Палиндромът на властта | Култура – Брой 30 (2997), 23 септември 2016

Предизборно, сюжетът „КТБ” е отново актуален в медиите. Този път не ни занимават с милионите на Вежди, тефтерите на Филип Златанов и старата слава на KPMG. Този път в дискурса плахо се промъкват думичките „геополитика” и „телеком”.
Още през 2014, когато банката на Цветан Василев бе поставена под надзор, се появи съмнението, че е защото някой е хвърлил око на активите й. Един от тях бе особено специален – Телекомът. БТК, Виваком, все едно как ще го наречем, това е мрежата, осигуряваща комуникациите на министерства, парламент, банки и прочее институции. КТБ – БТК не е просто палиндром, това са Банката и Телекомът – двете страни на един и същи сюжет, който дори не засяга толкова суверенитета на изчезващата ни държавка, колкото геополитическите интереси в региона. Нека си спомним кой създаде КТБ! Създадоха я политически партии, финансирани от Оманския фонд. А Оманският инвестиционен фонд бе докаран в България от оманския почетен консул – Стоян Денчев. Оманският инвестиционен фонд играеше геополитическа игра и затова покупката на телеком бе уместна до не май къде. Ако си спомняте, през 2012 г., когато брутално задлъжнялата компания трябваше пак да смени собственика си, се коментираше, че това няма да са кредиторите. 93,99% от акциите, които до този момент бяха американска собственост (AIG = American International Group), станаха собственост на „Вива Телеком България“ ЕАД, а „Вива Телеком България“ ЕАД бе собственост на V Telecom Investment Люксембург, в което пък основни акционери бяха „Бромак“ ЕООД (разбирайте Цветан Василев) и руската ВТБ. Това разяри доста хора. Кои? Разяри най-вече натовското лоби у нас – КРИБ. За бизнес ли ставаше дума? Едва ли! Телеком-бизнесът е рисков и никога рентабилен, да не говорим за нашия телеком, съдещ се по това време с държавата в Парижкия арбитражен съд. Но тази сделка бе интересна и с друго: ставайки собственик на БТК, Василев вече бе собственик на мултиплекса НУРТС. Да, НУРТС е другият интересен актив на КТБ! А междувременно в България е стартирала цифровизацията и у нас тя се осъществява тъкмо през НУРТС.
Цифровизацията засяга много субекти, при това кардинално: телевизии и други медии, творчески индустрии, рекламен бизнес, граждани, самата държава. ЕК вече съди България заради цифровизацията, а причината – концентриране на лицензи и несъобразяване с Директивата за конкуренция. Според ЕК, това би затруднило конкуренцията на бъдещия Европейски единен пазар на цифрова телевизия. 2013-а е годината, в която темата за „единния пазар“ е особено чувствителна и заради началото на преговорите за ТТИП, а ето, че мултиплексовите надземни инфраструктури (антени) и телекомските подземни (кабели) попадат в ръцете на един собственик. Нищо чудно – там, където има мултиплекс-оператор, някак спонтанно се появява винаги и телеком. Такава е просто логиката на естествените монополи – спонтанно конгломериране на инфраструктури. Защото така те работят по-добре! Това е нещо, което ЕС-чиновниците така и не разбраха до ден днешен, но е истина и че мултиплекс и телеком в едни ръце означават наистина чудовищна концентрация не просто на активи, но и на влияние – такъв конгломерат има неограничен потенциал за медийни манипулации и пропаганда – нещо, което едва ли нормален човек би пожелал в страната си.
На 30 септември 2013 г. ръководството на компанията взе решение за отмяна на особените права на преференциалната (златна) акция, собственост на държавата, заложени в приватизационния договор от 2004 г. Единствената до този момент публична мрежа в страната отпадна от регистъра на публичните дружества. Сега БТК, българският телеком, мрежата, през която дефакто се осъществяват всички преноси между ведомствата, си има нов собственик. Медиите казват, че това е Спас Русев. Спас Русев е известен и като притежател на абонираната за всички „мрежови” държавни поръчки фирма Телелинк. Телелинк са „мрежарите“ на държавната администрация, така както Сиенсис са хардуеристите й, Информационно обслужване – интеграторът, а телекомът й – БТК. Не е ли това администрацията ни, цяла целеничка (или почти), наследена от „соца”, приватизирана, пре-препродадена и в очакване да бъде интегрирана по „правилния” начин в трансграничните административни информационни инфраструктури в навечерието на един общ пазар?

 

Един манифест | Култура – Брой 3 (2970), 29 януари 2016

Наскоро имах повод да се върна десетина години назад към времена, когато www беше друга, проблемите в нея бяха други и мрежа/паяжина все още не съществуваше. Поводът: хакерският манифест наавстралийския философ, хактивист, ситуационист и писател Макензи Уарк, който видя бял свят на български благодарение на Станимир Панайотов и Колектива за обществени интервенции в самия край на 2015. Със Станимир Панайотов открихме Манифеста в годината на неговото написване, 2004-та, която бе забележителна с това, че насред глобалния разцвет на web2.0 у нас тепърва започваше да се говори за авторски права и творчески индустрии и то по много примитивен и ограничаващ начин. Тогава, като пишещи, бе невъзможно да не се запитаме какво следва от тази новопоявила се илюзия за свобода? Какви ще са оттук нататък механизмите на репрезентация и конструирането на смисли в тази уж отворена и приятелска медия? Web2.0 бе точно толкова проприетарна, колкото и старата медия, имаше го обаче любопитството и очакването новите термини, като „векторалистка класа“, „икономика на вниманието“, „абстрахиране“, които Уарк беше въвел с манифеста си, да направят навигирането в непознати води по-малко опасно.
В манифеста например има един тезис, който обяснява „абстрахирането“: „да абстрахираш, значи да конструираш равнина, върху която иначе различни и несвързани неща могат да бъдат положени в множество отношения“.
Този тезис веднага отпраща към въпроси като: кой и как определя равнината (контекста), в който тези несвързани неща се оказват свързани? Кой притежава смисъла? И ако векторът, в който нематериалните информационни активи се превръщат в стока, са нечия собственост, то възможно ли е изобщо да се говори за свобода или само за още по-изтънчен контрол?
Междувременно, в света на технологиите се случи нова смяна на парадигмата – днес вече никой не говори за данни, говори се за големи данни и за метаданни…За тях става дума в интервюто с Уарк, приложено в края на книгата. 10 години след Манифеста той признава: „векторалистката класа разчита много на модел, при който всички ние работим за нея безплатно.“ Това е всекидневното, активно „тагване“, „лайкване“, оценяване, коментиране, за да може накрая собственикът на вектора/услугата/приложението да пожъне резултата от нашето внимание, координатите ни, информацията за машините ни и да ги продаде на рекламодателите. „Това не е същото като при икономиката на дара“, подчертава Уарк.
Това е извличане на „принадена информация“, несравнимо и количествено, и качествено с общите блага [commons], които споделяме в мрежата. Така че, заключителният извод е: „ние спечелихме битката, а после загубихме войната.“
Това, което поне на мен ми липсва в книгата, е геополитическата компонента – инфраструктурите (векторите), по които информацията циркулира и се съхранява, се виртуализират, стават все по-еластични и трудни за териториализиране в рамките на ясна юрисдикция, но съвсем не и лишени от частнособственическия си характер. И така е от 60-те насам!
Та като споменах „частнособственически“ – в книгата, покрай бунта срещу пазарния тоталитаризъм, ми липсва и мнението на Уарк за другатаформа на власт – държавния бюрократизъм и, съответно, какво произлиза от сблъсъка на тези две версии на стоковата форма на информацията – пазарната и държавната.
В интервюто, например, има такъв един въпрос към Уарк: „Дали днешните хакерски пространства са инкубатори за нова политика или нови бизнеси? Дали настоящото поколение хакери вижда някаква разлика? Дали моделът на хакатоните и на бърникането в приложения [appjam] действително работи… ?“
Отговорът на Уарк бяга „по тъча“ с пример за Съветския съюз и тежката администрация, която е вършела известно време работа по организирането на нещата, но после е започнала да спира стихийността на креативността. Това, което е притеснително покрай личните ми впечатления от хакатоните и прочее стихийни и креативни симулации на гражданска активност у нас, е, че те си работят съвсем съгласувано с държавата и корпоративния капитализъм, но ад хок, на дребно и без ясна стратегия, освен ако не я съзрем закодирана в приоритетните оси на всички европрограми под термини, като „добро управление“ и „социални партньорства“.

Анонимният критик | Култура – Брой 2 (2969), 22 януари 2016

Преди отново да се потопим в дигиталния ад на глобалното cyber-бъдеще, предлагам да обърнем внимание на нещо локално и бих казала – дори забавно. То си е такова, нищо, че по празниците за пореден път разплака литераторите и накара литераторките да загорят манджите. Сигурно вече се досещате: тази седмица мрежа/паяжина ще е посветена на анонимния литературен критик (или ако щете: касапин, палач, полицай, мъчител на поетични души) Рада Барутска, чиято рубрика „Ламцадрица“ в електронното списание „Пеат некогаш“ се чака с ужас и трепет всеки сезон.
Критиката на Барутска, жестока според едни, поизбледняла от ударното начало през 2013 според други, несъмнено заслужава внимание и като форма, и като съдържание. Това, на което мрежа/паяжина ще обърне внимание обаче, е анонимността на Барутска. Причините за това са две: първо, защото анонимността е основният довод за омаловажаването на критиката му/й, и второ, заради забавния факт, че най-силно негодуват срещу анонимността на Барутска тъкмо тези, които преди 9 години мрежа/паяжина увековечи с текста Дигиталният анонист. Тези същите, които преди 9 години съвместяваха своето анонимно битие на читатели с публичното си амплоа на автори и критици и искаха да наказват за нарушаването на анонимността им, сега са изнервени, че не могат да идентифицират личността на Барутска.
Преди девет години писах, че анонимността има отношение към контрола, а не към упражняването на харизма, но трябва ли наистина Барутска да нарушава анонимността си, за да бъде взето насериозно писаното от нея и да упражни влияние?
Независимо дали си го е поставил/а за цел, Барутска упражнява влияние и това влияние изобщо не може да бъде наречено злотворно. Може би изглежда злотворно само на търговците и цензорите, но те не ни интересуват. И така, след като Барутска върши работата си на критик дори анонимно, защо трябва да бъде разкривана самоличността си? А, да! За „да си поговорят с нея“ колегите й. Защото очевидно Барутска е професионален критик. А защо да си говорят колегите й с нея? Заради мъчителното подозрение, че тя/той ходи по същите литературни премиери, панаири, четения, форуми, фестивали, поздравява „жертвите“ си и сигурно им се усмихва любезно, а после издевателства над тях в „Ламцадрица“? Може би Барутска е колега от Университета? Може би гради научна кариера? Може би Барутска все пак е важна и е важно да й се предложи „сделка“? Но нали първо трябва да разкрие самоличността си!
Може пък и да не е важен/важна от гледна точка на това „кой на кого какъв е“, но как да я накараме да изчезне, след като не можем да установим коя е?
Как да му съставим психопрофил и да го стигматизираме? (Нещо, което ми направи огромно впечатление, например, е желанието да бъде изобличена Барутска като социопат, който нарочно лъже публиката, че работи в офис, сиреч, има колеги, способна е на колегиалност и човешко общуване.)
Как да санкционираме, вкараме в черен списък, лишим от възможност за подкрепа (грант, награда, публикация, научна титла, медийно внимание и дори положителен отзив в блог) някой, който така се е покрил?
Прекалено в стила на едни други времена, нали, само дето сега не идеологиите са на мода, а комерсът. От тази гледна точка, разликата между анонимността на „читателите“ от контекст и Барутска е съществена – анонистите имаха за цел да дублират, коригират и дори подменят спонтанността на читателските реакции в интернет в порива си да налагат „правилните“ имена на пазара, та в този смисъл амбицията им бе донякъде комерсиална. Анонимната критика на Барутска пък от своя страна няма никакви комерсиални цели. Тя си е естетическа. Количеството долнопробна графоманска продукция у нас в момента е непосилно; медийното присъствие на графомани – вездесъщо; на този фон дори и средна ръка автори започват да звучат като кандидати за „Нобел“ и всичко това е много досадно. Ето защо Барутска е важна.
Като се замислим, тя дори е весела и свежа. Далеч по-весела и свежа, отколкото, примерно, някой мрачен негодник, който би тръгнал да се занимава с обвързаностите на литературните ни среди с политическите и финансови кръгове…

 

В очакване на 2016 | Култура – Брой 45 (2967), 25 декември 2015

На 9 декември Европейската комисия публикува дългоочаквано Съобщение до Европейския парламент, съвета, Европейския икономически и социален комитет и Комитета на регионите, озаглавено „За модерна и по-европейска авторско-правна рамка“. Съдържанието му не изненада никого, но все пак, за тези, които помнят предишните уверения на Комисията, че иска да изгражда единен цифров пазар, сегашното съобщение е по-скоро разочарование. То засяга само online услугите за потребители, намиращи се извън страната си, гарантирайки им достъпа до съдържание при пътуване от една страна в друга. В тоя смисъл, трансграничната преносимост е хубаво нещо, но то все още не значи единен цифров пазар. Цифров пазар е, когато произведения, защитени от авторското право, са еднакво достъпни за гражданите на всички страни членки. Въпросният регламент, ако и да се справя с един досаден проблем, само улеснява маскирането на проблема с цифровия пазар и законодателното бетониране на реалността на териториалните пазари.
Останалата част от съобщението не съдържа никакви конкретни предложения, но маркира областите, в които Комисията планира законодателни намеси през 2016.
Една положителна намеса е в частта за адаптиране на изключенията към цифрови и трансгранични условия. Тя съдържа важна обща цел: да увеличи степента на хармонизиране и да направи релевантните изключения задължителни за прилагане в страните членки и да осигури функционирането им в рамките на ЕС.
Пълното хармонизиране на изключенията и ограниченията на европейската рамка за авторското право е необходимо и е стъпка в правилната посока, но Комисията учудващо се дистанцира от предварителните си обещания. Явно някои важни заинтересовани страни не харесват идеята за задължителна хармонизация.
Може да се счита като стъпка в правилната посока и клаузата в документа, с която Комисията ще внесе яснота и около изключението в случая на ползване на илюстрации с цел обучение, т.е. използване с некомерсиална цел, макар изразът „внасяне на яснота“ в крайна сметка да се окаже ограничаване на потребителските права.
Има и някои необясними пропуски в този текст. Единият касае неяснотата относно институциите по културното наследство и техните искания за достъпност online на колекциите им с некомерсиална цел.
Друг необясним пропуск е темата за електронното заемане от цифровите библиотеки. През юли активистката Джулия Реда коментира в блога си този пропуск.
Всъщност, пропуските са доста: относно правото на потребителите да цитират и препращат към аудиовизуални произведения и с цел некомерсиални ремикси, относно ползването на дигитални репродукции от публичния домейн и т.н.
Ако дотук споменах само пропуски и някои промени като двусмислено положителни, то има и нещо несъмнено неприятно в този документ и то е свързано с т.нар. извличане на данни („text and data mining“ или TDM).
Тази част от текста на Комисията, който казва „да се позволи на организации за изследване на обществения интерес да извършват извличане на данни от съдържание, до което имат законен достъп за научноизследователски цели“, всъщност може да се чете така: всеки, който не е свързан с „институция, изследваща обществения интерес“, ще трябва да получи лиценз за провеждането на добив на данни. Това е извънредно любопитно ограничение, което може би заслужава специално внимание в отделен текст.
Такова е и намерението на Комисията да изгражда „един добре функциониращ пазар за авторско право“ и по-точно – обсесията на Комисията за създаване на стойност в цифровата среда посредством интервенции, гарантиращи, че „стойността, генерирана от някои от най-новите форми на разпространение на онлайн съдържание, е справедливо разпределена“.
Едно все пак е ясно – 2016-а ще ни донесе доста новини от света на копирайта.

Невестулки в чувал | Култура – Брой 43 (2965), 11 декември 2015

Темата за мигрирането на държавитеот Евросъюза към „облачната“ инфраструктура доби особена актуалност през изминаващата година и понеже не се съмнявам, че ще е актуална и през идната, ще ви припомня един доклад на ENISA (Европейската агенция за мрежова и информационна сигурност) относно възприемането на това „нещо“, на този “GovCloud”, дефиниран от нея като „Модел за развитие на системата за изграждане и предоставяне на услуги на държавни агенции (вътрешни), на гражданите и бизнеса“.
Съгласно доклада, повечето държави признават ползите от бизнес модел, основан на “облака”, и неоспоримите качества на тази нова технология –мащабируемост, устойчивост и преносимост, но има и някои сериозни пречки. Едната е свързана със стандартите. Става дума за голямо разнообразие на решения и подходи; и е трудно да се постигне консенсус между различните държави по основните аспекти на сигурността като общи клаузи в договора, общ модел за представяне на услуги и т.н.
Докладът ползва израза „широк и хетерогенен пейзаж“, за да опише разногласията, и разделя страните в няколко групи в съответствие с някои основни характеристики:
Ранни застъпници: Обединеното кралство, Франция, Испания, Естония и Гърция. Това са страните, чиито правителства имат стратегии, взели са конкретни решения за прилагането на цифровия „облак“ и даже вече са стартирали „облачни“ инициативи.
Иноватори: Италия, Австрия, Словения, Португалия и Турция. Те все още нямат държавна стратегия и ясен дневен ред за внедряване на облачния компютинг, но вече имат някои работещи облачни услуги, задействали се отдолу нагоре, без да са били покровителствани от националната или европейска политика.
Колебаещи се: Малта, Румъния, Кипър, Полша. Те нямат стратегия, нямат и стартирани инициативи, но евентуално може и да ги имат в дневния ред на националните си политики.
Страната ни не присъства в тази класация, но ние редовно четем в родните медии за ентусиазма на нашите политици да внедряват „облака“.
Докладът на ENISA обаче не споменава нищо колко централизирана услуга е „облакът“, поне според вече натрупания опит на „ранния застъпник“, Великобритания, нито за това как Приходната и митническа служба на Нейно Величество потули фиаското на GOV.UK през 2013. По този повод даже вдъхващите уважение The Register коментират доклада на ENISA с конспиративното подозрение, че е платен от Европейската асоциация за аутсорсинг в облаковия компютинг.
Друга сериозна обструкция пред внедряването на „облака“, спомената в доклада, е сигурността и поверителността на данните.
Имат ли идея европейските политици какво представлява тази технология всъщност? През септември миналата година във Виена, във Федералния компютърен център, се проведе събитие под надслов „Изграждане на доверие в Облака„, но как се справят политиците с неудобството да пропагандират пред избирателите си доверие към технология, която ще предостави личната им информация – и изобщо чувствителна държавна информация като финансови и данъчни регистри, митнически регистри, бази данни на правоприлагащите органи, здравни и социални осигуровки на населението – на трети страни – външни хранилища на данни? С каква цел едно правителство би правило това? От любов към модната думичка „облаков компютинг“? От желанието да пести парите на същите тези избиратели?
„Облакът“ може да е наистина много удобен като платформа за дистрибуцията на нещо, но да се подменя изцяло съществуваща и добре работеща и сигурна държавна инфраструктура с нова и все още недобре изучена е, меко казано, странно.
„Облаковият компютинг“ е икономичен, биха казали ИТ чиновниците, но и простите данъкоплатци вече знаят, че поводът да се харчат пари под предлог да се пестят пари в бъдеще означава само, че някой има намерението да открадне повечето от тези пари и да направи така, че да краде още и още по същата схема.
Ще завърша с остроумното предложение на TheRegisterподобни „проекти, дето са твърде големи, за да се провалят“, да не стартират преди обстоен и независим, превантивен срещу фиаско одит, като отговорността, в случай на провал, да предвижда зашиване на провинилите се чиновници в чувал с невестулки и потапяне в реката.

Информационната вувузела | Култура – Брой 42 (2964), 04 декември 2015

Има една антична богиня, която елините са наричали Феме, а римляните – Фама. Това е богинята, чиято благосклонност носела слава на смъртните, а гневът й – скандали и злословия. В поемата „Енеида“ Вергилий изобразил Фама с множество езици, очи и уши – алегория на това, че скандалът се поражда първо от дочути шепоти, които се умножават и усилват, за да се разразяват накрая като ураган. На покрива на Дрезденския Университет за визуални изкуства пък скулптурата на богинята е с крила и тромпет.
И понеже в нашето пост-пост-модерно време митовете са отново в употреба, на богиня Феме (Pheme) е кръстен международен изследователски проект, чийто предмет е установяване, доказване и работа в подкрепа на истинността на твърденията в интернет. Партньорите – Университетът в Шефилд, Университетът във Уоруик, Кингс Колидж, Университетът Саарланд в Германия и MODUL във Виена плюс 4 компании, сред които и българската Ontotext.[1]
Всеки от нас, ползувателите на социални медии, поне веднъж се е чувствал безпомощен в опита си да се ориентира в света, в който живее; поне веднъж е ставал жертва на дезинформация, манипулация, спам, фишинг. Но дори и да не е, то със сигурност е хронично претоварен с информационен боклук, който се лее като от рог на изобилието, но никой дори не се пита какво става с него, къде се отлага, как се преработва. И докато големите данни на големия трафик изправят сетивата ни пред предизвикателствата на 3-те v-та – „volume“, „variety“ и „velocity“ („обем“, „разнообразие“ и „скорост“), то социалните медии привнасят и едно четвърто „v“ – „veracity“ или „достоверност“, което ни потапя в перманентната несигурност на един свят от думи, който като че ли всеки миг ще се сгромоляса под тежестта на собствените си делюзии.
Русия свалила самолет? Или е свален самолет на Русия? По границите се стреля? Или изобщо няма граници? Окото на Лондон гори? ИДИЛ са превзели Берлин? Банка еди си коя е фалирала? Марсианците ни нападат?
Докато се уверим, че някоя мълва е вярна, страстите вече са се нажежили, а последствията – станали необратими. Това не би било чак толкова лошо, ако масовото съзнание беше нещо повече от суха прахан, а това, което попада в него – само истина.
Явно за това ще се грижи европроектът на име Феме – ще се грижи до нас, до нашето недоволство да достига, хм, само истината под формата на достоверни новини. Изграждане на детектор на лъжата в реално време – така определя задачата Феме.
Истината ще се идентифицира на основата на анализа на три фактора: първо, информацията, присъща на самия документ – лексикална, семантична и синтактична информация.
Друг фактор – източниците, асоциирани с тази информация. Примерно, ако източникът на дадена информация е BBC news, Феме автоматично ще го преценява (вместо нас!) като по-достоверен и релевантен от някой неизвестен, анонимен източник и ще курира съдържанието в него, а ще крие „съмнителния“. И накрая – ще се анализира разпространението на дадена информация – какво, как и кога се предава към кого? Чрез анализ на тези фактори, Феме ще прави оценка на източниците на информацията и ще категоризира слуховете като спекулации, противоречия, недоразумения и дезинформация. Екипът на проекта е създал термина „феми“, за да добавя към заразните социални „меми“ стойността „истина“ или „лъжа“.
Не че досега у нас не са правени спорадични опити да се определя кое е достоверна информация и кое не. Манипулира се рейтингът в Google на лични блогове и страници, правят се списъци с имена на журналисти и медии, клеветят се опоненти – и всичко това под словесната глазура на думи, като „морал“, „етика“, „смелост“…
И все пак, има известна надежда за съпротива срещу „интелигентния“ софтуер и социалните ботове-идиоти. Ще завърша с мнението за тази технологична „новост“ на член на групата „Свободен и неутрален Интернет“ във Facebook: „Имам такъв софтуер отдавна. Казва се „здрав разум“, версия 1971.“

 


[1]  Този проект тръгва на 1 януари 2014 по споразумението за безвъзмездна помощ № 611233 по Седма рамкова програма на ЕС за изследване и технологично развитие. Продължителността му е 36 месеца.

За облака накратко | Култура – Брой 39 (2961), 13 ноември 2015

Помните ли как в началото на тази година медиите ни обещаваха, че до края й „електронното управление има шанс да навлезе в живота ни“. Ще ви припомня дори една конкретна статия в „Капитал” от февруари 2015, озаглавена „Новата вл@ст идва“. Статията, разбира се, няма информативна стойност – “Капитал” периодически съобщава за старта на е-правителството, та сме свикнали, но някои места в тази статия са наистина интересни. Трудно мога да коментирам в рамките на 4000 знака мащабна тема като въвеждането на облачни услуги в администрацията ни, затова ще се задоволя само с маркиране на някои от тези места.
Например, четем, че за да има електронно управление, „са нужни четири неща: софтуер, хардуер, подходящите закони и наредби и промяна в системата на работа на самите държавни и общински структури. По думите на зам.-министър Борисов, първите две неща вече до голяма степен са факт, а третото е на път да стане такъв до месеци.“ Това, което смущава, е, че, логично, всяка реформа започва с писане на закони и уредби; следва преструктуриране на институциите и едва след това идва софтуерът. Той просто следва логиката на закона и обслужва нуждите на администрацията. Възможно ли е зам.-министърът да твърди, че софтуерът е готов, „спуснат“ е от някъде, а всичко останало – законите и администрацията ни, ще бъдат приспособени така, че да го обслужват?
И още нещо: държавните данни, знаем, се съхраняват в регистри. „От общо 150 активни регистъра в държавата най-важни са не повече от десет“, цитира статията заместник-министъра Валери Борисов. Ами да, има едно понятие – „първични администратори на данни“. Регистрите, които тези първични администратори управляват, са с примордиално значение за държавата, но са и голямата амбиция на няколко частни фирми. Освен това, всяко ведомство у нас е като затворено феодално владение и не предоставя данни току така. През февруари е текла тепърва процедура за идентификация на тези регистри с пари от Оперативна програма „Административен капацитет“ (ОПАК), а до края на октомври тази година евро средствата е трябвало да бъдат усвоени. Е, октомври току що мина. Вярва ли някой у нас, че облакът ще се случи?
Друг интересен момент – описание на „мястото, където физически ще се помещава т.нар. електронно правителство (…) център за данни, облак, който да консолидира всички системи в държавата: на Министерство на финансите, митници, НАП, МВР, МРРБ и т.н.“ В статията с упоение се описва този „таен обект“, помещаващ се на „таен адрес“, в който ще се съхраняват държавните (т.е. нашите) данни. Обектът е „таен“ с цел сигурност, поне с такова впечатление ни оставя статията. Щом данните на държавата вече няма да са в онази барака в Бояна, а в подсигурен срещу всякакви бедствия бункер, то вече можем да спим спокойно. Но представете си все пак, че „облакът“ се случи. Какво представлява облаковият компютинг изобщо? Според популярното определение, „облакът“, известен също и като „компютинг до поискване“, е един вид интернет базирана услуга на споделяне на ресурси и информация с трети страни (други компютри, други дигитални устройства, центрове за данни или сървъри) по заявка. Дори в българската Wikipediа, която е възможно най-безполезният ресурс в мрежата, пише за „няколко проблема, свързани с възприемането на технологиите на облачния компютинг: наличност на обслужването, сигурност и неприкосновеност на личните данни, поддръжка, оперативна съвместимост и съгласуваност. Те произлизат от това, че данните, приложенията и изчислителните ресурси вече не са под прекия контрол на потребителите. Тъй като облачният компютинг не дава на потребителите възможност да разполагат с данните си физически (освен ако ползваната услуга не съдържа опция за запазване на твърдия диск на резервно копие, back-up), това прехвърля отговорността за съхраняването и контрола над данните в ръцете на доставчика.“
Е, като са се заканили политиците ни да се приключи с хартиения терор и драконовските такси по гишетата, готови ли сме оттук нататък да поверим информацията за своя бизнес, за своята недвижимост, банковите си сметки, здравния си статус на доставчик, който със сигурност е частен и най-вероятно офшорен субект, за който май нищо не знаем? Поне статията в „Капитал“ не споменава нищо за него.

 

Ходещи мишени | Култура – Брой 38 (2960), 06 ноември 2015

В неделя сайтът на ЦИК, на Информационно обслужване, на Парламента и на ДАНС отново се сринаха. Бяхме „успокоени“, че се сриват „само“ сайтовете, понеже до тях лошите хакери имат достъп през интернет, а самите системи остават непокътнати. Нищо, че референдумът беше тъкмо за това – чрез интернет „да дадем възможност на тези близо два милиона българи зад граница да могат да гласуват в българските национални избори“. Спирам дотук с обговарянето на изборите и се съсредоточавам върху нещо друго, свързано косвено с темата – електронната самоличност.
Една новина привлече вниманието ми тези дни: „Австралия премахва паспортите“. В първия миг реших, че паспортът, това относително ново, но вече окопало се в сума международни конвенции изобретение на цивилизацията, наистина е на път да изчезне, но заглавието подвежда – иде реч за изчезване на физическото тяло на паспорта. Самият паспорт като форма на контрол и ограничение не само няма да изчезне, но и ще увеличи функциите си, за да продължи да пречи на порядъчните хора да пътуват. (На не толкова порядъчните хора подобни мерки никога не са пречили да пътуват.)
Както сигурно вече се досещате, това ще стане с мигриране на лични данни „в облака“. Облачните технологии са митичният свят на големите данни и големите пари, благодарение на който ние имаме възможността да складираме данни на произволно отдалечени от нас сървъри и да имаме достъп до тях през кое да е от мобилните си устройства.
Представете си сега, че не купонджийските ви снимки, а личните ви данни са поверени на популярни облачни платформи, като Dropbox или iCloud! Защото в момента точно нещо такова се случва в Австралия – правителството разработва пилотен проект, за да тества как това работи при пътувания между Австралия и Нова Зеландия.
Каква точно лична информация ще мигрира?
Предимно биометрична – пръстови отпечатъци, лицево разпознаване и т.н. Така не просто всеки гражданин ще се превърне в движеща се мишена, но и самите държави, поверили данните си на облака, ще се превърнат в мишени за хакери или недобросъвестни бюрократи. Подобни данни струват милиарди на черния пазар!
Австралийският правителствен център по кибер безопасност е публикувал само месеци преди проекта един доклад, в който се казва, че държавната мрежа е атакувана всекидневно и че от 2011 г. насам инцидентите са нараснали с 300%.
Правителството на САЩ също преди месеци съобщи за пробив, при който са изтекли данните на 20 милиона американци на стойност 4 милиона.
Обединеното Кралство пък изрично се е отказало от идеята за електронни ID карти, но пък се носи мълвата, че на сесии на Международната организация за гражданска авиациявече се обменят неофициално, „на флашки“, сертификати за публични ключови инфраструктури (PKI) за биометрични паспорти на цели държави.
Ако изтърпяното унижение от биометриката и RFID чипирането не ни е достатъчно, пише предприемачът Саймън Блак за сайта Sovereign Man, то представата, че всичката тази прекалено свързана с физическите ни тела информация е поверена за съхранение на бюрократи, трябва да е направо мъчителна.
Но да оставим Австралия на австралийците и да си припомним една скорошна „гениална“ идея на здравния ни министър да ни допуска до здравни услуги само срещу биометрично идентифициране. Това си беше брутално, примитивно изнудване на всички граждани в тази страна, нещо, заради което министър Москов тутакси трябваше да се превърне в политически труп, но ето че той си е на мястото, а ние живеем в очакване на поредните му палави приумици. Явно правителството ни спешно се нуждае от биометрични данни, за да стартира някое безумно облачно начинание, демонстрирайки по този начин ИТ-компетентност и софистицираност пред простодушните граждани, а те да се правят, че не забелязват как безнаказано се разиграва хазарт с техния бизнес, с тяхната собственост, а сега и с тяхната физическа идентичност. С нашите данни се търгува на черно и сега благодарение на това, че държавните информационни системи са в частни ръце. Какво обаче ще се случва с нас тепърва? И какво ще се промени, ако едни частни ръце бъдат заменени с други частни ръце?

 

ЦИК безподобен! | Култура – Брой 37 (2959), 30 октомври 2015

В не много ранната сутрин на изборния ден (25 октомври 2015 г.) сайтът на Централната избирателна комисия отброяваше, че до изборите остават 1 ден, 14 часа и 49 минути. Сайтът беше застинал на датата 23 октомври! Появи се недоумение: на коя планета се хоства сайтът на ЦИК? На Марс?
В един момент (около 10.30) се установи, че сайтът изобщо го няма в мрежата. Сайтът очевидно е бил в срив още от петък и е зареждал индекс-страницата си от „кеша“ във вида, в който е била тогава.
DoS-атака! – разбръмча се мрежата тутакси. „Сайтът на ЦИК падна!“, „ЦИК зацикли! Даде фира!“ – побързаха да повторят медиите. Данни няма! Не може да се обобщи избирателната активност!
Интересно как се сриват сайтовете на държавните ни служби винаги, когато най-много се разчита на тях. Помните ли колко навременен беше течът в системата на НАП в началото на 2009? През февруари Мургина подаде оставка и на нейно място дойде Красимир Стефанов, а през юни бяха изборите. Знаем кой спечели. Ами сривът на Търговския регистър през 2010, помните ли? Ами Здравната каса през февруари 2014? Държавата страда от хронична „сървърна недостатъчност“. Дали и този път диагнозата ще е такава? Колко му е да се похарчат едни грешни милиони за нов хардуер! Кой и как стопанисва сървърите на ЦИК? Да се ползва безплатната whois услуги, за да се разбере това, е несериозно. Най-много да видим зад кое прокси се крие ЦИК. Но пък и ЦИК са малко несериозни, защото дори и whois протоколът е достатъчен, за да видим, че се крият зад безплатните услуги на Cloudflare[1].
Чудесна защита, няма що! В ранния следобед сайтът продължаваше да липсва, като междувременно стана ясно, че и сайтът на ГРАО го няма. А също и този на МВР. И даже на Интегратора, (Информационно обслужване АД), който е в най-висша степен отговорен за безпроблемното протичане на изборите, електронни или не.
В момента (18.30, 25 октомври 2015г.) сайтовете, с известни засечки, са вече на линия, а директорът на Информационно обслужване проф. Константинов дава интервюта как в изборния ден е имало „масирана атака от България и чужбина, но тя е овладяна“; и че тя, „за щастие, няма никакво отношение към изборния резултат“, защото системата за обработка на резултатите изобщо не е свързана с Интернет.
Според проф. Константинов, това е саботаж от страна на „противниците на електронното гласуване и ентусиазирани хакери“. Нали противниците на е-вота все търсят доводи „против“ и злорадстват при всеки сринат сайт, насилена банка или мейл на висш политик.
Но, така и така, пак споменах „електронното гласуване“, ще взема да завърша с него. Паралелно с местните изборите протече и подобието на референдум „за и против електронния вот“. „Подобие“, защото мина при доста неясна процедура. От една страна, привържениците на е-вота пищяха, че Централната избирателна комисия саботира референдума като нарочно е наредила да се питат хората дали искат да гласуват в референдума, вместо да им напъхват всички бюлетини в ръката, а те сами да решават. От друга – противниците се оплакват от точно обратното.
Привържениците на електронния вот заплашват, че ще направят недоволството си „viral“ из медиите, но не виждам засега и един публичен статус, който да споделя, затова ще цитирам един противник на е-вота, зеления активист Кирил Ценев:
„Първо трябва да питат дали желаем да участваме (…), после да връчват бюлетините, които сме заявили; после да ни впишат данните в списъка/списъците; после – да се подпишем. Това е правомерната последователност на действията. Ако не питат, значи правят нарушение (…).Но и ако я връчват по дефолт, и това е нарушение. Това изкуствено повишава активността на референдума. Казаха ми: „Ако не желаете, пуснете я празна!!! Нямат никакво право да ми дават такава препоръка! Казах им, че и празна нямам желание да я пускам, но вече ми бяха внесли данните в другия списък. Не знаеха какво да правят. Обясних им, че трябва да заличат данните ми в другия списък, щом са ги внесли прибързано. Останаха много смутени.“

Кой е собственикът? | Култура – Брой 36 (2958), 23 октомври 2015

Темата за електронното гласуване продължава да развихря страсти. На български се появи презентацията на Алекс Халдерман „Анализ на сигурността в електронната избирателна система на Естония“, в която той детайлно излага доводите си „против“, а с нея веднага надигнаха глава и привържениците на е-вота, сравняващи поведението на Халдерман с това на Бареков по време на аферата Костинброд и обясняващи „ретроградните“ му виждания с намесата на „дългата ръка на Путин“. В групата за свободен Интернет във Фейсбук пък видях да противопоставят на Масачузетския професор авторитета на „най-големият и най-известен граждански Инициативен комитет в подкрепа на електронното гласуване “Гласувай без граници” с представляващ тенис легендата Мануела Малеева“. Не се смейте, защото е тъжно! Според шумните привърженици на електронния вот у нас, „другарят Алекс“ така и не успява да представи никакви сериозни технологични доказателства за проблем със системата, а само „процедурни“. И не че „системата е компрометирана“, ами „системата лесно може да бъде компрометирана“ и съответно – всички тези компромиси със сигурността – лесно да бъдат преодолени. По блоговете даже се срещат разяснения как. Проблемът с паролите и ПИН-кодовете за сървърите и електронните карти, например, е класически. Те могат да бъдат прихванати от вирус и автентичността на вота на избирателя да се окаже под въпрос. Тази външна намеса може да се предотврати с въвеждането на “виртуална” клавиатура, защото, простичко казано, виртуалната клавиатура е “неподслушваема”.
В реалността обаче нещата опират не толкова до технологии, колкото до такива не технологични, профанно-процедурни неща като притежанието на ключове за сървърните шкафове. Освен това, сървърите обикновено си имат собственик и този собственик често е частен субект; и изобщо не му се налага да подслушва или прониква там, където нещата и без това са под негов контрол. Знаем ли ние кой е собственик на сървърите, които ще съхраняват изборния резултат у нас? И дали случайно този частен субект не е политически обвързан?
В тази връзка отпада и доводът, че се ползват твърде елементарни физически ключове за вратите и шкафовете на ИТ-центъра, където ще са сървърите. Спасението няма да дойде с използването на по-сложни ключалки. Нито с по-сложни пароли. Спасението евентуално може и да дойде, когато храбрите защитници на електронното гласуване млъкнат и бъде чут правилният въпрос, а той е:
Кои са собствениците на информационните системи за електронно гласуване у нас?
Ще припомня в тази връзка миналогодишния, крайно съмнителен експериментален вот, проведен в няколко Софийски секции. Този експеримент беше предходен от още по-съмнителен търг по поръчката „Наемане на машини за гласуване за провеждане на изборите за членове на Европейския парламент от Република България”. Поръчката бе обявена на 03.05.2014 г. и беше спечелена от регистрирания 4 дена след това (на 7 май 2014) консорциум „Обединение машинно гласуване” между фирмите „Сиела Норма” и офшорката „Смартматик интернешънъл холдинг Б.В. – Нидерландия”. Ставаше дума за наемането на 100 машини срещу наем от 1700 лв. за всяка, ако си спомняте, при цена на закупуване на една машина 1000 лв. Някой дали е вярвал, че тази весела история ще остане без продължение?
Защото тази година пак някой осигурява машини за е-вота. Кой ли? Не може да бъде – пак Сиела! Тия дни Информационно обслужване и Сиела, с Абати в поддържащата роля, изиграха за пореден път изтърканата пиеска „печелене на обществена поръчка“ и никой дори не помръдна пръст да им попречи!
Но ИКТ-сюжетите не се изчерпват само с хардуера. Не се изчерпват и със софтуера. ИКТ-сюжетите включват също така и мрежовата инфраструктура и доставката на комуникации и те също се явяват нечия частна собственост? Някой да знае нещо за инфраструктурата, в която ще заработят сървърите на системата за е-вота? А дали изобщо има такава? В тази връзка, случайно някой да обърна внимание на „новината“ „Руснаци отмъкват Виваком на безценица“!? Дали руснаци, дали регистрирана уж от руснаци фирма в Швейцария, иди – доказвай, но по-важното е, че става дума за инфраструктура, тъй нужна за бъдещето на електронния вот у нас.