Летен трилър | Култура – Брой 28 (2731), 23 юли 2010

Това лято из медиите витае отчетлив ЯнФлемингов дух, само че в съвременен IT вариант. Естествено, става дума за шпионския скандал, разразил се между САЩ и Русия на 30 юни, буквално часове след посещението на руския президент Медведев в Белия дом.

След серия акции на 27 юни в Бостън, Йонкърс, Монтклер и Северна Виржиния, федералните агенти на САЩ успяха да заловят Нелегалните (The Illegals) – 10 дълбоко внедрени в страната им агенти, събиращи за Москва години наред информация относно американските ядрени оръжия, икономика и кулоарен живот. С това излезе на бял свят и в детайли една доста интересна шпионска технология. Манхатънската част от мрежата – фамозната червенокоса Анна Чапман и нейният партньор, руски държавен служител – са действали например така: Чапман влизала в някоя манхатънска книжарница или кафене, вадела лаптопа си, задействала е за около 30 минути ad hoc безжична връзка с неголям обхват, създавана от специално устройство, свързано с MAC[1]-а й, след което изпращала информацията. Служителят стоял с куфарчето си на отсрещния тротоар или е минавал оттам с колата си. 20 от тези 30 минути са му били напълно достатъчни, за да приеме информацията. Честите срещи на Чапман (десетина от тях само в периода януари – юни) са помогнали на агентите от ФБР да забележат два постоянно срещащи се МАС адреса и комуникиращи помежду си посредством ad hoc мрежа, а самото наличие на такава мрежа е могло да бъде установено лесно с помощта на популярен тип софтуер, достъпен в различни версии в комерсиалната мрежа.
Другият интересен инструмент е една стеганографска[2] програма, поръчана специално за целта от руските външни разузнавателни служби и ползвана от останалите членове на групата, четири фиктивни семейни двойки. Локализираните в Бостън и Ню Джърси двойки, Доналд Хийтфилд – Лий Ан Фоли и Синтия и Ричард Мърфи, необичайно често са даунлоудвали файлове с изображения от мрежата, което е навело агентите на мисълта, че изображенията не са просто картинки, а скрити, недостъпни за невъоръжено око, послания. Анализирани чрез споменатата стеганографска програма, те са били разкодирани, в резултат на което били сведени до текстови файлове. Текстовите файлове на свой ред също са били криптирани и за достъп до тях е била нужна парола от 27 знака. Ползваната стеганографска програма е била софтуер, който не може да се купи отникъде, но разследващите агенти са открили копия от него при тайните си претърсвания на домовете на заподозрените.
Над сто послания са били намерени само при обиска в Ню Джърси. Бостънското разследване пък е отвело към цяла мрежа от сайтове, съдържащи такива скрити съобщения.
Размяна в движение на flash памет из оживените места в Ню Йорк, купуване, модифициране и подмяна на лаптопи, блокиращи нормалния си ход на работа в “подходящ” момент, са други колоритни IT детайли от този трилър, приключил на 30 юни с арестуването на летището в Ларнака на последния от Нелегалните.
Едва поохладнели от този горещ сюжет, можем спокойно да очакваме още и още подобни сюжети, макар те да съществуват засега единствено в догадките ни. Да вземем само скорошните скандали около Google. Навярно си спомняте какви ги натвори тази компания със своите Street View служби, позволявайки си да събира лична информация на потребителите на безжични връзки из множество градове по света. Наскоро в стремежа си да предизвика разследване на най-високо ниво, служител от американската комисия за защита на потребителите повтори маршрутите на колите на Google Street View през Вашингтон, окръг Колумбия, и установи, че много от членовете на Конгреса ползват некриптирани Wi-Fi мрежи и не е изключено тяхната лична информация също да е попаднала у Google. Което определено би представлявало съблазън за терористите и опасност за сигурността на страната. Най-интересното е, че и председателката на подкомисията по разузнаване към Камарата на представителите Джейн Хармън не е криптирала Wi-Fi връзката си.
 


[1]Media Access Control адрес или накратко MAC адрес е уникален идентификатор задаван на мрежовите адаптори от техния производител. Предполага се, че няма два хардуера с еднакъв MAC адрес.
[2]Стеганография – древно изкуство на поверителното писмо, придържащо се към стратегията “сигурност посредством неразбираемост”.

 

Глас народен | Култура – Брой 26 (2729), 09 юли 2010

В новия избирателен кодекс интернет страниците ще бъдат третирани като медия, а блогърите и участниците в социалните мрежи – не като безликия глас народен, а като еднолични автори, лишени от удобството на анонимността, за да могат при случай да понесат отговорността си за невярно или зле поднесена информация. Особено в дните преди избори.
„До момента у нас интернет не се разглежда като медия и не подлежи на регулация, което е крайно време да бъде поправено“, четем в Монитор мнението на неназовани IT специалисти. Интересно, всеки един технолог гледа на технологиите като на нещо, подчиняващо се на закони, различни от тези в нетехнологичния свят на чисто човешките ценности. Въпросът за безконфлитното прилагане на човешките закони в технологична среда е стар, колкото е стар и научно-техническият прогрес, а конкретното проявление на неразрешимостта му в случая се състои в това, че не е ясно как точно ще се провежда борбата с анонимността в интернет, след като тъкмо нейното опазване напоследък е една от движещите сили на прогреса. Да вземем само WikiLeaks. Това е буквално царство на анонимността, но в базата данни на WiliLeaks по никакъв начин не може да просъществува информация, която да не е „от политически, дипломатически, исторически или етически интерес“. Спамът, рекламите, самоцелните злословия и сензациите са невъзможни там или, иначе казано, и там регулация съществува, но не в полза на частни лица и техните инициативи, а единствено с цел на информация от голям обществен интерес да се дава гласност и да се даде възможност да бъде обсъждана открито от всички.
Страховете на политиците у нас от клевети, оправдани или не, и мерките, които предприемат с този закон, със сигурност ще доведат до някаква промяна в поведението на потребителите онлайн: дали броят желаещи да надянат обувките на интелектуалеца благоразумно ще се редуцира до някакво по-скромно число; дали интелектуалецът ще се окаже сред изчезващите видове на аналоговото минало, а сцената – освободена за една нова, безлика сила, която да не е непременно този Левиатан на тълпите, който Ален Менк и Ортега и Гасет мрачно описват, а чисто и просто израз на факта, че човечеството е все пак едно цяло.
В търсене на дискусия по темата из блогосферата и форумите, натъкнах се на една доста оживена – “Медии ли са блоговете” във вестник Капитал.  В нея професионалният журналист и собственик на блог Иво Инджев спори със студента по информатика Боян Юруков, защитавайки тезата, че опитът за регулиране на свободното писане в интернет е най-доброто признание за това, че блоговете и социалните мрежи имат влияние, в резултат на което може да се очаква, че и други блогове ще получат статута на медии благодарение единствено на своите качества и на личното усилие на собствениците си, което, макар бавна и трудна, ще е една окончателна победа на новата медия над старата. Според блогера Юруков, блоговете и социалните мрежи не могат да бъдат третирани като медия и дори опитът да бъдат наречени “нова медия” не е нищо повече от подвеждащ опит за обясняване на нещо качествено различно с помощта на вече съществуващото и добре познато старо.
Аз съм по-склонна да приема второто мнение, доколкото е обосновано технологически и е необременено от едиповата наследственост на първото – информационната среда е хаотична, абсолютно лишена от инертност, в нея всичко се случва спонтанно, колективно и личността не е от особено значение. Но без специални усилия, важната информация в тази среда трудно би могла да задържи вниманието на аудиторията в битка със спама. Ето защо не ми допада това, че и двамата опоненти пропускат една важна подробност – собствеността в мрежата. Както всяка друга медия, и този вектор си има собственик и е напълно нормално да се очаква, че ще работи в негова полза. И макар новият избирателен кодекс да предвижда всеки агитационен материал да съдържа информация, че купуването и продаването на гласове е престъпление, едва ли някой скоро ще заговори за технологизирания политически маркетинг и разните му там инструменти, които неявно, но много ефективно работят: вирусен маркетинг, оптимизация на търсачки… Нима тези неща не съществуват?

Не така, господа! | Култура – Брой 25 (2728), 02 юли 2010

Тъкмо се вдигна шум около промяната в избирателния кодекс, засягаща пишещите по блогове и социални мрежи, когато цензурата в мрежата засия в пълен блясък в другото си превъплъщение, по-познато като “копирайт”. Става дума за операцията, поръчана от Асоциация Българска Книга, проведена на 22 юни 2010 г. от служителите на Главна дирекция „Борба с организиранатапрестъпност“ и широко отразена в медиите като акция по „пресичане на пиратско разпространение на книги в интернет пространството”. Тя се състоеше в разгрома на най-голямата виртуална библиотека на български, chitanka.info, в резултат на което сървърът на chitanka бе иззет, а хората, стоящи зад сайта, гръмко разобличени като престъпна група, нанасяща вреди за стотици милиони левове на автори, преводачи, книгоиздатели и разпространители.
Неустрашимият “рицар на книгата” Явор Колев, обаче, този път недооцени обратната страна на PR-медала – шумът в медиите автоматично предизвика ответен залп от страна на публиката, която – ах, каква изненада! – вместо да аплодира погрома над тези вредни за обществото индивиди, повдигна наболелия въпрос за сенчестата непрозрачност на бизнеса с книги у нас. Станаха ясни и други детайли, като например този, че издателите, поръчали акцията, дори не са направили опит да комуникират с chitanka. И това при положение, че освен информация за обратна връзка, на сайта е имало и форум, а хората зад сайта дори не са възнамерявали да се крият. На тях все още никой не е дава думата, но в мрежата, така или иначе, се появиха още детайли:
– По-голямата част от нещата в chitanka са не просто сканирани, а преведени от доброволци преводачи, т.е., това, което се разпространява, не е преводът на издателството.
– Много от текстовете са взети от друго място из нета и е посочено откъде.
– chitankaта се самоиздържа с труда и парите на доброволци.
– Много български автори сами са предоставили произведенията си на chitanka.
Да, авторите го правят. На издателите може да им звучи нелогично, но явно тенденция е да започнат да го правят и по-често. Като един върл привърженик на трудния и бавен начин за правене на книги, нуждаещ се от всеки елемент в издателската машина, който да гарантира качеството на крайния продукт, би трябвало да съм изцяло на страната на Асоциацията. Но истината е, че мисълта за работа с хора, които защитават интересите ми, да, моите интереси, с помощта на тежковъоръжени полицаи, само за да компенсират след това провала си с неизплащане на хонорари и арестуване на труда ми за вечни времена, изглежда още по-нелогично.
Много от нас, авторите, открай време гледат на цифровата среда като на средство, пък макар и крайно, за измъкване от абсурда; това обаче не означава, че абсурдът под формата на комерсиализация не е намерил трайно място вече и в нея. Акцията на ГДБОП изобщо даже не е продиктувана от липса на интерес у издателите към обновяване и цифровизиране на бизнеса. Тъкмо обратното – погромът над chitanka е стъпка в посока към поделяне на цифрови територии. Доколко случващото се е в синхрон с европейските предложения от Зелената книга за развитие на креативните индустрии, в която, ако си спомняте, щяха да се защитават интересите на тези, чийто единствен ресурс е талантът,  засега можем само да гадаем, но като че ли е по-добре да не се осланяме много на оптимизма си. Комерсиализирането и прогресът винаги са били две различни и в конфликт помежду си движещи сили.
В заключение ще цитирам един интересен коментар на случилото се. В есето си, озаглавено “Големият страх от читателите” , доц. Милена Цветкова пише: “… всяка виртуална библиотека разпространява съдържания, а не книги! Съдържанието по природа е дигитално!” “Нека увълчените занаятчии в полето на книгата вземат, че калкулират отделно съдържание и отделно хартиения си продукт, известен като книга. Поне там да видим кому трябва да плащаме, като четем файлове.”
Или, иначе казано, време е издателите да направят дейността си максимално прозрачна и да започнат да комуникират с тези, които в момента грубо изнудват – читателите за парите им и авторите за труда им.
Междувременно Читанката възобнови съществуването си на адрес http://chitanka.gdbop.com/, а съдържанието й може да бъде изтеглено от Пиратския залив.

Информационното гърне с мед | Култура – Брой 24 (2727), 25 юни 2010

Информацията е крайно интересна субстанция. Тя някак си не принадлежи на материалния свят и в същото време интензивно му въздейства. Тя е подобна на библейската манна небесна, спасила от гладна смърт евреите в пустинята, която, според легендата, била сладка като мед и чиста като утринна роса, но само когато била събирана, за да засити нечий глад. Съхранена със спекулативна цел, завъждала червеи. Точно за този библейски сюжет се сещам, следейки от известно време на сайта The Register поредната история с главен протагонист и събирач Google, където ролята на манната е отредена на личните данни на потребителите на безплатните Wi Fi връзки.
Историята започва на 27 април с оплакване на германската комисия за защита на личните данни, че бръмчащите насам-натам из градовете коли на Google Street View[1] сканират отворените Wi-Fi мрежи и събират и-мейли и друга поверителна информация. В отговор Google казва, че са събирани единствено сведения за хардуера на мрежите и че те ще бъдат ползвани в продукти като Google Maps, разчитащи на локални данни. Дни по-късно следват признания от страна на компанията за поредната “грешка” и уверения, че макар и събрана вече, тази лична информация няма да бъде ползвана, а ще бъде изтрита. Не и преди „регулаторите в съответните страни да бъдат попитани как точно да стане това”, обаче. От гражданите на мрежата се иска просто да повярват, че едни погрешно оборудвани коли със софтуер, в който съвсем погрешно са били добавени парчета напълно работещ код, съвсем случайно и по грешка са прихващали личните им данни. И това се е случвало в продължение на 3 години. 3 години, по време на които множество градове от над 30 страни са били обходени и от тях като от кошери са били изсмукани капка по капка, бит по бит 600GB информация; и това всичкото се е случило без знанието на Google управата, а по личната инициатива на неназован техен служител. Следват одити от страна на Европа и от страна на САЩ. И независимо от различията в законите, присъдата е единодушна: събирането на подобни данни е незаконно и те трябва да се унищожат. Само след дни, обаче, унищожаването е спряно под предлог, че има „някои неясноти”: едни страни са пожелали изтриване на данните, други – те да бъдат съхранени за известно време. Една страна пък е пожелала съхраняването им, след като е искала първоначално те да бъдат изтрити. Накрая Google решава да запази всичко, като това става не без настояването на Европейската общност. Естествено, че колкото и да се помайват около гърнето с манна, нито една от страните в спора не би пожелала без замисляне да изхвърли вече източеното от информационния кошер. С днешна дата знаем, че данните в Ирландия, Австрия и Дания са изтрити, а в Белгия, Франция, Италия, Испания, Германия, Швейцария и Чехия са запазени. Запазени са за всеки случай и всички останали данни на всички останали страни. Всичко тъкмо започва да изглежда приемливо в очите на мрежовите граждани, когато на 3 юни отново гръмва новина и тя е, че още през януари т.г. спорната технология за източване на данни през Wi Fi възли е била патентована, а методът – описан в приложение, което може да бъде видяно на сайта на Американската патентна служба с адреса на Google за обратна връзка.
Възможно ли е компанията, патентовала продукт, за чието съществуване доскоро се е правила, че не подозира, да се е възползвала от него съвсем случайно, натрупвайки по грешка огромно количество скъпо струващи данни? При все това, Google упорито продължават да твърдят, че това е инцидент и че палавият програмист, отговорен за „иновацията”, ще бъде наказан дисциплинарно. „Бяхме прецакани и изобщо не бива да се съмняваме в това”, невъзмутимо заключава Ерик Шмид, изпълнителният директор на Google по този повод. А Брин, от своя страна, също толкова невъзмутимо твърди: „… всяка една успешна организация е донякъде арогантна.“ И има предвид „прецаканата” Google, разбира се.

 


[1]Google Street View е технология, обслужваща Google Maps и Google Earth и доставяща панорамни гледки от различни краища на света. Пусната е в действие на 25 май 2007 първо в САЩ, а после и по света

Майски фрустрации | Култура – Брой 22 (2725), 11 юни 2010

Отхвърлянето от страна на ICANN на кандидатурата на България за кирилически домейн „.бг“ съвпадна с тазгодишния празник на писмеността ни и съвсем очаквано даде повод за патриотични фрустрации в тона на познатото “и ний сме дали нещо на светът, а той, светът, отново неблагодарно ни подценява”. Има и по-рационална причина за недоволство, но тя е някак в периферията на медийното внимание. Става дума за бизнес. Позамряла на глобално ниво от края на миналия век насам заради безскрупулни спекулации, доходната търговия с имена на домейни се възражда отново благодарение на въвеждането на многоезичните имена на интернет области (МИИО) (на английски Internationalized Domain Name или IDN). Не и в България, обаче. ICANN отхвърли нашата заявка, при все, че бяхме измежду първите страни-кандидатки за домейни от първи порядък на собствената ни азбука редом с Китай, Русия и Сирия. Ето че Китай сега е с два одобрени домейна от висш порядък, а Русия вече се перчи със своя “президент.рф”. Като причина за отказа, макар и неофициално, бе изтъкнато визуалното сходство между кирилическото “.бг” и латинското “.br”, представляващо кода на Бразилия. Тази причина далеч не се вижда убедителна на всички. Фирма Унинет, например, която от години се опитва, да продава “.бг” домейни, без да има пълномощията на регистрар*, и при все неяснотите около евентуалното одобрение от страна на ICANN, твърди, че решението на ICANN “понамирисва”. Друг е въпросът, че и самите Унинет понамирисват в своите тактики да борят монопола в “свободния” и “ничий” интернет и вместо акредитация от ICANN, единственият реален резултат от тяхната дейност е анкета в сайта Фрогнюз, гласяща: “След отказа на ICANN за домейн бг, сдружението „Унинет“ ще върне ли парите на хората, запазили си домейн?” Коментарите отдолу са в смисъл, че парите няма и не трябва да бъдат върнати, защото нищо не оправдава загубите на купувачи, позволили си да бъдат неосведомени.
Там е работата, че колкото и лошо нещо да е монополът в търговията с имена на домейни, повечето на брой мошеници не правят бизнеса по-почтен и от полза за купувачите. Анархията пък е още по-сериозен проблем, поради което строгата процедура по акредитацията на регистрари за отделните държави явно ще си остане единствената гаранция срещу хаоса.
Обвиняваният преди време в монополизъм представител на тази организация за нашия регион, г-н Вени Марковски, опровергава в блога си упреците в непрозрачност и затвореност на работата на ICANN така:  “… много важно е да се знае, че всеки има право да участва в срещите на ICANN. Участието може да става както на място, така и дистанционно – чрез Интернет. ICANN не е затворен клуб, в който да се допускат само определени хора, а предлага нов, отворен модел за участие на всички заинтересовани – потребители, бизнес, правителства.”
Според Марковски, ICANN не може да взема отношение по дискусии, засягащи България, да подкрепя едни или да дискриминира други. Просто причината била у нас самите – никой в България не бил потърсил консултация с ICANN с изключение на Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията. Те ще са и тези, които ще обявят в крайна сметка регистрара.
Според някои коментиращи в мрежата, с отказа на “.бг” домейна, ICANN са направили сериозен гаф. ICANN очевидно нехае за този свой гаф и предпочита да забулва решенията си в непрозрачност. Това, че България, с нейните заслуги към кирилицата, е една от първите кандидатки за другоезични имена на домейни, очевидно не е достатъчно трогателна причина.
Всъщност, ако желанието да имаме домейни на кирилица е продиктувано не толкова от користни бизнес мотиви, а единствено от желание да защитим идентичността си в мрежата, то би могло да се започне от нещо по-практично и лесно постижимо. Поглеждали ли сте скоро правителствения ни сайт. http://www.parliament.bg Можете ли да отгатнете кому и за какво служи?
* Регистрар – организация или търговска единица, акредитирана от Internet Corporation for Assigned Names and Numbers (ICANN) или от някой местен авторитет по въпросите с имената на домейни от първи порядък, която управлява резервацията на имена на домейни в интернет съгласно наличността в базата данни с цел да ги предоставя на гражданите

Социални дрожди | Култура – Брой 21 (2724), 04 юни 2010

Наблюдавали ли сте как в някой интернет-форум или социална мрежа втасва поредната грандиозна новина? Ето, наскоро във Facebook се разпространи слухът за опит за отвличане на дете в софийски мол. Никой не разбра кога и откъде е дошъл, дали детето е момче или момиче и дали молът изобщо е софийски. Тъкмо в социалната мрежа обаче слухът набъбна и доби достоверност, поразявайки жертвите си избирателно и с относителна точност (появявал се е като статус-съобщение предимно в профилите на хора с малки деца). Някои медии се постараха да разобличат това като инсинуация, целяща да злепостави конкурент , болшинството коментари онлайн също бяха в този дух: “Не се поддавайте на лъжи, граждани!”. Почти същата реакция се получи и във форума bg-mamma, като там администраторката дори предупреди, че възнамерява да сигнализира съответните институции за всяка подобна тема оттук нататък, защото в Наказателния кодекс има специална глава – „Престъпления против реда и общественото спокойствие“. И защото, ако и да не е имало досега у нас случай за подвеждане под отговорност за съобщение, публикувано в Интернет, то нарастващата обществена тревожност, породена от фалшиви призиви за помощ, може да създаде прецедент.
Но нима отвличания на деца не се случват? Нима не се разчита в такива случаи тъкмо на социалните мрежи за незабавна и ефективна помощ? Колко фалшиви сигнала са нужни, за да се обезсмисли активността?
Напоследък във Facebook отново се вихри истерия. Този път сюжетът е по-реалистичен: има конкретно дете, момченце-аутист на име Веско, има и опечалени близки. Да се следи ходът на дискусията е мъчение – отвличането на дете е такова нещастие, че тутакси бива парализиран всеки опит за изясняване на ситуацията. А в нея изпъкват все повече съмнителни детайли, особено след стартирането на sms-кампания за набиране на средства.
Тероризирането на обществото с неверни слухове в интернет не е новост. Ако си спомняте, през 2007 във форума bg-mamma някой здравата подкваси скандала около предстоящия уж фалит на Първа инвестиционна банка. Първата мисъл на много от нас тогава бе, че цензурата само търси повод да се задейства. Развитието на нещата обаче поразколеба тези притеснения – оказа се, че инцидентът бил само повод банката да оцени нуждата от комуникация. Комуникация, но с кого? С клиентите? С огромната маса индиферентни интернет-потребители в социалните мрежи? Или може би с размножаващите се посредством пъпкуване PR специалисти, SEO-та, деятели на вирусния маркетинг и прочие посредническа фауна?
Да, точно така – шумът в социалните мрежи може да е не само “престъпление срещу общественото спокойствие”, той може да е и комерсиален шум. Само дето вече едва ли има наивници, които да гледат на социалните медии като на социални инструменти. Колкото и да е модно да се говори за комуникация с подразбиращите се покрай това изисквания за етика, равнопоставеност и т.н., колкото и да се води битка уж с негативните явления, провалящи това общуване, трудно нещо би могло да превърне в инструмент на свободното слово една спам-машина.
Но няма причина да недоволстваме! Ефективна или не, web 2.0 комуникацията засега е поне възможна. Защото тези от нас, които вече чуха широко коментираната реч на президента Обама към студентите от университета в Хемптън по време на тазгодишния акт, вече се питат: докога ?
„С iPod-ите, iPad-ите, Xbox-овете и PlayStation-ите – с нито един от които аз не знам как се работи – информацията се превръща в забавление, разсейване, форма на развлечение, а не в инструмент за овластяване и начин на еманципация.“ – казва Обама. Като че ли е въпрос на време тази непоносимо комерсиализирана и шумна информационна среда да изгуби своите социални функции и те да бъдат окончателно поверени на по-”надежни” обществени тела и институти.
Упреквайки бъдещите граждани на Америка, че се превръщат в повърхностно взаимодействащи с информацията социални дрожди, президентът очевидно забравя своята собствена предизборна кампания и своето собствено любимо Blackberry. Наясно, че не може да върне духовете на промяната обратно в бутилката, той говори как те трябва да бъдат “канализирани, оформяни, адаптирани” А защо не и произвеждани?

Паноптимизиране | Култура – Брой 20 (2723), 28 май 2010

На 10 май, след почти три години съпротива от страна на граждани, интернет доставчици, мобилни оператори, Законът за електронните съобщения  бе окончателно приет, макар и не в най-суровия си вариант – този с интерфейса за пряк достъп отпадна. Като причина за узаконяването на ровенето в личното ни пространство МВР посочи борбата си с тежката престъпност (с цялата неяснота около термина “тежка престъпност”). Според по-параноичните ни сънародници това е стъпка назад към позабравените методи за контрол над „сивото вещество на нацията“ – по-активните, по-осведомените и по-можещи българи.
Чисто времевата близост на това събитие обаче с някои други, подписването на „Меморандума за разбирателство и сътрудничество за противодействие на интелектуалното пиратство в България”, например, подсказва друга версия – борбата с пиратството. Текстът на този меморандум, подписан на 27.04.2010 г. от МВР, Сдружението на издателите на бизнес софтуер и Международната федерация на звукозаписната индустрия, така и не е обнародван, поради което е трудно да се направят окончателни изводи, но ето цитат от обръщението на Пиратската партия към МВР по този повод, доказващ, че не съм сама в съмненията си: “Ние ясно заявяваме, че всеки автор трябва да бъде припознат като такъв и да бъде достойно овъзмезден за труда си, но считаме, че налагането на тотална цензура на интернет трафика на всеки потребител не е и не може да бъде решение на един проблем, който в същността си е следствие от архаичността на съществуващата в момента система от авторски и сродни права. Евентуалното законодателно задължаване на доставчиците на интернет да осъществяват пълен мониторинг на интернет трафика на своите потребители с цел филтриране на незаконно използвани защитени произведения е в разрез с европейските демократични ценности и с Конституцията на Република България.”
Ето че от 10 май доставчиците на интернет са вече не евентуално, а наистина задължени от законодателството да осъществяват мониторинг.
За повечето от нас личната ни информация в мрежата е нещо прекалено абстрактно, за да бъде взето насериозно. По-лесно ни е наивно да вярваме, че сме безинтересни за държавата (конкурента, спамъра, съседа, психически неуравновесения системен администратор, технологизирания престъпник).
Всъщност, точно сега е моментът да си припомним едно ключово понятие, изведено от концепцията на Бентъм за идеалния затвор. Това е т.нар. “паноптицизъм” от „Надзор и наказание“ на Фуко.
Паноптицизмът се крепи на идеята за неуловим систематичен контрол с цел поддържане на ред в човешки колективи. Колкото по-модерни са технологиите, толкова по-рафиниран и ефективен е контролът, сведен в един момент до автоконтрол и поява на самодисциплиниращо се общество. Ако във времената на Бентъм архитектурата на кръглия затвор е била достатъчна гаранция за ефективност, в началото на нашия век това са вездесъщите камери за видеонаблюдение и призивът на държавата към гражданите: If you see something, say something (“видиш ли нещо, докладвай”).
Представете си: всички ние сме резиденти на Паноптикума, осветени и прозрачни за надзирателите, но в същото време изолирани един от друг по силата на едно “видиш ли, докладвай”. Ако сме затворници, няма опасност от заговор и колективно бягство, ако сме пациенти, няма опасност от зарази, ако сме луди – няма опасност да упражним насилие един над друг, ако сме ученици, няма да преписваме и да шумим, а ако сме пирати, то е ясно, няма да копираме незаконно.
Има една малка подробност обаче и тя е имерсивната, заразна природа на съвременните комуникации. При наличието на технологии, като частните виртуални мрежи (VPN) и Tor, разчитащи на криптиране и устройване на рутинг около местата за контрол, идеята за мониторинг на информационния трафик започва да изглежда леко безпочвена. Ако целта на ЗЕС е чрез принудителна самодисциплина да ни излекува от нагона за пиратство и критикуване на властта, то тази цел е относително трудно постижима. От МВР обаче могат да са спокойни – ние, резидентите на Паноптикона, сме вече дотолкова изолирани един от друг, че се обединяваме ефективно единствено в името на благополучието на други биологични видове. Пресен пример е съчувствието, което получи кучето Мима и коeто баба Гена няма да дочака.

Криза, госпожи и господа! | Култура – Брой 18 (2721), 13 май 2010

Изобилие от новини на тема копирайт ни залива в края на всеки април, началото на май и неслучайно – Световният ден на интелектуалната собственост, 26 април, трябва да се отбележи подобаващо! Тази година не прави изключение. Ето, да вземем само събитията у нас: пиратите отново са на прицел и закриване грози торент-сайтовете “Замунда” и “Арена”. В същото време министър Цветан Цветанов е награден «за принос в закрилата на интелектуалната собственост за 2009 г.» от американката Франсис Мур – вицепрезидентка и регионална директорка за Европа на Международната федерация на звукозаписната индустрия. (Мур е известна също и като привърженичка на тактиката на “трите удара”). Министър Вежди Рашидов пък е награден от посланика на САЩ Джеймс Уорлик за заслуги към Съвета за защита на интелектуалната собственост, а също и заради съвместната си кампания с „Бизнес софтуер асоциация” () за стимулиране използването на лицензиран софтуер от фирмите.
Изкушавам се да включа в тази серия от събития и две други, на пръв поглед несвързани с тях, предстоящата реформа в културата у нас, а също и един документ, останал като че ли незабелязан и недообговорен от иначе щедро обговарящите кризата в интелектуалния сектор медии: на 27 април Европейската Комисия издаде поредната Зелена книга, този път върху проблемите на културните и творчески индустрии.
Ето как звучи тази новина от сайта на ЕС у нас:  «Европейската комисия започва днес онлайн консултация с обществеността, с която цели да освободи пълния потенциал на културните и творческите индустрии на Европа. Консултацията е свързани с новата Зелена книга, в която се подчертава необходимостта да се подобри достъпът до финансиране, по-специално на малките предприятия, като ключов фактор, който да позволи на сектора да се развива и да подпомага устойчивия и приобщаващ растеж.»
Верно, динамиката в развитието на информационните технологии е огромна, а оттам и промените в свързаните с тях дейности като производство и дистрибуцията на интелектуални продукти. Никога по-рано потреблението на такива продукти не е било толкова глобално, никога не е имало такъв масов бум на креативността. Значи ли обаче това, че духовният сектор е икономически дотолкова важен, та Европа да се осланя тъкмо на него за излизане от кризата? Духовният и интелектуален живот е свят на качества, не на количества. Така че, далеч по-далновидно би изглеждало съсредоточването върху материалното производство, което се маргинализира и изнася все по-надалеч, в покрайнините на все по-софистицираната интелектуална империя.
Още един цитат от сайта на ЕС: «Цифровизацията» и глобализацията разкриват нови пазарни възможности, особено за малките предприятия. Тези предприятия обаче твърде често се сблъскват с трудности при реализирането на пълния си потенциал. Консултацията с обществеността ще окуражи заинтересованите страни и гражданите да обърнат внимание на въпроси като: достъп до финансиране на малките предприятия и микропредприятията, чийто единствен ресурс е творчеството…?”
Прекрасно! Стига това да не е само демагогия, маскираща истинския мотив за реформите: борбата с пиратството.
Нещо със сигурност предстои и би било хубаво, ако всички ние имаме възможност да участваме в промяната. Защото, ако трябва да обобщя ситуацията, в която се намират в момента тези, “чийто единствен ресурс е творчеството”, бих ползвала един коментар, прочетен наскоро във Facebook: “В страната ни в момента се вихри утилитаристки фашизъм срещу интелигенцията и изобщо интелекта. … унищожават се ресурсите, включително и интелектуалните, като се омаловажава интелигентността и се подменя с успеваемостта като единствен критерий за таланта…”
Чий е този тъй радикален коментар и защо го споделям с аудиторията на в. “Култура”? Коментарът е на човек, несравнимо по-млад и по-необременен от “соца” от реформаторите, заели се да освободят бъдещето му от последиците на същия този “соц”.
Защо този очевидно интелигентен млад човек е така уверен, че интелектуалното му бъдеще не е светло? Въпросът не е реторичен. Над него трябва да се замислят господа реформаторите.

Дезорганизирани машини | Култура – Брой 15 (2717), 21 април 2010

“Поредната крачка към анихилацията на човешкостта” – това е леко попресиленото резюме на една скорошна статия в технологичния сайт The Register, посветена на изкуствено създадените заместители на синапсните клетки в мозъка на висшите бозайници, мемристорите. Тези заместители са съпротивления от най-ново поколение, а наименованието им – неологизъм, съчетаващ думите memory (памет) и resisstor (съпротивление). Конструирани са от Вей Лю от Мичигънския университет в резултат на поредния, вдъхновен от биологията, компютърен проект. Историята им обаче съвсем не е нова. През 1960 станфордският професор Бърнард Уайдроу е успял да конструира прост аналог на изкуствена невронна верига, така наречения ADALINE (от Adaptive Linear Neuron), а наименованието си са получили десетилетие по-късно в Бъркли, Калифорния, от учения Леон Чуа. Самата концепция пък за съвкупност от случайно свързани бинарни невронни вериги, работещи като опростен модел на човешката нервна система, принадлежи на Алън Тюринг, който още през 1948 е изказал хипотезата за т. нар. “дезорганизирана машина”. Далеч преди техническата възможност такава машина да бъде конструирана, той е допуснал съществуването на клас устройства, които са до голяма степен хаотични в своята структура, но са способни да извършват полезна дейност след преминаване на етап на обучение, наподобявайки с поведението си кортекса на детския мозък.
Защо и най-мощният суперкомпютър не е в състояние да извършва със задоволителна скорост елементарни дейности като разпознаване на лица, например? Къде се крие причината за това превъзходство на природата над творенията на човека? Очевидно, тайната на бързината на мозъка се крие в хаотичността на анатомията му, в “безразборно” свързаните в синапсна мрежа неврони, в противовес на линейните паралелни потоци в паметта на машините. Ако в резултат на тези хаотични синапсни “суичове” котешкият мозък разпознава лица 83 пъти по-бързо, отколкото суперкомпютър, разполагащ с десетки хиляди процесорни ядра, то можем ли да си представим гъвкавостта на връзките в мозъка на зрял човек?
Устройството на невроните и по-специално механизмът на синапсните връзки е отдавна известен. Цялата ни нервна дейност зависи от преноса на електрически заряд благодарение на преминаването на йони от цитоплазмата на една нервна клетка в тази на друга. Както може да се очаква, обменът на този заряд не се случва линейно, а във всички посоки, което е и от съдбовна важност за бързината на преноса на информация, респективно на неосъзнатите ни защитни реакции, една от които и разпознаването на лица.
Синапсните връзки между невроните в мозъка обаче имат и друга интересна особеност и тъкмо тя е от съществена важност за откритието на Вей Лю. Тези връзки стават повече или по-малко устойчиви в зависимост от времевата пауза между отделните дразнения на клетките и привеждането им във възбудено състояние. Колкото по-начесто и по-интензивно е стимулирана дадена синапсна връзка, толкова по-голяма е проводимостта й за електричеството, преминаващо през нея, и следователно по-здрава. На това е основана и дълготрайната памет у бозайниците. Лю е установил, че същото поведение имат и изкуствените невронни мрежи, изградени от мемристори. Той казва: „Клетките, възбудени заедно, провеждат електричество заедно…” Според експеримента, един интервал от 20 милисекунди между възбуденото състояние на две полупроводникови вериги причинява ниво на съпротивление, наполовина по-малко от това, създадено от интервал с продължителност 40 милисекунди.
Чрез ритмичното подаване на волтаж може постепенно да бъде увеличавана или намалявана електропроводимостта на системата от мемристори. “Подобни промени в синапсната проводимост на нашия мозък, твърди Вей Лю, съществено влияят на дългосрочната ни памет.“
Тук по-песимистичните сред нас наистина биха могли да се запитат: на какви ли намеси тепърва ще се наложи да устоява човешкият мозък? И какво ли ще се случи с човешкостта изобщо, ако най-важният й атрибут, паметта, бъде присвоен на машина?

Без предразсъдъци | Култура – Брой 14 (2716), 16 април 2010

От пролетта на 2008 няколко държави, сред които САЩ, Япония, Канада, Южна Корея и Европейската общност, тайно преговарят за постигане на търговско споразумение по налагането на копирайт и забрана на незаконното копиране (Anti-Counterfeiting Trade Agreement или съкратено АСТА). След поредица изтичания на секретна информация, постепенно на гражданите в мрежата им стана ясно, че за целта ще бъдат ползвани мерки, познати като “схемата на трите удара” и филтриране на нет-трафика. Нуждата да се приспособи копирайтът към цифровата епоха и усилията това да става с фундаментално неадекватни регулаторни механиизми може да застраши демократичните процеси на глобално ниво. Това би сложило край на интернет като медия във вида, в който ни е познат.
Защо е това припомняне на АСТА и страховете, които буди?
В началото на март информационните канали отново протекоха и консолидираната версия на един АСТА документ, датиращ от 18 януари 2010, получи своята световна премиера в торента на Pyratebay. Този път интернет общността можа да се порадва не на парчета от пъзела, а на пъзела в неговата цялост. Вълнението, което предизвика този документ в Европа, наложи свикването на публична дискусия в Брюксел на 22 март, по време на която Европейската комисия направи опит да успокои духовете, като заяви, че няма да бъдат преследвани частни лица, обменящи копия на приятелски начала, а само такива, ангажирани с незаконен бизнес.
Запознавайки се със съдържанието на документа, обаче, не може да не изпаднем в смут. Първоначално може да отдадем объркването си на специфичния и невнятен синтаксис на документа и на грешките. Грешка обаче няма – АСТА е това, което е: таен заговор на няколко богати държави зад гърба на Обединените Нации, като целта им е още по-голямо обогатяване за сметка на обедняване на по-бедните. Още на 12-а страница в статията, озаглавена “Информацията, отнасяща се за нарушенията”, четем:
[EU: Без предразсъдъци към други авторитетни органи, които в частност са отговорни за опазването на поверителността на информационните източници или обработката на лични данни…]
Всеки по-дълъг цитат би бил нечетим, но и така е ясно: традиционно хуманната Европа вече не робува на остарели предразсъдъци и дава приоритет на опазването на интелектуалната собственост, а не на личните данни на гражданите, които в случая не са нищо повече от потенциални нарушители.
Особено разтревожени обаче са американците. Откакто документът изтече в мрежата, неговите клаузи са предмет не само на непринудени коментари в популярните блогове, но и на сериозно обсъждане.На 6 април Knowledge Ecology International публикува своите Коментари върху АСТА.
Главното опасение е, че ACTA стига далеч отвъд съглашението относно търговските аспекти на интелектуалната собственост (Trade Related Aspects of Intellectual Property Rights или TRIPS) на Световната търговска организация, създавайки “една напълно нова обстановка от отговорности и задължения за хората, които доставят услуги в мрежата”. Или с други думи, ще наложи промени в законите на САЩ и други държави. Дадени са за пример мерките в новата здравна реформа на САЩ и предложенията в патентната реформа, касаеща медицинските изследвания и разработки, които са пълна противоположност на предложеното вече от САЩ.
Последната версия на АСТА е опит за радикално пренаписване на световните интернет закони, при това тайно, без намесата на обществеността. Дори членовете на американския конгрес няма да получат думата. Администрацията на Обама казва, че ще подпише ACTA без дебат в конгреса, по силата на административен декрет.
Още едно тълкувание и коментар на АСТА, този път от Шъруин Слай от вашингтонската група адвокати Public Knowledge, който в качеството си на социален адвокат изтъква най-съществения недостатък на АСТА – непрозрачен е:
“Най-силните опоненти на АСТА предупреждават, че застрашава базисни свободи на словото и директното разискване…” – пише Слай. “Неговите най-енергични защитници претендират обаче, че без него хиляди американски работни места ще бъдат съкратени заради прищявките на пиратите и противниците. Академиците са издигнали конституционни възражения относно процеса и същността му, докато президентът го предлага като средство, с което да „разруши практики, нагло пречещи на нашите бизнеси.“