Информационната вувузела | Култура – Брой 42 (2964), 04 декември 2015

Има една антична богиня, която елините са наричали Феме, а римляните – Фама. Това е богинята, чиято благосклонност носела слава на смъртните, а гневът й – скандали и злословия. В поемата „Енеида“ Вергилий изобразил Фама с множество езици, очи и уши – алегория на това, че скандалът се поражда първо от дочути шепоти, които се умножават и усилват, за да се разразяват накрая като ураган. На покрива на Дрезденския Университет за визуални изкуства пък скулптурата на богинята е с крила и тромпет.
И понеже в нашето пост-пост-модерно време митовете са отново в употреба, на богиня Феме (Pheme) е кръстен международен изследователски проект, чийто предмет е установяване, доказване и работа в подкрепа на истинността на твърденията в интернет. Партньорите – Университетът в Шефилд, Университетът във Уоруик, Кингс Колидж, Университетът Саарланд в Германия и MODUL във Виена плюс 4 компании, сред които и българската Ontotext.[1]
Всеки от нас, ползувателите на социални медии, поне веднъж се е чувствал безпомощен в опита си да се ориентира в света, в който живее; поне веднъж е ставал жертва на дезинформация, манипулация, спам, фишинг. Но дори и да не е, то със сигурност е хронично претоварен с информационен боклук, който се лее като от рог на изобилието, но никой дори не се пита какво става с него, къде се отлага, как се преработва. И докато големите данни на големия трафик изправят сетивата ни пред предизвикателствата на 3-те v-та – „volume“, „variety“ и „velocity“ („обем“, „разнообразие“ и „скорост“), то социалните медии привнасят и едно четвърто „v“ – „veracity“ или „достоверност“, което ни потапя в перманентната несигурност на един свят от думи, който като че ли всеки миг ще се сгромоляса под тежестта на собствените си делюзии.
Русия свалила самолет? Или е свален самолет на Русия? По границите се стреля? Или изобщо няма граници? Окото на Лондон гори? ИДИЛ са превзели Берлин? Банка еди си коя е фалирала? Марсианците ни нападат?
Докато се уверим, че някоя мълва е вярна, страстите вече са се нажежили, а последствията – станали необратими. Това не би било чак толкова лошо, ако масовото съзнание беше нещо повече от суха прахан, а това, което попада в него – само истина.
Явно за това ще се грижи европроектът на име Феме – ще се грижи до нас, до нашето недоволство да достига, хм, само истината под формата на достоверни новини. Изграждане на детектор на лъжата в реално време – така определя задачата Феме.
Истината ще се идентифицира на основата на анализа на три фактора: първо, информацията, присъща на самия документ – лексикална, семантична и синтактична информация.
Друг фактор – източниците, асоциирани с тази информация. Примерно, ако източникът на дадена информация е BBC news, Феме автоматично ще го преценява (вместо нас!) като по-достоверен и релевантен от някой неизвестен, анонимен източник и ще курира съдържанието в него, а ще крие „съмнителния“. И накрая – ще се анализира разпространението на дадена информация – какво, как и кога се предава към кого? Чрез анализ на тези фактори, Феме ще прави оценка на източниците на информацията и ще категоризира слуховете като спекулации, противоречия, недоразумения и дезинформация. Екипът на проекта е създал термина „феми“, за да добавя към заразните социални „меми“ стойността „истина“ или „лъжа“.
Не че досега у нас не са правени спорадични опити да се определя кое е достоверна информация и кое не. Манипулира се рейтингът в Google на лични блогове и страници, правят се списъци с имена на журналисти и медии, клеветят се опоненти – и всичко това под словесната глазура на думи, като „морал“, „етика“, „смелост“…
И все пак, има известна надежда за съпротива срещу „интелигентния“ софтуер и социалните ботове-идиоти. Ще завърша с мнението за тази технологична „новост“ на член на групата „Свободен и неутрален Интернет“ във Facebook: „Имам такъв софтуер отдавна. Казва се „здрав разум“, версия 1971.“

 


[1]  Този проект тръгва на 1 януари 2014 по споразумението за безвъзмездна помощ № 611233 по Седма рамкова програма на ЕС за изследване и технологично развитие. Продължителността му е 36 месеца.

За облака накратко | Култура – Брой 39 (2961), 13 ноември 2015

Помните ли как в началото на тази година медиите ни обещаваха, че до края й „електронното управление има шанс да навлезе в живота ни“. Ще ви припомня дори една конкретна статия в „Капитал” от февруари 2015, озаглавена „Новата вл@ст идва“. Статията, разбира се, няма информативна стойност – “Капитал” периодически съобщава за старта на е-правителството, та сме свикнали, но някои места в тази статия са наистина интересни. Трудно мога да коментирам в рамките на 4000 знака мащабна тема като въвеждането на облачни услуги в администрацията ни, затова ще се задоволя само с маркиране на някои от тези места.
Например, четем, че за да има електронно управление, „са нужни четири неща: софтуер, хардуер, подходящите закони и наредби и промяна в системата на работа на самите държавни и общински структури. По думите на зам.-министър Борисов, първите две неща вече до голяма степен са факт, а третото е на път да стане такъв до месеци.“ Това, което смущава, е, че, логично, всяка реформа започва с писане на закони и уредби; следва преструктуриране на институциите и едва след това идва софтуерът. Той просто следва логиката на закона и обслужва нуждите на администрацията. Възможно ли е зам.-министърът да твърди, че софтуерът е готов, „спуснат“ е от някъде, а всичко останало – законите и администрацията ни, ще бъдат приспособени така, че да го обслужват?
И още нещо: държавните данни, знаем, се съхраняват в регистри. „От общо 150 активни регистъра в държавата най-важни са не повече от десет“, цитира статията заместник-министъра Валери Борисов. Ами да, има едно понятие – „първични администратори на данни“. Регистрите, които тези първични администратори управляват, са с примордиално значение за държавата, но са и голямата амбиция на няколко частни фирми. Освен това, всяко ведомство у нас е като затворено феодално владение и не предоставя данни току така. През февруари е текла тепърва процедура за идентификация на тези регистри с пари от Оперативна програма „Административен капацитет“ (ОПАК), а до края на октомври тази година евро средствата е трябвало да бъдат усвоени. Е, октомври току що мина. Вярва ли някой у нас, че облакът ще се случи?
Друг интересен момент – описание на „мястото, където физически ще се помещава т.нар. електронно правителство (…) център за данни, облак, който да консолидира всички системи в държавата: на Министерство на финансите, митници, НАП, МВР, МРРБ и т.н.“ В статията с упоение се описва този „таен обект“, помещаващ се на „таен адрес“, в който ще се съхраняват държавните (т.е. нашите) данни. Обектът е „таен“ с цел сигурност, поне с такова впечатление ни оставя статията. Щом данните на държавата вече няма да са в онази барака в Бояна, а в подсигурен срещу всякакви бедствия бункер, то вече можем да спим спокойно. Но представете си все пак, че „облакът“ се случи. Какво представлява облаковият компютинг изобщо? Според популярното определение, „облакът“, известен също и като „компютинг до поискване“, е един вид интернет базирана услуга на споделяне на ресурси и информация с трети страни (други компютри, други дигитални устройства, центрове за данни или сървъри) по заявка. Дори в българската Wikipediа, която е възможно най-безполезният ресурс в мрежата, пише за „няколко проблема, свързани с възприемането на технологиите на облачния компютинг: наличност на обслужването, сигурност и неприкосновеност на личните данни, поддръжка, оперативна съвместимост и съгласуваност. Те произлизат от това, че данните, приложенията и изчислителните ресурси вече не са под прекия контрол на потребителите. Тъй като облачният компютинг не дава на потребителите възможност да разполагат с данните си физически (освен ако ползваната услуга не съдържа опция за запазване на твърдия диск на резервно копие, back-up), това прехвърля отговорността за съхраняването и контрола над данните в ръцете на доставчика.“
Е, като са се заканили политиците ни да се приключи с хартиения терор и драконовските такси по гишетата, готови ли сме оттук нататък да поверим информацията за своя бизнес, за своята недвижимост, банковите си сметки, здравния си статус на доставчик, който със сигурност е частен и най-вероятно офшорен субект, за който май нищо не знаем? Поне статията в „Капитал“ не споменава нищо за него.

 

Ходещи мишени | Култура – Брой 38 (2960), 06 ноември 2015

В неделя сайтът на ЦИК, на Информационно обслужване, на Парламента и на ДАНС отново се сринаха. Бяхме „успокоени“, че се сриват „само“ сайтовете, понеже до тях лошите хакери имат достъп през интернет, а самите системи остават непокътнати. Нищо, че референдумът беше тъкмо за това – чрез интернет „да дадем възможност на тези близо два милиона българи зад граница да могат да гласуват в българските национални избори“. Спирам дотук с обговарянето на изборите и се съсредоточавам върху нещо друго, свързано косвено с темата – електронната самоличност.
Една новина привлече вниманието ми тези дни: „Австралия премахва паспортите“. В първия миг реших, че паспортът, това относително ново, но вече окопало се в сума международни конвенции изобретение на цивилизацията, наистина е на път да изчезне, но заглавието подвежда – иде реч за изчезване на физическото тяло на паспорта. Самият паспорт като форма на контрол и ограничение не само няма да изчезне, но и ще увеличи функциите си, за да продължи да пречи на порядъчните хора да пътуват. (На не толкова порядъчните хора подобни мерки никога не са пречили да пътуват.)
Както сигурно вече се досещате, това ще стане с мигриране на лични данни „в облака“. Облачните технологии са митичният свят на големите данни и големите пари, благодарение на който ние имаме възможността да складираме данни на произволно отдалечени от нас сървъри и да имаме достъп до тях през кое да е от мобилните си устройства.
Представете си сега, че не купонджийските ви снимки, а личните ви данни са поверени на популярни облачни платформи, като Dropbox или iCloud! Защото в момента точно нещо такова се случва в Австралия – правителството разработва пилотен проект, за да тества как това работи при пътувания между Австралия и Нова Зеландия.
Каква точно лична информация ще мигрира?
Предимно биометрична – пръстови отпечатъци, лицево разпознаване и т.н. Така не просто всеки гражданин ще се превърне в движеща се мишена, но и самите държави, поверили данните си на облака, ще се превърнат в мишени за хакери или недобросъвестни бюрократи. Подобни данни струват милиарди на черния пазар!
Австралийският правителствен център по кибер безопасност е публикувал само месеци преди проекта един доклад, в който се казва, че държавната мрежа е атакувана всекидневно и че от 2011 г. насам инцидентите са нараснали с 300%.
Правителството на САЩ също преди месеци съобщи за пробив, при който са изтекли данните на 20 милиона американци на стойност 4 милиона.
Обединеното Кралство пък изрично се е отказало от идеята за електронни ID карти, но пък се носи мълвата, че на сесии на Международната организация за гражданска авиациявече се обменят неофициално, „на флашки“, сертификати за публични ключови инфраструктури (PKI) за биометрични паспорти на цели държави.
Ако изтърпяното унижение от биометриката и RFID чипирането не ни е достатъчно, пише предприемачът Саймън Блак за сайта Sovereign Man, то представата, че всичката тази прекалено свързана с физическите ни тела информация е поверена за съхранение на бюрократи, трябва да е направо мъчителна.
Но да оставим Австралия на австралийците и да си припомним една скорошна „гениална“ идея на здравния ни министър да ни допуска до здравни услуги само срещу биометрично идентифициране. Това си беше брутално, примитивно изнудване на всички граждани в тази страна, нещо, заради което министър Москов тутакси трябваше да се превърне в политически труп, но ето че той си е на мястото, а ние живеем в очакване на поредните му палави приумици. Явно правителството ни спешно се нуждае от биометрични данни, за да стартира някое безумно облачно начинание, демонстрирайки по този начин ИТ-компетентност и софистицираност пред простодушните граждани, а те да се правят, че не забелязват как безнаказано се разиграва хазарт с техния бизнес, с тяхната собственост, а сега и с тяхната физическа идентичност. С нашите данни се търгува на черно и сега благодарение на това, че държавните информационни системи са в частни ръце. Какво обаче ще се случва с нас тепърва? И какво ще се промени, ако едни частни ръце бъдат заменени с други частни ръце?

 

ЦИК безподобен! | Култура – Брой 37 (2959), 30 октомври 2015

В не много ранната сутрин на изборния ден (25 октомври 2015 г.) сайтът на Централната избирателна комисия отброяваше, че до изборите остават 1 ден, 14 часа и 49 минути. Сайтът беше застинал на датата 23 октомври! Появи се недоумение: на коя планета се хоства сайтът на ЦИК? На Марс?
В един момент (около 10.30) се установи, че сайтът изобщо го няма в мрежата. Сайтът очевидно е бил в срив още от петък и е зареждал индекс-страницата си от „кеша“ във вида, в който е била тогава.
DoS-атака! – разбръмча се мрежата тутакси. „Сайтът на ЦИК падна!“, „ЦИК зацикли! Даде фира!“ – побързаха да повторят медиите. Данни няма! Не може да се обобщи избирателната активност!
Интересно как се сриват сайтовете на държавните ни служби винаги, когато най-много се разчита на тях. Помните ли колко навременен беше течът в системата на НАП в началото на 2009? През февруари Мургина подаде оставка и на нейно място дойде Красимир Стефанов, а през юни бяха изборите. Знаем кой спечели. Ами сривът на Търговския регистър през 2010, помните ли? Ами Здравната каса през февруари 2014? Държавата страда от хронична „сървърна недостатъчност“. Дали и този път диагнозата ще е такава? Колко му е да се похарчат едни грешни милиони за нов хардуер! Кой и как стопанисва сървърите на ЦИК? Да се ползва безплатната whois услуги, за да се разбере това, е несериозно. Най-много да видим зад кое прокси се крие ЦИК. Но пък и ЦИК са малко несериозни, защото дори и whois протоколът е достатъчен, за да видим, че се крият зад безплатните услуги на Cloudflare[1].
Чудесна защита, няма що! В ранния следобед сайтът продължаваше да липсва, като междувременно стана ясно, че и сайтът на ГРАО го няма. А също и този на МВР. И даже на Интегратора, (Информационно обслужване АД), който е в най-висша степен отговорен за безпроблемното протичане на изборите, електронни или не.
В момента (18.30, 25 октомври 2015г.) сайтовете, с известни засечки, са вече на линия, а директорът на Информационно обслужване проф. Константинов дава интервюта как в изборния ден е имало „масирана атака от България и чужбина, но тя е овладяна“; и че тя, „за щастие, няма никакво отношение към изборния резултат“, защото системата за обработка на резултатите изобщо не е свързана с Интернет.
Според проф. Константинов, това е саботаж от страна на „противниците на електронното гласуване и ентусиазирани хакери“. Нали противниците на е-вота все търсят доводи „против“ и злорадстват при всеки сринат сайт, насилена банка или мейл на висш политик.
Но, така и така, пак споменах „електронното гласуване“, ще взема да завърша с него. Паралелно с местните изборите протече и подобието на референдум „за и против електронния вот“. „Подобие“, защото мина при доста неясна процедура. От една страна, привържениците на е-вота пищяха, че Централната избирателна комисия саботира референдума като нарочно е наредила да се питат хората дали искат да гласуват в референдума, вместо да им напъхват всички бюлетини в ръката, а те сами да решават. От друга – противниците се оплакват от точно обратното.
Привържениците на електронния вот заплашват, че ще направят недоволството си „viral“ из медиите, но не виждам засега и един публичен статус, който да споделя, затова ще цитирам един противник на е-вота, зеления активист Кирил Ценев:
„Първо трябва да питат дали желаем да участваме (…), после да връчват бюлетините, които сме заявили; после да ни впишат данните в списъка/списъците; после – да се подпишем. Това е правомерната последователност на действията. Ако не питат, значи правят нарушение (…).Но и ако я връчват по дефолт, и това е нарушение. Това изкуствено повишава активността на референдума. Казаха ми: „Ако не желаете, пуснете я празна!!! Нямат никакво право да ми дават такава препоръка! Казах им, че и празна нямам желание да я пускам, но вече ми бяха внесли данните в другия списък. Не знаеха какво да правят. Обясних им, че трябва да заличат данните ми в другия списък, щом са ги внесли прибързано. Останаха много смутени.“

Кой е собственикът? | Култура – Брой 36 (2958), 23 октомври 2015

Темата за електронното гласуване продължава да развихря страсти. На български се появи презентацията на Алекс Халдерман „Анализ на сигурността в електронната избирателна система на Естония“, в която той детайлно излага доводите си „против“, а с нея веднага надигнаха глава и привържениците на е-вота, сравняващи поведението на Халдерман с това на Бареков по време на аферата Костинброд и обясняващи „ретроградните“ му виждания с намесата на „дългата ръка на Путин“. В групата за свободен Интернет във Фейсбук пък видях да противопоставят на Масачузетския професор авторитета на „най-големият и най-известен граждански Инициативен комитет в подкрепа на електронното гласуване “Гласувай без граници” с представляващ тенис легендата Мануела Малеева“. Не се смейте, защото е тъжно! Според шумните привърженици на електронния вот у нас, „другарят Алекс“ така и не успява да представи никакви сериозни технологични доказателства за проблем със системата, а само „процедурни“. И не че „системата е компрометирана“, ами „системата лесно може да бъде компрометирана“ и съответно – всички тези компромиси със сигурността – лесно да бъдат преодолени. По блоговете даже се срещат разяснения как. Проблемът с паролите и ПИН-кодовете за сървърите и електронните карти, например, е класически. Те могат да бъдат прихванати от вирус и автентичността на вота на избирателя да се окаже под въпрос. Тази външна намеса може да се предотврати с въвеждането на “виртуална” клавиатура, защото, простичко казано, виртуалната клавиатура е “неподслушваема”.
В реалността обаче нещата опират не толкова до технологии, колкото до такива не технологични, профанно-процедурни неща като притежанието на ключове за сървърните шкафове. Освен това, сървърите обикновено си имат собственик и този собственик често е частен субект; и изобщо не му се налага да подслушва или прониква там, където нещата и без това са под негов контрол. Знаем ли ние кой е собственик на сървърите, които ще съхраняват изборния резултат у нас? И дали случайно този частен субект не е политически обвързан?
В тази връзка отпада и доводът, че се ползват твърде елементарни физически ключове за вратите и шкафовете на ИТ-центъра, където ще са сървърите. Спасението няма да дойде с използването на по-сложни ключалки. Нито с по-сложни пароли. Спасението евентуално може и да дойде, когато храбрите защитници на електронното гласуване млъкнат и бъде чут правилният въпрос, а той е:
Кои са собствениците на информационните системи за електронно гласуване у нас?
Ще припомня в тази връзка миналогодишния, крайно съмнителен експериментален вот, проведен в няколко Софийски секции. Този експеримент беше предходен от още по-съмнителен търг по поръчката „Наемане на машини за гласуване за провеждане на изборите за членове на Европейския парламент от Република България”. Поръчката бе обявена на 03.05.2014 г. и беше спечелена от регистрирания 4 дена след това (на 7 май 2014) консорциум „Обединение машинно гласуване” между фирмите „Сиела Норма” и офшорката „Смартматик интернешънъл холдинг Б.В. – Нидерландия”. Ставаше дума за наемането на 100 машини срещу наем от 1700 лв. за всяка, ако си спомняте, при цена на закупуване на една машина 1000 лв. Някой дали е вярвал, че тази весела история ще остане без продължение?
Защото тази година пак някой осигурява машини за е-вота. Кой ли? Не може да бъде – пак Сиела! Тия дни Информационно обслужване и Сиела, с Абати в поддържащата роля, изиграха за пореден път изтърканата пиеска „печелене на обществена поръчка“ и никой дори не помръдна пръст да им попречи!
Но ИКТ-сюжетите не се изчерпват само с хардуера. Не се изчерпват и със софтуера. ИКТ-сюжетите включват също така и мрежовата инфраструктура и доставката на комуникации и те също се явяват нечия частна собственост? Някой да знае нещо за инфраструктурата, в която ще заработят сървърите на системата за е-вота? А дали изобщо има такава? В тази връзка, случайно някой да обърна внимание на „новината“ „Руснаци отмъкват Виваком на безценица“!? Дали руснаци, дали регистрирана уж от руснаци фирма в Швейцария, иди – доказвай, но по-важното е, че става дума за инфраструктура, тъй нужна за бъдещето на електронния вот у нас.

Прозрачността като процедура | Култура – Брой 34 (2956), 09 октомври 2015

Има един интересен проект, свързан с борбата с корупцията, започнал по ФАР през 2002, продължил по Преходния финансов инструмент, а после, след присъединяването ни към ЕС, и по Оперативната програма Техническа помощ. Това е Информационната система за управление и наблюдение на структурните инструменти на ЕС в България (ИСУН).
Отидем ли на сайта на ИСУН, виждаме таблици. За всеки проект има графа за договорените суми, за „изплатени средства от бюджета“и за „възстановени средства” от еврофондовете. Веднага правят впечатление огромни разлики в числата между договорените и изплатени суми почти за всеки проект. Разликите идват оттам, че бюджетът плаща договореното, но Евросъюзът не възстановява. Първо, доста се бави обработката на документи за Брюксел, и второ, често междувременно се констатират нарушения и се налагат т.нар. «финансови корекции», което си е евфемизъм за глоби. Ето това обяснява огромните разлики. Натрапва се усещането, че сумите от бюджета, излезли от страната ни като вноска за ЕС, са в пъти по-големи от тези, получени от ЕС.
Единственият начин да се разбере как се харчат държавните пари е изпълнението на бюджета, но ако потърсим в ИСУН информация за бюджетните разплащания, няма да намерим нищо. Информацията за бюджетните пари е скрита в друга система, СЕБРА, до която имат достъп само ведомствата. При ИСУН, поне на някакво ниво, имаме прозрачност.
ИСУН има дълга история. Тя трябваше да заработи през 2006 и да има връзка с други информационни системи – със системата на Европейската комисия за управление на фондовете, със системата «ДЖЕРЕМИ» на ОП „Развитие на конкурентоспособността”, със системата «ИСАК» за Селските райони, с Информационната система за предотвратяване на измами (АФИС) и с тази на Дирекция „Защита на финансовите интереси на Европейския съюз“ (АФКОС). През 2006 се твърдеше, че ИСУН вече е инсталирана в Министерство на финансите и даже бе отчетена като успешен проект, но Брюксел не мислеше така и местният елит бе строго инструктиран бързо да завърши проекта. ИСУН бе скалъпена криво-ляво от Информационно обслужване с пари от бюджета през 2010 след обичайните скандали и в крайна сметка заработи. Но защо ви занимавам към днешна дата с всичкото това? Защото сюжетът ИСУН продължава да се развиват и в момента.
В разгара на летния сезон в мрежата се появи нов сайт – ИСУН 2020. Проектът даже може да бъде открит в старата система ИСУН под номер BG161PO002-2.1.01-0007-C0001 под пълното наименование „Информационна система за управление и наблюдение на средствата от ЕС в периода 2014-2020 г.“. Всъщност, той започна на 11.03.2013, а датата му на приключване се очаква да е в края на тази година. Кое налага съществуването на ИСУН 2020? Налага го една промяна в еврорегламентите – отмяната на Регламент (ЕО) № 1083/2006 за регионалното развитие, Европейския социален фонд и кохезионния фонд, за начините и сроковете на усвояване на европомощите.Съгласно изискванията на новия Регламент, всяка държава членка трябва да подготви Договор за партньорство за периода 1 януари 2014 – 31 декември 2020 г., като един от елементите на договора е, че целият обмен на информация между бенефициентите и органите, отговорни за управлението и контрола на програмите (управляващите органи, сертифициращите органи, одитиращите органи и междинните звена), да бъде осъществен само с помощта на обмен на електронни данни.Т.е., да имаме не регистър, а работна среда.
Автоматичният въпрос, който възниква в случая, е: а какъв ще е достъпът на гражданите до информацията за проектите в тази работна среда? Толкова повече, че предстои и физическото преместване на ИСУН от ИТ-средата на Министерство на финансите към тази на администрацията на Министерския съвет. Такива прехвърляния са доста рисковани и водят почти винаги до загуба на данни.
Прозрачността трябва да е процедура, а не въпрос на нечия доброжелателност по ЗДОИ, беше казал по повод ИСУН преди време министър Томислав Дончев. Само дето на фона на новата ИСУН 2020 думите му звучат като кухо заклинание.
Това лято около еврофондовете има и още една новост: ще бъде създаден национален Фонд на фондовете, който, освен че ще концентрира на едно място огромни пари, ще вкара в играта и банките.

Киберфетишиъм | Култура – Брой 33 (2955), 02 октомври 2015

Нали през октомври предстои референдум за електронното гласуване, та това пак е измежду най-обсъжданите теми в мрежата. Покрай пропагандата тук там се промъква и критика. Беше припомнен, например, докладът на международния екип от експерти, които миналата година тестваха прехвалената естонска система за гласуване и откриха куп недостатъци. Изводът от този доклад е, че електронните избори противоречат на фундаменталните изисквания, формулирани от Съвета на Европа и ООН. За да са обвързващи, едни избори трябва да са сигурни, тайни и потвърдими, а електронните не са нито едното от трите. Поне не на този етап. Не и с тези технологии. Привържениците на електронните избори обаче са необяснимо упорити и в реториката им прозира нещо от страстта на хора, които не са много сигурни в своята технологична грамотност, но пък много искат да я демонстрират. И понеже темата доста се поизчерпа след толкова техно-доводи «против», какво друго остана за обсъждане освен тази съмнителна реторика «за»? Кой я упражнява у нас? Споделянето на лични наблюдения е рискована работа и все пак: привържениците на електронното гласуване са сякаш по-«вдясно», по-«tech» и с повече претенция, че са наясно как обществото трябва да работи. Възможно ли е покрай приказките за демокрация, «сближаване и включване» на бедни, стари и инвалиди, да се промъкват и користни намерения за доближаване до неизчерпаемата бонанза на държавните поръчки? Там, «вдясно» са склонни да сочат Естония за пример, но какво знаят за Естония? Естонците вече десет години поред гласуват електронно и са много горди с «напредъка» си, та сигурно затова посрещнаха критичния доклад на експертите като атака. Политическа атака!
Ето например една статия с дата 14.05.2014, която открих на информационния портал на република Естония. Тя носи недвусмисленото заглавие „Е-вотът е (прекалено) сигурен“ и сякаш концентрира в себе си цялото доверие на естонците в системата.
Първият довод в тази статия е от гледна точка на т.нар „отговорно оповестяване“ (‘Responsible disclosure’). Това е стандартна практика в общността на специалисти по сигурността и означава, че личността, открила пробив в сигурността на дадена система, не бърза да злоупотребява с нея, а влиза в контакт със създателя на системата и му съобщава за откритието си. Авторът на статията не уточнява неизбежния процент «безотговорност», който допуска тази добра практика, но се залива от красноречие, да обяснява, че дупките в системите са нещо нормално и често срещано, че те са част от процеса по усъвършенстване и съвсем не са краят на света, до мига в който в играта влязат медиите или политиците с техните нечисти намерения.
Друг довод: експертите изследвали системата са признали, че компютърът на избирателя може да бъде заразен с вирус. А може и да не бъде. И че не е работа на държавата, а на отделния потребител, да следи за личната си кибер-хигиена. Теоретична е и вероятността DVD-то от което са инсталирани системи за електронно гласуване да е заразено. И отново следва сладкодумно лирическо отклонение: вероятността това да се случи е точно толкова голяма, колкото буря да удари Естония в деня на изборите и да парализира енергийната система или да избухне неутронна бомба във влак, или Слънцето да се трансформира в Свръхнова.
Статията поставя акцент и върху отрицателното отношение на технологично напредналата САЩ към електронното гласуване. В САЩ има цели идеологически школи, проповядващи, че електронното гласуване е оръжие на Дявола. Проблемът на американците, оказва се, е този, че за разлика от естонците те нямат национално поддържана PKI система – (т.нар. Инфраструктура на публичния ключ), която дава възможност за дистанционно идентифициране чрез смарт-карта. И освен това американците нямат травмиращите спомени от традиционното, останало от тоталитаризма гласуване с хартиени бюлетини и придружаващите го „безплатна водка, подкупи, счупени пръсти, подути тестиси или няколко студени години в Сибир“.
В тази връзка, неизбежен става въпросът, дали реториката с която новите технологии (в т.ч. и на гласуване) се проповядват в бившите „соц“ страни, не разчита повече на психологически отколкото на рационални доводи?

Облаци над ЕС | Култура – Брой 32 (2954), 25 септември 201

Миналата седмица стана дума за бъдещата програма за изграждане на общоевропейско административно пространство – ISA2. Стана дума и за технологичния контекст, в който това ще се случи – семантичната уеб, големите данни, облачния компютинг – и как тъкмо поради тези нововъведения акцентът на ISA2 ще падне върху проблема с оперативната съвместимост.
–
Още преди години (през септември 2012) Европейската комисия одобри стратегията „Освобождаване на потенциала на облачния компютинг в Европа“ и тази стратегия очерта на еврохоризонта до 2020 г. над 2.5 милиона работни места и годишен прилив от над €160 милиарда към брутния валутен продукт на Съюза само благодарение на „облака“. Преди това обаче трябваше да бъде разработен модел, по който да се уреждат в бъдеще клаузите, свързани с вечния препъни камък (и лобистки коз) – техническите стандарти. Облачната оперативна съвместимост е невъзможна без преносимост и обратимост на данните, ето защо Стратегията предвиждаше Комисията да работи в тази насока с подкрепата на Агенцията на Европейския съюз за мрежова и информационна сигурност (ENISA) и другите органи за създаване на оптимални схеми за сертифициране и координация на облака.
Другият голям проблем, отразен в стратегията – големите данни. Те бяха „слонът в стаята“, с който европравото тепърва трябваше да се сблъска. Тепърва трябваше да се търсят отговори на практически въпроси, като:
– съхраняването на данни след прекратяване на договор;
– оповестяване на данни и неприкосновеност на данни;
– локация и трансфер на данни;
– собственост върху данни;
– пряка и непряка промяна в отговорностите на доставчици и подизпълнители…
Данните са новият „петрол”, каза през 2012 Ан Уинблад, един от големите предприемачи в Силициевата долина, и това наистина се оказа така. Събирането на данни се оказа casus belli. Буквално! Спомнете си скандала PRISMA на следващата година, същата, в която бяха подновени и преговорите по ТТИП.
Много пъти е ставало дума за амбициите на Евросъюза за технологичен суверенитет и за това доколко този суверенитет е обвързан с технологичните инфраструктури и собствеността над тях. Но какво направи ЕС за този свой суверенитет, за собствената си сигурност и бизнес интереси? Не направи нищо. Но пък използва скандала PRISMA за печелене на позиции в преговорите по ТТИП.
„Ако потребителите на Европейския облак не могат да вярват на правителството на САЩ“, беше доводът на комисар Нийли Крус тогава, „те може би няма да се доверяват и на американските облачни доставчици“. Къде обаче е европейският облак, на който европейците да разчитат?
Лъвският пай не биваше да остава у големите хищници, Google, Amazon и Microsoft, но за това се говореше и през 90-те, а също и през 2000… Сега сме 2015! През всичките тези години евроадминистрацията бе прекалено заета да търгува с влияние, за да се занимава с иновации. Google, Amazon и Microsoft си останаха безалтернативни.
През 90-те Еврокомисията бе разтърсена от корупционни скандали и последва реформа. Скандалите бяха логично следствие от въвеждането на ИКТ в управлението и от липсата на регулации в този бързо развиващ се сектор. Дали обаче реформата постави началото на някаква технологична независимост или вкара Евросъюза в сухото русло на бюрокрацията?
Сега се очаква промяна за добро с облака. Европейското облачно партньорство (ECP) трябва да координира частния и публичния сектор за работа по общите изисквания при възлагане на обществени поръчки за изчислителни облаци по „отворен и напълно прозрачен начин”, но всички ние знаем, че това е невъзможно в област, в която контролът е на мета ниво и е напълно недостъпен за гражданите.
ECP стартира инициативата Облак-за-Европа (C4E), която трябва да подпомага държавните власти в Европа да доставят облачни продукти и услуги, така че „да се изгради доверие в Европейския изчислителен облак”… Но ние, гражданите, си оставаме резервирани към хибрида между публичен и частен сектор – особено там, където става дума не толкова за оформянето на ИКТ пазара, колкото за предоставяне на обществени услуги.
И освен това, тия дни се питаме не дали някога ще се появи европейски еквивалент на Google, питаме се дали Европейският съюз ще продължи да съществува.

 

Зона без граници | Култура – Брой 31 (2953), 18 септември 2015

Срокът на Лисабонската стратегия изтече през 2010 и оттогава Европа следва нов дневен ред – Europe 2020. Ако случайно пропагандата ви е подминала, новите приоритети са „интелигентен, устойчив, приобщаващ растеж“ с „още по-голяма координация между европейски и национални политики“ в посока към общоевропейско и глобално бъдеще. Тази стратегия се състои от 7 подстратегии и едната от тях, най-важната, е Дигиталният дневен ред (Digital Agenda). А тя е най-важната, защото дигиталната област като най-бурно развиваща се е и най-меродавна за европейските политики.
Единен цифров пазар; оперативна съвместимост и стандарти; сигурност; бърз и ултра бърз достъп до Интернет; наука и иновации; повишаване на цифровата грамотност, приобщаване и международни аспекти – ето това са конкретните приоритети на Дигиталния дневен ред, на които се опира една кардинално важна за съществуването на ЕС инициатива – Програмата за оперативна съвместимост на европейските публични администрации (“Interoperability Solutions for European Public Administrations” – ISA). Тя пък е кардинално важна, защото оформя единното информационно пространство, в което европейските администрации (в това число и нашата) оперират и което има за цел да превърне Европейския съюз в утопична зона без граници, в която хора, стоки и пари могат да се движат свободно.
ISA (одобрена на 29 септември 2008, представена на 18 ноември 2009 в Малмьо и влязла в сила на 1 януари 2010) съдържа настоящата визия на ЕС за това пространство за периода 2010-2015, но ISA е само една от цяла серия такива петгодишни програми, всяка – със своите приоритети и виждания за мястото на Европа в глобалния свят.
Ако изключим доклада „Бангеман“ (1994), който беше иницииращ за поредицата, списъкът на тези програми изглежда така: IDA/IDA2, IDABC[1]. Има и още нещо – в края на тази година срокът на ISA изтича. От началото на 2016 влиза в сила приемникът й, ISA 2. Преди да спомена приоритетите й, ще припомня тези на ISA: поверителност на информационния обмен; архитектура на оперативната съвместимост; оценка на влиянието на ИКТ върху законодателството на ЕС… Тоест, акцентът е не толкова върху фронт-офис комуникацията (общуването с гражданите), колкото върху бек-офис, обмена между администрациите. Това не се е случвало от доклада Бангеман и IDA насам, но не става дума за технократски сантименти към ерата Делор, а е логично следствие от въвеждането на нови технологии. Икономическата криза е изиграла ролята на „катализатор“ за иновациите и се е почнало с изграждането на принципно нови системи („облачен компютинг“), които са изключително подходящи за предлагането на електронни административни услуги, но при които старите приложения трябва да се запазят. Става дума за вече утвърдени услуги, като електронна идентичност (eID), е-подпис, е-доставки, е-документи… Трансграничният обмен на цифрова информация между публичните администрации също трябва да е безпроблемен. Колкото до ISA 2, тя просто продължава в същата посока.
Но има и някои важни, нови контексти.
Единият е ТТИП, разбира се. Този февруари Комитетът по вътрешния пазар и защита на потребителите (IMCO) и Еврокомисията се срещнаха в Брюксел. (Като говорител в сянка на ЕНП/ГЕРБ присъства и Ева Паунова). Та, на тази среща IMCO за пръв път изложи публично някои свои съображения относно ТТИП. Комисията пък представи своите предложения относно приемника ISA 2. Накрая се стигна до извода, че ISA 2 притежава огромен потенциал за развитие в технологичен, а и политически контекст, а IMCO е идеално пригоден да действа като централна координационна точка, особено с оглед на „разпръснатите компетенции в рамките на Комисията“.
Другият важен аспект е международният. Не може да не се питаме за бъдещето на паневропейското информационно пространство в ситуация като днешната. Вярно, че въпросите на сигурността са най-вече от компетенцията на държавите членки, но все пак Комисията е тази, която дава насоките. Има ли Европа капацитет да се справи?


[1]Страната ни подписа меморандум за участие в IDA още преди да стане член на ЕС.

 

Uber-ификация | Култура – Брой 29 (2951), 24 юли 2015

Има ли още някой, който да не е чувал за Uber – Калифорнийския хибрид между транспортни и информационни услуги. Uber е преди всичко технологична компания, създала мобилно приложение за споделено пътуване, и ползвана в много градове по света, включително и в София. Работата на приложението се изразява в следното: ползувателите му могат да изпращат през смартфоните си заявки за такси, а то да ги препраща до водачите на колите. То също така предлага възможност за пътниците да следят през смартфоните си изпълнението на заявката – местоположението и предвижването през трафика на поръчания от тях автомобил. Заплащането също става по електронен път. Предлагайки услуга почти без конкуренция в един глобален, трудно регулируем пазар, Uber бързо успя да се разрасне и впоследствие да се доразвие в мрежа, включваща всеки желаещ, разполагащ със собствено превозно средство и прилични шофьорски умения. До края на 2014 компанията достигна цена 40 милиарда щатски долара и даде името си на нова тенденция в таксиметровите услуги, но и бързо успя да си създаде врагове.
Причината: недостатъчно гарантирана безопасност и поверителност на услугата; мръсни (и не особено интелигентни) трикове спрямо конкурентите от Lyft и Gett, състоящи се във вербуване на шофьорите им и в отказване на голям брой поръчки чрез фалшиви потребители; наемане на медиен екип с милионен бюджет за ровене в личния живот на медийни личности, изказали се негативно за Uber. И не на последно място – вероятно укриване на данъци.
След протестите в Германия, Индия, Тайланд, Испания, Франция и Англия, сега и кметът на Ню Йорк е решил да забрани Uber.
Всъщност, на компанията Uber в момента никак не й е лесно. Срещу нея са изправени армии недоволни, но най-сериозната заплаха дойде от неочакван ъгъл: от един от най-големите инвеститори в Uber, компанията Google. През август 2013 г. Google Ventures инвестира $ 258 милиона в Uber и това бе най-голямата сделка за Google Ventures, случвала се някога. След по-малко от година последваха още суми и някои вече си представяха как Google придобива Uber. Толкова повече, че David Drummond, главният им юрисконсулт и старши вицепрезидент на корпоративното развитие, се присъедини към борда на директорите на компанията през 2013 г. и е там и досега. Но ето, че тия дни в Bloomberg гръмна новината, че разривът между компаниите е вече факт. От съдружници, те са вече върли конкуренти. Google се готви да придвижи напред свой собствен отдавнашен проект за безпилотна кола, а Uber са се съюзили с Carnegie Mellon University за разработка на собствено приложение за превозни средства.
Google никога не е крил амбициите си да направи революция в градския транспорт с пускане в експлоатация на автономни превозни средства – Google спечели патента за производство на такива още през 2011. Става дума за автомобили, които сами черпят данни за пътната обстановка и реагират на нея благодарение на сензори. На автомобилното изложение в Детройт миналия месец компанията е заявила, че от въвеждането в експлоатация на безпилотни таксита в градския транспорт я делят не повече от пет години.
Chris Urmson, изпълнителният директор на Google, отговарящ за проекта, говори за автономни превозни средства, патрулиращи из кварталите, които ще могат също да качват и превозват пътници: „Технологията ще бъде такава, че ще можете да извикате превозното средство и да му кажете къде да ви отведе.“
Uber са угрижени. Google са финансово неизтощим и технологично силен конкурент, а Uber все още прекалено много зависят от търсачката-гигант, при това далеч не само във финансово отношение. Приложението за смартфони за шофьори на Uber разчита твърде много на Google Maps, а това пък дава на Google предимството да знае кои са най-горещите градски маршрути преди всички останали. Uber сериозно ще пострадат, ако останат без достъп до водещите в областта на картографски приложения, като AOL’s MapQuest, Apple Maps.
Освен това, колите без кормила са очевидна неизбежност в близко бъдеще и там за Uber няма да има място, ако не си намерят навреме и партньор, на чиито возила да разчитат. Mercedes, Audi, Tesla се развиват в тази посока, но дали вече Google не им пуска аванси?