За медията и посланието | Култура – Брой 5 (2753), 11 февруари 2011

„Twitter, Al-Jazeera, Facebook“ – на много места в мрежата може да бъде видян този графит,  украсяващ сграда в близост до размирния площад Tахрир в Кайро. И ако пренебрегнем поставянето на името на историческата Al-Jazeera редом с имената на комерсиалните, модни и преди всичко американски Twitter и Facebook, бихме могли да видим в това чудесна илюстрация на разпространения напоследък техно-детерминистки мит, че революциите вече се случват благодарение на социалните мрежи. Това, че правителството на Мубарак разпореди изключване на мобилните комуникации, само разпали вярата в този мит.

По време на иранските бунтове през 2009-а Марк Пфайфъл, бивш съветник по сигурността в САЩ, заговори най-сериозно за удостояване на Twitter с Нобелова награда за мир, обосновавайки се дословно така: “Без Twitter хората от Иран не биха се чувствали упълномощени и сигурни да настояват за свобода и демокрация.”

Джеймс Гласман пък, сътрудник на държавния департамент на САЩ, нарече „умната“ тълпа от Facebook активисти „най-добрата надежда за всички ни в борбата срещу тероризма“.

Видни блогъри от типа на католика-гей Андрю Съливан също немалко допринесоха за славата на интернет и блогинга в частност като освобождаваща сила, пренебрегвайки по учудващо късоглед начин блогинга на фарси. А в „Guardian” прославиха някоя си Oxfordgirl, която била в почти еднолична схватка с режима на Ахмадинеджад, упътвайки през Twitter акаунта си с риск за живота бунтовниците в Техеран през окупирания от басиджите град, без обаче да споменат начина, по който го е правила в условия на отрязани комуникации в страната.
Днес светът отново възбудено следи случващото се в Египет и Тунис, разчитайки на интернет като алтернатива на официалните медии. А в районите на бунтовете властта отново и отново реже каналите за комуникация, подсилвайки възторжения шум за съдбовната им роля в бунта, но и измествайки далеч по-сериозния въпрос: Защо е все пак този бунт? Какво искат тези хора там?
Някои наблюдатели откровено твърдят: новите медии не само не помагат, но и вредят на революциите.
Популярният журналист от „The New Yorker” Малкълм Гладуел, например, държи да припомни, че хората са вдигали бунтове доста преди Facebook или Twitter да бъдат изобретени. На участниците във Френската революция очевидно не им е бил необходим кураж отвън, за да се почувстват оторизирани да въстанат, нито пък са се чувствали неуверени в недоволството си. Руският коментатор Евгений Морозов и кореспондентката на радио „Свободна Европа“ Голназ Есфандиари пък забелязват странната тенденция, че най-много Twitter и Facebook шум идва не от разбунтувалите се региони, а от някъде другаде. И съвсем не на езика на бунтовниците.
Представляват ли или не, в крайна сметка, новите медии оръжие в ръцете на революционерите? Представляват, разбира се! Незаменими са като инструмент за мобилизиране и координиране на силите; за информиране и следене отблизо на събития в райони, където няма достъп. Стига само да си припомним снимките с мобилен телефон от предварителните резултати на изборите в Зимбабве през 2008, които успяха да послужат като доказателство за фалшифицирането им. Със сигурност, обаче, все повече са тези сред нас, които са се преборили с техно-детерминисткия вирус, автоматически присвояващ на интернет, респективно на САЩ, несъмнената роля на освобождаваща сила, а на изостаналия в технологично отношение свят – славата на непокръстено царство, блокирайки по този начин в зародиш всеки опит за дистанциран поглед и критика.
Не е нужно да сме кой знае какви експерти, за да си дадем сметка въз основа на собствения си опит за кондициониращия ефект на новите масови медии върху мисленето на огромни групи от себеподобните ни и да забележим, че тези същите нови масови медии, социалните мрежи и блоговете са инструмент, на който съвсем не може да се припише пречистващото действие на светлината.
Всъщност, силите на светлината едва напоследък започват да си пробиват път през гъстите облаци на комерсиалното и чисто манипулативно съдържание в мрежата. И макар медията никога да не е била посланието, няма причина тъкмо сега да не бъде ползвана целесъобразно.

Надеждна идентичност | Култура – Брой 4 (2752), 04 февруари 2011

На 10 януари, по време на среща в Станфордския институт за изследване на икономически политики, администрацията на Обама взе окончателно решение до месеци да приведе в ход това, което в средата на миналата година официално бе анонсирано като „Национална стратегия за надеждни идентичности в киберпространството“, а неофициално като “екосистема от идентичности”. Строго погледнато, терминът „екосистема“ означава биологическа общност от организми, взети заедно с физическата среда, която обитават и с която комуникират. Какво означава енигматичното словосъчетание “екосистема от идентичности”, отнесено към кибертехнологиите? В мрежата може да бъде открито следното определение: „онлайн среда, където индивидите, организациите, услугите и устройствата могат да си имат доверие, защото авторитетни източници са установили и удостоверили техните дигитални идентичности.“ Стратегията по изграждане на този дигитален рай включва четири цели:

– развиване на цялостна рамка на екосистемата;
– изграждане и прилагане на универсална инфраструктура от идентичности съобразно тази рамка;
– увеличаване на доверието и охотата на гражданите за участие в екосистемата;
– гарантиране на дълготрайния успех на екосистемата.
Изпълнението на стратегията бе поверено не на Националната агенция по сигурността на САЩ или Министерството на вътрешната сигурност, както би могло да се очаква, а на Щатския търговски департамент. Целта очевидно е да се смекчи императивността на взетата мярка и да се успокоят деятелите от Центъра за демокрация и технологии, особено след миналогодишните „иновативни“ идеи на Обама в здравната реформа за имплантиране на чипове в телата на потребителите на здравни услуги. Този път за никакви подобни драстични мерки не иде реч. Никаква лична, в това число и биометрична информация, няма да бъде съхранявана в базите данни на държавните структури, на път е просто поредната услуга, доброволна и незадължителна, която гражданите биха могли да ползват или пък не, в името на собствената си сигурност и удобство.
„Ние не говорим за национална ID карта“, цитира комерсиалният новинарски сайт CNETсекретаря по търговията на САЩ Гари Лок. „Не става дума за управлявана от държавата система. Става дума за увеличаване на сигурността онлайн и евентуално елиминиране на необходимостта да се помнят множество пароли за достъп чрез създаването на една единствена и по-сигурна цифрова идентичност…“
Опитът на американското правителство да улесни живота на гражданите си, обаче, не се приема от тях с прословутия американски позитивизъм. Напротив, коментарите из мрежата по-скоро изразяват недоумение: в ситуация на криза правителството решава да харчи огромни суми, за да спести помненето на много пароли на данъкоплатците?
Особено обезпокоителен е фактът, че въпреки привидната отвореност на проекта за „надеждните идентичности“ към гражданите, липсва информация по много важни въпроси: колко точно ще струва въвеждането на системата? Как точно ще работи тя? Как от обединяването на онлайн идентичностите в една единствена идентичност ще последва нейната по-голяма надеждност, след като практиката показва тъкмо обратното? Как би бил избегнат централизираният контрол и евентуалният рекет от страна на държавата при положение, че, независимо от обещаното децентрализирано издаване на цифрови сертификати, ще съществува една единствена база данни за всички услуги, съхраняваща не само ID-тата на гражданите, но и асоциираната с тях лична информация? Та нали самият координатор на киберсигурността на белия дом, Хауърд Шмидт, спомена за централизиране на усилията по създаването на системата?
Тези въпроси веднъж вече развълнуваха американците в средата на миналата година, когато бе обнародвана черновата на същия този проект. „Екосистемата“ на Обама ще ни обвърже с всяко устройство, което ползваме, и скоро ще се идентифицираме с предметите и услугите, които ползваме! – бяха коментарите тогава.
А днес Шмид уверява американците, че анонимността няма да изчезне от мрежата, както няма шанс и за възникване на централизирана база данни, само защото с прилагането на системата щял да се заеме частният сектор.
Как и от кого все пак се конструират различните типове идентичност след намесата на технологиите? И с какви резултати?

Кръстопът | Култура – Брой 1 (2749), 14 януари 2011

На 07.01 т.г. електронното списание за литература “Кръстопът” навърши 2 години… „Над 150 автори, над 100 представени книги, над 900 публикации, над 800 авторски текста“, споделя в юбилейния си постинг основателят му Валентин Дишев. Google пък показва недвусмислено, че това е най-посещаваното напоследък българско електронно списание за литература.
Що за проект е “Кръстопът”? Каква е анатомията му? Как функционират неговите рубрики, категории, директории? Дали пък това не са отделни проекти? “Кръстопът” е, преди всичко, едно доста сложно начинание: като замисъл, като цел, а в сравнение с другите литературни сайтове – и като изпълнение с тенденцията да се усложнява още повече. Това е мястото, където се срещат „световете“ „Глоси“, „DICTUM“, „Поречия“, „АРС“, които наистина са отделни проекти, всеки със своя собствена, но допълваща другите цел. Ще се опитам да обговоря три от тях: „Глоси“, „DICTUM“ и „Поречия“. „DICTUM“, например, е проект, пръв и единствен засега в българоезичната литературна мрежа, чиято цел е да представя авторите не само с текстовете им, но и с лицата и гласовете им. И, изхождайки от предимствата на съвременните технологии, да припомни този най-древен начин за въздействие върху публиката – живата реч. Напоследък сайтът успява да отразява още по-широк кръг от събития благодарение и на доброволните усилия на поетите Иван Димитров и Мирослав Христов. Това става в няколко ясно диференцирани категории: „Видеофакти“, „Аудиофакти“, „Rete litterarius“ (препратки към интересни аудио и видеофакти в мрежата), „Magister dixit“ (място, където да бъдат чути особено опитните и уважаваните), „Вестник“ (рубрика за новини), „Оптики“ (рубрика за гледни точки) и „Поречия“.
„Поречия“ не е просто директория на „DICTUM“, в която се складират някакви материали. Те очакват появата на достатъчно количество креативна енергия, която да ги извади на бял свят под формата на едно наистина иновативно списание – не само като съдържание, но и в чисто технологичен смисъл: възможност за семантичен „скок“ от една публикация към три други с цел генериране на допълнителен смисъл към вече готовото съдържание.
В мрежата литературата неизбежно съществува не само под формата на завършени произведения, но и като процес, затова логично около електронните сайтове се обособяват и творчески общности. Понякога това става под формата на (платени?) курсове по творческо писане, разнообразни манифактурки с претенция за налагане на „марки“ или просто изобилие от щедри, безплатни и най-вече любителски съвети към списувателите в сайта. „Кръстопът“ дължи появата си на творческата лаборатория на „Глоси„. „Това е място-убежище за хора, които преди три години и половина са решили да се „скрият“, за да работят, общуват, обсъждат текстовете си и да коментират четивата си далеч от агресивната посредственост в сайтовете за самопубликуване. Принципът на участие в „ГЛОСИ“ е, че се пише само под собствено име, публикува се без модераторска намеса след регистрация, а регистрацията става единствено по покана от поддържащия сайта или от друг член, пред които се носи отговорност за действията. В момента „Глоси“ е сякаш в период на уморено оцеляване, изправен както пред естествената цикличност на спадове и възходи, присъща на всички реализирани до момента подобни проекти, така и пред по-систематичните усилия на част от авторите му да проектират собствената си идентичност на писатели извън него. Сравнително успешни за някои, без видим резултат за други.
Защитаването на собствената идентичност, започвайки от мрежата, е трудно нещо и причините за провала не винаги са субективни. Една от тях е, че ако споделената от добра воля креативност в мрежата не намери веднага достатъчно взаимност и чуваемост, тя скоро може да бъде дублирана от страна на други, не толкова креативни, но по-случили на публичност субекти, които да „наложат марката“, да си присвоят, подменят и профанизират ценни и обновяващи литературата ни дискурси.
Чуваемостта на „Кръстопът“ е забележително добра, а оттам и потенциалът му на място, където перманентно неслучващият се у нас литературен процес, а напоследък и подмяната му с долнопробен „пиар“ и маркетинг, най-сетне би могъл да започне да се случва.

Хакери | Култура – Брой 45 (2748), 24 декември 2010

Увеличаване на шрифтаНормален шрифтНамаляване на шрифта
Паноптиконът обръща оптиката си и затворниците вече могат да наблюдават тъмничарите – илюзия ли е това или действително се случва? Нащрек сме за поредната вълна дезинформация, за поредната сцена от някакъв глобален спектакъл, за поредната подмяна. И наистина: в един свят доминиран от цифри и количества, какви са качествата, които трябва да притежаваш, за да твориш история? Кой, например, е Асанж? Академично светило? Политик? Поп-звезда? Предприемач? Всъщност, той е просто хакер. Но нека оставим настрана личността му и собствената си атавистична нужда, да се възхищаваме, нека погледнем какво се случва в мрежата!
Реакцията на мрежата, тази „Operation:Payback“ (Операция „Разплата“) в отговор на задържането на Асандж и на опитите, да бъде унищожен WikiLeaks, е безпрецедентна, всепомитаща – истинска световна кибервойна. Благодарение на хилядите си поддържници сайтът не спира, да се възпроизвежда – всекидневно, в различни точки по света се появяват нови и нови огледални версии, копиращи до байт информацията в него. Компаниите отказали съдействие или упражнили натиск над Wikileaks също не са подминати от гнева на мрежовите въстаници – мащабната атака над порталите на Visa, MasterCard и PayPal ги извади от строя (нещо, считано доскоро за невъзможно); сайтовете на шведската прокуратура, швейцарската финансова пощенска служба Postfinance и Swiss Post Office Bank, замразила сметката на Асандж – също са в блокаж. Amazon.com е пред срив и то точно преди Коледа. Пострадаха и сайтовете на бившата губернаторка на Аляска, Сара Пейлин и на адвоката на „изнасилените“ от Асанж шведки.
За броя хакери участвали в акцията може да се съди по посещенията в Twitter и Facebook групите, където става координацията на действията. Грубо това са между 7–15 хиляди човека.
Виждали ли сме някога мрежата такава?
Интернет-аборигените знаят – мрежата, от самата своя поява, винаги е била средище на особен вид свободолюбива култура – хакерската. Върху самоорганизиращото се мрежово общество от времената на Usenet, обаче, в течение на годините е бил упражняван немалко натиск, довел в крайна сметка да маргинализирането й.
Интересна роля в това маргинализиране, например, изигра създаденото през 1993г. списание Wired. Обговарящо начините по които технологиите повлияват културата, икономиката и политиката, Wired е всъщност доста конюнктурен проект и раздутият от него медиен феномен, така наречената „Калифорнийска Идеология“, доведе в крайна сметка до инвестиционния dotcom бум през 90-те, а после и до пукването на балона през 2001.
Паралелно със своя моден, комерсиализиран Wired-вариант, автентичният киберпънк продължи да съществува, но под формата на субкултура. Тази субкултура бе центрирана около идеята за „крипто-анархия“, състояща се в представата, че добрата криптография може да революционизира обществото, правейки бизнеса недосегаем за вмешателствата на държавата. В антиутопичния си вариант това е общество в плен на корпорациите и подчинено на техните силови методи, някакъв киберфеодализъм в който протагонистът-хакер е като странстващ трубадур – беден, но волен. Тази романтична идеология също бива подменена в един момент от опошления си вариант, като заслугата е на крайно десния политик, (но също и писател-фантаст), Нют Гингрич, поддържан в САЩ от неприятната прослойка на т.нар. кибер-либертарианци, единствената цел на които е, да се отмени държавната регулация на икономиката, поне що се касае до мрежовия бизнес.
Всъщност, докато Wired е пропагандният орган на кибер-либертарианството, познатият на всички ни псевдо-правозащитен център, Electronic Frontier Foundation е неговата лобистка машина. Сред основателите на EFF е и „кибер-либертарият“ Джон Пери Барлоу, бивш фермер от Уайоминг, бивш лирик на Grateful Dead и изобретател на съмнителния термин „информационна магистрала“. Мобилизиращият слоган на „Operation:Payback“, чиито свидетели сме всички днес са също слова на Джон Пери Барлоу.
„Първата сериозна информационна война започна.“ – тръби той. – „Бойното поле е Wikileaks. Войниците сте вие“.
Оптиката се обръща и на смяна на революционизиращата секретност на крипто-анархията идва максималната разсекретеност. Каква подмяна ще последва или да бъдем все пак оптимисти?

Сиромашийка | Култура – Брой 44 (2747), 17 декември 2010

Отново серия новини, свързани с разпространяването на авторско съдържание в мрежата и контрола над него в променящите се условия на дигиталната среда. Сякаш светът напоследък се крепи на този контрол! Ето, напишете „Ed Vaizey“ в Google и ще изскочат куп коментари относно неотдавнашната среща на новия британски културен министър с представителите на едрия музикален бизнес, телекомуникационните компании и интернет доставчици във Великобритания. Те касаят представата на министър Вейзи, че пазарът е този, който ще реши дали интернет доставчиците могат да искат пари за преференциална доставка на допълнително съдържание, като онлайн видео и музика например, като по този начин се обособи отделен, по-бавен поток за тези потребители, които не искат или не могат да плащат и предпочитат да ползват интернет само за браузване. Аз ще се задоволя само с първите четири заглавия на екрана си. Те показват достатъчно отношението на медиите и обществото към идеята на Вейзи.
eWEEK Europe пишат: „Културният министър Вейзи избягва нет-неутралността“.
TechRadar са дори по-директни: „Британският културен министър се стреми да убие нет-неутралността. Подкрепя уеб-система на две нива.“
ВВС са умерени: „Министър Ед Вейзи ще въвежда „двускоростен“ интернет“. Но също добавят: „Това проправя път за кончината на „нет неутралността“. На тежките потребители на широколентов интернет, като на Google и BBC, като че ли ще им се наложи да плащат сметка за каналите, които ползват.“
А ето ги и TechCrunch: “Предложението на Британското правителство за изоставяне на нет неутралността няма да създаде свободен пазар.“
Опитайте се обаче да напишете на български в google „Ед Вейзи“ и „неутралност“ и вижте дали нещо изобщо ще излезе. Това не е защото ние в България изоставаме от световните новини и тенденции, а защото обитаваме някакъв, тъй да се каже, огледален свят, в който понятието нет-неутралност не съществува. За това, ето ви една „огледална“ новина: преди две седмици представители на МВР, прокуратурата и Министерството на културата, влизащи в състава на Консултативния съвет за защита на интелектуалната собственост, обсъдиха отново стратегията си в борбата с пиратството. В интервюто си за в. Дневник по този повод началникът на сектор „Компютърни престъпления“ в ГДБОП Явор Колев обясни усърдието на местните защитници на интелектуалната собственост именно със стремежа за синхрон с европейските тенденции за затягане на антипиратските мерки, като подчерта, че са на прицел не потребителите, а организираните пирати. Той даже цитира в своя подкрепа неназована френска евродепутатка, според която прогнозите за загуба от пиратството до 2015 г. на Европейския съюз ще са 240 млрд. евро и 1.2 млрд. работни места. Като човек, небезразличен към изкуството, занимаващ се с него и движещ се изключително сред хора на изкуството, не мога да не се чувствам впечатлена от тази прогноза. Представете си само каква сиромашия тегне над авторските ни глави и добре, че е рицарят Явор Колев да ни спасява от пиратите. Хвала на Колев, задето е убеден, че „Не само продуктите на селското стопанско и на хранителната промишленост имат цена… Всеки от нас може да произведе килограм домати или тон картофи, но само един може да напише трилогията на Стефан Цанев.”
Е, класациите на сайтовете за книги показват други тенденции в масовия вкус, а оттам и в търсенето и предлагането на интелектуален зарзават. Ето един непредставителен бърз поглед върху „най-продаваното“ в българската литература само в сайта book.store.bg:
“Стъклен дом” на Ваня Щерева.
Следва “FaceБуки” на Любен Дилов-син.
После са “Историите на Слави” на Ивайло Вълчев, “BG дневници и нощници” на Иво Сиромахов и “Няма смисъл” – отново на Иво Сиромахов.
Бих искала съвсем да се въздържа от коментар относно качеството на това „авторско съдържание“, но, в недвусмисления контекст на написаното по-горе, ще си го позволя под формата на въпрос: извинете, но какво му е авторското на това съдържание? Роман, написан по сериал? Фейсбук-статуси, събрани между твърди корици като opus magnum на провинциалната суета? Историите на Слави, чиито истински автори немалко от нас познават лично? Или книгите на предизвикалия twitter-тайфун с кражбите си Иво Сиромахов?

Дни преди потопа | Култура – Брой 43 (2746), 10 декември 2010

77 000 секретни документа, засягащи афганистанския конфликт, излязоха наяве в сайта за изтекла секретна информация Wikileaks през юли т.г. През октомври – още 400 000 документа, касаещи иракската криза, накараха света да изтръпне. В последните дни на ноември видя бял свят трети транш поверителна информация, този път това са факсовете, изпращани от 273 американски посолства в различни страни по света в периода 1966-2010 г.
251 287 документа, които ще бъдат публикувани на няколко етапа в следващите няколко месеца, защото, както казва основателят на Wikileaks, Джулиан Асанж, „съдържанието на тези съобщения е от такава важност, а географският им обхват така широк, че да се направи обратното не би било коректно.“
Не можем да не следим със затаен дъх хода на събитията около Wikileaks, просто защото не можем да се абстрахираме от мащаба на случващото се, но немалко са и скептиците. Асанж е упрекван дори от някои свои съмишленици, че е прекалено обсебен от афери, свързани конкретно със САЩ, поради което му убягвал фокусът от други важни детайли в картината на света. Но нима интернет (поне засега) не е чисто американски проект?
И все пак, какво доказва, че това не е просто поредният грандиозен спектакъл, целящ да скрие по-сериозна афера? Нещо като информационна версия на 11.09.01.? Джулиан Асандж, също като Бин Ладен, определено не избягва медиите. Медиите него – също. Можем да го видим по всички важни форуми, да го чуем в множество интервюта. Нима Асандж може просто така да се появи пред аудиторията на TED и да обяви края на света такъв, какъвто го познаваме, и това да се случи безнаказано? Колкото и да са либерални медиите в САЩ, нима ако тайните, изтекли в Wikileaks, бяха наистина важни и съдбовни, засегнатите щяха да стоят със скръстени ръце?
Всъщност, животът на Асандж, респ. на Wikileaks, не е никак лесен напоследък. В последните дни на ноември сайтът претърпя две DDoS[1] атаки – една в неделя, на 28 ноември, и една във вторник, на 30-и. Анализът, направен от глобалния (но базиран в Масачузетс, САЩ) защитник срещу DDoS атаки ArborNetworks,  не казва нищо конкретно за източника им, но потвърди, че зад неделното излизане от строя на Wikileaks стои нещо доста по-сложно и изпипано от обикновено претоварване на сървъра.
След атаките и именно поради тях, компанията EveryDNS, чийто клиент беше Wikileaks, спря своята услуга с предоставяне на име на домейн, в резултат на което сайтът стана неоткриваем на своя обичаен адрес, а единствено по IP: http://213.251.145.96/. Оправданието естествено бе, че заради DDoS атаките, EveryDNS не може да се справи с натоварването на своите системи и да обслужва други половин милион клиенти.
Часове след отказа на EveryDNS, Wikileaks все пак възкръснаха, намирайки убежище в облаковата инфраструктура на сървърите на Amazon Web Services, а DNS обслужване получиха от швейцарски доставчик, поради което станаха откриваеми на домейн с швейцарски суфикс Wikileaks.ch. Само за да бъдат изхвърлени в понеделник и от там. Amazon не признават, че са под политически натиск (сенаторът Джо Либерман призова американските компании да бойкотират Wikileaks) и се оправдават с нарушаване на условията за ползване на услугата от страна на сайта, но как точно, остава неясно.
Следейки Twitter канала #cablegate,  към този момент човек научава, че макар и отново на линия, Wikileaks отново имат проблеми, този път с PayPal, които отрязаха пътя на даренията, които проектът получава от привържениците си в мрежата. Затова пък Асанж се изкачва в класацията за човек на годината. Вече е втори, изпреварвайки дори Лейди Гага.
Wikileaks е проект-камикадзе. Неговата цел е да унищожи причината за собственото си съществувание и, вероятно, финалното доказателство за своята автентичност Асандж и неговото начинание ще получат в деня, в който бъдат ликвидирани. Междувременно, обаче, като че ли са на път да бъдат ликвидирани и куп други неща. Какво ще стане с разследващата журналистика в един нов свят без тайни, например? А с дипломацията? А с банките?

 


[1]Атака за отказ на услуга (на английски: denial-of-service attack, съкратено DoS attack)

Изкуството, мрежата, пазарът |

Опитайте, например, да противоречите на коментар, обругаващ изкуството и културата (написан уж от случаен гражданин) във vsekiden.com. Най-късно на третия опит вашето IP ще бъде блокирано, съответно – възможността ви да коментирате в този форум. И vsekiden е само един пример, не е прецедент. Държавата нямала културна стратегия? Я пак!
Този facebook коментар принадлежи на млад, но обещаващ театрален режисьор и е придружен с линк към статия в dnes.bg, озаглавена „Поръчано и платено: Оплюй го във форумите“. Макар и провокиран от сериозния проблем с театралната реформа у нас, коментарът на пръв поглед е параноичен: Какво? Нима масовите онлайн-медии, пълни с нескопосна журналистика, вече са толкова важни, та държавата се крепи на тях и на кохорта платени анонимни критици? И какво общо имат с реформите в изкуството политическите инсинуации в мрежата? Къде изобщо може да се види това покушение над гласността? Под статии за протеста на Варненски театър? Под изказванията и интервютата на министър Рашидов и неговия заместник Тодоров? А може би под статиите, информиращи за здравословното състояние на любими наши актьори?
Уви, изтритото в мрежата не оставя следи. Само директно участвалите в спора могат да кажат къде са симптомите на цензурата и в какво точно се е проявила организираността на атаките. Страничният наблюдател вижда само обичайното форумно надплюване, което е толкова разпространено напоследък, че занимаващите се с изкуство масово развиха предразсъдъка, че са се състояли като творци само заради терора, с който ги залива мрежата. А терорът залива по равно и крещящо некадърни, и умерено посредствени, и артисти за милиони. У нас разлика между едните, другите и третите не бива да има. Защо се случва така? Що за странно равенство в мизерията ни е наложено? При това ситуацията не касае само нас, хората на изкуството! След всичките „разкрития“ и „разобличения“, плъзнали из електронните медии напоследък, човек неволно стига до извода, че и научният ни елит се състои предимно от покварени негодници, които трябва да бъдат изцерени от наследения си от соцвремената паразитизъм, като бъдат извадени на свободния пазар. Но какво се случва точно с тези от нас, които са успели веднъж вече да произведат добър, желан и преди всичко запомнящ се резултат, тоест с тези, които биха имали шанс на пазара, ако него го имаше?
Няма да обсъждам ролята, която играе в несъстояването на пазара грубият PR-катапулт на старите медии, изстрелващ в безропотната публика като гюллета всевъзможни недоразумения, нито ще се занимавам с пародията, наречена литературен агент у нас, изпълнявана от една единствена личност.
Ще запитам обаче: колко от нас са правили съзнателен опит да се евакуират в мрежата, за да се опазят от досега с подобен „мейнстрийм“ и да останат с трезва представа за собствената си стойност като артисти? И дали тя е останала трезва? Предоверили се на представата си за интернет като свободно място, ние може и да не забележим, че тъкмо там е мястото на най-големите подмени. Та мрежата у нас адмирира „мейнстрийма“! Мрежата копнее да е „мейнстрийм“!
Всеки, например, малко или много се е сблъсквал с виртуалния рекет на всевъзможни блогъри и инфлуенсъри. Те обожават да говорят за свободно изкуство, споделяне и creative commons, особено когато става дума за вашия интелектуален продукт, който трябва да напълни тяхната база данни.
Интересен феномен у нас е и подобието на меценатстващ бизнес. Вече е ставало дума как подобно меценатство се намесва в делата на онлайн общностите – там, където не успяват да го сторят разни фондации.
А ето, сега се яви подозрението, че гласът на цял един народ е подменен с гласа на финансирани от властта форумни тролове. И този глас казва: Не щем наука, не щем изкуство.
Дошъл ли е краят, наистина?
Наскоро при съвсем неформални обстоятелства срещнах известна наша хореографка, за която знаех с цената на каква упоритост, лишения и травми е устоявала световността си. Споделих с нея опасенията си, че ако единственият начин да се изчисти сивата маса, затлачвала сцената ни през всичките тези години на неясни критерии що е то прекрасно и що е то изкуство, е изкуството да изчезне, то аз съм готова за незабавно изчезване. А тя ми отвърна, че съм изрекла на глас мисли, които тя не посмява.

Новите будители идат | Култура – Брой 39 (2742), 12 ноември 2010

 

След като чествахме годишнина от появата на мрежата (Internet), добре си е да помислим и за паяжината (web), особено в контекста на едно скорошно събитие, т.нар. Webit Expo & Conferences 2010, състояло се между 27 и 29 октомври в НДК, София.

Според информацията на собствения му сайт, това е … най-голямото събитие за дигиталната индустрия на Централна и Източна Европа (над 5100 регистрирани присъстващи от 21 държави), а …топ лектори от цял свят и региона превръщат програмата в най-големия образователен форум на Европа за дигиталната индустрия.

Организациите, осъществили този форум, са е-Академия и Webit Ambassadors  – две божем институции в web-а, за първата от която не откриваме почти никаква информация в търсачките, а за втората научаваме, че има за цел да среща всепризнати професионалисти със задълбочени познания, ноу хау и опит в областта на издателската дейност, дигиталните пазари, рекламата, маркетинга, социалните медии и връзките с обществеността. Резултатът от това трябва да е окуражаване на развитието на дигиталната индустрия в Централна и Източна Европа и промотиране и опазване на интересите на дигиталната индустрия.

И това е така, защото очевидно дигиталната индустрия е хлябът наш насъщен.

Колко пъти дотук се наложи да спомена оксиморона „дигитална индустрия“? Та нали тъкмо дигитализацията деиндустриализира икономиката, сведе производството на продукти за консумация, в това число и на дигитални, до минимум за сметка на нарастването на „производството“ на всевъзможни услуги поне в тази част от света, която се счита за по-цивилизована. Старомодната, но все пак неизбежна манифактура, произвеждаща всичко онова, което може да се продаде опаковано на пазара и което, грубо казано, ни храни, облича и поддържа живи, акостира по разни отдалечени крайбрежия и този факт е не само залегнал в сърцето на настоящата криза, но е и пренебрегван с непонятно усърдие от пропагандаторите на тази същата web 2.0 икономика у нас.

В ситуация на глобален срив, не подминаваща и образованието, няма как да не пожелаем да узнаем също така каква точно просветителска дейност се е развивала по време на тази Webit конференция, толкова повече, че организаторите поставят акцент върху нейната образователност. Ето първите няколко просветляващи заглавия в афиша:

„Как да преструктурираме една традиционна рекламна агенция, за да се справи тя с 2.0 света“, „Реалната консуматорска перспектива в мобилната реклама“, „Предизвикателството на социалните медии“, „Как агенциите променят своите бизнеси в отговор на технологичния и икономически натиск, засягащи консуматорите и нашите индустрии“, „Разкриване на потенциала на мобилната реклама“, „Визията на медията за бъдещето на рекламата“, „Отвъд банера“.

Да продължавам ли? Не добивате ли странното усещане, че цялата тази смъртна скука, поднесена с назидателен тон от загладени лекторчета с очила в рогови рамки, има една единствена и много висша учебна цел: как всички онези браншове, виновни за кризата, да оцелеят в нея.

Втора dotcom катастрофа няма да последва, бъдете сигурни. Така, както „отворената“ web 2.0 не успя да отвори и прочисти мрежовата екосистема от заразилия я вирус на комерсиализма и безогледния копирайт, а само ги накара да мутират, така и семантичната web 3.0, призвана да опази смисъла в потопа реклами, няма да го направи.

Може би трябва тепърва да се готвим да мутираме и ние. Като вид.

През юли закриха прочутия Център за изследване на модерната европейска философия в Мидълсекс, но светът не свърши, нали? Същото се било случило и с хуманитарните дисциплини в Съсекс – и какво? В Ирландия полицията пребила някакви студенти, решили, че следването трябва да е безплатно? Така им се пада! Най-старият университет у нас бил излишен? А нима не е?

Бъдещето е пред нас, хора! Променяйте се и ставайте все по „френдли“, все по „смайлинг“. Гледайте напред и се просвещавайте.

Ето в заключение един трогателен в нищетата си, „празнично замислен“ пасаж от блога на една от първите в интернет (а може би все так в web) у нас:

замислих се кои са днешните будители…

да, за разлика от учителите и учените, предприемачите очевидно имат шанс – ако стартират бизнеса си не с основната идея да печелят пари, а с желание да променят света.



Интернет на 41 години | Култура – Брой 38 (2741), 05 ноември 2010

Преди много време, в една работна мрежа някъде далеч, започнало едно голямо приключение! Насред хаоса от нови идеи, експерименти, проекти и изнурителни тестове, се появили като от рог на изобилието куп други мрежи, които после били свързани помежду си и така се появила мрежата от мрежи, наречена Интернет.
Признавам си, на 29 октомври миналата година наистина погледнах дали случайно сред суровите меморандуми със статус „експериментален“ в сайта на Специалната комисия за интернет разработки (Internet Engineering Task Force) не се е появило и някое смахнато юбилейно RFC „мемо“ в подобен стил. Някой сега ще попита: какви са тези неща? За какво изобщо говоря? Но мисля, че „рожденият ден на интернет“ е добър повод да фокусирам вниманието върху RFC-тата.
Според масмедиите, интернет се е родил късно вечерта на 29 октомври 1969, когато студентът Чарли Клайн се опитал да изпрати команда “login” от Калифорнийския университет до Станфордския изследователски институт, но рутерът не издържал и се получил срив. Този инцидент, макар и ефектен, е далеч по-малко ключов за историята на интернет от друг един, случил се рано сутринта на 7 април същата тази година, когато друг един студент от Калифорнийския университет на име Стив Крокер написал първата публикация от първата в историята серия от споменатите вече RFC-та. Тя може да бъде видяна на сайта на IETF. Скромно озаглавена “Host Software”, тя има за цел да инициира дискусия между учените от Агенцията за авангардни изследователски проекти (ARPA) относно програмното осигуряване на възлите на една бъдеща мрежа, както и първия дотогава мрежови протокол.
Представете си само: тогава ARPA е на цели 11 години, но все още ползва пощенски услуги за обмен на хартиени копия между учените; проектът все още се финансира от правителството на САЩ, а в него са въвлечени само стотина души, разпръснати между Калифорнийския университет в Лос Анджелис, Изследователския институт в Станфорд, Университета в Санта Барбара и Университета на Юта в Солт Лейк Сити.
Едва през декември 1969 изследователите започват да кореспондират по електронен път по чисто новата тогава ARPANET, но рудиментарните мрежи, по които да циркулира комуникацията, вече са били очертани и заслугата е на няколко човека: на споменатият вече Стив Крокър, Стив Кар от Юта, Джеф Рълифсън и евентуално Бил Дювал, и двамата от Станфорд. Тогава чисто формално те дори не са съществували като колектив. Те били просто „онази група хора“.
В една своя юбилейна дописка до New York Times Стив Крокър обяснява какво е RFC, а също и непретенциозния стил, белязал меморандумите:
“Намерението ни бе просто да окуражим останалите да пригласят, но се страхувах да не звучим така, сякаш официално взимаме решения или налагаме авторитет. Все още опасявайки се да не звуча нахално, аз нарекох тези бележки „Заявление за обсъждане“ (‘Request for Comments’)“.
Дали Крокър се е страхувал от “навличане на гнева на някой престижен професор от фантомния истаблишмънт по Източното крайбрежие”, дали, както други предполагат, един по-формален стил не би въвлякъл целия проект в някакви бюрократични щуротии, но истината е, че стилът на този дискурс и до ден днешен си остава във висша степен неформален и лишен от административна помпозност.
Казах „и до ден днешен“, защото това е наистина така: RFC каналът, макар и далеч от вниманието на масовата публика, не само продължава да работи, но е и официалният канал, по който глобалната общност от компютърни разработчици разисква установяването на технологичните стандарти, обсъжда административни мерки, очертава тенденции, иновации и дори обменя програмистки хумор. В него цари отявлено меритократски дух, удобствата и модните украшения напълно липсват, но там обратната връзка работи безупречно, за разлика от задръстените с шум и „ларсенови ефекти“ масови медии.
Взети заедно, RFC-тата представляват исторически запис на еволюцията на интернет и той може в цялата си пълнота да бъде видян на сайта на IETF .
Самият RTF редактор също може да бъде свободно изтеглен от мрежата и ползван за работа.
В навечерието на големи промени един поглед назад, към извора на тези промени, действа винаги освежаващо, а и малко почит към първоначалната красота на научния замисъл никога не е излишна.

Онтологическата полиция на бъдещето | Култура – Брой 37 (2740), 29 октомври 2010

На 28 септември в изследователския център в Пало Алто на компанията Xerox едно ново чудовище видя бял свят. Става дума за търсачката Meshin, добавка към вече познатия ни Microsoft Outlook, ползван от нас за оптимизиране и организиране на ежедневните потоци информация. Meshin умее да претърсва не само мейлите в пощенската ни кутия, но и прикрепените към тях документи, RSS емисиите на блоговете, които следим, и социалните мрежи, в които участваме. Тя е интересна и с друго! Тя възвестява края на търсенето по ключови думи. Бидейки чувствителна към смисловото съдържание на документите, Meshin е стъпка напред в посока към семантичната web 3.0. Тя прави ненужна мета-информацията, добавяна не винаги съвсем добросъвестно в сайтовете, с цел оптимизиране на намирането им в Google. Целта, според Крис Холмс, изпълнителен директор на Meshin, е намирането, свързването, съгласуването и структурирането на късовете информация по логичен и бърз начин, а според Софи Вандебрук, изпълнителния директор „Технологии” и президент на Xerox Innovation Group, Meshin e чудесен пример за едно ново поколение търсачки, които отговарят много повече на начина, по който хората мислят, работят и общуват помежду си.
Тези от нас, които ежедневно са длъжни да боравят, при това възможно най-бързо, с големи количества информация, знаят какви са недостатъците на комерсиализирания до крайност Google. Знае се и какъв ред би внесла в хаоса една релевантна търсачка, пресяваща вместо нас всичкия мета-боклук и позволяваща ни една по-добра икономия на вниманието. От друга страна, тези все по-разбиращи ни и взимащи отношение към нашия човешки свят машини не бива да бъдат приемани безрезервно.
Целта на тази колонка дори не е Meshin, а семантичната web най-общо. За целта ще се върна с малко повече от десетилетие назад във времето. Семантичната web е творение на Тим Бърнърс Лий, същият, който създаде и World Wide Web, и е следствие от един негов по-ранен проект, т.нар. Платформа за сортиране на интернет съдържание (Platform for Internet Content Selection или PICS). PICS позволява meta-данни под формата на етикети да бъдат асоциирани със съдържанието в мрежата и първоначално е била проектирана в помощ на родителския и учителския контрол. Тя, естествено, позволява и други употреби, свързани с контрол на достъпа, а етикетирането на съдържанието довежда до критична точка онова, което ние продължаваме да считаме за неотменим атрибут на мрежата – свободното разпространяване на информация в нея.
Друга подобна и дори още по-ефективна разработка на web консорциума на Лий е една Схема за описване на ресурсите (Resource Description Framework). RDF ползва хиперлинковата структура на мрежата, като я разширява и структурира допълнително на принципа на човешките ментални структури. Знаем колко важно е за нас, мислещите, чувстващи и стремящи се към тоталност индивиди, структурирането на постъпващата в мозъка ни информация и фактът, че подобно нещо може да бъде поверено на машина, не може да не ни прави неспокойни.
Тим Бърнърс Лий нарече семантичната web “мрежа от данни”, защото тя е вече не мрежа от „линкнати“ помежду си документи, а именно данни, индексирани за дълбинен достъп до тях.
Семантичната мрежа ще даде на машините възможност да сравняват смислово, казва още Лий, а ние знаем, че както всяка една етикетираща, сравняваща и класифицираща смисли система, семантичната web също носи потенциалната опасност за засилен и трудно установим контрол върху информацията или, иначе казано, за цензура.
В своята статия за WIRED от юли 1997, озаглавена „Тиранията на инфраструктурата“, Лорънс Лесиг написа: PICS е дяволът. . . PICS ще бъде един крайно многофункционален и мощен инструмент за цензура.
От появата на PICS са изминали десетилетие и повече. Можем само да гадаем докъде е стигнало развитието на този тип инструменти днес. След епохата на безконтролна дистрибуция на съдържание в мрежата по напълно либерален маниер, явно се е задала епохата на рафинирано неумолимия тоталитарен контрол. И двата пъти заслугата е на Тим Бърнърс Лий.