Монополисти срещу монопола | Култура – Брой 38 (2565), 05 ноември 2009

Изтичането на договора на Интернет корпорацията за имена и адреси ICANN с Министерството на търговията на САЩ породи доста коментари на експерти и обикновени потребители в мрежата как евентуалното й приватизиране и демонополизиране няма да доведе до никакви положителни промени за гражданските свободи и технологиите в мрежата, защото главната цел е преразпределяне на апетитния пазар с имена на домейни след въвеждане на многоезичност в системата.
На 30 септември срокът на този договор изтече и на негово място влезе в сила документ, наречен „потвърждение на ангажиментите“. Чрез него САЩ предоставят властта в ръцете на независими контролни съвети, назначени от Правителствения консултативен комитет (GAC) на ICANN и от самия ICANN с участието на правителства от целия свят. В прессъобщението на портала на Европейския съюз четем, че реформите, които трябва да се осъществят, са предимно в две направления:
– независимост на периодичните проверки от едно или друго правителство;
– външна отчетност, осъществявана от независими контролни съвети, които периодично ще оценяват работата на ICANN, за да гарантират свободата на словото, личната неприкосновеност, защитата на всички потребители на интернет.
Нито дума за „мултиезичните домейни“. Думите са си думи, делата обаче са дела и на 23 октомври, два дни преди началото на 36-ата международна среща на ICANN в Сеул, на която официално трябваше да бъде одобрена новата многоезична система от имена на домейни, в мрежата се появи поредната новина от ICANN-серията:  първият кирилически домейн от най-висок порядък .РФ е факт и се очаква това да се превърне в основното събитие на Седмицата на Руския Интернет този месец. Domain news цитира и мнението на президента Медведев: „… това е нещо много сериозно. Това е символ на важността на руския език и кирилицата.“
Всъщност, конференцията в Сеул приключи на 30 октомври и с това обозначи края на монопола на латиницата следствие от досегашната доминация на английския език в мрежата. С това интернационализирането на имената, множеството от символи, с които ще се изписват имената на интернет адресите, ще нараснат от 26-те знака на латинската азбука до десетки хиляди, но ICANN уверява, че новата система ще работи добре, тъй като в продължение на две години тя е била тествана многократно. Дали това е така, само бъдещето ще покаже, но скептиците отново издигат глас – като доводите им съвсем не са само за загубата на пари и контрол, която някои ще понесат, а засягат фундаментални неща: изначалната липса на прозрачност в дейността на ICANN преди реформата, а вероятно и след нея. Тази организация, пръкнала се тайно от първичната каша на DNS[1] войните в края на 90-те, е може би най-непрозрачната „не комерсиална“ организация в света, твърди един от бившите членове на борда на директорите й, Карл Ауербах, съдил ICANN през 2002 заради това, че му е отказан достъп до вътрешна финансова и корпоративна документация, полагаща му се по закон.   Но ако предишните меморандуми, обвързващи ICANN с американското правителство, бяха сравнително краткосрочни и подлежаха на подновяване, то сегашното споразумение е безсрочно. Не са предвидени и санкции в случай, че ICANN продължи да не успява да комуникира със своите нови надзорници и това е, което безпокои гражданите в мрежата. Някои направо наричат споразумението „заупокойна молитва на борбата със спама“. Борбата със спама не е в компетенцията на ICANN,  пише изрично на сайта на корпорацията и това едва ли ще се промени и след реформите. Всички престъпни следи обаче водят именно в посока на анонимния и автоматизиран във висша степен процес на регистриране на имена на домейни, позволяващ злоупотребата с тях, нещо, което лежи в основата на процъфтяването на повечето киберпрестъпления (спам, кражба на лични данни, „фишинг“, DOS атаки на сайтове).
Как се посреща новината у нас? Предимно с възторг. Все пак сме „първата страна, поискала официално от ICANN създаването на домейн на кирилица “.бг”.”

Иновация или регулация | Култура – Брой 37 (2564), 30 октомври 2009

На датата 9 октомври на сайта The New Republick се появи есе от Лорънс Лесиг, озаглавено „Против прозрачността„.  Едва ли е нужно да припомням кой е Лесиг, но ще вметна, че ако през 2004 г. минаваше за прогресивно твърдението му, че индустрията на отворения код се нуждае от свое лоби в политиката, то днес е актуално да се говори за „отворени данни“, а на лобизма не се гледа с добро око.
Лесиг започва текста си с едно отпращане към 2006 г., когато образователна организация Sunlight Foundation (Фондация Слънчева светлина) започва кампания, целяща да накара членовете на конгреса да предоставят свободно в интернет описание своя дневен график. Това, както го нарича той, „движение за гола прозрачност“ има за мото прочутата мисъл на Луис Брандайс, че „слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант“ и цели да обедини мощта на мрежовите технологии с радикалното поевтиняване на събирането, съхраняването и дистрибутирането на данни.
Ползите от прозрачността са очевидни. Вече е ставало дума за безценните масиви данни на изпълнителните агенции в САЩ, съхранявани и достъпни безплатно в отворен формат на сайта Data.gov. Съществуват и проекти, целящи да разкрият всяко потенциално влияние върху членовете на Конгреса и да направят лесно проследими причините за всеки един вот. Извън политиката, свободният достъп в ежедневния живот до синоптични, GPS, финансови и всякакви други данни, струващи стотици милиарди долари, е безспорно благо, което едва ли някой ще отрече.
Какво тогава има против прозрачността Лесиг? Дежурният довод за задъхващите се от несмилаеми количества данни сървъри звучи несериозно. Несериозно звучи и това, че на светло тялото на властта може да изглежда недостатъчно „секси“ на обикновения американец. В крайна сметка, няма значение как изглеждат нещата в медиите, а какви са те в действителност. По-адекватно звучи опасението, че пазарната ефективност в условията на пълна прозрачност не винаги е добра. Какво би станало например с фармацевтичната индустрия, където частни бизнес интереси се преплитат с чисто научни и обществени, при положение, че 70% от разходите за клинични тестове в САЩ се покриват с частни пари? В своя подкрепа Лесиг цитира авторите на книгата Пълно разкритие – клопките и обещанията на прозрачността(Full Disclosure: The Perils and Promise of Transparency): „Повечето информация не всеки път означава по-ефективен пазар“ – пише там – защото дори и да помага тя на хората да правят по-правилен и информиран избор, често „реакцията на пазара е неотделима от нечии интереси, желания, ресурси, познавателни способности и социални контексти“. Защото „хората могат и да игнорират информацията, да я интерпретират грешно или да злоупотребят с нея.“
Но нали това е една от целите на пълната прозрачност – публиката да се образова, за да не се поддава на инсинуации и на собственото си желание, измежду многото възможни сюжети, да избира непременно най-циничния?
Всъщност, критиците на Лесиговото есе са съгласни, че пълната прозрачност може и да не е уместна във всички случаи, но трябва да се фиксират началните условия – в прозрачен режим агенциите не чакат разрешение да направят дадена информация публична, а искат такова единствено, когато трябва да запазят нещо в тайна.
Какви са проблемите на нашата администрация на фона на проблемите в САЩ? Мисля да се въздържа от коментар засега, просто ще изброя някои заглавия, появили се в пресата през изтеклия месец:
„Пари“, 18 септември 2009 – Частни фирми ще правят e-мрежи за властта;
„Стандарт“, 29 септември 2009 – Тройна комбина уреди свои хора с 25 милиона. Бившите подчинени на Николай Василев раздавали поръчките за е-правителство;
„Капитал“, 3 октомври 2009 – С гръб към хората. Eлектронното правителство остава само на хартия. 45 милиона не стигат;
„Труд“, 21 октомври 2009 – Държавата трябва да плати 6-7 млн. лв. на „Майкрософт“ по договора за лицензи за държавната администрация;
„Стандарт“, 30 септември 2009 – Биляна Дякова и компания изхвърляли конкурентите от конкурсите.
Нужен ли е коментар?

Богатите също плачат | Култура – Брой 36 (2563), 22 октомври 2009

Google News – автоматичният агрегатор на новини на Google Inc, който от 2006 вече не е „бета“ и облекчава всеки, решил да се удави в потока световни новини, тези дни отново бе под прицел. Този път това се случи не къде да е, а на Световния медиен форум в Пекин, като обвинители бяха медийният магнат Рупърт Мърдок и изпълнителният директор на агенция Associated Press Томас Кърли. Британският сайт Techwatch описва сериозността на ситуацията така: „Мърдок рече: Google вече ще плаща за новините и вулканът под Google избухна.
Това за вулкана не е преувеличение. Проблемите на Google с производителите на съдържание не са от вчера и AP не казва нищо ново, съобщавайки, че много новинарски компании по света са недоволни от начина, по който Google прави състояние от техните материали, без да се замисля, че трябва да ги компенсира някак.
Web услуги, разчитащи на потребителско съдържание, като Wikipedia, YouTube и Facebook, са се превърнали в предпочитана дестинация за потребителите на новини, като изместват сайтовете на традиционните медии, казва Кърли. Ние, създателите на съдържание, трябва бързо и решително да действаме, за да поемем контрол над нашето съдържание. Следва закана към тези агрегатори, които (цитирам!) са плагиати и триумфиращи клептомани, които трябва да платят цената за кооптване на чуждото съдържание, от което най-ощетените са именно създателите му. И планът, който AP възнамерява да задейства, е да пусне в ход система, наречена „новинарски регистър“ (news registry), която ще проследява съдържанието им онлайн и ще идентифицира нарушителите по начин, който би помогнал да нарасне печалбата на този уважаван „некомерсиален новинарски кооператив, основан през 1846, и на вестниците, негови членове“ Системата ще бъде тествана в продължение на 6 седмици от девет вестника, обещава Кърли.
Коментарът, който Newsweek прави по случая, е в съвсем друг тон: Рупърт Мърдок казва, че Google му краде съдържанието. Тогава защо не го спре?
Всеки, който е ходил на Google News, знае, че сайтът не предлага друго, освен заглавията на статиите от други медии с препратка към тях и съвсем кратък придружаващ текст, чиято единствена цел е да заинтригува четящия, да продължи до официалния сайт на медията, където е цялата новина.
(За сравнение, вижте българскияIT in The Press. Той не е аналог на Google News, най-малкото защото новините от другите медии не се агрегират в него автоматично, а се четат, подбират и ъплоудват всекидневно в базата му данни от специален екип.
В случая с Google, Newsweek недоумява какво точно и от кого краде. Единственото сигурно нещо е, че Google осигурява немалък трафик към агрегираните сайтове, нещо, което отгоре на всичко не е задължително. Google не заставя никоя медия насила да индексира съдържанието си при него и всеки, който поддържа сайт, може лично да си уреди отношенията с ботовете на търсачката посредством два кратки реда код. На собствения си сайт Google дава подробни разяснения как това се прави.
Едва ли обаче причината за разгорещената реч на Мърдок и Кърли се дължи на тяхното техническо невежество и несхващане на ситуацията, в която се намират.
Под статията в Newsweek можем да прочетем следния коментар: Google осигурява трафик към сайтовете, но не и печалба от този трафик, в чието монетаризиране се е специализирал. Дори и да извади сайтовете си от регистрите на Google, никоя медия няма да реши проблема си с монетаризацията, затова пък ще загуби публиката си, която ще бъде прихваната от други сайтове. Освен това на компании като АР, за разлика от медиите, разчитащи на потребителско съдържание и агрегаторите, им се налага да поддържат скъпи екипи, за да си набавят новините. А както вече е ставало дума и преди, потребителското съдържание, макар и полезно, често бива надценявано. Колкото и да се фрагментира медийният свят, източниците на информация не стават повече, стават повече единствено шумът, сензациите и безпоследствено заглъхващите еднодневни истерии. Нямаме нищо против фрагментирането, против шума и потребителското съдържание! Просто добрите старомодни медии не бива да изчезнат. Нужно е само да подновят репутацията си.

Ние, другите, мрежата | Култура – Брой 35 (2562), 15 октомври 2009

Наскоро в мрежата се появи публикация, която разбуни духовете още със заглавието си: „Владимир Буковски: Гейове и феминистки превзеха властта. Започна нова Оруелска епоха”. На едни то прозвуча като откровение свише, на други – като сигнал, да не четат нататък, на мен пък – като откровен дисонанс: препращайки към комуниста Оруел, антикомунистът Буковски критикува марксиста Маркузе? Ясно, критикува го заради това, че е видял в малцинствата революционен потенциал, който според него те нямат, достатъчно е обаче да си припомним есето „Репресивната толерантност“ на този същия ляв Маркузе, за да си дадем сметка, че цели пасажи от него спокойно могат да бъдат вложени в устата на десния Буковски. Цитирам по памет: „Толерирането на систематичното видиотяване на деца и възрастни, било чрез публикации или пропаганда, освобождаването на деструктивността […] са в самата същност на системата, която поощрява толерантността като средство за увековечаване на противоречията и невъзможността на алтернативата.“

Всъщност, Буковски е също толкова против фалшивата природа на капиталистическите демокрации и техните тоталитарни проявления, на злоупотребата с малцинствата и псевдотолерантността, колкото и Маркузе, просто единият критикува отляво, другият – отдясно, а по средата, както винаги, стои не коментар, а поредният дребен скандал.
Едва ли някой от нас живее с големи очаквания към медиите, били те и нови. Знаем, че целта на всяка публикация в мрежата е не да информира аудиторията и да я накара да мисли, а да генерира трафик. Колкото по-грубо стимулираме аудиторията, толкова по-интензивно се възползва тя от дара на обратната връзка, толкова по-голям е трафикът и съответно – печалбата ни като собственици на сайт. Завихрянето на скандал, когато той спокойно може да бъде избегнат, поляризирането на мнения наместо установяване на истината, това е не просто досаден, лесен за избягване шум, а отворената всепоглъщащост на новата медия, в която все повече започва да си проличава идеалната среда за „увековечаване на противоречията и невъзможността за алтернатива“. Статията за Буковски е добър повод да се замислим какво всъщност се случва в тази вселена от думи с различните измежду нас; дали, вместо да се чувстват по-еманципирани във web 2.0, те не са под заплахата на най-небивал фундаментализъм?
Да погледнем само как се преекспонира напоследък темата за радикалния ислям у нас! Начинът, по който старата медия поднася новината за учредяване на партията „Мюсюлмански демократичен съюз“ и съдбата на т.нар. паметник в Славяново, могат да накарат всекиго да настръхне! На помощ отново идва новата медия с блоговете, но колко от по-качествено списваните сред тях – petyr.blogspot.com, templar.blog.bg преливат от коментари?
Да си спомним и не толкова скорошния пример със студентските недоволства от януари т.г. Относителната липса на солидарност и комуникация между отделните групи недоволстващи, въпреки активността им в мрежата, доведе в крайна сметка до баналния сценарий на „ко-оптване“ на тези същите от по-големите и по-обособени субекти и в крайна сметка – до замазване на причината за недоволство, ако и да е била ясна тя и на самите инициатори.
Досега винаги съм се старала да избягвам темата за групите, личностите и идентичностите в мрежата и не защото я намирам за маловажна, тъкмо напротив! Просто страхът от подхлъзване в субективността ме е карал да се ограничавам с нея изключително в писането на проза. Идентичността, това е този важен, организиращ битието ни принцип, с който колкото сме по-наясно, толкова по-малка или поне контролируема е опасността от загубата на суверенитет. Мрежата, на пръв поглед идеален инструмент за интеграция и общуване между отделните идентичности, на практика се оказва нож с две остриета: размива границите помежду им, а общуването се превръща в открит конфликт.
 Защото, какво значи думата „нация“ в края на първото десетилетие на 21 век? А какво е останало от концепцията за човека, наследена от античността? Как да се откажем от идентичността си, приемайки да сме неразличими и инкорпорирани в общността? Ако не, как да отстояваме уникалността си, без при това да се изложим на агресия?

Espresso-книги | Култура – Брой 34 (2561), 07 октомври 2009

Като че ли краят на книгоразпространението, такова, каквото го познаваме, се е задал с пълна сила – компаниите Google и On Demand Books са вече партньори. Какво означава това? Означава милиони дигитализирани томове плюс възможността за незабавното им отпечатване при някой локален доставчик на Print On Demand (POD, печат до поискване) услуги, библиотека или книжарница. И всичко това, благодарение на гениалното изобретение на тази същата On Demand Books, наречено Espresso Book Machine – портативната печатница, обявена от „Time“ за едно от най-добрите изобретения на 2007 г. На сума около 100 000 долара, една EBM става ваша заедно с достъпа до гигантския корпус на Google, в който, както знаем, са индексирани не само заглавията и имената, но и всяка дума.

Ако може да се вярва на „Wired”, Espresso-машината успява да навърти книга от 300 черно-бели страници с цветна корица за около 4 минути почти на цената на материала (около 3 $). Освен че печата, машината безупречно подлепва и обрязва книгата и ви я подава като топло еспресо в ръцете. Възможностите на машината са 60 000 книги годишно.

Каква икономика предполага тази система за книгоиздаване? Печалбите от POD са в пряка зависимост от броя продажби. Най-големи са те от директна търговия от сайтовете на самите POD-доставчици или от сайтовете на авторите, които купуват с отстъпка собствените си произведения и ги продават сами. Най-ниски са в книжарниците или от онлайн търговия на дребно.

Това нововъведение заварва традиционното книгоразпространение неподготвено. “Ние вярваме, че това е революция”, казва изпълнителният директор на On Demand Books Дейн Нелър. И очевидно е прав.

В тази система на разпространение дори рядко или тясно специализирано съдържание може да намери своя купувач, при това без издателят или разпространителят му да работят на загуба. Типична стратегия на „дългата опашка“!

Различните POD-доставчици, освен готово съдържание, предлагат и услугата „създаване на нови книги и възможност за самопубликуване”. Някои, още по-масово ориентирани, предлагат на обикновените граждани възможността да превърнат в книга своя дневник, пътепис, албум.

Помислете си само: имате съдържанието, отпечатано на място, в желания формат, за минути, без посредник!

Помислете си и за самите автори на съдържание! Във вечен конфликт със своите издатели, те най-често не знаят, че тези, които реално диктуват пазара, са книгоразпространителите. Търговците взимат 30% от коричната цена на труда на авторите, които най-често не получават друго, освен упреци, че не са създали бестселър; а интересът трае, докато трае промоционалната шумотевица. Някои разпространители, поне у нас, стигат в цинизма си дотам изобщо да не желаят книгите на автор, който не се е появил поне веднъж в специализирано предаване по телевизията, а издателите често не могат или не желаят да налагат волята си и да предлагат определени заглавия и автори от собствената си продукция.

Не знам кога тук ще се почувства ефектът от съюза Google & On Demands Book, но надеждата, че бъдещето ще е благосклонно, се връща. Всяко едно постижение трябва да получи шанса, да бъде съхранено, оценено и пожелано, независимо от благоволението на медии и търговци.

Намират се и доводи против този съюз. На първо място иде реч за монопола на Google. Редно ли е една единствена компания да държи в архива си всичките тези произведения? Колко от тях са достъпни извън Америка? А какво гарантира правата на авторите и издателите? А другите езици в този, така или иначе, доминиран от английския мрежови свят?

Друг повод за резервираност към Google Book Search & On Demands Book е качеството на изображенията. В архива на Google те не винаги са в подходяща за печат резолюция.

Същото понякога важи и за текстовете – нечетливи страници, особено в научeн труд, са непростим пропуск в стандартите и налагат спешно обмисляне на начините за сертифициране на услугата.

Освен това (на някои то би прозвучало като фантастика), един архив, който може да се похвали, че всяка дума в него е индексирана, предоставя неограничени възможности пред цензурата и пред, нека я наречем, онтологическата полиция на бъдещето. Не търсете това понятие в Google, измислих го преди дни.

Фаворизиране на изкуството | Култура – Брой 33 (2560), 02 октомври 2009

В пролога на „Възхода на мрежовото общество“ Мануел Кастелс илюстрира вижданията си за зависимостта между технологии, общество и историческа промяна с два примера: първият е от периода на разцвета на технологиите в Китай от древността до четиринадесети век, другият – от периода на разцвета им в САЩ през втората половина на двадесети.
Четейки напоследък новините около приемането на закона HADOPI във Франция, няма как да не сравня ситуацията там със ситуациите, описани в тези два примера и особено в китайския.
Китай, превъзхождащ в много отношения Ренесансова Европа до 1400 г., след този период внезапно започва да изостава, за да жъне горчивите плодове на упадъка си векове по-късно под формата на британски колониални данъци в опиумните войни. Според Кастелс причината за този упадък се състои в идването на власт на династиите Мин и Цин и на техния отказ от традиционния приоритет, отдаван дотогава от китайската държава на технологичните иновации и открития, за сметка на фаворизиране на изкуствата, хуманитарните науки и бюрокрацията.
Може ли в светлината на този пример да бъде проумяна ситуацията в съвременна Франция? Франция на Саркози и закона HADOPI.
HADOPI (Higher Authority for the Distribution of Works and the Protection of Copyright on the Internet) или още „законът за фаворизиране на разпространяването и протекцията на творчеството в интернет“, или още „законът на трите удара“, е онзи прословут закон, предвиждащ следене на пиратите в мрежата, отнемане на достъпа им до интернет след три нарушения, наказването им с глоба от 300 000 евро и понякога дори лишаване от свобода. Отхвърлен от френския Конституционен съд като противоконституционен през април тази година, след смяна на френския министър на културата, законът отново е на дневен ред и вероятно ще бъде приет, но след известно смекчаване. Отхвърлен е например текстът с предложението създаденият специално за наказателни цели регулаторен орган да не бъде оторизиран да спира достъпа на нарушителите до интернет, както е постановено досега, а да има правомощията единствено да издава предупреждения. Спирането на достъпа пък да става само след съдебна процедура. Тази нова версия на закона все още чака одобрението на целия парламент, но лявата френска опозиция, в лицето на социалисти и най-вече зелени, отсега предупреждава, че се кани да обжалва пред Конституционния съд.
Да очакваме ли упадъка на стария континент само заради фаворизиране на културната индустрия и на бюрокрацията, заета с регулирането й, или това по-скоро трябва да се изтърпи като част от стратегията за противопоставяне на американската културна експанзия, заляла света не без помощта на новите медии?
Та в тази връзка нека си припомним САЩ от втората половина на XX век – времето, когато информационните технологии бурно се развиха, а корпорациите все още не бяха успели да се намесят в това ново поле на дейност с парите си. Макар и финансиран от консерваторите в САЩ и първоначално създаден за военни цели, проектът «Интернет» отключи нови хоризонти пред личната свобода, даде възможности на предприемчивите, обогати културата и еманципира нееманципираните. Сега с този етап е вече приключено. Сега интернет е навсякъде, но с него до всеки от нас достига и корпоративният контрол.
Кастелс пише, че обществото не може да бъде производно на технологиите си и обратно – технологиите да бъдат детерминирани от обществото. Там, където корпоративната матрица се стреми да интегрира в себе си дори риска от неочакваното, факторът човешка гениалност, изобретателност и предприемчивост все по-трудно ще успява да внесе смут и обновление. Проблемът с технологичния детерминизъм е изкуствено създаден проблем, но си остава проблем!
И накрая: като човек на изкуството, би следвало инстинктивно да съм „за“ фаворизиране на изкуството от страна на държавата за сметка на фаворизирането на науката и иновациите? Сигурно така и щеше да бъде, ако най-забележимата проява на това фаворизиране не бе все по-фанатичната борба за защита на авторските права на все по-отчуждения от автора си, все по-малко авторски, все по-предвидим и все по-неавтентичен продукт, бълван от конвейра на културната индустрия.

Райна Маркова

PR в мрежата | Култура – Брой 28 (2555), 24 юли 2009

Наскоро се натъкнах на доста емоционална статия на Брайън Солис, озаглавена ‛Положението на PR, маркетинга и комуникациите‛.

Брайън Солис не е случайна личност. Той е виден PR-експерт, изобретил термина PR 2.0 още в края на 90-те години, а неговата фирма FutureWorks е известна с това, че откакто съществува, комбинира традиционните PR техники с тези на социалните (web 2.0) медии.

В статията си Солис говори за кризата, в която се намира PR-браншът напоследък, и признава, че вината за това положение на нещата е и в самия PR бизнес. Наследствената обремененост на PR-бизнеса1 е нещо, което експертът не се и опитва да крие, но като че ли не е готов да приеме и изчезването му, затова пламенно изразява надеждата си, че въпреки песимистичните предвиждания, ще умре не самият PR, а единствено познатият ни досега PR. И, обратно на популярното виждане: социалната медия web 2.0 ще го унищожи единствено като бизнес, но не и по принцип.

Тук, удивени, че убит като бизнес, PR-ът може да продължи да съществува, ще решим, че обвързан доскоро с частните комерсиални интереси, сега той ще мигрира ведно с навиците си към други (например обществени) интереси. Четейки нататък, обаче, се натъкваме на следните трогателни напътствия на PR-гуруто към последователите си:

‛Слушайте хората, ангажирайте се, степенувайте по важност и израствайте вътре в общностите, от които зависят вашето развитие, репутация, контакти като човек и професионалист.‛

Или, с други думи, показвайте повече емпатия, ако искате да сте близо до сърцето на тези, благодарение на които съществувате. Чиста философия на вампиризма, нали!

Това ме кара да се сетя за едно старо и също толкова трогателно есе на Пол Греъм от 2005 г., озаглавено ‛Подводницата‛.

Пол Греъм е програмист и предприемач, изобретател на Lisp, един от най-старите програмни езици. Освен това е и писател с въображение. Той прави паралел между PR-а като дейност и Web 2.0, противопоставяйки ги съответно на рекламата и старите медии, издържащи се от нея.

В есето си Греъм твърди, че старите медии сами са виновни за упадъка си поради собствената си недобросъвестност (продажност, неточност, небрежност). Някой журналист би казал точно обратното – че му е все по-трудно да е журналист и да работи добросъвестно в напълно приватизираните и подкопани от PR-и, пресаташета и пресслужби медии.

PR-ът, според Греъм, обаче е нещо подривно, революционно и най-вече демократично (защо не анархистично?), тъй като в сравнение с рекламите, които са по силите единствено на богатите компании, PR-ът е достъпен за всеки. Така, „вместо да си купуват реклами, които читателите игнорират, фирмите плащат, при това далеч по-малко, за да се пъхат директно в новините“. Чрез блогерите. А понеже блогерите са честни и ‛за разлика от медиите, които могат да си позволят да публикуват платени PR публикации, не го правят‛, това е и причина хората да ги обичат. Греъм е писал този текст, когато пропагандата и ‛оптимизирането‛ на търсенето в интернет все още не е било чак такава напаст. А комерсиализирането на блогинга е било в навечерието на своя възход (един от най-посещаваните блогове в мрежата, boingboing.net започва да монетаризира трафика си от 2004 насетне). Но блоговете наистина продължават да се харесват на хората, най-малкото защото позволяват на всеки да си има такъв, да бъде лесно откриваем в Google и да позволяват директни коментари (понякога).

Ще ми се да кажа нещо за особеностите на тукашния блогинг и PR 2.0 проявления, но в момента, вероятно поради временно черногледство, виждам само дребнаво боричкане за трафик и отчаяни опити за монетаризирането му.

Успокойте се, от монетаризация на трафик никой не е успял да направи бизнес, дори Фрауенфелдер с неговия boingboing.net.

1. Publick Relation (PR) – това е институционализираната връзка на частния интерес с обществеността. Пионер в бранша е племенникът на Фройд – Едуард Бернайс, който в началото на ХХ век се е досетил да комбинира теорията за психология на тълпата с психоаналитичната теория на великия си чичо с цел да манипулира масите посредством медиите.

Демонополизиране на егоизма на високо ниво | Култура – Брой 27 (2554), 17 юли 2009

На 30 септември изтича договорът на ICANN с Министерството на търговията на САЩ и това неизбежно нажежава страстите в информационната провинция или, иначе казано, в останалата част на света.

Да припомня: ICANN (Internet Corporation for Assigned Names and Numbers) е частна, нестопанска организация със седалище в Калифорния, чийто предмет на дейност е контролът над имената на домейните на най-високо ниво и управлението на системата от имена на домейни. От нея зависи свързаността на милиардите компютри по света и фактът, че управление й е съсредоточено в ръцете на една-единствена корпорация, обвързана при това с правителството на една-единствена държава, под юрисдикцията на един-единствен щат, не се харесва на мнозина. И недоволството от тази иначе работеща система би било донякъде справедливо, ако произтичаше от нуждата да се защитят правата на някакъв краен потребител. С оглед на перспективите, които се разкриват пред информационните технологии (‛интернет на предметите“, този, в който не само компютрите ни ще разчитат на свързаност със системата), изтичането на договора между ICANN и правителството на САЩ не може да не актуализира споровете между големите играчи. По този повод на 6 май в Брюксел Европейската комисия организира среща на високо равнище, в дневния ред на която присъстваха теми, като ‛Сигурност и стабилност“, ‛Роля на обществените органи“, ‛Отговорност и легитимност“, ‛Интернационализиране на управлението“, ‛Дигиталното неравенство“. В крайна сметка, Европейската комисия в лицето на комисар Вивиан Рединг предложи да бъде демонополизиран интернет регулаторът ICANN и да бъде поставен под международно наблюдение… А на 18 юни Комисията отново проведе заседание с цел конкретизиране на някои следващи стъпки на тази демонополизация. В документа от това заседание обаче не съзираме нищо конкретно, особено по отношение гарантирането на чисто гражданските свободи в мрежата. Спорът като че ли се върти около демонополизиране на частните интереси в ICANN, от една страна, и демонополизирането на държавните, от друга.

Би било интересно да се проследят множеството публикации в мрежата, показващи недотам изречените намерения на тримата големи в тази игра: САЩ, ЕО и Китай. Но тъй като е невъзможно, ще се задоволя да цитирам мнението на експерт – проф. Виктор Майер-Шьонбергер от Сингапурския държавен университет, който като че ли най-добре обобщава ситуацията: Европа няма никаква отчетлива политическа позиция, която да противопостави на САЩ. Фокусирала се е изцяло върху структурите и процесите за контрол. Докато старата Европейска общност, тази от недалечното минало на Световния форум за информационно общество (WSIS), имаше ясни визии за глобалното управление на интернет и воля да се ангажира с граждански каузи (правото на неприкосновеност на гражданите в мрежата), сегашната не допринася с нищо, освен с нови надзорни структури и нови жалби. Според проф. Шьонбергер, Европейската общност просто се движи от демонополизация на частния интерес (multi-stakeholderism) в посока към традиционния мултилатерализъм на ХХ век.

И докато европейците тепърва възприемат идеята за приватизиране на ICANN, в САЩ вече го поставят под въпрос. Администрацията на Обама тепърва ще „ре-национализира“ ICANN, а това означава, че на САЩ много „не им пука“ за интернационализирането (ламтежа на други държави) по този, така или иначе, американски проект.

Позицията на Китай пък Шьонбергер находчиво нарича „Сун Дзъ реализъм“, ‛осъвременен“ с всяческо избягване на разговори относно човешките права в мрежата, за сметка на предпочитанието към теми като ‛етика“ и ‛ред“. Китай просто си остава ‛традиционният суверен“ с традиции в ‛изкуството на войната“. Информационната война.

Обобщени, тенденциите изглеждат ето така:

– дивергенция вместо конвергенция между мненията на играчите относно ‛подходящите структури и процеси“;

– склонност към изоставяне на множествеността на заинтересованите страни;

– конвергенция по отношение на ирелевантността на същностната политика.

С други думи, вече никой не говори за права, за гарантиране на ценности и други подобни. Обсъждат се структури.

Искаме да гласуваме | Култура – Брой 26 (2553), 10 юли 2009

Като че ли такава предизборна възбуда не е имало от 1997 г. насам. На мястото на политическата апатия и чувство за безизходица дойде някакво почти еуфорично желание да се упражни вотът и изобщо не е преувеличение да се каже, че тази възбуда се появи и ескалира тъкмо в мрежата.

Ако си спомняте, всичко почна със студентския протест през декември м.г. В началото граждански, той скоро се превърна в политически и в последствие беше почти обявен за незаконен от управляващите именно защото бе ‛организиран по интернет‛.

Имаше недоволни от това, че протестът бе използван от политически сили, чиито каузи нямаха нищо общо с исканията на студентите; имаше недоволство и от шума, попречил да се разбере от всички и навреме кого точно подкрепят – дали неподготвените да се озоват в политиката студенти или опитните политикани. Затова пък солидарността на никакво ниво я нямаше. Всеки се чувстваше по-опозиционер от другите, въпреки наличието на среда в която ефективно да общуваме помежду си.

В момента не е така. В момента солидарност има. Ако нещо обединява гражданите, особено тези, живеещи в чужбина, това е желанието им да гласуват. Те дори не се интересуват кой кого възнамерява да подкрепи. Те просто виждат, че с бездействието им за пореден път може да се злоупотреби и не искат да го допуснат.

Мрежата е пълна с конкретни примери за това, как тъкмо технологиите се превръщат в инструмент на тази солидарност.

На непрофесионализма на дипломатите ни – на отказа им да преговарят с чуждестранните власти при забраняване на отварянето на нови избирателни секции в повече градове; на неумението им да комуникират със сънародниците си (необновявани сайтове, спестена или неохотно предоставяна информация), на липсата на синхрон в работата им с тази на ЦИК и МвнР в България и, в крайна сметка, на пропуските в самото българско законодателство – гражданите отговарят с интензивен обмен на правна и всякаква друга информация по личните блогове и социалните мрежи.

Инициативата във Facebook Да организираме най-масовото рекордно гласуване в историята на България, например е точно такава.

Не по-малко полезна е инициативата ‛Парламентарни избори 2009‛ в Google Maps. В този сайт се посочват адресите на избирателните секции за парламентарните ни избори по света. Изграден е с данни от сайта на министерство на външните работи, но е иницииран и допълван от гражданите в чужбина.

На сайта на кандидата за евродепутат Атанас Чобанов пък може да се открие една чудна инициатива за предизборен туризъм, която цели да компенсира неприятния ефект от твърде активния изборен туризъм от юг. Пак мрежата е тази, чрез която можем да проследим какво става с изборните секции в Турция, да сравним броя им с тези в останалите части на света и да си направим съответните изводи.

Активизирали са се дори в БГ мама.

А освен тях съществуват и сайтовете Искаме да гласуваме, България е наша! , Избори 2009, Аз ще гласувам!, Гласувай за България!, Граждански кураж!, Европейски избори – ТИ РЕШАВАШ!, Бунта на безгласните, Избори 2009!

Всичките те съдържат списъци с утвърдени вече избирателни секции, а също и на заявените, които евентуално ще бъдат отворени и са в помощ на желаещите да гласуват от друго място сънародници.

Невъзможно е да се провери адекватността на информацията във всичките, но като че ли го няма страхът от поредната вълна дезориентиращ шум. Може би защото всички са невероятно единни в желанието си да подкрепят опозицията. Шумът и дезинформацията като че ли идват тъкмо от официалните източници. Ето например какво обяснение дават news.dir.bg за лавинообразно нарастващата предизборна активност:

‛Ако парламентарните избори бяха днес, близо 26 на сто биха гласували за ГЕРБ, малко над 18 на сто – за Коалиция за България, около 13 на сто – за ДПС и близо 9 на сто – за „Атака“.Това показва социологическо изследване на „Барометър.инфо“, проведено в периода 19-21 юни.

Анкетирани са били 1306 пълнолетни български граждани. Изследването беше представено от Николай Николов от агенцията, съобщи БТА.‛

Коментарите отдолу обаче, а и навсякъде другаде в мрежата, показват съвсем други тенденции. Възможно ли е да се фалшифицира мнението на цял един народ?

Експериментално | Култура – Брой 25 (2552), 03 юли 2009

Докато се възмущаваме от циркулиращото по блогове и социални мрежи видео с изказването на Доган пред избирателите в с. Кочан и негодуваме при новината за кортежа на Станишев, блъснал кола в Благоевградско, успяваме ли да забележим, че Google забранява сайта на цяла една община с все предизборни дебати на него за цяло едно денонощие?

Докато следим скандала с усвояването на почти милион от Центъра за преводи и редакции към Министерския съвет, не пропускаме ли новината, че братя Галеви отново са на свобода с невинното намерение да участват в политиката? Докато оплакваме Фара Фосет и Джако, интересува ли ни защо ‛дъгоцветните“ ни съграждани излизат на улицата и танцуват? Докато се вълнуваме от безредиците след изборите в Иран, знаем ли достатъчно за предстоящите у нас? И ако знаем, какво от това?

Мрежата винаги е била шумна като роящ се кошер дори на локално ниво и в относително спокойни времена, но при всичките разкрития и сензации, които ни се сервират от медиите напоследък, страхът, че важното не достига до нас, не бива да ни напуска. И не е като да няма защо: новината, че тази година в тъмните стаички на 9 (не 50, както се очакваше) столични избирателни секции, освен традиционните бюлетини, ще има и автомати за електронно гласуване, остава някак в периферията на вниманието ни.

Всъщност, то дори не е новина. Почти всичко, което днес четем по вестниците за начина, по който ще се подава и отчита този експериментален електронен вот, вече сме го чели в средата на април, когато стана ясно, че Народното Събрание е одобрило нововъведението. Новост е може би единствено името на фирмата-изпълнител – „Лирекс БГ“ ООД. Оказва се, че на 5 юни, на основание чл. 23, ал. 1, т. 28, чл. 87 от Закона за избиране на народни представители и чл. 1 от Условия и ред за експериментално гласуване по електронен път, било взето решение председателят, заместник-председателите, секретарят и членът на ЦИК да проведат разговори с фирмата относно техническите качества и цената на автоматизираните системи за гласуване.

Измежду кои други кандидати обаче е била избрана тъкмо тази фирма, какви са били условията на другите и къде точно в мрежата е достъпна документацията по сделката, не е ясно. Не е ясно и къде са резултатите от тестването на системата и кой изобщо я е тествал. Би било редно всички тези документи и резултати от тестове да са достъпни на сайта на ЦИК, но нищо такова не откривам там, затова пък на сайта на фирмата може да се прочете, че други кандидати за изпълнение на поръчката изобщо не е имало. . Става дума за сравнително малка поръчка на скромната сума от 120 000 лв., така че изглежда напълно излишно гражданството да се тревожи и да настоява за информация по въпроса. И все пак: каква марка е хардуерът, откъде е внесен, кой го е сертифицирал? Софтуерът с отворен код ли е, или не? Обсъждат ли се някъде предимствата и уязвимостите на системата? Ами евентуалните разминавания между технологичните и юридическите стандарти? Как например ще се гарантира автентичнистта на вота? Достатъчно доказателство ли е хартиеният фиш? А какво стана с идеята за удостоверяване с пръстов отпечатък? Всеки един добър професионалист би могъл да каже доста за начините, по които може да се фалшифицира един електронен вот и да бъде елиминирано уж най-сериозното предимство, което гласуването с магнитни карти дава – невъзможността за купуване на гласове, но някой някъде дава ли думата на такива професионалисти? Та нали един ред в кода може да промени резултата от изборите много по-ефективно и неусетно, отколкото грубо практикуваното досега купуване на гласове.

Явно някой вместо нас решава, че мащабът на начинанието, сложността и последствията му за обществото няма да са чак толкова фатални, просто защото става дума за експеримент. А експериментът нали затова е експеримент – не е задължително да завърши успешно. Но значи ли това, че и вотът, даден по електронен път, няма да тежи толкова, колкото вотът, даден по традиционния начин?