Краят на една епоха | Култура – Брой 12 (2804), 30 март 2012

„Britannica спира да публикува своята дървена версия; ако сте незапознати, можете да прочетете за това в Wikipedia.” – така преди седмица шегаджиите от блога Techdirt съобщиха историческата новина – Encyclopaedia Britannica повече няма да излиза в печатен вид.
Всъщност, хартиената ера от бизнеса на Encyclopaedia Britannica Inc. приключи доста по-рано. Изпълнителният директор на компанията Джордж Кауц още през 2008-а даде гласност на намеренията на компанията да се съсредоточи върху проектите си онлайн и причината бе ясна – web със своята многофункционалност и нискобюджетност се оказа добра алтернатива за бизнеса. Как, обаче, се стекоха обстоятелствата в web за Britannica през изминалите годинии дали само добрата репутация и добрите намерения се оказаха достатъчни, за да бъде тя конкурентна на електронния енциклопедиен пазар, където вече процъфтява Wikipedia?
През 2008-а решението на Британика да се иновира доведе до проекта Britannica Webshare. Въпреки че бе относително достъпна, своевременно обновяваща се и залагаща на сътрудничеството, тази електронна версия на енциклопедията все пак се оказа прекалено късна, недостатъчно щедра и не особено радикална, за да има нужния успех. Сайтът на Britannica успя да вдигне трафика си чрез Webshare, но пък растежът в трафика на Wikipedia се оказа така чудовищен, че конкуренцията между сайтовете се оказа безпредметна.
Какви грешки допусна Britannica Webshare?
Първо, въведе дискриминация сред потребителите, поставяйки пред тях условия: “Тази програма е предназначена за хора, които публикуват с известна редовност в Internet, били те блогери, уебмастъри или писатели. Ние си запазваме правото да отклоняваме участието на всеки, който по наша преценка е неквалифициран.”
Второ, бранейки съдържанието си от случайната публика, Britannica Webshare не позволи на търсачките да индексират съдържанието й, а това я лиши от огромна посещаемост.
Трето, макар и вече допуснати до съдържанието, потребителите получаваха линк към пълната версия на интересуващата ги статия, но не и достъп до цялата Britannica. А що за енциклопедия е тази, която възпрепятства свободното и безпосочно ровене? Оказа се, че Britannica няма нищо против да се възползва в пълна мяра от отвореността на web, без да отвръща със същото. И докато тя правеше пестеливи опити да допуска до ресурсите си, Wikipedia с нейния отворен интерфейс вече бе успяла да обедини усилията на десетки хиляди ентусиасти – от обикновени ученици до академици, резултатът от което се оказа повече от задоволителен.
Няма нищо нелогично или лошо в това Britannica да държи на идентичността си и да отстоява на свой риск стила си. Публиката, обаче, състояща се предимно от жадни за бързо задоволяване на любопитството лаици, скоро даде да се разбере, че предпочита не обективната, поемаща отговорност за информацията в нея Britannica, а неутралната, анонимна, консенсусна и хаотична Wikipedia. Истината е, че много хора не биха прибягнали до услугите на Britannica за тривиална справка по някакъв въпрос просто защото не биха искали да изгубят и секунда в сблъсък с негостоприемния й интерфейс. Не би ги интересувало особено и „предимството”, че нейната база данни не е задръстена като тази на Wikipedia с излишна светска информация за любовния живот на звездите, поредния анимационен герой или с най-новите градски митове. Търсачката и без това отсява ненужното. От друга страна, за сериозна и задълбочена справка биха прибягнали не до енциклопедия, а до цяла библиотека.
И все пак, Britannica е силна марка. Разполагайки с повече от една база данни и предлагайки повече от една услуга, тя ще продължи да е институция и успешно да доминира с точността и коректността си в образователното онлайн пространство. Ще продължи да съществува и онлайн енциклопедията, която и в момента носи приход, макар и скромен, от абонираните за нея.
С хартиения предмет Encyclopaedia Britannica, обаче, е свършено. Свършено е с 32-томния, златнобуквен, тежащ 129 паунда и струващ $1,395 обект на лукса, с който средната класа в САЩ и Англия обичаше да украсява дневната си. Като се замислим, може би и със самата средна класа е свършено.

В 140 знака | Култура – Брой 11 (2803), 23 март 2012

В мрежата думите никнат като гъби. Ето една, която почти сигурно не сте чували, twitterview. Чете се „туитервю” и значението й едва ли се нуждае от особени пояснения: става дума за интервю в Туитър.
За времевите мащаби на мрежата, туитервюто, и в частност политическото, не е чак такава новост. И макар основоположник на жанра да е експертът Jay Baer, който през 2008 г. проведе серия подобни разговори със светила от социалните медии, озаглавена Twitter 20 (заради 20-те въпроса, задавани в продължение на 90 минути), жанрът нашумя именно покрай политиката и по-точно с интервюто, което Жорж Стефанопулос, телевизионен водещ от ABC News, направи на 17 март 2009 г. с кандидата за президент, сенатора републиканец Джон МакКейн и го разпита за икономическата криза и плана за спасение на Уолстрийт.
Какво е най-характерното за едно туитервю? Това е преди всичко стегнатостта. В Twitterима ограничение от 140 знака на всяка една от разменените реплики! Форматът задължава към краткост и яснота и интервюирания, и интервюиращия, което никак не е лошо от дисциплинираща гледна точка в задръстената с врява и каква ли не информация мрежа. Особено полезно може да бъде това в случая с политическите интервюта.
Понеже жанрът трябва да получи поощрение, ето някои елементарни, близки до ума правила за тези, които биха опитали:
#1: Бъдете сигурни, че избраният от вас обект интересува и другиго, освен вас;
#2: Направете предварителен контакт с него. Пратете му по email, например, информация какво очаквате от него; убедете се, че също ползва Twitter, че е достатъчно комуникативен и уточнете параметрите на срещата си.
#3: Изберете „хаштаг”, един или няколко, с който да етикетирате и опишете разговора си. Хаштаговете са думи или изрази със символа „диез” пред тях и представляват нейерархична мета-информация, улесняваща намирането на дискусията ви в базата данни на Twitter и след приключването й. Хаштаговете се индексират в търсачките и не е нужно да сте потребител на Twitter, за да четете дискусиите, проведени там.
#4: Туитчатът… Той е за предпочитане пред обикновения микроблогинг в Туитър, защото е леснодостъпен и не е нужно всеки път да добавяте хаштаг. Чатът го прави автоматично за вас. Хубавото на чата е и, че и други могат да следят дискусията на живо, както и вие да следите всеки ползващ същия хаштаг.
#5: Съобразете фиксираната дължина на въпросите и отговорите с техния брой. При положение, че ще са кратки, не е проблем да са повече. Например, 20 в рамките на час и половина, както при Jay Baer. Макар оптимумът да е десетина въпроса за 30-45 минути.
#6: Въпросите на вашето туитервю… Оставете публиката да ви помогне. Може би тя няма да има нищо против. Попитайте я предварително.
#7: Рекламирайте поне ден предварително събитието в социалните мрежи и другите комуникационни канали, които ползвате – Facebook, LinkedIn и т.н.
Защо занимавам аудиторията на ”Култура” с този жанр? Тази неделя, в осем часа вечерта, по инициатива на сайта „Отворен парламент – граждански гласове”, се случи първото политическо туитервю на български.
Прясно отзованият министър на икономиката ТрайчоТрайков отговаряше на въпросите на журналистката Полина Паунова, които засягаха такива актуални и чувствителни теми, като бизнес-форума в Катар, атомната централа в Белене, наличието или не на натиск от страна на олигархията, картелите и монополите в енергетиката, а също и това има ли или няма енергийна мафия в България.
Това интервю вече може да бъде видяно на много места в мрежата, но оригиналният линк към него е на профила на Паунова в Туитър.
Предметът на колонката мрежа/паяжина изключва коментари извън сферата на технологиите, затова ще се задоволя с коментар на въпроса на Полина Паунова, засягащ течовете на Wikileaks и съответно, отговора на Трайков:
Паунова: В смисъла на последния ви отговор – докладите за България, изтекли в Wikileaks, „жълта преса“ ли са?
Трайков: Ще мога да ви отговоря, когато съм убеден в тяхната автентичност.
Коментарът е: Г-н Трайков, в случай, че сте резервиран към българските версии на действителността и нейното проявление под формата на информационни течове, бихте могъл да попитате посланик Уорлик относно автентичността им.

За меда и калта | Култура – Брой 10 (2802), 16 март 2012

Web е кошер, а ние сме пчелите в него. За добро или лошо, той отразява собствената ни природа. Това, което се случва в него, е до голяма степен спонтанно и е редно да си остане такова и за в бъдеще.
Защо почвам с тази метафора? Заради едно събитие, имащо отношение към бъдещето на мрежата и свободата на споделяне в нея.
На 7 март 2012 във Вашингтон, окръг Колумбия, на 29-ата поред тържествена вечеря за връчване на наградата на National Press Foundation за най-добра американска журналистика изпълнителният директор на Google в периода 2001-2011 Ерик Шмид бе поканен да произнесе реч. В нея той се обърна към американските журналисти със съвета да прекарват повече време сред аудиторията си в Google Plus. И не за да рекламира тази Google услуга, а защото: “с информацията идва силата, със силата идва изборът”, а по-умните, информирани и способни граждани са тези, които трябва да задават и изискват по-отговорно поведение от всички останали, именно общувайки с тях.
Шмид сподели и представите си за бъдещето на интернет, събуждайки някои Star Trek реминисценции с описанието на холографски технологии, които ще позволяват на хората да „посещават” географски отдалечени места. Според него, скоро World Wide Web ще е нещо повече от свързани в мрежа машини. Той ще е мрежа от умове, въвлечени в глобално колективно съзнание в името на доброто, оцеляването и напредъка. Като пример за подобна колективна активност в името на доброто той посочи Япония по време на бедствията.
Шмид също така предрече, че тепърва милиарди бедни хора ще могат да си позволят за пръв път интернет връзка благодарение на смартфоните, пропускайки етапа на скъпите и неефективни стационарни dial up устройства и DSL линиите. Развитието на безжичните технологии ще им даде в ръцете направо суперустройства с мобилен интернет.
Това, освен че би дало възможност за относителен просперитет на много хора, би им помогнало също така да заобикалят държавната пропаганда и терор, както това стана в Сирия. Светът научи за случващото се там именно благодарение на web.
Но понеже интернет не е утопия, Шмид спомена и някои лоши страни на задалото се бъдеще, като дори призна своя собствен принос – развитието на филтриращите технологии, напредващо успоредно с разцвета на безжичните мрежи. Тъй като много правителства не могат да приемат възможността за загуба на огромната си власт, опасността за разпокъсване на web на отделни, санирани с помощта на цензуриращи технологии зони (Китай, например), или пък „балканизирането на web”*, поставя свободата на словото и възможността за комуникация в опасност.
Шмид предупреди за сериозната опасност да заживеем в общество, „което тихомълком ще трие нашите гласове, нашите мисли и култура”.
Да се абстрахираме, обаче, от желанието да обвиним Ерик Шмид, респективно Google, в демагогия. Все пак, при днешните технологии се оказва, че дори в Китай е възможна свобода на словото. Нека се съсредоточим замалко в случващото се у нас.
На 9 март министър-председателят ни направи поредния си предвидимо „непредвидим” жест, като заяви пред Народното събрание, че все пак ще внесе за ратификация скандалната АСТА. Едва ли има учудени сред нас. На никого не му се слушат празни обещания как точно ще гласуват ГЕРБ или как АСТА няма да промени живота ни, само веднъж да се ратифицира.
Като повод за филтриране на интернет у нас може да послужи буквално всичко. Опит да се узакони това безумие, например, вече бе направен със Закона за хазарта, който, вместо да предложи да се ползват банкови анализиращи системи за филтриране на нелегалните клирингови организации, наложи на доставчиците да филтрират трафика си. Всеки би могъл да си направи извода доколко грамотни са законотворците, писали този закон, и доколко изобщо целта му е опазване доверието на гражданите в хазартната система.
Медиите и особено web преливат от думи. Повече или по-малко филтриране няма да промени съотношението между пропаганда и информация, истина и лъжа тях. Ето защо е време да започнем да се разпознаваме чрез делата си и последствията от тях.
*“Balkanized web” – идиом, послужил на Карл Ауербах, TCP/IP инженер-ветеран и член на борда на ICANN, да опише нерадостното бъдеще на интернет, разделен на малки, не общуващи групи хора, които обменят трафик единствено помежду си.

Ползуваемост срещу сигурност | Култура – Брой 9 (2801), 09 март 2012

Още през януари компанията Google обяви, че възнамерява да опрости и уеднакви условията за ползване на всичките 60 услуги, които предлага. Сред тях са добре познатите ни Docs, Maps, Calendar, Gmail, Picassa, YouTube, G+, GoogleDrive.
Промяната е в сила от 1 март т.г. Благодарение на унификацията и комбинирането между отделните услугите, те ще станат още по-удобни и с по-богати възможности. Например, Google ще може да ни напомня, че закъсняваме за среща или събитие благодарение на базата данни за нашето местоположение, календара ни и информацията за актуалния уличен трафик. И това ще ни се дава безплатно, независимо от къде сме се логнали в Google. Това звучи иновативно и прекрасно, но съвсем не се приема с еднозначни чувства. Според Вивиан Рединг и някои френски пазители на неприкосновеността на личните данни онлайн, удобното на пръв поглед нововъведение поставя ползувателите на Google услугите в опасна ситуация и пред свършен факт. Нищо, че банерът с анонса за това нововъведение стоя на видно място в Gmail два месеца, за да може всеки да се запознае с него навреме и да вземе мерки.
„Ние знаем, че данните са кръвният поток за тези нови индустрии … но в същото време има някои основни европейски закони … които трябва да се спазват и, за нещастие, ние всеки път виждаме, че това не става и беззаконието взима връх.“ – това изказване на комисар Вивиан Рединг по повод нововъведението цитират всички медии тия дни.
Какви по-точно данни Google събира и очевидно ще продължи да събира за нас? Съгласно блога ACLU, Google разполага с нашите телефонни логове (запис на това кой кога ни се е обаждал, колко е продължил разговорът); Google също така си позволява да свърже продуктовите идентификатори на нашите устройства или телефонния ни номер с нашия Google профил. Естествено, Google събира информация и за нашата геолокация. Даже и при изключен GPS. Да не говорим за традиционни неща, като кукита, история на търсенията и т.н.
Има и нещо друго: Google вече може да променя и да показва тази информация на трети лица без изричното ни разрешение. Ако става дума за комерсиална дейност, това е досадно, но в реда на нещата. Все пак, ползваме напълно безплатно превъзходни онлайн услуги, редно е и доставчикът им да получи нещо в замяна.
Работата е там, че същата тази информация е на разположение и на компетентни лица от други области – федералните агенти в САЩ, например. Съгласно клаузата на така наречените „писма от органите за национална сигурност” (National Security Letter) на печално известния PАТRIOT Act*, с едно такова писмо, подписано от специален агент, ФБР може да упълномощи местния Федерален офис по всяко време да се осведоми подробно за нашия онлайн живот направо от доставчика ни на комуникационни услуги. И това – без съдебно одобрение, без да сме заподозрени в престъпление, без дори да знаем. Можем да се успокояваме с мисълта, че винаги сме били изложени на тази опасност, но пък интернет никога не е бил толкова полезен и интересен. Бихме могли също така сами да предприемем и някакви стъпки към безопасността си онлайн. Лично Google ни напомня най-елементарните от тях: редовен преглед за неоторизиран достъп и необичайна активност в профилите ни; редовно обновяване на антивирусните програми; смяна на паролата поне два пъти годишно и други подобни ритуали.
От полза е също да не се поддаваме на „фишинг”; да не споделяме много информация онлайн и да ползваме, ако не специализирана защита, то поне сигурна връзка (HTTPS при Google е по подразбиране). От помощ би било да заличим навреме историята на своите Google търсения. Линк към нея ще намерите в горния десен ъгъл на своя Gmail при настройките на профила. И естествено, да не отваряме много Google услуги едновременно – това определено би им попречило да си комуникират и прехвърлят данни зад гърба ни.
–
*The USA PATRIOT Act (познат като „Патриотичния акт“) е акт на Конгреса в САЩ, подписан като закон от Буш на 26 октомври 2001. Tова е акроним от Uniting (and) Strengthening America (by) Providing Appropriate Tools Required (to) Intercept (and) Obstruct Terrorism Act и означава Обединение (и) укрепване на Америка (с) осигуряване (на) подходящи инструменти (за) прехващане и препятстване на терористични актове.

Криптиране с обратен знак | Култура – Брой 8 (2800), 02 март 2012

Година след появата си, новата версия на иначе стария машинен език, на който световната web дължи хипертекстовата си структура, HTML5 не спира да буди страсти. Те са свързани с изгубването на копирайтното му целомъдрие, така да се каже.
Какво по-специфично има при HTML5, та да се стига чак до страсти?
Сигурно тези, които следят по-изкъсо технологичните новини, си спомнят, че HTML5 бе спряган като „унищожителят на Flash” поради новите елементи, позволяващи възпроизвеждането на мултимедийно съдържание в браузъра без нуждата от външни инструменти. А Flash е точно такава технология – за да гледате някой клип, вие трябва да имате инсталиран инструмента Flash player на компютъра си. Сигурно си спомняте и досадно честите покани за обновяване, показващи надеждността на този инструмент. Най-сериозният недостатък на Flash player, обаче, е не просто лесната му атакуемост, но и възможността за придобиване на контрол над атакуваната система. За тази странна взаимовръзка между уязвимост и проприетарност на кода вече стана дума миналата седмица и обяснението бе едно – контрол. Бидейки издание на Adobe, Flash се ползва от защитата на т.нар. ADEPT(Adobe Digital Experience Protection Technology), ненавистната Digital Rights Management (DRM) схема за контрол на достъпа до съдържание, заради която през 1998 в САЩ бе приет печално известният Digital Millennium Copyright Act (DMCA), криминализиращ създателите и разпространителите на технологии, предназначени да заобикалят технологиите за защита.
DRM се ползва от производители на хардуер, правоносители и издатели, които желаят да ограничат достъпа до цифрово съдържание с цел уж това да носи приходи на създателите на такова съдържание. Както всяка ограничаваща мярка, обаче, DRM по-скоро гарантира неудобства за потребителите и пречки пред създателите и иноваторите, отколкото нечий просперитет.
Ето че дойде ред да бъде инжектиран DRM и на HTML5. По чие настояване, мислите, става това? По настояване на всемогъщите Microsoft и Google и на една по-малка компания за доставка на видео до поискване, Netflix. Тези три фирми са предложили на организацията, отговорна за международните стандарти в мрежата, World Wide Web Consortium (W3C), модифицирана версия на HTML5 с цел установяване на “криптирани медийни разширения”.
Това, че Microsoft е привърженик на DRM, не учудва никого, Netflix пък не произвежда технологии, че да има отношение към кода, а просто се занимава с електронна разновидност на отдаването на видео под наем. Учудващо е, обаче, поведението на Google, който поне на думи минаваше доскоро за привърженик на отворения код, но очевидно не може вече да си позволи да върви срещу желанието на филмовите корпорации да държат под контрол дистрибуцията на съдържание в мрежата.
От The Register коментират, че няма нищо странно в това IT продавачи да приемат стандарти и да ги приспособяват към продукцията си, но проблемът в случая е, че три компании предлагат разширение, което да се приеме като всеобщ стандарт. Това е в сериозен разрез с принципа за неутралностна Консорциума.
А и замислете се как работи DRM: идентификация на четеца, автентизация и контрол на достъпа, вградени във всеки слой. Подсигуряване на входа и изхода, за да се знае, че нищо няма да бъде копирано.
Всеки HTML сървър ще идентифицира своите потребители, само и само, за да пресява достъпа до някакво защитено комерсиално съдържание.
Холивуд отново се изправя срещу реалността. И оправданието отново е, че всеки предпочита да гледа истински продукции пред видеа домашно производство на Youtube, а истинските продукции, както знаем, струват скъпо. Чували сме това оправдание много пъти и това, което никога не стана ясно, е защо Холивуд не пожела да се отнесе към разпространението на тези тъй скъпи свои продукти онлайн по начина, по който се отнася към разпространението им по телевизията. Сиреч, нищо ново за Холивуд по отношение на масовия достъп до продукцията му. Новостите са за нас, крайните потребители, и се състоят в безграничната възможност да бъдем шпионирани и контролирани.

Криптобъдеще | Култура – Брой 7 (2799), 24 февруари 2012

Министерският съвет се вслуша в гласа народен и спря процедурата по присъединяването на страната ни към АCTA, но дискусията около злополучното споразумение като че ли тепърва набира скорост у нас. Съвсем не става дума за обичайните водевилни изпълнения на изпълнителната власт с прехвърлянията на вината от една политическа сила на друга, а за началото на сериозен дебат по темата за авторското право. Макар и закъсняла и, нека си го кажем, ялова, състоялата се на 14 февруари в УНСС кръгла маса „за и против АСТА” е тъкмо такова начало. Според участвалия в нея експерт по авторско право Емил Георгиев, дискусията е протекла в тона на обясняване на отдавна вече обясненото и в отказ от категорично изказване на позиция относно съглашението от страна на участвалите в нея юристи. И все пак, по-добре късно, отколкото никога; и по-добре плахо, отколкото никак, важното е да е на ниво. Не по-малко важно е заплахата, която крие АСТА за свободите и дори суверенитета ни, да бъде доведена до вниманието на огромната маса граждани. Медиите се попрестараха в това отношение, друг е въпросът доколко адекватно обговориха АСТА. Но докато едни продължават да спорят кой доколко е легитимен да подхваща тази голяма тема и колко място в медиите му се полага, а пък други спорят АСТА война на големите правоносители срещу големите от web 2.0 ли е или пък е война на големите срещу малките изобщо, трети се концентрират върху самото обезпредметяване на проблема на технологично ниво. В случая е важно да се каже: технологиите, гарантиращи ни свободата и неприкосновеността в мрежата, не са противозаконни, тъкмо обратното – АСТА е това, което е в противоречие дори с конституцията на страната, която го лансира, САЩ. Защото все още в Хартата на основните човешки права на Европейския съюз се съдържа член, гласящ: „Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговите съобщения.” И защото все още за нарушаване на тази тайна се изисква разрешение на съдебната власт.
Духът на интернет явно окончателно напуска американската си бутилка и жадува най-сетне да се отърси от греховната си връзка с Националната агенция по сигурността на САЩ (NSA). Защото, ако в дните на студената война NSA и по-точно групата, създадена специално да се занимава с прихващане и декодиране на чуждоземни сигнали, са били държавна тайна, то днес тъкмо благодарение на интернет цял свят знае името Форт Мийд и какво се намира там. Светът също така отдавна е наясно и че от самото начало на популяризирането и комерсиализирането на интернет „NSA настоява търговците на софтуер да удостоверят, че всеки техен тежко криптиран продукт притежава и пролука, през която държавата да бърника в данните.” И че ако „търговците не осигурят тази възможност, рискуват да изгубят привилегиите за износ”.
Какъв е отговорът на днешните технологии на това положение на нещата?
Отговорът, естествено, е криптографски.
Най-обичайното и масово разпространено в съвременната мрежа средство е сигурният протокол за трансфер на хипертекст (HTTPS), който е проектиран така, че да осигурява едностранна идентификация в процеса на трансфер, т.е. криптира трафика между нас и сървърите. Идентифицируеми са сървърите, не и ние. Но това е най-ниското ниво на защита. За по-голяма сигурност на комуникациите ползувателите на Linux, например, ползват шифроващия инструмент Pidgin OTR, други ползват Tor. Торентът от най-ново поколение Tribler пък изобщо вече не разчита на „нестабилни основи, като системата от имена на домейни, уеб сървъри или портали за търсене…”, защото „ резултатите от търсенето, които се появяват, когато потребителите въведат дадена ключова дума, не идват от централен индекс, а директно от другите потребители.”
За едни ужас, за други освобождение, криптоанархията, която се е задала, ще превърне интернет в един щастлив пчелен рой, в който никой не е в състояние да контролира и изнудва другия, но е с неограничени възможности да му помага. „Ужасно”, нали?

Спонтанна демокрация | Култура – Брой 5 (2797), 10 февруари 2012

„Не разбирам защо ми спамят служебната поща заради АСТА – да не би аз да съм подписал споразумението?! Тия номера при мен не минават и никакво количество автоматично генерирани мейли не могат да ми влияят за каквото и да било! И сложих филтър.“ – това беше злополучният статус на евродепутат Вигенин, който обиколи като вирус Facebook и предизвика вълна от възмущение. Все пак, той е политик и се очаква да не драматизира ситуациите, в които попада, а да поддържа диалога с общността, която му е гласувала доверие. Дори да сме наясно, че един филтър срещу нецензурни послания често е оправдан при общуване с масите, наличието на мислещи индивиди в тези маси никак не е за подценяване. Коя част от гражданството има отношение към АСТА? Това не са тийнейджъри, пристрастени към пиратския даунлоуд, както вероятно си мислят в парламента, това са web 2.0 предприемачи, журналисти, артисти, хора с някакъв бизнес, зависим от мрежата. Емоционалния изблик на Вигенин изобличава бюрократа, почувствал личния си комфорт застрашен, а не политика, готов да поеме отговорност. Съответно, мрежата реагира с присъщата си незабавност: започват да валят доклади за Facebook профила му. И докато някои граждани се наслаждаваха на възможността за спешно въздаване на мъст, други се възползваха от възможностите за комуникация с тези, от които зависи ратифицирането на ACTA. На 31 януари маркетинговият експерт Борис Луканов написа в блога си, че възнамерява да прати мейл до петте еврокомисии, от които зависи ратифицирането на документа, както и на 12-те наши евродепутати, и призова това да бъде сторено и от други. Текстът на мейла още може да бъде изтеглен от линка, публикуван на блога.
На следващия ден Луканов съобщи за първия получен отговор от William Dartmouth от Британската партия на независимостта с уверения, че нито той, нито съпартийците му имат намерение да гласуват за ACTA. Следват отговори в подобен дух от Christian Engström от Шведската пиратска партия, от представителя на Социалистическата партия и Обединената ирландска левица Paul Murphy, от Clara Fecke от Зелените в Германия и холандския евродепутат Auke Zijlstra от Партия на свободата.
Някои медии веднага отразиха случая. В резултат на този добър пример евродепутатът Вигенин преоткри благото на обратната връзка, извини се и се зае да отговаря на мейлите. Оказа се, че заинтересуваните от работата на Европарламента граждани във Facebook не са ботове, а най-вече членове на групите – „Ние казваме НЕ на АСТА“ и „Маркетинг и уебмастърство. Доколко ефективна е била комуникацията, тепърва ще разберем, по-важното е, че тя може да послужи за пример и на други политици.
Всички ние, например, се надяваме на вменяемостта на началника на отдел Компютърни престъпления към ГДБОП Явор Колев, който наскоро заяви, че „така наречените блогъри и други младежи нямат изобщо представа за какво става дума” и че никакво нарушаване на права няма, а те самите са жертва на интересите на големите телекомуникационни компании. Надяваме се и на вменяемостта на премиера Борисов, който наскоро си позволи да каже в „Панорама” по повод АСТА: „ЕК прати 10 мита… Никой не ги прочете…“ Гражданите, обаче, прочетоха и обстойно коментираха.
Ще завърша с цитат от забележителното есе на предприемача и активист Джоичи Ито, озаглавено „Спонтанна демокрация”, който се надявам да вдъхнови политиците ни за преосмисляне на ролята, която са поели пред обществото:
„В сложните системи ролята на лидера не е да определя посоката и да контролира последователите си. Лидерът поддържа интегритета и служи за посредник на волята на много други, влияейки и комуникирайки с други равни и други лидери. Лидерът е повече посредник (или център) и попечител на процеса, отколкото фигура с власт. Той е катализатор или ръководител на критическия дебат, или на представителите на групата, заета с критичен дебат. Той често е пратеник на консенсуса между отделни пластове в общността. Когато лидерството стане необходимо за развитието на едно мнение или идея относно сложен проблем, информационните технологии могат да доставят бърз ad hoc избор на лидер и представителство на консенсусно мнение в пространен дебат.”

Невиждани маневри | Култура – Брой 4 (2796), 03 февруари 2012

„Кажи НЕ на ACTA. Попречи на ACTA да открадне Интернет. СЕГА.” – това скандираше светът през октомври м.г. когато Обама подписа съглашението с Китай и вече се знаеше, че и Европа ще го стори. Но колцина се питаха в околоновогодишния шок и ужас покрай SOPA/PIPA какво става с АСТА?
Май даже трябва да припомня какво е ACTA. Това е многостранно Търговско съглашение за борба с фалшификатите (The Anti-Counterfeiting Trade Agreement) с цел установяване на международен стандарт в глобалното опазване на интелектуалната собственост. Между наказанията, които ACTА предвижда за нарушителите е и изключване на интернет, а това може да стане единствено след филтриране на локално ниво, събиране на лична информация и предоставянето й на заинтересувани лица, т.е. предполага наличието на централизирана база данни, в която всеки от нас притежава индивидуална интернет идентичност и досие. Вече е ставало дума за изграждане на такава база данни в Европа, т.нар. платформа COPIS, чиято специфика си остава неясна: кой ще има достъп до данните в нея, кой ще има възможността да ги променя и колко време ще бъдат съхранявани? Има ли нещо общо изграждането на COPIS с подготовката на Европа да се присъедини към АСТА? Дали опазването на авторските права не е само повод за необратимото вкарване на света в Бентамовия затвор на една централизирана база данни?
Та значи: след две години съпротива срещу ACTA, изведнъж светът забравя за нея и започва панически да се пита ще подпише ли Обама SOPA/PIPA или няма да подпише? Ще настъпи ли краят на света или не? Всъщност, тия дни бе подписано www.prisonplanet.com/obama-signs-global-internet-treaty-worse-than-sopa.html нещо далеч по-неприятно от SOPA/PIPA. На 26 януари няколко страни-членки на Европейската общност сред които Белгия, Англия, Австрия, Чехия, Дания, Финландия, Франция, България[1], Унгария, Ирландия, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Полша, Португалия, Румъния, Словения, Испания и Швеция, подписаха АСТА съглашението на тържествена церемония в Токио.
До май, 2013 се очаква още няколко страни да го направят, а през лятото АСТА да бъде окончателно ратифицирано. Това ще позволи на собствениците на авторски права да изискват от доставчиците на интернет да действат буквално по тяхна прищявка, без какъвто и да било юридически контрол и това наистина би сложило край на интернет такъв какъвто го познаваме! Страховитостта на АСТА обаче идва не толкова от това, че ще се наложи да си плащаме за забавленията. Проблемът е в технологичната платформа, в тази единна база данни и монопола над това, което ще съдържа тя – личните ни данни.
Може би индикацията, че Европа се готви за нещо такова е предстоящата реформа на правилата за защита на личните данни. Защитата на лични данни само по себе си е нещо добро, но доколко реформата е продиктувана от това и доколко от нуждата за улесняване на „предотвратяването, разкриването, разследването или наказателното преследване на престъпления и свързаните с това съдебни дейности?”
Чувствате се объркани? Питате, защо при наличието на АСТА бяха нужни SOPA/PIPA? За да отвлекат вниманието от Европа, очевидно! Кадер Ариф, докладчикът на Евросъюза пред АСТА подаде оставка без да крие отвращението си, наричайки АСТА юридически съмнителен документ, който ще има огромно влияние над живота на милиарди хора. и че е прокаран от „дясното крило“ на този парламент с цената на „невиждани досега маневри, които включиха темата в дневния ред, преди обществото да може да формира мнение, лишиха парламента от правото на дебат и отнеха възможността за представяне на основателните искания на гражданите.”
Досега ACTA заобикаляше законодателството на САЩ и одобрението на Сената бидейки не закон, а просто съглашение. Но съглашенията са в сила единствено в течение на един президентски мандат, докато въпросите на интелектуалната собственост са залегнали в Конституцията на САЩ и са от компетенцията на Конгреса. А и при положение, че ACTA е просто съглашение, защо ние в Европа трябва да гледаме на него като на обвързващ договор до степен, да търпим намесата на САЩ в законодателствата си?


[1]На правителствения ни сайт може да се види, че решението България, да го стори е било взето още на 11 януари. Оказа се, че това дори е било съобщено в някои медии, но като по чудо останало встрани от общественото внимание.

Краят на глобализацията? | Култура – Брой 2 (2794), 20 януари 2012

Докато на 31 януари американците се отдаваха на празничния си делириум, президентът им подписа нов законопроект за националната отбрана National Defense Authorization Act (NDAA), който упълномощава военните да задържат под стража за неопределено време и дори да подлагат на изтезания всеки, заподозрян в тероризъм. Тревогата от подписването на NDAA се усилва от факта, че на 24 януари предстои подписването в Сената на друг един закон, за „превенция на онлайн заплахи за креативната икономика и кражбата на интелектуална собственост” (PROTECT IP Act или PIPA). Той е двойникът на т.нар. Stop Online Piracy Act (SOPA), внесен в Камарата на представителите в края на октомври м.г.
Не бива да забравяме нито за миг, че макар и с глобална структура, интернет си остава американски проект и чисто меритократски погледнато, американците имат право да споделят със света достиженията си, имат правото и да не го правят, имат дори правото да губят, както вероятно ще се случи с приемането на SOPA/ PIPA. Срещу неговата ретроградност вече протестират утвърдени компании, като Amazon, AOL, Ebay, Facebook, Google, IAC, LinkedIn, Mozilla, Paypal, Reddit, Twitter, Yahoo, WordPress и Wikimedia.
Проблемът, обаче, засяга доста повече хора от web 2.0 предприемачите.
Какво точно ще се случи? Във вида, в който е депозирана черновата, американският закон ще преследва нарушители извън страната (foreign според лексиката на SOPA и overseas според PIPA). Мерките ще се изразяват в изискване към американските интернет доставчици, търсачки и сайтове за платежни услуги да блокират достъпа на потребителите си до сайтовете-нарушители, а такива ще са всички, в които се появи дори само линк към забранено съдържание. На пръв поглед, локален закон ще бъде прилаган локално, само дето обсегът му ще е глобален. Защо? Защото за изпълнението му ще бъде ползвана глобалната структура на интернет – единната система от имена на домейни, което ще рече, че където и да се намирате, каквото и да е поданството ви, вие ще бъдете досегнат от дългата ръка на американския закон и то веднага, понеже мярката е замислена като предварителна – първо ще се прилага, а едва след това ще се разисква целесъобразността й. Това е без прецедент в историята на интернет и може да му сложи край такъв, какъвто го познаваме. Очевидно, САЩ не разчита само на DNS терора. Wikileaks са публикували вече грами за грубата игра на американската дипломация в Испания, резултатите от която станаха ясни съвсем наскоро – на 5 януари т.г. в страната бе приет закон, свързан с авторското право.
Отстрани погледнато, щатското правителство изглежда болно от шизофрения. То живее в паралелната реалност на Холивуд, наблюдава света с очите на Холивуд, вижда враговете си във враговете на Холивуд и защитава ценности, вълнуващи предимно Холивуд. Очакващият подписа на Обама законопроект ще е изцяло в интерес на развлекателната индустрия, чието въплъщение се явява Холивуд; и като че ли всичко извън тази лоби-логика е без значение, щом САЩ са решили да сложат окончателно край на и без това пострадалата си репутация на страна-гарант на демократични ценности и свободи по света. А фактът, че в повод за налагане на терор и ограничаване на свободата се превръща изкуството или поне лековатата му, развлекателна част, е особено неприятен.
Според мнозинството коментатори, законопроектът е безумие дори само заради несъстоятелността си от бизнес и технологична гледна точка. Ако и на старомодната развлекателна индустрия да й изглежда несправедливо това, че web 2.0 мрежите не са в състояние да произвеждат, а единствено дистрибутират краен (разбирайте квантифицируем) продукт, по-тревожното и обезпокояващото в този кръстоносен поход срещу пиратството е, че самият „краен продукт”, който новоприетите закони защитават и на който икономиката на Запада упорито продължава да разчита, е също толкова нематериален в своята същност, колкото де факто са и услугите, с които търгуват мрежите. Завършени произведения или не, един филм, книга, музикален албум винаги ще са нещо много повече от стока. Те притежават и ред неквантифицируеми качества, заради които финансистите ги наричат с термина „нематериални активи“ (intangibles) и са нещо, зависимостта си от което всяка една здравомислеща икономика се стреми да сведе до минимум.

Разстреляй света! | Култура – Брой 1 (2793), 13 януари 2012

Мобилността на живота ни все по-често ни изправя пред необходимостта да се ориентираме в напълно непознати градове и места, да намираме контакт със себеподобните и да координираме усилията си не само в рутинно работни, но и извънредни ситуации, като природни бедствия и революции. В такива случаи много от нас прибягват до услуги, като Google Maps и Google Earth или подобни на тях. В тези услуги се използва технология, наричана Google Street View. Това, което може тя, е да предостави панорамен изглед в детайли от различни точки на планетата и локалната информация, свързана с тях. Стартирала в САЩ през май 2007, Google Street View бързо се разраства и обхваща много други страни. Данните се събират с помощта на специално екипирани леки коли или превозни средства, предназначени за пешеходните и относително непроходими зони. Всяко от тези средства е въоръжено с камери с 360° обхват, глобално позициониращи системи (GPS) и лазерни скенери за отдалеченост. Има и антени за сканиране на безжични мрежи, GSM-и и телекомуникации 3-то поколение (G3). Висококачествените изображения пък са постигнати благодарение на камерите Elphel. Дотук всичко изглежда прекрасно – технологиите отново са в услуга на човека и отварят пред него нови и неочаквани възможности.
Монетата, обаче, си има и друга страна: откакто съществува, Google Street View не спира да създава проблеми. Вече писах за реакцията на германската комисия за защита на личните данни, когато стана ясно, че колите на Google Street View сканират отворените Wi-Fi мрежи в германските градове и събират мейли и друга лична информация на гражданите, без това да е обявено някъде. Тогава Google неловко се опита да обясни случилото се с грешка, за която управата не знаела, но се оказа, че месеци преди това спорната технология за източване на данни през Wi Fi възли е била патентована, а методът – описан в приложение, достъпно на сайта на Американската патентна служба с адреса на Google за обратна връзка.
Изобличена, че събира умишлено данни на нищо не подозиращи граждани, компанията не показа някакво особено разкаяние пред обществото, дори напротив, безпринципният отговор на Сергей Брин тогава бе, че „…всяка една успешна организация е донякъде арогантна.“
Навярно си спомняте също и случая, когато, в желанието си да предизвика разследване на високо ниво, служител от американската комисия за защита на потребителите повтори маршрутите на колите на Google Street View през Вашингтон, окръг Колумбия, и установи, че много от членовете на Конгреса, в това число и председателката на подкомисията по разузнаване към Камарата на представителите Джейн Хармън, ползват некриптирана Wi-Fi връзка и поради това е почти сигурно, че Google разполага с лична информация за конгресмените.
Всъщност, болните въпроси, свързани с Google Street View, май съвсем не са единствено свързани с данните, с това доколко лични са те, доколко са собственост и чия. Историята около Google Street View напоследък доби направо извратен характер с едно ново приложение, с една игра. Да, игра! Холандската рекламна агенция Pool Worldwide превърна инструмента за навигация в шокиращ „шутър от първо лице”* – Google Shoot View – в която играчът, “въоръжен” с автомат М4, може да „прочиства” града от минувачи, деца, полицаи, да изучава и стреля за забавление по съседите си. Засега Google демонстрират свян и се съобразяват с общественото мнение. Забранили са на Pool Worldwide да ползват Google Street View под предлог нарушение на лицензионните условия. Всички, обаче, сме наясно, че това е временно, духът на агресията спрямо себеподобните вече е изпуснат от бутилката и няма връщане назад – въпрос на време е, под една или друга форма, епидемията Google Shoot View да се разрасне. А епидемично разрастващите се мании за едни са добър бизнес за други. И както вече знаем, „… всяка една успешна организация е донякъде арогантна.“
*shooter – стрелец (англ.)- „firstpersonshooter” или „стрелба от първо лице” е игра с реалистична симулация за стрелба с огнестрелно оръжие по цел от гледната точка на играещия.