Кибернасилникът | Култура – Брой 12 (2714), 31 март 2010

Чували ли сте за „сайбър булинг“? На сайта Cyberbullying.org можем да прочетем следното: „Cyberbullying-ът използва информационните и комуникационни технологии, за да упражнява умишлено и повтарящо се тормоз, индивидуално или в група, с цел да навреди някому.“
Това определение, макар и доста общо, изтъква една съществена разлика между спонтанните грубияни, в каквито често се превръщат всички в мрежата, и представителите на cyberbullying-а. Вторите не са спонтанни. Те са упорити и организирани в злонамереността си. Действат колективно, като мишената им без изключение е различният в групата, предполагаемо уязвимият индивид. Освен че предпочитат да действат в група и анонимно, те имат и една друга особеност – те атакуват по абсолютно примитивен ad hominem маниер. Те ще се занимават с външността ви, с националността ви, с говорните ви или физически дефекти, ще разчитат на вашата психическа неустойчивост, дори понякога с цел да ви унищожат. Буквално! Тъкмо два нашумели случая на самоубийство – през 2003 на тринадесет годишния американец Раян Хълиган и през 2006 на шестнадесет годишната Мегън Майер, поставиха този феномен във фокуса на вниманието. Логично, жертвите на кибернасилие са предимно неукрепнали индивиди, подрастващи и деца. Това е така, защото вероятността един възрастен да обърне внимание на коментари за външния си вид е малка. Като че ли все повече обаче стават и атаките с цел съсипване на репутация и бизнес. Наскоро четох на сайта на Дойче веле статия за сблъсъка на германската авторка Фера Хохлайтер с кибернасилието в Южна Корея. Поразена от мащабите на явлението там, тя го обяснява с масовостта на интернет потреблението в тази страна и със склонността на корейците да коментират оживено в интернет всичко видяно по телевизията.
Преди година известна корейска актриса посегна на живота си. Причината – кибернасилие. Държавата е пожелала да накаже виновните, но страхът от цензура се е оказал по-голям от виртуалното насилие.
Фера Хохлайтер описва и друг случай – млада корейка е имала неблагоразумието да каже в популярно телевизионно шоу, че ниските мъже са неудачници. Скоро след това личните й данни станали всеобщо достояние и над нея се изсипал такъв тормоз, че тя започнала да се бои да напуска дома си. Самата Фера също става мишена на подобни атаки, след като корейски студент поства в блога си откъс от книгата й „Безсъници в Сеул“, при това неточно преведен. Корейските булита тутакси решават, че са оскърбени от чуждоземката, макар тя да е омъжена за кореец и да обича страната им.
Не е задължително да си крехък подрастващ, наивна любителка на токшоута или чувствителна актриса, за да събудиш тъмните страсти в мрежата. Често е напълно достатъчна завистта на конкурента ти.
Сигурно сте чували за “Assassin’s Creed”, една от най-реалистично анимираните и новаторски електронни игри. Продуцент на играта е Джейд Реймънд, която освен компетентен бизнесмен и опитен ръководител на екип, е и програмист, специалист по комютърни науки. Това са достатъчни причини за респект, Редмънд обаче има нещастието да е красива жена. Тя е не просто упреквана в масмедиите, че използва външността си, за да популяризира играта си, в мрежата тя бива буквално разкъсвана от собствената си публика. Тя е и герой на порнографски комикс, който не е дело на някой копнеещ за изява тийнейджър, а на небезизвестния Дейв Чюнг, извоювал си след този “подвиг” неизвестно защо още по-голяма слава и одобрение.
Как е у нас? У нас все още никой не се е самоубил заради интернет тормоз, нещо повече – тук всяка критика в коментарите се счита за тормоз и следователно за признак, че си преуспял, а другите ти завиждат. Все по-лоша публицистика, граничеща с откровен “флейм“*, все по-разярена тълпа в коментарите – на това като че ли може да се погледне като на особен вид икономика, такава, в която производството и потреблението на обиди влизат в благословено равновесие. На тази садо-мазо връзка по никакъв начин не може да се погледне като на организиран и злонамерен опит да бъде унищожен някой, тъй като явно всички участници са щастливи.
Останалите просто не съществуват.


* flame – “пламък “ (англ.) – провокативен постинг, целящ по-голям „пожар“.

 

Блог-сребърници | Култура – Брой 11 (2713), 26 март 2010

Преди около година българските рекламодатели на Google потребители на AdWords-услугата , която е и основен източник на печалби за компанията,  получиха имейл, започващ така:
Уважаеми рекламодателю в AdWords,
Както може би вече знаете, на 1 януари 2007 г. България и Румъния официално станаха членки на Европейския съюз (ЕС). Въз основа на това начинът, по който „Google Ireland“ ООД издава фактури на българските и румънските рекламодатели в AdWords, се промени.
Накратко, промяната е следната: всички европейски рекламодатели в AdWords, каквито сме и ние, трябва да бъдат категоризирани като извършващи рекламна дейност, а рекламната услуга, която купуват от Google, да бъде облагана вече според новите условия.
Въпрос на време беше да влезе в сила и промяната на ЗДДС, засягаща другата рекламна услуга на Google – AdSense. Да припомня: AdSense е публикуване на реклами в блогове и генериране на приходи в зависимост от броя кликове върху съответния линк. И ето че в началото на март т.г. тукашните ползуватели на AdSense получиха следния енигматичен имейл:
Здравейте,
Бихме искали да Ви информираме, че наскоро бе наредено плащане чрез Western Union на Вашите приходи от AdSense. Имайте предвид, че контролният номер на плащането е еди-си-какъв. За повече информация относно получаването на Вашето плащане, моля посетете https://www.google.com/adsense/support/bin/answer.py?hl=bg&answer=65789.
Екипът на Google AdSensе.
Смутените потребители на AdSensе не веднага разбраха защо получават известие за плащане на необичайна за тях дата. Едни заподозряха спам, други, вече удостоверили автентичността на изпращача, оптимистично решиха, че Google е започнал да раздава бонуси. Трети, че тези имейли се пращат с цел получателите им „да предвкусват по-дълго и по-отрано плащанията.” Четвърти, че това си е чиста загуба на време и капацитет и изобщо не заслужава да му се обръща внимание. На никой не му мина през ума, че мейлът по някакъв начин може да е свързан с новата промяна в Закона за данъка върху добавената стойност, този път засягаща AdSense.
Досега като че ли участниците в AdSense програмата, блогърите, минаваха за частни лица, а не търговци. Тъкмо като частни лица те сравнително бързо, лесно и недекларирано получаваха парите си от Google. Обидно малко пари, ако може да се съди по мненията на вече опиталите. Както вече стана дума, Google играе доста безцеремонно с партньорите си от малкия и среден бизнес и на всички вече започва да им омръзва от своенравните алгоритми, от колекционирането на хиляди безполезни линкове към страници с недостатъчен пейджранг, а също и от непрестанния страх, че прекалените старания за оптимизиране на сайта могат да доведат до това, да бъдат наказани от Google.
Със или без AdSense, декларирано или не, у нас на блогването май отдавна се гледа като на икономическа дейност. Ето, наскоро дори се проведе форумът Блогмастърс. На него, покрай другите проблеми, засягащи темата „успешен блог“, стана дума и за отношенията между пиарите и техните най-върли врагове, блогърите. Естествено, съвсем не в ущърб на изпадналия в криза пиар, а в името на иновирането му.
Имаме си и блог-класация Топблоглог, която оценява блоговете с помощта на алгоритъм, обработващ безпристрастно някакви конкретни данни, но и благодарение на личната намеса и личните пристрастия на администратора. Нищо ново в света на алгоритмите, нали?
Все още като че ли няма сведения някой да е забогатял от блог, но ето, че си имаме и блогъри, които не се притесняват да отправят директни предложения към разни компании, самолетни, например, които биха могли да финансират полети до произволни дестинации в замяна на реклама в постинг.
Други блогъри пък с гордост заявиха, че са пили бира с Първа инвестиционна банка, като не пропуснаха да отбележат и нейната сервилност в общуването с тях.
Малкият бизнес е нещо хубаво. Всяко произвеждане на добавена стойност е нещо хубаво. Блоговете като лични начинания, обаче, са нещо малко по-различно. Те набраха популярност и въвлякоха много от нас именно като некомерсиални и ангажирани с обществени каузи медии. Те ползваха и все още ползват безплатен софтуер и като че ли техният свят нямаше да има нищо общо със света на парите.
Е, със или без AdSense, публичността, добита в името на свободата, явно е време да се осребри.

Алгоритми в атака | Култура – Брой 9 (2711), 12 март 2010

Прочетох наскоро в английския сайт за технологични новини The Register , че три европейски портала (foundem.co.uk, немският Ciao! и eJustice.fr) отправят към Европейската комисия жалби срещу Google за подправяне на резултатите от търсенето. Отговорът на Google е постинг в блог , който гласи, че тези три компании са в заговор с конкурента Microsoft. Странно защо, но това не буди голямо съчувствие. Историята с Foundem всъщност е доста стара. Тя започва в един юнски ден през 2006, когато сайтът внезапно изчезва от Google. Foundem е от т.нар. „вертикални търсачки“, каквито са обикновено сайтовете за сравняване на цени на стоки и други показатели в някаква тясна област на търсене и е един от 3-те най-удачни сайта от този тип в Англия наред с Kayak и Kelkoo.
Седмици по-късно Foundem е шамаросан с т.нар. „quality score“, автоматична оценка, получена от AdWords (услугата за контекстна реклама на Google), показваща, че рейтингът му от „отличен“ е спаднал на „добър“, после на „слаб“ и „много слаб“. Всеки опит да се изтръгне обяснение за това падение удря на камък. Google твърди, че в оценката няма човешка намеса. Причината е алгоритъмът и най-вероятно фактът, че сайтът не предлага смислено съдържание. Низвергнат на 119 място в Google, сайтът обаче е на 1-во в Yahoo! Google мълчи по въпроса дали тази огромна разлика говори в полза на собствената му релевантност. Мълчи и по въпроса защо прословутият с обективността си алгоритъм оставя ненаказани други, съвсем подобни на Foundem, сайтове.
Тази история, макар и стара, бе публикувана в края на 2009 в The Register, отприщвайки цял поток от подобни истории за дребни мошеничества спрямо сравнително малки компании, достатъчно малки, за да представляват интерес за големи и мощни адвокатски кантори, каквато е примерно Cadwalader, Wickersham & Taft, обслужваща Microsoft. Фактът, че тъкмо Cadwalader, Wickersham & Taft започва да се интересува от тези случаи, говори недвусмислено за антитръст заговор, но май Google са единствените учудени.
Ето и една фрапантна, нашумяла благодарение на сайта Huffington Post история:
През 2007 фирмата Think Computer Corporation става един от многото клиенти на Google за услугата AdWords. След като това не донася очаквания ефект, собственикът й Алън Грийнспан решава да се откаже от AdWords и да премине на AdSense, като този път не фирмата му да плаща на Google за реклами, а Google да монетаризира трафика през неговия междувременно развил се сайт. Всичко върви по план за няколко месеца, докато на 9 декември 2008 Грийнспан не бива уведомен, че AdSense акаунтът е закрит заради „сериозния риск, който представлява сайтът му за другите AdWords потребители“. Всеки опит за контакт с Google по телефона или по мрежата е безсмислен. Оказва се, че администрацията на тази уж сериозна компания или не функционира, или е заместена от някакъв странен и враждебен интерфейс. Нататък става още по-интересно – Грийнспан открива Sedo, компания в Европа, която има договор с Google AdSense. Регистрирайки се в Sedo, той може отново да ползва AdSense, но с многократно по-ниска печалба от първоначалната. Печелившият от монетаризацията на трафика е посредникът Sedo.
Грийнспан се заинатява и решава да предяви иск към Google. Когато през март се среща с юристката на Google в съда в Пало Алто, все още никой не може да му обясни защо е санкциониран. „Причината може да е всякаква – твърди юристката. Какво ще стане, ако всички започнат да съдят Google?” „Не, не може да е всякаква – отвръща Грийнспан. Не може да ме санкционирате, защото съм със сини очи. Не можете и защото съм с кафяви.“
След дълъг и абсурден процес, по време на който, освен всичко друго, става ясно и че Google знае за личния живот на потребителите си повече от допустимото, истината най-сетне излиза наяве – сайтът е санкциониран заради забранената кой знае защо фраза „pick a link“ („избери линк“) и че това е всъщност поредната мръсна игра, която Google си позволява с малкия и среден бизнес.
Google подозира антитръстов заговор и защо не?
Жалко само, че вместо да победи Google с конкурентно добър продукт, Microsoft ще го направи, дискредитирайки го.

Играчка-плачка | Култура – Брой 6 (2708), 19 февруари 2010

Четем в пресата, че Facebook е третият по големина „народ“ в света и вероятно се питаме кой го управлява. Откриваме, че Facebook групата, която лично сме създали, ненадейно е изтрита и отново се питаме: кой управлява?
Facebook наистина е най-добре развитата социална мрежа в web, но това не означава, че не търпи критики. Най-честият повод за недоволство, знаем, е поверителността на личната ни информация в нея, а също и невъзможността, закривайки профила си, да заличим и вече споделеното от нас съдържание. Това е може би най-възмутителният от фактите, известни ни за иначе полезния социален инструмент. Недоволство предизвикват също и натрапливите рекламните скриптове, както и отявленият добив на данни (data mining), практикуван от Facebook без много шум, но за който потребителите и без това се досещат. Макар и популярен, Facebook често е недолюбван и от някои рекламодатели заради появата на рекламите им в страниците на личности и групи с прекалено нееднозначна и дори лоша репутация.
Кой обаче определя чуждата репутация във FB? Кой управлява?
Шумът в новите медии бързо избухва и бързо заглъхва, със сигурност обаче се помни шумът, вдигнат около FB групата „Да подарим безвъзмездно 1 милион цигани на щатите по случай 4 юли„.  В момента тази група съществува и наброява 415 215 члена. Може би не знаете, но като реплика на шегата „Да подарим безвъзмездно…“, също толкова на шега се появи друга една група, „Подаряваме 1 милион български расистки отрепки“, която събра хиляда привърженици, след което бе „изтрита“, доколкото нещо изобщо може да бъде изтрито от базата данни на FB. Просто на сутринта на 10 февруари инициаторите й откриха в мейлите си следното съобщение на руски език:
„Здравейте, групата ви бе отстранена, тъй като нарушава правилата, изложени в Условията за използване на сайта. Моля, обърнете внимание, че в групите се забранява публикуването на заплахи, оскърбления и неприлични изказвания. Ще бъдат изтривани също групи, насочени срещу друг ползувател, както и такива, рекламиращи някакъв продукт или услуга. Неспазването може да доведе до закриване на вашия Facebook акаунт. Ако имате въпроси, може да се запознаете с отговорите на най-често задаваните от тях на следващата страница.“
Звучи направо ехидно, нали? Всеки опит за контакт на потърпевшите с екипа на социалната мрежа по телефон или по мейл завърши с провал и много питания: Защо съобщението е на руски? Как точно е взето решението да бъде изтрита точно тази група, а множащите се и все по-многочислени расистки групи – не? Да не би FB да реагира просто на броя докладвания на потребителите в централата (reports) за неуместно или накърняващо нечие достойнство съдържание?
А може би решенията за изтриване се взимат от изкуствен интелект, реагиращ на определени думи, не и на връзката помежду им? А ако цялата кирилическа част на FB е администрирана от руски екип и по руски маниер, т.е. в тон с актуалните ксенофобски настроения в Русия? Facebook очевидно е чувствителен към географската информация, оставяна след потребителите, макар уж компанията да се отказа от регионалните мрежи миналата есен. Навярно Facebook продължава да локализира информацията с цел по-релевантна работа на търсачката. Пък и отношенията на компанията с мразещата информационните клоаки Русия съвсем не са чак толкова безнадеждни: напоследък, въпреки резервираността си, Facebook обмисля отварянето на руски офис и дори в мрежата вече има обяви за длъжността „директор по развитието“.
Не е задължително да взимаме насериозно Facebook каузите и да вярваме в ефективността им, за да сме съгласни с факта, че именно социалните мрежи, макар и порядъчно контаминирани от реклами и пропаганда, са мястото, където общуването и обменът на информация се случват все още сравнително свободно. Всъщност, дали това е така? Мислейки си за технологии, неизменно се сещам за анекдота за скорпиона, който убеждавал жабата да го пренесе на гръб през реката, обещавайки й да не се поддава на скорпионската си природа и да не я ужили.
„Природата“ на технологиите, макар и създадена от човека, не е човешка природа. Може ли да очакваме тя да ни гарантира нещо толкова човешко като свободата?

Пропаганда 2.0 | Култура – Брой 5 (2707), 10 февруари 2010

Поредна новина, засягаща темата за свободата в интернет – на 1 февруари президентът на Беларус Александър Лукашенко подписа указ, налагащ държавен контрол върху електронните комуникации. Съгласно този указ всички доставчици в страната от 1 юли 2010 г. са длъжни да идентифицират без изключения устройствата за достъп до интернет и да съхраняват цялата информацията за тях като гаранция за „сигурността на държавата и гражданите“.
Там, където традиционните медии са изцяло в услуга на властта, Интернет остава единственият независим канал за информация, ето защо нарастването на броя страни, приемащи подобни укази, не може да не изпълва с тревога обикновените граждани в мрежата. Повечето от нас са свикнали да гледат на свободата си в интернет като на даденост, по-“параноичните” обаче не забравят, че интернет не е просто едно добро изобретение, предоставено ни от добрите учени за свободно ползване, а военен проект на една конкретна държава – технология, подплатена със съответната военна доктрина.
Чували ли сте за „операции, базирани на ефекта“ (ОБЕ). Това е реално съществуваща концепция от най-новата американска военна доктрина за т. нар. мрежо-центрична война, разработена по време на събитията в Залива в началото на 90-те. Ако не сте, на сайта на изследователската програма, занимаваща се с този проблем, можете да прочетете, че ОБЕ са съвкупност от действия, военни и невоенни, насочени към формиране на модел на поведение у приятелски, неутрални и вражески сили в ситуация на мир, криза или война. Публикация на тази тема има и на сайта на българското списание за логистика CIO. Би могло спокойно да се каже, че ОБЕ – това е предварително установяване на контрол, тотално манипулиране на всяка една ситуация, независимо дали мирна, или когато конфликтът е в ход. Мрежовата война няма начало и край, тя се води постоянно и незабележимо.
Интернет е оръжие в тази война. Обхванатите от него страни, армии и правителства могат да бъдат лишени от всякаква суверенност и да станат напълно контролируеми за противника. Така интернет от инструмент за глобална комуникация може да се окаже проект за глобална манипулация.
Какво обаче предприемат правителствата за своята независимост?
В началото на годината Китай бе в центъра на вниманието заради атаката спрямо Google и заради въвеждането на SMS-цензура, но доколко правителството му иска да се справи с американската намеса, доколко успява и доколко това изобщо е в полза на обикновените китайци, е въпрос, по който може дълго да се спори.
Какво се случва в Русия и в бившите съветски републики? В Туркменистан, Узбекистан и Киргизстан, а отскоро и в Азербайджан има вече въведен контрол. Сега ще ги последва и Беларус. Достатъчен е един поглед из рускоезичните медии, за да се долови параноята. Ще цитирам няколко особено красноречиви заглавия от руските електронни медии напоследък: „Русия на XXI век: къде е тя?“, „Западна зараза в Задкарпатието“, „Интернет-партизани в името на Русия“, „Прибалтийците ги заразява американската клоака“.
Последната от изброените статии е особено интересна. Авторът й находчиво е сравнил древния римски култ към богинята на канализацията Клоацина със съвременния култ към САЩ и свободното слово, което, според официалната руска преса, не цели нищо повече от заразяване на „непокорните режими“ с „миазмите на либералния шовинизъм и политическия цинизъм“.
Пропаганда, геополитика, идеология и расови теории – може някому да звучи анахронично, но руският човек очевидно не може да бъде съблазнен с никакви материални блага и иновации в посока към прогреса, ако този прогрес не е сериозно подплатен с идеология, дори когато под патриотичните клишета ясно личат намеренията на компрадорски настроената местна власт.
Гражданите на бившите тоталитарни режими не биха се стремили така яростно към зловредните зарази, дебнещи ги в алтернативните информационни канали, социалните мрежи Facebook и Twitter, спрягани като съвременен еквивалент на радио „Свободна Европа“ и “Гласът на Америка”, ако не се чувстваха така зле третирани от пропагандата в официалните.
А и нормално ли е в състояние на мрежо-центрична война правителствата да насочват разузнавателните си средства и дезинформацията към собствените си граждани?

Изкуството на отношенията | Култура – Брой 4 (2706), 05 февруари 2010

На датата 12 януари т.г. в официалния блог на Google се появи постинг, съобщаващ, че от средата на декември м.г. компанията е обект на изпипана хакерска атака. Анализът на атаката, условно наречена „операция Аврора“, показа, че най-вероятната цел е кражбата на интелектуална собственост, а според лабораториите по сигурността на Verisign, „извършителите са агенти на Китайската държава или са ползвани нейни проксита“.

Според някои медии, Форбс например, атаката е станала възможна благодарение на пропуски в кода на PDF, четеца на Adobe, тъй като традиционно уязвимият Internet Explorer с годините бил получил много подобрения и бил станал статистически по-неуязвим.
Анализът обаче показа, че е виновен тъкмо IE и че това е типичната т.нар. „нулев ден атака“[1]. В бюлетина си от 14 януари Microsoft също призна, че уязвимостта на Internet Explorer би могла да позволи задействане на код от разстояние. Може и да звучи забавно това, че някой е решил да краде тъкмо от компанията, чието непочтително отношение към собствеността гневи мнозина, но е истина, че и от нея има какво да се открадне.
Трудностите в отношенията между Google, чиято флуидна корпоративна философия е основана на максимата, че „нуждата от информация не признава граници“, и привързания към традициите си Китай с неговата история, изтъкана от културни преврати и възбрани, съпътстващи политическите, проличаха още със стартирането на Google.cn през януари 2006. Тогава на компанията бе наложено да въведе филтър в търсенето. Сега, въпреки неблагоприятните законови условия и очевидната агресия спрямо нея, Google не възнамерява да се оттегли от бизнеса и принципите си, без на свой ред да постави условия – Китай да приеме нецензурирания вариант на търсачката. В противен случай Google наистина ще закрие офиса си там.
Въпреки воя в официалните китайски медии за американски заговор срещу държавата, някои в Китай предпочитат да асоциират Google не със САЩ, не дори и с успешния, макар и не дотам коректен начин за правене на бизнес, а с такива абстрактни и възвишени неща, като свобода на словото и човешки права. Популярността на Google в Китай е наистина голяма. А и мнозина помнят, че Китай бе измежду първите, станали партньори с друга една, не по-малко американска компания по програмата GSP[2] – Microsoft.
На отношенията между най-знаменития капиталист в света, Гейтс, и най-силната комунистическа държава е посветена дори книга – излязлата през 2007 г. изпод перото на дългогодишния редактор на бизнес уик Робърт Бъдъри „Гангчи (r.r изкуството на взаимоотношенията)“ Заглавието изобщо не е алюзия с древното „Изкуство на войната“ на Сун Дзъ – в Китай поддържането на взаимноизгодни връзки е отделно изкуство. Наследниците на древната китайска култура отдавна са оценили важността да имат стратегия и в бурно иновиращия се свят на третото хилядолетие. Във връзка с това, още през 1996, в шеста глава на своя труд „Възходът на мрежовото общество“, Мануел Кастелс направи едно предвиждане. Той очерта контурите на „един мегаполис в процес на зараждане, който дори все още не е отбелязан на картата“, но „който ще бъде измежду доминиращите индустриални, бизнес и културни центрове на XXI век“. Става дума тъкмо за намиращата се в Южен Китай метрополитна регионална система Хонконг – Шънджин – Кантон – делтата на Перлената река – Макао – Жухай, откъдето вероятно е дошла и атаката.
Въпросът сега е кой в тази хранителна верига от власт, иновации и игри на лоялност ще се окаже последното й звено: китайските хакери, атакували Google „по патриотични причини“, Google, защитаващ бизнесинтересите си под ореола на „човешките права“ или Microsoft, чийто уязвим браузър в крайна сметка изигра немалка роля за успешността на хака?
Дали пък Google не е на път да си намери майстора?

 


[1] Zero-day (or zero-hour) attack – хакерска атака, ползваща недостатъците на софтуер, за които все още няма защита и за които знае единствено производителят му.
[2]Government Security Program – глобална инициатива, за която се знае, че доставя на правителствата контролиран достъп до Microsoft Windows кода и друга поверителна техническа информация.

 

Наглите интерфейси | Култура – Брой 2 (2704), 20 януари 2010

Обнародван за пръв път в Държавен вестник на 22.05.2007, влязъл в сила на 1.01.2008, изменян и допълван многократно, в края на миналата година печално известният Закон за електронните съобщения отново претърпя поправки: на 22 декември бяха гласувани онези текстове в него, които се отнасяха за масовото следене на гражданите.  Този път вълненията бяха свързани не със „задържането на данни”, а с т. нар. „прихващащи интерфейси”, позволяващи директното следене в реално време от страна на силите на реда. И дори случващата се в същото това време, широко отразявана в медиите акция под кодовото название „Наглите”, не можа да отклони съвсем вниманието от новината.

Новата година също започна под знака на ЗЕС – на пети януари в сутрешния блок на БНТ, покрай анонса на новия екшън, озаглавен този път „Апашите”, гостът в студиото, министър Цветанов, заяви, че интерфейсът „за контрол на трафичните данни от мобилните оператори” може и да не бъде въведен, „ако те (операторите) бъдат задължени да предоставят в рамките на два часа данни на разследващите органи”.
Целият текст заедно с видео от интервюто могат да се видят на сайта на БНТ. От тях зрителите ще разберат като че ли главно две неща: първо, колкото по-бърз е достъпът на силите на реда до трафичните данни, толкова по-успешни ще са кампании, като „Наглите”, „Апашите” и всички други, които евентуално ще последват; второ, не бива едностранчиво да насочват недоверието си към Министерството на вътрешните работи. Доставчиците на телекомуникационни услуги също заслужават недоверие. Това, което не разбират болшинството неизкушени зрители обаче, е що за технология са тези интерфейси? Какво могат да правят? Защо да са опасни? Нещо повече: следейки разговора между журналист и министър, те остават с чувството, че и събеседниците не разбират. Например, реагирайки на цитираната по-горе готовност на министъра за отказ от интерфейса, водещият пита: „За трафични данни ли става въпрос, или за мобилни оператори?” Министърът отговаря: „Да”. Каквото и да значи това! Може би и на двамата не им хрумва да въведат в разговора си малко еднозначност с темата за неизбежната конвергенция на каналите за комуникация, идваща с напредъка на технологиите и с всичките последствия за хората и начина им на живот; за хибридизацията на видовете хардуер, с който си служим (вече нито телефоните са просто телефони, нито компютрите – компютри); за това, че „оптимизирането“ на все по-грамадния трафик на цифровизираното ни живеене отдавна вече е евфемизъм на „следене”. За това, че не може да е само въпрос на вътрешна сигурност достъпът до информацията за гражданите на тази страна, със сигурност има заинтересовани и извън нея?
Въпреки очевидното удобство на прихващащите интерфейси за проследяване в реално време, никъде в Европа не е позволено ползването им. В Германия, Унгария и Чехия гражданите водят дела пред Конституционния съд заради заплахата за човешките права, която тази технология носи със себе си. Във Великобритания (през април 2009) и в Румъния (ноември 2009) интерфейсите бяха признати за противоконституционни и не би могло да бъде иначе – Европейският съд за правата на човека вече се произнесе веднъж (по делото С. и Майкъл Марпър срещу Великобритания, 2007) и обяви, че обща базаданни за всички граждани с цел превенция на евентуални престъпления третира гражданите като престъпници по подразбиране и нарушава презумпцията за невинност и чл.8 от Европейската Конвенция за правата на човека.
Как ще се развият нещата у нас? Едва ли има оптимисти, въпреки показаната готовност за компромис от страна на властта.
Честита Нова 1984!

Светът според Мърдок | Култура – Брой 45 (2702), 23 декември 2009

Докато четящият вестници свят преглъщаше новината, че Рупърт Мърдок все пак е направил съдържанието на News Corp неоткриваемо за Google, друга една новина, по-точно мълва, привлече вниманието и донякъде обясни куража на медийния магнат да върви срещу тенденциите в разпространяването и потребяването на новинарски услуги в мрежата.
На 1 декември Reuters цитира източник, „близък до ситуацията, но неоторизиран да говори по въпроса“, съобщаващ, че News Corp и Microsoft обединяват усилията си срещу Google, но макар компаниите да имат общ интерес, финансовата основа на една евентуална сделка не изглежда чак толкова солидна:
Пред медиите Microsoft отрича кроежа на анти-Google заговор с News Corp или с който и да е друг издател, готов да предоставя в мрежата съдържание срещу заплащане, но подобни стратегии и похвати за правене на бизнес като че ли никак не са чужди на стила на компанията. А откакто през май т.г. Microsoft пусна на пазара и своята собствена търсачка Bing, подкрепена от неизменната скъпа и прескъпа рекламна кампания, повече от логично е да се предположи колко силно компанията иска да стъпи здраво на пазара на търсачките. На Bing вече й се приписват над 10% дял от този пазар, но шанс да се окаже измежду новините на годината май ще получи не благодарение на зашеметяващите си качества като услуга, а заради мълвата, че News Corp търси и дори намира съюзници във войната си с Google.
Ако въпреки всичко мълвата не е вярна и Microsoft не възнамерява да плаща на собствениците на вестници и издатели да изтеглят съдържанието си от Google, за да го предоставят на Bing, то на какво разчита тогава Мърдок? На собствеността си върху новините? На лоялността на читателите си?
Новите медии доказаха, че новините не могат да бъдат собственост. Те никому и нищо не струват, те просто се случват. Събирането, филтрирането и отвеждането им до крайния консуматор, обаче, не е благотворителност и струва пари. Каналите, по които новините текат и биват интерпретирани – медиите – винаги са нечие притежание. Ето защо би било добре, ако ние като потребители на тези новини разполагаме с достъп до повече от една интерпретация, до повече от една медия. Само така бихме били спокойни, че собствениците на тези медии не ни дезинформират с оглед на някакви свои лични интереси и пристрастия. Агрегаторите на новини като Google News са извънредно полезен инструмент за целта и са чудесна алтернатива на света, който Мърдок е създал и се стреми да увековечи за себе си с тактиката си, евфемистично наречена от него приятелски, неофициални разговори на общи теми с политици, предимно с ранг премиер-министри. Знаем как успоредно, с нарастването на интересите му в даден район, Мърдок се превръща последователно в личен приятел ту на един, ту на друг политик, като съответните лични пристрастия по някакъв странен начин винаги са в синхрон с флуктуациите и в политическите му виждания, които пък по още по-странен начин се оказват във връзка с политическите бъркотии в съответната страна. Стратегиите при експанзията на News Corp в САЩ и Азия не се различават по същество от тези в Англия, например; защо тъкмо сега, при опита за завладяване на територии във web, те да са различни? Това, разбира се, са само предположения. Като истински мотив за своята решителност против Google Мърдок сочи желанието да има лоялна аудитория.
Верно е, че четящите новини през агрегаторите са изключително непостоянна аудитория, трафикът от тях силно варира – малцина са тези, които биха разлиствали страница след страница «New York Times” заради самия него, а не заради една единствена интересуваща ги тема. Точно те са тези, които Мърдок нарича лоялни читатели. Но какво да се прави – изменил се е начинът, по който всички четем напоследък. Всички ние се нуждаем от колкото се може повече интерпретации на една и съща новина, а не от клонинги на новината, поднесена ни от различни медии. Защото тъкмо старите медии са тези, които се изкушават да пестят усилието си за стойностен или безпристрастен коментар, разчитайки понякога дори на „безстопанственото“ съдържание онлайн.
Колкото и да е разбираема неприязънта на Мърдок към все по-летливия и непостоянен контингент читатели, по-редно е да се погрижи за репутацията си и да увери лоялните, че лоялността им не ги прави по-зле информирани. Толкова повече, че Google вече прави жест към създателите на съдържание. Но за това – догодина.

Небетшекер | Култура – Брой 44 (2701), 17 декември 2009

Преди да е станало крайно наложително отново да пиша за Google, ще се опитам да обърна малко внимание на противоречивия свят на социалните мрежи и по-точно на свръхпопулярната Facebook. Темата за достъпа на другите до споделяното от нас съдържание и за смисъла от това споделяне не престава да тревожи и най-пристрастените измежду нас, особено след като през февруари т.г. в блога на Facebook Inc. се появи съобщение, уведомяващо ни, че компанията възнамерява да си присвои правото да ползва, копира, издава, дистрибутира, възпроизвежда, модифицира, съхранява, публикува, превежда, публично показва, скенира, преформатира, модифицира, редактира, цитира, адаптира, създава производни и разпространява това наше съдържание. Гневните реакции на многохилядното Facebook поданство тогава успяха да откажат ръководството от намеренията му, даже нещо повече: през юли вицепрезидентът и отговорник за поверителността на информацията Крис Кели обяви , че тепърва предстоят промени в посока към по-голям контрол на потребителите върху собственото им съдържание и за тази цел започват тестове на нивата на сигурност с малка контролна група от тях.
В блога се появиха и трите базисни принципа на ефективната защита, на които Facebook държи, а именно:
Контрол. На потребителите трябва да им е възможно да управляват достъпа на аудиторията до информацията, която споделят, без при това да страда връзката им с важните за тях хора.
Простота. Когато инструментите са прости, охотата да бъдат ползвани е по-голяма.
Свързваемост. Инструментите са ефективни само когато хората могат ефективно да балансират между достъпа до информацията и нейната поверителност, между това да откриват и да бъдат откривани.
Съвсем наскоро, на 1 декември, на блога на компанията отново се появи постинг по темата.  Този път това бе отворено писмо на основателя на Facebook Марк Цукерберг към 350-милионната аудитория, обявяващо, че периодът на тестване, започнал през юли, приключва. Като причина за досегашните проблеми със сигурността бе посочено разрастването на регионалните мрежи, затрудняващо контрола на потребителите над съдържанието им. Промените ще бъдат факт в рамките на седмица-две и ще се изразяват в премахване на тези регионални мрежи, като в замяна всеки отделен потребител ще получи възможност да контролира достъпа до всяко отделно парче информация, което споделя. Указания как да променим настройките си и потвърждение, че сме се справили успешно, ще получим под формата на лични съобщения.
Само за ден под отвореното писмо на Цукерберг се появяват над 17 000 коментара, този път не негодуващи, а изпълнени с благодарности за грижите и признания в лоялност и любов.
Малко е трудно да си представим как точно направените промени в настройките и инструментите ще предпазят потребителите на Facebook от собственото им безразсъдство да споделят несподелимото, от погрешни интерпретации и вероломство, но и едва ли някой очаква социалният му живот да започне изцяло да зависи от интерфейси. Важен е жестът на Цукерберг.
И все пак, какво ли мисли за поверителността на съдържанието полицаят Джон Хайтър, който на 26 април т.г. имá нещастието да види свой поверителен постинг във Facebook с големи черни букви на страниците на The People, гласящ: Пак имах късмета да убия някого. Овапцах я. Може ли постинг като този да си остане лична и неприкосновена тайна на фона на лондонските вълнения срещу Г20 през април т.г. и убийството на невинния гражданин Иън Томлинсън, видяно на запис от многомилионната аудитория на Guardian, или е нарушено личното пространство на полицая в разрез с клауза 3, засягаща личната информация, на Британския практически кодекс? Може би наличието на обществен интерес тутакси лишава това изказване от частния му характер.
А у нас? Как е у нас? Какво ли мисли за Facebook наскоро отвлеченият (и вече откупен) Румен Гунински, за чиито похитители се знае, че не са имали проблем с медии и полиция, докато са изнудвали родителите му през социалната мрежа? При това, включвайки се в групата „Румен Гунински – Ние сме с теб“, сформирана в защита на студента?

 

Google, отново Google | Култура – Брой 42 (2699), 01 декември 2009

Светът напоследък се върти около Google. Само в рамките на няколко дни успяхме да научим че:
– Рупърт Мърдок все пак възнамерява да премахне съдържанието на News Corp’s от индекса на търсачката;
– че има ново споразумение между Google и обединените американски издатели относно книгите в Google Books и то касае книги, регистрирани в копирайтните служби на САЩ, или публикувани в Англия, Австралия и Канада. Архивът няма да съдържа книги на европейски автори;
– че Google ни предлага иновативна операционна система, основана на облаковия компютинг;
– че Google е трагедия. Поне според всепризнатия ерудит Умберто Еко.
Всяка една от тези новини заслужава специално внимание с риск фамозната търсачка да се превърне в единствена тема за месеци занапред, но сега ще се задоволя с премиерата на иновативната операционна система, Google – Chrome OS. Толкова повече, че изминаха месеци от анонса й на сайта на компанията.
Какви са тенденциите, предизвикали появата на Google Chrome OS?
– нетбуците (малките, свръхлеки и сравнително евтини лаптопи) стават все по-популярни;
– мобилните телефони стават все по-интелигентни и удобни за работа в интернет;
– облаковият компютинг става все по-вездесъщ.
Google Chrome OS е за хората, които прекарват повечето си време в мрежата, работейки, общувайки, правейки покупките си в нея. От блоговете на Мат Кътс,  TechCrunch  и Дани Съливан , предавали на живо премиерата на Операционната система на 19 ноември, можем да добием представа за въпросите, които вълнуват публиката, и отговорите, които вицепрезидентът Сундар Пичай и основателят Сергей Брин дават:
– Колко ще ни струва това удоволствие?
– В рамките на обичайното за компютърни продукти.
– Какви стандарти се изискват?
– Google е напредничав и иска HTML5 .
– А драйвъри и хардуер?
– Има предпочитания към качествените компоненти и отворения код.
– А как стоят нещата с приложенията?
– Само във web. Никакви изпълними файлове вече, включително и за обработка на изображения.
– Как ще се разбира с другите браузъри?
– Браузърът е и оперативна система (ОС). Който иска, може да направи ОС от някой друг браузър, но когато работи с хром, не би следвало да очаква той да работи с Opera.
– Само за нетбуци ли е подходящ?
– Засега за тях е най-подходящ.
– Офлайн достъпът?
– По подразбиране е пригоден към wifi. Ако ползвате HTML5, на теория можете да го ползвате и офлайн.
– Какъв е бизнес моделът?
– Само хората, ползващи web, могат да са от полза за Google. Операционната система е с отворен код и позволява по всяко време да махнете рекламите.
– Доколко може да се разчита на Chrome OS? Gmail понякога търпи сривове?
– Услугите, основани на облаков компютинг, са много по-сигурни от тези на клиент-сървър архитектурата.
– Отношения с устройства за съхраняване на данни с периферни устройства?
– Всичко от сорта би следвало да сработи. Работи се и върху възможността Chrome OS да принтира.
– Има ли „война на облаци”?
– Ние се фокусираме върху нуждите на потребителите, а не сме обсебени от стратегии.
Но ето и няколко въпроса, чиито отговори не съзрях:
– Колко ще ни струват все пак тези приложения? Ще може ли да си купим някоя версия и да си я ползваме неограничено или поне до момента, в който ще можем да си позволим ъпгрейд? Или ще трябва да ъпгрейвдваме задължително всеки месец, ако искаме изобщо да си ползваме машините?
– Колко ще ни струва трафикът? Той може да не ни струва нищо у дома, но да е много скъп, докато пътуваме (в EU всеки мегабайт трафик струва около $3, така че гигабайтът възлиза на $3000!)
– Как ще се гарантира поверителността на данните? Данните могат да са в криптиран вид, локализирани в паметта на машина, но дали са криптирани и в „облака“? И друг път е ставало дума за това – чии стават архивите, които вече няма да съхраняваме на собствените си машини?
На фона на тази повсеместна атомизация на съдържанието в мрежата, неизбежно е да се запитаме дали скоро няма да заплащаме цената изобщо да ни има с това да принадлежим на някой „облак“?