Споразумение с Google | Култура – Брой 20 (2547), 29 май 2009

Културното събитие на годината, Генералната асамблея на Федерацията на европейските книгоиздатели, състояла се тази година в София под домакинството на Асоциация Българска книга, завърши, отразена в медиите предимно със скандала с таксиметровия шофьор, изоставил в полето изпълнителния директор на Федерацията Ане Бергман-Тахон и юридическия съветник Олга Мартин Санчо. Нищо чудно! Дали поради неуточненост до последния момент на мястото, където ще се провежда пресконференцията, дали поради ниския потенциал за скандал на самото събитие, на пресконференцията присъстваха съвсем малко хора, повечето от които навярно издатели, вълнуващи се от въпроса за ставката и ДДС.

Разисквани са обаче и новости и проблеми, свързани с предизвикателствата на технологиите и информационното общество: съдържанието онлайн, телеком пакетът и възможността за уреждане на отношенията между доставчиците на съдържание и доставчиците на Интернет, цифровизирането и достъпността на европейското културно наследство (библиотека Еуропеана), отношенията с Google. Всеки един от тези проблеми заслужава отделно внимание, но ако се налага да се съсредоточа върху един, това ще е постигането по време на тази асамблея на споразумение между Федерацията и Гугъл.

Може би се налага все пак да започна с технологичната страна на нещата. Инструментът Google Book Search , претърсващ текстовете на книги, сканирани от Google и складирани в дигиталната му база данни, започва съществуванието си през 2004 година под името Google Print и въпреки че все още се намира в своята beta (неокончателна) версия, базата му данни не спира да расте, като освен текстове извън копирайтните възбрани, в този най-голям в света online тесктови корпус има и доста книги, актуални в момента на пазара. Основните му конкуренти са Microsoft с проекта Live Search Books, започнал през 2006 и изоставен през май 2008, и Europeana с нейните почти 3 милиона обекта към края на 2008.

Google има огромна преднина (много университетски библиотеки му предоставят фондовете си), но очевидно има и слаби места. Най-атакуеми са отношенията му с копирайтното законодателство.

През 2005 гилдията на авторите в Америка и Асоциацията на американските книгоиздатели съдят Google за „масивни нарушения на авторските права“. А Google се противопоставя на претенциите им с довода, че намира базата си данни за еквивалент на картотека, в която всяка дума във всяка една книга е индексирана. И въпреки че Google си позволява да показва целия текст единствено на книги от публичния домейн, издателите протестират и срещу своеволието да се сканират и съхраняват в базата му данни защитени от закона текстове.

Претенции към Google имат и европейските интелектуалци и издатели, като този път обвиненията са не само копирайтни, но и в езиков империализъм. Все пак Google отдава предпочитание на англоезични книги.

Съглашението, постигнато между Федерацията и Google, накратко може да бъде представено така:

– класифициране на книгите:

а). комерсиално достъпни книги;
б). комерсиално недостъпни;

– същност на споразумението:
а). компенсация за дигитализирано без разрешение съдържание до 5 май т. г.;
б). отделяне на 34.5 млн. долара за регистъра Book Rignts Registry, който ще бъде независима, некомерсиална организация, събираща и разпределяща доходите от Google Book Search и поддържаща база данни с копирайтна информация за всички материали;
в). компенсация за собствениците на права с 63% от доходите от комерсиалната дейност, асоциирана с текстовете под формата на онлайн продажби на книги, контекстна реклама и др.

По време на пресконференцията по-скоро формално попитах г-н Мота не са ли твърде големи технологичните предизвикателства пред копирайтната институция и тези, които в момента са най-облагодетелствани от нея – посредниците между автор и публика, издатели и разпространители.

Той политично отвърна, че все пак нещо трябва да защитава правата на произвеждащите ценности, а както знаем, Google не ги произвежда и следователно не би могъл и да ги защити.

Искаше ми се да попитам също от интерес ли е за европейските книгоиздатели информацията, с която се сдобива Google относно заглавията в неговата база данни, позволяваща примерно улавянето на тенденции в читателските вкусове, но не успях, тъй като пресконференцията внезапно приключи.

Пак за текста | Култура – Брой 43 (2526), 12 декември 2008

Почнах сезона с колонка, посветена на трудностите, с които се сблъсква проектът ‛Тезей‛ на Катедрата по класическа филология на СУ в мрежата, за да получи разрешение за изследването на един или друг класически текст. Конкретно тези трудности идваха от невъзможността да се гарантират научните намерения на ресурса, тъй като само това би позволило свободното ползване според съществуващия в момента Закон за авторското право. Сега ще продължа с темата за някои видове комерсиална дейност в мрежата, също ползваща текстови корпуси и развивана без много шум от различни компании. Компаниите, упражняващи тази дейност, не срещат никакви затруднения да я легитимират, вероятно заради безплатността и вседостъпността на ползваните текстови масиви – статии в онлайн медии, блогове, форуми, коментари и прочие генерирано от потребителите съдържание под формата на свободно упражнено гражданско право на мнение.

Напоследък е актуално да се негодува срещу ‛подслушването‛ на интернет и ‛задържането на данни‛, т.е. изграждане на бази данни с досиета, съдържащи информация за онлайн навиците на потребителите. Някак не е прието обаче да се говори за възможностите, които отключва притежаването на такива бази данни. А крайната цел не винаги е малко контекстен спам в празното поле на пощенската ни кутия или в профила ни в някоя социална мрежа.

В началото на годината четох във WanityFair, а после и във Wired за някой си брокер на име Джон Аристотел Филипс (John Aristotle Phillips) и неговата Aristotle Inc., която притежава, според WF, една направо Оруеловска база данни с информация за американските гласоподаватели и се явява важен инструмент в изборите за всеки президент в Америка от Роналд Рейган насам. Част от тази информация (име, адрес на гласоподавателите и т.н.) се купува от администрацията на различните щати; след това се комбинира със строго лична и детайлна такава, примерно събирана чрез data mining (за доходи, за притежаване на лично оръжие, за ползвани медицински процедури) и накрая, добре пакетирана, бива продавана на кандидатите за президент, на политическите агенти или на комерсиалните субекти, интересуващи се от нея.

Ако може да се вярва на WanityFair, в базата данни на Aristotle има информация за 175 милиона американски гласоподаватели. Такава информация, правилно употребена, може доста да повлияе на изхода на едни избори.

Ако се вгледаме малко по-внимателно в дейността на някои тукашни компании, ще видим, че те от доста години прилагат статистически методи за анализ на текст, набавяйки си го именно от достъпни електронни публикации. Бих си спестила назоваването на конкретна компания, но ми е интересно по какъв начин всяка една от тях би гарантирала некомерсиалността на дейността си, примерно, в полза на Лондонската фондова борса? Или пък, че не се занимава с политически data mining (извличане на ценни данни от някакъв информационен масив)?

Всичко си остава в сферата на догадките, само едно е извън всяко съмнение – технологията и нейните възможности.

Ето например откъс от едно интервю в ‛Дневник‛ на мениджъра на проекти в ‛Ontotext‛ – научноизследователската лабораторията на Сирма груп, занимаваща се с научни разработки, свързани със семантичното бъдеще на мрежата, и експериментираща с достъпните безплатни масиви от текст на ‛Дневник‛:

„Дневник“ има огромно количество статии, които сами сте произвели, но и материали от други източници, които вземате предвид в работата си. Оказва се обаче, че това са само моментни снимки на реалността. Не можем сами автоматично да извеждаме тенденциите (от тези огромни масиви), не можем да правим анализ на причинно-следствените връзки, а тази технология ни помага да навържем събития, развивали се дълго време.‛

В това интервю сливането на науката с бизнеса изглежда някак естествено и дори желано, без намек за странични нежелани ефекти. А може пък безплатността на изследвания ресурс да не задължава ползващите го да гарантират чисто научните си намерения?

Тезей в информационния лабиринт | Култура – Брой 31 (2514), 19 септември 2008

Наскоро си размених мейли с гл.ас. д-р Невена Панова по повод на „Тезей‛, един проект на Катедрата по класическа филология в СУ, чиято цел е да събере в електронна библиотека преводи от старогръцки и да улесни съпоставянето на българските варианти на имена и реалии и съотвентото им актуализиране и уеднаквяване. Тя сподели с мен основните си тревоги около проекта и – те разбира се бяха свързани с авторски права. Съгласно съществуващия в момента Закон за авторското право у нас, позволено е свободното ползване на текстове с образователни цели. Как обаче да се гарантират образователните цели на тъкмо такъв ресурс, който верно, е с научни намерения, но те не се подразбират по начина, по който това става при библиотеки, правещи достъпни за студентите трудни за намиране, но важни текстове? Там „образователната и научна цел‛ се подразбира от самата учебна програма, която изисква тези текстове, а в случая имаме проект за сравняване на преводачески концепции. Освен това: веднъж качен в интернет един текст би бил достъпен за всички, не само за изследователи, (ако не бъде ограничен достъпът с парола), това не би ли поставило под съмнение пред закона единствено научните му цели? И не на последно място: как точно се уреждат нещата с правото да се копира в интернет, където броят копия е практически неограничен? Предполагам, пред сайтове като „Тезей‛ стоят и други въпроси. Например, как самият ресурс да направи така, че да му се гарантира че ще бъде цитиран в библиографии наравно с други ползвани източници, както е при ‛Perseus‛, ‛British Library‛ или Конгресната библиотека.

Очевидно липсва детайлна яснота по въпросите засягащи проприетарните отношения между виртуалните библиотеки, научните институти с които те са свързани и собствениците на авторски права, но доколкото съм общувала със специалисти от подобни области (лингвисти, които разбира се, не са преводачи, но изследват съвременни текстове и то езиково) мисля, че в случая с „Тезей‛, съставителите му трябва да имат предвид не толкова опита на библиотеки като горепосочените, колкото опита на българските версии на Brown Corpus, Treebank1. Те ползват съвременни текстове (текстове от пресата), които са обект на авторско право (на съответната медия). А този опит отново опира в необходимостта да се иска разрешение за публикуване на всеки отделен текст и следване на познатата изнервяща процедура: писане на писма, чакане на отговор, получаване на отказ или разрешение.

Въпреки не винаги уредените отношения с автори и издатели, интернет библиотеките имат бъдеще. Те стават все повече, все по-богати и все по-предпочитани. Те просто са извънредно удобен инструмент за работа. Те са огромен каталог, в който не само всяка една дума е индексирана, но е и по-лесно намираема – нещо което пести неимоверно много време.
Разбира се, тази леснота си има и обратен медал, при това не само „копирайтен‛.

Информационните технологии са област прекалено динамична, за да е винаги в услуга на изследователите на класически текстове. Компаниите изгряват и залязват, технологиите биват изваждани от строя от нови технологии, бази данни стават недостъпни, а за библиотеките е важно да оцеляват през вековете и да не ги засяга малотрайността с която е обременена в самата си същост всяка една информационна стока. (Да си спомним съдбата на дискетите и компактдисковете? Колко от нас продължават да упорстват и не ползват флаш-памети?)

Но не само машините или софтуерът им имат качеството да остаряват бързо. Вековната мъдрост сведена до запис в двоичен код може чисто и просто да изчезне. Информацията не се подчинява на законите на материалния свят, не се преобразува от един вид в друг, битовете просто деградират и изчезват.
Не на последно място са проблем самите търсачки. Те откриват мигновено това, което се търси, но също така и позволяват лесно да се ограничава това търсене. Има ли механизъм, който да гарантира, че целите на собственика на такъв един инструмент винаги ще са научни?

1. Brown corpus и Treebank – най-общо казано, това са обширни и структурирани колекции от текстове, в помощ на изследвания в областта на корпусната и изчислителната лингвистика.

Автор: Интернет | Култура – Брой 21 (2504), 06 юни 2008

През ноември миналата година блогърът Еленко Еленков предявява иск към „168 часа‛ ЕООД по закона за авторското право. Причината: вестник „24 часа‛ публикува на първата си страница снимка, открадната от сайта му. На 27-ми този месец „24 часа“ признава в съда Еленков за автор на снимката и му предлага компенсация за нанесените имуществени вреди, а неимуществените (неприятностите, които публикацията му е причинила) ще се уточняват допълнително: На следващото заседание на съда (11 ноември 2008) Еленко Еленков ще доведе свидетел, който ще разкаже как се е отразило покушението над правата му на автор върху психиката му. Може би трябва да добавя сега и поуката от тази сърцераздирателна история: безотговорните стари медии трябва да се научат да не посягат на съдържанието на прогресивните, изповядващи Creative Commons ценности нови такива.

За незапознатите: Creative Commons са типови договори, създадени през 2001 г. от професора от Университета Станфорд, САЩ, Лорънс Лесиг, в ответ на все по-непосилните изисквания, налагани върху авторите от Закона за авторското право в САЩ в условията на бурно развитие на информационните технологии.

Завиждам на енергията на Еленков да защитава правата си на автор. Също така му завиждам за доказуемостта на сполетялото го нещастие. Защото, представете следния сюжет: вие сте публикуван в старите медии автор, но спонтанно (и именно чрез интернет, защото в интернет всички пишат) се превръщате в инициатор на нова литературна мода. Всички не просто искат да пишат като вас, а и се опитват да бъдат като вас, това обаче съвсем не ги прави лоялни към вас и скоро вие ставате просто един от многото полубезименни конкуриращи се клонинги.

Или: вие сте автор на популярен блог, подаряващ хрумки на сценаристите на поредното модно TV шоу, но тъй като сте VIP (Very Internet Person), почти не гледате телевизия и дълго дори не подозирате за кражбите и научавате за това от приятелите си.

Или: вие сте артистичен, но интровертен собственик на блог, захранващ по една случайност и напълно безплатно с красиви концепции сутрешните брейнсторминги на някой скъпоплатен рекламен тийм.

Как може да бъде доказано авторството на една концепция, на една идея или дори метафора след като те дори не са обект на авторско право? Нима те имат по-малка ценност от тази на мимолетната снимка направена с телефон на улицата?

Писала съм и по друг повод: интернет ме привлича в качеството си на инструмент, свързващ ме с постиженията на други хора и позволяващ ми поне донякъде да се застраховам от опасността да ги повторя неволно, като в ответ очаквам същото. Но докато в науката си има методика за това (началото на всяка научна работа започва със справката в научните алманаси), в изкуството не е така.

Доколко нещо изобщо може да мине за авторско в тази наша ужасна пост-Гутенбергова епоха? Законът за авторското право се е появил тъкмо заради появата на печатни медии, но доколко той може да е адекватен във времена, когато тези медии изживяват криза? А и според някои не просто медиите, самият автор е отдавна мъртъв, всички открития – отдавна направени, всички музикални произведения – изкомпозирани, всички романи – написани. Единственото, което ни предстои оттук нататък е „средновековната култура на цитата‛ и безкрайното боричкане за правото да цитираме?

Само за сравнение: появилата се през 1621 г. (почти два века след Гутенберг) „Анатомия на меланхолията‛, се състои почти изцяло от цитати. Авторът, схоластът Робърт Бъртън или не е разчитал на невежеството на съвременниците си, за да си припише чужди постижения, или е изпитвал наслада от това, да демонстрира ерудицията си. Факт е обаче, че не е пропуснал да посочи името и на един от цитираните автори.

Доколко в ден днешен цитирането може да мине за ерудиция? Ако изобщо ни се позволи да цитираме? Защото всички ние, дори да се подписваме под творбите си, сме малко или много изложени на опасността, да се превърнем в полуанонимни източници на някой по-именит.

Една читателка предположи в тази връзка наскоро: нищо чудно *.log да се окаже родоначалник на нов „тренд‛ – този на странстващите из интернет сюжети.

Обществено достояние | Култура – Брой 1 (2484), 11 януари 2008

Някои мрежови общности ( http://www.boingboing.net/2008/01/01/happy-
public-domain.html , http://www.xanga.com/publicdomain ) на първи януари
си честитят Public Domain Day. Първият ден от всяка една година е
всъщност датата на която голям брой художествени произведения, научни
трудове, изображения, нотни партитури, сменят статута си и от охраняван
обект на притежание стават достояние на човечеството. В различните
страни законите за авторско право са различни, но приблизително може да
се каже, че цивилизованият свят се дели на две половини, в едната от тях
произведенията минават в публичния домейн 50 години след смъртта на
автора, а в другата това ограничение достига до 70 години. Канада
например е от първата група страни, докато Австрия е от втората и тъкмо
тази разлика доведе миналата година до закриването на един ценен
мрежови ресурс – International Music Score Library Project (
http://www.imslp.org/ ). Тази виртуална библиотека, изградена на уики-
принцип, от датата на своето създаване (16 февруари, 2006) до деня в
който получи от адвокатите на виенската фирма Universal Edition нота за
преустановяване на дейността си, успя да събере в архива си, поне според
wiki, над 15 000 партитури за близо 9000 произведения от над 1000
композитори. На 19 октомври м.г. International Music Score Library Project
просто престана да съществува, макар по общо мнение да имаше немалко
шанс да осъди в замяна австрийците.
По подобен начин през 2004 в Германия заради нарушаване на правата над
произведенията на Адорно бе заплашен със закриване сайтът textz.com, а
основателят на общността, Себастиян Лютгерт, със затвор. Теxtz е
студентски проект, стартирал през 2001 и събрал с невероятна скорост
богата библиотека предимно от медийна теория, циркулираща свободно из
мрежата или пък скенирана от печатни носители, страница по страница,
обработвана след това с програми за разпознаване на текст и после
трансформирана в ASCII* код. Себастиан се отърва от затвора, а
общността продължи да съществува макар и в някаква по-затворена форма,
но това бе постигнато не без съпротива. В мрежата през 2004 се
подписваха петиции и циркулираше слоганът „copy adorno, go to jail?
textz.com doesn’t think so”.
Напоследък няма много анархия и романтика в мрежата, затова пък
отвреме на време има по някоя добра новина. Америка, която също като
Австрия е една от life+70 страните и бди с орлов поглед за нарушения в
копирайта, тази година свободно предоставя на света творбите на
Гершуин, Лъвкрафт, Вилхелм Райх, а от страните с 50 годишно
ограничение, публично достояние стават Никос Казандзакис, Ян Сибелиус
… също както съгласно с преминаването от 1 януари, 2008-ма към ново копирайтно законодателство, от руската wikipedia изчезват произведенията
на Ахматова и Пастернак, Маршак и Агния Барто, Манделштам,
Паустовски, Хармс, Гумильов, Платонов, любимите от детството ни
Чуковски и Каверин. Те ще могат да бъдат четени свободно едва през
втората половина на века. А ‘Майсторът и Маргарита’, публикувана през
1960-те ще бъде забранена някъде докъм 2030-та.
Копирайтът има своята логика – печалба, основана на голям брой
продадени копия. Има обаче и други видове логика, незадвижвана от
алчност и това е логиката на тези, които искат да четат. Не е нужно да
кръстосваме дълго интернет, за да открием такива. Има ги достатъчно и в
българоезичната web. Ще припомня един особено фрапантен пример,
който дава доста сериозен повод за размисъл – сблъсъка между ИК Труд и
Виктор Любенов, създателят на библиотеката bezmonitor.com през
пролетта на 2006. Най отвратителното в случая бе, че претенциите на
издателската къща бяха насочени към ресурс за незрящи хора.
Не са много тези, които се вълнуват (http://www.gatchev.info/blog/?p=577 )
какво и как се случва с едно произведение след изтичането на авторските
права над него, дали то се превръща в обществено достояние или става
притежание на държавата и има ли изобщо някакво официално становище
по въпроса. Още по-малко са тези, които се питат цензура ли е копирайтът
или чисто и просто бизнес. Немногобройността на мислещите обаче
съвсем не винаги означава неспособност за оказване на съпротива при
рекет.
…
*ASCII – американски стандартен код за обмен на информация.