Медийните врява и безумство, които ни тероризираха седмици преди откриване на Олимпиадата в Сочи, добре си свършиха работата: много от нас отказаха да гледат репортажа от откриването заради страха да не би пищният имперски спектакъл внезапно да се разрази в сцена от «Апокалипсис сега». Е, това за щастие не се случи, но истерията продължава и е все така безпредметно да се питаме как точно притесненият от бронежилетката си Путин го изигра едновременно и малодушен негодник, и демон, готов да устрои кървава баня във владенията си по логиката на приписваната му „икономика на терора»? Или как точно се вписа групата „Тату” в хомофобския имидж на Русия (в която, впрочем, закон за преследване на хомосексуализма няма). О, да, вярно, сам Путин заяви, че изборът на «Тату» е неслучаен и демонстрира официалното отношение на Русия спрямо хомосексуалните. Това обаче не попречи и на Google да демонстрира вездесъщото си отношение с дъгоцветния си doodle (малката, актуална за деня драскулка в логото на търсачката), солидаризирайки се с каузата на застрашените божем от руския терор гей-хора в Сочи…
Въображението на медиите обаче не се изчерпва току така. Ето например какво заглавие се появи на 4 февруари на сайта на NBC: «Хакнат за минути: посетителите на Сочи се сблъскват с минно поле в интернет.» Заглавието е придружено със загрижено предупреждение на Държавния департамент на САЩ към американските граждани, рискували да посетят Сочи, че те не би следвало да имат очаквания за уединение дори в хотелските си стаи. Не е ли смешно?
Та, за какво става дума в репортажа на NBC? Кой бил хакнат? «Хакнат» бил журналист от NBC на име Ричард Енгел по време на престоя му в Русия. Преди NBC да изясни причината за тревога, загрижено „докладва“ как мобилните устройства на посетителите на Сочи задължително и напълно неизбежно ще бъдат насилени още в мига, в който установят интернет връзка, тоест веднага, защото едно от първите неща, които хората и особено журналистите правят, когато са на ново място, е да установят връзка…
Според уважавания екип от специалисти по сигурността Errata Security тази тревога е фалшива обаче.
Първо: случката с устройството на Енгел се е развила не в Сочи, а на около 1007 мили на север, в Москва.
Второ: причината за така наречения „хак“ дори не е локална, свързана с доставчика на интернет, а със сайтовете, които журналистът е посещавал, очевидно в търсене на свежа история на олимпиадна тема. Та в този смисъл, същото би могло да му се случи и в САЩ.
С други думи: „хак“ няма, просто Ричард Енгел е бил поразен от недружелюбно към телефона му приложение на системата Android, което е можел да предотврати, ползвайки по-грамотно настройките на телефона си.
И така, пасивният залог в израза «телефонът ми бе хакнат», употребен от Енгел, прикрива доста по-неинтересния за публиката сюжет «прихванах вирус». Това би било нелепа, но и безобидна грешка, ако не бе лоша журналистика, пласирана в NBC като доказателство, че в Сочи срещу цивилизованите хора се вършат злини дори и по този начин – чрез инфектиран безжичен интернет. И че, видите ли, инфекцията само чака да се настаните някъде с устройството си, та да ви порази, «преди още да сте си изпили кафето». Логично е да се очаква струпването на огромно множество потребители на интернет на едно място да увеличи статистически и вероятността от хакове, но случай като този на Енгел не може дори да породи съмнение, че нещо такова се е случило.
Защо? Кому е нужен този фарс? Откриването на Олимпиадата си беше демонстрация на имперска мощ, това е вярно, но какво бяхме виновни всички ние, клетите потребители на интернет, та все още се задъхваме в потока евтини колажи и още по-евтините истории като тази на Енгел от NBC. Разочаровани сме. От студената война при този прогрес в технологиите очаквахме поне триизмерна симулация на пришествие на извънземните.
И освен това, заради Олимпийския огън преди са се отлагали войни, а ето че днес той е повод за такава, уж студена и информационна война.
ООД или Уни? | Култура – Брой 5 (2884), 07 февруари 2014
Посрещнахме новата година с вестта, че Министерството на образованието закрива дисциплината „информатика“ в училищата. Това предизвика в мрежата буря от възмутени коментари тип „поредният опит на правителството да създава лесни за управление овце“, поради което #оставка!!!
Чуха се и плахи гласове, че в проекта за новия учебен план просто имало незначителни промени, като например преместването на информатиката от 9 в 8 клас в повечето училища или премахването на изучаването на конкретен програмен език в по-специализираните, а това на фона на изначално ниското преподавателско ниво в тази дисциплина не било кой знае каква загуба. Било по-скоро стъпка към осъвременяване на нещата.
Не се чу обаче нищо за официална правителствена стратегия. А ситуацията изисква внимание: информационният бранш у нас е от малкото незасегнати от кризата, в същото време незаетите работни места в IT сферата растат прогресивно. Така е поне по данни на Българската асоциация на софтуерните компании. Официална информация комай няма, няма и стратегия, има обаче пространство за алтернативни инициативи. Едва отшумял слухът за посегателството върху програмирането в училищата, той бе последван от друга новина: България прави първата стъпка в посока превръщането си в Силициева долина на Балканите – Първият софтуерен университет у нас ще отвори врати на 16 февруари, а негов собственик е основателят на Софтуерната академия (учебен център, водеща технологична компания?) „Телерик“ Светлин Наков.
Чудесен ход! Чудесна съгласуваност във времето с оглед на обстоятелствата – бизнесът иска бързи кадри, тук и сега. И му се дават. Младите българи пък искат заплата, семейство, живот. Тук и сега. И получават. Честен бизнес, бизнес, от който всеки печели, е нещо рядко у нас!
Тук обаче неизбежно идва въпросът: защо „университет“? Дори да решим да не се хващаме за предполагаемо универсалната цялост на познанието, добивано в „СофтУни“, а и за ролята на държавата в добиването на подобен статут, наистина ли за университет става дума или просто думата е ползвана в смисъла, в който я е ползвал и Горки в „Моите университети“?
И още нещо: недоверието към традиционното образование се дължи не на излишествата, които предлага, а на недостатъчности. И не за друго споменавам това, но новият университет бе промотиран с думите: „… качествено практическо-ориентирано висше образование за софтуерни инженери, без излишни математики и физики, без излишна теория и остарели технологии“. Нали основната претенция на гражданите към властимащите бе насочена към „официалната политика на затъпяване“, „посегателство над бъдещето на децата“ и едва ли не към опасността от скорошна забрана на точните науки у нас, а не към премахване на „ненужните“ дисциплини, възпрепятстващи уж прилива на нужни кадри в един разрастващ се бранш и прилива на свежи пари (от аутсорсинг) в страната? Ще се въздържа да коментирам курс на обучение, чието съдържание не познавам, но дори да съм наясно, че програмиране и математика доста се различават, какво значи „излишна математика“ за един програмист? Излишък на въображение? Излишен мащаб на мисълта? Излишен обхват на интелекта? Ще си позволя да цитирам мнение на мой познат, преподавател във Факултета по математика и информатика в Софийския университет: „Заради Наков факултетът се напълни със студенти в специалност „Софтуерно инженерство“, чието място не е там. Сега Наков ще си ги вземе обратно. Добър бизнесмен е Наков. Работата е занаятчийска – не й трябва университет.“
Така че, нищо лошо в това да се предлага навреме добро специализирано обучение и гарантирана работа на млади хора, но хайде да не говорим за наука там, където има просто иновация. И нека не употребяваме думите „перспектива“ и „бъдеще“, преди да си изясним дали не става дума за работници за конвейера, произведени на конвейер, готови за експлоатация в някоя задгранична ИТ „потилня“.
Скорост без стратегия гарантира бъдеща катастрофа, а не бързо озоваване в бъдещето, но точно днес не искам да съм лош пророк, така че по-добре едно жизнеспособно и навременно начинание с недостатъци, отколкото нежизнеспособно и безсмислено такова.
С реторична цел | Култура – Брой 4 (2883), 31 януари 2014 Начална страница
През изминалата седмица изчетох купища коментари за поредния „кръвожаден“ евродоклад и как, ако „продължаваме така“, скоро ще ни изхвърлят от Общността. Прочетох и още толкова коментари за недостатъчно строгата евродиктатура и как това „няма да ни оправи“. Не открих обаче и един коментар на съдържанието на доклада. Ще отметна накратко някои по-интересни места.
Нека припомня, че съдебната ни система се реформира и компютризира от над десет години, а непрозрачността на нейните системи, както и непрозрачността на търговете по обществените поръчки за изграждането им, са едва ли не вече нейни атрибути. Сигурно затова първото, за което се хваща погледът ми в доклада, е вниманието, което се отделя на прозрачността, обратната връзка с гражданите, работата с гражданските организации, с бизнес- и професионалните обединения. В текста, например, се споменава за „електронен регистър за жалби и сигнали на гражданите”, изпращани до ВСС, който бил представен през януари 2012 г. За съжаление, на сайта на ВСС подобно нещо или не съществува, или не е публично. Има формуляр за събиране на жалби, но нищо от работата на тази система не се вижда.
Още нещо: на 31 октомври 2013 г. е представена нова методология за оценяване на съдии. Междувременно ВСС прилага старата методология за оценяване от 2011 г., но „следвайки по-задълбочено разглеждане на фактите, определящи оценката.“ Това – с оглед на скандалния случай с уволнението на съдия Мирослава Тодорова, който показа колко всъщност струва методологията и който извади наяве и друг тревожен симптом: не чак толкова гарантираната независимост на съдебната власт от изпълнителната. Навярно много от нас се питат как изобщо Европа търпи това, щом отново върховни европриоритети са „прозрачността, обективността и интегритета на оценките, промотирането, уговорките и дисциплинарните решения на съдебната власт.“
Друго чудо на чудесата е проектът „По-нататъшно развитие и усъвършенстване на Единната информационна система за противодействие на престъпността и интегриране на ведомствените информационни системи в ядрото й“. Според доклада, този проект бил вече не само завършен, не само работел „междуинституционално“ (ключов факт!), но и чрез него сме можели да следим в реално време „109 стандартизирани събития“… Парите за изпълнението му са дошли пак по програмата ОПАК, а бенефициент е била прокуратурата. Къде обаче трябва да гледаме, за да го видим? Всъщност, това е прословутото ЕИСПП – едно голямо, дълго и безрезултатно крадене на пари от Европа, за което си събирам материали от пресата от години и не спирам да недоумявам как изобщо еврокомисията се оставя да бъде лъгана така?
Лично на мен обаче ми бе най-интересно как в евродоклада е отразен случаят с Law Choice. Това е същият този софтуер, който трябваше да подбира на случаен принцип съдиите и с това да осигури безпристрастност при решаването на всеки случай… (Можем да го видим споменат с името си в придружаващия доклада технически документ с препоръки.) Миналата година НПО-тата здравата се разшумяха за него, което бе обяснимо заради наближаващия доклад на Еврокомисията, но, от друга страна, бе странно, тъй като Law Choice е всъщност стар колкото самата реформа на съдебната власт. Проектът може дори да бъде открит с номера си в преписките в прокуратурата като проблемен още от 2007 г. Поради което пак следва досадният въпрос: защо чак сега? Отговорите са два, изберете си единия. Ако обичате простите обяснения, то приемете баналната версия с изтичане на срока на старата поддръжка. Защото, да, предстои обновяване на скандално скапания софтуер и, да, някой ще прибере отново солидна евросума за това. И, да, това ще продължи неопределено дълго – до деня, в който ще бъде изградена системата. Ако обичате по-сложните версии, ще ви отговоря с въпрос, даже с три: Защо у нас дефектни и противоречащи на европейските стандарти и ценности методологии, системи, закони трудно подлежат на забрава, а все се доработват, усъвършенстват, надграждат, поглъщайки стотици милиони евроданъци? Откъде произтича безкрайното търпение на евровластта към това? И каква, по дяволите, е ролята на неправителствените организации в този сюжет?
Истината е някъде там | Култура – Брой 3 (2882), 24 януари 2014
Разкритията на Едуард Сноудън за методите и стила на работа на NSA и мащаба на държавния надзор в САЩ повлияха необратимо на начина, по който американците възприемат собственото си правителство. Нищо чудно разочарованието им да е толкова голямо, че да възприемат висшите си чиновници като враждебни на нацията, а и на биологичния ни вид, единици с извънземен произход. Във всеки случай, Иранската осведомителна агенция FARS тия дни направи публикация, според която: „поразяващ доклад на Федералните служби по сигурността (FSB), основан на почти два милиона свръхсекретни документи…“, според американския екс-патриот Сноудън, доставя “необоримо доказателство”, че „извънземен ум движи американската вътрешна и външна политика и това е така от 1945.“ Става дума за небезизвестните „високи бледолики“ („Tall Whites“), които, според съвременните градски митове, са плод на нацисткото биоинженерство в орбита, тъй като всички пътища на извънземното зло, според тези митове, непременно трябва да водят към Хитлер.
Коя е тази Fars News Agency? Водеща независима иранска осведомителна агенция? Полуофициална, но близка до правителството? Вярна на Аятолаха медия на Ислямския революционен корпус? Има ли значение? По-важното е, че източник на извънземно веселие тия дни бе и наша собствена, при това официална медия: Соломон Паси, бивш министър на външните работи в правителството на Симеон Сакскобургготски, каза в прав текст по БНТ: „В Атлантическия клуб работим по една идея за електронна демокрация. Това е сбъдване на мечтата на човечеството за идеалното управление на света… Тогава организации като НАТО ще станат безсмислени, но трябва да се готвим за среща със създания от други планети“. И за повече достоверност добави, че и Далай Лама казал същото.
Със или без бъдеще, НАТО е интересна тема. Темата за влиянието на този ключов актьор в неолибералните глобални сюжети, в посоката на развитие на Европейския съюз – също. Присъединяването на страната ни към НАТО и към ЕС – още повече. Като някой, ангажиран с писане за технологии и в частност за електронна демокрация, не мога да не се интересувам и от посттоталитарните условия, при които това се случва. Не мога също така и да не се притеснявам: труден е достъпът до следи, документиращи предприсъединителните усилия на страната ни, а и усилията след това, но как ли ще ми се наложи да действам занапред, след като и извънземна легислатура ще има в играта? А представяте ли си какъв абсурд би било едно евентуално междупланетно, интергалактическо журналистическо разследване в близко бъдеще!
Всъщност, нищо ново у нас! Ние тук сме готови за извънземните отдавна. Всеки познава по местоживеене поне една екзалтирана дама, която, бидейки основателка на някое локално НПО, е основателка и на регионален Клуб за посрещане на извънземни… Което не пречи същевременно да е и чиновничка някъде, в образователната ни система, например, да кажем, шефкa нa някой инспекторат… Тая мода с НЛО-тaтa у нас е много елитaрнa. Почти като НПО-тата. Като се замисли човек, целия ни неолиберален порив към демокрацията е такъв. Ето например снизходителният анализ на Александър Кьосев от миналия брой, посветен на „лекомислената статия в „Гардиън“ на Георги Медаров и Яна Цонева, които „внезапно пожелаха да поместят протестите в съвсем друг, глобален контекст“… Този опит за вмъкване на интелектуално съдържание в протеста, заплануван като масов, красив и емоционален, очевидно е изненадала професора. И го е изненадала неприятно, защото „всичко това е без връзка с повода на протеста“ (Пеевски ли беше?) „и без връзка с българския контекст“… Който български контекст е със специфична природа, невписваща се в картината на глобалния. А поради що? Поради извънземната си природа, естествено! Благодарение на която ще можем да мечтаем и занапред, необезпокоявани от досадни мисли по разпределение на грантове, НАТО-грантове, предназначени за изграждане на сигурността и управлението на идеалната бъдеща държава – ако не до пришествие Христово, то до това на зелените човечета, високите бледолики, рептилите, Ктулху със сигурност.
Коментари от читатели
До
Неолиберализъм на стероиди | Култура – Брой 2 (2881), 17 януари 2014
На 1 януари се навършиха 20 години от подписването на Северноамериканското споразумение за свободна търговия NAFTA (North American Free Trade Agreement). Тристранната спогодба между Канада, Мексико и САЩ не бе просто съглашение, целящо безмитна зона с размерите на цял континент, а нещо много повече – привилегировано положение за чуждестранните инвеститори за сметка на местните политики, интереси, регулации, стандарти… Или, простичко казано, привилегии за големите компании за сметка на хората в тези страни. Може това да звучи като модно антикапиталистическо клише, но зад клишето стоят факти. 20-годишната история на NAFTA ги е осигурила в изобилие, а адвокатската организация Public citizens (национална, некомерсиална адвокатска организация за защита на потребителите, основана през 1971, за да представя потребителските интереси в Конгреса) наскоро ги изнесе в публикация, озаглавена: NAFTA на 20. Един милион работни места по-малко в САЩ, масови изселвания и нестабилност, рекордно неравенство на доходите в Мексико, безброй корпоративни атаки към законите за здравеопазване и опазване на околната среда. Текстът цитира доста числа, доказващи, че намаленията на цените на потребителските стоки благодарение на NAFTA са се оказали недостатъчни, за да компенсират намаленията на заплатите на работниците в САЩ. Но хората са загубили и в непаричен смисъл. Десетки екологични и здравни закони на страните от NAFTA са били оспорвани в чуждестранни съдилища чрез също толкова оспорваната инвеститорско-държавна система. Над $ 360 000 000 са извлекли инвеститорите посредством NAFTA като компенсации срещу забрани за токсичност, регулации за ползване на земята, водата, горските политики и др. В момента висят в очакване искове за повече от 12.4 милиарда щатски долара.
Според Public citizens, NAFTA също така се е оказала лабораторен тест за една разпоредба в международните търговски договори, особено любима на корпорациите, известна като investor-state dispute settlement (ISDS). Не срещнах български превод на този термин, вероятно в България няма проблем, който той да описва, но той означава „уреждане на инвеститорско-държавни спорове“ и се занимава главно с осуетяване на закони в здравеопазването и екологията, застрашаващи дохода на големите корпорации. Но даже Европейската комисия, която открито покровителства корпорациите, е признавала, че ISDS е опасност за гражданите. Тук е мястото да вметна, че най-потърпевши от ISDS са не просто гражданите на NAFTA, а гражданите на Мексико. Износът на субсидирана от САЩ царевица нарасна благодарение на NAFTA, само за да разбие живота на над милион мексикански фермери и на още повече селскостопански работници, да разори цели райони, да наводни САЩ с емигранти, да застраши природата до степен да предизвика първия бунт на информационната епоха, сапатисткото движение, за чиито похвати мрежа/паяжина писа.
Но какво друго общо могат да имат NAFTA и ISDS с темите на мрежа/паяжина, освен съдържащата се в NAFTA клауза за интелектуалната собственост? Общото е много важно и неведнъж обговаряно – подобни съглашения имат навика да се клонират, пъпкуват, мимикрират и да дават тайно поколение. TAFTA, например (Transatlantic Free Trade Area, чиито тайни от главата за интелектуална частна собственост лъснаха на 13 ноември миналата година на WikiLeaks), е копие на NAFTA. Тя цели да обвърже в съюз САЩ и страните от ЕС. Сетете се кой ще е потърпевшият от този съюз. TPP пък (Trans-Pacific Partnership) , който е особено свиреп, е от своя страна точно копие на TAFTA. Освен това, през годините имахме и SOPA, PIPA, ACTA, TTIP…
Явно нямаме куража и интелигентността на мексиканските селяни, за да осъзнаем ситуацията, в която се намираме, а в тази ситуация ни поставиха именно непоследователните ни и продажни политици в периодите на договаряне с Евросъюза (acquis communautaire навремето, а после и лисабонското споразумение). Но дано поне обговарянето на годишнината от NAFTA повдигне за малко пелената на местното невежество и бъде проумяна цената на неолибералните обещания, на които светът отдавна вече не вярва.
Медиастан | Култура – Брой 1 (2880), 10 януари 2014
„Mediastan“ е документален филм, отчасти продуциран от самия Асанж. Впоследствие е откупен от международната многоезична телевизионна мрежа RT, която, подумите на режисьора Йоханес Уолстрьом, „е най-голямата международна телевизионна станция в света, която не се страхува от темите, засегнати в Mediastan“. Това, от една страна, не е чудно – става дума за базирана в Русия, а не в САЩ мрежа; от друга, не може да не възникне въпросът защо все пак ъндърграунд журналисти се нуждаят (легитимирайки ги по този начин) от мейнстрийм медиите? Отговорът на втория въпрос е лесен: ъндърграунд журналистиката не живее в паралелна реалност. Тя живее в същата, подлежаща на промяна реалност, в която и ние, а относно „съмнителното“ открай време сътрудничество и на Асанж, а и на Сноудън с Русия… това е чисто и просто стратегия за оцеляване.
Но да се върна на „Mediastan“. Филмът е свежа новина: публикуван е в последния ден на изминалата година, тъкмо навреме, за да улови традиционно апокалиптичните настроения, които обхващат публиката в този период, както и за да послужи за отговор на холивудската интерпретация на WikiLeaks-сюжетитев нашумялата „Петата власт“ на режисьора Бил Кондън. Според Асанж, „Петата власт“ е „пропагандна атака“: сценарият е скалъпен по 2 книги с откровено неприятелско съдържание – едната е WikiLeaks отвътре: моето време с Джулиън Асанж и най-опасния сайт в света (2011) на бившия сътрудник и настоящ съперник на Асанж, Домшайт-Берг, а другата е WikiLeaks: тайната война на Джулиан Асанж отвътре (2011) от двамата британски журналисти от „Гардиън” с доста лоша слава, впрочем, Дейвид Лий и Люк Хардинг.
„Петата власт“ не е документален и не претендира за точно възпроизвеждане на събитията, но си позволява доста волности, ако не и груби спекулации. При все това, много от привържениците на WikiLeaks в мрежата считат, че това не само не накърнява репутацията на WikiLeaks и Асанж, но дори тъкмо обратното – работи здравата за тях и за успеха на „Mediastan“ в частност. Авторите на „Mediastan“ дори не крият, че ползват холивудския маркетинг в своя полза. За разлика от холивудската разработка обаче, „Mediastan“ е чиста документалистика. Сюжетът му се развива около периода на изтичане в WikiLeaks на получените от Брадли Манинг американски дипломатически грами и за опитите на група журналисти, пътуващи по маршрута на древния път на коприната през Средна Азия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан и окупирания от САЩ Афганистан, да намерят местна медия, която да публикува грамите.
„Mediastan“ описва именно невъзможността това да стане – както знаем, грамите не само разтърсиха света и представите ни как се случват нещата в него, но и маркираха невидимите линии на медийните табута в глобален мащаб. Филмът показва прекия сблъсък на журналистиката с цензурата в спонсорирани от американското правителство локални медии, сблъсъка със страха и с риска за живота.По думите на режисьора Йоханес Уолстрьом, и самият филм е „киселинен тест“ за това докъде се простира подчинеността на медиите. Най-интересна обаче е последната, трета част на филма, когато действието се пренася от Централна Азия във Великобритания и САЩ. Тя разказва за съдбата на грамите, попаднали в „TheGuardian”и„TheNewYorkTimes”. (За това е ставало дума и в Мрежа/паяжина, впрочем.) Във филма, например, има разговор на Асанж с Алън Русбъргър за начина, по който „Гардиън“ е цензурирал грамите, засягащи нефтените компании, както и разкритието от страна на редактора на „Ню Йорк Таймс” Бил Келър за всекидневните позвънявания в редакцията от правителството.
Поуката от филма, формулирана от Уолстрьом, звучи простичко: „Mediastan“ не е физическо място, а състояние на ума на много журналисти и редактори, които формират представата за света“. Светът наистина се намира в страшна политическа безизходица, щом дори и западните медии, претендиращи, че оцеляват благодарение на качествата и неподкупността си на свободния пазар, не са никаква алтернатива на медиите в страните, чиито имена завършват на „-стан“ – страните с най-отчайващи тоталитарни режими.
Кибергеография | Култура – Брой 43 (2879), 20 декември 2013
Тазгодишните разкрития на Сноудън, че САЩ шпионират дори съюзниците си, предизвика мощна вълна от мрачни прогнози за края на интернет, какъвто го познаваме. Ще припомня, че тази вълна не е първата. Предишната се случи точно преди година и по съвсем различен повод – на Световната конференция по международни комуникации в Дубай бе приет международния стандарт „Изисквания за “дълбок преглед на пакети” (DPI) в следващото поколение мрежи“. Стандартът бе предложен от Международната телекомуникационна асоциация ITU, за която се знае, че се състои от телеком оператори, действащи под закрилата на собствените си правителства, а приемането му при пълна непрозрачност и закрити врати бе сигурен признак, че тревогите тепърва предстоят. Най-скандалното обаче бе това, че участниците в конференцията изобщо не предвиждаха вариант, в който до знанието на потребителите да достига фактът, че интернет трафикът им е под наблюдение: електронна поща, банкови транзакции, телефония. Дилемата „балканизация“ срещу „американски универсализъм“ тогава изглеждаше неразрешима на фона на „лошия“ китайски, близкоизточен и руски пример. След разкритията на Сноудън (все още пребиваващ в Русия и най-вероятно вече работещ за нея), разрешението все повече клони към окончателния край на американския вариант. По този повод тинк танкът „Съвет за чуждестранни връзки“, в лицето на бившата съветничка на Обама, Карен Корнблу, мрачно напомни заплахата от необратимо дезинтегриране на инфраструктурата на интернет, като този път изтъкна и заплахата за „балканизация“ не само на web, но и на света. В чисто геополитически смисъл!
Що за термин е „балканизация“ все пак и какво се крие зад него?
Терминът е геополитически по произход и дори не е нов. Изобретен е в началото на XX век, за да опише случващото се на Балканския полуостров след рухването на Османската империя. И тъй като разпадът на всяка една мъртва империя, федерация или съюз води до сходни процеси – роенето на малки и враждебни една към друга сили, които ползват новопридобитата си автономия, за да дадат воля на най-дребнав и деструктивен шовинизъм, терминът продължава да е в употреба и дори еволюира. За балканизация се говори и след края на студената война, и след рухването на Югославия и СССР. През 2007 пък, по повод борбата за независимост на Шотландия, бившият министър-председател Гордън Браун заговори за евентуална балканизация на Обединеното кралство, като напомни, че то включва в себе си, освен Англия и Шотландия, също така и Уелс и Корнуел.
А ето че сега иде реч за същото, само че в полето на съвсем друга стихия – детериториализиращата сила на интернет, манифестирала пълния си размах преди 15 години и имала за ефект глобална доминация на САЩ, върви към своя залез. Какви ще са последствията от края на тази доминация, ако не балканизация? Според глобалистите, това, което ни очаква, е един антипод на интернет – splinternet (от „splinter“, „разцепвам“ на англ.) – глобален разкол по множество признаци и в множество области: технология, култура, търговия. На мястото на система, крепяща се поне официално на отвореност, равнопоставеност и сътрудничество между участниците, ще се развихрят междуособни войни между отделните независими информационни анклави, всеки от които разчитащ на свои собствени, несъвместими с тези на „врага“, програмни езици, стандарти, формати.
Не малките и зависимите ще са виновни за разкола обаче. Според един не много нов, но все още актуален анализ на Economist,три са силите, които разкъсват интернет, и те са могъщи. Първата, това са естествено правителствата, стремящи се към суверенитет. Напълно логично е в името на този суверенитет те да въведат по-строга държавна информационна политика. Втората сила са големите IT компании. Те сами по себе си обособяват огромни дигитални територии, в които диктуват правила, налагат стандарти и контролират достъп до услуги. И третата сила – това са собствениците на мрежи, които могат да влияят нерегламентирано и безнаказано върху неутралността на интернет трафика.
Какво бъдеще се очертава пред интернет само времето ще покаже, но отсега можем да сме сигурни, че то е до голяма степен въпрос на договорка между тези три могъщи сили.
Крипто-злато | Култура – Брой 41 (2877), 06 декември 2013
С внасянето на 18 ноември от комисията по вътрешна сигурност на Сената на САЩ на доклада “Отвъд Пътя на коприната: потенциални рискове, заплахи и обещания на виртуалните валути”… крипто-валутата Bitcoin е на път да направи ключова стъпка към легитимността.
И понеже тепърва ще се налага да следим света на крипто-валутите, ще си позволя кратък увод: Първата крипто-валута, bitcoin (Binary digiT COINS -„двоично цифрови монети”) е споменатa за пръв път в една публикация в пощенския списък на общността The Cryptography през 2008, подписана с псевдонима Satoshi Nakamoto. Хакерът (или групата хакери) пуска(т) новосъздадената парична единица в обръщение през 2009, а през 2010 изчезва(т) завинаги от света на интернет. Злите езици свързват bitcoins със сайтове като Silk Road, но има и немалко легални, при това уважавани начинания, които разчитат на BTC. Ще спомена само две: социалната медия Reddit и популярния сред блогерите WordPress. Анонимността е най-малкото предимство на BTC. Те са, така да се каже, концептуален и технологически шедьовър и имат бъдеще заради своята глобалност, течливост, нефалшифицируемост и неподатливост на инфлация.
Банките правят немалко пари от конвертирането на една валута в друга и от такси по транзакциите, а BTC ще ви позволят да купувате, продавате и изпращате пари от една до друга точка на планетата без обичайните препятствия и независимо от финансовото състояние на страната ви.
Правителствата печатат пари, както им скимне, което се отразява на стойността им и което, в крайна сметка, се заплаща от джоба ни, а BTC, за разлика от централизирано печатаните валути, са просто… низове числа, резултат от мрежови процес, т.нар. bitcoin mining. Този „минодобив” е алгоритъм извън контрола на банките и политиците и е програмиран така, че тоталното количество BTC да не надхвърли никога 21 милиона. Това фиксирано количество виртуални пари напомня земните златни залежи, които са също крайни и изчерпаеми. В тая връзка въпросът каква е обезпечеността на BTC със златен еквивалент е нонсенс – BTC сами по себе си са еквивалент. Вярно, златото може да има и някаква промишлена стойност като материал с характерни свойства и да е на практика неунищожимо, но стойността на една валута зависи не толкова от материала, а от доверието в нея. Класическата банкова система вече е пропиляла това доверие, въпреки своята централизираност и неанонимност, предполагащи отговорност. Проблем на BTC са по-скоро другите конкурентни цифрови валути. Непрекъснато на пазара се появяват нови и конкурентни такива, но нито една от тях не разчита на друго, освен на отворения код.
Общ проблем за всички цифрови валути засега е легалният им статус. Като феномен на глобализацията, приликата им с офшорните капитали и финансови пирамиди в стил Ponzi е смразяваща, дали обаче те са свързани единствено с глобалния прогрес, а не с глобалната алчност, е проблем, който тепърва ще ни занимава.
За един не собственически софтуер с отворен код, на какъвто разчита BTC, е без значение кой и кога го е стартирал, дори това да се знае. Не йерархичността не може да доведе до пирамида. Не могат да се появят и фалшификации. В мрежата на Bitcoin на всеки потребителски хардиск се пази цялата информация с всички транзакции от началото на проекта до ден днешен и тази информация се синхронизира, обновява и копира непрекъснато пред очите на всички през цялото време. В тоя смисъл бит-койн за банковата система е като бит-торент за музикалната индустрия – начинание, разчитащо на отворения код и егалитарността, а не на монопола и контрола. За да се хакне тази система, е необходимо някой да контролира над 50% от нея. В интерес на истината, това не е изключено, като се има предвид могъществото на противниците й. Даже една от версиите за срива на валутата в началото на април следва подобен сюжет. Има обаче и един друг проблем, за който стана дума миналата седмица, и той е, че засега няма механизми, които да направят биткойнърите отговорни към обществото, а то, знаем, засега съществува в и чрез инфраструктурата на държавата и нейните механизми за регулация.
Дори обаче и Bitcoin да изчезне по подобие на друго едно начинание с отворен код, успяло да промени света, Napster, краят на парите такива, каквито ги познаваме, а и на цялата банкова система, се вижда.
Технодискриминация | Култура – Брой 40 (2876), 29 ноември 2013
Наскоро съоснователят на Pirate Bay Питър Сунде даде интервю за Wired.co.uk, в което говори за надвисналата над човечеството нова тоталитарна ера. Той изхожда от опасението си, че рeer-to-peer споделянето на файлове и централизирани услуги правят уязвими за надзора на американските служби за сигурност (NSA) не само гражданите на Америка, но и тези на много други страни. Той също вярва, че политиците не могат да бъдат победени с нови технологии, а с революция. Мнението му е провокирано от конкретен въпрос – за валутата Bitcoin. Това е интересна технология, но символизира крайната загуба на вярата в политическото, счита той. Сунде не е лудит и не мрази технологиите. Не е и просто критик. Той работи по доста напредничави начинания, като особено набляга на едно приложение за криптирани съобщения, наречено Hemlis („тайна“ на норвежки). Сунде обаче е забележителен и с това, че твърдо вярва в данъчното облагане, доколкото то е инструментът, който позволява на обществата да изграждат и споделят обща инфраструктура.
Недоверието в политическата система е гибелно, счита той и тъкмо за да промени това, се е устремил в политиката. Неговата цел е да влезе в Европарламента като член на Пиратската партия. През януари 2014 започва кампанията му и ако все пак успее да спечели място в Европарламента, в което той се съмнява, обещава да повдига важни и отбягвани теми. Като данъчната политика, например, или странната незаинтересованост на хората от европейските държави към работата на Европарламента, имаща такова влияние върху националното законодателства в страните им.
Ние може и да се шегуваме за нелепите политики в Брюксел, насочени към размерите на зеленчуците, казва той, но е факт, че някакви хора са изпратени там да вършат нещо и никой не знае какво всъщност вършат. За какво ни е този европарламент, ако ще работи така? – пита Сунде. И защо никой не се опитва да промени това?
Европейският законодателен монстър обаче не бива да бъде разглеждан независимо от презокеанския си партньор, обвързал не само Стария континент, но и доста голяма част от света посредством заплашителни тайни договорки от рода на АСТА, TPP, Sopa. За тях е ставало дума неведнъж в мрежа/паяжина и си струва да ги напомня, но този път тъкмо в актуалния контекст за фашизма: Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP), Законът за киберобмен на разузнавателни данни и защита CISPA и изобщо всеки подобен на тях закон, ако се сещате, си остават напълно несъвместими с гражданските свободи в мрежата. Свирепостта на тези закони е пропорционална на ниските локални правни стандарти в държавите, които са ги подписали, и на липсата на кибер-грамотност у гражданите. Липсата на обществен дебат и парламентарен контрол правят възможни всякакви намеси в локалните законодателства. Напомням това заради пълната непрозрачност, при която се случва това и у нас. И не би трябвало да ни ужасява толкова мисълта, че сме приравнени към страни от третия свят, като Малайзия, Перу или Виетнам, а че и силните в политиката Германия и Франция не могат да се съпротивляват на NSA.
И пак да ви върна към проблема с апатията: разкритията за NSA напоследък (спомнете си Сноудън) бяха достатъчно скандални, за да взривят вълна от негодувание по света, но нищо никъде не се случи. Никой не вдига демонстрации пред американските посолства. На какво се дължи растящата политическа апатия на гражданите? Разочаровани от политиката и финансовата система, те се обръщат към технологиите за алтернативен изход от положението, вместо да се ангажират с демократическия процес. Това, разбира се, е по силите единствено на малка част от гражданите, на „умните хора“, разбиращи технологии, т.нар. „нердове“ („nerds“) или „нов елит“. Тъкмо те обаче, които би трябвало да помагат да се оправи системата, са твърде арогантни и мързеливи, за да го правят. Това е много опасна инерция, защото след политиката и финансовата система, технологиите са на път да се окажат поредното разочарование… Просто подслушването и политиката, която разчита на него, няма да изчезнат, ако и да имаме най-доброто криптиране на света.
И в заключение: не расовата, религиозна, полова или друга някаква дискриминация ни разделя, а дискриминацията на база технологична грамотност.
