В своя труд „Париж и струпването на парижани” Шомбер дьо Лов чертае диаграма на придвижванията през града в течение на година на една студентка, живееща в 16-и район. Маршрутът на студентката образува малък триъгълник, по върховете на който се намират „школата по политически науки – домът – учителят по музика”. Това онагледява трогателната ограниченост на живота, който водят много парижани тогава, но защо напомням това? Защото и тук, сега и навсякъде, даже в мрежата, поведението на повечето от нас е подобно. Дотолкова, че се появиха куп приложения от рода на Scribble (бившият Trapit): GetGlue (сега tvtag), Hunch, Rapleaf, а и куп нови странни професии, цяла индустрия, чиято концепция се крепи на магичната дума “serendipity” – да покажеш на хората това, което те дори не са очаквали, че съществува, но го желаят.
Момент! Това ли значи „serendipity” наистина? Това ли е значението, което е вложил в думата през 1754 г. нейният изобретател, Хорас Уолпоул? Способността да се откриват „случайно интересни и ценни неща” равносилно ли е на това да привлечеш вниманието на група потребители към капана на персонализираното съдържание и да ги накараш да купят нещо? Ерик Шмид, бившият изпълнителен директор на Google, нарече търсачката “Serendipity машина” (нещо, което и Facebook дублира с неговите алгоритми за „социална релевантност”, базирани на т.нар. „човешки диаграми”, изобразяващи нагледно кой кого познава, за какво гласува, какво купува, чете, гледа, слуша или отминава. Много скоро ние, потребителите, започнахме да се боим, че машините са точно обратното – окупират битието ни, ограничават свободите ни, манипулират изборите ни, едва ли не се намесват в химията на мозъка ни, за да влияят на възприятията и предпочитанията ни. Това, че правим „открития”, затворени в балона на персонализираното търсене, на филтрираното web съдържание, е като да се помогне на студентката на дьо Лов да открие някой нов мол или питейно заведение, или каквито там е било типично за лайфстайла на 50-те в Париж.
Как заедно работят случайността и персонализацията на интернет и дотолкова ли е естествено това, че живеем в система, разчитаща на технологии и алгоритми за създаване по алгоритмичен път на случайност, дигитално просветление и нирвана? Това звучи комично и оксиморонно, но така се получава в действителност. Феноменът се изследва усилено откак изобщо се е появил – и в академичните среди, и в бизнес средите, дори от компаниите, обвинявани в манипулативност. И проблемът е не само в комерсиализацията на социалните мрежи, но и във фрагментирането на социума, изпълването му с мехурчетата на т. нар. „разделена демокрация”. Проблемът е дори епистемологичен. „Филтър балон” го нарече Илай Парайзер още през 2011 – интелектуалната изолация, в която се озоваваме благодарение на това, че алгоритми ни предлагат „подходящо” съдържание въз основа на информация, която са събрали за нас самите в нещо като електронно досие. 2017-та даже бе обявена за „година на филтър-балона” в чест на параноята, обхванала света след президентските избори в САЩ и след осъзнаване на факта, че социалните медии са в състояние да оформят реалността ни.
И все пак, струва ли си да обвиняваме за всичко алгоритмите? Забелязваме ли собствената си интелектуална леност и нежелание да излизаме извън зоната си на комфорт, за да предизвикваме и да си позволяваме да бъдем предизвикани, да общуваме? Някои от нас, по-малко ленивите и страхливите, вече си имат стратегия за неутрализиране на филтрите. Единият от начините е да се откажем от персонализираното, „оптимизирано изживяване” – от филтрите. Всеки добър браузър предоставя тази възможност, ограничавайки с това информацията, събирана за нас. Другият начин е да добавяме в социалния си кръг потенциални опоненти – хора с различни от нашите политически виждания и интелектуален бекграунд. Това обърква алгоритмите. Нещо аналогично е и при търсенето в мрежата: колкото по-сложни, непредвидими и изтънчени са вкусовете и интересите ви, толкова по-затруднени ще са алгоритмите, съставящи досието ви и стремящи се да ви напъхат в някой „човешки граф”, да ви ограничат изкуствено и да ви впрегнат в тази нова, платформена „икономика на надзора”.