Продължение на трилъра | Култура – Брой 38 (2874), 15 ноември 2013

Тъкмо бях намислила да посветя текст на подпалилия мрежата списък“свраговете на нацията“, когато нещо по-интересно отклони вниманието ми: след срива на портала на единствената разплащателна система към Агенцията по вписванията ,сривът в системите на Борика-Банксервиз, който хиляди сънародници усетиха в петъчния късен следобед като невъзможност да ползват банковите си карти, не е нещо, което трябва да остане без коментар. В медиите се промъкна обяснение, че инцидентът се дължал на хардуерната недостатъчност на системите. Опитът би трябвало да ни говори, че в най-добрия случай това означава намерения за похарчването на едни пари за напълно ненужен „ъпгрейд“ на системите. В по-лошия случай значи, че е дошло времето да берем плодовете на монопола. Какъв монопол, ще попитате? Имаме една частна фирма на свободния пазар, където тя се конкурира с други фирми и техните системи (ДСК, ОББ, ПИБ, Пощенска банка, Транскарт).
Тук обаче има и една малка подробност: миналата седмица писах по повод излезлия от строя портал ИБГ.бг, че макар обичайният начин за разплащане на фирми с банки да е банковият превод, у нас е допустимо единствено разплащането с банкова карта и то единствено с карта, носеща логото на Банковата Организация за Разплащания с Използване на КАрти (БОРИКА). Това как се нарича, ако не монопол?И ето че в късния петъчен следобед на 7 ноември единственият оператор на разплащателни услуги към единствения портал за онлайн плащания към една държавна агенция еднолично си решава, че може и да не работи. Вярно, неработенето продължи час. Въпрос на време е да се случи и нещо по-сериозно. Мрежата веднага произведе виц – системата на БОРИКА е в срив, защото Бисеров си изтегли парите. Нека обаче подходим сериозно и си припомним някои дребни факти, за да си обясним поне отчасти ситуацията, в която се намираме.
БОРИКА е създадена през 1993 г. с Решение на Управителния съвет на БНБ. Оператор на системата е едноименното акционерно дружество (БОРИКА АД). В страната ни по това време има и друга разплащателна система, системата БИСЕРА, чийто оператор е Банксервиз АД.
И какво от това, ще попитате. През юни 2010 БОРИКА АД и БАНКСЕРВИЗ АД се сляха в едно общо акционерно дружество, „БОРИКА-БАНКСЕРВИЗ” АД. И никаква сериозна реакция ни у медии, ни у граждани! И това при положение, че става дума не за нещо абстрактно, а за нещо, с което оперираме всекидневно – парите ни!
Основанието за подобно сливане в една-две медии бе посочено като уместно за „условията на единния пазар в Европейския съюз и процесите на икономическа интеграция“. Имало нужда от „консолидация и разширяване на сътрудничеството в условията на засилваща се конкуренция“ и от „позициониране на операторите на основните платежни системи в страната“! И кой имал нужда от консолидация?
През февруари 2012 Борика-Банксервиз АД се премести в новата си сграда на бул. „Цариградско шосе“ 117, за която с възхищение се писа, че струва близо 10 млн. лв. и че отговаря на „всички технически стандарти за сигурност и защита, както като архитектурно-строително изпълнение, така и като инженерна обезпеченост с основните инфраструктурни системи – електроенергия, водоснабдяване, комуникации“ – това, според думите на изпълнителния директор Любомир Цеков. Това (след успешен одит от MasterCard и VISA за физическа сигурност) послужи едва ли не като причина дружеството да получи и лиценз за услугата БИСЕРА7-EUR. Предполага се, че поетата от тази институция отговорност е пропорционална на погълнатите средства, но явно не е така.
Тук ще спомена кои са в борда на това дружество, тоест тези, чиято е отговорността. Според последната актуализация от 2013-08-09, в борда на дружеството са обявената наскоро за „Мениджър на годината” Виолина Маринова Спасова, Георги Димитров Константинов, Емил Ангелов Ангелов, Калин Димитров Христов, Левон Карекин Хампарцумян, Любомир Стефанов Цеков, Мартин Михайлов Заимов, Стилиян Петков Вътев. Доста интересна група, бих казала!
Какво да очакваме оттук нататък? Мисля да ви спестя мнението си и да цитирам мнението на безименен мрежови гражданин: „Петък следобед банкоматите спират да работят. Репетират за петък Х, когато ще има извънредно заседания на Парламента с точка единствена – Относно промени в закона за валутния борд. При днешното прекъсване обществото не реагира, значи може да се премине към следващата стъпка.“

 

Трилър | Култура – Брой 37 (2873), 08 ноември 2013

Събитията около Агенцията по вписванията тази есен се редуват с интензивност, достойна за трилър. Ето защо с удоволствие обръщам гръб на „най-актуалното“ събитие, бутафорните „студентски“ протести, за да ви занимавам с правителството по обичайния начин – откъм електронната му страна. Поводът този път е порталът EBG.bg – единственият портал за електронно разплащане към АВ, който тази седмица спря да работи. Това стана ясно, след като много собственици на фирми и клиенти на дружеството споделиха, че са получили мейл със съобщение:
Уведомяваме Ви, че ръководството на „ИБГ.БГ“ АД взе решение за прекратяване на дейността си в областта на платежните услуги. В тази връзка, считано от 30.11 – 01.12.2013г., порталът eBG.bg, както и всички останали системи/сайтове и услуги на eBG.bg в областта на плащанията, няма да бъдат достъпни и поддържани.
Никакви обяснения от страна на дружеството или от Агенцията относно причината, поради която това се случва. Никакви успокоения или дори предупреждения за това, което ще последва след указаната дата. Медиите ни също са прекалено ангажирани с евтиния университетски спектакъл и не анализират случващото се. А то е важно. Нека припомня що за дружество е „ИБГ.БГ“- ООД. Регистрирано на 28 ноември 2006 г., то е със седалище София и с предмет на дейност: информационни услуги, компютърни технологии, технологичен трансфер и внедряване на ноу-хау и други подобни. Първоначално съдружници са „Верео текнолоджис“ – ЕООД и някой си Пламен Борисов Петров, а управител е Михаил Владимиров Захманов. На следващата година Петров е заличен и на негово място идва Захманов. Тъй като тези имена едва ли говорят много на публиката, ще обобщя – става дума за субекти от най-тясното бизнес обкръжение на фамозния Спас Русев, навлязъл в бизнеса, обслужващ електронното ни правителство, с фирмата “Телелинк” чрез подставеното си лице Любомир Минчев, а за “Телелинк” се знае, че се замогна след приватизацията на БТК и се превърна в негов основен партньор. И така, ИБГ.БГ е поредната IT фирма на Русев редом с “Верео”, “еBg”, “Нет Ис Грама”, “Секнет”, D&D Consulting и др, а иззад тях надничат такива интересни субекти, като Рослин Капитал Партнърс – България ЕООД и Медийна Инвестиционна Организация, в която е съпругата на Минчев, Мария Опренова.
Няма да припомням тежките времена, когато ИБГ.бг бе натрапена на потребителите, нито бедите, които причини на гражданите и фирмите. По-важно е да се замислим за евентуалното бъдеще, а и за причината, предизвикала закриването на дружеството. Какво означава закриването на единствената платежна система на една държавна агенция, за която се знае, че се поддържа от частна фирма, сраснала се с офшорен бизнес? Едно доброволно оттегляне би противоречало на логиката на офшорния вампиризъм. С оглед на случващото се с кадастъра и Агенцията по вписванията, по-вероятно правителството се подготвя за търговия със земи с чужбина, дали обаче иде реч за обичайната след идването на всяка нова власт „смяна на караула“, причиняваща чудовищни щети под формата на милиони левове загуба, системен хаос и подкопаване на без това нищожното доверие на гражданите в държавата?
Има и друг един важен въпрос: ще продължи ли да съществува системата на ИБГ.бг в чисто технологичен смисъл? Ако не, какво ще стане с базите й данни, съдържащи най-вероятно номера на кредитни карти и фирмени данни? Едва ли някога ще научим каква е exit клаузата в договор с фирма на Спас Русев, но е знайно, например, че в стила на Телелинк е да не предоставя достъпа до изградените от тях системи на поръчалите ги клиенти. Мотивът е поддръжка. Така че, ако тази система престане да работи, в чие владение остава „контентът“?
Ако ли пък ще се изгражда нова система (да не забравяме все пак намерението да се влеят тепърва едни 30 млн. в електронното правителство), как ще се набавят качествени данни, за да стартира тя?
И още нещо: облачните технологии са голям хит сред правителствата напоследък. А exit клаузата в договорите с такъв оператор са най-голямата тънкост . Просто нека напомня на това правителство, че правилото за мътната вода и рибата си важи. И ако тепърва финансовите директори си мислят да направят удар с „облака“, ще има и много други, които ще плачат.

Накратко за кадастъра | Култура – Брой 36 (2872), 01 ноември 2013

След оставката на шефа на Агенцията по кадастър в началото на септември, тя за втори път влезе в новините с една международна кръгла маса по случай 15 години частен нотариат в България. На нея българските нотариуси споделили, че в институцията предстои хаос. За нас това с хаоса в кадастъра не може да е новина. Ние живеем в него почти от 2000 г., когато Световната банка ни отпусна заем от $25 млн. за реформата му. Коментиращи по форумите обаче свързват тревогата на нотариусите с проблемите на конкретен бизнес, този с паркоместата в големите градове. „Сините зони“, тази златна мина за местните власти, са от едната страна на везните, а от другата – правната безтегловност, в която се намират собствениците. Кой е виновен? Самите нотариуси? При тази непознаваемост на закона, нищо чудно да се издават некадърни актове. Според нотариусите обаче, проблемът е в скиците. Те са пълни с грешки! Старомодните технически служби към общините, занимаващи се с полевата работа по геодезичното заснемане, вече ги няма. Има куп пари за усвояване и куп безотговорни частни фирми, ползващи услугите на полуанонимни подизпълнители.
Чуват се обаче мнения, че дори и кадастралните карти да са в ред, пак нещо куца. Какво ли ще да е то? Спомняте ли си 2007? Ако сте жители на София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас, сигурно помните импровизираните гишета със скенери и дългите опашки пред тях – граждани научили от медиите, че трябва спешно да предоставят документите си за собственост с всичките лични данни вътре за сканиране от разни незнайни частни фирми за целите на Агенцията по кадастър. Тогава нямаше никакви разяснения относно целесъобразността на тази драстична и дори незаконна мярка в иначе тъй щедро обговарящите електронното правителство медии, но пък я имаше обичайната административна безцеремонност спрямо „глупавите“ граждани, притеснили се, че губят контрол над собствеността на личните си данни. И това през 2007, почти десетилетие след обещаните още в първите нормативни документи „услуги на едно гише“. И след многото похарчени милиони.
А дали сериозният проблем не започва точно в този „магичен“ миг, в който традиционният хартиен архив трябва да изгуби своята телесност, за да се превърне в цифров, за да може да бъде обработван от информационните системи? Кой в момента се занимава с цифровизацията на кадастралния архив? Това е една малка и „неинтересна“ фирма на име „ХОСИ“ ЕООД.  Сред клиентите й могат да се видят такива важни субекти, като Агенцията по вписванията, Софийски районен съд, Министерство на правосъдието, Агенцията по кадастър и още дузина държавни институции от същия ранг.
Тази малка фирма в консорциум със СИЕЛА (в момента Веселин Тодоров е вече собственик на „ХОСИ“) се съди с Агенцията по вписванията. Това продължава от 2009 година насам. А Агенцията по вписванията като първичен администратор на данни е от особен интерес за фирми като СИЕЛА, имащи амбицията да се сраснат с държавата. Това с изнудването на Агенцията по вписванията е тема за друг текст, сега иде реч за информационните системи на кадастъра… За да бъде изградена една ИС най-общо, освен наличност на достатъчно солидна база данни, на която тя да стъпи (в случая това са сканирани скици), нужно е да има и добре написан закон. А добре написан закон е този, който е с ясна концепция и с еднозначност в понятия. Тъй като технологичният код просто следва кодекса, няма как да се опише един закон с математически алгоритъм, ако в него липсва логиката дори на фундаментално ниво. Както вече стана дума по-горе в тривиалния случай с паркоместата, законът, официализиращ статута им, е едно недоразумение.
Но не паркоместата са най-важното. След оставката на бившия шеф на Агенцията по вписванията, може би предстои възкресяването на един проект по ОПАК, свързан именно с доизграждане и анализи на законовия фундамент на кадастъра. Има ли нужда да споменавам името на фирмата, амбицирала се да участва в него? Какво точно ще се случи с този проект, тепърва предстои да разберем. Засега е достатъчно да напомня, че саботирането на една система започва с безпринципно бърникане в закона и в монопола над безценните държавни бази данни.

Пътят на коприната | Култура – Брой 35 (2871), 25 октомври 2013

На 2 октомври в една обществена библиотека в Сан Франциско бе арестуван 29-годишният американец Рос Уйлям Улбрих. След дълго разследване ФБР установили, че той има достъп до сървърите на Silk Road и заподозрели, че тъкмо той е реалната личност зад мрежовия прякор Страховития Пират Робъртс, собственик и администратор на сайта.
Що за сайт е Silk Road? Подведени от името, не без основание можем да сравним средновековните маршрути, свързвали Изтока и Запада в трафика на номади, търговци, монаси, войници, култури, стоки, бубонна чума и други зарази, и сегашния глобален и силно деструктивен начин, по който Западът и Изтокът си поддържат взаимно проблемите нерешени благодарение на технологиите.
Но няма да сбъркаме и ако просто решим, че Silk Road е аналог на Amazon и eBay, но нелегален. Silk Road съществува от януари, 2011 и вече е добре разработено място в мрежата за анонимна покупко-продажба на наркотици, оръжия, детско порно и дори наемни убийци. Търгува се посредством виртуалната валута Bitcoin, която може би заслужава отделен текст.
В момента Silk Road е закрит, а миналата сряда Улбрих бе изправен пред съда в Сан Франциско с няколко тежки обвинения за пране на пари, хакерство, трафик на наркотици и дори в опит за склоняване към убийство. (Жертвата щяла да бъде някакъв канадски потребител на сайта, който твърдял, че е хакнал сайта и можел да разкрие идентичностите на тези зад него.)
Чрез своя защитник Брендън ЛьоБланк Улбрих отрича да е Страховитият Пират Робъртс. Дали ще му повярват и каква ще е съдбата му, тепърва ще се разбере. Потребителите на Silk Road обаче няма защо да скърбят. На блога на един друг подобен и вече закрит сайт – Atlantis, се появи постинг, обясняващ какво ще последва: с опитите си за контрол над deep web[1] федералната служба е събудила чудовище и освен функциониращите в момента сайтове по подобие на Silk Road, Sheep и Black Market Reloaded, скоро ще има и „нещо, наречено BitWasp, анонимно, биткойн тържище на отворен код, специално изградено, за да се ползва през анонимизиращи услуги, като TOR (The Onion Router) или I2P (Invisible Internet Project). И освен това, за по-сигурно, задал се е и Silk Road v2.0. Сайтът е готов за пуск, в момента просто е във финалната си тестова фаза. Характеристиките му ще са подобни на стария, а и духът във форума му ще е същият – анархистичен във висша степен, уверяват разработчиците. Над две години разследвания, милиони долари данъци похарчени, за да бъде съсипано нещо, което двама програмисти, без да си дават много зор, успяват да възстановят за дни, а търговците да мигрират към него необезпокоявани – това е крайната рекапитулация засега.
Либертарианство и пазарни механизми в действие? Сред американските технологични работници се е оформило едно „изгубено поколение“ от крайно способни, но лишени от илюзията за добър живот индивиди, които не само търсят, но и намират начин, понякога отвъд ограниченията на закона, да не прекарат живота си, затворени в офис с други доживотни наемници.
На много места в мрежата могат да се видят коментари, слагащи името на Улбрих редом с това на Манинг, Сноудън и Асанж – поредният млад и блестящ ум, готов да заложи бъдещето си и дори свободата си, за да покаже на света драконовските мерки, които тоталитарните правителства налагат на гражданите си в мрежата. Паралелът между Улбрих и останалите обаче е твърде произволен. Технологиите, на които разчита, са същите, така е, но Улбрих има комерсиални мотиви да рискува свободата си в спорни от законова гледна точка действия. Трябва да признаем и това, че начинанието му, ако и интересно, компрометира технологиите, а и самата идея за свобода. Едно потвърждение: в някои държави TOR вече е извън закона.
И освен това: има ли гаранция, че зад сайтовете за нелегална и анонимна търговия вече не са се наместили и кадри от федералните служби?


[1]The Deep Web (дълбоката мрежа, Deepnet, невидимата Web, Подмрежа Undernet или скритата Web) – под тези имена е известно WWW съдържанието, до което не може да се достигне чрез сърфиране по повърхността, защото не е индексирано от стандартните търсачки.

Трудовият парадокс | Култура – Брой 33 (2869), 11 октомври 2013

Тези дни популярният американски блог за тенденциите в бизнеса и икономическата политика, свързани с технологиите, Techdirt, отново публикува статия, посветена на динамиката на пазара на труда. „Лудитите са почти винаги в грешка: технологиите не създават безработица“, така е озаглавена статията и припомня как темата за безработицата и създаването на нови работни места е любима на демагогстващите политици, но как тъкмо те са тези, които най-малко имат заслуга за създаването на работни места, защото заслугата е на технологиите и бизнеса. Политиците, дори и да ползват правомощията си с най-добри намерения, го правят извън логиката на пазарното търсене и това има съмнителен ефект върху икономиката в дългосрочен план. От своя страна, технологиите, въплътени в някоя иновация, макар първоначално да водят до намаляване на работните места и до изчезване на някои видове не особено приятен и безопасен труд, имат благотворен ефект, защото създават нови и разнообразни форми на заетост, а крайният резултат е икономически растеж. В защита на тази теза е цитирана една статия от Slate на професора от Бостънския университет Джеймс Бесън (James Bessen). Бесън е експерт в областта на икономиката на иновациите и патентите, а примерът, който той посочва, отпраща към епохата на Маркс, когато работниците са се страхували от автоматизирането на труда заради масовата безработица, което то е предизвиквало. Но ако, примерно, тъкачните станове са иззели 98% от количеството човешки труд, необходим за производството на дадено количество тъкан, пише Бесън, това е довело и до рязко понижаване на себестойността, оттам до повишаване на потреблението на тъкан от същите тези работници, a oт там и до растеж.
Един по-съвременен пример, приведен от Бесън, са банкоматните услуги. Тази технология не само не превърна банковите касиери в изчезващ вид, според него, но и е издигнала професията им до по-достойни висоти. Сега на касиерите са им спестени простите рутинни транзакции и те могат да се подвизават в полето на по-сложни и по-персонализирани услуги, каквото е например обвързаното банкиране (relationship banking).
В какво се състои парадоксът на труда, според Бесън? Според него тезата, че технологията води до преимущество на ефикасността над растежа, е абсурд, понеже ефикасността е растеж по подразбиране. Не винаги е очевидно как и къде растежът се случва, но гарантирано лошо му влияе намесата на политиците. Обама протежира определени бизнеси, за да подпомогне наемането на повече хора, но това, според Бесън, е за сметка на техническия прогрес и икономическия растеж, създаващ дълготрайна работа и възможности.
Антиетатисткият и продуктивистки уклон в размислите на Бесън е повече от ясен, а публикуването им в сайт, обговарящ (а може би и задаващ) актуални тенденции в ИТ, не може да не провокира някои въпроси у нас.
Първият въпрос е: колко удачен може да е паралелът между индустриалната епоха на Маркс и съвременната информационна епоха? Или, с други думи: доколко количествената преценка за напредъка, наследена от добрите стари продуктивистки времена, може да е адекватна днес в развитите икономики, навлезли с опасна инерция във фаза, залагаща на несигурните нематериални активи и услугите? Ами нека вземем посочения от Бесън пример с обвързаното банкиране. Нима то е 100% количествено оценим труд? И нима, колкото по-творчески и интелектуален става трудът, заетите в него не са все по-несигурни в дълготрайността и възможностите, които той им предоставя? Нима тъкмо този вид висококвалифициран труд не създаде новата класа на прекариата? А той е precariat, защото съдбата му е несигурна – precarious, precario, précaire или ако щете, prekären – навсякъде из Европа и по света. Несигурността е вездесъща в постиндустриалния свят и, за съжаление, никъде не я споменаваме в контекста на “благоденствието, прогреса и икономическия растеж, дълготрайната работа и възможности“, а на временната, гъвкава и огъваща издръжливостта ни до счупване, импровизирана, случайна, сегиз тогиз случваща се (а също така и сегиз тогиз заплащана и осигурявана) заетост, предизвикана от неолибералните реформи на пазара на труда от края на 70-те насам. Държавната регулация едва ли ще реши проблема, но и частният интерес – едва ли.

Информационно хищничество | Култура – Брой 31 (2867), 27 септември 2013

Както вече успяхме да научим, у нас се готви нов Наказателен кодекс и в него ще има цяла една глава, посветена на компютърните престъпления. С особено внимание ще бъде подходено към хакерската напаст, проникваща в сайтовете на държавни и бизнес организации. Наказанията ще са сурови – затвор и глоба.
Великобритания също е доста разтревожена от надигащата се вълна от киберпрестъпност. На тазгодишния конгрес e-crime в Лондон се е стигнало до решението за създаване на специално министерство за борба с нея.
Страните в Европа взимат усилено мерки напоследък в опит за хармонизиране на законодателството си, а Евросъюзът още преди година обяви, че ще има затягане на режима на наказанията за лица, които проникват незаконно в информационни системи: две години ще се полагат за кражба на данни, а 5 години и повече – за атака на инфраструктурата на стратегически компютърни мрежи – правителствени, транспортни, енергийни. Под отговорност също така ще бъдат подвеждани и трети лица и организации, които ползват хакерски услуги за престъпните си цели. Стандартизирането на представите за системен пробив или хак не само се очаква да внесе яснота в Евросъюза кога точно биват престъпени границите и се върши нещо нередно, но и да намали шанса за обичайното изплъзване от отговорност на нарушителите заради лошо сътрудничество в полето на закона между страните в общността. Несъмнено, подобни мерки означават и увеличена отговорност за самите законотворци от ЕС – при юрисдикция с такъв обхват става извънредно важно да се отчете практическата невъзможност за опазване на информационната сигурност на гражданите, без да се засегнат техните свободи.
Проблемът с киберпрестъпността няма как да бъде решен лесно, защото има много и сложни аспекти: прихващането на данни, бот-мрежите, производството и дистрибуцията на инструменти за незаконно придобиване на информация, бидейки престъпление за едни, за други си остават доходен бизнес, а там, където има бизнес, законите може и да важат, но не със същата сила. Пример за успешен бизнес е този на елитните (предполагаемо китайски) хакери Hidden Lynx („Скрит рис“), които наскоро се появиха в медиите като конкуренти на вече известните с пробиви в американските системи за сигурност техни сънародници от Шанхай, Comment Crew. Това, което се знае и за двете групи, е, че са глутница информационни хищници, които се надцакват в надпревара от типа APT (Advanced persistent threat – напреднала устойчива заплаха) да плячкосват трудно достъпна американска информация. APT атаките не са по силите на кой да е хакер и зад тях най-вероятно стоят организации с ранга и ресурса на правителства. (В случая на Hidden Lynx и Comment Crew това очевидно е Китай.) Тактиката включва и такива трудно предвидими и протяжни във времето маневри, като социален инженеринг и заразяване на компютрите на място още при доставчика.
APT атаките не са чисто китайски специалитет. Помните навярно червея Stuxnet, заразил Иранската ядрена програма… Жертви на APT стават медии, отделни влиятелни личности, големи компании, вериги за доставки на стоки и услуги от първа необходимост… Иначе казано, надхвърлят се и представите за чист бизнес и се стига до чиста проба шпионаж и намеса в работата на други правителства.
Киберпрестъпността има и своето политическо измерение и то до политиката, „провеждана с други средства“, сиреч войната, информационната война в добрите стари Сун Дзъ традиции. А за правилата в този „китайски шах“ за трима играчи (САЩ, Китай и Европа) вече е ставало дума – те все повече изключват гражданските свободи като клауза в договарянето.
Но понеже започнах с нашия собствен Наказателен кодекс и предстоящите промени в него, а днес е Денят на независимостта ни, няма как да не задам един реторичен въпрос: имаме национален празник, имаме си и (цели две!) националистически партии, имаме и нещо, което упорито наричаме национално самосъзнание. Можем ли обаче да кажем, че ни има като нация, ако, сред тази вихреща се глобална кибервойна, не ни е грижа за националните ни бази данни? Приоритет ли е на правителството ни тяхното опазване? Или отново на първо място са мерките за контрол и терорът над данъкоплатците, които отгоре на всичкото ще заплатят за това с парите си?

Протестните троли | Култура – Брой 30 (2866), 20 септември 2013

Неведнъж се е случвало да пиша за ефекта на социалните мрежи върху масовите недоволства – движението Occupy, Арабската пролет… Дълго обаче се колебах дали да посветя текст на Протестна мрежа. Не за друго, просто не бях сигурна, че за масово недоволство иде реч. Много от нас миналия месец получиха покани да се присъединят към Протестна мрежа с призив да забравим „егото, конформизма и типично българската си мнителност” в името на заветната „историческа” цел – свалянето на правителството на Орешарски. Имаше и възгласи, че това е то бъдещето на политиката, чиста пряка демокрация, въплътена в непобедимите за обичайните инструменти на властта мрежови технологии. За тези неща пиша от десет години и е нормално вече да проявявам резервираност, пък и зад Протестна мрежа не стои някаква специална технология, проектирана да устоява на масирани, високобюджетни и добре планирани атаки както при Уикилийкс. Стои прост фейсбук профил.
Протестна мрежа обаче поражда въпроси. Те са важните. Например, защо чак сега? В началото на протестите и най-левите българи бяха склонни да се солидаризират дори с Реформаторския блок срещу намерението на новия кабинет да върши безумия. Отмина тоя ми ти магичен миг и за това допринесе не друг, а Протестна мрежа. Обсебване на вече популярни ФБ групи чрез блокиране на администраторите им, парализиране на всяка критика с вопли за покушение над „демокрацията, прогреса и свободното слово”, безцеремонни обвинения в подкрепа на режима и остракиране – тези „тактики” накрая вбесиха и немалко десни.
Освен това, „протестна”, но в името на какво? Мантрата за абстрактните етически ценности не можа да убеди никого! Вместо с очакваната визия за бъдещето, Протестна мрежа ни дари с… художествена самодейност. Събитията в Сирия бяха лакмус за намеренията на тези шумни хора, които уж не бяха лидери, но си присвоиха правото да говорят от наше име глупости от екрана. В деня, в който българите се питахме във война ли сме със Сирия, Протестна мрежа не излъчи и едно, пък макар и непопулярно, послание. Вместо това, бяхме надлежно осведомявани за дребнавите кавги в поредното телевизионно шоу на някой си протестър Генов с контрапротестъра Петното или май беше Шамара. Пребиваващият по това време у нас Роджър Уотърс също бе употребен. Посланията на автора на The Final Cut: A Requiem For The Post-War Dream на фона на трагедията в Сирия можеха да катализират единение, но бяха повод за още и още глупашки уточнения – кого точно бил подкрепял мултимедийният надпис ОСТАВКА.
Макар и новоизлюпена, Протестна мрежа е феномен с предистория и се оказва, че немалко сме сблъсквалите се с него. Пръкнала се от блогхъбовете на Икономедия – царството на „независимата” „гражданска” журналистика – Протестна мрежа носи същата лоша наследственост. Всеки, сторил глупостта да се присъедини бързо, е разбрал, че се е озовал на частно парти, в което шепа самоизбрани се лигавят с някоя обществена кауза. Вие с вашите сериозни намерения сте в масовката само за фон.
За финансово задкулисие, присвояване и подмяна на дискурси ли иде реч или за „его-бутафории”, тези същите, в които Протестът не спира да ни подозира?
Протестна мрежа е трибуна и на внезапно разбудилите се от политическа летаргия хора на духа. Те обикновено са „над нещата”, отвъд нуждата от анализ на „пошлата реалност”, но ето че днес са първи в пяната на разните там молебени за морално преображение, протестни йоги и кафета, бягания около НС, скачания с препятствия, хороокупации и плажни революции. Орешарски е по-скоро каламбур за тях и повод за даване на интервюта, отколкото реформатор на данъчната ни система, а вие, дето мислите иначе… Вие само усложнявате картината и е по-добре да ви няма.
Протестът и неговата мрежа приложиха своята изпитана тактика ignore, но не спрямо Волен, Пеевски или Петното (те никога не са били игнорирани), а спрямо класата, от чието име протестират. Победа ли е това за статуквото? Не мисля. Все пак, мрежата, макар и не точно Протестната, отново постигна своето: обществото се отърси от комфорта на симулакрумните опозиции, а на нас, „невидимите”, помогна да се видим помежду си.

Копирайтните мутри ׀ Култура – Брой 29 (2865), 13 септември 2013

Авторските права са сериозна тема, неведнъж засягана тук, с изтъкване на основния проблем: битката между пиратите и корпорациите (често неразличими едни от други) рефлектира най-тежко върху тези, които създават съдържанието в мрежата, така лесно отчуждаемо напоследък поради същите тези, уж улесняващи появата му технологии.
Сега обаче ще привлека вниманието ви към едно явление, обвързано с копирайта, към един типаж, подвизаващ се от край време в web, но който тепърва набира сили, че и легитимност у нас. Иде реч за copyright bully. В малко по-свободен превод това значи копирайтна мутра. В реалния живот копирайтната мутра приема различен облик: от старлетка, желаеща да осъди всеки, ремиксирал „творчеството“ й в Youtube, та до мастодонти като Viacom. На сайта на МИТ може да бъде открит документ, озаглавен „Контролиране на копирайтната мутра. Доктрина за копирайтната злоупотреба и нейния потенциал за опазване ценностите на Първата поправка.“ Първата поправка към Конституцията на САЩ пък, ако се сещате, защитаваше в Конгреса правото на хората на свободно упражняване на религия, свобода на словото, пресата и мирния протест.
Нашенската копирайтна мутра явно се е окопала в Асоциация „Българска книга”. Оттам, под благовидни намерения, като разпространяване на книжното богатство и материално стимулиране на авторите, и дегизирана като мастит издател, тя успява не само да вредителства безнаказано, но и да копнее, да наказва.
За какво говоря? В разгара на това лято АБК отново атакува популярния сайт “Читанка” и въпреки сезонната апатия и обсебеността на общественото внимание от случващото се пред Парламента, казусът отново събуди страсти. Причината: този път шефът на АБК (и директор на издателство „Сиела“) Веселин Тодоров въвлича в атаката над „Читанка“ и ФБР… Да, същото, чиито действия тази зима доведоха до самоубийството на Аарон Шуорц заради „неоторизиран достъп до компютърната мрежа на Масачузетския технологичен институт“.
Че ФБР е в играта, стана ясно от един мейл на Тодоров до членовете на АБК, който изтече в мрежата и в който се съобщава за състояла се на 15.07 среща с пребиваващия у нас във връзка с борбата с пиратството федерален агент Олсън. Цитирам важната част:
Ангажиментът е да се направят необходимите стъпки чрез ФБР за отнемане на домейна на Читанка, евентуално ограничаване на достъпа до базата данни и ограничаване на индексирането в търсачките. За целта е много важно да предоставим информация за нарушени права за книги, които ние притежаваме, а са налични в сайта Читанка. Критерият е да имате действащ договор за издаване. Особено ценни са книги на американски автори, което ще бъде мотивът за ФБР да работи по случая. Всякакви други нарушения също ще бъдат разгледани.“
Виждате, че страстното желание на Тодоров да мотивира един страховит съюзник в борбата с наш сайт произтича не толкова от бизнес интереси, колкото от желанието за контрол. На пътя на една бъдеща експанзия на „книжния” картел в мрежата не бива да застават никакви самоинициативи, били те на създатели на сайтове, били те на автори. Оттук до цензурата, до добре познатата тоталитарна цензура крачката е една. Някои имаме пресен спомен от способността на тази цензура да прочиства масовия мироглед от „ненужни“ познания, а ценностните системи – от „опасни” отправни точки.
Но да не се отклонявам в абстрактни теми! Веселин Тодоров като юрист не може да не е наясно, че „Читанка“ не нарушава българските закони (сайтът разпространява защитено съдържание, но не с комерсиална цел). Не може да не е наясно и с това колко спорни биха били претенциите и на чуждестранната агенция ФБР на наша територия.
Тук е уместно да се запитаме дали АБК проявява законотворчески мераци и какво следва от това! Колкото до легитимността и «славното» минало на местния интелектуален рекет, не би било зле агент Олсън да е наясно с кого точно се съюзява.
В името на справедливостта ми се ще да завърша отново с нещо, случило се това лято в САЩ, страната с най-драконовския копирайт: Масачузетският технологичен институт вече предоставя свободно своите ресурси в мрежата. Заслугата за това е на Ноам Чомски. Балонът на образованието се пука благодарение на интернет и тъкмо MIT маркира началото на края.

 

Приятно лято, г-н ексминистър! | Култура – Брой 28 (2864), 26 юли 2013

Присъствието на темата „електронно правителство” в медиите винаги е придружено от задължителната доза дезинформация. Интервюто с бившия служебен министър, отговорен за електронното правителство, Роман Василев, публикувано миналия месец във в- „Сега” под заглавие „Албанците са с електронни лични карти, а ние едва сега започваме” , затвърждава това правило. Естествено, няма да ви занимавам с напредъка на албанците, а със ситуацията у нас. Ще компенсирам нищоказването на интервюто с коментар върху два от проблемите, засегнати в него.
И така, в интервюто става дума за липсващата електронна връзка между държавните ведомства заради несъвместимостта на деловодните им системи. На въпроса на журналистката колко точно от държавните структури имат електронна връзка помежду си, ексминистърът Василев отговаря: „държавните структури могат да комуникират по имейл, това е наложена практика. И някои вече го правят по-често и по-добре.” Говорим си за тотална липса на интегритет в държавните информационни системи, годината е 2013, а от нас се очаква да сме удовлетворени от това, че „държавните структури вече могат да комуникират по имейл”! Колко му е да забравим насред това благополучие за15 802-та милиона евро по PHARE, заделени през 2005 за „Административна реформа и капацитет», за 499 980-те лева, похарчени през 2006 за инсталиране на софтуерна система за документооборот на общините, за 5 054 170-те лева за изграждането на „Интеграционна система на е-правителство“ и съответно 2 199 880 лева за „Пилотна интеграционна структура на електронна област“ – двата скандални проекта, чийто финален резултат е сайтът запъртък, портала e-gov.bg? Посочвам безразборно и то само първите няколко проекта и придружаващите ги суми, които паметта и търсачката ми откриват, но сумите са много повече. Имената на бенефициентите пък ги спестявам, за да не бъда упрекната в обсесивното им повтаряне – не е моя вината, че те са винаги едни и същи. Пък са и добре познати! Иначе е чудесно това, че чиновниците в държавните ни структури вече могат да си служат с имейл и „го правят по-често и по-добре.”
Другият проблем, който ми се ще да коментирам, обхваща първия, а и изобщо проблемите на нашето е-правителство. Това е генералният проблем с парите. Василев твърди: „развитието на електронното правителство струва няколко милиона годишно”. Ако бе последвала поне приблизителна информация колко точно години у нас вече се „гради” електронно правителство, колко пъти вече е обявяван стартът му и колко милиона (милиарда?) дотук то е струвало, пред нас би се очертал колосален проблем. Толкова колосален, колкото е може би единствено проблемът „Белене”. Защото за пръв път терминът „е-правителство“ официално бе споменат в юридически акт през 2003 г. по време на управлението на Сакскобургготски (Решение на МС 303 от 2002 г.), но последвалите 10 години „градеж” бяха маркирани единствено и само от злоупотреби (разследвани при това) с много евро- и бюджетни милиони. Бяха похарчени немалко пари и на Световната банка и USAID, макар и не така безконтролно, но явно тези средства винаги ще са недостатъчно, защото единствената гаранция срещу необосновани харчове при осъществяването на начинание от такъв мащаб може да е единствено и само националната стратегия за изграждане на електронно правителство. У нас такава просто няма. Тук някой би възразил, че Стратегия и Национална програма за развитие на информационното общество бе приета още през 1999 веднага след приемане на Лисабонската стратегия и бе актуализирана през 2002 г. в съответствие с Плана за действие eEurope+ на страните кандидатки за членство на ЕС. Малкият проблем с нея обаче бе, че текстът й така и остана неоткриваем. Срокът й изтече през 2005 година, а нова не бе одобрена.Всъщност, през 2009 по програма ФАР са били предвидени милион лева за изработването на нова Стратегия за изграждане на електронното правителство, за която дори медиите писаха, че не е била довършена, но министерството на администрацията приема уводните десетина страници, за да могат парите да бъдат отчетени като усвоени.
Нито дума за актуална стратегия в интервюто с бившия министър, но вместо това ни се съобщава, че тепърва ЕП ще потръгне, защото „повечето популярни услуги може да се самофинансират”!

Британското електронно правителство | Култура – Брой 27 (2863), 19 юли 2013

Тия дни в The Register се появи статия с изразителното заглавие „Британското правителство ще забие кол в сърцето на едрите IT аутсорсинг сделки”. Абстрахирайте се от неприятната чуждица „аутсорсинг”, защото важното в случая не е бизнес-новината, а тенденцията: държавата ще сразява капиталистическия вампир! Как е дошло подобно решение? Не е дошло спонтанно, а след извода, че IT делата на държавата твърде дълго са били в ръцете на хора, които се интересуват единствено от умножаване на парите си и оформилите се с нейна помощ олигополи рефлектират върху дейността й със скъпи, тежко работещи, неконтролируеми и некомуникативни системи. Това решение е подплатено и с реформи: Цифрово по подразбиране (Digital by Default) и G-облак (G-Cloud). На прилагането им се разчита за връщане на отговорността за държавните информационни системи върху плещите на държавната администрация, но и на завръщане на контрола върху държавната информация в ръцете на държавата. Всъщност, тези реформи не са чак толкова нови. Стратегията Цифрово по подразбиране е предложена на правителството още през 2010 в доклад, наречен „Directgov* 2010 и след това: революцията не е еволюция„. Целта е да се следят разходите по изпълнителните дела от министъра на правителствената канцелария, Франсис Мод и от главния секретар на министерството на финансите, Дани Александър. Инициативата G-Cloud пък има за цел улесняване на обществените поръчки от държавната администрация в областта на доставката на облачни IT услуги.С цел да бъдaт приложени реформите, през април, 2011 г. във Великобритания е създадена Правителствената цифрова служба (Government Digital Service). Тя е натоварена със специалната задача, да трансформира предоставянето на държавни цифрови услуги в облачен формат. Дефакто може да се каже, че Government Digital Service, това е британското електронно правителство. За добро или зло сега се очаква британските държавни служители да поемат по-голяма отговорност за информационната политика в техните ведомства, както и за самите информационни системи, да се повиши надеждността, а данъците да паднат. Опасността обаче олигополите да се промъкнат и в облачната инфраструктура и да продължат да печелят сделките с държавата ни най-малко не е намаляла. Според обществото контрагентите в държавните поръчки ще си останат същите, според главния технологичен експерт на правителството обаче, държавата вече държи под контрол нещата.
Но да обърнем поглед към нещата у нас. Темата за отношенията между държавата и частния IT бизнес в България е непосилна за кратък коментар, но интересната политическа ситуация, в която се намираме ме задължава да направя някакъв. Защото, няма какво да се заблуждаваме – иде ли реч за „електронно правителство”, то иде реч за властта. И по-конкретно: ако кабинетът на Орешарски си отиде, ще си отиде ли с него и това, което се таи под не особено популярния и ясен у нас термин „електронно правителство в България”? Очевидно не. Както не си е отивало и досега. Защо? Защото иде реч не само за администрация, а за инфраструктура, за софтуер, за бази данни, респективно за договори с частни IT компании.
Май е излишно на този етап и в този формат да се правят аналогии между Великобритания и България дори само по повод портала ни за дигитални услуги. Бих задала обаче един-два конкретни въпроса, свързани с Агенцията по вписванията, която, както знаем, е отговорна за четири от публичните регистри: имотния, търговския, регистъра за семейно положение и този за съдимост.
1. Защо тези регистри не са достъпни от портала, претендиращ да представлява електронното ни правителство?
2. След напускането на Юлиан Митев от поста директор на Агенцията по вписванията, агенцията е дефакто без управление. Какво бави избора на нов директор и кой ще носи отговорност за поверените й регистри в случай на проблем, каквито неведнъж са се случвали?
––
* Държавният портал на Британия за цифрови услуги от адрес direct.gov.uk в момента е откриваем на GOV.UK.