Церебрален оргазъм | K-34-2019

Сигурно сте попадали в Ютюб на клипове, в които някой, най-често дете, шепне, примлясква, лигави се с храна, потраква с върха на пръстите си, украсени с цветни кламери, по твърда повърхност, извършва движения, сякаш ви гримира или масажира. Ако ви се е случило само веднъж, сигурно бързо сте подминали и забравили, но ако се е повторило, потретило и сте се вгледали в статистиката, сигурно посещаемостта ви е уплашила: кой би имал нужда от подобно нещо? Става дума за стотици хиляди кликове, а някои като ролевото видео „подлата кака, която ви гримира” достигат милиони. Това е поредната „културна странност”, както я нарекоха наскоро в The Athlantic, която дори не е нова. Съществува от десетина години и се радва на вече добре развита онлайн общност, съсредоточена до голяма степен в Ютюб. В основата й е един феномен, познат като автономна сензорна реакция на меридиана или може би автономна сензорна меридианна реакция (ASMR), ненаучното наименование на еуфоричната наслада, приятната тръпка, церебралния оргазъм, който шепотът и други слаби шумове отключват в мозъците на някои хора.

Както вече споменах, повечето такива клипове са правени от деца и тийнейджъри, но феноменът вече се е комерсиализирал и носи немалко приходи. Това не остана незабелязано от индустрията и тя го взе на въоръжение – наскоро се появи реклама на бира, в която Зое Кравиц шепне и потраква демонстративно с нокти по бутилка насред екзотичен пейзаж. Внушението на рекламата е ясно, какво обаче се опитва да внуши момиченце на 12, което ви изнася шепнешком уроци по коафьорство или ви шепне в дневников стил как е минал денят му, употребявайки понякога думи, с чието значение не е наясно? Повечето от тези клипове не само не притежават качествата да предизвикат церебрален оргазъм, но са и направо неприятни и обезпокояващи. Къде са били родителите на тринадесетгодишната Макена, собственичката на канал в Ютюб с повече от милион абонати, докато се е снимала с мокра коса и по хавлия как звучно примлясква и преглъща пчелна пита с мед? Със сигурност са били „на мястото си”, когато на Макена й е потрябвал номер на банковата сметка, за да може Ютюб да превежда приходите от трафика. Ако не знаете, Ютюб позволява на потребители с 1000 абонати или 4000 часа прегледи да пускат реклами в своите видеоклипове и да реализират печалба. Ютюб политиката обаче също така забранява деца под 13 години да пускат клипове и да управляват канал (Макена е стартирала своя канал дванадесетгодишна). Всеки канал, за който има съмнение, че показва дете без родителски контрол, бива маркиран, разследван и изтриван, ако не се появи родител, който да потвърди, че го контролира.

Всъщност, истината е, че много родители показват децата си и често децата дори не подозират, че са звезди. Има канал ASMR бебе, например. Приходите от подобен канал, които биха могли да изплатят колата ви или да покрият месечния наем, не са за подценяване; и все пак, остава тревожният въпрос: кой гледа клиповете? Възрастни, на които това помага при безсъние, стрес, безпокойство; възрастни с носталгия по отминалото детство; възрастни, които се умиляват? Наистина ли? Клиповете не са и умиляващи. Без да са откровено порнографски, повечето са на ръба на приличното – близкият план, звуците, издавани с уста, имитацията на докосване създават усещане за съмнителна интимност и дори заплаха. Може би, защото човек се натъква на ASMR ефекти единствено в киното и по-точно във филми на ужасите. Кому е приятна подобна имитация на присъствие? На други деца? Ако е така, то трябва да гледаме на ASMR модата като на проявление на чудовищната сетивна депривация, на която са подложени те напоследък. Но пък децата не са подходяща рекламна мишена. Ако тези канали са наистина от деца за деца, какъв е смисълът от монетаризацията на трафика? Децата не притежават банкови сметки. Коментарите под клиповете са често злобни и дори зловещи и се налага да бъдат изтривани, за да не ги четат децата, но те остават там с лицата си, изложени като мишени. Може би най-преданите последователи на ASMR-децата са все пак маниаците, троловете, педофилите. Пълна мистерия!

Гадаене | K-33-2019

Миналата седмица стана дума за това как изкуственият интелект и невронните мрежи в частност са много добри в търсенето на модели, правенето на прогнози и взимането на решения, но основният им недостатък е тяхната непрозрачност. И докато при работа с визуални данни резултатите са относително ясни, то при текстообработка невронните мрежи се държат като черни кутии. Същото е и при обработката на медицински и банкови данни, а в тези случаи цената на погрешното решение би могла да е много висока.

Да припомня: невронните мрежи имитират структурата на човешката нервна тъкан, а модификациите, на които данните са подложени в отделните възли на тези мрежи, са микроскопични и гранулирани до такава степен, че за учените е практически невъзможно да се сдобият с представа за тях, да не говорим за неспециалистите, на които се налага да общуват с тези сложни модели, за които не знаят почти нищо!

Може ли да се направи така, че учените и изобщо потребителите да подобрят комуникацията си с автоматизираните системи за машинно обучение, за да се намали стресът и да се повиши качеството на вземаните решения?

За нови начини за обучение и комуникация с невронните мрежи се говори сериозно от Конференцията на Асоциацията за компютърна лингвистика за емпирични методи в обработката на естествените езици в Остин, Тексас, през ноември 2016 г., но истинското отваряне на черната кутия на автоматизираните системи за машинно обучение се случва едва напоследък. В доклад, представен на Конференцията на Асоциацията по изчислителна техника „Човешкият фактор в изчислителните системи”, изследователи от MIT, Хонконгския университет за наука и технологии и Университета в Жейджанг описват интерактивен инструмент, който за пръв път позволява да се види как такава система работи и който поставя анализите и контрола на методите на автоматично машинно обучение в ръцете на потребителите.

Новият инструмент, наречен ATMSeer (АТМ идва от Auto-Tuned Models – „самонастроени модели”, а seer е „пророк”), ползва на входа набор от данни, както и известна информация за задачата на потребителя. А процесът на търсене се онагледява чрез удобен интерфейс, който дава задълбочена представа за работата на модела и облекчава трудоемкия иначе процес на ръчно избиране на алгоритми за машинно обучение и настройка на хиперпараметрите[1].

Сърцевината е ATM системата, разработена през 2017 г., която, за разлика от обикновените системи за машинно обучение, напълно каталогизира всички търсения, като се опитва да напасне моделите към данните. АТМ приема като входен всеки набор от данни и кодирана задача за прогнозиране и произволно избира метода на машинно самообучение – невронни мрежи, дървета на решенията, случайна гора или логистична регресия – и хиперпараметрите на модела, например, размера на дървото на решенията или броя пластове на невронните мрежи. След това системата изпълнява модела спрямо набора от данни, настройва хиперпараметрите и измерва производителността. Това, което е научила за изпълнението на един модел, системата използва, за да избере друг модел и т.н., докато изведе най-ефективния за дадена задача.

Трикът в случая е, че всеки модел по същество се разглежда като една контролна точка от данни с няколко променливи: алгоритъм, хиперпараметри и производителност. Основавайки се на това, изследователите са проектирали система, която онагледява данните и променливите в графики и карти, а оттам – и отделна техника, която позволява преконфигурирането на тези онагледени данни в реално време. Или, както казват хората от екипа, разработил ATM: „всичко, което можете да онагледите, можете и да промените“.

Обикновено подобни инструменти за визуализация са пригодени за анализиране само на един специфичен модел за машинно обучение и приложението им е доста ограничено, но с ATMSeer това вече е възможно и за модели, генерирани с различни алгоритми.

Може би това, което предстои оттук нататък, наистина е не само подобряване на работата на изкуствения интелект, но и изобщо повишаването на доверието на хората в машините.

–-

[1] При машинното обучение хиперпараметърът е този, чиято стойност се задава преди започването на учебния процес. Обратно, стойностите на други параметри се получават чрез обучение.

Анатомия на изкуственото | K-32-2019

От 10 години насам изкуственият интелект постоянно присъства в живота ни, като се почне от смартфоните с речево разпознаване и автоматичните преводи на гугъл и се свърши с чат-ботовете по разните сайтове за електронна търговия. Вездесъщността на изкуствения интелект създава усещането, че всички са наясно с анатомията му, но дали наистина е така? Дали всички са наясно с връзката между понятията „изкуствен интелект”, „невронни мрежи” и „дълбочинно обучение”, които често срещаме заедно?

Трите понятия могат да бъдат обединени в едно изречение ето така: дълбочинното обучение е новото име на един не чак толкова нов подход към изкуствения интелект, познат като невронни мрежи.

Ако все още звучи мъгляво, ето малко история: за пръв път за невронни мрежи става дума в далечната 1944 г. Заслугата е на Уорън Макълоу и Уолтър Питс от Чикагския университет, които впоследствие (през 1952) се преместват в Масачузетския технологичен институт, за да основат първия в света отдел за когнитивни науки. Макълоу и Питс се заемат да докажат, че човешкият мозък може да се възприеме като изчислително устройство и че човешките невронни мрежи де факто вършат същата изчислителна работа, която вършат и кибернетичните машини. Тоест, в началото става дума повече за невронаука, за изследване дейността на мозъка и неговите функции посредством емулиране на тази дейност от машини, отколкото обратното – за компютърна наука, която се развива въз основа на познанията в друга област – невронауката.

Така, чрез наблюдения на човешката невроанатомия, на трасетата и правилата за регулиране и обработка на информация от мозъка, както и чрез опити за машинно възпроизвеждане на човешките характеристики, през 1957 г. се стига до първата демонстрация на невронна мрежа от психолога на Корнелския университет Франк Розенблат, наречена Perceptron.

Вече е ставало дума как чрез невронните мрежи компютърът се обучава да изпълнява някаква задача и че това обучение се състои в анализиране на примери, подбрани и етикирани ръчно. Благодарение на хиляди изображения на коли, например, етикирани като „коли”, машината успява да си създаде представа за това що е то „кола” и да я разпознае.

В Perceptron това се случва по елементарен начин – в един слой възли, разположен между два други слоя – един входен слой, през който постъпват данните, и един – за изходния резултат. Данните се движат само в една посока, но тъй като отделен възел от невронния слой може да бъде свързан с няколко точки от слоя над него, броят комбинации е значителен. Този брой входящи връзки на даден възел се обозначава с число, наречено „тегло“. Когато мрежата е активна, всеки един възел получава от всяка от връзките различни данни с различни стойности, които биват умножени по съответното тегло. След това получените стойности се събират и се получава една стойност, която, ако е под някакъв предварително зададен праг, възелът не предава данни нататък. Perceptron е първата невронна мрежа, ползваща стойностите за „тежест” и „праг”, но поради нейната елементарност е и доста неефективна; факт е обаче, че през 1969 г. се появява междинна област, обединяваща компютърната наука и невронауката в обща дисциплина, а заслугата за това е на математиците от Масачузетския институт Марвин Мински и Сиймор Папърт, които създават първата Лаборатория за изкуствен интелект.

И все пак, кое предизвика бума в развитието на невронните мрежи през последното десетилетие? Предизвика го нуждата на игровата индустрия от по-мощен хардуер. Появиха се графичните процесори (graphics processing unit – GPU). Това е един-единствен чип, който побира хиляди относително прости изчислителни ядра, чиято архитектура твърде напомня тази на невронните мрежи. Така, ако през 60-те един графичен процесор би съдържал един слой невронна мрежа, а през 80-те два или три слоя, то днес говорим за десетки слоеве мрежи и това е, което определя и дълбочината на обучението всъщност.

И ако тепърва не предстои еуфорията от превръщането на смартфоните ни в „интелигентни телефони“, остават актуални и някои тревоги, свързани с непрозрачността на невронните мрежи, заложени в интелигентността им, както и опасението, че изкуственият интелект, ако и да не е в състояние да измести човека от всички сфери на дейност, съвсем в състояние е да се освободи от неговия контрол.

Процес и продукт | K-31-2019

Представете си как в някоя галерия за съвременно изкуство в Челси, където в момента е епицентърът на артистичния живот в Ню Йорк, на изложба на картини, рисувани от изкуствен интелект, се срещат, досущ като във филм на Спайк Джоунс, четирима души: компютърен учен; бивш корпоративен финансов анализатор и настоящ техно-галерист със здрави връзки в света на изящните изкуства; рисков капиталист с две докторски степени по биомедицинска информатика; един художествен консултант. Представете си сега в ролята на компютърния учен споменатия преди две седмици професор Ахмед Елгамал от университета в „Рутгърс”, а в ролята на бившия финансов анализатор и настоящ галерист – Хьорле-Гугенхайм. Такава среща наистина се е състояла през февруари 2019 г. по време на откриване на изложбата „Безлики портрети, изпреварващи времето” с картините, рисувани от алгоритъма AICAN, и на нея четиримата са решили, ако не да революционизират визуалното изкуство, то поне да направят много пари.

Вече стана дума за това, че разработката на Елгамал AICAN може много повече от това да рисува картини и че има голямо бъдеще в света на изобразителното изкуство, но не стана дума какво точно бъдеще. Може би по-скоро под формата на рисково иконометрично начинание, отколкото артистично? А може би все пак артистично? Вярно е, че галерийната AI златна треска почна със скандала в Кристис през есента на 2018 и бе предизвикана от творението на друг алгоритъм (GAN), но междувременно и AICAN набра популярност, без при това кураторите му да си дават много зор с изясняване на концептуалната и технологична страна на шоуто. Според Хьорле-Гугенхайм, това е нарочно. Залага се на простата наличност на AI картини на пазара като достатъчна да привлече търговски интерес, без публиката да бъде отегчавана излишно с разни обяснения за машинното обучение, ренесансовата живопис и симбиозата помежду им. Елгамал също има комерсиални очаквания и не ги крие. Вече е регистрирал фирмата Artrendex, която доставя “иновации на базата на AI за пазара на изкуствата”. Някои от тях изглеждат доста полезни: удостоверяване на произход на произведения на изкуството; предлагане на произведения на зрители и колекционери въз основа на наличността във вече съществуващи колекции; система за каталогизиране на изображения по визуални свойства, а не само чрез метаданни, както засега е обичайно. Такава система даже е била лицензирана през 2017 г. от Фондация Барнс, за да управлява търсенето из колекциите на сайта й. И всичко това – на основата на блокчейн-технологията. Именно тя е привлякла вниманието на рисковия капитал и арт експертите. Елгамал обаче иска на първо време да запази контрола над достъпа до AICAN за себе си, защото плановете му са много по-амбициозни и мащабни от правене на препоръки и изготвяне на онлайн каталози. Едно от намеренията му, например, е да създаде програма за художническа резиденция, която да привлече артисти за сътрудничество първо при закрити врати и едва след това при по-свободен режим. Но и обкръжението на Елгамал не отстъпва по амбиции и размах. Съдружниците му си мечтаят за изграждане на „тръбопроводи” до корпоративните колекции, като тези на хотелите и офис сградите, които имат нужда от декорация на търговските пространства. С достатъчно данни за потребителските предпочитания (защо не и на базата на изкуствен интелект, анализиращ масовите вкусове в Instagram), AICAN би могъл да ги задоволи под формата на ниско бюджетни издания (и дори абонаменти) и дори да диктува тенденции, носейки по този начин солидни приходи на Artrendex и приятели.

Може би в това е бъдещето – сътворен с помощта на AI комерсиален кич в стил „Томас Кинкейд”, подходящ да виси над леглата с кралски размери в апартаментите на хотелската верига „Хаят”, докато отбраната галерийна общност празнува в Челси „демократизирането на създаването и оценката на изкуството по драматично мощен начин”.

Пазар като пазар, само че на изкуствата, на който открай време невидимият процес е по-ценен от видимия продукт.

 

Инстаграмабилно | K-30-2019

Ярки стени, шарени конфети, сандвичи с авокадо, макарони в пастелни цветове, снимки на боси крака на пясъчен фон, артистично аранжирано кафе-лате, донъти, поръсени с разноцветни захарни пръчици, и всичко това потопено в „милениално розов” дигитален сос… Не може да не сте се натъквали в мрежата на тази убийствено разпознаваема в баналността си „инстаграм естетика”.

„Инстаграм”, социалната мрежа за споделяне на снимки и видео, създадена през 2010 и придобита от „Фейсбук” през 2012, е царство на тийнейджърския лош вкус. И може да ви звучи странно, но някои от потребителите й успяват да направят хиляди долари с него. Това са така наречените инфлуенсъри, влиятелните личности, чието поведение и вкусове останалите копират, при това не безплатно. Как точно става това ли? Вгледайте се в инстаграм витрината на някоя такава персона. Веднага ще забележите, че всички изображения на нея са „пипнати” в един единствен тон на розовото, лилавото, резедавото, тиквеното… Това придава някаква компактност и концептуално единство дори на най-тривиалните колекции от картинки. И това не се дължи на някакво специфично дизайнерско майсторство на собственика на профила, това е просто фото-филтъра „Адоб Лайтрум”, заложен в услугата. От миналата година го има и в мобилен вариант, така че той просто е залял мрежата. Но как, все пак, инфлуенсърите правят пари от това? Ами, представете си някоя Мади, следвана примерно от 30 000 души. Благодарение на мобилната версия, тя може да сподели „Адоб Лайтрум” настройките си с хилядите си последователи и е достатъчно те да цъкнат на @MADDYPRESETS, за да ги видят, да си харесат някоя и да я закупят на платформата „Филтъргрейд – Цифрови активи за креативни професионалисти”. „Филтъргрейд” действа като посредник между звездите в „Инстаграм” и копиращите ги фенове, като прихваща заявките им, курира ги и си взема 30% от печалбите. Ако някой ползва точно същото бонбонено розово като това на Мади, тагва се с #MaddyPresets и се озовава в света на всички други инстаграм профили, обагрени в точно същия розов нюанс. Така Мади не продава просто гребени, шампоани, дрехи или мазила (производителите на стоките, с които Мади се хвали, я ползват за рекламите си и й плащат), тя продава и, хм, естетика. Някои инфлуенсъри стават известни повече с настройките, отколкото със съдържанието, което споделят, тоест, почти без да си мръднат пръста или въображението.

Но да не мислите, че е много лесно? Не е достатъчно само да създадете филтър, за да очаквате, че той ще стане част от историята на „Инстаграм”, трябва той първо да докаже, че е харесван. Има най-различни типове филтри. Едни са предпочитани от модните видео-блогери, други – от любителите на еротиката, трети – от потребителите с артистични чернобели претенции, четвърти са привърженици на „антикварния” стил. И като се говори за инста-естетика, това съвсем не е преувеличение. „Инстаграм” така се е просмукал в реалността, че я моделира. Много заведения специално си предекорират интериора, пък и екстериора, за да го направят „инстаграмабилен”, тоест, годен да служи за инстаграм стръв. Бедата, ако изобщо това може да е беда, е, че мрежата се пълни с едни и същи снимки на крака, стъпили на един и същ живописно кичозен кахлен под в ресторант „Медиа Ноче”, примерно, и че другите ресторанти искат да копират това. Заведенията се превръщат все повече в декор, отколкото в заведения за хранене. Вече не е рядкост новодошлите клиенти първо да се отдадат на страстна фотография и едва след това да се сетят да поръчат. Някои си носят даже стативи. А първа грижа на заведението е да им осигури добра светлина.

Даже вече си има специални места, „Хепи плейсис”, направени специално за инста-потребителите – стаи, пълни с конфети, балони, гумени патета, цветя и други „щастливи” неща.

Инстаграм влияе и на други потребителски навици. Чела съм коментари в сайтове за онлайн търговия, че стоки се закупуват само заради едната фотосесия и бързичко се връщат. Немалко родители пък считат, че подходящото опаковане на децата за Инстаграм е част от подготовката им за бъдещето.

Само дето вече се е появило ново поколение потребители, което е вече здравата отегчено от всичко това. Ето, откриването на поредното „Хепи плейс” в Бостън е било пълно фиаско.

Изкуствено изкуство | K-28-2019

През октомври миналата година в Кристис, Ню Йорк, за $432 500 е била продадена картина, създадена от изкуствен интелект, озаглавена “Портрет на Едмон дьо Белами” и подписана в долния десен ъгъл с математическа формула. Тя е била изпратена на аукциона от френски артистичен колектив на име Obvious[1]. Откупката за почти половин милион долара предизвиква шок сред наблюдателите не само заради неяснотата дали изобщо става дума за изкуство, но и защото печелившата оферта дошла анонимно, по телефона – почти сигурен признак за ценова манипулация, каквито на пазара на изкуството не са рядкост. Самата картина е по-скоро гавра в стил Глен Браун с европейското портретно изкуство от XIX век. Освен това, Obvious дори не са писали алгоритъма, създал „портрета”, нито са го обучавали. Obvious просто са изтеглили програмата, заредили са я и са изпратили на Кристис резултата. „Ние сме хората, решили да направят това“ – заявява не без самочувствие членът на колектива Пиер Фатрел – „да го отпечатаме на платно, да го подпишем с математическа формула и да го поставим в златна рамка.“ Е, да, но концептуално погледнато, това няма как да е новост след писоара на Дюшан! Дори ползването на компютър за генериране на образи вече не е достатъчно, за да предизвика сензация. Днес много машини го правят. Генеративната състезателна мрежа (или GAN), ползвана в случая, подобно на много други инструменти, емулиращи човешка творческа дейност, дори не знае какво е бюст или портрет. Достатъчно е да види ¾ от образеца, за да генерира негово подобие (малко като при машините за лицево разпознаване). Принципът на работа на GAN се заключава в използване на два типа невронни мрежи: „генератор“ и „разпознавател“. Генераторът произвежда изображението, а разпознавателят го тества, като го сравнява с образците и преценява дали е добро въз основа на това дали отговаря на шаблона, извлечен от данните. Затова и резултатът, получен от GAN, е бил доста еднотипни изображения, наречени от Obvious “семейство Белами”.

И все пак, AI може много повече в областта на изобразителното изкуството, макар и не точно в добре разработения жанр на скандала. Ахмед Елгамал, професор по компютърни науки от университета Рутгърс в САЩ, е разработил с колегите си технология, способна да създава не просто възможно най-достоверно подобие на вече съществуващо произведение, а чисто ново. Алгоритъмът, разработен от Елгамал, е назован CAN по подобие на GAN, като в случая съкращението идва от “креативна състезателна мрежа”. Тук „различителят” е заменен с невронна верига, която възхожда към самата теория на изкуството, към самото познание за тенденциите в него, а не се спира на самите образци, в случая 3000 ренесансови портрета, най-вече от холандски и италиански майстори. Резултатът са абстрактни картини, смущаващо неразличими от живопис в този стил, рисувана от човек. За да обясни абстрактността, Елгамал прави интересното допускане, че алгоритъмът я е разкрил като естествена тенденция в хода на развитие на изкуството – ако в продължение на половин хилядолетие изкуството е прогресирало от фигуралност към абстракция, значи това е част от програма, заложена в нашето колективно безсъзнателно, някаква съдбовна математическа неизбежност на ставането.

И все пак, свеждането на историческия контекст, в който е създадена картината, до общи визуални модели, до общи правила на композиране, е прекалено грубо опростяване. Защото живописта не е само техника, в нея присъстват и много символи. В това отношение, AI показва недопустимо невежество. Какво означава карамфилът в ръката на малката Елена ван дер Схалке, рисувана от Терборх? А стрелата в ръката на младежа, рисуван от Белтрафио?

Но дори изкуственият интелект да бъде въведен в царството на човешките символи, дали създаденото от него може да бъде наречено творчество? Дали открай време творците не се занимават само с конструиране? Може би сега машината CAN успява да изобличи това, наподобявайки го, и да внесе ясно доловим смут в артистичната общност, но дали не е време изкуството да преоткрие себе си?

А може би просто Шпенглер е бил прав за фаустовската култура на Запада и нейната последна голяма задача: да извлече „от тъканта на световното случване” „една обобщаваща физиогномика на цялото съществуване, една морфология на ставането на цялата човещина”. Това е новото изкуство. Новият вид жизнен опит.

–-

[1] obvious – (англ.) очевиден.

Деконструкцията на Нашата Дама | K-27-2019

Катедрала в пламъци – тази гледка е сякаш архетипна. Тя е като знамение, като емблема на хаоса. В нощта, в която Нотр Дам пламна, някои от нас изтръпнаха от политически предчувствия, други – от вида на изчезващата за минути насред пламъците почти хилядолетна красота, трети видяха в това повод да публикуват селфитата си на неин фон, четвърти – няма да повярвате! – злорадстваха, че това грамадно като вековен лес човешко творение си отива завинаги.

Дали наистина завинаги? Дали съвременният свят не е в състояние да роди достоен ум и чувствителност? Дали ефимерните технологии на XXI век не са нов живот за замисъла на архиепископа на Париж Морис дьо Сюли отпреди 8 века и неговите безименни изпълнители?

Ще припомня труда на един съвременен полимат[1], съчетаващ технологичните познания на инженер с чувствителността на артист. Това е Андрю Талън. Той почина на 18 ноември 2015 г. само на 49, но неговият труд сега би позволил възстановяване на катедралата.

Кой е Талън? Той първоначално изучава музика в Принстън, но паралелно с това посещава и курса на инженер Робърт Марк, изследващ структурата на готическите сгради.

След завършването си, Талън отива във Франция, за да изучава средновековна акустика. После спира в Ню Йорк, където си съоръжава музикално студио. Следващата му резиденция е един манастир в Северна Каролина, където – бидейки сам баща на 4 деца – изучава живота на монасите.

Талън е обсебен от катедралите и особено от Нотр Дам от дете, но едва вече като професор по история на изкуствата има възможността да влезе в истинско съприкосновение с тайните им. И тъкмо музиката е, която го връща към тях.

Заслуга за това има един негов колега, Стивън Мъри, историк на изкуството от Колумбийския университет, който, подготвяйки мултимедиен проект за Амиенската катедрала, има нужда от някой, който да създаде „звуците, които една катедрала може да издаде“. Тогава Робърт Марк му казва, че Талън е неговият човек.

Именно тогава Талън осъзнава, че това е, което винаги е искал да прави – да смесва средновековна архитектура с високи технологии и изкуство.

„Всяка сграда се движи“, казва Талън. „Тя губи първоначалната си форма, когато основите й се слягат, когато слънцето я пече само от едната страна.“ Начинът, по който сградата се променя, разкрива нейния първоначален дизайн и изборите, които строителят е правил, ако строежът не върви по план. Само че, за да се разкрие това, са нужни точни измервания. Обичайните отвеси, канапи, линеали и моливи не стигат. Представяте ли си да висите с отвес от някой от сводовете на Нотр Дам в опит да заснемете вътрешността й.

Това, което не може отвесът, го може лазерът, монтиран на триножник. Триножникът, поставен на 50 различни места във и около сградата, някои от които доста скришни, трудно достъпни и опасни, с лазер, въртящ се и регистриращ в паметта на компютър разстоянието от него до всяка повърхност, в която се е ударил, дава „облак“ от над милиард точки с координати, точни до милиметри, които после, наложени върху фотографии, дават триизмерно, детайлно виртуално копие на гигантската постройка.

Тази технология е позволила на Талън да открие някои невидими аномалии в структурата на Нотр Дам. Нейната западна част се оказва „пълна каша… катастрофа“. Колоните не са в права линия, нито страничките кораби, галерията на Кралете дава отклонение от близо 3 метра. Просто работниците не са разчиствали останките, а са строяли около тях – икономия на труд и пари, която е могла да струва скъпо. Несигурната почва пък е отложила дострояването с десетина години, а това е дало и стилови отражения. Също така, след сканирането е станало ясно, че летящите контрафорси, считани за строени допълнително, са част от оригиналния проект заедно със сводовете на тавана. Балансът на силите на натиск, който заедно са упражнявали върху стените, не е позволявал те да мръднат и с милиметър цели 8 века.

Скритите несъвършенства са „тайният сос“ на красотата на готиката, твърди Талън, който в краткия си живот успява да сканира цели 45 от тези материални въплъщения на опита, инженерния ум и екстаза.

–-

[1] Личност, която притежава широки познания и умения, проявяващи се в множество сфери на дейност.

Журналистика на данните | K-26-2019

Арестът на Джулиан Асанж разбуни духовете до краен предел. Едни го заклеймиха като посегателство срещу журналистиката, други повдигнаха въпроса журналист ли е изобщо Асанж или някакъв друг вид актьор на политическата сцена. Герой? Предател? Ами „Уикилийкс“? Медия ли е, защото това, което публикуваше, бяха данни в суров вид, а не истории?

Въпроси, въпроси, въпроси…

Преди десетина години „Уикилийкс“ и Асанж пак бяха сензация, защото тогава за пръв път сериозно се заговори за журналистика, основана на сурови данни, които едва след машинна обработка дават релевантна история. Това е така наречената „журналистика на данните“. Но дори тогава терминът не беше нов, нови бяха технологиите, които направиха този тип медийна организация ефективна. Новост бяха и потоците пари, отприщили се изведнъж, за да я подпомагат. А източниците на тези пари бяха много и най-разнообразни.

Тази година през март, например, се навършиха 10 години от „Гардиън дейта блог“ – пример за журналистика на данните, вдъхновен тъкмо от „Уикилийкс“. Целта беше да се направи работата на британското правителство по-прозрачна за обществеността – с финансите, навярно осигурени от самата медия. През 2017 пък френската агенция АФП, италианската АНСА и германската ДПА създадоха подобен сайт „Юръпиън дейта нюз хъб“ за работата на Европейския съюз, но бяха финансирани от евро-субсидия!

През същата година и ВВС пое в посока журналистика на данните. Сформира мрежа от експерти от различните отдели на компанията в рамките на един „разузнавателен“ отдел, „Уърлд сървисес“, с бюджет от 290 милиона британски лири.

През 2015 се чу и за инвестиция на „Гугъл” в „Инициатива за дигитални новини“ – едни 150 милиона евро, с които компанията гигант щеше да умилостивява европейските издатели, които тогава й бяха сърдити. Не че на адреса на инициативата има нещо, но при първия транш са били отпуснати 30 млн. евро за 128 проекта за големи и малки медии и НПО-та. Из мрежата наистина могат да се видят сайтове, финансирани по тази инициатива. Представа си нямам за полезността им, но през януари 2017 е имало и втори транш от още 24 млн. евро за други 124 проекта.

България също не изостава от тази нова мода. С „журналистика на данните“ се занимават главно в клъстера „Сдружение за знание и интензивно развитие“, финансирано от Европейския фонд за регионално развитие по Оперативна програма „Иновации и конкурентоспособност“. Стартират непрестанно и разни пилотни проекти за подпомагане и обмен на медийни „изгряващи звезди“ и насърчаване на нови форми на журналистика, в т.ч. и журналистика на данните. През 2016 в „Капитал“ се появиха публикациите Къде са агентите на Държавна сигурност днес и Карта на местната власт по проект „Информирани и толерантни“ с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. тъкмо в категорията „журналистика на данните“. Май в тази категория са и търсачката на „Биволъ“, и сайтът „Медийно око“, предназначен уж за отсяване на фалшивите новини.

Да не забравяме и проекта „Болканлийкс“! Аз писах за него през 2011 като за сайт, създаден и поддържан със собствени средства от екипа на „Биволъ“ по технология, аналогична на „Уикилийкс“. Болканлийкърите комуникираха с Асанж, с тези от „Гардиън“… Изглеждаха от автентични по-автентични. Днес на фейсбук страницата им няма и дума за Асанж, а на сайта им ме посреща предупреждение за опасност. Колкото до „Биволъ“ – там последната публикация за Асанж е отпреди 4 години.

Разходете се из сайтовете и на другите запалени радетели на „журналистика на данните“, морала и неподкупността у нас. Ако не хулят Асанж в прав текст, мълчат като риби за ареста му.

Колкото до „Гардиън“, големият Джон Пилджър ги нарече наскоро „главния медиен мъчител на Асандж”. Същите „Гардиън“, които направиха куп пари на гърба му с публикации, книги, а в последствие и с касов филм, без да дарят и пени за „Уикилийкс“, саботирайки при това работата на сайта и злепоставяйки източника си… Същите „Гардиън“, които реализираха чрез Асанж „най-голямото захлебване от последните 30 години“ (думите са на предишния им редактор), тия дни достигнаха нови висоти на антижурналистиката, леейки потоци лъжи и откровени злословия по негов адрес.

Свръхпари | K-25-2019

Нищо не намеквам, просто се чудя дали някой забеляза, че в деня, в който Facebook се срина, на сайта на Банката за международни разплащания се появи становището на Базелския комитет за банков надзор за криптовалутите и то бе отрицателно. Просто така се случи, че шокът от новината за тайната криптовалута на Facebook съвпадна времево със съвещанията по приемането на „Базел-3“ – документ, очертаващ новите банкови стандарти, та е невъзможно човек да не направи връзка между двете и да не допусне, че новият токен, неофициално наричан Facebit (от Facebook и Bitcoin), вече си има отявлени врагове. И тъй като, въпреки всичко, токенът не просто ще влезе в обръщение в близките месеци, но и рязко може да добие популярност, редно е да му обърнем повече внимание.

Преди всичко, проектът не е само на Facebook с неговата платформа за съобщения WhatsApp. В него участва и социалната мрежа Telegram с нейната собствена криптирана услуга Signal, популярна най-вече в технологичните среди и сред защитниците на поверителността в интернет. От две добре разработени мрежи с глобален обхват като тези може да се очаква много повече от първоначално поставената цел – улеснено международно движение на пари между потребителите им на трансграничния принцип, по който това вече се случва в системите на Venmo или PayPal. (Всъщност, нещо подобно вече се прави и в Китай през социалната платформа WeChat.)

Естествено е всички да са много развълнувани – появил се е нов мощен инструмент извън контрола на правителствата и банки, който прави всички останали криптовалути да изглеждат като джуджета; и никой не знае, поне засега, дали ще е по-добър от тях и няма да е в услуга на престъпници и измамници, и да се срива заради невъзможността да обслужва голям брой транзакции. „Всички те ще се изправят срещу същите тези технологични ограничения“ – раздухалият сензацията NYT цитира Ричард Ма, главния изпълнителен директор на одитната фирма Quantstamp, занимаваща се със сигурността на новите криптовалути.

И все пак, става дума за проект, в който са впрегнати огромни ресурси и който се разработва при пълна секретност – над 50 инженери на Facebook са въвлечени в разработката му, притокът на нови кадри се контролира от специална платформа – The Block, а цялата тази технологична крипто-епопея се ръководи от бившия президент на PayPal, Дейвид Маркъс, след като Telegram наля преди година още 1,7 милиарда долара.

В предната колонка стана дума, че “Facebit” е „стейбълкойн“, тоест, привързана към стойността на реална валута, с цел да се избегнат колебанията, присъщи на другите криптовалути. Facebit обаче няма да е обвързан само с една – долара, например, а с няколко различни валути. Това ще го направи наистина глобален, децентрализиран и удобен за употреба; и в същото време, безинтересен за спекулантите – основните привърженици на криптовалутите досега.

Излиза, че новите свръхпари и необходимостта от нови стандарти в дигиталните плащания вбесяват същите тези правителства, които винаги са се изкушавали да ползват платформата Facebook за целите си. „Ню Йорк Таймс” добавя още аромат на геополитика в материала си, като споменава, че съмишлениците на Зуки от Telegram са екип от руски изгнаници, популярни в дисидентските среди в страни като Иран и Русия заради трудностите, които те изпитват при използването на традиционната финансова система.

Но ако новата цифрова монета ще е извън контрола на правителствата, колко точно контрол ще запази Facebook над нея? Ако Facebook запази контрола/отговорността си за всяка транзакция и проследяването на всеки потребител в системата, то вече си имаме централизираната PayPal, която работи добре и без блокчейн технологията и дори не се срива. Ако ли пък Facebook заработи с борсите за криптовалута, в играта веднага ще се включат спекуланти и престъпници, а на компанията ще й е по-трудно да печели от транзакции.

Дни след материала в NYT се случи сривът и се появи споменатото вече становище на БКБН. На 29 март пък влезе в сила „Базел-3“, връщащ (грубо казано) златото на мода на мястото на петрола, и то тъкмо, когато данните претендират да са „новият петрол“.

Само времето ще покаже как ще се развият нещата. Пред прага сме обаче на нещо голямо. На нова вълна на глобализацията? А може би на нова война?

Държава-мишена | K-24-2019

Между 25-и и сутринта на 29 март сайтът на Националния статистически институт бе недостъпен. Хиляди юридически и физически лица в страната, примерни собственици на електронен подпис и изрядни данъкоплатци, се оказаха застрашени от глоби заради невъзможността да подадат навреме годишните си отчети.

Причината, според НСИ: хакерска DoS атака. Тези неща са обичайни у нас. Бяхме информирани, че е информиран Националният център за действие при инциденти в информационната сигурност (CERT Bulgaria) и сега се очаква всичко да утихне.

Аз обаче ще вметна: CERT идва от „computer emergency response team“ – „компютърна група за реагиране на извънредни ситуации“. CERT Bulgaria е част от европейската мрежа от национални CERT-ове (EGC), а партньор им е наднационалната Европейска агенция за мрежова и информационна сигурност (ENISA). Тя е средище на висока експертиза, макар и никой да не знае с какво точно се занимава извън издаването на шарени буклети и организирането на уъркшопове.

„DoS атака“ пък идва от английското „denial-of-service“ и значи „отказ от услуга“, тоест, представлява опит даден ресурс да бъде блокиран чрез претоварване с трафик или злоупотреба с някой бъг.

Защитата от DoS атаки най-често е филтриране на трафика на ниво рутери и суичове или с помощта на специални устройства, блокиращи всичко, което счетат за необичайна мрежова активност, не отговаряща на „шаблона“.

Тези, които трябва първи да реагират при атака, да я ограничат и да окажат първа помощ, са CERT. Тези, които действат постфактум с анализ на атаката, са одитните органи. По средата е мишената и това, което може сама да направи, е малко. Може да разчита донякъде на подсилване на ресурсите си – повече оперативна и физическа памет, по-мощен процесор никога не са излишни. Полезни са и дублиращите системи – те ще продължат да работят, докато някои елементи са извън строя. Пълна защита от DoS атаки обаче няма, защото винаги има някой по-мощен, някой извън „шаблона“ или просто някой калпав системен администратор, който да конфигурира лошо рутера и да го превърне в мишена.

Колкото до нашия НСИ… За да добием донякъде представа за отговорния за неговата сигурност, добре е да погледнем в регистъра за обществените поръчки и да видим кой е изпълнявал задания, свързани със сигурността на институцията.

Ще изредя по номера на преписките това, което открих в регистъра на АОП, след като проверих абсолютно всички поръчки, спускани от НСИ за 11-те години, откакто регистърът съществува (забележете, че поръчките са от последните 3 години):

00403-2016-0002 – „Доставка, монтаж, конфигурация и интеграция на комуникационно оборудване към съществуващата ИТ инфраструктура на НСИ“. Изпълнител – ТЕЛЕЛИНК.

00403-2016-0003 – „Строително-монтажни работи и дейности по модернизация на сървърните помещения на Национален статистически институт”. Това включва и инсталиране на системи за контрол на достъпа и видеонаблюдение. Изпълнител – ТЕЛЕЛИНК.

00403-2017-0002 – „Привеждане на информационните активи на НСИ в съответствие с изискванията на Евростат и миграция към хибриден частен облак“. Това включва доставка, монтаж, пускане и обслужване на сървъри, дискови масиви; създаване и управление на резервни копия; на мрежови устройства плюс система за мрежова сигурност и управление на достъпа… Пак изпълнител е ТЕЛЕЛИНК.

00403-2017-0008 – „Доставка и гаранционно обслужване на комуникационно оборудване“. Това са десетки суичове и рутери плюс конфигурирането на един комплект от тях за работа с наличното в НСИ. Пак – ТЕЛЕЛИНК.

Може би е крайно време държавата да смени пасивния подход за защита чрез презапасяване с железа и софтуер с по-активен, включващ и организационно-правни средства. Защото, както казва експертът Брус Шнайер, само атаките на аматьори са насочени към машините. Атаките на професионалистите са насочени към хората.