Елисейският шпионаж | Култура – Брой 26 (2948), 03 юли 2015

На 23 юни 2015 WikiLeaks започна да публикува колекция от свръхсекретни разузнавателни доклади и технически документи от Националната агенция за сигурност на САЩ (NSA), прихванати от комуникациите на висши служители от три последователни френски правителства през последните десет години – на сегашния президент Франсоа Оланд, на бившия Никола Саркози (2007-2012) и на Жак Ширак (1995-2007), на министри от кабинета и на френския посланик в САЩ.
Документите съдържат и телефонни номера на множество служители в Елисейския дворец, включително и прекия мобилен телефон на Президента.
Най-интересното сред тези документи обаче са разговорите между френските държавни служители по някои актуални френски и международни проблеми, включително световната финансова криза, кризата с гръцкия дълг, ръководството и бъдещето на Европейския съюз, връзката между администрацията на Оланд и германското правителство на Ангела Меркел, френските амбиции за определяне на състава на изпълнителния персонал на ООН, френското участие в конфликта в Палестина… Прихванато е, например, как Саркози споделя, че възнамерява да даде ново начало на Израело-Палестинските разговори за мир без участието на САЩ в тях. Прихванато е и как Оланд изказва притесненията си от евентуално излизане на Гърция от Еврозоната още през 2012. Според този файл, Оланд вярва, че германският канцлер Ангела Меркел „се е отказала [от Гърция] и няма да отстъпи”. И съдбата на Гърция силно тревожи Оланд, „защото гърците може да гласуват на изборите за екстремистка партия“.
Като една от държавите учредителки на Европейския съюз и една от петте постоянни членки в Съвета за сигурност на ООН, Франция по подразбиране е близък съюзник на Съединените щати и играе ключова роля в редица свързани със САЩ международни институции – G7, НАТО, СТО. Също както и Германия. Всъщност, тези разкрития са като продължение на политическия скандал в Германия, последвал разкритията на WikiLeaks, че американските служби подслушват германския канцлер Меркел и нейните чиновници.
Как реагираха медиите? Със съдействието на френския ежедневник „Liberation” и онлайн-журнала за разследваща журналистика Mediapart, тази история успя да достигне до французите, които са в очакване на още и по-важни разкрития в близко бъдеще. В статията, която „Libération” публикува в съавторство с Асанж, се изтъква, че в „сивата зона“ на шпионирането няма приятели и съюзници, а шпионажът в чужбина е „сляпото петно“ в планирания закон за наблюдение, който се очаква да бъде приетдо дни.
А Mediapart даде интересни детайли: „Измежду петте документа, които публикувахме, четири бяха маркирани с „G“за „силно чувствителен материал“, други бяха етикетирани с „NF“ – тези, които не трябва да бъдат споделяни с чужди държави при никакви обстоятелства. Повечето бяха маркирани като „неконвенционални“, което означава, че са били получи чрез хакване.“
Как реагираха френските политици? Франсоа Оланд свика извънредно заседание на Съвета за защита на страната. Това е логично – разкритията се свързват със съмнителните пълномощия – правото да подслушват телефони и лиценз за масово следене в интернет – които напоследък Франция даде на своето вътрешно разузнаване и служби за сигурност поради заплахата от джихадистите.
Социалистът Оланд също така излезе с изявление, в което каза, че докладите са довели до „смайваща държавна параноя“. Но дори и правителството да е знаело за тези прихващания, „няма как да се каже, че това масивно, системно, неконтролирано подслушване е търпимо“.
Според Саркози пък, шпионажът е „неприемлив като общо правило и още повече между съюзници“.
Коментар от Ширак все още няма, но Мишел Алио-Мари, бивш министър на външните работи и на отбраната и при Ширак, и при Саркози, каза за канала iTele, че на Франция отдавна й известно, че САЩ има техническите средства да прихваща разговори, но „ние не сме наивни: разговорите, които са се водили между Министерството на отбраната и Президента не са се случвали по телефона“.
Най-гневен е левият Жан-Люк Меланшон, който каза, че Париж трябва да предложи убежище на двамата най-издирвани мъже от САЩ – Асанж и Сноудън.

Туземни истории | Култура – Брой 25 (2947), 26 юни 2015

Според Moody’s, рейтингът на Тринидад и Тобаго пада, а Google вижда в островната държава голям потенциал и мисли да похарчи 30 милиарда долара, за да я купи. “Това е лудост –цитират медиите Лари Пейдж. Страната има такъв потенциал, толкова суровини, толкова инженери и компютърни специалисти, такъв международен културен капитал! Вярно, още не са решили проблема си с трафика, ползват пишещи машини в офисите и не произвеждат туземни барабани… И, вярно, не са фирма, както да речем Моторола, но управлението на една държава не е нещо, дето ще се опре на стажантите ни.”
Пейдж допълва, че времето, когато САЩ са искали да анексират цялото Карибие, е отминало. „Все пак, колониализмът е вече морално неприемлив.“ А и, вместо да се дава повод на населението на архипелага да се юрне към континента, по добре е просто Т. и Т. да бъде купен.
Сега нека ви успокоя – такова интервю Пейдж не е давал. Google няма да купуват Т. и Т. Това е само шега, публикувана в сайт, подобен на нашенския Неновините. Вярно, шегата е грубичка, но като се имат предвид политическите скандали, които тресат страната напоследък, не безпочвена.
И така, през февруари т.г. в Тринидадската преса се появиха предположения за преписка между Американското министерство на правосъдието и местните правоприлагащи органи в отговор на молбата им за помощ – през 2013 г. опозиционният лидер д-р Кийт Роули е повдигнал в парламента обвинения за нарушения срещу редица правителствени служители. През май 2013, по време на вота на недоверие към правителството, е бил убит журналист и Роули твърди, че това е свързано с опит за прокарване на съмнителен закон. Естествено, веднага след като скандалът гръмва, премиерът на Т. и Т. отнася проблема към полицията за разследване. Случаят е поверен на помощник комисаря на Полицията Мервин Ричардсън, но той бива скоропостижно пенсиониран, а на негово място е назначен Глен Хакет. Хакет веднага прави опит за търсене на съдействие от Министерството на правосъдието на САЩ под формата на релевантна информация по случая.
И каква е тази релевантна информация? Това е имейл кореспонденцията между заподозрените чиновници в интервала 31 август 2012 – 30 септември 2012…
И защо министерство на САЩ? Вероятно защото свръх успешната компанията Google никога не е била нещо друго, освен правителствен проект на САЩ. (Мрежа/паяжина го споменава често, особено напоследък.)
И така, Министерството на правосъдието на САЩ е предоставило компютърен диск, както и сертификат за автентичност, с дата 21 януари 2015 г., подписан от попечител от Google.
Разбираемо е, че покрай имейл акаунта на министър-председателя, са били разкрити хиляди имейли с прикачените към тях файлове. Извън спора относно релевантността на информацията в тези мейли, извън спора за автентичността им и игнорирайки факта, че Роули е вече бил многократно замесван в скандали за клевета, това, че част от кореспонденцията е достигнала в ръцете на трети страни, които не са част от разследващите и прокурорски екипи, е доста тревожен. Иде реч за доставчика на интернет услуги в Т. и Т., разбира се, а това е… Google Incorporated!
Откога Google играе такава съдбовна роля в Т. и Т.?
Да отидем на официалния сайт на националния телеком TRINIDAD AND TOBAGO TELEPHONE COMPANY LIMITED (TELCO). Последната фаза на фирмената история е Telecommunications Services of Trinidad and Tobago Limited, (TSTT), а най-иновативните услуги, предлагани от TSTT на бизнеса и гражданите напоследък, са с марките BLINK и Bmobile. „През октомври 2007 TSTT въвежда своя ADSL2 + широколентов интернет с марката „Blink Broadband“ със скорост до 10Mbit“, четем там. Още тогава обикновените граждани на Т. и Т. са се досещали кой им е доставчикът по изгледа на услугата BLINK. По силата на някаква ирония, самият Google поднася късчета информация по въпроса – форуми, където разработчици, проследили произхода на услугата, са установили, че всъщност електронната поща, ползвана и от политиците им, и предоставяна уж от националния телеком TSTT (@ tstt.net.tt), сега се захранва от Google и оказва „услуги“ на опозиционните политици.

Самоколонизация | Култура – Брой 23 (2945), 12 юни 2015

Под понятието „държавната администрация“ ние, обикновените граждани, като че ли разбираме предимно ведомствата, документооборота между тях и предоставяните ни услуги. Съвременната държавна администрация обаче е нещо доста по-сложно. Зад формалното общуване и услугите има един невидим „бек-офис“ слой, свързан с чисто техническата, инженерна страна на нещата. Това е физическата инфраструктура на националната АТМ мрежа.
И понеже, като стане дума за съвременна администрация у нас, едва ли някой се сеща за периода отпреди 10 ноември, ще напомня, че изграждането на такава национална информационна система в България започна още през 1960-те. Междувременно с тази инфраструктура се случиха драматични неща, но те бяха изцяло в контекста на случвалото се по същото време в Европа, а него ще обобщя с една единствена дума – „самоколонизация”. Думата не е мое изобретение. Тя се появи за пръв път през 1994 г. в „Кока-Колонизация и Студена война” на Рейнолд Вагнлайтнер и беляза началото на антиглобалисткия дебат в Европа.
А този дебат започна именно в полето на европейското административно пространство и неговите наземни структури.
Каква ситуацията завари глобализацията в Европа? През 1980-те и 1990-те (т.е., преди 2000 г. и новия дневен ред, който борбата с тероризма постави) САЩ и европейските страни имаха доста различна представа за медията интернет и начините тя да бъде регулирана. Докато в САЩ интернет бе свързан с представата за една нова, нематериална, неустановена „граница,” неусетно прекрояваща света, в Европа той продължи да бъде мислен в локални и материални рамки – медия, подчинена на националните структури.
В Германия, например, изцяло в тон с немските антикапиталистически традиции, технологиите винаги са били синоним на капиталистическата доминация. Ето защо бе възприет с резервираност като заплаха за националния суверенитет и гражданите. През 1995 Германия пожела да отреже достъпа до услугите на американската компания CompuServe под предлог, че сексуалното й съдържание нарушава германските закони за благоприличие.
В крайна сметка се оказа, че последната дума има не локалният хост на услугата, а корпорацията доставчик извън националната територия.
Франция беше друга история. Още в ранните 1980-те французите си имаха Minitel – примитивен, но техен си интернет, създаден от техния си национален France Telecom. Minitel осигуряваше на французите информационни, телефонни, новинарски и даже сексуслуги до 1997, когато правителството започна да подпомага France Telecom в създаването на национален достъп до интернет.
Холандия и “De Digitale Stad”, Амстердамският дигитален град, е друг интересен национален почин, основан и финансиран от Dutch Telecom. Стартирал през 1994, Дигиталният град още работи и е интересен пример за симбиоза между политика и култура, като се почне от физическата му локация – историческа част от града, представляваща пазар и символизираща пет века меркантилизъм.
В крайна сметка, Европа се провали в своята антиглобалистка политика. Това с драматична яснота се видя напоследък около подписването на ТТИП.
Европейският съюз, опитвайки се да се еманципира от глобалистките амбиции на САЩ, подцени важността на това неговите страни членки да се еманципират от него самия. Крехкият и без това баланс между национално и наднационално окончателно бе разрушен в мига, в който ЕС възприе и започна да въвежда повече или по-малко явно американския стил на дерегулация на телекомуникационния бизнес (инфраструктурата на интернет). Това несъмнено почна с доклада на Бангеман от 1994, който зададе тенденцията за ускорено либерализиране и приватизиране на европейския телекомуникационен бизнес. Интересно е, че у нас помним с лошо приватизацията на държавния телеком БТК, но никой никога не е коментирал процесите в Европа. А приватизацията на телекомите е особено централна за неолибералния дневен ред. Затова и неолиберализъм и глобализъм са почти синоними. Глобализацията от своя страна се оказа във висша степен регулиран процес – вземете само ежегодния Световен Икономически Форум, където световната олигархия черта бъдещето на глобализацията.

 

Канибалската доктрина | Култура – Брой 22 (2944), 05 юни 2015

През XV век във Франция е бил на мода един много специален вид лов. Из кралските землища Луи XI е устройвал преследвания на осъдени, облечени в кожата на прясно убити елени. Пуснати на свобода, те бързо били настигани от кралските хрътки и разкъсвани на парчета.
С това жестоко описание започва предговорът на книгата на Грегоар Шамаю* „Ловът на хора: философска история“, като думата „лов“ и в заглавието и в самата книга е употребена съвсем не в метафоричен смисъл. Иде реч за история на насилието като атрибут на доминацията, „тоталната доминация, чиито предели са трудно постижими“, доколкото свежда човешкостта до животинскост. Само дето в природата ловецът и жертвата са обикновено от различни биологични видове. За какво говорим, когато са от един и същи вид? А когато този, който убива, изобщо не е на бойното поле, а в своя спретнат офис? По-силният и годният ли побеждава?
Книгата „Ловът на хора: философска история“ намери логическо продължение в следващата книга на Шамаю – „Теория на дрона“, която се занимава именно с технологията на хищничеството. Книгата бе публикувана през април 2013, месец преди САЩ да признаят разстрела на четирима цивилни с помощта на дронове. Два месеца след това изтече информация и за убийства в Пакистан, извършени от ЦРУ, пак с помощта на дронове. Какъв е всъщност проблемът с дроновете, че всички са толкова афектирани? Проблемът е сложен. Той е едновременно политически, законов, географски, етически, технологически и какъвто още се сетите.
Технологията винаги е била инструмент на доминацията и това е непрекъснато обговаряно в мрежа/паяжина, но изпъква с пределна яснота, заговорим ли за телекомуникации. Е, отново телекомуникациите са на фокус, но този път в най-крайното си, подло и отвратително проявление – дроновете.
Какво е дрон? Има ли още някой, който да не е чувал за това устройство? Думата идва от английското «drone“ (търтей) и обозначава безпилотен летателен апарат, задвижван дистанционно и по предварително зададен GPS маршрут. Дроновете са малки и маневрени и намират всевъзможни приложения, но основното, оказва се, е военното – разузнавателно и бойно. Те са си военни роботи. Много са страните, които имат разработки в тази област, но англичаните са първи през 1933 с техния радиоуправляем дрон за многократно използване Queen Bee. Следващите са въоръжените сили на САЩ през 1940 г. с Radioplane OQ-2. (Между другото, България също има разработка – „Армстехно Дуло“.)
Лошата им слава обаче дойде след 11 септември, когато под предлог борба с тероризма, Буш обяви, че САЩ навлизат в нова форма на война: глобален лов на хора. Новата американска военна доктрина изключи битката като форма за установяване на надмощие. Актуално стана преследването на плячката, преследване извън ограниченията на юрисдикции и национални граници. Дроновете са ловните кучета и вече носят имена, като Reaper («жътвар»), Predator(„хищник“).
По повод „Теория на дрона“ Шамаю даде интервю за в. „Льо Монд”, озаглавено «Войната се превръща в телекомуникационна работа на офис служители». Там той казва, че въоръженият дрон е емблемата на съвременната военна доктрина, а в Съединените щати и Израел философите работят ръка за ръка с военните, за да издигнат до приемливи за обществото етични нива „целевите убийства“. Шамаю нарича тази нова етика „некроетика“, а на въпроса на интервюиращия нуждаят ли се от оправдание военните, за да убиват, той отговаря, че пропагандната и PR страна на войната изисква убиването на хора с дронове да изглежда приемливо, защото, в крайна сметка, се финансира с обществени средства, а в лицето на обществото изглежда по-страшно и по-жалко от всякога. Това е „оръжието на страхливеца“, казва Шамаю, оръжието на „онзи, който отказва да се изложи на опасност“. Дори и да е имало военни ценности някога, те са вече в такава дълбока криза, че войната повече не може да намери никакво оправдание за погълнатия обществен ресурс. Негативните публични ефекти само се усилват с опитите да бъдат оправдани с доводи като: дронът – една машина без човек на борда – е най-човечното от всички оръжия, защото не рискува живота на войника във враждебна противникова среда.
Стерилната офисна хромофобия се оказа по-близо до канибализма от всеки друг.
* Роденият през 1976 г. Грегоар Шамаю в момента е научен сътрудник в Националния център за научни изследвания (CNRS) във Франция.

Отново за троловете | Култура – Брой 21 (2943), 29 май 2015

Трябва ли да се преследват от закона троловете в интернет? Какво е трол? Кой определя кой е трол и кой не е? Ето какво вълнува мрежата, след като на 20 май бе подписано споразумение от някои партии за отказ от практиките да наемат платени пропагандатори в интернет. Най-удивителното е, че инициативата бе на депутата от Реформаторския блок Антони Тренчев, а иновативните начини за тормоз ги свързваме тъкмо с Реформаторския блок и бурната им мрежова дейност по време на протестите срещу Орешарски. Тренчев категорично се разграничи като член на Движение „България на гражданите“ от ползването на подобни услуги, но все пак това движение съществува едва от 2-3 години, а коалиционни партньори в Реформаторския блок си признаха, че плащат за „коментари в интернет“ още през 2011 г. Историята може да бъде проследена дори и по-назад във времето, в годините на RЕ:TV и блог-хъбовете на «Икономедия», когато все още никой не свързваше обгрижването на политици от блогъри с тинк-танковете, частните онлайн бизнеси и издигането на ББ на власт. Тогава просто вярвахме, че «елитен блогър в Блосфера» е нещо като евфемизъм за трол и толкоз. И не че някой смееше да се разправя в съда с представителите на този вид мрежова фауна! Тогава знаехме, че по-важно от всичко е да не се създава опасен прецедент.
И ето, че сега имаме цяла декларация за законово преследване на писане в мрежата и тя идва точно от трол-средите! Сблъсъкът на Тренчев с активно коментиращите политиката хора в мрежата беше неизбежен и един от тези хора, адвокатът Валери Тарандов, сподели мнението си.
Според него, инициативата на Тренчев е «интересна, но неработеща». Тя означава не край на партийната агитация в интернет, а ограничаване на обичайния начин за получаване на информация в мрежата и коментирането ѝ. Колкото до троловете, те ще продължат да съществуват: Журналистът-трол, който получава заплащане от политически партии, за да внушава определени партийни насоки, ще продължи да съществува. Политикът-трол, който всеки ден пуска идиотски статуси в опит да оправдае още по-идиотската си политика, също ще продължи да съществува. Премиер-трол има ли? – пита Тарандов. А министър-трол? Пиари-тролове? Има, разбира се. Даже ги познаваме по име. Те също ще продължат да съществуват. Явно, не борбата с троловете е целта. Някои се опасяват, че забраната да се плаща официално и с фактури от партийните централи няма да премахне този вид платени услуги, а само ще влоши достъпа до информация за тях. Но, според мен, всичките тези квази-артисти, блогъри, политически пиари и «мениджъри на идентичности» чрез добре стуктурираните си мрежи ще продължат да осребряват социалния капитал съвсем официално и пред очите на всички ни, закачени за европрограмата за финансиране на граждански инициативи. Повече от ясно е, че целта на инициативата на Тренчев е просто ограничаване на достъпа на «кой да е» до евро-бонанзата, ограничаване на свободата на свободното слово и делегитимиране на всеки спонтанен граждански дискурс, който би се пръкнал «незаконно» извън официално формираните обществени политики за «изграждане на партньорства», «добро управление» и «устойчиво развитие».
И тъй като троловете ще продължат да съществуват и ще трябва някак да живеем с тях, ето няколко признака, по които да ги отличавате:
– троловете не са анонимни. Те се подвизават с реалните си имена и лица, тъй като социалните мрежи са единственото им поле за изява, а те искат да са знаменитости. Ако вие сте с псевдоним, те ще ви «изкарат на светло» и ще занимават дълго публиката с това, нищо, че не се криете от никого;
– троловете ви добавят като приятели, не вие тях, но те никога не коментират, не споделят, не харесват ваше съдържание. Те са в мрежата, за да влияят, а не да превръщат вас във влиятелни;
– ако сте автор на наистина добро съдържание, троловете ще го дублират или направо откраднат с презумпцията, че сте прекалено некачествени за качествените неща, които създавате;
– троловете често имат ужасен правопис;
– троловете, за разлика от вас, никога не са сами.

Тролски бизнес | Култура – Брой 20 (2942), 22 май 2015

Тази седмица пак Н.В. Телекомът ще е във фокуса на вниманието ни, макар и изпод друг ъгъл, развлекателен. Поне като развлекателна се възприе от публиката класацията Топ 150 най-влиятелни българи в социалните мрежи, чийто инициатор, Телекомът, се зае с „нелеката задача” да подреди в йерархия „хората, които създават теми, водят разговори, определят дневния ред и са влиятелни в онлайн пространството”. Сферите на влияние, в които става класацията: Медии и реклама, Бизнес и предприемачество, Технологии, Общество, Култура и изкуство, Спорт.
Кой и как извърши тази класация? На страницата на изчезналия, но явно възкръсващ „Егоист” в рубрика, озаглавена „Методология”, можем да прочетем, че начинанието няма нищо общо с „безкрайните начини да се купува присъствие в социалните мрежи, да се създава фалшива популярност”. Нещо повече, то се случва въпреки „главоломното нарастване на т.нар. тролове”. Саморазграничавайки се от този долнопробен, пошъл бизнес с троловете, инициативата ни уверява, че е съвсем легитимна, доколкото ползва услугите на няколко водещи в областта на анализите и обработка на данни фирми, а именно: Talkwalker (експерти в мониторинга и анализа на съдържанието във Facebook, Twitter и Instagram); Brandwatch (Twitter); Synthesio и по-точно софтуерната платформа SynthesioRank за таргетирана реклама на продукти и услуги и определяне на т.нар. „инфлуенсъри”; Kred и Klout – спецове в измерване на влиянието въз основа на показатели, като ангажираност, споделяния, цитирания, харесвания, ре-туитове, брой последователи; Simply Measured, Social Bakers и т.н.
Както виждате, никакви троли, само кристално чиста, неутрална технология и обективни методи… Е, да, има и жури. Работата на членовете му е да „взимат предвид данните на тези компании”, за да определят накрая „възможно най-меродавните финални листи”. Кой е в това жури? Ами, виждаме в него блогър, даже два; онлайн ментор (каквото и да значи „онлайн ментор”); социолог от Галъп, кадър на Институт за свободен капитализъм „Атлас“, политически пиар, спортен журналист, основател на фондация. Накрая няма как да не се запитаме и кому е нужно всичко това – да внася йерархия в анархията на мрежата? Вярно, мрежата е пълна с безсъдържателни и вредни глупости, също и с тролове, друго си е някой да насочи вниманието ни към „най-влиятелните българи”, защото как иначе ще разберем, че са влиятелни! Нищо, че този „някой” е частен субект, чиито клиенти са други частни субекти, които при това изобщо не могат да се нарекат неутрални. Дори в политически смисъл! Класацията обаче не е обявена като „Най-влиятелните личности в приятелския кръг на Еди-кой-си” или „Най-влиятелните в полето на психо-дясното”, или нещо такова, тя е за „най-влиятелни българи”.
„Методологията“ не отчита и дребен детайл като този, че „наравно“ с публичните личности, обгрижвани вече от медийния и PR бизнес, участват и съвсем обикновени хора. И какво излиза? Излиза, че добрият стар наш престиж и влияние вече е бизнес, нечий друг бизнес, не наш, опиращ се на странни методологии, работещи с още по-странни величини.
„Приватизация на престижа” – изкоментира тенденцията проф. Дичев във Фейсбук. Според някои, става дума просто за предприемчиви хора, сетили се за тази ниша преди другите. Според по-скептичните, нещата са малко по-сложни, тъй като по резултата от подобни класации инвеститорите се ориентират къде да инвестират, издателите – кого да издават, избирателите – кого да изберат… Според трети, това е празен шум и голяма досада. За самите инициатори обаче „това е дългосрочен проект, който не само помага да разкрием какво се случва със социалните мрежи в България, но и как се използват, кои са атрактивните хора, теми, каузи”, нищо че според друга, нечия лична класация, „най-атрактивните хора, теми, каузи” може да са на дъното на кошчето за спам.
„Създаването на „Топ 150 най-влиятелни българи във Facebook, Twitter и Instagram” не е самоцелно упражнение, което приключва с публикуването на една класация”, обещават ни още инициаторите. То ще има бъдеще! Ние не подценяваме изобщо това бъдеще! Все пак, серията страховити събития в Близкия Изток, известна ни като „арабска пролет”, започна в Twitter. Медиите даже я кръстиха «туитър революция».

 

На две скорости | Култура – Брой 19 (2941), 15 май 2015

На 6 май Европейската комисия представи своята стратегия за създаването на Единен цифров пазар.  В медиите ни засега преобладава възторгът, че предстоят промени; и „че тези промени ще се случат, въпреки българското нехайство към тях.  Какви обаче ще са те и доколко не ние, а Европа е готова за тях, все още не е много ясно.
На 6 май бяха представени 16 инициативи, групирани в трите „стълба” на Стратегията:
1. по-добър достъп за потребителите и предприятията до цифрови стоки и услуги в цяла Европа;
2. създаване на подходящи условия и равнопоставеност за развитието на цифровите мрежи и новаторските услуги;
3. максимализиране на потенциала за растеж на цифровата икономика.
Инициативите включват както преразглеждане на защитата на данните и реформа на авторското право, така и планове за справяне с различни европейски системи на ДДС и осигуряване на по-добри куриерски услуги.
По думите на Йотингер, еврокомисар за цифровата икономика, Комисията работи по „укрепване на нашия дигитален авторитет и дигиталния ни суверенитет”, който „да ни направи конкурентоспособни на световната сцена”. Като част от Стратегията, Европейската комисия, например, ще започва антитръстово разследване в електронната търговия с цел оценка на големите технологични конкуренти на Европа, като Google, Facebook, e-Bay и Amazon, и на ефектите на дейността им върху конкуренцията и потребителите. Обект на изследването са най-вече непрозрачността на резултатите от търсенето и ценовите политики на тези (предимно американски) компании и как те използват информацията, която получават от клиентите. Срокът, в който Комисията планира да публикува предварителния доклад по тези проблеми, е от средата на следващата година до началото на 2017.
Предстои и реформа на телеком-пазара. Тя ще е свързана с разпределението на честотната лента, а също и с обществени и частни инвестиции в бързи и свръх бързи мрежи.
Това повдига отново някои наболели въпроси, като например тези за роуминга и за нет-неутралността.
Като стана дума за роуминга, таксите за роуминг няма да отпаднат веднага, напълно и навсякъде, както може би ни се е сторило. Това ще става стъпка по стъпка поради разнородността на страните в ЕС. Разнородност, ако щете, от Шенгенско естество. Та как точно единният дигитален пазар ще се стикова с концепцията за „multi-speed Europe” – Европа на много скорости, която уж е като едно семейство, но в която всички членове се надбягват (конкурират) на различни писти?
При разпределението на честотния спектър възниква друга заплаха – от „интернет на две скорости“, една за по-платежоспособните клиенти и една за не толкова платежоспособните – малките и нови бизнеси и крайните потребители, в чиито интереси ЕК все се кълне. Защитниците на нет-неутралността алармират за твърде неясното дефиниране на някои понятия в проекторегламента, като например понятието „специализирани услуги”. Наличието на съгласие относно „изискването за специфично ниво на качество” на интернет достъпа съдържа и допускането, че има и друго, освен добро качество на достъпа. Кои са тези специализирани услуги/клиенти, които го изискват?
Когато става въпрос за електронна търговия, не може да бъде пропуснат и въпросът за търговията с интелектуални продукти и проблемът с авторските права. Евродепутатът от Пиратската партия, германката Джулия Реда, писа в сайта си тия дни, че плановете на Комисията не включват произведения на културата, „финансирани чрез реклама или публично финансиране”, като допълва, че тази практика „вреди на езиковите малцинства” и им пречи да имат „достъп до културно съдържание през границите”. Като потърпевши от културните и интелектуални дефицити на стария режим, много от нас се опасяват, че отново ще бъдем изправени пред такива, но този път в името на „свободния” пазар на интелектуални продукти и по-добра „реализация” на артистите.
Може да звуча песимистично, но европейският единен цифров пазар напомня за европейската административна реформа – още и още администрация, контрол и корупция под предлог независимост от САЩ.

 

Непотопяемите Титаници | Култура – Брой 18 (2940), 08 май 2015

Революцията в телекомите (в широкия смисъл – „безжични комуникации“) започна в края на XIX, началото на XX век с откритията на Морз, Бел, Армстронг, Маркони. Може обаче да се каже, че телеком бизнесът започна, след като през 1906 евреинът Дейвид Сарноф започна работа в американския филиал на компанията Marconi*, и даде повод на злите езици да заговорят за еврейска доминация в този тъй стратегически отрасъл. Работата е там, че откакто съществува, телеком бизнесът е неразривно свързан с държавата, с администрацията и войната. И въпреки стратегическото му значение за отделните нации, важността му е и наднационална. Развитието на модерното корабоплаване, например, е неизбежно свързано с международния интерес към безопасността в морето, подсигурявана от ясната комуникация. С оглед на стремежите за доминация на Великобритания в корабоплаването, британското дружество Marconi успя в началото на миналия век да си подсигури ексклузивен договор за телеграфни услуги с Lloyd и с италианското правителство за обмен на съобщения единствено по неговата собствена система. Политическите предимствата на такава договореност са очевидни. А с политическите предимства идват и големите политически скандали. Скандалът Marconi избухна през лятото на 1912 и бе свързан с високопоставени членове на Либералното правителство на Великобритания, които се облагодетелствали от привилегирования си достъп до информация относно намеренията на Британското правителство да сключи доходен договор с компанията за Имперска безжична верига, като са купили акции в американското дъщерно дружество. Този скандал е анализиран в „Международното правителство“ на Л. С. Улф, писан за Фабианската общност, която е била нещо като прототип на английската Партия на труда. (Между другото, Джордж Бърнард Шоу, автор на предговора към второто издание на „Международното правителство”, е осмял скандала като „макаронените акции“ в пиесата си „Музикалното лечение“.)
Знаем за ролята на британските картели в хода на двете световни войни, а после и в зачеването на онова, което познаваме в днешни дни като Европейски съюз, но не толкова известно е, че компанията монополист Marconi и по-точно нейните комуникационни стандарти са виновни за катастрофата на века – потъването на Титаник.
Радиосистемата Marconi, инсталирана на Титаник, по онова време вече е била твърде остаряла за свръхмодерния кораб. Страдала е от куп явни проблеми, в това число и проблем с широтата на честотната лента. По тази причина се оказало невъзможно корабът да бъде предупреден навреме, че навлиза в опасна зона. Освен това, имало е и разминаване в стандартите на съобщенията за беда. Общоприетият морски сигнал за беда е ‘SOS’, както знаем, а Титаник се е придържал към установения от Marconi стандарт ‘CQD’.
Защо ви занимавам с всичко това? Защото тази същата Marconi все още е жива и има заслуги за реформата в отбраната ни. Ако се сещате за проекта „Полева интегрирана комуникационно информационна система” (ПИКИС) за сухопътните ни войски… Договорът с Marconi официално бе подписан на 23.12.1998 г., но как точно Marconi спечели търга за доставка на ПИКИС за нуждите на Силите за бързо реагиране на стойност над 60 млн. USD? Ами, Marconi не е печелила търг. Била е избрана за победител без конкурс само по препоръка на експертна група в МО, тъй като фирмата е водеща в света, а и заради гарантираната съвместимост на стандартите със страните от НАТО.
У нас, както сигурно знаете, ПИКИС не съществува, затова пък не спира тихомълком да поглъща суми и да се „ъпгрейдва”. Ако погледнем на сайта за обществените поръчки на МО, ще видим, че последният договор за следгаранционна поддръжка е бил сключен през юли миналата година.
* Започнала съществуванието си на 20 юли 1897 г., Marconi е всъщност британска компания. Отворила е първата си (и първата в света) фабрика за радиоприемници в Челмсуърд през 1898 и има важни заслуги в радио и телевизионната индуст

Отново за електронната власт | Култура – Брой 17 (2939), 01 май 2015

Тия дни се проведе кръглата маса „Единен цифров пазар чрез е-управление и дигитално предприемачество“, организирана от Българската асоциация за информационни технологии (БАИТ) и ГЕРБ. Логично последва серия от медийни залпове, обявяващи електронното управление за правителствен приоритет №1. Нормално. Случва се при всяка смяна на властта. Лошото е, че от целия този медиен шум ние не научаваме нищо ново. Ето, например, в статията в „Капитал“ пише, че една от иновациите ще бъде пълната забрана на хартията. Всичко трябва да премине в електронен формат – от здравеопазване, образование през правосъдие, та до обществени поръчки, данъчна система и митници. Чудесно! Това е много работа за вършене и ще струва много пари. И като знаем размаха на Премиера в строителството на обикновени магистрали, можем да си представим как ще е с дигиталните. Заделените 118 млн. евро за е-управление бяха наречени от зам. председателя на Европейската комисия, Андрус Ансип, показател за наличието на воля и ангажимент на правителството да изгради подобна система. Ние, българите, обаче знаем, че тези милиони не са изобщо показател. А това, което Ансип евфемистично нарича „липса на политическа воля” у управниците да се справят с проблема, е чисто и просто добрата стара корупция, всеобхватна, трансгранична, на много нива и с много странични ефекти, които не се свеждат само до преразпределянето на едни пари, но и до политически ефекти, за които малко от нас си дават сметка и които не само няма да изчезнат при поява на „политическа воля” у политиците ни, но и ще се задълбочат.
„България има възможност за добър старт, страната е с най-бързата интернет връзка в Европа, а в света изостава основно от Южна Корея”, казва още Ансип. Да, така е. Само че българите, особено тези в IT сектора, са на мнение, че то се дължи на досегашната неспособност на държавната администрация да се намеси в този сектор. Евроадминистрацията обаче е способна. И това, което ще последва, ще е повече бюрокрация, повече комисиони за правителствения сектор, повече корупция. Който не вярва, нека се поинтересува какво става с кварталните интернет доставчици. Техният брой намалява. По-малките биват принудени да продадат бизнеса си, а големите спират да мислят за оцеляване на пазара и започват да мислят само за печалби. Ако досега IT браншът се развиваше на един относително свободен пазар и бе единственият, който носеше приличен доход по честен начин на собствениците си, сега ще се инвестира в разтурването на този пазар и за натиск над фирмите да приемат, че единственият път към просперитета минава през „топла връзка” с държавната администрация. Вместо просто да се прецизира взаимодействието на IT бизнеса с държавата, ще се положат невероятни усилия за отнемане на всяка частна инициатива чрез преразпределяне на „поръчки”, наливане на пари във фиктивни фирми, а накрая единствената свършена работа ще се окаже рекламата по медиите за нещо несъществуващо. Черногледи или не, това, което видяхме през всичките тези години, е, че „електронното правителство” е най-лесният начин да се краде. Според вицепрезидента на ЕК, проблемът с корупцията в публично-частните партньорства щял да се реши с въвеждането на електронните обществени поръчки и фактури. За целта се подготвя нов ЗОП. Така де, единен цифров пазар не може да има без еднородно законодателство и единни правила на този пазар. По думите на Ансип, „европейските граждани в момента се сблъскват с много рестрикции, за да се свържат онлайн или да ползват дадени продукти и услуги”. Потребителите със сигурност ще посрещнат отпадането на роуминга с одобрение, но единният цифров пазар трябва да бъде не само в полза на потребителите, а и на бизнеса. Според Ансип, „Дигиталните предприемачи ще се възползват от единния цифров пазар, като той ще осигури равен достъп на гражданите до продукти и услуги”. Това звучи чудесно, само че нали у нас услугите са си измежду най-добрите в света и сега, със или без помощта на администрацията. За какъв дявол ни е нов единен пазар, ако пазар съществува? Нито дума из медиите относно същността на този единен цифров пазар, но ни се обещава, че самата стратегия ще бъде представена от Комисията на 6 май. Ще почакаме, ще видим.

Управление на перцепциите | Култура – Брой 16 (2938), 24 април 2015

Някой помни ли кадрите от началото на въздушната кампания на „Пустинна буря“ в Ирак в нощта на 17 януари 1991 г.? Тия дни ги преоткрих в Youtube и просто не можах да повярвам, че е минал почти четвърт век от премиерата на този абстрактен спектакъл, но естетиката му все така безотказно подвежда сетивата, че става дума за война, а не за електронна игра, и че „там някъде“ наистина умират хора. В изкуствената медийна светлина обаче дните, нощите, пък и смъртта изглеждат съвсем относителни. Те са просто специални ефекти. Доволен от медийното отразяване на Войната в Залива и от набиращата й популярност, президентът Буш тогава бе възкликнал с трогателен възторг: „И за Бога, ние победихме Виетнамския синдром веднъж завинаги!“. (Става дума за „синдрома“ на спонтанно възмущение, който жестокостите на войната събуждат, а е „виетнамски”, защото е кръстен на войната във Виетнам и по-точно на онази наградена с „Пулицър“ фотография с голото момиченце, бягащо от американския напалм.)
Но ето че минаха години и нещо в режисурата на спектакъла взе да куца. Изплуваха още кадри от този период, които не бяха нито абстрактни, нито естетични. Фотографиите на Kenneth Jarecke, например, които дълго време никоя медия не желаеше да публикува, показват как иракски войник е изгорен жив, докато се опитва да се измъкне през предното стъкло на камион.
Също така, ако се сещате, благодарение на Брадли Манинг и сайта Уикилийкс, в мрежата изтече едно видео, озаглавено „Съпътстващи убийства“. То показа как американски военни стрелят за забавление от хеликоптер „Апачи“ по невъоръжени цивилни и по журналисти, а после и по хората, които се опитват да им помогнат. Цял свят видя убийството на баща и двете му деца от забавляващата се „софистицирана” и „безпогрешна” американска армия и всички тутакси се оказаха пак болни от „Виетнамския синдром”. Само че този път без „Пулицър”, а с тежък режим в Гуантанамо за Брадли Манинг и вечно бягство за Асанж.
А помните ли омерзителните кадри от друг един американския военен затвор, този в Абу Гариб? Те бяха порнографски, но бяха също така и информация от обществен интерес, защото чрез тях американските данъкоплатци добиха представа за какво правителството им харчи пари, а светът видя истинското лице на „миротворците“. Тези кадри обаче събудиха гняв. Те послужиха и като оправдание за терор. А терорът от своя страна послужи като оправдание за цензура.
Миналата седмица коментирах съмнителното изобилие от кадри на жестокост в мрежата, но не споменах нищо за цензура. При цялата тази привидна свобода на новите медии, нито за миг не бива да забравяме за нея и за огромната заслуга, която „министерството на истината“ – любимата търсачка Google – има.И не, санкциите на Google спрямо провинилите се сайтове не се изразяват само в блокирането на рекламите, както стана с antiwar.com. Услугите към правителството не се изчерпват и с пропагандата. През 2013, например, бе подхваната кампания за осигуряване на обществена подкрепа за войната в Сирия и даже на заглавната си страница, току под полето за търсене, Google бяха инсталирали съобщение: “На живо! Секретарят Кери отговаря на въпроси за Сирия. Днес, по Hangout, в два следобед, източно време”. Hangout е масивна платформа, специално предоставена от Google за глобално разпространяване на развенчаните вече лъжи, че Сирия ползва химически оръжия, но това идеално се вписа в сладникаво лицемерната “Don’t be evil“ фирмена култура. Днес не е никаква тайна, че Сергей Брин още в университета в Станфорд е получавал държавна подкрепа за разработката си и това, което по-късно става известно като свръх успешна частна компания. Google не е просто сбъдната колежанска мечта, а част от програмите на ЦРУ и Пентагона за разработка на оръжия за предстоящата информационна война и то тъкмо в „жанра“ „управление на перцепциите“…
Вече никой не възнамерява да предпазва възприятията ни от прекомерното насилие в мрежата. Даже напротив. След като поискахме истината и я получихме, не ни е оставен друг избор, освен да свикнем с нея. Благодарение на компанията Google животът ни се е превърнал в безкраен филм на ужасите, изпъстрен с реклами как да го направим по-комфортен, по-благоуханен и чист.