Web-цунами | Култура – Брой 23 (2550), 19 юни 2009

Дългоочакваната машина за отговори Wolfram|Alpha дебютира в мрежата в средата на май, но като че ли само за да покаже, че не е имала и намерение да се конкурира с търсачката Google. Просто защото не е търсачка. Прекалено сложна за простичките неща, с които трябва да се справя всекидневно в мрежата, Wolfram|Alpha

– не разпознава кирилица;

– не се съвместява с някои от познатите ни браузъри;

– реагира с недоумявящото ‛Wolfram|Alpha не знае какво да прави с въведеното от вас‛ дори на не чак толкова екзотични теми като ‛българска литература‛, например;

– и за всеки случай ни препраща към добрия стар Google с дискретно линкче вдясно.

И докато масовият потребител се чуди за какво би могъл да използва Wolfram|Alpha, Google отново успя да го изненада с интересна и преди всичко работеща играчка – на последната конференция за разработчици, състояла се на 27 май т.г. в Сан Франциско, бе анонсиран поредният хит, така нареченият Google Wave (‛гугъл вълна‛), който трябва да се превърне в окончателен факт до края на годината.

‛Вълната‛ не е точно продукт. Както повечето съвременни инструменти, той е хибрид между продукт и платформа – богата цялостна нова среда за комуникация, съчетаваща в себе си многобройни, както никога досега, функции:

– софистицирана електронна поща;

– система за моментна комуникация;

– уики в реално време;

– инструмент за обмен на изображения, видеа, карти;

– езикови улеснения (автоматичен превод между 40 езика, проверка на граматика и правопис).

Ниската латентност* и ‛безшевовата‛ модификация на документите в интернет, позволяващи вграждането им в социални мрежи и блогове, правят инструмента максимално удобен за съвместна работа в реално време между отделните участници във ‛вълната‛. А добрата съвместимост с Android, софтуерната платформа за мобилни устройства като модните напоследък iPhone, разшииряват възможността за тази работа и в чисто пространствен смисъл.

Създателите на Google Wave, братята Ларс и Йенс Расмусен, известни с разработката на Google Maps, и програмистката Стефани Хенън описват резултата от комуникацията ‛във вълна‛ като нещо средно между документ и разговор, докато самата Google Wave е по принцип система за управляване на процеси и работа с документи.

Google Wave e отворена архитектура с отворен код. Тепърва ще се търсят още разработчици-авантюристи, които да доразчовъркат кода, за да се види какво още може да се направи с него. ‛Разчовъркат‛, разбира се, е силно казано, защото едно от удобствата на приветливите приложно-програмни интерфейси напоследък е да позволяват на разработчиците ефективно и бързо да адаптират новите технологии, но без да им се налага да изучават в дълбочина пластовете на софтуерната система, към която ще ги прилагат.

Покрай възторжените реакции около Google Wave се появяват и откровени критики. Според някои ние сме свидетели на поредния арогантен рекламен Google-фойерверк, който не анонсира нищо ново, а просто прелъстява масовата публика с нов аналог на известни вече, правени от други неща – SharePoint на Microsoft, например (удобен за работа в корпоративна среда, но не и за индивидуална работа в различни колективи, а и лошо комуникиращ с email-клиента Outlook Express). Или пък с интернет-базирания Office Live, отново на Microsoft, подходящ за индивидуална работа и малък бизнес.

Други пък критикуват Google заради неспособността на компанията да извади на пазара един завършен продукт и да реализира печалби от него, както прави Microsoft, и се проваля в монетаризирането на всичко друго с изключение на трафика при търсенето, благодарение на рекламното приложение AdSense, което много притежатели на сайтове ползват.

Истината обаче е, че дори и да не са откриватели, Google са добри иноватори. И ако команията, отегчена, не изостави и това свое начинание, а успее под ‛вълната‛ Wave да обедини и Docs, и Gmail, и Cal, би могла окончателно да победи своя конкурент Microsoft. А заради своята отвореност и федеративност, Google Wave Federation Protocol може да се окаже протоколът на бъдещето, който завинаги да измести познатия ни от 40 години e-mail протокол и да промени представата ни за комуникация изобщо.

* low latency – незабележимо от човешка гледна точка забавяне на резултата (output), дължащо се на времето, необходимо за обработка на заявката (input) от страна на машината.

Равенство или меритокрация | Култура – Брой 22 (2549), 12 юни 2009

На шести юни една от най-известните личности в интернет, съоснователят на Wikipedia Джим Уейлс, бе в София за среща с българската уики-общност. Подведена от афишите, очаквах лекция стриктно по темата ‛Икомоника на споделянето‛ и малко повече за сблъсъка между радикалния егалитаризъм на Уейлс и меритокрацията на съоснователя на енциклопедията в нейния прото-вариант, Nupedia, философа Лари Сангър. Както можеше да се очаква, получи се среща-разговор, по време на която стана дума за много и различни неща, повечето от които могат да се прочетат и в мрежата, но тъй като за мен най-интересното си остават идеологиите, предпочитам да им посветя няколко реда.

Започнала съществуванието си през 2001 г. под името Nupedia, електронната енциклопедия, позната ни днес като Wikipedia, е представлявала не просто свободно съдържание в мрежата, но и съдържание, рецензирано и одобрено от експерти. Бавното разрастване на ресурса, както знаем, е причина главният редактор Сангър да предложи варианта wiki – максимално бърз и опростен (благодарение на wiki-софтуера) начин за работа. Непретенциозната Wikipedia бързо се сдобива с популярност и въпреки атакуемото си откъм достоверност съдържание, скоро прави Nupedia излишна. А когато през 2002 компанията на Уейлс, Bomis, отказва да плаща на Сангър, за да изпълнява длъжността главен редактор, той се оттегля, за да основе свой собствен wiki-проект, така наречения Citizendium (http://www.citizendium.org).

Понастоящем Лари Сангър е един от главните критици на Wikipedia. Фрустрациите му идват от анонимността – нещо недопустимо, според него, доколкото освобождава сътрудниците от отговорност за грешките им; а също и от липсата им на респект пред експертите, които единствени уж са в състояние да придадат легитимност на начинанието.

Това е разбираемо. Както повечето хора, въвлечени в IT сферата, Лари Сангър е либертарианец, меритократ и привърженик на идеята, че привилегиите в една общност трябва да са пропорционални на способностите, които членовете й демонстрират, и съответно, на отговорността, която поемат.

Меритокрацията обаче е съвършено несъвместима с представата на Джими Уейлс за системата на управление на една wiki-общност. Според него демонстрирането на индивидуалност, така типично за общуването или блогването в мрежата, в Wikipedia трябва да отстъпи пред необходимостта за възможно най-безпрепятствена съвместна работа, без оглед на авторитета на отделните участници в процеса. Най-лесният начин да се постигне това е анонимността. Поддържането посредством анонимност на репутацията в неявен вид, според Уейлс, предпазва общността и по-точно нейната не-йерархичност от разрушаване чрез създаване на конкуренция – нещо оправдано в по-пазарно ориентирани системи като eBay примерно, не и в Wikipedia. В Wikipedia достоверността на информацията се гарантира не от конкуренцията, а от консенсуса между членовете на общността.

Като иноватор, Уейлс също така не може да не изпитва съмнение в ефективността и адекватността на експертното мнение във времена, когато областите на познание се преплитат интензивно и е по-важна способността за навигиране и комуникацията в много области, отколкото безпогрешността в една единствена.

Една енциклопедия не е произведение на изкуството. Тя не е и уникално научно откритие. От нея не се очакват гениални инвенции, а просто създаването и предоставянето на нов, ценен ресурс на обществото, което ще рече, че консенсусният подход е напълно оправдан и съвсем не е в конфликт с амбицията за достоверност.

Всъщност, най-интересното в цялата тази история е, че самият Джим Уейлс също е либертарианец, при това до мозъка на костите. Някой би се запитал: как така едноличният самодържец Джим Уейлс с неговия почти звезден статус си позволява да говори за предимствата на анонимността? Не по-малко меритократ от своя бивш сътрудник Санглър, той в същото време говори за егалитаризъм и за амбицията на Wikipedia да бъде релевантен ресурс, погазвайки мнението на авторитетите. Е, може би просто възможно най-релевантен при този почти рискован начин на съществувание.

Както сам Уейлс каза по време на разговора на 6 юни: ‛Грешенето е напълно човешко състояние‛. Wikipedia дължи успеха си на своята бързина, а бързината, както знаем, е контролирана възможност за грешки.

Иновативната журналистика | Култура – Брой 21 (2548), 05 юни 2009

90-те на миналия век ни донесоха новите медии, а с тях и надеждата за обновление и в журналистиката чрез промени в методите на публикация и обратна връзка с публиката. Днес обаче се питаме: ще я има ли изобщо журналистиката като професия и няма ли тъкмо новите медии да я доунищожат?

Песимизмът идва от трудностите, които професионалната журналистика среща в опита си да остане адекватна част от съвременната икономика, чиято концепция напоследък коренно се е променила. Тя се е превърнала в иновационна икономика. А стремежът към обновление на журналистиката е задвижил глобалната инициатива INJO (от Inovation Journalism). Шестата й поред конференция се състоя на 18-20 май т.г. в Станфорд.

Терминът иновационна журналистика е в обращение от 2003 г. благодарение на Дейвид Нордфордс, професор в Станфордския университет и означава ‛журналистика, способна да отрази иновациите и иновационните процеси, протичащи вътре в иновационните системи“. Иновациите, за разлика от научните открития, не са уникални събития. Заслуга за тях нямат отделни индивиди. Те са заслуга на колективи и представляват процеса на създаване и доставяне на нови ценности на пазара и в обществото. Тъкмо в тази схема иновационната журналистика има решаваща роля. Тя е адекватният тип журталистика, способна да отрази иновациите, които традиционната не може заради строгото разграничаване на областите си. Вече няма бизнес новини, политически, технологични, културни. Иновационната журталистика обхваща всички тези области. Тя е като хоризонтално поле, което ги пресича и е в състояние да навигира безпогрешно в терминологията на всяка една от тях.

Както сигурно вече стана ясно, става дума за нова доктрина, крепяща се на няколко базисни понятия, две от които доста интересни: икономия на вниманието и работа с вниманието. Т.нар. икономия на вниманието е подход, третиращ човешкото внимание като нещо недостигащо и прилага икономическата теория към разрешаване на проблеми с управленето на информацията, която то е в състояние да усвои.

Работата с вниманието пък е професионално генериране на и търговия с вниманието.

Разбира се, иновационната журналистика е нещо различно от тези деликатни манипулации. Поне Нордфорс твърди така.

Целта на журналистиката такава, каквато я познаваме, независимо дали става дума за репортерство или за разследване, винаги е свързана с проблема за извличане на точната информация от възможно най-много източници. А това съвсем не е неутрален процес. Той винаги е идеологизиран и винаги в интерес на някого.

С други думи, както твърди видният британски културолог Стюарт Хол, ‛понеже смисълът не е даденост, а се създава, на едно и също събитие може да бъде принаден различен смисъл. Начинът, по който една информация се ‛тълкува“ или обозначава, е идеологическа сила, а масмедиите са главните носители на социалния смисъл в съвременния свят.“

Близо е до ума, че когато информацията стане толкова много, та вниманието ни трябва да бъде професионално насочвано, ние се подлагаме до крайност на опасността да възприемем нечия интерпретация на събитията. Това не означава непременно невярна интерпретаци, а информация, представена ни в контекст, легитимиращ една и маргинализиращ друга конструкция.

В тази връзка е редно да се запитаме иновационната журналистика не трансформира ли същността на професията до степен тя да престане да бъде журналистика изобщо?

‛Журналистиката е производство на нови истории, довеждане на интересни за обществото теми до общественото внимание. И като такава, получава мандата си от своята аудитория“, така че е добре да действа в интерес на тази аудитория, а не на медията. Сигурно затова и бизнес моделите, съответстващи на принципите на иновационната журналистика, които Нордфорс предлага, са:

– засилване на обратната връзка с публиката (без обаче да уточнява начина, по който журналистиката ще запази периметъра си от други, работещи по усвояване на вниманието, каквито са например ПР-ите, нито как ще се запази балансът на иновационната комуникативна система в полза на сериозните теми, засягащи обществото).

– отделяне на журналистиката от медията, която винаги се оказва нечия собственост, а оттам и ограничава свободата и репутацията на журналиста (но отново, без да се уточни как ще се предпази от счупване на бариерата между нюзрума и рекламата).

Споразумение с Google | Култура – Брой 20 (2547), 29 май 2009

Културното събитие на годината, Генералната асамблея на Федерацията на европейските книгоиздатели, състояла се тази година в София под домакинството на Асоциация Българска книга, завърши, отразена в медиите предимно със скандала с таксиметровия шофьор, изоставил в полето изпълнителния директор на Федерацията Ане Бергман-Тахон и юридическия съветник Олга Мартин Санчо. Нищо чудно! Дали поради неуточненост до последния момент на мястото, където ще се провежда пресконференцията, дали поради ниския потенциал за скандал на самото събитие, на пресконференцията присъстваха съвсем малко хора, повечето от които навярно издатели, вълнуващи се от въпроса за ставката и ДДС.

Разисквани са обаче и новости и проблеми, свързани с предизвикателствата на технологиите и информационното общество: съдържанието онлайн, телеком пакетът и възможността за уреждане на отношенията между доставчиците на съдържание и доставчиците на Интернет, цифровизирането и достъпността на европейското културно наследство (библиотека Еуропеана), отношенията с Google. Всеки един от тези проблеми заслужава отделно внимание, но ако се налага да се съсредоточа върху един, това ще е постигането по време на тази асамблея на споразумение между Федерацията и Гугъл.

Може би се налага все пак да започна с технологичната страна на нещата. Инструментът Google Book Search , претърсващ текстовете на книги, сканирани от Google и складирани в дигиталната му база данни, започва съществуванието си през 2004 година под името Google Print и въпреки че все още се намира в своята beta (неокончателна) версия, базата му данни не спира да расте, като освен текстове извън копирайтните възбрани, в този най-голям в света online тесктови корпус има и доста книги, актуални в момента на пазара. Основните му конкуренти са Microsoft с проекта Live Search Books, започнал през 2006 и изоставен през май 2008, и Europeana с нейните почти 3 милиона обекта към края на 2008.

Google има огромна преднина (много университетски библиотеки му предоставят фондовете си), но очевидно има и слаби места. Най-атакуеми са отношенията му с копирайтното законодателство.

През 2005 гилдията на авторите в Америка и Асоциацията на американските книгоиздатели съдят Google за „масивни нарушения на авторските права“. А Google се противопоставя на претенциите им с довода, че намира базата си данни за еквивалент на картотека, в която всяка дума във всяка една книга е индексирана. И въпреки че Google си позволява да показва целия текст единствено на книги от публичния домейн, издателите протестират и срещу своеволието да се сканират и съхраняват в базата му данни защитени от закона текстове.

Претенции към Google имат и европейските интелектуалци и издатели, като този път обвиненията са не само копирайтни, но и в езиков империализъм. Все пак Google отдава предпочитание на англоезични книги.

Съглашението, постигнато между Федерацията и Google, накратко може да бъде представено така:

– класифициране на книгите:

а). комерсиално достъпни книги;
б). комерсиално недостъпни;

– същност на споразумението:
а). компенсация за дигитализирано без разрешение съдържание до 5 май т. г.;
б). отделяне на 34.5 млн. долара за регистъра Book Rignts Registry, който ще бъде независима, некомерсиална организация, събираща и разпределяща доходите от Google Book Search и поддържаща база данни с копирайтна информация за всички материали;
в). компенсация за собствениците на права с 63% от доходите от комерсиалната дейност, асоциирана с текстовете под формата на онлайн продажби на книги, контекстна реклама и др.

По време на пресконференцията по-скоро формално попитах г-н Мота не са ли твърде големи технологичните предизвикателства пред копирайтната институция и тези, които в момента са най-облагодетелствани от нея – посредниците между автор и публика, издатели и разпространители.

Той политично отвърна, че все пак нещо трябва да защитава правата на произвеждащите ценности, а както знаем, Google не ги произвежда и следователно не би могъл и да ги защити.

Искаше ми се да попитам също от интерес ли е за европейските книгоиздатели информацията, с която се сдобива Google относно заглавията в неговата база данни, позволяваща примерно улавянето на тенденции в читателските вкусове, но не успях, тъй като пресконференцията внезапно приключи.

Модата на четците | Култура – Брой 19 (2546), 22 май 2009

Четивата ни се цифровизират неумолимо! Поредната новина: проектът „Виртуална библиотека“ стартира и у нас и това ще направи достъпен фонда на над 43 европейски библиотеки в рамките на проекта „Европеана‛. Наскоро стана дума също и за грандиозната Световна цифрова библиотека и един евентуален Световен Цифров Алианс, който да уеднаквява стандартите, да разпредели усилията на все по-многобройните начинания от този сорт.

Но освен библиотеките се цифровизира и пресата и, както вече е ставало дума, това съвсем не е заради вярата в предимството на технологиите, а чисто и просто отчаян ход на тази индустрия, притисната от рецесията и настъпилите неизбежните промени в начина, по който се потребяват новини.

До какво би довело цялото това прехвърляне на съдържание – от досегашния му хартиен носител в мрежата? Следвайки предвидимото мислене на предприемачите, спокойно можем да допуснем вероятността за скорошен бум в производството на хардуер за четене – един вид, нова iPod-вълна, но този път от устройства за четене на текстови файлове. Всички помним модата на айподите. Беше си точно мода, не толкова техническа иновация, и именно като мода успя да донесе толкова приходи на Apple Inc. Паралелът между iPod-ите и устройствата за четене на текст обаче е подвеждаща. Защо?
Някои считат че дигитализирането на книгите е свързано единствено с лишаване от тактилното удоволствие от досега с този продукт, мириса на мастилото, драскането в полетата. Всъщност, дигитализираният текст създава и по-сериозни неудобства. Нека се замислим например малко над значението на думата „формат‛. При печатането на книги форматът зависи от големината и формата на самите книжни тела, от съотношението между размера на шрифта и на самата книга. Това има икономически смисъл, тъй като позволява изчисляването на най-евтиния и подходящ за масово издание формат.

В web обаче под думата „формат‛ се разбират съвършено други неща. В web се говори за текстове, публикувани в проприетарни формати, в свободни формати, за формати с отворен код. HTML, например, е свободен формат, чиито спецификации са достъпни на World Wide Web Consortium – сайтът за web-стандарти. Или пък също толкова познатият на всички ни Portable Document Format (PDF), разработен от Adobe Systems. В същото време има проприетарни формати като AZW – форматът на Amаzon, който бе създаден с пускането на пазара на четеца Kindle eBook , или пък TomeRaider , пригоден за Windows Mobile, Palm, Symbian. Или пък форматът ARG на френската фирма Arghos и работещ изключително и само с нейните четци.
Разнообразието от формати е голямо и всеки от тях има някакви предимства и недостатъци, според нуждите, които трябва да задоволява. Има например формати за хора, физически затруднени при работа с клавиатура. Форматът DAISY е такъв.

Но можем да си представим какъв хаос може да настане и съответно, какъв контрол да се осъществява над достъпа и потреблението на цифровизирани текстове тъкмо чрез форматите.
Web обаче поставя и други препятствия пред желаещите да четат. В мрежата няма дефицит на място и няма снижаване на себестойността посредством вариации в размера на страниците. Проблем обаче е лошата икономия на вниманието. Много е трудно да четем съсредоточено дълъг и изискващ съсредоточаване труд, ако само на клик разстояние се намира разсейваща информация.

Освен това, как „стоят‛ в мрежата дългите форми? На хартия един роман е напълно приемлив за четене, но online кратките форми печелят.

Да се върнем на метафората за iPod-а за четене. Първото което си представяме е малко квадратно устройство за складиране и консумиране на огромни колличества текст, също както и музика. Но докато спокойно можем да прослушваме симфонии на iPod-а си, то едва ли някой от нас би рискувал да започне да чете „Война и мир‛ от екрана на такова малко устройство? Блогове или новини, може би, но не и „Война и мир‛. Освен това от музиката може да се печели и „на дребно‛ – някой може да предпочита да купи не целия албум, а просто някоя от песните. Колко обаче би струвал един кратък откъс от обемист текст?

А може пък печалбата ни от такъв маниер на четене да е в усъвършенстването на способността ни да колажираме, анотираме, обменяме късове текст, да ги поставяме в нов контекст и да разгръщаме опита си до някакъв всеобхватен колективен дискурс.

Световната библиотека | Култура – Брой 18 (2545), 15 май 2009

На 21 април в главната квартира на UNESCO в Париж под ръководството на американската Конгресна библиотека и UNESCO тръгна проектът Световна цифрова библиотека (СЦБ, The World Digital Library). За тази библиотека се говори още от 2003 г., когато след 20-годишно отсъствие САЩ възобнови своето участие в световната културна организация, а за пръв път бе представена през юни 2005 г., когато номинираният за комисионер на САЩ в ЮНЕСКО, д-р Джеймс Билингтън, произнесе реч, озаглавена именно „Една визия за световна дигитална библиотека‛. В тази си реч д-р Билингтън говори за своето желание за обединяване на богатите колекции на институции, библиотеки и музеи и превръщането им в свободно достояние на човечеството, при това под форма, „далеч по-универсална и достъпна от всички досегашни.“ Като пръв партньор в това публично-частно начинание бива посочен Google с неговия принос от 3 млн. долара. Разработката струва засега над 10 млн., а Билингтън не крие желанието си средствата да идват предимно от частни компании. Сред останалите донори са Майкрософт, благотворителната корпорация ‛Карнеги“, Катарската фондация за образование, наука и развитие, Университетът на крал Абдулла от Саудитска Арабия.

Мисията на СЦБ е осигуряване на възможно най широк достъп до възможно най-представителна част от световното интелектуално наследство, като за тази цел се поощрява разрастването на сектора с неанглоезични и изобщо незападни ресурси (ръкописи, редки книги, карти, фотографии, чертежи, скици, музикални партитури, звукозаписи, филми и др.). Всичко това ще бъде достъпно едновременно на 7 езика (английски, арабски, испански, китайски, португалски, руски и френски). Библиотеката стартира с 1170 заглавия, повече от половината от които неанглоезични. Има дори седем ранни български заглавия, сред които Неделникът на Софроний Врачански, Рибният буквар на Берон, Кратка политическа география за обучение на българската младеж на Архимандрит Неофит. Те до едно са предоставени от Конгресната библиотека.

Търсенето и отсяването на информация от ползувателите на СЦБ може да става по различни критерии, като търсенето може да бъде конкретизирано или разширявано – примерно с цел сравняване на постижения в дадена област в различни части на света по едно и също време.

Билингтън споменава за възможни проблеми, свързани с чувствителни теми, особено от най-новата история на някои страни, които техните правителства биха предпочели да се забравят или фалшифицират, нещо, което според него трудно би могло да се случи поради отворения характер на проекта за всички страни на дебата.

Съдейки от наличните източници в интернет, технологичните предизвикателства пред СЦБ се състоят в начина на дигитализиране на съдържанието, установяването на стандарти и създаването на добра навигация. Само Google през последните години е дигитализирал около 5000 заглавия от Конгресната Библиотека, но все още не е ясно кои от тях ще предостави на СЦБ. Сред партньорите на тази библиотека са такива солидни институции, като Александрийската библиотека, библиотеката на Brown University, Египетската национална библитека и архив, Международната федерация на библиотечните асоциации и иинституции, Конгресната библиотека, националните библиотеки на Япония, Бразилия, Китай, Франция, Израел, Русия, Сърбия, Швеция, Уганда, библиотеката на Йейлския университет и много други.

Във връзка с цялото това суетене около цифровизирането на съдържание, всеки, който досега е ползвал ресурси, като Google Library&Google Book Search, интернет архива на Yahoo&MSN, Amazon’s Search Inside’s, проекта Publisher Macmillian’s BookStore и любимия на много от нас Project Gutenberg, не може да не се запита какви ще са отношенията на СЦБ с тези вече утвърдени източници на дигитално съдържание? Конкурентни? Или с цел да се избегне съперничеството, дублирането на усилия и хаоса от стандарти, ще се установи някаква форма на сътрудничество?

В мрежата вече се срещат догадки за бъдещ Алианс за свободно съдържание (Open Content Alliance), както и въпроси относно евентуалното участие на Google в такъв един алианс, но това е нещо, което бъдещето ще покаже.

Едно единствено нещо смущава и изненадва сега: никъде в мрежата не се открива и намек за приложение на семантични web технологии в този иначе грандиозен и многоезичен проект.

Бръмчене | Култура – Брой 16 (2543), 24 април 2009

Една локална новост напоследък буди немалък интерес и дори успява да измести фокуса на вниманието от мъчителни теми като тази за поправките в Закона за електронните съобщения и стремежа към безконтролен достъп на МВР до интернет трафика. Името на тази новост е BuzzDash: американският онлайн барометър на публичното мнение преди седмица се сдоби с български лицензиант.

Как точно един сайт измежду много други успява да се превърне в новина? Със скъпо струваща реклама, разбира се.

На 7 април столицата осъмна украсена от билбордове с ликовете на велики диктатори в комбинация със слогана: „Те говорят, ти слушаш“. Както по-късно стана ясно, тези билбордове били не просто поредната проява на лош вкус или намек за начина, по който пропагандата работи с масите, а имали за цел налагане на марката BuzzDash посредством т.нар. teasing (дразнене) на обществеността, при което тя да отдели, подобно секрет, своето мнение. Точно това и се случи – мнението на скандализираните граждани достигна чак до намиращия се зад граница софийски кмет и той издаде заповед билбордовете да се свалят, с което да даде повод на други скандализирани граждани да нададат тревожен вой за наличието на цензура. Изпълнителят на рекламната поръчка, фирма „Оксиген“ ЕООД, обяснява концепцията си не с търсене на скандал на всяка цена, а с желание да постигне ефект от контраста на типичната за тоталитарните общества ситуация, при която бива слушан единствено диктаторът, с истинската мисия на BuzzDash, въплътена в слогана: „Ти говориш, те слушат!“, схванато не като подслушване обаче, а като възможност за всеки от нас да изрази по чуваем начин мнението си.

Сайтът има кратка история. Съществува от септември 2006 г., а негов създател е политическият експерт Дейвид Гергън. Оригиналната цел на сайта е точно създаване на меродавен и независим инструмент за изследване на общественото мнение, позволяващ поглед в реално време върху процесите, протичащи в него.

Типичен web 2.0 проект, той не би могъл да съществува без обратна връзка с потребителите си и като такъв имб не малка заслуга Обама да спечели президентските избори. Ползвайки BuzzDash като инструмент за мигновено тестване на идеи, екипът на Обама предлагаше на обществеността своите, отсяваше полезните измежду тях и се съсредоточаваше върху им.

Какво представлява BuzzDash? Съществуващ под формата на индивидуални модули за допитване, наречени buzzbites, сайтът е всъщност форум, в който всеки може да:

• види в реално време популярното мнение по даден въпрос в широк обхват от теми;

• изрази мнение, гласувайки или коментирайки тези теми;

• поства самият той buzzbites в личната си страница, блог и мейл;

• създава buzzbites за лични нужди, за BuzzDash или и двете заедно.

Първото, което ми направи впечатление преди седмица в българския вариант, е, че активността в сектора с Новини и Политика е забележимо по-голяма от тази в сектора Спорт, Забавления, Бизнес и Други. Сега активността в сектор Забавления и Политика се е поизравнила, но ето някои от най-болните теми все пак:

„Ще оцелее ли „Кремиковци?“, „Ще открие ли ДАНС корумпирани министри“, „Разпада ли се СДС“, „Мислите ли, че подслушват телефона ви?“, „Има ли днес криза с боклука в столицата?“, „Кой е по-лошият премиер“, „Колко пари има в сивата икономика?“. Има дори допитване за ефекта от акцията с билбордовете: „Дразни ли билбордът с Хитлер еврейската общност.“

Седмица след стартирането на сайта, активността на гражданите на него не е кой знае колко голяма, новината обаче продължава да е новина: Научаваме, че американският първообраз BuzzDash.com се е превърнал в собственост на българският Buzz. Собственици са Иво Гиздарски и Бисер Димитров, което и обяснява донякъде липсата на възторг у гражданите по повод предоставения им чисто нов инструмент за гласност. Ето и някои от коментарите под статията със заглавие „Buzzdash.bg купува buzzdash.com“ във вестник „Капитал“:

„Майко мила, ченгетата пак хвърлят пачки.“ „Пачки по стотачки и портрета на Сталин.“ „Ами избори идват и пачките хвърчат.“ „ДС се сдоби с нов инструмент за манипулация на общественото мнение, този път в интернет.“

Краят на безплатния обяд? | Култура – Брой 15 (2542), 17 април 2009

След Facebook, друг един емблематичен за web2.0 сайт направи опит да въведе промени в условията на ползване и също така бързо отложи промените за неопределен срок в резултат на гневната реакция на потребителите си. Този път става дума за любимото на много от нас, поне до преди година, британско онлайн радио, Last.fm. През 2008 г. радиото стана собственост на американския медиен конгломерат CBS, така че промените не са изненада. Първата дойде още през юни 2008, когато Warner, финансово неудовлетворен, развали сделката си с Last.fm и премахна от каталога всички свои артисти.

И ето че на 24 март т.г. блогът на Last.fm уведоми общността, че скоро слушането на Last.fm Radio ще става срещу месечна такса от €3.00 за всички страни в света с изключение на САЩ, Англия и Германия, като безплатни ще останат само 30 мелодии, както и всички други дейности на сайта: класации, препоръки, добавяне на информация за артисти, събития и видеа, и не на последно място, характерния за Last.fm ‛скроблинг‛ – съставяне на детайлен профил на всеки потребител в базата данни на сайта и позволяващ му да прослушва любимата си музика дори на портативни устройства. Иначе казано, безплатно остава удоволствието ни да попълваме базата данни на сайта с огромни количества всевъзможна информация.

За по-малко от седмица коментарите под това изявление стават 1651 и са от такова естество, че на 30 март в блога се появява нов постинг, съобщаващ, че след дълго и нелесно разискване, екипът на Last.fm е преосмислил политиката си и отлага въвеждането на абонаментен режим за неопределен срок, работейки междувременно върху някои от потребителските предложения, като например възможност за абонамент с цел подарък, предимства за разработчиците на приложения, докато са в системата като редови слушатели, разработване на алтернативни начини за плащане за държави, в които Paypal е невалиден. В далечен план обаче Last.fm не се отказва от идеята да се превърне в платена услуга и обяснява мотивите си за това несправедливо разпокъсване по териториален признак на уж интернационалната общност с мотива, че се издържа единствено и само благодарение на реклами, които стават безпредметни извън териториите на изброените три държави.

Справедливо ли е това, или не? Амбицията на Last.fm от началото на съществуванието им през 2002 е, по собствените им думи, ‛правилната песен да достига до правилния слушател‛, като за това се разчита именно на обратната връзка с над 30 милиона потребители и каталог от над 7 милиона заглавия, предоставени от над 280,000 издатели на музика и музиканти. Верно е също така, че сайтът може да е доста полезен за ориентация в огромната и разнообразна музикална продукция и изграждането на вкус, особено у младата част от аудиторията, но дали информацията, която трупа в базата си данни, е единствено тази, която съзнателно му предоставяме ние на принципа ‛от фенове за фенове‛? А какво става с тази, която остава да съществува в по-неявен вид, достъпна единствено на собствениците от CBS? Нима информацията за потребителското ни поведение и тенденциите в него не струва нищо? Тази информация в полза на кого е, ако не на индустрията и нейния стремеж да не оставя нищо на случайността и ирационалността на слушателските ни капризи? Дали, отказвайки се да плащаме за музиката, която слушаме, сами не поощряваме алчната индустрия да търси алтернативи и да ги намира в предлагането на все по-предвидима и неавтентична продукция на пазара, задоволияваща най-масовия и посредствен вкус? Или като потребители сме наясно, че предоставили веднъж вече тази информация, индустрията в никой случай не би пропуснала да се възползва от нея. Дори и да плащаме абонаментната си такса от 3 евро на месец.

Междувременно бившите привърженици на Last.fm търсят и намират алтернативи:

http://www.imeem.com/
http://mog.com/
http://www.deezer.com/
http://www.twones.com/
http://listen.grooveshark.com
http://blip.fm/
http://www.mufin.com/
http://www.spotify.com/en/
http://www.playlist.com/
http://mixtape.me/
http://www.goear.com/
http://www.thesixtyone.com/
http://www.jango.com/

Ще оцелее ли Last.fm при наличието на толкова много съществуващи в мрежата възможности за любителите на безплатната музика?

Прозрачна администрация | Култура – Брой 13 (2540), 03 април 2009

От началото на март в САЩ се случва нещо интересно – в ход са сериозни реформи в начина, по който американската държавата ще борави с данни. Насоката им бе зададена от президента Обама, който създаде нов пост в администрацията си – директор на информационните служби, и назначи на него бившия технологичен експерт от екипа на Вашингтонския кмет Вивек Кундра. Вивек Кундра е известен не само с последователността си в стремежа да революционизира технологиите в обществения сектор, но и като безкомпромисен застъпник на оpen data, а данните, превърнати в обществено достояние (open data), в днешни дни са това, което преди 7-8 години бе отвореният код (open source) – синоним на технологична и гражданска свобода.

Веднага с встъпването си в длъжност Кундра даде гласност на някои от плановете си, в това число и на намерението да ползва ‛облаков компютинг‛ за правителствени цели, както и да създаде специален сайт на адрес http://www.data.gov, където да се поддържа в наличност и в достъпна за гражданите форма ключова информация за работата на правителството. Новият информационен шеф не крие амбицията си да разклати представите, че политиците в САЩ застават зад технологиите единствено, когато трябва да са в услуга на едрите представители на частния сектор.

Проблемите, които трябва да бъдат непосредствено решени, са свързани с мащаба на начинанието. Всяка една държава е фабрика за данни, а Америка е огромна страна с огромен и все по-нарастващ брой държавни агенции, които се занимават със събиране и публикуване на статистически данни, отразяващи работата на един или друг сектор от живота (икономика, наука, здравеопазване, вътрешни дела), а данните, освен че са в необозримо количество, не винаги са добре описани и в достъпен за ползване формат.

Решението е съзряно в обратната връзка с гражданите – направен е wiki-сайт, където всеки може да докладва по всяко време къде данните са недостъпни поради лош дизайн, недоглеждане или злоупотреба с технологиите, а също така да се обсъжда начинът, по който реформата протича – процесът на каталогизиране на данните, циркулирането на информационните потоци, поощрения за сериозните донори на данни, каквито са научните институти, поощряване на самата работа с данни в учебните центрове например, както и изобщо стремежът към информираност у гражданите.Следейки случващото се в САЩ и в обстановката на очакване, създадена от наближаващите избори у нас, не мога да не си задам въпроса каква е готовността за технологизиране на нашата администрация. Защото, преди да се пристъпи към създаване на е-правителство, преди дори да започне да се говори за него, нужно е да се направи предварителна оценка именно на т. нар. е-готовност, процес сам по себе си също технологизиран и осъществяващ се с помощта на специфичен софтуер и натрупани данни за инфраструктура, налични компютри, типове мрежи, компетентност на служителите и пр. Не ми е известно да е в ход такова проучване, затова пък технология със сигурност има. Достатъчно е да потърсим с ключова дума ‛Bulgaria‛ в базата данни на сайта European Open Source Observatory and Repository (Европейска обсерватория и хранилище за отворен код) , за да открием с изненада, че такава дори е разработвана от българин; а по рейтинга, релевантността и броя на изтеглянията й в централен за разработчиците по света източник, какъвто е SourceForge.net, да си направим извод за качествата й.

Какво евентуално ще се случи, каква ще е готовността на едно бъдещо правителство у нас да се технологизира и да направи процеса на работата си прозрачен, а потока данни – протичащ безпрепятствено и в двете посоки – не само от гражданите-данъкоплатци към администрацията, а и обратно, от администрацията към гражданите-данъкоплатци, надявам се да е вече не само въпрос на добра воля от страна на политиците, а и въпрос на технология от най-ново поколение. Защото все пак облачният компютинг е нещо, способно да се появи и просъществува извън и въпреки всеки опит за контрол, докато има граждани, готови да се възползват от свободата, която той им дава.

Правилен въпрос* | Култура – Брой 12 (2539), 27 март 2009 Начална страница

Краят на по-миналата седмица се оказа богат на новини от света на търсачките: след временното излизане от строя на електронната поща Gmail, друго едно приложение на Google създаде проблем – безплатният, уеб-базиран офис пакет Googe Docs позволи неоторизиран достъп до архива на част от своите потребители. Въпреки оправданията на компанията, че пораженията са минимални, и въпреки убедеността на повечето потребители, че Google печелят достатъчно от доверието им, за да имат причина да го губят с неетични сделки в полза на частни компании и политици, все повече стават и тези, които се надяват на алтернатива на монополиста Google, при това некомерсиална.

Чисто съвпадение, но по времето, когато в мрежата се дискутираха тези проблеми, се появи и добрата новина за скорошното пускане (през май) на адрес www.wolframalpha.com на търсачката Wolfram Alpha. Тя е дело на Стивън Уолфрам, британски математик, известен още от 70-те години на миналия век с разработката си на системата за компютърна алгебра SMP (Symbolic Manipulation Program), а после и на мощния научен инструмент Mathematica (1988), представляващ сложна система от библиотеки с елементарни и специални математически функции, огромни масиви разнообразни данни, инструменти за визуализация и за обработка на изображения, статистически библиотеки и още много други. Уолфрам е известен също и с диспута, който е предизвикал с гигантския си емпиричен труд New Kind of Science (‛Нов вид наука“), който е изграден върху представата, че Вселената е дигитална по своята същност. Тази негова представа, както и опитът му с Mathematica, са залегнали в основата и на Wolfram Alpha, която, по думите му, е „смес от много и умни алторитми, евристика, езикови открития и грижа за езика и неминуемо ще доведе до сериозен теоретичен пробив… И докато Google просто доставя документи на базата на търсене по ключови думи, тази търсачка има амбицията да улесни хората да правят своите запитвания на естествен език: просто едно въвеждане на въпрос в празното поле и получавате достъп до огромна система от данни и алгоритми.

Нова Спивак – пионер на web3.0 и предприемач, казва за работата на тази ‛машина за отговори“ следното:

‛Wolfram Alpha е система за изчисляване на отговорите на въпроси. За да изпълни задачата си, тя ползва вградени модели от различни области на знанието, допълнени от данни и алгоритми, представляващи напълно реално познание.“

Всички знаем колко скаран е Google с естествените езици и как премахва от търсенето всичкия този ‛незначителен словесен шум“ – определителните членове, предлозите, съюзите. С това обаче Google неусетно влияе на начина, по който започваме да си служим с езика; ‛гугълизира“ го, превръща го, за добро или зло, в мозайка от ключови думи, вместо в логически свързани изречения, които на свой ред да са свързани помежду си в логични абзаци. За някои това е печална перспектива, за други – не чак толкова, но истината е, че винаги трябва да има алтернатива.

Според някои достойнствата на бъдещата търсачка се преувеличават с цел реклама, а справянето с естествените езици на Wolfram Alpha е всъщност заобикаляне на проблема с предварително заложен контекст на търсенето – задаване на въпроси от научно естество. Освен това, много от нас знаят, че почти от година функционира бета версия на подобна сeмантична машина за отговори True Knowledge .

Истината обаче е, че всяка една мощна алтернатива на Google ще бъде топло приета от ползувателите на интернет, защото (цитирам случаен анонимен коментар под статията, посветена на Wolfram Alpha в CNET): ‛… когато web навлезе в 90-те, се надявах тя да заздрави демокрацията, помагайки на всеки по-лесно да научава фактите. Но web прекалено бързо се наблъска с толкова много пропаганда, че можете да си изкарате душата от ровене с google и още да продължавате да вярвате, че Ал Гор е открил интернет… Може би все пак тази търсачка ще пресява по-добре преувеличенията?“

**“Правилен въпрос‛ е заглавието, с което разказът ‛Ask a Foolish Question“ на Робърт Шекли е известен в мрежата на български и е достъпен на следния адрес: http://www.sfbg.us/authors/r/robert_sheckley/Stories/Ask_a_Foolish_Question.htm