Модерните дамги | Култура – Брой 8 (3018), 03 март 2017

Живеем обградени от символи. Символите са нашата криптирана връзка с „това отвъд”. Те никога не са безобидни и тривиални. Никога! Дори когато става дума за толкова близки до бита неща като маркировките по стоките в търговската мрежа, баркодовете.
Замисляли ли сме се някога, насред ежедневието си, какво представляват баркодовете? Какво знаем за тази индустриална симвология, предназначена да свързва семплата поредица от тънки и дебели линии с информация за предметите, маркирани с тях? Ако се вгледаме, ще видим, че баркодовете, това са всъщност своеобразна машинна морзова азбука – тирета и точки, разтеглени в линии за удобство на четящото устройство – лазерния скенер. Едно прокарване на светлинния лъч напряко линиите и кодът е разчетен.
Патентован през 1952 и навлязъл в масова употреба през 1974 г., през 2008-ма баркодът вече изглеждаше като отживелица, защото бе дошла на мода радиочестотната идентификация – начин за автоматично дистанционно идентифициране на обектите в търговската мрежа и събиране на данни за тях чрез RFID етикет (от англ. RFID – Radio-Frequency IDentification) или чип.
През тази същата година чипът беше официално приет за глобален приемник на баркода и това беше в контекста на грядущия „интернет от неща”. В мрежа/паяжина е ставало дума за прекрасния нов свят, който, в името на съвършената логистика и отворените пазари, ще впише в адресното си пространство всички предмети (пък защо не и нас самите) под RFID дамгата на един уникален публичен IP адрес.
Ставало е дума и за това, че RFID идентификацията е „краен инструмент за надзор“, който би ни превърнал в заложници на собствената ни ежедневна нужда да потребяваме. Чиповете събудиха тревога и съпротива и изглеждаха почти неизбежни, но ето че печатният баркод се оказа достатъчно жизнеспособен, за да си върне позициите.
Наскоро писах за някои интересни приложения на една от най-разпространените му модификации, QR кода (от Quick Response – „бърза реакция”), но не написах почти нищо какво представлява самият той.
Ако линейната симвология на обикновения баркод е нещо като „надградена” морзова азбука, то двуизмерната симвология на QR кода е като линейната, но надградена още веднъж – вертикално. Видимият резултат от добавянето на още едно измерение е добре познатата квадратна матрица от редуващи се светли и тъмни модули, а невидимият – възможността за кодирането на много повече информация в нея. Разпространеният вече лазерен скенер не я чете, но пък междувременно са станали популярни други устройства, които го правят. Това са светлочувствителните сензори за изображения (матрици), вградени в цифровите ни камери и телефоните ни. Тези матрици четат изображенията, като преобразуват сноповете фотони, попадащи върху тяхната повърхност, в електрически сигнал, а оттам – в цифров.[1]
QR кодовете са перфектни заместители на RFID чиповете в „интернета от неща” по няколко причини и те са все сериозни: QR е безплатен и отворен стандарт; съвместим е с всеки телефон; няма нужда от специално приложение; всеки може сам да си го генерира; значително по-евтин и компактен от RFID таговете – това е просто малко мастило върху някаква повърхност.
Вярно, че QR кодът не изглежда толкова високотехнологичен, колкото RFID чипа, но чипове просто не са необходими там, където същата работа може да свърши и малко мастило. Радикалната простота, компактност и капацитет на QR кода, комбинирани с практическата му безплатност, му отваря светло бъдеще в Интернета от неща. Нещо повече – очаква се ускорено процъфтяване на Интернета от неща тъкмо благодарение на него.
Прави ли това QR кодовете по-малко опасни от RFID чиповете като манипулационна тактика, или средство за наблюдение. Не, разбира се. Те си остават маркировка към някакво скрито измерение на нещата и оттам оказват влияние върху живота ни тук и сега, просто това влияние може да е и полезно. 


[1]Тези четци са в състояние да се справят с най-разнообразни двуизмерни кодове – кръгови, триъгълни, многоъгълни и даже под формата на стеганографски изображения, т.нар. DataGlyphs. Гъвкавата и устойчива на грешки структура на последните ги прави много удобни за извити повърхности, където обикновените баркодове се провалят.

 

Музей 2.0 | Култура – Брой 5 (3015), 10 февруари 2017

Дори в привързания към традициите си Китай, традициите вече не са това, което бяха. Дигитализират се. Ежегодният празник за почитане на мъртвите, Цинмин, например, се е пренесъл онлайн. Китайците са оптимизирали поклонението, изобретявайки нова онлайн услуга – виртуалните мемориали. Това са специализирани сайтове за отдаване на почит, в които с усилието на няколко клика може да се подреди албум със снимки на починал близък, да се споделят истории от живота му, да се качват видео файлове със сантиментална стойност. Може даже ритуално да се горят виртуални благовония и банкноти, какъвто е обичаят там. Мемориалната услуга бива предпочитана по най-различни причини и само част от тях – по причина на географска отдалеченост. Много китайци решават, че това е по-удобният и екологичен начин за отбелязване на Цинмин, тъй като реалното пилигримство отнема време, свързано е с ползване на транспорт и с горене на реални предмети.
Всъщност, в Китай това дори не е новост! Първите китайски виртуални мемориали са се появили в началото на новия век. Оттогава броят им расте лавинообразно, сигурно защото младото поколение, ползващо интернет, вече е достатъчно старо, та да започне да губи близките си.
Какво толкова интересно и полезно може да има в това, че да си заслужава писането за него? Вярно, това е една добра идея за онлайн бизнес, която може да се развие и у нас на мястото на традиционното печатане на неестетични хартиени некролози, но интересното надхвърля сферата на бита. Дори и да не излизаме от утилитарното, можем да го видим в нееднозначността на връзката между реално и виртуално. Тази връзка никога не е еднопосочна и не винаги е непременно във вреда на реалността. Така, вместо да се превърне в отживелица, в запуснато място, което не искаме да обитаваме, реалността може да се превърне в „разширена реалност”[1], реалният мемориал да се сдобие с виртуално измерение и то благодарение на инструменти, които масово са навлезли в нашето ежедневие.
В мрежата, през China Dayly, стана популярна снимката на надгробен камък, украсен с надпис на китайски, придружен с QR[2] код, какъвто виждаме по стоките в магазините. За много от нас, европейците, това е поредната китайска странност. Всъщност, снимката е правена в мемориален парк в памет на „Клането в Нанкин“, а бар кодът води към мобилната версия на съответната интернет страница и към полезна туристическа информация – в коя година се е случило събитието, колко са загиналите и т.н.
Подобни бар кодове напоследък могат да се видят не само по историческите места в Китай, но и в някои уважавани западни музеи. Представете си, например, експозиция с произведения на дърводелското изкуство. Малките черно-бели футуристични квадратчета върху експонатите само на пръв поглед биха изглеждали неуместни. Ако сте притежател на смартфон и имате инсталиран QR четец на него, сканирането на QR кода би буквално разширило полезрението ви, отпращайки ви към някоя уеб страница, посветена на автора на произведението, или към видео или друга мултимедия. Така, ако експонатът е някой богато резбован шкаф, вие бихте могли да го разгледате и отвътре, да разучите всичките му тайници, да гледате на видеоклип процеса на реставрацията му или, ако експонатът е музикален инструмент, да го чуете как звучи.
Преодоляването на предразсъдъците от страна на музейните работници, че модните технологични дрънкулки са създадени само за радост на технофетишистите, които не стъпват в музеи и не се интересуват от миналото, може само да отвори нова възможност пред хранилищата на паметта и да ги направи още по-интересно и богато място.


[1]Разширената реалност (augmented reality) е физическа среда, чието текущо възприемане от индивида е обогатено с компютърно генерирани включвания от звук, видео, графики, GPS или други данни.
[2] QR код (съкращение от „Quick Response” – „бърз отговор”) е двуизмерна матрица, в която, за разлика от обичайния едноизмерен баркод, може да бъде заложена повече информация за обектите, маркирани с нея. Появил се е през 90-те в Япония и е патент на Denso Wave Incorporated, поделение на Toyota, но е отворен формат и поради това популярността му ще расте.

Феноменално! | Култура – Брой 3 (3013), 27 януари 2017

Преди осем години на сайта Know your meme (Знай своя мем) беше вписан един феномен, който не само, че не отшумя бързо по подобие на много други, но и натрупа сериозна история с годините. Става дума за LOLcats1] – картинките със смешни котки, придружени от текстове на още по-смешен, насилен английски, познат като LOLspeak. LOLcats е не само популярен, той е предмет и на академичен интерес. През 2012 г. в „Huffington post” се появи новината, че някоя си Кейт Милтнър от Лондонското училище по икономика е защитила магистърската си степен с дисертация, озаглавена “Срзно феноменално: едно изследване върху привлекателността на LOLcats2]”. Тезисът й относно популярността на този феномен се крепи на аргумента, че ежедневната колективна креативност сближава хората и служи за проводник на основните елементи на човечността. Аз, разбира се, няма да ви занимавам с този текст, проследяващ еволюцията на котенцата от съвременната Web 2.0 назад към народното творчество и радостта от създаване на смислени връзки между хората, а по-скоро ще привлека вниманието ви към… езика на LOLcats. Съвсем сериозно! На LOLspeak усилено и ежедневно се твори. По аналогия на LOLspeak, има и LOLcode – езотеричен програмен език, който обаче си е напълно работеща система от правила за манипулация на данни по критериите на „целостността по Тюринг”. А на Wiki може да се открие даже превод на Библията на езика на LOLCat с всичките там истории за Адам и Ева, Ной и Каин.
Що за глупост е това? – ще попитате. Що за странна девиация е този LOLspeak и защо да е интересен? Някои го оприличават на бебешки език, но неговата основа е друга. Със своите странно спрегнати глаголи, правопис и синтаксис, той е по-скоро пародия на начина, по който си служат с езика масата едва поназнайващи английски потребители в зората на глобалната мрежа – Usenet. Някои пък го отдават на желанието на хакерите да си служат с крипто-език, та сигурно затова е открай време приписван на Интернет жаргона. Всъщност, LOLspeak прилича твърде много на езиков експеримент, който сякаш има за цел да подложи езика „на опън и натиск” и да провери колко точно може да бъде деформиран, преди да престане да значи нещо. Всъщност, не е ли LOLspeak една езикова игра?
Да си спомним Философските изследвания на Лудвиг Витгенщайн и неговата концепция за езиковите игри. Според Витгенщайн, не е нужно понятията да бъдат ясно дефинирани, за да имат смисъл. Концепцията на Витгенщайн свежда езика до дейност, неотделима от живот, до форма на живот, която дава на езика и значението му. Според него, в своята условност езикът сам по себе си е игра по определени правила и от тази гледна точка LOLspeak е съвсем легитимен.
Съвременните лингвистки Лорън Гоън http://www.superlinguo.com/ и Джил Вон го ситуират точно в сферата на езиковите игри в своето изследване, озаглавено I can haz language play: Констукция и идентичност наLOLspeak.
Според тях, LOLspeak е комплексно и систематично реинтерпретиране на английския език, отличаващо се със симултанни игрови манипулации на всички нива от езика. За целите на изследването си те ползват колективно произведеното web съдържание като корпус, за да анализират някои от общите езикови игрови стратегии, ползвани в LOLspeak. Това включва морфологичен ре-анализ, анализ на атипичната структура на изреченията и „лексикалната игривост”. Така те успяват, да очертаят рамките, да нахвърлят скицата, плана (“sketch grammar”) на LOLspeak от различни структурни гледни точки: правопис и фонетика, речник, морфология, синтаксис, а също и на ниво субект-предикат.
Изводът им, най-просто казано, е, че в езика всичко може да се случи на базата на консенсус и сътрудничество. Правилата и тенденциите, предоставящи стандарт, могат да бъдат приети или отхвърлени от участниците като на игра. Не видях в референциите в края на изследването името на Чомски, но, все пак, не можах да не се запитам: доближава ли ни това изследване до тайните на езика и представите за него като за универсален, вроден ни инстинкт, опиращ се на единни граматически принципи, или ни отдалечава?


[1]LOL е съкращение от „LaughingOutLoud” – „смея се гръмко” (англ.) и се ползва нашироко като префикс в словотворчеството в мрежата.
[2] Srsly phenomenal: An investigation into the appeal of lolcats
 

Codex ex memes | Култура – Брой 1 (3011), 13 януари 2017

Обикновено, като чуем за меми[1], се сещаме за Internet меми – нещо не винаги стойностно, но пък разпространяващо се бързо като зараза в мрежата. На този феномен е посветен цял сайт – Know Your Meme, но не за него говоря. Говоря за meme в смисъла на културен аналог на гена (gene), който пренася през времето културни идеи, репликира се, мутира, еволюира и даже умира.
Та, в тази връзка, има ли Кодекс на мемите?
Хоп! Ето, че и „кодекс[2]” е дума, която в съвременността ползваме по инерция, най-често в тесния смисъл на система от закони в правото. Процесът на кодификация (съставяне на Кодекс) обаче може да се приложи за систематизиране на какви ли не неща, освен закони.
Представете си сега един Кодекс, систематизиращ последователността на появата и еволюцията на мемите в хода на човешката история. Етимологиите са отчасти това – те изследват живота на думите, разложени на морфеми, само че не под формата на система, а като отделни лингвистични факти. А понякога се случва така, че едни и същи идеи биват изразени с различни думи, или пък обратно – различни идеи се изразяват с едни и същи думи, доколкото не всяка нова идея произвежда нова терминология. (Обикновено всяка нова идея използва вече съществуваща терминология, докато не се развие дотолкова, че да изпита нужда от нов инструментариум.)
Ето защо би било крайно интересно да се синтезира един Codex ex memes, който да е като нагледна времева карта на това какви идеи са се срещали, допълвали, комбинирали или разделяли с течение на вековете. Би бил доста полезен организационен инструмент, с който да проверяваме дали една идея е оригинална или вече е хрумвала другиму. Би ни позволил дори да комбинираме идеи, които не сме и подозирали, че можем да комбинираме.
Нещо подобно вече съществува, но в друга област – това е каталогът Тематическа класификация и разпределение на фолклорно-митологическите мотиви по ареали на Юрий Берьозкин. Каталогът на Берьозкин е най-голямата база данни по сравнителна митология, която може да бъде разглеждана свободно в мрежата [на адрес http://myths.antropogenez.ru/] и си е de facto един Кодекс, в който, вместо меми, са кодифицирани митеми. (Митемите, това са единичните меми на мита, неговите „атоми”, конститутивните му съставки.)
На сайта ще видим колекция от огромен брой текстове, разпределени по теми, обозначени с букви. Примерно, „A” отговаря на темата „Слънце и Луна”. След буквата има цифра за обозначаване на тематичния раздел: A1 – „Древно слънце”; A2A – „Няколко слънца обгарят земята”; A2B – „Излишните слънца и луни са погасени” и т.н. Регионите, в чиито предели е записан текстът, пък са маркирани с поредица от двуцифрени числа. Така този корпус позволява с помощта на статистически анализ да се потърси мястото на спонтанно зараждане на един мит; да се проследят пътищата на т.нар. нетривиална дифузия – разпространението на мита по маршрутите на търговията в древността или на доисторически преселения; да се установи къде са разпространени в миналото, но вече отмрели и забравени митове, и т.н.
Доказателствената сила на подобен статистически анализ е винаги донякъде косвена и зависи от избраната методика, поради което винаги трябва да бъде подкрепена и по други начини, с други методики. Това обаче не намалява мощта на един Кодекс като инструмент за анализ, даже напротив – колкото по-мощен е инструментът, толкова е и по-мистичен. В тази връзка, невзрачните електронни Кодекси на съвременността далеч надминават по мистичност украсените си със злато средновековни свои предшественици заради възможността за извличане на информация от „нищото” – клъстерният анализ прави видимо невидимото, изважда наяве неподозирани модели, прави лесно сравняването и изследването им.
Но ако ще говоря за Кодекса най-общо, а не за някой Кодекс конкретно, представете си колко полезен би бил този инструмент в „мистична” област като управлението на Държавата. Представете си колко бързо би приключила точещата се вече четвърт век реформа, ако имахме инструмент, с който да проверим историята на възникване, репликиране, дублиране, припокриване и т.н. на разни текстове от Закона или брънки в администрацията!

 


[1]Думата е въведена е от Ричард Докинс в книгата му „Себичният ген“ (1976) при обсъждане на еволюционното естество на разпространението на идеи и културни явления. Миймовете се разпространяват в меметична среда, като прескачат от мозък в мозък чрез процес, който в най-широкия смисъл може да бъде наречен имитация. Според Ричард Докинс, разпространението на миймовете е проява на Дарвиновата теория под друга форма. (Уикипедия)
[2]Латинското caudex означава всъщност трупче дървесина.

 

Къде е Диалогът? | Култура – Брой 43 (3010), 23 декември 2016

Сещам се как в самата зора на интерактивната web 2.0 ми се привиждаха хиляди въображаеми Платони в мрежата, причуваха ми се хиляди диалози и вярвах, че макар и не винаги еднакво важни, взети заедно, те представляват истината и ще променят света. Сещам се и как много скоро на мястото на тази привидност се появи нещо, което не знаех как да назова, но което странно добре се вписваше в неологизма на Фуко „говернменталност”.
Говернменталност – тип управление, при което правителството програмира и фиксира идентичностите в социалния диалог, преди да ги инкорпорира в него. „Говернменталност” – не толкова като менталност, колкото като технология за производство на политически партньори така, че да не пречат на политиката на Държавата.
Мрежата обаче не е Държава.
Преди седмица-две писах за опасността за диалога в Мрежата като страничен ефект на пресяването и персонализирането на потока информация. Направих го в контекста на няколко актуални събития. Проблемът обаче далеч надхвърля рамките на злободневността. Проблемът е… епистемологичен.
Когато през 70-те на Никълъс Негропонте за пръв път му хрумнала идеята заперсонализирания виртуален ежедневник Daily Me („Ежедневният аз”),това му се е видяло като добра и гъвкава алтернатива на шумните комерсиални платформи. Развивайки я десетилетия по-късно в книгата си „Да бъдем цифрови!“, Негропонте вече е съзнавал опасността от подобен проект за обратната връзка с действителността. Умът ни има естествената склонност да поддържа хомеостазата си, като се изолира от прекалено агресивния шум, но комфортът, който си осигурява така, е винаги за сметка на реалната представа за света. Деформира я и я ограничава.
Факт е, че от 2001 насам платформи като Amazon.com, а после Google и Facebook, персонализират вместо нас. Те започнаха да ни ограничават и нарекоха това не цензура, а удобство – вече не ние търсим желаната стока – тя ни търси и ни намира.
Почнахме да се опасявахме от „диктатура на мнозинството”, отнякакъв гаден болшевизъм на лошия вкус, който ще стъпче нашата изисканост, ще накаже нашата индивидуалност, ще обезличи нашия талант. По едно време усетихме, че това е не само със стоките и забавленията, но и с интелектуалните продукти, с новините… Но стана ли това наистина? Огледайте се. Нима Facebook или Amazon, или кое да е приложение погълна създателите на интелектуално съдържание? Погълна ги цифровизацията. Телекомите си подадоха ръка с производителите на съдържание и се превърнаха във „влияеща машина”, която всмука интегрално и базите с данни, и комуникационните канали, и сървърите с всичко инсталирано на тях. Нима тази „влияеща машина” е под контрола на мнозинството? Тя е на малцинството, на онзи „1%”, който определя какво да тече по „тръбите”. И това вече се случва на такова неуловимо метаниво, че е трудно да се установи, че ограничение изобщо съществува. Напротив – многообразието изглежда неограничено!
Но проблемът е и политически. Ето, че тия дни търпението на германското правителство към Facebook се изчерпа и законодателството се втвърди – наказанието за „фалшива новина” ще бъде премахване в рамките на 24 часа, а при съпротива – глоба до 500 000 евро. Мярката сигурно е продиктувана от предстоящите през 2017 г. избори в Германия и страха от „руски атаки”. Въпросът тук е кой ще определя кое е истина. Някакво глобално „министерство на истината”? НПО-тата? Кои НПО-та? Лобистките НПО-та или тези, лицензирани от Европейския икономически и социален комитет специално за „диалог” с властта?
Напоследък и в съвсем тесни интелектуални среди витае едно опасение – няма автентичен обществен субект на социална промяна, няма Диалог. Така е,Диалогът е мъртъв, но все по-успешно може да бъде симулиран, а субектите в него – конструирани изкуствено. Има си професионални организатори на граждански мобилизации, има си и професионални граждани. Можем да ги видим както по протестите, така и във Facebook, така и сред статистите по снимачните площадки в Бояна. Къде се случват диалозите, истинските и не режисираните? Къде евентуално могат да се случат в бъдеще?

 

Електоралната машина | Култура – Брой 41 (3008), 09 декември 2016

Светът напоследък е нажежен от изборни страсти и, разбира се, това се вижда най-добре в мрежата. Днес (4.12.2016) референдумът за конституционна реформа в Италия се коментира оживено дори у нас (поне ако съдя по собственото си обкръжение); и сякаш въпросът как италианците ще се справят чисто процедурно с нещата вълнува толкова, колкото и резултатът.
В Австрия също текат избори и отново, покрай чисто политическите прения около кандидатите, гръмко отеква опасението, че в днешно време трудно могат да се проведат избори в деформиращия натиск на манипулациите в мрежите и масивната дезинформация.
В австрийския „Дер Щандард„, например, са се загрижили за начина, по който се информира електоратът относно кандидат-президентите, а именно, че това става главно през Facebook и то силно филтрирано, според предпочитанията към един или друг политик. Така всеки избира приятелите си, групата, към която да принадлежи, и медията, която да следи, според комфорта, който му осигуряват, а не воден от стремежа към информираност, критично мислене и установяване на истината. С други думи, всеки започва да живее в своя собствена тунелна реалност (информационен балон, остров, анклав, екосистема, ако предпочитате), в която кръгозорът е стеснен, а представата за действителността – все по-орязана и неадекватна. Сблъсъкът с реалния живот може да се окаже стряскащ накрая.
Така в САЩ много се оказаха шокирани от „неочакваната” победа на Тръмп. The New Yorker нарече това победа на „нишовия екстремизъм и ширещата се дезинформация” и стовари най-големия дял от вината върху Facebook като най-широко разпространена и влиятелна социална мрежа. През последните седмици на кампаниите бил станал съвсем виден механизмът на дезинформацията – новинарският алгоритъм на Facebook показвал тези резултати, които смятал за интересни и релевантни, без да прави разлика между реални новини и невярна информация.
Washington Post пък публикуваха интервю с някой си Пол Хорнър, „импресариото на Facebook империята на фалшиви-новини“, който бил поел отговорността за това, че Тръмп се е озовал в Белия дом. „Неговите последователи не проверяват нищо – те вярват на всичко“, споделя Хорнър.
Даже тинк-танкът Pew Research Center вдигна мерника на Facebook. Широко се цитира тяхното изследване, според което 45% от населението ползва за основен информационен канал Facebook, който в това отношение е без конкуренция сред останалите социални мрежи. Така двадесетте най-ефектни предизборни лъжи са успели да ударят в земята двадесетте най-добри новинарски статии, а седемнадесет от тези, фалшивите, били в полза на кампанията на Тръмп.
Разбира се, обвиненията не оставиха Марк Цукерберг безмълвен. Той им посвети специален FB статус, който започва така:
Нашата цел е да дадем гласност на всеки. Ние дълбоко вярваме в хората. (…) Понякога хората ползват гласността, за да казват неща, които звучат грешно, или да подкрепят някого, с когото вие сте несъгласни.
Цукърбърг продължава с това, че повече от 99% от съдържанието на Facebook е автентично, а измамите, които съществуват, не са ограничени до един партиен възглед или дори до политиката. Това прави изключително малко вероятно измамите да са променили резултата от тези избори в една или друга посока.
Това звучи крайно неискрено, защото е известна ролята на Facebook като двигател на общественото мнение в рекламните стратегии. Защо да не е така и в предизборните? Вероятно всяка политическа сила би могла да ползва Facebook за същото, в което обвиняват сега Тръмп, но все пак има и нещо друго. Има го електоратът. Ако и да се появяват едва напоследък официални изследвания за опасността от ролята на парите в политическия процес и за това, как различните финансови механизми се намесват по време на кампаниите, обикновените потребители, тези същите електорални единици, без които все още някак си не могат да минат за легитимни ни едни избори, врат в (дез)информационния бульон, откак интерактивната web 2.0 съществува, и вече са успели да натрупат опит съвсем неофициално, без помощта на тинк-танковете, които сякаш се опитват да моделират и подложат на редизайн нещо толкова естествено като инстинкта за самосъхранение на обществата и индивидите.

 

Ангелски тайнопис | Култура – Брой 39 (3006), 25 ноември 2016

В мрежа-паяжина неведнъж е ставало дума за криптография, но никога за стеганография. Стеганографията, както може би знаете, е метод за кодиране на съобщения, при който е тайна дори самото наличие на съобщение.
Терминът „стеганография” е доста стар. Стигнал е до наши дни благодарение на немския бенедиктинец Тритемиус, чиято най-известна книга, писана около 1499, публикувана през 1606, сложена в Index Librorum Prohibitorum през 1609 и извадена оттам през 1900, е озаглавена именно Steganographia. Тритемиус е описал този вид изкуство като особен вид ангелски тайнопис, който му се явил чрез божествено откровение в прослава на бога, но тайните винаги плашат, затова той се е сдобил с лошата репутация на магьосник и некромант.
Е, ангелският тайнопис това лято стана хит в Ибиза благодарение на dj-сета на един поляк, Кшищов Шчипьорски, от Варшавския технологичен университет. Това, което е направил Шчипьорски, е да разработи нещо като простичък морзов код, своеобразни звукови тирета и точки, с които да изпрати тайно послание до нищо не подозиращата аудитория, забавляваща се на открито в лятната нощ. С деликатно забързване на темпото той е отбелязал тире, а със забавяне – точка. Така в електронните техно, хип-хоп или транс версии на популярните “Miracle” на Куийн, “So What” на Майлс Дейвис и “Rhythm Is a Dancer” на Снап се е появило посланието “Стеганографията е танцьорка!”
В случая е било важно да се прецени каква намеса в темпото е възможна, без да бъде разкрита веднага от човешка аудитория. Шчипьорски е изпробвал ефекта на 20 души, 10 от които с музикална подготовка, преди да прецени, че стеганограмата е успешна. Промяна от 3% в скоростта вече е направила разликата видима, а музиката – неслушаема.
Според него, оттук нататък ще е лесна работа да се разработи софтуер, който да кодира и разкодира послания, изпратени по този начин. Даже вече го е кръстил StegIbiza.
Музикалната стеганография не е откритие на Шчипьорски. При възможностите на съвременните дигитални смесителни пултове опитните диджеи манипулират практически всичко и всякак – вкарват текст в музика, изображения в музика, музика в музика. Преди 15 години писах за спектрограмите на Windowslicker на Афекс Туин, които изобразяват малки страшни личица, но експериментите продължават. Има например код, който атонализира тонално произведение, запазвайки ритъма му, но променяйки височините съгласно принципите на додекафонията на Шьонберг, и по този начин го променя по неузнаваем начин. Чували сме вече как звучи серията на Фибоначи, как звучи безкрайната „пиеса” на Числото Пи…
Но музикална стеганография е имало и преди електронната музика.
В Симфония № 10 на Шостакович се среща известният епиграф DSCH, четири букви, които, освен имена на ноти, са и инициалите от немската транслитерация на името му – DSCH (D Eb C B). Тези четири букви красят и паметната му плоча в Новодевичото гробище. Подобни опити са правили и Брамс, и Шуман, и Берг.
Днешната електронна музика обаче е много по-близо до ангелските светове на Тритемиус, Боециус, Атанасиус Кирхер, неговия ученик Гаспар Шот и особено до бароковия дух на Бах, който е билособено привързан към стеганографията. Освен че се е подписвал в произведенията си – BACH (Bb A C B), той сякаш се е стремял да изследва и изчерпи докрай капацитета на музиката, изследвайки връзките между буквите и числата и вмъквайки под формата на музикални криптограми библейски секвенции, но дали тук не се отклонявам от стеганографията към областта на гематричните (кабалистки) схеми?
Съвсем в духа на времето си, през XVII век Лайбниц твърдял, че “Музиката е тайно упражнение по аритметика на душата”; и че тази математика няма нужда да се разбира, защото е “математика, която може да се чуе”. И сякаш днешното време е много близо до неговото благодарение на технологиите, тъй като те смесват с лекота несмесваеми неща, като „аритметика на душата“ и… тероризъм.
Можем само да се надяваме, че StegIbiza на съвременния полимат Шчипьорски няма да се окаже полезен на шпиони и терористи, които да си обменят тайни послания над главите на забавляващите се в претъпканите клубове на Ибиза, а ще служи само на диджеите за фина комуникация или вмъкване на метаинформация в записите си.

1 – 04.12.2016 15:20

Поздрави

От: Станимир Станев
Кшиштоф е видял и прочел с удоволствие статията на г-жа Маркова. От своя страна аз приветствам такива популярни статии, показващи една от страните на високотехнологичната стеганография.
Кшиштоф бе наш гост на семинара по стеганография в Шуменския Университет през май тази година.
Още веднъж адмирации,
нашият екип е отворен за контакти с всички, интересуващи се от аспектите на приложение на съвременната компютърна и мрежова стеганография.
проф.Станимир Станев

Път, постлан с добри намерения | Култура – Брой 37 (3004), 11 ноември 2016

Илон Мъск е една от най-популярните, даже модни личности в мрежата напоследък. Предприемач, инженер, изобретател, инвеститор, визионер, мечтател, актьор – той е всичко това, докато изпълнява функциите си на главен изпълнителен директор на три големи корпорации – SolarCity, Tesla и SpaceX.
Тия дни в мрежата се появи прогноза на Мъск за близкото бъдеще, която горе долу звучеше така: „Роботи ще ви изместят от работните места, а правителството ще ви плаща заплати”. Излиза, че Мъск е привърженик на концепцията за безусловния базов доход (ББД)! Тази концепция възбуди глобален дебат през 2013, когато Швейцария проведе референдум за въвеждане на основен месечен доход в страната в размер на 2500 швейцарски франка ($ 2578). Швейцарските избиратели отхвърлиха идеята, но изречена от Илон Мъск, който инвестира доста в превръщане на интелигентните машини в работната сила на бъдещето, тя вече не звучи екзотично.
В едно свое скорошно интервю по CNBC той каза, че в генералния план на Tesla за идната година влиза производството на електрически товарни автомобили, които ще минат към автономно управление веднага, щом се натрупат достатъчно емпирични данни за поведението им по пътищата. В интервюто стана дума за катастрофите с автопилот тази година, за експлозиите в SpaceX, корпорацията на Мъск за космически разработки. Стана дума даже за евентуалната победа на Тръмп на изборите. Знайно е, че Мъск не би могъл да развива мащабните си проекти без политическа подкрепа и субсидии от държавата. Задачата, която си е поставил, е доста комплексна, но той е убеден, че е на прав път. Въпреки инцидентите – нима шофьори не загиват непрекъснато по пътищата само защото са заспали от умора на волана? И освен това, някои компании го правят вече – присъдружната на Uber калифорнийска компания Otto през октомври тества новите си автономни коли, като извърши реална доставка на бира. Предстои революция в транспорта и това е само въпрос на време.
Засега такива коли са навъртели 222 милиона мили, а са нужни 6 милиарда, за да бъде получено одобрението на регулатор. Медалът обаче има и друга страна – ако и да отнеме известно време превръщането на автономните товарни автомобили в статукво, то тенденцията към намаляване на нуждата от шофьори вече чука на вратата. Мъск е уверен, че това ще даде на шофьорите възможност да се преквалифицират в транспортни оператори, отговарящи за наблюдението на флотилия от товарни автомобили, което, освен че ще е по-ефективно, по-леко, чисто и безопасно, ще е дори по-интересно, отколкото самото шофиране. Така мисли Мъск, но дали и самите шофьори на камиони виждат ситуацията по същия начин? Може би, докато Мъск се чувства въодушевен от възможността за пълна автоматизация на една човешка дейност и иска да даде на хората възможност „да правят други, по-сложни и интересни неща“, самите американски шофьори биха предпочели да упражняват легендарната си и обвеяна в кънтри-колорит професия пред това да станат офисни работници. И това в случай, че не се озоват на борсата за безработни доста преди правителството да е поело отговорността за такава сериозна политическа стъпка, каквато е въвеждането на универсален базов доход.
Технологичната безработица винаги е била точно толкова реална и неизбежна, колкото и прогресът в технологиите, само дето те се развиват много по-бързо от държавните институции, които ще трябва да се справят със ситуацията. Дали държавата няма да започне да се държи като корпорация, която иска да се отърве от „излишните” хора? Защото, ако заложи на доктрината за базовия доход, колко от хората с гарантиран базов доход ще се чувстват стимулирани да развиват потенциала си, ако изобщо го имат?
Мъск не може да се оплаче от липса на политическа подкрепа поне дотук, но дали това ще продължи и след изборите? Това лято президентът Обама спомена безусловния базов доход в едно свое интервю с директора на медийната лаборатория на MIT, Джоичи Ито, за популярното списание WIRED: „Дали безусловният доход е правилният модел или не, той ще бъде приет от много хора и това ще е дебатът на следващите 10 или 20 години.“ А дотогава?

 

Представете си само… | Култура – Брой 35 (3002), 28 октомври 2016

Bitcoin, противоречивата виртуална парична единица, циркулираща на пазара, без дори да е валута в истинския смисъл на думата, продължава да прави живота на спекулантите интересен. Понякога даже по-интересен от поносимото.
Ако си спомняте, според апологетите на Bitcoin, това е валута като всички останали, само дето не се нуждае от банковата инфраструктура, за да съществува. Гаранция за контрола над транзакциите и количеството парични единици на пазара беше добрата криптография.
Според критиците пък, Bitcoin дори не е пари, защото парите са движени от данъците, т.е. зад тях стои държавата, а Bitcoin не е нищо повече от инструмент за избягване на данъци.
Bitcoin е нов феномен – появи се през 2009 като реакция на кризата, предизвикана от банките, но анархистичната идеология зад него съществува още от 90-те, когато киберпънк-идеологът Тимъти Мей написа в манифеста си Cyphernomicon: „…когато искате да смажете държавата, всичко изглежда като чук“, а „силното криптиране е „строителният материал“ на киберпространството”.
Преди време в мрежа/паяжина писах за невижданитe чудовища на анархията, които може да се родят от недосегаемия за атаки крипто свят на Bitcoin, днес обаче е по-актуален въпросът: колко точно недосегаем е този свят? Явно недостатъчно, защото през август научихме, че Bitfinex, най-голямата в света борса за обмяна на цифрова валута, е била хакната и от нея са били откраднати биткойни на стойност повече от $ 60млн. Това дори не е първата кражба на биткойни. В началото на 2014 г. от базираната в Токио борса Mt Gox изчезнаха 744 408 БТК (това ще рече $ 350 млн.). Никой не разбра истината за Mt Gox. Кражба, измама, лошо управление или комбинация от трите бе причина за инцидента?
Кражбата от Bitfinex е още по-мистериозна. Кой е виновен? Платформата BitGo, коятоBitfinex ползва за целите на сигурността? Или Американската комисия за търговия със стокови фючърси (CFTC), която в началото на тази година е наложила забрана на Bitfinex да ползва „студен портфейл” (такъв, който не е свързан с Интернет) и с това е създала големи възможности за кражба? CFTC отричат това с довода, че пробивът е станал преди тяхната намеса.
Ponzy схема? Най-вероятно! В такъв случай виновник може да се окаже самият основател на Bitfinex, французинът Рафаел Никол, който през 2012 не само се забърка в няколко Ponzi схеми, но и не престава да защитава шумно и публично колегата си, тексасеца Трендън Шейвър, основателят на Bitcoin Savings and Trust, познат още като “pirate 40”, осъден на 18 месеца затвор и огромна глоба заради “класическата Ponzi схема”, с която завлече клиентите си през 2011.
Макар загубите от Bitfinex да са само около 18% от тези на Mt Gox, този път последиците ще са мащабни заради трайното разочарование в средите на търговците.
Защо ви занимавам с тази история? Защото дори тя да бележи края на Bitcoin, чудовищата на крипто анархията може би са се родили вече и то не от нейното превъзходство, а от недостатъците й. Случаите с Bitcoin-борсите разкриват един универсален проблем на информационната епоха – информацията е флуид и иска свобода. Единственото спасение от злоупотребата с информация е да няма недостъпна информация. Как обаче би изглеждал един свят без тайни от гледна точка на банките? Абсурдно! – би казал някой.
В момента цялата легална банкова система се базира на прости числа (такива, които се делят само на 1 и на себе си). Те са числа, които са относително непредвидими в прогресия, но въпреки това не са напълно непредвидими. Това означава, че ако и да няма още формула за прогресиите при простите числа, не означава, че тя няма да бъде открита. И в момента, в който тази формула бъде открита, всички банкови системи ще рухнат, фиат валутата ще стане тривиална мигновено. Може да звучи апокалиптично, но представете си само един свят, освободен от фетиша на парите и възвърнал автентичността си! Нещата, които сега купуваме с посредничеството на парите, ще имат най-сетне своята реална цена.

Дигитален сюрреализъм | Култура – Брой 33 (3000), 14 октомври 2016

Наскоро се разходих из землището Хеърууд. Посетих църквата му „Вси светии”, строена през XII век, посетих едноименната крепост, разгледах замъка Готорп Хол. Насладих се на градините и изобщо на околността. Влязох дори в постройки, които отдавна ги няма. Направих всичко това виртуално благодарение на срещата на 3D технологиите с прашните архиви, съхранили през вековете работни скици и изящни изображения на същите тези сгради. Докато траеше виртуалната ми разходка, мина ми през ум, че дори скиците и картините да са били под неподходящ ъгъл, с неправилна перспектива, неточни и непълни, а това да е направило изчисленията на истинските параметри на обектите трудни, нищо от дигиталните им възстановки и интерпретации не е накърнило физическите останки с груба и некомпетентна намеса, нито е похарчило и пенс в повече на британските данъкоплатци за изграждането им „до зъбер”, както това се случва у нас благодарение на делириума на един историк. Така, ако един ден реша да посетя Хеърууд като турист, знам, че няма да попадна в диснифицирана версия на средновековието или в реалност, преизградена наново така, че да има о какво да се опре британското чувство за минало величие. Явно тамошните тръстове за опазване на културно-историческото наследство и академични институции не изпълняват подобни задачи.
Но, да не се отклонявам! Думата ми бе за срещата на дигиталните технологии с артефактите от миналото. Тази среща предоставя много по-богати възможности от триизмерни възстановки на крепости. Най-интересно е в областта на писмените паметници.
Тези от нас, чиято работа е свързана с документи, знаят какво улеснение е един цифров архив, чието съдържание може да бъде претърсвано и анализирано бързо и ефективно. Но я си представете, че документите, с които работите, са хартиени. Дори да са приведени в цифров вид (скенирани), претърсването им е възможно благодарение на една конкретна технология, позната като оптично разпознаване на символи (optical character recognition, OCR). OCR е често срещан метод на запис на печатни текстове с цел оптимизиране на работата с тях – съхраняването им в компактни архиви, достъпни онлайн, използваеми за компютърни програми като автоматизиран превод или конвертиране от текст към говор за нуждите на незрящите. Какво обаче знаем за OCR? Технологията винаги остава на заден план в полето от интереси на тези, които я ползват. Ако и да е относително лесно да си представим разпознаването на печатни шрифтове, как това се постига при по-сложни записи, нотните например? Може да се каже, че OCR технологията се справя с нотациите, като буквално преобръща наопаки процеса на създаване им. Композиторът в миналото обичайно е започвал нотирането с разполагане на главичките на нотите по петолинието, после е добавял шийките, а после флагчетата, лигатурите и, ако е нужно, допълнителните линии, различните знаци за алтерация, артикулация, мелизмите и всичко останало. Иначе казано, той е разбивал сложните символи на по-прости в чисто графически смисъл, за да улесни сам себе си. Същото прави и OCR технологията – сегментира на по-прости съставки, класифицира, репрезентира, навигира из бази данни, търси аналози.
Още по-сложен е процесът при четене на стари нотации, които, освен нотен запис, съдържат и текст, а тъй като композиторът, освен поет и музикант, често е бил и художник, той е украсявал нотния запис с изображения, сложни символи, плетеници, оклузии, които нямат нищо общо с нотните стандарти. В такива случаи е важно да се възпроизведе и точното местоположение на изображението във файла. OCR технологията се справя и с тази задача. Сляпата машина успява да направи разбор на подобни сложни документи и да добави към тях купища допълнителна мета-информация. Това – с единствената цел да направи работата на изследователите ефективна дори при физическата отдалеченост и недостъпност на архива.
Нужно ли е да знаем за OCR повече, за да я ползваме в изследователската си работа? Може би да, защото флуидизирането на физическия ни свят, флуидизирането дори на миналото ни (благодарение на цифровите технологии) води до неясно бъдеще. То е не само в извличане на неподозирани доскоро познания и стойност, но и във фини трансформации и възможности за подмяна, за каквито все още не сме готови.