Радио БиНаР | Култура – Брой 29 (2821), 27 юли 2012

За „стрийма” говорим, а той вече – „мейнстрийм”. На 20 юли пред малкия параклис в двора на БНР, в присъствието на политици, медии, хора на изкуството и при наличието на щедри количества шампанизирано вино, интернет радио Бин@р, най-новата платформа на една от най-старите медии у нас, БНР, отпразнува своето раждане.
„Хибридът или пресечна точка на две медии е моментът на истина и откровение, в който се ражда нова форма” – този вдъхновен цитат на Маршал Маклуан можем да видим в рубриката „За нас” на свежия нов сайт. Радио Бинар е радио на новите поколения слушатели и творци, а това значи – и на новите възможности… И всички ние много му се радваме. А възможностите, поне за слушателите, ще са една „сбъдната мечта”: „преодоляване на ограниченията на времето, пространството и формата” – архивът ще позволява прослушване на предавания, чието излъчване на живо се е случило вече. Ще има възможност за създаване на собствено съдържание, обратна връзка, изграждане на кръг от приятели по интереси, което ще рече и повече забавления.
Интернет радиото е ново явление у нас, но не и по света. Първите web излъчвания на живо са се случили още през 90-те в Сиатъл, САЩ, и някои от нас помнят вълната от възторг, която достигна чак до нашите ширини. Тук е редно, обаче, да се вметне, че заедно с възторга, сериозните инвестиции и технологични подобрения, дойдоха на дневен ред и някои от проблемите на интернет радиата най-общо. И те бяха копирайтни.
Точно интернет радиата бяха причина през есента на 1998 в САЩ да бъде приет обремененият с лоша слава Закон за авторското право в цифровата епоха (Digital Millennium Copyright Act), който, под предлог уреждане на възнаграждението на творците, криминализира цял технологичен сектор – този за възпроизводство и разпространяване на музика. Недостойната битка на корпорациите с тийнейджърите, главните протагонисти в борбата за свободен достъп до забавления, не допринесе с нищо нито за благоденствието на артистите, нито за стойността на изкуството, но пък стимулира разработката на инструменти и услуги за заобикаляне на мерките, контролиращи достъпа до защитено съдържание, известни като „управление на цифровите права” (digital rights management).
В каква копирайтна обстановка се появи новото радио Бинар? Чувствам се длъжна да припомня съществуването на един сайт, който твърде много наподобява нашумелия преди време „Читанка” – сайта на гражданина Свилен Добрев. Добрев си позволява да споделя аудио файлове от фонда на БНР по своя собствена инициатива (http://bg.svilendobrev.com/detski/zvuk/zagolemi/) и логиката му е, че тези записи са продуцирани от БНР, създадени са с бюджетни пари, т.е., българският народ вече е платил за тях и не би следвало да са недостъпни за него. Ако се предположи, че дигитализацията, подреждането и поддържането на един дигитален архив струват пари, размишлява Добрев във форума на сайта си, то постъплението на тези средства би могло да се организира лесно: наличието на солидна аудитория на сайта означава, че има хора, които биха си купували съдържанието му. Гражданинът Свилен Добрев не печели нищо от разпространението на продукцията на БНР, не печелят нищо и авторите на тази продукция, има го, обаче, удовлетворението, че трудът им не е потънал в забвение. Очевидно БНР не е равнодушно към тези съкровища. Не е безразлично към тях и новото радио Бинар. Какво е, обаче, отношението му към, нека я наречем, гражданската инициатива на Добрев?
Има и друг важен въпрос, чийто отговор трябва да се знае: какви са отношенията на Бинар с БНР:
1) Във връзка с предоставянето на съдържание. (Все пак, става дума за нова и съвсем различна платформа, чиято база данни тепърва се пълни. Бинар на архива на БНР ли разчита?)
2) Във връзка с авторите. Как Бинар ще си урежда отношенията с тях?
Законът казва, че освен БНР, има и други носители на права и това са именно авторите. Вероятно така ще е и с Бинар. Авторите са защитени по закон – поне когато официални институции се възползват от труда им. Радио Бинар не може да си позволи да е пират. И така: как точно Бинар ще урежда отношенията си с авторите? През асоциациите Театъраутор и Музикаутор ли? В какъв „стил” ще бъдат уредени тези отношения (защото явно все още не са)? В стила на DMCA?

Невиждани маневри | Култура – Брой 4 (2796), 03 февруари 2012

„Кажи НЕ на ACTA. Попречи на ACTA да открадне Интернет. СЕГА.” – това скандираше светът през октомври м.г. когато Обама подписа съглашението с Китай и вече се знаеше, че и Европа ще го стори. Но колцина се питаха в околоновогодишния шок и ужас покрай SOPA/PIPA какво става с АСТА?
Май даже трябва да припомня какво е ACTA. Това е многостранно Търговско съглашение за борба с фалшификатите (The Anti-Counterfeiting Trade Agreement) с цел установяване на международен стандарт в глобалното опазване на интелектуалната собственост. Между наказанията, които ACTА предвижда за нарушителите е и изключване на интернет, а това може да стане единствено след филтриране на локално ниво, събиране на лична информация и предоставянето й на заинтересувани лица, т.е. предполага наличието на централизирана база данни, в която всеки от нас притежава индивидуална интернет идентичност и досие. Вече е ставало дума за изграждане на такава база данни в Европа, т.нар. платформа COPIS, чиято специфика си остава неясна: кой ще има достъп до данните в нея, кой ще има възможността да ги променя и колко време ще бъдат съхранявани? Има ли нещо общо изграждането на COPIS с подготовката на Европа да се присъедини към АСТА? Дали опазването на авторските права не е само повод за необратимото вкарване на света в Бентамовия затвор на една централизирана база данни?
Та значи: след две години съпротива срещу ACTA, изведнъж светът забравя за нея и започва панически да се пита ще подпише ли Обама SOPA/PIPA или няма да подпише? Ще настъпи ли краят на света или не? Всъщност, тия дни бе подписано www.prisonplanet.com/obama-signs-global-internet-treaty-worse-than-sopa.html нещо далеч по-неприятно от SOPA/PIPA. На 26 януари няколко страни-членки на Европейската общност сред които Белгия, Англия, Австрия, Чехия, Дания, Финландия, Франция, България[1], Унгария, Ирландия, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Полша, Португалия, Румъния, Словения, Испания и Швеция, подписаха АСТА съглашението на тържествена церемония в Токио.
До май, 2013 се очаква още няколко страни да го направят, а през лятото АСТА да бъде окончателно ратифицирано. Това ще позволи на собствениците на авторски права да изискват от доставчиците на интернет да действат буквално по тяхна прищявка, без какъвто и да било юридически контрол и това наистина би сложило край на интернет такъв какъвто го познаваме! Страховитостта на АСТА обаче идва не толкова от това, че ще се наложи да си плащаме за забавленията. Проблемът е в технологичната платформа, в тази единна база данни и монопола над това, което ще съдържа тя – личните ни данни.
Може би индикацията, че Европа се готви за нещо такова е предстоящата реформа на правилата за защита на личните данни. Защитата на лични данни само по себе си е нещо добро, но доколко реформата е продиктувана от това и доколко от нуждата за улесняване на „предотвратяването, разкриването, разследването или наказателното преследване на престъпления и свързаните с това съдебни дейности?”
Чувствате се объркани? Питате, защо при наличието на АСТА бяха нужни SOPA/PIPA? За да отвлекат вниманието от Европа, очевидно! Кадер Ариф, докладчикът на Евросъюза пред АСТА подаде оставка без да крие отвращението си, наричайки АСТА юридически съмнителен документ, който ще има огромно влияние над живота на милиарди хора. и че е прокаран от „дясното крило“ на този парламент с цената на „невиждани досега маневри, които включиха темата в дневния ред, преди обществото да може да формира мнение, лишиха парламента от правото на дебат и отнеха възможността за представяне на основателните искания на гражданите.”
Досега ACTA заобикаляше законодателството на САЩ и одобрението на Сената бидейки не закон, а просто съглашение. Но съглашенията са в сила единствено в течение на един президентски мандат, докато въпросите на интелектуалната собственост са залегнали в Конституцията на САЩ и са от компетенцията на Конгреса. А и при положение, че ACTA е просто съглашение, защо ние в Европа трябва да гледаме на него като на обвързващ договор до степен, да търпим намесата на САЩ в законодателствата си?


[1]На правителствения ни сайт може да се види, че решението България, да го стори е било взето още на 11 януари. Оказа се, че това дори е било съобщено в някои медии, но като по чудо останало встрани от общественото внимание.

Културата е бъдеще | Култура – Брой 41 (2789), 02 декември 2011

Всяка година през ноември от 2008-а насам в град Авиньон се провежда международен форум, събиращ ключови фигури от областта на културата и икономиката, както и експерти от областта на т.нар. креативни индустрии, за дискусии върху икономическите аспекти на културата, неотделимостта й от живота на обществото и спецификата й като занятие за много от членовете му.

На 19 ноември на тазгодишния форум, провел се под надслов „Culture is Future“ („Културата е бъдеще”), комисарката Нийли Крус изнесе реч, озаглавена „Кой храни артистите?”
За огромно всеобщо удивление, тази реч разкритикува съществуващата система за защита на авторски права като не гарантираща признание и възнаграждение тъкмо на тези, на които се дължи прогресът. Милионите, инвестирани в борбата срещу пиратството, по някакви причини не само не се отразяват на битието на творците и качеството на сътвореното от тях, но и имат за ефект все по-силна съпротива от страна на обществото, за което думата „копирайт” вече е синоним на полицейщина и ретроградност.
Животът на артиста е труден, кризата го направи още по-труден. Нека се върнем при основите и изградим система за признание и възнаграждение, в чиято сърцевина са интересите на артистите и творците. – казва Нийли Крус и напомня, че авторското право не бива да се превръща в обсесия.
Макар такава една реч в момента да звучи утопично, окуражаващото е, че все пак се признава несъстоятелността на съществуващата копирайтна система в ситуацията на цифровизация и глобализация.
Какво следва? – бихме се запитали. Може да се очаква всичко, казват експертите, от „криейтивкомонизация” на авторското право до захранване на съществуващата рамка с анаболите на ACTA.”
Дни след речта на Нийли Крус, обаче, последва епохална новина. Макар и не точно свързана с благоденствието на артистите, тя говори за адекватното отношение на Съда на европейския съюз към свободното разпространение на съдържание. Става дума за точещото се от 2004 г. дело между Scarlet Extended SA, доставчик на интернет услуги, и SABAM, белгийско дружество за управление на авторски права. Претенциите на SABAM се отнасят до разпространението чрез „peer-to-peer“ мрежи на защитени музикални произведения. На 24.11 т.г. делото приключи и то в полза на доставчика.
За да подчертая важността на случая, може би трябва да припомня какво е р2р мрежа. Това е средство за споделяне на съдържание, чиито технологични предимства се състоят именно в децентрализацията и липсата на йерархия между отделните й възли, а оттам и на контрол над трафика за сметка на по-добрите показатели при търсенето и скоростта на изтегляне на съдържание. Искането на SABAM към доставчика Scarlet бе да влоши на собствени разноски (с инсталиране на сложна и скъпа апаратура) качеството на собствените си услуги, в това число и трансфера на файлове от репертоара на SABAM, под заплахата от имуществени санкции.
В крайна сметка, Съдът отказа да допусне подобна мярка.  Защото:
– въпросното разпореждане задължава Scarlet да упражнява активен контрол на всички данни на всеки от своите клиенти, а това е несъвместимо с Директивата за електронната търговия.
– засяга правото на защита на личните данни на клиентите, защитено от Хартата на основните права на Европейския съюз.
– нарушава свободата на стопанската инициатива на Scarlet.
– нарушава свободата на обмена на информация, тъй като е възможно тази система да не разграничава добре незаконното от законното съдържание.
Добри новини от Европа! А как е при нас? Буквално докато пиша това, из локалната мрежа отеква вопълът на поредното посегателство на ГДБОП над софийски торент тракер. От прессъобщението на страницата на МВР, служещо за източник на всички медии, отразяващи случая у нас, се разбира, че акцията е проведена съвместно с Българската асоциация на музикалните продуценти(БАМП). Кой е тракерът и кое точно е засегнатото произведение, кои са засегнатите правоносители и как точно БАМП ги представлява, можем само да гадаем, докато междувременно нищо не ни пречи да ползваме други торент тракери, които ГДБОП не преследва.
Очевидно в България борбата срещу нарушаването на авторското право е прикритие на установяването на монопол върху разпространението на съдържание и това не притеснява никого.

Литературата като данни | Култура – Брой 13 (2761), 08 април 2011

Едно от най-обсъжданите мрежови събития наскоро насам е, че федералния съдия Дени Чин отхвърли споразумението от 2009 г. между Google и група издатели и автори – и така възпрепятства един от най-амбициозните проекти на компанията: да цифровизира всички книги, издавани някога, и да ги направи достъпни за всички хора в мрежата в най-голямата онлайн библиотека. Какво стои зад този идеализъм и това ли е единствената цел на Google – да дарява на света съкровищата на духа?
Първоначалното недоволство срещу този проект е от 2005-а, когато компанията направи претърсваемо съдържанието на милиони дигитализирани книги в своя проект Google Books и с това предизвика недоволството на Гилдията на авторите и Асоциацията на американските издатели. Те твърдяха, че малките късчета достъпен текст нарушават техните авторски права – нещо, което на много от нас се видя като лишено от здрав разум скъперничество. Точно опитът да се изглади този конфликт доведе до споменатото по-горе споразумение ( Amended Settlement Agreement) през 2009-а. Според този обемист и засукан документ, компанията трябваше да взима 37%, а авторите 63% от печалбата от всяко произведение, но ето че строгият взор на закона дойде съвсем на фокус и фиксира действителния проблем: монополизмът на една единствена компания над световното културно наследство.
Недоволство предизвиква и монополът над произведения, защитени от авторско право, но чиито собственици са неизвестни или не могат да предявят иск за нарушаване на правата. Засега Google има изключителното право да дигитализира и търгува с достъпа до тези произведения.
Друг един болезнен проблем е неприкосновеноста на читателите. Традиционно съществуват строги стандарти в библиотекарската етика, ако и четенето да не минава точно за престъпление. Това, което се случва с нас като читатели онлайн, обаче, би следвало да ни притеснява по много причини. Една технология, един алгоритъм на търсачка нямат лично отношение към нашите вкусове, но факт е, че покрай основната си дейност – да ни предоставят данни, технологиите трупат данни и за нас. Компилираното по този начин наше досие може да бъде предоставяно от собствениците на търсачки на кого ли не (бизнес партньори, ищци, следователи) и по какви ли не причини. Стандарти в този „алъш-вериш“ все още няма.
С въпроса за инвазията на технологиите в интимния ни читателски свят с особено рвение са се заели Електронна граница (EFF) и Американският съюз за граждански свободи (ACLU) .
Въпросът бе поставен остро още през 2009-а, когато дори бяха очертани известни насоки в решаването на проблема: позволяване на анонимизация, потребителски контрол над излъчваната информация и т.н. , но прави впечатление че EFF и ACLU виждат заплаха за гражданите единствено от страна на държавата и разследващи институции, а се пропуска една много съществена страна на „идеализма“ на Google. Това, което все още остава в сянка и недостатъчно обговорено, е превръщането на световното културно наследство и в частност на книгите в… данни. Това засяга не толкова читателите, колкото творците и дори бъдещето на човешкото творчество, при това не като тяло, материално или не, и възможния брой копия на това тяло, а творчеството като „контент“.
Какво в базисната комерсиална политика на търсачките се е изменило, та да не спъват те с дейността си науката или творчеството? Дали не продават те информация на издателите, въз основа на която пък те да моделират своите издателски политики, които, както знаем, нямат никакво отношение към духовното и интелектуалното?
Виждаме какво направиха новите медии с музиката, дали същото вече не е започнало да се случва и с литературата?
Тук трябва, обаче, да се признае голямото постижение на съдия Чин – той видя първата стъпка към спасението не толкова в разрушаването на монопола на Google и в заставянето му да подели вкусния пай с Amazon и Microsoft, колкото в разрушаване на монопола на комерсиалното изобщо чрез подкрепата на некомерсиални начинания, каквито са обществените цифрови библиотеки.
За това, обаче, ще се пише тепърва и с особено внимание!

 

Сиромашийка | Култура – Брой 44 (2747), 17 декември 2010

Отново серия новини, свързани с разпространяването на авторско съдържание в мрежата и контрола над него в променящите се условия на дигиталната среда. Сякаш светът напоследък се крепи на този контрол! Ето, напишете „Ed Vaizey“ в Google и ще изскочат куп коментари относно неотдавнашната среща на новия британски културен министър с представителите на едрия музикален бизнес, телекомуникационните компании и интернет доставчици във Великобритания. Те касаят представата на министър Вейзи, че пазарът е този, който ще реши дали интернет доставчиците могат да искат пари за преференциална доставка на допълнително съдържание, като онлайн видео и музика например, като по този начин се обособи отделен, по-бавен поток за тези потребители, които не искат или не могат да плащат и предпочитат да ползват интернет само за браузване. Аз ще се задоволя само с първите четири заглавия на екрана си. Те показват достатъчно отношението на медиите и обществото към идеята на Вейзи.
eWEEK Europe пишат: „Културният министър Вейзи избягва нет-неутралността“.
TechRadar са дори по-директни: „Британският културен министър се стреми да убие нет-неутралността. Подкрепя уеб-система на две нива.“
ВВС са умерени: „Министър Ед Вейзи ще въвежда „двускоростен“ интернет“. Но също добавят: „Това проправя път за кончината на „нет неутралността“. На тежките потребители на широколентов интернет, като на Google и BBC, като че ли ще им се наложи да плащат сметка за каналите, които ползват.“
А ето ги и TechCrunch: “Предложението на Британското правителство за изоставяне на нет неутралността няма да създаде свободен пазар.“
Опитайте се обаче да напишете на български в google „Ед Вейзи“ и „неутралност“ и вижте дали нещо изобщо ще излезе. Това не е защото ние в България изоставаме от световните новини и тенденции, а защото обитаваме някакъв, тъй да се каже, огледален свят, в който понятието нет-неутралност не съществува. За това, ето ви една „огледална“ новина: преди две седмици представители на МВР, прокуратурата и Министерството на културата, влизащи в състава на Консултативния съвет за защита на интелектуалната собственост, обсъдиха отново стратегията си в борбата с пиратството. В интервюто си за в. Дневник по този повод началникът на сектор „Компютърни престъпления“ в ГДБОП Явор Колев обясни усърдието на местните защитници на интелектуалната собственост именно със стремежа за синхрон с европейските тенденции за затягане на антипиратските мерки, като подчерта, че са на прицел не потребителите, а организираните пирати. Той даже цитира в своя подкрепа неназована френска евродепутатка, според която прогнозите за загуба от пиратството до 2015 г. на Европейския съюз ще са 240 млрд. евро и 1.2 млрд. работни места. Като човек, небезразличен към изкуството, занимаващ се с него и движещ се изключително сред хора на изкуството, не мога да не се чувствам впечатлена от тази прогноза. Представете си само каква сиромашия тегне над авторските ни глави и добре, че е рицарят Явор Колев да ни спасява от пиратите. Хвала на Колев, задето е убеден, че „Не само продуктите на селското стопанско и на хранителната промишленост имат цена… Всеки от нас може да произведе килограм домати или тон картофи, но само един може да напише трилогията на Стефан Цанев.”
Е, класациите на сайтовете за книги показват други тенденции в масовия вкус, а оттам и в търсенето и предлагането на интелектуален зарзават. Ето един непредставителен бърз поглед върху „най-продаваното“ в българската литература само в сайта book.store.bg:
“Стъклен дом” на Ваня Щерева.
Следва “FaceБуки” на Любен Дилов-син.
После са “Историите на Слави” на Ивайло Вълчев, “BG дневници и нощници” на Иво Сиромахов и “Няма смисъл” – отново на Иво Сиромахов.
Бих искала съвсем да се въздържа от коментар относно качеството на това „авторско съдържание“, но, в недвусмисления контекст на написаното по-горе, ще си го позволя под формата на въпрос: извинете, но какво му е авторското на това съдържание? Роман, написан по сериал? Фейсбук-статуси, събрани между твърди корици като opus magnum на провинциалната суета? Историите на Слави, чиито истински автори немалко от нас познават лично? Или книгите на предизвикалия twitter-тайфун с кражбите си Иво Сиромахов?

Симпсонизация* | Култура – Брой 29 (2732), 30 юли 2010

В изобилието от новини, свързани с развитието на творческите индустрии у нас, най-много врява като че ли се вдига при отразяване на събития, свързани с дигиталните свободи и авторските права в мрежата. Нищо чудно – мрежата е шумно място, а недоволството в нея относително лесно се неутрализира (засега) с двете дежурни оправдания: „Европа иска така!” и „Всичко се прави в името на авторите и качествения продукт”.
Ето и една последна новост – в името на авторите, качествения продукт и одобрението на Европа, но най-вече вследствие на невъзможността да се постигнат резултати по метода, изпробван вече с chitanka.info, шефът на дирекция „Авторско право“ в Министерството на културата Георги Дамянов предлага на доставчиците на интернет друга стратегия: да следят трафика на клиентите си, дали и какви авторски произведения разменят, като срещу тази информация ще могат да получават пари от продуценти, звукозаписни студия и издатели. Представяте ли си! Дори големите лоши момчета от увеселителните компании, домогващи се с толкова подмолни игри до подобна информация, биха се изчервили от неудобство при такава открито заявена готовност за алъш-вериш с тях. Шефът на „Авторско право” обаче не е от свенливите. Той казва: Европа прави така. Френската тактика на „трите удара”, макар и силно критикувана в тази същата Европа, очевидно е неговото голямо оправдание. Всички знаем колко критика понесе т.нар. „Телеком пакет“, приет от Европейския Парламент, позволяващ задържане на данни за интернет активността на гражданите уж с цел разследване на престъпления; у нас, обаче, изглежда едва ли не еретично да се задават въпроси относно недоогласените детайли по ограниченията, които ни очакват и които непременно ще последват с нарушаването на мрежовата неутралност. Европа, за разлика от нас, може да си позволи опозиция. Работническата партия в ЕП, например, е съставила доклад http://ec.europa.eu/justice_home/fsj/privacy/docs/wpdocs/2010/wp172_en.pdf, в който се споменават някои от проблемите на филтрирания трафик. Няма да ги цитирам, защото това се разисква достатъчно нашироко в интернет, в блога на Боян Юруков, например. http://yurukov.net/blog/2010/07/22/es-ni-proverqva-za-nezakonno-sledene-v/ Това, което никой не желае да разисква в момента, е какви ценности ще защитава тази чудовищна машина за контрол? Кои са тези тъй важни за икономиката ни творци, тези съкровища на духа, които трябва да бъдат защитавани от грабливите ръце на пиратите? Мисля да не изброявам „горещите” ни музикални и литературни хитове от това лято, нито митичните им автори. Те и без това получават достатъчно „пиар”. Предпочитам да привлека пак вниманието към ситуацията, в която сме се озовали всички ние – и автори, и читатели, и желаещи да проявяват вкус издатели – благодарение на промените в информационната и пазарна среда напоследък. За целта ще си позволя да препратя към една статия, доскоро известна на малцина, но която от вчера (23 юли 2010) вече се намира в мрежата на адрес http://www.bulgaria.indymedia.org/article/36969 . Статията е озаглавена „Медийни препятствия пред книгата: Пазарната цензура”[1] и в нея пише:
Някои изследователи разглеждат книжния пазар като форма на идеална демокрация: не елитите налагат своите ценности на читателите, а публиката подбира какво иска – и ако иска все по-ниско качество и ограничена тематика, така да бъде. По-големите печалби са доказателство, че системата работи както трябва.
В системата на средствата за масова комуникация  отдавна вече се говори за икономическа цензура. Най-общо тя се определя като принудата да се подбира точно тази информация, която би се търсила от масовия потребител, като се преценяват неговите действителни или предполагаеми очаквания.
Ако през 60-те обществото на спектакъла все още е изглеждало като наземен конфликт, то това, което се случва днес, по-скоро прилича на ядрена катастрофа. В мрежова среда спектакълът е дисперсиран, контролът – по-неуловим и анонимен от всякога, а интелигентността, чувствителността и дори природата ни на хора – подложена на непредсказуеми мутации.
* The Simpsons – популярно американско анимационно филмче, осмиващо съвременния начин на живот, обществото и най-общо културата, повлияна от масовите медии.


[1]Вълкова, Силвия. Медийни препятствия пред книгата: Пазарната цензура // Кирилицата в духовността на европейската информационна цивилизация. София: За буквите – О писменехь, 2008, с. 370-379.

Не така, господа! | Култура – Брой 25 (2728), 02 юли 2010

Тъкмо се вдигна шум около промяната в избирателния кодекс, засягаща пишещите по блогове и социални мрежи, когато цензурата в мрежата засия в пълен блясък в другото си превъплъщение, по-познато като “копирайт”. Става дума за операцията, поръчана от Асоциация Българска Книга, проведена на 22 юни 2010 г. от служителите на Главна дирекция „Борба с организиранатапрестъпност“ и широко отразена в медиите като акция по „пресичане на пиратско разпространение на книги в интернет пространството”. Тя се състоеше в разгрома на най-голямата виртуална библиотека на български, chitanka.info, в резултат на което сървърът на chitanka бе иззет, а хората, стоящи зад сайта, гръмко разобличени като престъпна група, нанасяща вреди за стотици милиони левове на автори, преводачи, книгоиздатели и разпространители.
Неустрашимият “рицар на книгата” Явор Колев, обаче, този път недооцени обратната страна на PR-медала – шумът в медиите автоматично предизвика ответен залп от страна на публиката, която – ах, каква изненада! – вместо да аплодира погрома над тези вредни за обществото индивиди, повдигна наболелия въпрос за сенчестата непрозрачност на бизнеса с книги у нас. Станаха ясни и други детайли, като например този, че издателите, поръчали акцията, дори не са направили опит да комуникират с chitanka. И това при положение, че освен информация за обратна връзка, на сайта е имало и форум, а хората зад сайта дори не са възнамерявали да се крият. На тях все още никой не е дава думата, но в мрежата, така или иначе, се появиха още детайли:
– По-голямата част от нещата в chitanka са не просто сканирани, а преведени от доброволци преводачи, т.е., това, което се разпространява, не е преводът на издателството.
– Много от текстовете са взети от друго място из нета и е посочено откъде.
– chitankaта се самоиздържа с труда и парите на доброволци.
– Много български автори сами са предоставили произведенията си на chitanka.
Да, авторите го правят. На издателите може да им звучи нелогично, но явно тенденция е да започнат да го правят и по-често. Като един върл привърженик на трудния и бавен начин за правене на книги, нуждаещ се от всеки елемент в издателската машина, който да гарантира качеството на крайния продукт, би трябвало да съм изцяло на страната на Асоциацията. Но истината е, че мисълта за работа с хора, които защитават интересите ми, да, моите интереси, с помощта на тежковъоръжени полицаи, само за да компенсират след това провала си с неизплащане на хонорари и арестуване на труда ми за вечни времена, изглежда още по-нелогично.
Много от нас, авторите, открай време гледат на цифровата среда като на средство, пък макар и крайно, за измъкване от абсурда; това обаче не означава, че абсурдът под формата на комерсиализация не е намерил трайно място вече и в нея. Акцията на ГДБОП изобщо даже не е продиктувана от липса на интерес у издателите към обновяване и цифровизиране на бизнеса. Тъкмо обратното – погромът над chitanka е стъпка в посока към поделяне на цифрови територии. Доколко случващото се е в синхрон с европейските предложения от Зелената книга за развитие на креативните индустрии, в която, ако си спомняте, щяха да се защитават интересите на тези, чийто единствен ресурс е талантът,  засега можем само да гадаем, но като че ли е по-добре да не се осланяме много на оптимизма си. Комерсиализирането и прогресът винаги са били две различни и в конфликт помежду си движещи сили.
В заключение ще цитирам един интересен коментар на случилото се. В есето си, озаглавено “Големият страх от читателите” , доц. Милена Цветкова пише: “… всяка виртуална библиотека разпространява съдържания, а не книги! Съдържанието по природа е дигитално!” “Нека увълчените занаятчии в полето на книгата вземат, че калкулират отделно съдържание и отделно хартиения си продукт, известен като книга. Поне там да видим кому трябва да плащаме, като четем файлове.”
Или, иначе казано, време е издателите да направят дейността си максимално прозрачна и да започнат да комуникират с тези, които в момента грубо изнудват – читателите за парите им и авторите за труда им.
Междувременно Читанката възобнови съществуването си на адрес http://chitanka.gdbop.com/, а съдържанието й може да бъде изтеглено от Пиратския залив.

Криза, госпожи и господа! | Култура – Брой 18 (2721), 13 май 2010

Изобилие от новини на тема копирайт ни залива в края на всеки април, началото на май и неслучайно – Световният ден на интелектуалната собственост, 26 април, трябва да се отбележи подобаващо! Тази година не прави изключение. Ето, да вземем само събитията у нас: пиратите отново са на прицел и закриване грози торент-сайтовете “Замунда” и “Арена”. В същото време министър Цветан Цветанов е награден «за принос в закрилата на интелектуалната собственост за 2009 г.» от американката Франсис Мур – вицепрезидентка и регионална директорка за Европа на Международната федерация на звукозаписната индустрия. (Мур е известна също и като привърженичка на тактиката на “трите удара”). Министър Вежди Рашидов пък е награден от посланика на САЩ Джеймс Уорлик за заслуги към Съвета за защита на интелектуалната собственост, а също и заради съвместната си кампания с „Бизнес софтуер асоциация” () за стимулиране използването на лицензиран софтуер от фирмите.
Изкушавам се да включа в тази серия от събития и две други, на пръв поглед несвързани с тях, предстоящата реформа в културата у нас, а също и един документ, останал като че ли незабелязан и недообговорен от иначе щедро обговарящите кризата в интелектуалния сектор медии: на 27 април Европейската Комисия издаде поредната Зелена книга, този път върху проблемите на културните и творчески индустрии.
Ето как звучи тази новина от сайта на ЕС у нас:  «Европейската комисия започва днес онлайн консултация с обществеността, с която цели да освободи пълния потенциал на културните и творческите индустрии на Европа. Консултацията е свързани с новата Зелена книга, в която се подчертава необходимостта да се подобри достъпът до финансиране, по-специално на малките предприятия, като ключов фактор, който да позволи на сектора да се развива и да подпомага устойчивия и приобщаващ растеж.»
Верно, динамиката в развитието на информационните технологии е огромна, а оттам и промените в свързаните с тях дейности като производство и дистрибуцията на интелектуални продукти. Никога по-рано потреблението на такива продукти не е било толкова глобално, никога не е имало такъв масов бум на креативността. Значи ли обаче това, че духовният сектор е икономически дотолкова важен, та Европа да се осланя тъкмо на него за излизане от кризата? Духовният и интелектуален живот е свят на качества, не на количества. Така че, далеч по-далновидно би изглеждало съсредоточването върху материалното производство, което се маргинализира и изнася все по-надалеч, в покрайнините на все по-софистицираната интелектуална империя.
Още един цитат от сайта на ЕС: «Цифровизацията» и глобализацията разкриват нови пазарни възможности, особено за малките предприятия. Тези предприятия обаче твърде често се сблъскват с трудности при реализирането на пълния си потенциал. Консултацията с обществеността ще окуражи заинтересованите страни и гражданите да обърнат внимание на въпроси като: достъп до финансиране на малките предприятия и микропредприятията, чийто единствен ресурс е творчеството…?”
Прекрасно! Стига това да не е само демагогия, маскираща истинския мотив за реформите: борбата с пиратството.
Нещо със сигурност предстои и би било хубаво, ако всички ние имаме възможност да участваме в промяната. Защото, ако трябва да обобщя ситуацията, в която се намират в момента тези, “чийто единствен ресурс е творчеството”, бих ползвала един коментар, прочетен наскоро във Facebook: “В страната ни в момента се вихри утилитаристки фашизъм срещу интелигенцията и изобщо интелекта. … унищожават се ресурсите, включително и интелектуалните, като се омаловажава интелигентността и се подменя с успеваемостта като единствен критерий за таланта…”
Чий е този тъй радикален коментар и защо го споделям с аудиторията на в. “Култура”? Коментарът е на човек, несравнимо по-млад и по-необременен от “соца” от реформаторите, заели се да освободят бъдещето му от последиците на същия този “соц”.
Защо този очевидно интелигентен млад човек е така уверен, че интелектуалното му бъдеще не е светло? Въпросът не е реторичен. Над него трябва да се замислят господа реформаторите.

Светът според Мърдок | Култура – Брой 45 (2702), 23 декември 2009

Докато четящият вестници свят преглъщаше новината, че Рупърт Мърдок все пак е направил съдържанието на News Corp неоткриваемо за Google, друга една новина, по-точно мълва, привлече вниманието и донякъде обясни куража на медийния магнат да върви срещу тенденциите в разпространяването и потребяването на новинарски услуги в мрежата.
На 1 декември Reuters цитира източник, „близък до ситуацията, но неоторизиран да говори по въпроса“, съобщаващ, че News Corp и Microsoft обединяват усилията си срещу Google, но макар компаниите да имат общ интерес, финансовата основа на една евентуална сделка не изглежда чак толкова солидна:
Пред медиите Microsoft отрича кроежа на анти-Google заговор с News Corp или с който и да е друг издател, готов да предоставя в мрежата съдържание срещу заплащане, но подобни стратегии и похвати за правене на бизнес като че ли никак не са чужди на стила на компанията. А откакто през май т.г. Microsoft пусна на пазара и своята собствена търсачка Bing, подкрепена от неизменната скъпа и прескъпа рекламна кампания, повече от логично е да се предположи колко силно компанията иска да стъпи здраво на пазара на търсачките. На Bing вече й се приписват над 10% дял от този пазар, но шанс да се окаже измежду новините на годината май ще получи не благодарение на зашеметяващите си качества като услуга, а заради мълвата, че News Corp търси и дори намира съюзници във войната си с Google.
Ако въпреки всичко мълвата не е вярна и Microsoft не възнамерява да плаща на собствениците на вестници и издатели да изтеглят съдържанието си от Google, за да го предоставят на Bing, то на какво разчита тогава Мърдок? На собствеността си върху новините? На лоялността на читателите си?
Новите медии доказаха, че новините не могат да бъдат собственост. Те никому и нищо не струват, те просто се случват. Събирането, филтрирането и отвеждането им до крайния консуматор, обаче, не е благотворителност и струва пари. Каналите, по които новините текат и биват интерпретирани – медиите – винаги са нечие притежание. Ето защо би било добре, ако ние като потребители на тези новини разполагаме с достъп до повече от една интерпретация, до повече от една медия. Само така бихме били спокойни, че собствениците на тези медии не ни дезинформират с оглед на някакви свои лични интереси и пристрастия. Агрегаторите на новини като Google News са извънредно полезен инструмент за целта и са чудесна алтернатива на света, който Мърдок е създал и се стреми да увековечи за себе си с тактиката си, евфемистично наречена от него приятелски, неофициални разговори на общи теми с политици, предимно с ранг премиер-министри. Знаем как успоредно, с нарастването на интересите му в даден район, Мърдок се превръща последователно в личен приятел ту на един, ту на друг политик, като съответните лични пристрастия по някакъв странен начин винаги са в синхрон с флуктуациите и в политическите му виждания, които пък по още по-странен начин се оказват във връзка с политическите бъркотии в съответната страна. Стратегиите при експанзията на News Corp в САЩ и Азия не се различават по същество от тези в Англия, например; защо тъкмо сега, при опита за завладяване на територии във web, те да са различни? Това, разбира се, са само предположения. Като истински мотив за своята решителност против Google Мърдок сочи желанието да има лоялна аудитория.
Верно е, че четящите новини през агрегаторите са изключително непостоянна аудитория, трафикът от тях силно варира – малцина са тези, които биха разлиствали страница след страница «New York Times” заради самия него, а не заради една единствена интересуваща ги тема. Точно те са тези, които Мърдок нарича лоялни читатели. Но какво да се прави – изменил се е начинът, по който всички четем напоследък. Всички ние се нуждаем от колкото се може повече интерпретации на една и съща новина, а не от клонинги на новината, поднесена ни от различни медии. Защото тъкмо старите медии са тези, които се изкушават да пестят усилието си за стойностен или безпристрастен коментар, разчитайки понякога дори на „безстопанственото“ съдържание онлайн.
Колкото и да е разбираема неприязънта на Мърдок към все по-летливия и непостоянен контингент читатели, по-редно е да се погрижи за репутацията си и да увери лоялните, че лоялността им не ги прави по-зле информирани. Толкова повече, че Google вече прави жест към създателите на съдържание. Но за това – догодина.

Google, отново Google | Култура – Брой 42 (2699), 01 декември 2009

Светът напоследък се върти около Google. Само в рамките на няколко дни успяхме да научим че:
– Рупърт Мърдок все пак възнамерява да премахне съдържанието на News Corp’s от индекса на търсачката;
– че има ново споразумение между Google и обединените американски издатели относно книгите в Google Books и то касае книги, регистрирани в копирайтните служби на САЩ, или публикувани в Англия, Австралия и Канада. Архивът няма да съдържа книги на европейски автори;
– че Google ни предлага иновативна операционна система, основана на облаковия компютинг;
– че Google е трагедия. Поне според всепризнатия ерудит Умберто Еко.
Всяка една от тези новини заслужава специално внимание с риск фамозната търсачка да се превърне в единствена тема за месеци занапред, но сега ще се задоволя с премиерата на иновативната операционна система, Google – Chrome OS. Толкова повече, че изминаха месеци от анонса й на сайта на компанията.
Какви са тенденциите, предизвикали появата на Google Chrome OS?
– нетбуците (малките, свръхлеки и сравнително евтини лаптопи) стават все по-популярни;
– мобилните телефони стават все по-интелигентни и удобни за работа в интернет;
– облаковият компютинг става все по-вездесъщ.
Google Chrome OS е за хората, които прекарват повечето си време в мрежата, работейки, общувайки, правейки покупките си в нея. От блоговете на Мат Кътс,  TechCrunch  и Дани Съливан , предавали на живо премиерата на Операционната система на 19 ноември, можем да добием представа за въпросите, които вълнуват публиката, и отговорите, които вицепрезидентът Сундар Пичай и основателят Сергей Брин дават:
– Колко ще ни струва това удоволствие?
– В рамките на обичайното за компютърни продукти.
– Какви стандарти се изискват?
– Google е напредничав и иска HTML5 .
– А драйвъри и хардуер?
– Има предпочитания към качествените компоненти и отворения код.
– А как стоят нещата с приложенията?
– Само във web. Никакви изпълними файлове вече, включително и за обработка на изображения.
– Как ще се разбира с другите браузъри?
– Браузърът е и оперативна система (ОС). Който иска, може да направи ОС от някой друг браузър, но когато работи с хром, не би следвало да очаква той да работи с Opera.
– Само за нетбуци ли е подходящ?
– Засега за тях е най-подходящ.
– Офлайн достъпът?
– По подразбиране е пригоден към wifi. Ако ползвате HTML5, на теория можете да го ползвате и офлайн.
– Какъв е бизнес моделът?
– Само хората, ползващи web, могат да са от полза за Google. Операционната система е с отворен код и позволява по всяко време да махнете рекламите.
– Доколко може да се разчита на Chrome OS? Gmail понякога търпи сривове?
– Услугите, основани на облаков компютинг, са много по-сигурни от тези на клиент-сървър архитектурата.
– Отношения с устройства за съхраняване на данни с периферни устройства?
– Всичко от сорта би следвало да сработи. Работи се и върху възможността Chrome OS да принтира.
– Има ли „война на облаци”?
– Ние се фокусираме върху нуждите на потребителите, а не сме обсебени от стратегии.
Но ето и няколко въпроса, чиито отговори не съзрях:
– Колко ще ни струват все пак тези приложения? Ще може ли да си купим някоя версия и да си я ползваме неограничено или поне до момента, в който ще можем да си позволим ъпгрейд? Или ще трябва да ъпгрейвдваме задължително всеки месец, ако искаме изобщо да си ползваме машините?
– Колко ще ни струва трафикът? Той може да не ни струва нищо у дома, но да е много скъп, докато пътуваме (в EU всеки мегабайт трафик струва около $3, така че гигабайтът възлиза на $3000!)
– Как ще се гарантира поверителността на данните? Данните могат да са в криптиран вид, локализирани в паметта на машина, но дали са криптирани и в „облака“? И друг път е ставало дума за това – чии стават архивите, които вече няма да съхраняваме на собствените си машини?
На фона на тази повсеместна атомизация на съдържанието в мрежата, неизбежно е да се запитаме дали скоро няма да заплащаме цената изобщо да ни има с това да принадлежим на някой „облак“?