Забавлявани до смърт | Култура – Брой 15 (2937), 17 април 2015

На 25 март Ройтерс публикува една листовка, изобразяваща в manga-стил млади хора, напъхвани от двама маскирани в месомелачка с надпис ИДИЛ. Листовката бе дело на Пентагона и предназначена да бъде пускана над Сирия като част от психологическата война, която Пентагонът води срещу Ислямската държава. Листовката би трябвало да действа демотивиращо на младите хора, решили да се присъединят към редиците на ИДИЛ, доста неефективно, впрочем. Едва ли Вашингтон с неговите прехвалени анализатори не си дава сметка, че по света има достатъчно много отчаяни млади хора, които предпочитат риска, материално подплатен от ИДИЛ, и не на последно място, възможността да се идентифицират с някаква разпознаваема идеология пред съмнителната и доста посредствена перспектива, която бъдещето очертава пред тях. За слабата ефективност на тази психологическа война навярно има принос и двойствената роля на Вашингтон в събитията в региона – от една страна, да разхвърля анти–ИДИЛ листовки, а от друга страна – амуниции, които незнайно как попадат все в ръцете на врага, ИДИЛ, и саботират наземните опити на Сирия и Ирак да се справят с тази напаст вече трета година.
Американските тактици и стратези не може да не си дават сметка колко точно „влияят“ на наземната ситуация с пропагандата си.
Сега подобен сюжет се развива и в Украйна. Преди дни американската Долна камара с огромно мнозинство одобри резолюция в „подкрепа“ на Украйна под формата на оръжия. Видният конгресмен и член на Комисията по външна политика Елиът Енгел каза: “Хората в Украйна не се нуждаят от американски войници. Те просто се нуждаят от оръжия, за да се защитават. Те нямат тези оръжия. Ние ги имаме.” С което Енгел призна, че САЩ дори няма да си направят труда да воюват, за да завземат интересуващите ги територии, те просто са „специалисти” в разпалването на интриги и поддържане на идентичностни конфликти в тези територии.
Но понеже започнах с темата за психологическата война… Нямате ли напоследък чувството, че самите вие сте мишена на такава война? Колко пъти дневно попадате на новини за ИДИЛ, от които кръвта ви се смразява, и каква, мислите, е допустимата доза ужас и покруса, с която можете да се справите, преди изцяло да загубите чувствителност или да развиете психоза? Чувствате ли се информирани, докато гледате „пърформансите“ на Ислямска държава, щедро заливащи мрежата, или напротив – чувствате се интоксикирани до неадекватност, до безпомощност? Какво се случва с полетата ни на възприятие и дали това се случва едва напоследък? Или вече се е случвало многократно? С Войната в Залива, после с Косово… И после още много, много пъти…
Не бяха ли полетата на нашите човешки възприятия запазена територия за индустрията на Спектакъла, киното, рекламата, произвеждащи желания? Или може би Спектакълът е мутирал в нещо друго, в Спектакъл на ужаса? Жанрът май е напуснал студията на Холивуд, просмукал се е в мрежата, а през нея – в реалността, като че ли за да ни накаже за перверзната лакомия, с която поглъщаме всеки добре опакован комерсиален продукт.
Трудно е, а може би няма и смисъл да се рационализира ирационалното, затова просто ще препратя към Пол Вирилио и неговата „логистика на перцепциите“. В книгата си, озаглавена „Война и кино“, той твърди, че технологията на тези две изкуства се е развила във фатална взаимовръзка. Вирилио илюстрира своето твърдение може би повърхностно, но ефектно, с ядреното зарево в Хирошима, проникнало и в най-тъмните кътчета на града, за да гравира сенките на жертвите върху стените.
Вирилио твърди, че технологията съществува заедно с възможността за инциденти. Откритието на локомотива върви с откритието на дерайлирането, а откритието на телевизора – със загубата на перспектива. Катастрофата е един вид „отрицателен растеж на социалния позитивизъм и научния напредък“. Ако допуснем същото и за развитието на информационните технологии, то скоростта, с която информацията ни връхлита, отдавна е извън контрол. Контурите на случващото се са размазани от тази скорост, а ние сме в перманентна прострация от загубата на контрол. Имаме ли шанс за оцеляване в една бъдеща война или вече сме победени?

Партньорства и национална сигурност | Култура – Брой 14 (2936), 10 април 2015

Законът за електронните съобщения (ЗЕС) отново е във фокуса на вниманието тия дни.
На 12 март осем от текстовете му, а именно тези, които регламентираха какво са трафични данни, какви са задълженията на операторите по съхраняването им и каква е процедурата по достъпа до тях, бяха обявени за противоконституционни от Конституционния съд.
Това не е спонтанно и неочаквано. Още в средата на април миналата година (8 април 2014 г.) Съдът на Европейския съюз обяви Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 г. за съхранение на трафични данни за невалидна, защото „тя позволява широкообхватна и особено сериозна намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни, без тази намеса да е ограничена до строго необходимото”. Дни след това решение на Европейския Съд, по искане на омбудсмана Константин Пенчев, у нас бе възбудено дело за отмяна на директивата, на която е базиран и българският закон.
Тази директива бе транспонирана у нас през 2010 г. и това бе свързано с доста драми, ако си спомняте – доставчиците у нас бяха задължени да съхраняват всички трафични данни до две години (у нас – 1 година) и да предоставят на ДАНС и на прокуратурата правото да изискват информация при разследване на тежки престъпления. После и малкото ограничения пред достъпа на службите до тези данни отпаднаха поради отмяна на съдебния контрол на ниво окръжен съд и районен съд. Службите вече не бяха длъжни да предоставят доказателства, че водят разследванията, а в същото време много доставчици на интернет бяха заставени от специализирания орган на Министерския съвет за подслушване – Държавна агенция „Технически операции” – да се преоборудват скъпо и прескъпо само за да улеснят достъпа на службата до целия трафик в интернет в реално време.
Понеже терминът „трафични данни” все още продължава да звучи прекалено далечно и абстрактно на мнозина, ще припомня, че това е информацията, която мобилните оператори (чиито клиенти сме всички ние) съхраняват за проведените от нас комуникации. Това може и да не е непременно съдържанието на съобщенията, които изпращаме, но е запис за тяхната продължителност, мястото, от което са проведени, абонатът, с когото сме общували, колко често и откъде… А също запис и на траекториите, по които се движим ежедневно, социалният ни живот, нашите навици, вкусове, болести, всичко това, което е личният ни живот и чиято неприкосновеност е свещено наше право и няма никакво отношение към борбата на държавите с несигурността и тероризма. Незаконно е то да е безкрайно достъпно за служби, за чиято дейност почти нищо не знаем.
И не че ми се ще да фабулирам, но вижте какво в момента се случва около личността на един загинал заедно с 150-те пътника пилот на Germanwings и няма да е трудно да си представите жестокия фарс, в който живеем.
Но да се върна към трафичния сюжет! Какво е най-новото развитие на този сюжет у нас?
С публикуването на решението на Конституционния съд на 12 март, текстовете в закона автоматически отпаднаха и това създаде законов вакуум, който можеше да блокира разследването на престъпления и исканията за информация от партньорските и национални служби за сигурност. Ето защо миналата седмица тези законодателни промени бяха внесени в спешен порядък и този вакуум бе запълнен набързо.
Според поправките, трафичните данни вече ще се пазят не една година, а 6 месеца. Нито една медия обаче не предаде обсъждането на нововъведенията от пленарната зала. Такива май просто е нямало. Буди притеснение и още един факт – как (и дали) гражданите ще бъдат уведомявани, ако са били обект на подслушване и следене? Кой и как ще им гарантира това и занапред? Ако отменената директива не предвиждаше достатъчни гаранции за ефикасна защита на данните срещу злоупотреба, какво ще гарантира това и сега? Чисто технологически погледнато…
Какво гарантира също, че самите доставчици на услуги не развиват комерсиална дейност със събираните от тях данни?
И още нещо – гарантира ли нещо безвъзвратното унищожаване на данните след изтичането на срока на тяхното запазване?
Лично мен ме притеснява и още нещо – по какъв начин националните и партньорски служби се кооперират? Все пак, когато става дума за национална сигурност, наднационалните партньорства стават нещо твърде относително.

Информационният феодализъм | Култура – Брой 12 (2934), 27 март 2015

В началото на века Питър Драхос, австралийският изследовател на интелектуалната собственост и регулациите в глобалния бизнес, написа в книгата си „Информационният феодализъм“: Имуществените права присвояват власт над ресурсите. Когато се предоставя власт над не многобройни ресурси, от които мнозина са зависими, не голямо усилване на властта достига множество цели. Това води до последствия – както за политическите, така и за икономическите свободи в обществото.
Тринадесет години са минали оттогава, но опасните тенденция, описани от Драхос, не само са се запазили, а и задълбочили – пътят към съгласие с условията на глобалния бизнес вече не е съдба единствено на развиващите се, зависими страни, той ясно се е очертал и пред интелектуално и материално благоденстващи (засега) страни. След TAFTA и европейските дилеми, е редно да припомня и другото глобално партньорство – Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP). В момента текат срещи, на които се правят опити за постигане на компромиси по някои спорни точки в TPP, но TPP буксува отново и то точно заради въпроси, свързани с интелектуалната собственост върху данните за лекарства.
Някой може да се запита защо изобщо „интелектуалната собственост“ присъства в „споразумение за свободна търговия“? Може ли авторското право да защитава компютърни програми (които се доближават повече до научните разработки) така, сякаш те са литературни произведения? И може ли да се патентоват живи организми, били те едноклетъчни? Освен това, дори само поради своята същност, законите за интелектуалната собственост са точно обратното на свободната търговия. Извън това дали са добри или лоши, те са преди всичко рестриктивни. Тяхната цел е не да улесняват, а да ограничават използването на информация или съдържание. Какво общо може да има това със свободната търговия? Тук идва и резонният, макар и донякъде реторичен въпрос: дали причината копирайтът да присъства в ТРР и TAFTA е изобщо свързан с търговията или бизнеса? Може би съществуват и друг тип специални интереси в света на интелектуалната собственост, които не са директно свързани с печалбата, но са не по-малко интересни на големите компании, а именно, че покрай включване в търговските споразумения на правото да се ползва интелектуална собственост на звукозаписната, филмовата, фармацевтичната, генната и т.н. индустрии, страните биха могли да бъдат принудени да приемат закони, които те не биха приели по друг начин. Да си припомним пълната секретност, при която се провеждат тези споразумения!
Някои привърженици на ТРР може да попитат защо изобщо не бъде махнат авторско-правният раздел от TPP и не се наблегне на останалото, което е по-актуално и наистина засяга свободната търговия между страните? Все пак, иде реч за търговско споразумение и за падане на бариери, а не за издигане на нови протекционистки такива. Примерно, Уреждането на спорове между инвеститори и държави (Investor State Dispute Settlement – ISDS) е точно такъв актуален инструмент, помагащ на инвеститорите да налагат волята си на страните, в които са решили да развиват дейност. Друг е въпросът дали неговата отвореност може да се нарече благодатна за въвлечените страни, защото реално погледнато, в тази игра няма печеливши страни изобщо. Печелят единствено глобалните корпорации. В тази връзка е добре да си припомним NAFTA. Какво донесе NAFTA на САЩ? Анихилиращи индустрии и шансове на заетите в тях да останат „средна класа“.
Противниците на TPP веднага ще кажат: ТРР е същият. Това не е търговско споразумение. То е политическо. Целта му е да заобиколи демокрацията, избягвайки препятствията, които националните законодателства биха издигнали, за да защитят страните. ТРР е просто троянски кон за националните суверенитети и никой няма да позволи нито авторско-правните, нито ISDS клаузи да отпаднат от ТРР.
Как обаче някой може да каже какво е ТРР и да твърди, че е добър или лош? Никой нито е виждал, нито е чувал ТРР. ТРР тъне в мрака на новото информационно Средновековие.

Сбогом, Платон! | Култура – Брой 11 (2933), 20 март 2015

Google се променя. Мутира в самата своя същност. В последния ден на февруари Ню Сайънтист посвети статия на тези промени, озаглавена “Google иска да рейтингува сайтовете според фактите, не според връзките” . За да обобщя съдържанието на статията в популярен стил, ще ползвам популярен цитат: „…ако всички архиви разказват една и съща история – тогава лъжата минава за история и се превръща в истина.” („1984”, Оруел).
Кое налага тези промени? Според разработчиците, налага ги претовареността на интернет с информационен боклук – спам, невярна информация, фалшиви новини, пропаганда, просто шум… Класически е примерът с антиваксинационните уебсайтове, които се разпространяват като пожар из мрежата. Google ги филтрира, защото са “боклук” (и в голямата си част наистина са такива), докато „научните“ проваксинационни сайтове на пословичния с лъжите си в САЩ Център за контрол и превенция на заболяванията излизат като каймак най-отгоре.
Как Google е успял да постигне това? Както стана дума още в началото, с промяна на самия модел, изчисляващ релевантността на ресурсите. Досега с привилегии се ползваха сайтовете с висок pagerank – показателят за репутацията на един сайт в мрежата според броя хипервръзки (позовавания, цитирания на съдържанието) към него. Това косвено съответстваше на качеството на съдържанието на сайтовете и с pagerank доста се злоупотребяваше. Сега, вместо да брои входящите линкове, системата за класиране брои грешните факти, публикувани на страницата. Т.е. вече имаме оценяваща система, „базирана на знанието“. Това звучи като чудесна и много релевантна алтернатива на изхабилата се pagerank. Един въпрос обаче веднага започва да ни притеснява: кой и как ще преценява стойността на фактите? Машина ли ще изчислява кое е истина и кое не? И ако да, как ще се справят машините с нещо, занимавало човечеството, откакто съществува. Какво ли би казал Витгенщайн, например, за този установяващ истината софтуер?
Обяснението, което статията в Сайънтист дава за механизма на работа, е “посредством проникване в Трезора за знания, представляващ огромен склад за факти, събрани от Google (без човешка намеса) в интернет. Това са факти, за чиято истинност има консенсус в интернет, поради което те са признати за „разумен заместител на истината“, т.е. установяването й вече не е процес на извличане на епистемологичната субстанция от някакви противоречия, не е въпрос на диалог, изтъкан от противопоставяне на изискани аргументи, не е дори плод на яростен спор. Тя е вече въпрос на… консенсус. Вече имаме машина, която отсъжда кое е истина и кои страници от уеб архива да потънат надолу в класацията.
Иначе има немалко уеб-приложения с отношение към истинността.
Едно от тях се нарича LazyTruth (Мързелива истина) . Това е приставка на браузъра, която ви чисти пощенската кутия от спам.
Emergent е друга такава услуга. Това е проект на Tow Center за дигитална журналистика към Колумбийския университет, Ню Йорк. Нейното предназначение е да ви пази от зловредна и погрешна информация от рода на тази, например, че Обама е мюсюлманин.
Съществуват още Snopes, PolitiFact, FactCheck.org… Сега изобретателят на LazyTruth Мат Стемпек и директор на отдела за гражданска журналистика в Майкрософт, Ню Йорк, има желанието да разработи софтуер, който да извлича факти от всички тези сайтове. Ню Сайънтист го цитира: LazyTruth е полезен онлайн, но, според него, борбата с неверните схващания на хората е трудна. Как да поправиш недоразуменията? Хората са така отбранителни. „Ако те сами търсят отговора в Google обаче, биха били много по-възприемчиви.“ Разбира се! Google в сътрудничество с ЦРУ се превръща в глобално Министерство на истината.
Неговите „администратори“ на истината ще се грижат вече винаги да имаме подръка правилните (съгласувани с CDC) „медицински факти“; правилните версии за изборни измами; правилните версии на истории за свалени, изчезнали самолети, мъртви държавни глави, масови разстрели; правилните версии на историите за корпорациите и подкрепяния от държавата тероризъм.
Можем отсега да кажем „Сбогом!“ на разследващата журналистика! На волното сърфиране из мрежата! Сбогом на случайни находки и внезапни открития! Сбогом, Платон!
Райна Маркова

И невидимото стана видимо? | Култура – Брой 10 (2932), 13 март 2015

World Wide Web е много по-обширно място, отколкото мрежовите обитатели подозират. Според разработчика Крис Уайт от DARPA(американската Агенция за нови технологии в отбраната към Пентагона), популярните търсачки Google, Microsoft Bing и Yahoo позволяват достъп едва до 5% от съдържанието в мрежата. Останалата дива и неопитомена част от WWW, всичкото това не индексирано и не картографирано, до което не може да се достигне чрез сърфиране по повърхността на информационния океан, е т.нар. Deep Web или Дълбока мрежа. Част от нея пък е Dark Web, Тъмната мрежа, за чиято лоша слава вече е ставало дума в мрежа/паяжина покрай сайта SilkRoad, нелегалния двойник на Amazon, и неговите нелегални дейности, като търговия с наркотици и оръжие, човешки трафик, детска порнография и какво ли още не. SilkRoad бе съсипан преди време, но въпросите, които борбата с „тъмната мрежа“ постави, останаха без отговор.
Нека припомня някои неща: „Тъмната мрежа“ е преди всичко частна мрежа. Тя ползва нестандартни протоколи и обслужва изключително и само частни нужди, които не се нуждаят от публичност и реклама. Участниците в нея са не просто равнопоставени и анонимни („peers“), както в р2р (Peer-to-peer) мрежи на торентите. Те ползват още по-поверителния friend-to-friendпротокол (F2F), който не допуска лесно нови потребители в кръга си. Както вече стана дума покрай SilkRoad, борбата на експертите с тази своеобразна мрежова Camorra води до съмнителен резултат дори там, където уж е в името на добрите намерения. А забраняването на технологии и ограничаването на универсални свободи заради частния случай на нечия злоупотреба с тях, от опит знаем, не гарантира благополучие, но гарантира накърняване на свободите.
Докъде са стигнали експертите в усилията си по овладяването на съдържанието в недостъпните бази данни и проблемите, свързани с тях?
Вече са правени опити за създаване на специални търсещи машини, които да индексират съдържанието на Тъмната мрежа. Чували сме за Yahoo! Subscriptions, Qprober и MetaQuerier. Тия дни се състоя и премиерата на новата търсачка Memex, разработка на Пентагона, за която се чу още миналата година и която още тогава бе обявена за края на Тъмната мрежа.
Разработчикът на Memex е цитираният вече Крис Уайт от DARPA. Уайт твърди, че Memex е далеч извън обсега на традиционните търсачки с това, че може да претърсва и индексира тъмни места в мрежата, като анонимизатора TOR и Invisible Internet Project (I2P), а също и милиони пропускани досега страници в мрежата. С това Memex дава в ръцете на правосъдието мощен инструмент срещу „тъмната мрежа“ и нередностите, които се вършат в нея. Какво обаче ще стане с частния живот и бизнеса на хората в мрежата? Кой и как ще гарантира, че с всичката тази информация няма да се злоупотребява? Засега като че ли не се чува нищо съществено по въпроса.
Освен това, Memex борави с големи данни. Тази технология работи на базата на алгоритми, разкриващи автоматично взаимовръзки, често прекалено странни и спорни, за да е редно да се правят въз основа на тях съдбовни изводи за вината или невинността на някой мрежови гражданин. Та, ако и да не бъдат разкривани самоличности, физически адреси и поверителна информация чрез резултатите от Memex търсенето, как ще се гарантира безпогрешността на този автоматичен анализ, който може да ни обяви за опасни престъпници само въз основа на някакви корелации, а агенциите да ни третират като виновни до доказване на противното?
Има и още нещо, което вече бе наречено в медиите „нова парадигма за търсене“ – Крис Уайт обеща търсачката да предлага персонифицирано съдържание, както и инструменти за интерфейс и конкретни тематични области въз основа на събраната информация за търсещия. Тоест, ролите леко се поразменят – не само ние ще претърсваме мрежата за информация, но и мрежата ще се информира за нас и ще преценява и пресява независимо от нас това, което евентуално да ни поднесе. Вие бихте ли искали да бъдете „улеснявани“ от търсачка с неограничен достъп до информация, но ограничаваща вашия? Бихте ли искали да обитавате тунелна реалност, устроена „специално“ за вас?

Специализирани дейности | Култура – Брой 8 (2930), 27 февруари 2015

Докато сутринта на 20.02.2015 в предаването ‘Преди всички’ слушах интервюто на Александър Малинов, не историческата личност, а един от организаторите на протеста ‘Срещу дългата ръка на Кремъл“, не вярвах на ушите си. И не бях само аз. Много бяхме изумените, защото това промотиращо митинга ”Срещу Кремълската агресия” интервю съдържаше всичко, което БНР не може и няма право да извършва нито по конституция, нито като обществена електронна медия, а именно личностни квалификации на инакомислещите и лексика, по-достойна за „инструктаж за извършване на специализирана дейност спрямо несъгласните с тезата на протеста”: „да се проследят”, „да се проверят”, „да се установи”, „да се види” и „констатира” кои са привържениците на разбирателство с Русия.
Извън всяко намерение да защитавам Русия и тези, благодарение на които страната ни сключва съмнителни енергийни сделки, аз сега ще вляза в категорията на тези, които трябва „да се проверят” и „да се проследят” и ще се опитам да отвлека вниманието ви от несъстоятелните брътвежи, допускани в ефира на националното ни радио, за да го насоча към истинския мащаб на войната, която империите водят помежду си, и специализираната дейност, която развиват покрай това.
И така, преди дни Ройтерс съобщи за пробив в американската шпионска програма, за чийто data-център, намиращ се на 40 км южно от Солт Лейк Сити, Юта, светът научи на 17 декември 2013. Пробивът бе осъществен от базираната в Москва, да, в Москва, софтуерна компания Kaspersky Lab и се състоеше в откритието как точно шпионският софтуер на Американската национална сигурност е бил инкорпориран дълбоко, на ниво хардуер, в голяма част от продукцията на известни компании, като Western Digital Corp, Seagate Technology Plc, Toshiba Corp, IBM, Micron Technology Inc, Samsung Electronics Co Ltd. и други. Касперски са съобщили за инфектирани лични компютри в тридесетина страни, но най-много те са били в Иран, следван от Русия, Пакистан, Афганистан, Китай, Мали, Сирия, Йемен и Алжир. Мишени са били правителствени и военни институции, телекомуникационни и енергийни компании, банки, ядрени изследователски центрове, медии и ислямски активисти. Касперски е отказал да съобщи името на страната, предприела шпионската кампания, но е казал, че е свързана със Stuxnet. Помните ли кибер-атаката на иранския ядрен реактор в Бушер и урановите центрофуги в Натанз?
Новият шпионски софтуер, този път на име Fanny, е разновидност на Stuxnet. Заразява устройството на ниво firmware – програмният код в постоянната памет, неотделим от твърдия му диск и втори по важност единствено след BIOS (Basic Input/Output System) кода, благодарение на който компютърът се включва и изключва, т.е. заразява го отново и отново с всяко ново включване.
Касперски публикува техническите детайли миналия понеделник, но някои от инфектираните институции ще трябва да се върнат обратно в 2001-а, за да проследят заразяването.
След десетилетие и половина безпрепятствено и безнаказано шпиониране на чужди държави, NSA ще трябва да се сблъска не само с масивна съпротива на дейността си, но и с последиците от влошената си репутация. САЩ пък ще изгубят не само пазар за технологиите си, но и много от политическите си съюзници. Поне това е признал пред Ройтерс Peter Swire, един от петчленната Група за разузнавателни и комуникационни технологии на президента Обама.
По какъв начин NSA се е сдобивала с кода, в който е имплантирала вирусите си? Компаниите не биха споделили кода си с правителствена агенция по никакъв начин. Или поне не биха го признали публично. От своя страна, и NSA също не би признала нищо, но когато някоя компания поиска да продаде техника на Пентагона, правителството може да проведе одит по сигурността, за да е сигурно, че технологията е безопасна. А това почти със сигурност означава, че е поискан и задържан кодът.
В заключение отново ще премина на ниво „свобода на медиите“, за да привлека вниманието ви към факта, че авторът на статията, цитираща разкритията на Касперски за шпионските методи на американската агенция по сигурността, е американец. Казва се Джоузеф Мен и е от Сан Франциско. Може пък родните ни медии да се престарават в „показването на лоялност към САЩ и ЕС“.

Функционални финанси for dummies | Култура – Брой 6 (2928), 13 февруари 2015 Начална страница

Намеренията на ЕЦБ да спре подкрепата си за гръцката банкова система и Солунската програма, на която разчита СИРИЗА за излизане от ситуацията на хуманитарна криза в момента, са може би най-обсъжданото в мрежата, а най-интересното мнение за ситуацията в Гърция, на което се натъкнах, е на Райчо Марков, икономически емигрант в САЩ от 15 години и зам.-председател на Движението за пълна заетост и ценова стабилност. Мнението му е, че не е достатъчно гръцкото правителство да спре корупцията, да насърчи трудовата дейност и да облекчи задлъжнелите. За да тръгне икономиката нагоре, трябват още две неща: 1. Монетарен суверенитет и 2. Достатъчно големи правителствени дефицити. Защото «може би е дошло времето на функционалните финанси в Гърция», а това е възможно само в условия на «монетарен суверенитет».
«Функционални финанси» е ключово понятие в икономическата школа на Аба Лърнър, зародила се през 30-те години на миналия век в САЩ, но останала непопулярна, доколкото в основата й е националният суверенитет, поддържан с помощта на национална валута, а националният суверенитет, знаем, се счита за лукс в епохата на глобализма. Най-популярното и лапидарно обяснение на тази концепция можем да открием в една статия на Димитър Ашиков от 2011, озаглавена «Функционалните финансисти печатат пари, колкото им трябват», и то гласи: «ако можете да емитирате пари, никога не можете да фалирате». Как обаче се случват нещата с емитирането на пари в епохата на информационните технологии? Нещата се случват не в печатниците, а софтуерно. Добър ресурс на български по темата предлага блогът на Марков за Модерна монетарна теория, но ще се опитам да резюмирам по-важното.
Всяка парична система е софтуер. Той се захранва с информация от държавата и това става малко като на игра: когато правителството закупува нещо от частния сектор, добавя електронни импулси, т.е. сметката в търговската банка на този, който е продал на правителството нещо, се увеличава, а когато правителството прибира данъци, сметката в търговската банка намалява. Правителството нито има пари, нито няма – то ги създава от «нищото», когато харчи, и ги връща в нищото, когато прибира данъците. На правителството не са му нужни печалби в парите, които монополно създава. Целта му, за разлика от фирмите и домакинствата, не е да се сдобива с паричен доход, целта му е да поддържа икономиката добре работеща – при пълен капацитет, без безработица и без инфлация или дефлация.
Паричната система на щатския долар, например, се управлява от Федералния резерв. В Япония това се прави от Японската централна банка, във Великобритания – от Английската централна банка и т.н. Всяка суверенна страна си има собствена парична система (собствен софтуер), който контролира. В гръцкия случай това би трябвало да е «Парична система на гръцката драхма», в българския – «Парична система на българския лев». Нито България, нито Гърция обаче притежават подобна система. БНБ и българското правителство не са издатели на лева и нямат контрол върху паричната ни система, което и предопределя макроикономическото ни състояние. В програмата си, в частта й за банковата система, Движението за пълна заетост и ценова стабилност е записало, че БНБ се превръща в клон на българското правителство и носи солидарна политическа отговорност.
Естествено, идеята «парата да се връчи на правителството» не се харесва на антиетатистки настроения бизнес. Мисълта за централизация се свързва със загубата на контрол и непрозрачност – кой би могъл да открие някой скрит бъг в системата, обогатяващ малцина? Работата обаче е там, че централизация има и в момента, при това чудовищна, наднационална и напълно извън контрол. Европейската централна банка и Световната банка ли позволяват прозрачност и контрол над дейността си? Или може би спасението е в анархията на биткойн «валутата», при която система изобщо липсва?
Хубавото на парите, истинските пари е, че са величина, количествено измерима, и че количествата й са винаги крайни. Не е трудно да се борави автоматично с подобна величина и не е трудно това да става в условия на пълна прозрачност. Тъкмо напротив. Трудно е обаче да се разбие глобалното статукво, както и инерцията на много държави в отказа им от суверенитет.

Човешкият контекст | Култура – Брой 5 (2927), 06 февруари 2015

В стремежа си към глобално надмощие Пентагонът не жали средства и усилия и в рамките на някакви си 15 години се очаква да навлезем в „светлата” ера на напълно автоматизирана глобална война, която от американска страна ще се води не от войници, а от изцяло интелигентни устройства, въоръжени със свръхмодерни оръжия.
Това стана ясно миналата седмица, след като министърът на отбраната на САЩ Чък Хейгъл представи „Инициатива за иновиране на отбраната” (Defense Innovation Initiative). Роботи, автономни системи, 3D печат, миниатюрни устройства и големи данни, това са новите монстри на въоръжение; дали обаче всичко това е реално, а не опасна делюзия в холивудски стил, „задвижвана от отчаяние, фантазми или високомерие”, пита наблюдателят д-р Нафез Ахмед, известен с разследванията си в областта на международната сигурност.
На пръв поглед всичко изглежда сериозно: Пентагонът е финансирал изследвания в Центъра за технологии в Националния университет по отбраната и национална политика за сигурност във Вашингтон и сега просто дава публичност на намеренията си, а те са свързани с монополизиране на предстоящия „трансформационен напредък“ в нанотехнологията, роботиката и енергията. Инициативата на Хейгъл е ръководена от зам.-министъра на отбраната Робърт O. Уърк, който през януари миналата година публикува доклад „20г: Подготовка за война в епохата на роботиката“. Автори на доклада са Уелс и Кадке. Уелс е и председател на не особено популярния „Хайлендс форум“, обединяващ военни и информационни експерти около въпросите на отбранителната политика, произтичащи от влиянието на ИКТ и глобализацията.
Докладът съдържа предупреждението, че ускоряването на технологичния напредък ще „хомогенизира света икономически, социално, политически и военно, но също така може да увеличи неравенството и социалното напрежение”, така че, за да остане военна сила номер едно в света, Пентагонът ще трябва да вземе „драстични мерки”… и „да преосмисли своята култура и организационни процеси, основани на мрежовост, пъргавина и знание.”
Какво съдържа докладът? Ключова област за подобряване на разузнавателната способност на САЩ е автоматичното анализиране на Big Data. Добивът на огромни масиви от „чувствителни лични данни“ от източници в интернет и социалните медии отдавна не е никакъв проблем, но трябва да се определи при какви условия Пентагонът може да използва личната информация на американските граждани, на отделни личности или отделни нации, тъй като тази възможност не буди масови възторзи.
Облачна роботика – до 2030 г. глобалното общество би могло да стане реалност благодарение на свързаността на отделните роботи в мрежа, достъпни за контрол чрез Интернет и йерархия от кибер-системи. Това би увеличило многократно възможността на устройствата за споделяне на ресурси и сътрудничеството с други машини. Военни машини най-вече. За Пентагона това е т.нар. „Command-Control-Communications, Computers and Intelligence- Surveillance -Reconnaissance (C4ISR)“.
А комбинацията от Big Data и облачна роботика, това значи все по-евтини и ефективни безпилотни роботизирани системи за убиване, нещо, което би могло да е от полза не само при водене на войни, но и при работата на полицията и вътрешната сигурност. Нима не звучи „ентусиазиращо”? Основното предизвикателство, според доклада, за институционализирането на такъв робот ще идва от „политическата реакция“ на роботите – те ще трябва да могат сами да определят кого да убият. Това е само малка част от чудесата на близкото бъдеще, отразени в доклада. Нека въображението нарисува останалото. Интересното е, че Пентагонът съзнава вероятността от глобално недоволство от подобни „иновации” и че трябва да бъде „много проактивен“ във формиране на възприятия спрямо тях, без да се губи „човешкият контекст“. Може би в „човешкия контекст” влиза и намерението „в дългосрочен план да бъдат разработени и дислоцирани роботизирани войници, особено от по-богатите страни“?
Каквато и PR тактика да предприеме Пентагонът в пропагандирането на този екшън, грубата реалност също не е за пренебрегване: в епоха на остеритет, много трудно подобен „прогрес” може да предизвика масово одобрение.

Пират в Европарламента | Култура – Брой 4 (2926), 30 януари 2015 Начална страница

300 години след Copyright Act 1709 на кралица Ана, системата на авторското право се бори с невъзможността да продължи да съществува по старому. Ако досега консултациите в Европейската комисия по въпросите на копирайта са успели да постигнат нещо обаче, то е да осветлят пропастта, зейнала между интересите на публиката и тези на копирайтната индустрия. Консултациите рано или късно ще свършат и ще потънат в някой архив, както например стана с консултациите по въпросите на корпоративния суверенитет, но дотогава можем да следим блога на единствения представител на Пиратската партия в Европарламента, германката Julia Reda.
В доклада си за Европейския парламент тя направи оценка на действащата копирайтна директива, която не е била променяна от 2001 г. Резюмирана в едно изречение, тази оценка звучи така: „Въпреки че директивата е трябвало да се адаптира към авторските права в цифровата ера, в действителност, тя блокира обмена на знания и култура зад граница.“
В придружаващото доклада комюнике могат да се прочетат конкретните предложенияна Reda, а пълният текст се намира на онлайн платформа, позволяваща коментари и дискусии.
Предлагат се най-вече общи европейски правила, като например въвеждане на единно европейско копирайтно наименование (SingleEuropeanCopyrightTitle), което би дало „възможност за равен достъп […] през границите“ на единния цифров пазар.
Друго предложение: хармонизиране на срока на копирайтна защитеност, като той не трябва да надхвърля международния стандарт от 50 години плюс продължителността на живота, установен вече от Бернската конвенция, а не разпространилия се напоследък 70 годишен.
Покрай хармонизация на сроковете е предложено и хармонизирането на изключенията от правилата. Всички изключения и ограничения, посочени в Директива 2001/29 / ЕО, трябва да бъдат направени задължителни, за да се даде възможност за равен достъп до културното многообразие през границите в рамките на вътрешния пазар и да се подобри правната сигурност. Как да се постигне това? За целта трябва да се приемат отворени правила, позволяващи по-голяма гъвкавост в преценката на тези изключения и ограничения, така че да не бъде препятствана нормалната употреба на произведението, като при това не се вреди и на законните интереси на собственика на правата или автора.
Един пример за абсурд е въпросът – нарушаване ли е на авторските права поставянето на хипервръзката или не?
Към изключенията могат също да се изброят позволяването за използване на фотографии и видеа, изложени публично; публикуването на карикатури, пародии и пастиши „без оглед на пародийната цел“; позволяването на текстови анализ и добив на данни; изключения, свързани с изследователска или образователна цел… Тук попадат и електронните библиотеки, и позволяването на обмен на електронни книги. Reda засяга и покрития с лоша славаDRM, софтуерът, разработван специално с цел контрол на копирането:
„Ефективното упражняване на изключенията и ограниченията и достъпа до съдържание, което не е субект на копирайт или други протекции – предлага Reda – не бива да бъде ограничавано с технически средства.“
Като един последователен деец на Пиратската партия, Reda не може да не е за съхраняване и разширяване на сектора на общественото достояние и за премахване на бариерите пред повторното ползване на информацията от този сектор. Знаем колко важно е това за правилното протичане на политическите, правни и административни процеси.
Най-вероятно е повечето от тези предложения да не успеят да преминат лобистките барикади заради радикалността си, но докладът определено е успех за пиратите в Европарламента, защото конкретизира целите им.
Та като стана дума за лобизъм… На сайта на Reda може да се види онагледен сблъсъкът й с лобитата.
В желанието си да е достъпна до възможно най-широк кръг заинтересовани, Reda е установила, че най-контактни са издателите, разпространителите, доставчиците на услуги, посредниците и различни организации, защитаващи колективни права. Най-потърпевшите от несправедливостта на системата обаче, авторите, са и най-малко откликналите на възможността за контакт.

Тъмни места | Култура – Брой 3 (2925), 23 януари 2015

След стрелбата в Париж, взела живота на 12 души, последва парад, в чиито челни редици видяхме видни търговци на война. Не е много ясно дали Европа е в ужас или вече празнува новия световен ред. И все пак, поне пред медиите, най-притеснена от близкото бъдеще изглежда Великобритания. Директорът на Британските служби за сигурност MI5 Андрю Паркър съобщи от щабквартирата си в Лондон, че Ал Кайда в Сирия замислят атаки в Западна Европа, като вероятните мишени ще са транспортната инфраструктура или «иконични мишени».
След обявяването на смъртта на Бин Ладен през 2005, светът като че ли позабрави Ал Кайда, но след появата на Ислямска държава в Сирия бързо си я припомни. Андрю Паркър твърди, че Ал Кайда хитро използва социалните мрежи, за да подбужда британските граждани към насилие, и че само в последните месеци съществуващата още от 1909 MI5 е успяла да осуети три атентата. Дали е така, няма как да узнаем, Паркър обаче уверява, че нивото на заплахата е сериозно, а самата заплаха – твърде комплексна, за да се води борба с нея по обичайния начин. И, както можеше да се очаква, Паркър заяви, че MI5 се нуждае от още средства и от пълен достъп до комуникациите на гражданите в социалните мрежи.
«Тъмните места, където тези, които искат да ни навредят, кроят плановете си, казва Паркър, нарастват. Нужно е да имаме достъп до (…) релевантни данни…»
Британската GCHQ наскоро също поиска по-голям достъп до тъй важните за терористите Фейсбук и Туитър.
В САЩ пък бившият шеф на НСА и ЦРУ Майкъл Хайдън е заявил на всеослушание, че случаят Шарли доказва, че няма нищо лошо в събирането на масивни количества метаданни от доставчиците и че програмата “Muslim Mapping” («картографиране на мюсюлманите») на Ню Йоркската полиция, спряна поради многото доказателства, че е безполезна срещу терора и опасна за гражданите, трябва отново да заработи.
Дотук добре, но това за повечето надзор за сметка на по-малкото свобода го слушахме след 11 септември 2001. За Европа това, освен всичко друго, са и 13 години, изпълнени с целенасочени опити да се изправи на глобалната сцена не само като икономически субект, но и като политически. Това са също така и 5 години Лисабонски договор, чието може би най-запомнящо се постижение бе ведомството на Аштън и масивната реформа, целяща уж да направи по-прозрачни и демократично контролируеми кашите, забъркани дотогава от европейската комисия – поради невъзможността за баланс между национални и общностни външни интереси. Простичко казано, през последните години – под предлог адекватна външна политика, сигурност и борба с тероризма – бюрокрацията на ЕС нарасна неколкократно, милиарди обществени средства потънаха неясно къде, а най-процъфтяващият сектор в икономиката се оказаха строителството на затвори, надзорът, цензурата и… терорът. Последните новини, след грандиозния марш в Париж в памет на карикатуристите от „Charlie Hebdo”, са решението да се засили борбата с тероризма. Как? По познатия начин – в партньорство с интернет-операторите, които ще засичат и премахват „съдържания, подбуждащи към терор”, в партньорство с авиокомпаниите и достъп до системите им за събиране на данни, чрез засилен пограничен контрол и „засилен контрол над някои пътници въз основа на някои критерии”. Който и досега съществуваше, но не спря нашествието на мюсюлмани на запад.
Всеки европеец с малко ум би попитал: Извинете, но не харчите ли за това парите ни от 13 години? Защо несигурността ни расте право пропорционално на усилията ви? Нормалният европеец обаче няма думата. Тя му е отнета от медиите, а в медиите текат разгорещени схоластични спорове на тема… религиозни свободи. В XXI век все още се говори за предимствата на една или друга религия!!! Но не е само това! Има и такива, които са убедени, че религиозните спорове изместват фокуса от истинската заплаха, а тя е покушение над… свободата на себеизразяване. Погледнете кой протестира с лозунг “Je suis Charlie” у нас. И в името на какво. Това са собствените ни патологично страхливи и продажни медии. Те демонстрират своята лоялност към ограничителите на свободата в името на свободата.