Иновация или регулация | Култура – Брой 37 (2564), 30 октомври 2009
Богатите също плачат | Култура – Брой 36 (2563), 22 октомври 2009
Ние, другите, мрежата | Култура – Брой 35 (2562), 15 октомври 2009
Espresso-книги | Култура – Брой 34 (2561), 07 октомври 2009
Като че ли краят на книгоразпространението, такова, каквото го познаваме, се е задал с пълна сила – компаниите Google и On Demand Books са вече партньори. Какво означава това? Означава милиони дигитализирани томове плюс възможността за незабавното им отпечатване при някой локален доставчик на Print On Demand (POD, печат до поискване) услуги, библиотека или книжарница. И всичко това, благодарение на гениалното изобретение на тази същата On Demand Books, наречено Espresso Book Machine – портативната печатница, обявена от „Time“ за едно от най-добрите изобретения на 2007 г. На сума около 100 000 долара, една EBM става ваша заедно с достъпа до гигантския корпус на Google, в който, както знаем, са индексирани не само заглавията и имената, но и всяка дума.
Ако може да се вярва на „Wired”, Espresso-машината успява да навърти книга от 300 черно-бели страници с цветна корица за около 4 минути почти на цената на материала (около 3 $). Освен че печата, машината безупречно подлепва и обрязва книгата и ви я подава като топло еспресо в ръцете. Възможностите на машината са 60 000 книги годишно.
Каква икономика предполага тази система за книгоиздаване? Печалбите от POD са в пряка зависимост от броя продажби. Най-големи са те от директна търговия от сайтовете на самите POD-доставчици или от сайтовете на авторите, които купуват с отстъпка собствените си произведения и ги продават сами. Най-ниски са в книжарниците или от онлайн търговия на дребно.
Това нововъведение заварва традиционното книгоразпространение неподготвено. “Ние вярваме, че това е революция”, казва изпълнителният директор на On Demand Books Дейн Нелър. И очевидно е прав.
В тази система на разпространение дори рядко или тясно специализирано съдържание може да намери своя купувач, при това без издателят или разпространителят му да работят на загуба. Типична стратегия на „дългата опашка“!
Различните POD-доставчици, освен готово съдържание, предлагат и услугата „създаване на нови книги и възможност за самопубликуване”. Някои, още по-масово ориентирани, предлагат на обикновените граждани възможността да превърнат в книга своя дневник, пътепис, албум.
Помислете си само: имате съдържанието, отпечатано на място, в желания формат, за минути, без посредник!
Помислете си и за самите автори на съдържание! Във вечен конфликт със своите издатели, те най-често не знаят, че тези, които реално диктуват пазара, са книгоразпространителите. Търговците взимат 30% от коричната цена на труда на авторите, които най-често не получават друго, освен упреци, че не са създали бестселър; а интересът трае, докато трае промоционалната шумотевица. Някои разпространители, поне у нас, стигат в цинизма си дотам изобщо да не желаят книгите на автор, който не се е появил поне веднъж в специализирано предаване по телевизията, а издателите често не могат или не желаят да налагат волята си и да предлагат определени заглавия и автори от собствената си продукция.
Не знам кога тук ще се почувства ефектът от съюза Google & On Demands Book, но надеждата, че бъдещето ще е благосклонно, се връща. Всяко едно постижение трябва да получи шанса, да бъде съхранено, оценено и пожелано, независимо от благоволението на медии и търговци.
Намират се и доводи против този съюз. На първо място иде реч за монопола на Google. Редно ли е една единствена компания да държи в архива си всичките тези произведения? Колко от тях са достъпни извън Америка? А какво гарантира правата на авторите и издателите? А другите езици в този, така или иначе, доминиран от английския мрежови свят?
Друг повод за резервираност към Google Book Search & On Demands Book е качеството на изображенията. В архива на Google те не винаги са в подходяща за печат резолюция.
Същото понякога важи и за текстовете – нечетливи страници, особено в научeн труд, са непростим пропуск в стандартите и налагат спешно обмисляне на начините за сертифициране на услугата.
Освен това (на някои то би прозвучало като фантастика), един архив, който може да се похвали, че всяка дума в него е индексирана, предоставя неограничени възможности пред цензурата и пред, нека я наречем, онтологическата полиция на бъдещето. Не търсете това понятие в Google, измислих го преди дни.
Фаворизиране на изкуството | Култура – Брой 33 (2560), 02 октомври 2009
В пролога на „Възхода на мрежовото общество“ Мануел Кастелс илюстрира вижданията си за зависимостта между технологии, общество и историческа промяна с два примера: първият е от периода на разцвета на технологиите в Китай от древността до четиринадесети век, другият – от периода на разцвета им в САЩ през втората половина на двадесети.
Четейки напоследък новините около приемането на закона HADOPI във Франция, няма как да не сравня ситуацията там със ситуациите, описани в тези два примера и особено в китайския.
Китай, превъзхождащ в много отношения Ренесансова Европа до 1400 г., след този период внезапно започва да изостава, за да жъне горчивите плодове на упадъка си векове по-късно под формата на британски колониални данъци в опиумните войни. Според Кастелс причината за този упадък се състои в идването на власт на династиите Мин и Цин и на техния отказ от традиционния приоритет, отдаван дотогава от китайската държава на технологичните иновации и открития, за сметка на фаворизиране на изкуствата, хуманитарните науки и бюрокрацията.
Може ли в светлината на този пример да бъде проумяна ситуацията в съвременна Франция? Франция на Саркози и закона HADOPI.
HADOPI (Higher Authority for the Distribution of Works and the Protection of Copyright on the Internet) или още „законът за фаворизиране на разпространяването и протекцията на творчеството в интернет“, или още „законът на трите удара“, е онзи прословут закон, предвиждащ следене на пиратите в мрежата, отнемане на достъпа им до интернет след три нарушения, наказването им с глоба от 300 000 евро и понякога дори лишаване от свобода. Отхвърлен от френския Конституционен съд като противоконституционен през април тази година, след смяна на френския министър на културата, законът отново е на дневен ред и вероятно ще бъде приет, но след известно смекчаване. Отхвърлен е например текстът с предложението създаденият специално за наказателни цели регулаторен орган да не бъде оторизиран да спира достъпа на нарушителите до интернет, както е постановено досега, а да има правомощията единствено да издава предупреждения. Спирането на достъпа пък да става само след съдебна процедура. Тази нова версия на закона все още чака одобрението на целия парламент, но лявата френска опозиция, в лицето на социалисти и най-вече зелени, отсега предупреждава, че се кани да обжалва пред Конституционния съд.
Да очакваме ли упадъка на стария континент само заради фаворизиране на културната индустрия и на бюрокрацията, заета с регулирането й, или това по-скоро трябва да се изтърпи като част от стратегията за противопоставяне на американската културна експанзия, заляла света не без помощта на новите медии?
Та в тази връзка нека си припомним САЩ от втората половина на XX век – времето, когато информационните технологии бурно се развиха, а корпорациите все още не бяха успели да се намесят в това ново поле на дейност с парите си. Макар и финансиран от консерваторите в САЩ и първоначално създаден за военни цели, проектът «Интернет» отключи нови хоризонти пред личната свобода, даде възможности на предприемчивите, обогати културата и еманципира нееманципираните. Сега с този етап е вече приключено. Сега интернет е навсякъде, но с него до всеки от нас достига и корпоративният контрол.
Кастелс пише, че обществото не може да бъде производно на технологиите си и обратно – технологиите да бъдат детерминирани от обществото. Там, където корпоративната матрица се стреми да интегрира в себе си дори риска от неочакваното, факторът човешка гениалност, изобретателност и предприемчивост все по-трудно ще успява да внесе смут и обновление. Проблемът с технологичния детерминизъм е изкуствено създаден проблем, но си остава проблем!
И накрая: като човек на изкуството, би следвало инстинктивно да съм „за“ фаворизиране на изкуството от страна на държавата за сметка на фаворизирането на науката и иновациите? Сигурно така и щеше да бъде, ако най-забележимата проява на това фаворизиране не бе все по-фанатичната борба за защита на авторските права на все по-отчуждения от автора си, все по-малко авторски, все по-предвидим и все по-неавтентичен продукт, бълван от конвейра на културната индустрия.
Райна Маркова
PR в мрежата | Култура – Брой 28 (2555), 24 юли 2009
Наскоро се натъкнах на доста емоционална статия на Брайън Солис, озаглавена ‛Положението на PR, маркетинга и комуникациите‛.
Брайън Солис не е случайна личност. Той е виден PR-експерт, изобретил термина PR 2.0 още в края на 90-те години, а неговата фирма FutureWorks е известна с това, че откакто съществува, комбинира традиционните PR техники с тези на социалните (web 2.0) медии.
В статията си Солис говори за кризата, в която се намира PR-браншът напоследък, и признава, че вината за това положение на нещата е и в самия PR бизнес. Наследствената обремененост на PR-бизнеса1 е нещо, което експертът не се и опитва да крие, но като че ли не е готов да приеме и изчезването му, затова пламенно изразява надеждата си, че въпреки песимистичните предвиждания, ще умре не самият PR, а единствено познатият ни досега PR. И, обратно на популярното виждане: социалната медия web 2.0 ще го унищожи единствено като бизнес, но не и по принцип.
Тук, удивени, че убит като бизнес, PR-ът може да продължи да съществува, ще решим, че обвързан доскоро с частните комерсиални интереси, сега той ще мигрира ведно с навиците си към други (например обществени) интереси. Четейки нататък, обаче, се натъкваме на следните трогателни напътствия на PR-гуруто към последователите си:
‛Слушайте хората, ангажирайте се, степенувайте по важност и израствайте вътре в общностите, от които зависят вашето развитие, репутация, контакти като човек и професионалист.‛
Или, с други думи, показвайте повече емпатия, ако искате да сте близо до сърцето на тези, благодарение на които съществувате. Чиста философия на вампиризма, нали!
Това ме кара да се сетя за едно старо и също толкова трогателно есе на Пол Греъм от 2005 г., озаглавено ‛Подводницата‛.
Пол Греъм е програмист и предприемач, изобретател на Lisp, един от най-старите програмни езици. Освен това е и писател с въображение. Той прави паралел между PR-а като дейност и Web 2.0, противопоставяйки ги съответно на рекламата и старите медии, издържащи се от нея.
В есето си Греъм твърди, че старите медии сами са виновни за упадъка си поради собствената си недобросъвестност (продажност, неточност, небрежност). Някой журналист би казал точно обратното – че му е все по-трудно да е журналист и да работи добросъвестно в напълно приватизираните и подкопани от PR-и, пресаташета и пресслужби медии.
PR-ът, според Греъм, обаче е нещо подривно, революционно и най-вече демократично (защо не анархистично?), тъй като в сравнение с рекламите, които са по силите единствено на богатите компании, PR-ът е достъпен за всеки. Така, „вместо да си купуват реклами, които читателите игнорират, фирмите плащат, при това далеч по-малко, за да се пъхат директно в новините“. Чрез блогерите. А понеже блогерите са честни и ‛за разлика от медиите, които могат да си позволят да публикуват платени PR публикации, не го правят‛, това е и причина хората да ги обичат. Греъм е писал този текст, когато пропагандата и ‛оптимизирането‛ на търсенето в интернет все още не е било чак такава напаст. А комерсиализирането на блогинга е било в навечерието на своя възход (един от най-посещаваните блогове в мрежата, boingboing.net започва да монетаризира трафика си от 2004 насетне). Но блоговете наистина продължават да се харесват на хората, най-малкото защото позволяват на всеки да си има такъв, да бъде лесно откриваем в Google и да позволяват директни коментари (понякога).
Ще ми се да кажа нещо за особеностите на тукашния блогинг и PR 2.0 проявления, но в момента, вероятно поради временно черногледство, виждам само дребнаво боричкане за трафик и отчаяни опити за монетаризирането му.
Успокойте се, от монетаризация на трафик никой не е успял да направи бизнес, дори Фрауенфелдер с неговия boingboing.net.
1. Publick Relation (PR) – това е институционализираната връзка на частния интерес с обществеността. Пионер в бранша е племенникът на Фройд – Едуард Бернайс, който в началото на ХХ век се е досетил да комбинира теорията за психология на тълпата с психоаналитичната теория на великия си чичо с цел да манипулира масите посредством медиите.
Демонополизиране на егоизма на високо ниво | Култура – Брой 27 (2554), 17 юли 2009
Да припомня: ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers) е частна, нестопанска организация със седалище в Калифорния, чийто предмет на дейност е контролът над имената на домейните на най-високо ниво и управлението на системата от имена на домейни. От нея зависи свързаността на милиардите компютри по света и фактът, че управление й е съсредоточено в ръцете на една-единствена корпорация, обвързана при това с правителството на една-единствена държава, под юрисдикцията на един-единствен щат, не се харесва на мнозина. И недоволството от тази иначе работеща система би било донякъде справедливо, ако произтичаше от нуждата да се защитят правата на някакъв краен потребител. С оглед на перспективите, които се разкриват пред информационните технологии (‛интернет на предметите“, този, в който не само компютрите ни ще разчитат на свързаност със системата), изтичането на договора между ICANN и правителството на САЩ не може да не актуализира споровете между големите играчи. По този повод на 6 май в Брюксел Европейската комисия организира среща на високо равнище, в дневния ред на която присъстваха теми, като ‛Сигурност и стабилност“, ‛Роля на обществените органи“, ‛Отговорност и легитимност“, ‛Интернационализиране на управлението“, ‛Дигиталното неравенство“. В крайна сметка, Европейската комисия в лицето на комисар Вивиан Рединг предложи да бъде демонополизиран интернет регулаторът ICANN и да бъде поставен под международно наблюдение… А на 18 юни Комисията отново проведе заседание с цел конкретизиране на някои следващи стъпки на тази демонополизация. В документа от това заседание обаче не съзираме нищо конкретно, особено по отношение гарантирането на чисто гражданските свободи в мрежата. Спорът като че ли се върти около демонополизиране на частните интереси в ICANN, от една страна, и демонополизирането на държавните, от друга.
Би било интересно да се проследят множеството публикации в мрежата, показващи недотам изречените намерения на тримата големи в тази игра: САЩ, ЕО и Китай. Но тъй като е невъзможно, ще се задоволя да цитирам мнението на експерт – проф. Виктор Майер-Шьонбергер от Сингапурския държавен университет, който като че ли най-добре обобщава ситуацията: Европа няма никаква отчетлива политическа позиция, която да противопостави на САЩ. Фокусирала се е изцяло върху структурите и процесите за контрол. Докато старата Европейска общност, тази от недалечното минало на Световния форум за информационно общество (WSIS), имаше ясни визии за глобалното управление на интернет и воля да се ангажира с граждански каузи (правото на неприкосновеност на гражданите в мрежата), сегашната не допринася с нищо, освен с нови надзорни структури и нови жалби. Според проф. Шьонбергер, Европейската общност просто се движи от демонополизация на частния интерес (multi-stakeholderism) в посока към традиционния мултилатерализъм на ХХ век.
И докато европейците тепърва възприемат идеята за приватизиране на ICANN, в САЩ вече го поставят под въпрос. Администрацията на Обама тепърва ще „ре-национализира“ ICANN, а това означава, че на САЩ много „не им пука“ за интернационализирането (ламтежа на други държави) по този, така или иначе, американски проект.
Позицията на Китай пък Шьонбергер находчиво нарича „Сун Дзъ реализъм“, ‛осъвременен“ с всяческо избягване на разговори относно човешките права в мрежата, за сметка на предпочитанието към теми като ‛етика“ и ‛ред“. Китай просто си остава ‛традиционният суверен“ с традиции в ‛изкуството на войната“. Информационната война.
Обобщени, тенденциите изглеждат ето така:
– дивергенция вместо конвергенция между мненията на играчите относно ‛подходящите структури и процеси“;
– склонност към изоставяне на множествеността на заинтересованите страни;
– конвергенция по отношение на ирелевантността на същностната политика.
С други думи, вече никой не говори за права, за гарантиране на ценности и други подобни. Обсъждат се структури.
Искаме да гласуваме | Култура – Брой 26 (2553), 10 юли 2009
Ако си спомняте, всичко почна със студентския протест през декември м.г. В началото граждански, той скоро се превърна в политически и в последствие беше почти обявен за незаконен от управляващите именно защото бе ‛организиран по интернет‛.
Имаше недоволни от това, че протестът бе използван от политически сили, чиито каузи нямаха нищо общо с исканията на студентите; имаше недоволство и от шума, попречил да се разбере от всички и навреме кого точно подкрепят – дали неподготвените да се озоват в политиката студенти или опитните политикани. Затова пък солидарността на никакво ниво я нямаше. Всеки се чувстваше по-опозиционер от другите, въпреки наличието на среда в която ефективно да общуваме помежду си.
В момента не е така. В момента солидарност има. Ако нещо обединява гражданите, особено тези, живеещи в чужбина, това е желанието им да гласуват. Те дори не се интересуват кой кого възнамерява да подкрепи. Те просто виждат, че с бездействието им за пореден път може да се злоупотреби и не искат да го допуснат.
Мрежата е пълна с конкретни примери за това, как тъкмо технологиите се превръщат в инструмент на тази солидарност.
На непрофесионализма на дипломатите ни – на отказа им да преговарят с чуждестранните власти при забраняване на отварянето на нови избирателни секции в повече градове; на неумението им да комуникират със сънародниците си (необновявани сайтове, спестена или неохотно предоставяна информация), на липсата на синхрон в работата им с тази на ЦИК и МвнР в България и, в крайна сметка, на пропуските в самото българско законодателство – гражданите отговарят с интензивен обмен на правна и всякаква друга информация по личните блогове и социалните мрежи.
Инициативата във Facebook Да организираме най-масовото рекордно гласуване в историята на България, например е точно такава.
Не по-малко полезна е инициативата ‛Парламентарни избори 2009‛ в Google Maps. В този сайт се посочват адресите на избирателните секции за парламентарните ни избори по света. Изграден е с данни от сайта на министерство на външните работи, но е иницииран и допълван от гражданите в чужбина.
На сайта на кандидата за евродепутат Атанас Чобанов пък може да се открие една чудна инициатива за предизборен туризъм, която цели да компенсира неприятния ефект от твърде активния изборен туризъм от юг. Пак мрежата е тази, чрез която можем да проследим какво става с изборните секции в Турция, да сравним броя им с тези в останалите части на света и да си направим съответните изводи.
Активизирали са се дори в БГ мама.
А освен тях съществуват и сайтовете Искаме да гласуваме, България е наша! , Избори 2009, Аз ще гласувам!, Гласувай за България!, Граждански кураж!, Европейски избори – ТИ РЕШАВАШ!, Бунта на безгласните, Избори 2009!
Всичките те съдържат списъци с утвърдени вече избирателни секции, а също и на заявените, които евентуално ще бъдат отворени и са в помощ на желаещите да гласуват от друго място сънародници.
Невъзможно е да се провери адекватността на информацията във всичките, но като че ли го няма страхът от поредната вълна дезориентиращ шум. Може би защото всички са невероятно единни в желанието си да подкрепят опозицията. Шумът и дезинформацията като че ли идват тъкмо от официалните източници. Ето например какво обяснение дават news.dir.bg за лавинообразно нарастващата предизборна активност:
‛Ако парламентарните избори бяха днес, близо 26 на сто биха гласували за ГЕРБ, малко над 18 на сто – за Коалиция за България, около 13 на сто – за ДПС и близо 9 на сто – за „Атака“.Това показва социологическо изследване на „Барометър.инфо“, проведено в периода 19-21 юни.
Анкетирани са били 1306 пълнолетни български граждани. Изследването беше представено от Николай Николов от агенцията, съобщи БТА.‛
Коментарите отдолу обаче, а и навсякъде другаде в мрежата, показват съвсем други тенденции. Възможно ли е да се фалшифицира мнението на цял един народ?
Експериментално | Култура – Брой 25 (2552), 03 юли 2009
Докато се възмущаваме от циркулиращото по блогове и социални мрежи видео с изказването на Доган пред избирателите в с. Кочан и негодуваме при новината за кортежа на Станишев, блъснал кола в Благоевградско, успяваме ли да забележим, че Google забранява сайта на цяла една община с все предизборни дебати на него за цяло едно денонощие?
Докато следим скандала с усвояването на почти милион от Центъра за преводи и редакции към Министерския съвет, не пропускаме ли новината, че братя Галеви отново са на свобода с невинното намерение да участват в политиката? Докато оплакваме Фара Фосет и Джако, интересува ли ни защо ‛дъгоцветните“ ни съграждани излизат на улицата и танцуват? Докато се вълнуваме от безредиците след изборите в Иран, знаем ли достатъчно за предстоящите у нас? И ако знаем, какво от това?
Мрежата винаги е била шумна като роящ се кошер дори на локално ниво и в относително спокойни времена, но при всичките разкрития и сензации, които ни се сервират от медиите напоследък, страхът, че важното не достига до нас, не бива да ни напуска. И не е като да няма защо: новината, че тази година в тъмните стаички на 9 (не 50, както се очакваше) столични избирателни секции, освен традиционните бюлетини, ще има и автомати за електронно гласуване, остава някак в периферията на вниманието ни.
Всъщност, то дори не е новина. Почти всичко, което днес четем по вестниците за начина, по който ще се подава и отчита този експериментален електронен вот, вече сме го чели в средата на април, когато стана ясно, че Народното Събрание е одобрило нововъведението. Новост е може би единствено името на фирмата-изпълнител – „Лирекс БГ“ ООД. Оказва се, че на 5 юни, на основание чл. 23, ал. 1, т. 28, чл. 87 от Закона за избиране на народни представители и чл. 1 от Условия и ред за експериментално гласуване по електронен път, било взето решение председателят, заместник-председателите, секретарят и членът на ЦИК да проведат разговори с фирмата относно техническите качества и цената на автоматизираните системи за гласуване.
Измежду кои други кандидати обаче е била избрана тъкмо тази фирма, какви са били условията на другите и къде точно в мрежата е достъпна документацията по сделката, не е ясно. Не е ясно и къде са резултатите от тестването на системата и кой изобщо я е тествал. Би било редно всички тези документи и резултати от тестове да са достъпни на сайта на ЦИК, но нищо такова не откривам там, затова пък на сайта на фирмата може да се прочете, че други кандидати за изпълнение на поръчката изобщо не е имало. . Става дума за сравнително малка поръчка на скромната сума от 120 000 лв., така че изглежда напълно излишно гражданството да се тревожи и да настоява за информация по въпроса. И все пак: каква марка е хардуерът, откъде е внесен, кой го е сертифицирал? Софтуерът с отворен код ли е, или не? Обсъждат ли се някъде предимствата и уязвимостите на системата? Ами евентуалните разминавания между технологичните и юридическите стандарти? Как например ще се гарантира автентичнистта на вота? Достатъчно доказателство ли е хартиеният фиш? А какво стана с идеята за удостоверяване с пръстов отпечатък? Всеки един добър професионалист би могъл да каже доста за начините, по които може да се фалшифицира един електронен вот и да бъде елиминирано уж най-сериозното предимство, което гласуването с магнитни карти дава – невъзможността за купуване на гласове, но някой някъде дава ли думата на такива професионалисти? Та нали един ред в кода може да промени резултата от изборите много по-ефективно и неусетно, отколкото грубо практикуваното досега купуване на гласове.
Явно някой вместо нас решава, че мащабът на начинанието, сложността и последствията му за обществото няма да са чак толкова фатални, просто защото става дума за експеримент. А експериментът нали затова е експеримент – не е задължително да завърши успешно. Но значи ли това, че и вотът, даден по електронен път, няма да тежи толкова, колкото вотът, даден по традиционния начин?
