вълната, толкова по-бързо се разсейва, минавайки през материя. Технически погледнато, G5 лъченията са много слаби. Именно затова и антените са навсякъде – по стълбовете на уличните лампи, например. Просто електрониката не се нуждае от убийствена мощност, за нея е достатъчно информацията да се запазва след модулация и демодулация на сигнала.

А на Хичкоковските сценарии из медиите спокойно можем да гледаме като на художествена форма на изнудване на телеком-лобитата от страна на еко-лобитата.

 

Атаката на микроскопичните китайци | K6 – 9 ноември 2018

Докато пишех преди 3 седмици за китайския Super Micro чип скандал, раздухан от репортери на Блумбърг, незнайно защо се сетих за романа „Фарс или никога повече самота“ на Вонигът, в който един фикционален бъдещ американски президент научава за опитите на китайските учени да сътворят микро раса с цел да колонизира света. Колкото повече време минава от началото на скандала, толкова по-художествено и по вонигътски започва да ми звучи той. И точно толкова „правдоподобно“ (поне що се касае до версията, защитавана от Блумбърг).

Блумбърг, упреквана (в т.ч. и от правителствата на САЩ и Великобритания), че е недогледала нещата, миналия вторник направи нова публикация в същия дух за друга „голяма американска компания“, открила подобен хардуерен хак, пак в компютър с компоненти, правени от Super Micro. Името на компанията не се огласява заради договора, сключен между нея и Sepio Systems – лидер в защитата на кибер сигурността, на която е поръчан одитът. Назован е обаче информаторът: Йоси Епълбаум, изпълнителният директор на Sepio Systems. Епълбаум твърди, че по време на одита на центъра за данни е забелязана „необичайна комуникация“ от страна на сървъра на Super Micro, а последвалият преглед на физическото устройство разкрива „имплант, вграден в Ethernet[1], съединителя на сървъра“.

Блумбърг докладва, че и това устройство, макар по-различно, също като първото е манипулирано от производителя, който е същият китайски подизпълнител на Super Micro. Епълбаум пък твърди, че на него западни разузнавателни служби са му казали, че въпросният подизпълнител на Super Micro се намира в Гуанджоу. И изобщо, разузнавателните служби не на една или две държави, проследяващи манипулациите на Super Micro, са му съобщавали за подобни устройства.

Министерство на вътрешната сигурност на САЩ отрича версията на Блумбърг, но те се защитават с довода, че случаят е разследван от ФБР, а Министерството не е било включено в това разследване и няма как да знае каквото и да било, за да обвинява Блумбърг в неточност. Друго обяснение в полза на Блумбърг е, че може би поддръжките на сигурността на Apple и Amazon не комуникират с директорските тела, но пък си имат работа с разни разузнавателни агенции. Какво пък, правдоподобно!

Също толкова правдоподобна обаче е и възможността репортерите на Блумбърг да са били подведени от същите тези агенции, да са се натъкнали на някоя от техните дезинформационни кампании и акуратно да са докладвали за „китайска намеса“, каквато всъщност няма.

И изобщо, цялата тази история взе прекалено често да променя сюжета си. Да не говорим, че още не се е появило и едно солидно веществено доказателство за хардуерния хак, освен въпросният микроскопичен чип, за чиято действителна работа можем да съдим само по мненията на експертите. А колкото са експертите, толкова са и мненията. Дори само поради размера му, малко вероятно е този чип да е извършвал мащабната работа, в която го подозират. За възможността за грешка в преценката на Блумбърг споменава и Джо Фицпатрик – един от експертите по сигурността, с които самите Блумбърг са се консултирали – и който после е дал интервю за австралийския журналист ветеран в сферата на информационната сигурност Патрик Грей, изказвайки съмнение, че китайското правителство едва ли би ползвало този сложен и неефективен начин за шпиониране. Защо хардуерен хак, а не софт- или фърмуеър такъв?

Междувременно Super Micro правят опит да се защитят – от американската си щабквартира изпращат нота до всичките си клиенти, в която отричат обвиненията на Bloomberg BusinessWeek. Копие е изпратено и до Американската финансова охрана, Комисията по ценните книжа и борсите, която я публикува онлайн. След първоначалния удар на Блумбърг цената на акциите им бе паднала от $21.40 на $12.46; и макар сега да са се вдигнали до $14.74, трудно ще възстановят щетите.

По-трагично обаче е друго – полека започва да се срива вярата в златния стандарт в журналистиката, олицетворяван доскоро от Блумбърг.

[1] Ethernet е мрежата от коаксиални, оптически или други кабели, част от втория канален слой на седемслойния телекомуникационен модел на компютърните мрежи, по който текат пакетите информация.

 

i-лицемерие | K5 – 2 ноември 2018

На 24 октомври, по време на Международната конференция на комисарите по защита на личните данни и поверителността в Брюксел, Тим Кук, изпълнителният директор на Apple, направи ключово обръщение. В него той нарече съвременния платформен бизнес „промишлен комплекс за данни“ и го обвини, че превръща собствените ни данни в оръжие, „насочено срещу нас самите с военна ефективност“. Позовавайки се на влиятелното есе на Уорън и Брандайс[1] от началото на миналия век, той възхвали европейския Общ регламент за защита на данните (GDPR) и заяви, че подобна регулация трябва да се появи и в САЩ, а и навсякъде по света, защото е недопустимо „предпочитанията и неприязънта на хората, желанията и страховете, надеждите и мечтите им да се търгуват за милиарди долари от компаниите“ на съмнителни субекти и дори на правителства, за да могат те „да се възползват от доверието на потребителите, за да задълбочат разделенията помежду им”, да ги подбуждат към насилие и даже да „подронват споделеното усещане за това кое е истина и кое не.“

Тази ситуацията, казва Кук, „трябва да ни накара да се чувстваме много неудобно, тя трябва да ни разстрои“.

Залата аплодира Кук, медиите го цитират (все пак, Apple има славата на голям защитник на личните данни след отказа да даде на FBI достъп до данните на стрелеца от Сан Бернардино през 2015). Някои, като Джим Килок от Open Rights Group, обаче изказват удивление, че човек от бизнеса говори като организация за защита на гражданските права… Но същият този Килок не пропуска да отбележи, че мистър Кук, макар и косвено, все пак говори, мотивиран от комерсиален интерес, тъй като „американските компании губят доверието, а без доверие те не могат да накарат дигиталната икономика да работи както трябва.“

Така е предадена реторичната изява на Кук в масовите медии. Специализираните, като технологичният журнал The Register, сигурно заради по-неподатливата на празни приказки аудитория, предлага по-задълбочен анализ. Напомня ни се, например, че докато клейми вечно гладните за данни социални платформи, същият този бос на Apple се готви да прибере $9 милиарда (според оценката на Goldman Sachs) от сделка с Google. Apple продава на Google достъп до потребителите на операционната си система iOS, за да може да се превърне тя в търсачка по подразбиране.

Алекс Стамос пък, бившият главен секретар по информационната сигурност на Facebook, припомня бизнес амбициите на Apple в Китай и как тези амбиции биват осъществени благодарение на улесненията за китайското правителство да събира каквито му трябват данни за китайските граждани. Забраната на криптиране във виртуалните частни мрежи е едно от тези улеснения за властта в Пекин. Има ли наистина някъде публично изнесена информация при какви условия локалният партньор на Apple, Guizhou-Cloud Big Data Industry, има достъп до архивираните данни на iCloud? Нима китайските граждани заслужават по-малко права над личното си пространство от европейските и американските?

The Register цитира и Матю Хейман, старши сътрудник в Института за национална сигурност и председател на работната група „Кибер и неприкосновеността на личния живот“, който сравнява реториката на Apple срещу злоупотребата с лични данни с реториката на продавач на велосипеди, изказващ се за стандартите за разход на гориво. Просто бизнесът на Apple, за разлика от този на социалните платформи, не зависи чак толкова от личните данни.

Значи кризата с данните ще продължи да се задълбочава, докато бива ползвана като повод за упражняване на красноречие.

Има ли изобщо решение за нея? Ситуацията в сферата на опазване на неприкосновеността на личния живот в САЩ доста се е променила от времената на цитирания от Кук Луис Брандайс до днешни дни. Войната за завоюване на полетата на възприятие на масовата публика не е спирала, само дето наземната стрелба по жертвите еволюира, за да се разрази в масово поразяващия ядрен data-взрив на социалните мрежи. Няма начин този „радиоактивен“ дух да бъде върнат обратно в бутилката, а с непредвидимите му последици тепърва ще се запознаваме.

–-

[1] “Правото на уединение“ е едно от най-влиятелните есета в историята на американското право, публикувано през декември 1890 в Harvard Law Review. Написано е по повод бума на търговията с клюки, процъфтяла заради превръщането на фотографията в масов „спорт“ и развитието на жълтата преса.

 

Империя на модифицираното поведение | К. 26.10.2018

Преди повече от 11 години в колонка, озаглавена Дигитален маоизъм, цитирах Джейрън Лейниър – философ на дигиталната ера, пионер на виртуалната реалност, който още в разцвета на web 2.0 и митовете за колективизма се осмели да говори в защита на индивидуалния ум.

Наскоро той издаде книга, озаглавена “Десет причини да изтриете своите социални профили още сега“ и по този повод даде интервю за LARB, с което ще ви запозная, защото, въпреки нихилистичното заглавие, донякъде намалява „дигиталната нервност“ (изразът е на Лейниър), предизвикана от промените в „текстурата на живота“, пренесен върху цифрови платформи.

Ето някои от акцентите в това интервю.

Първо, нещо, което вече знаем като платформен капитализъм тип GAFA, Лейниър нарича “BUMMER платформи”. Идва от “Behaviors of Users Modified and Made into Empires for Rent” (“империя на модифицираното поведение под наем”). Facebook не е нормална компания, казва Лейниър, защото оценката й на борсата не зависи от това колко пари изкарва. То е по-скоро като правителствен мандат, защото се стреми не да печели от обслужване на потребителите, а от контрола над тях. (Бих вметнала тук неологизма на Фуко „говернменталност“, за да опиша тази комбинация от мрежови ефекти и пристрастяване.) Това е страховито и във финансов смисъл, защото задава тенденция в поведението и на други компании, Twitter, например. А други просто изчезват – MySpace. Старият MySpace не просто изгуби 20% от потребителите си заради нетуърк ефекта, той умря. На тепиха останаха само Google и Facebook. Въпрос на време ли е появата на монопол? Google и сега може да купи Facebook, толкова повече, че и двете компании се състезават за парите на едни и същи рекламодатели. Засега обаче дуополът се крепи именно на тази монопсония: купувачът на данни е един, но двете компании събират за него различен тип данни – Facebook слага ръка на личния живот на потребителите, а Google, с неговата свръхтехнология и инженери – на интелектуалния им живот. Тоест, ако досега гигантските два холдинга не са се канибализирали, то е само защото рекламодателят консолидира пазара с нещо като колективно договаряне. Но по-опасно в случая е друго: и двете компании не желаят да диверсифицират своите източници на печалба. Те са пристрастени към своя „глупав бизнес модел по същия начин, по който и петролните държави са пристрастени към петрола“. Те плащат луди пари, за да поддържат разходни центрове към всичките тези балони, които надуват из интернет, към всичките тези наплодили се компании, които разчитат все на същото: да манипулират за пари.

И какво е решението?

Лейниър признава, че намирането на решения е винаги по-трудно от критиката. Пример: Маркс е брилянтен критик, но лош откривател.

Та, бизнес моделът би могъл да се промени само с изобретяването на платформа, в която рекламната компонента не е съществена. Тогава хората биха скочили на нея спонтанно. Пътят към промяната не са надзираващи AI алгоритми, а улесняващи комуникацията и логистиката така, че да сме си максимално полезни, в т.ч. и комерсиално, но в смисъла на нормален комерс, а не надзирателски, натрапчив като сегашния.

Ако в миналото е имало гигантски научни постижения, напомня Лейниър, то е било не защото правителствата са налагали „добро научно поведение“, а защото това се е правило от научните журнали.

Същото е и в журналистиката – нейната полезност, а оттам и доверието в нея, никога не е зависело от правителствата. Напротив, доверието изчезва, когато всичките пари текат през един център и „всичко е безплатно“. Монетаризирането на човешкия принос е едно от решенията, според Лейниър. Време е на хората да започне да им се плаща за това, което произвеждат в мрежата. Защото самата мрежа не произвежда нищо. Така и AI ще престане да бъде заплаха, а плодът на човешката активност няма да се счита за „отходни газове“. „Exhaustings – точно така ги наричат в момента в Силициевата долина.

А може би дори не е нужна нова платформа. Може би самите Facebook и Google биха се усъвършенствали. Може би просто всичката тази рушителност напоследък идва от скоростта на промените и нямаме време да осъзнаем напредъка си, да го накараме да работи в наша полза.

Царство на мрака | К. 19.10.2018

Някой помни ли Occupy Wall Street движението, развихрило се през есента на 2011? Сред инициаторите му бяха активистите от Anonymous, криещи се под маската на Гай Фокс[1]. Чудя се днес случайно ли мрежата заобича тази тъй обременена исторически личност? Гай Фокс е бил защитник на доктрината Dominium mundi, а тя е жива и днес, само дето политическото и духовно превъзходство принадлежи не на католицизма, а на световния капитал; „меката сила“ бива упражнявана не от папската ръка в кадифена ръкавица, а посредством дискретни препоръки и „бенчмаркинг“. Тези „работилници на духа“ – университетите, разните там НПО, тинк-танкове и медии получават своите насоки от новата „понтификална власт“ така, че „да карат хората да смятат лъжливата igni fatuus (блуждаеща светлина) за светлина на истината“, а когато „понтифексът“ е недоволен от някоя гражданска държава, той кара своите „елфи“, своите „омагьосани поданици“ „да щипят своите владетели, като проповядват бунт“.

Сигурно разпознахте препратката към Хобс и неговото „Царство на мрака“ и се питате – какво целя с нея? Да не би да сравнявам ситуацията днес у нас с тази в Англия по време на осемдесетгодишната война? Ни най-малко! Просто днешните медийни spectra, мрежови елфи, троли и демони много приличат на описаните от Хобс преди няколко века.

Но да ви върна тук и сега. Не знам дали забелязахте, че в разгара на лятото тази година ние, българите, останахме за няколко дни без държава – срина се един от най-важните й регистри, Търговският. Вместо да завалят оставки, държавата просто ни се извини за причиненото неудобство, а скандалът бързо утихна пред разразилия се нов скандал – т.нар. „Джи Пи гейт“ на сайта Бивол. За по-убедително с разкритията бе изиграна и пиеската „арест на разследващи журналисти“, но едва окопитила се, публиката бе разтърсена от нов, този път зловещ скандал: съвсем истинското убийство на Виктория Маринова. Преди още да разберем каквото и да било за нея, научихме, че е журналистка, разследвала „Джи Пи гейт“. И изобщо, „Джи Пи гейт“ е кардиналният проблем на държавата ни, ключ към всички останали. Заради „Джи Пи гейт“ арестуват и убиват журналисти. Светът стене от ужас пред „Джи Пи гейт“. Може би затова и никой не се учуди, когато Бивол бързичко цъфна в световните медии редом до Дафне Каруана и Ян Куцяк. Само дето в моргата лежеше друг… После стана ясно, че убитата не била точно разследваща, а интервюирала разследващите; и май даже не ги интервюирала, а само е излъчила интервю с тях в единствената емисия на чисто новото си предаване, на което била водеща. Ах, тези световни медии! Да не би да преписват репортажите си от нашенските форуми?

Междувременно версиите за убийството се разроиха. Политическият мотив отстъпи пред „джендър“ мотива. Етно-елементите само доразмътиха водата. А когато една малка част от все още способната да мисли публика си позволи да забележи, че при всичката тази воня и вой, няма и една снимка на убитата, моментално бе обвинена в лешоядство. Извинете, но преди време не бяха ли тъкмо Бивол, които публикуваха обезобразената глава на сарафовското камикадзе? Сякаш тогава ни беше важно. Не, не беше. Важно е днес. Лешояд е не този, който просто иска яснота, лешояд е този, който чевръсто утилизира нечия смърт.

Сериозната журналистика не допуска дори догадки, камо ли съзнателно подвеждане на публиката, а когато това се случва, не просто етиката куца, куца нещо по-страшно. Защото колко му е да заложим, насред всичките догадки, на още една: че поръчителите са не във властта, а сред най-яростните й обвинители.

Но има и нещо друго: насред цялата тази позорна радост, че светът най-сетне ни бил видял какви сме, никой ли не забелязва, че убийството на Виктория започва да се превръща в удобен повод за намеса в политиката на държавата ни отвън? Нека се месят! – чува се в мрежата. – Не може да бъде по-лошо. Може, може. Винаги е по-лошо, когато натискът срещу властта идва не от гражданите на една държава, а от ГайФоксовците й.

–

[1] G. Fawkes е водачът на Барутния заговор през 1605 г. в Англия – може би най-сериозният заговор на английските католици, врагове на Реформата, срещу краля им Джеймс I.

Един гигантски микро-чип скандал | К. 12.10.2018

На 4 октомври Bloomberg съобщи, че агенти на китайското правителство са успели да пробутат шпионски хардуер в сървърите Super Micro, ползвани от Amazon, Apple и американското правителство и още трийсетина други организации, компрометирайки американската технологична верига за доставки.

Скандалът е гигантски. Компаниите отричат, но акциите на Super Micro се сриват тутакси с 50%; на Apple почти с 2%, а на Amazon с повече от 2%. Мобилизирана е армия адвокати, защото мирише на съдебни дела и искове за измами с ценни книжа. Bloomberg от своя страна мобилизира армия редактори-ветерани, които проверяват всеки детайл в тази история, за да не бъде допусната и най-малката неточност.

Но скандалът има предистория. През 2015 г. Amazon.com Inc. започва внимателно да души около стартъпа Elemental Technologies с намерение да го придобие и така да разшири поточната си видео услуга, известна днес като Amazon Prime Video. Elemental прави софтуер за компресиране на масивни видео файлове и форматирането им за различни устройства. Тази технология бе приложена при транслиране на олимпийските игри онлайн, при общуването с Международната космическа станция, при преноса на снимки с дронове за ЦРУ… Според Bloomberg, договорите на Elemental с националните служби не са основната причина за придобиването, но се вписват добре в правителствените бизнеси на Amazon, като например изключително сигурния облак, който Amazon Web Services (AWS) изгради за ЦРУ. AWS, която контролира и бъдещото придобиване, наема трета компания, която да проучи сигурността на Elemental и по-специално основния продукт: скъпите сървъри, които клиентите инсталират в своите мрежи, за да се справят с видео-компресията. Тези сървъри бяха сглобени за Портландската Elemental от компанията Super Micro Computer Inc., базирана в Сан Хосе – един от най-големите доставчици на сървъри за големи и малки центрове за данни. В края на пролетта на 2015 г. по време на третото поредно тестване на сигурността на сървърите на Elemental е открит микроскопичен чип, вграден в дънните платки, който не е част от оригиналния дизайн. Amazon съобщава за откритието на американските власти и това предизвика тръпка на ужас – сървъри на Elemental има в центровете за данни на Министерството на отбраната, ползва ги ЦРУ в операциите си с дронове, има ги в бордовите мрежи на бойните кораби на военноморските сили. А Elemental е само една от стотиците клиенти на Super Micro. Според запознати, Super Micro са ползвали за подизпълнители заводи в Китай…

Bloomberg пише за почти 30 компании, засегнати от хардуера на Super Micro, сред които голяма банка, правителствени изпълнители и най-ценната компания в света, Apple Inc. Е, Apple вече не е толкова ценна.

Но как все пак стават хардуерните хакове?

Има два начина. Единият се състои от манипулиране на устройства, докато са в транзит от производител до клиент. Този подход бе осветен от Сноудън преди време като любим на шпионските агенции в САЩ.

Другият е чрез инкорпориране на нередностите по време на самия производствен процес. Лидер в това отношение е Китай. А по някои оценки Китай произвежда 75% от мобилните телефони по света и 90% от компютрите. Все пак е трудно да се повярва, защото, за да достигне от Китай до желаното място, продуктът трябва да премине през цялата тази сложна глобална логистична верига. Според Джо Гранд, хардуерния хакер – основател на Grand Idea Studio Inc, тази далекобойност „се третира почти като черна магия“. Но точно това откриват американските следователи: чиповете са вмъкнати по време на производствения процес. Изглежда, че в „Super Мicro“ китайските шпиони са открили идеален канал за атака. Според специалистите, хардуерните хакове са нещо много по-сериозно от софтуерните инциденти, с които светът вече почти е свикнал. Те са и по-трудни за откриване, и по-опустошителни, защото на пръв поглед никаква нередност няма и всичко работи. В такива хакове шпионските агенции с готовност инвестират милиони долари и чакат с години за резултат. Много e трудно да се каже отсега кое е вярно и кое не: наистина ли китайското правителство е успяло да инсталира шпионски чипове в чувствителните американски системи или просто частната Bloomberg е стигнала твърде далеч? Ще чакаме продължението.