Всички сме затворници | Култура – Брой 43 (2791), 16 декември 2011

На 17 декември редник Брадли Манинг навършва 24 години. На 16 декември, във Форт Мийд, Мериленд, след година и половина затвор при тежки условия, той най-сетне ще бъде изправен пред военен съд. За тези, на които името на Манинг не говори нищо: това е американският войник от Десета планинска дивизия близо до Багдад, арестуван през май 2010 в Ирак за това, че е присвоил и споделил с неоторизиран източник (WikiLeaks) информация, засягаща националната сигурност на Америка. Благодарение на него стават достояние на света 250 000 дипломатически грами, видеа от ударите на Американските военовъздушни сили над Ирак и Афганистан, архиви от Гуантанамо, разкриващи истината за този затвор, а също и шокиращото видео „Съпътстващи убийства”, на което светът видя как американски войници разстрелват от хеликоптер журналисти на Ройтерс, а след това и баща с две деца, спрял с колата си, за да помогне.

За разгласяването на ето такива „държавни тайни” над Манинг са надвиснали 22 обвинения между които и „подпомагане на врага”, за което според американския военен закон се полага смърт.

Песимистите виждат дори в избора на дата за процес особеното отношение на Американската държава точно към този затворник. Целта е всички, които в бъдеще ще дръзнат, да „подпомагат врага”, да бъдат сплашени. Поддръжниците на редника обаче не са никак малко и са доста активни. В деня на процеса на много места в Америка ще има демонстрации в негова защита, а 17 декември е обявен за Международен ден за солидарност.

„Ние всички сме Брадли Манинг”! – това е лозунгът, който издигат те и има защо – наскоро американският Сенат гласува правото на военните да задържат всеки гражданин, дори бегло заподозрян във връзка с терористи. И притеснителното е не толкова, че президентът може и да не наложи вето на този закон, колкото че такъв изобщо се разисква.

Като че ли за да доподреди пъзела от събития, свързани с покушения над свободата, на 1 декември, дни преди Международния ден за правата на човека, Wikileaks обяви своя нов проект, наречен „Шпионски файлове„. Той тепърва ще разкрива подробности за една цяла нова индустрия, набрала скорост след 11 септември, 2001, обхванала 25 държави и превърнала се вече в норма – масовото подслушване.

Всички вече сме наясно, че правителствата на много държави са сред клиентите на специализирани в областта на наблюдението частни компании. Доставчиците на телекомуникационни услуги дори не чакат да бъдат поканени – сами предлагат помощта си. Тези интересни (и крайно нерегулирани) отношения между частен бизнес и държавна власт обаче имат голям залог – това вече не са отделни дисидентстващи представители на интелектуалния елит или опоненти на някой режим, това са цели нации. Очевидно, при съвременното развитие на технологиите това е възможно. Компютрите, телефоните, цялата техника от ежедневието ни се обръща срещу нас, своите собственици, и може да послужи за локализирането и идентифицирането ни, за информирането за навиците и дейността ни, за прихващане на комуникацията ни, лична и служебна с всички възможни последствия от това. Това, което тепърва трябва да се случи е съпротивата.

В официалния форум на Wikileaks могат да се видят дискусии свързани с дейността на германски фирми за софтуер, предлагащи услугите се на тиранични режими от Третия свят, с всичките повече или по-малко предвидими упреци към Германия като недоотървал се от агресивните си навици завоевател от недалечното минало. Всъщност, изобщо не става дума за възраждане на германския или някакъв друг райх чрез технологиите, за колонизиране на по-малко развитата част от света от по-развитата. Ето, дори Америка вече не прави разлика между собствените си граждани и набедените за терористи по подразбиране граждани от Близкия изток. Става дума като че ли за нещо съвсем друго, за глобален тоталитаризъм от нов тип в който нациите са без значение.

Каква е перспективата в България в момента?

На сайта „Биволъ” четем, че измежду вече публикуваните 287 документа на Spyfiles липсват такива от български фирми, но има информация, че „чуждестранни фирми аутсорсват разработка на шпионски софтуер и в нашата страна”.

Добре би било да не приемаме това предупреждение с присъщата ни апатия.

 

Инфокалипсис | Култура – Брой 42 (2790), 09 декември 2011

Когато преди повече от година се появи новината, че Търговският регистър ще става платен, коментарите бяха много, както и предположенията относно причината за това.  Въпреки официалния си статут, с безплатността и вседостъпността си ТР не би могъл да не се отрази на бизнеса с данни, така че едно от предположенията бе за вероятния интерес от провала на регистъра на компании, търгуващи с фирмена информация, като Сиела, Апис, Дакси, Лакорда. Ако някой се чуди що за бизнес е този с данни и дали е доходен, ето ценоразписа на Сиела:
Годишен абонамент с месечна актуализация на DVD – 1008,00 лв.
Еднократно закупуване на DVD с актуална информация – 234,00 лв.
Абонамент за една година за ползване Оn-line – 948,00 лв.
Абонамент за един месец за ползване Оn-line – 222,00 лв.
Макар да става дума за съвсем различни неща, в случая с регистъра за държавна институция, а в случая с частните компании – проприетарен информационен продукт, структурирана база от данни, които компаниите са откупили със собствени средства, съдържанието е едно и също. Но в такъв случай би следвало битката да е не между държавата и някоя от компаниите, а помежду им.
Ето защо имаше и друго подозрение: регистърът става платен, за да бъдат затруднени разследващите журналисти. Но нали остава достъпна информацията в съдилищата? Всеки, който иска да провери актуалното състояние на някоя фирма, би могъл да отиде в съответния окръжен съд, където е регистрирана, и да го направи. Макар, вярно, това няма да е анонимно, прозрачността би била двустранна – информацията, от една страна, а от друга – личността, желаеща да разследва. Освен това, като се имат предвид качествата на чиновниците, обслужващи подобни архиви, няма да е и лесно. Да не говорим, че не е ясно проверка в кой съд или регистър би помогнала на едно истинско разследване – там, където следите на истинските престъпления са заметени от акционерни дружества и офшорни компании.
Това предположение като че ли също отпадна, дори и с едно на ум, че ако вписванията започнат да се извършват единствено и само по електронен път, справката с хартиен носител ще изчезне като алтернатива завинаги.
Това, общо взето, бяха мислите ми и когато преди седмица предприех търсене из Регистъра, а той просто взе, че излезе от строя. Не можах да получа достъп цели два дни, очевидно поради срив. И очевидно този срив е бил повод и за статията от 28 ноември във вестник „Банкеръ“, озаглавена повече от откровено: „Търговският регистър пред режисиран срив”.
Тя съдържаше признанията на анонимен източник за злоупотребите, които се извършват в това хранилище на данни, чийто официален статут уж гарантира неприкосновеността на фирмената ни информация.
И така, какво се случва: фирми сменят собствениците си, без те самите да подозират това; акционерни дружества могат да се сдобият със „съдружници“, за които не са и чували; а компании да сменят партидните си номера или направо да бъдат обявени за несъстоятелни. Статистически по-често това се случва на компании, чието имущество включва някой апетитен терен.
Оказва се, че в момента чисто технологично системата не предвижда обозначаване на това кой, кога и какви промени е направил във фирмените партиди. Гарантираната анонимност на длъжностните лица по регистрацията, извършили неправомерни вписвания, ги прави недосегаеми пред съда, затова пък ги подлага непрестанно на изкушения.
Видите ли, в същото време анонимността на вашето, най-вероятно журналистическо, ровене е проблем. Прозрачността в общуване с държавата е едностранна.
Търговският регистър е пред срив, това е ясно, но като че ли не само не бърза да рухне, но и се разкапва в синхрон с кадровите промени и с темпа на похарчване на милионите левове за електронна държавна администрация. А електронният хаос, пред който са изправени частните предприемачи у нас, е такъв, че пред него ужасяващите ги доскоро зали и гишета в Агенцията по вписванията започват да изглеждат безобидни.
Озаглавила съм колонката „Инфокалипсис”. Киберпънк авторът Тимъти Мей употреби за пръв път тази дума-портманто през 80-те, но днес и тук смисълът й е повече от ясен. Случващото се с Търговския ни регистър може спокойно да бъде наречено „инфокалипсис” в предвкусване на това, което ще се случи и с Държавата? Не само нашата, а изобщо.

Културата е бъдеще | Култура – Брой 41 (2789), 02 декември 2011

Всяка година през ноември от 2008-а насам в град Авиньон се провежда международен форум, събиращ ключови фигури от областта на културата и икономиката, както и експерти от областта на т.нар. креативни индустрии, за дискусии върху икономическите аспекти на културата, неотделимостта й от живота на обществото и спецификата й като занятие за много от членовете му.

На 19 ноември на тазгодишния форум, провел се под надслов „Culture is Future“ („Културата е бъдеще”), комисарката Нийли Крус изнесе реч, озаглавена „Кой храни артистите?”
За огромно всеобщо удивление, тази реч разкритикува съществуващата система за защита на авторски права като не гарантираща признание и възнаграждение тъкмо на тези, на които се дължи прогресът. Милионите, инвестирани в борбата срещу пиратството, по някакви причини не само не се отразяват на битието на творците и качеството на сътвореното от тях, но и имат за ефект все по-силна съпротива от страна на обществото, за което думата „копирайт” вече е синоним на полицейщина и ретроградност.
Животът на артиста е труден, кризата го направи още по-труден. Нека се върнем при основите и изградим система за признание и възнаграждение, в чиято сърцевина са интересите на артистите и творците. – казва Нийли Крус и напомня, че авторското право не бива да се превръща в обсесия.
Макар такава една реч в момента да звучи утопично, окуражаващото е, че все пак се признава несъстоятелността на съществуващата копирайтна система в ситуацията на цифровизация и глобализация.
Какво следва? – бихме се запитали. Може да се очаква всичко, казват експертите, от „криейтивкомонизация” на авторското право до захранване на съществуващата рамка с анаболите на ACTA.”
Дни след речта на Нийли Крус, обаче, последва епохална новина. Макар и не точно свързана с благоденствието на артистите, тя говори за адекватното отношение на Съда на европейския съюз към свободното разпространение на съдържание. Става дума за точещото се от 2004 г. дело между Scarlet Extended SA, доставчик на интернет услуги, и SABAM, белгийско дружество за управление на авторски права. Претенциите на SABAM се отнасят до разпространението чрез „peer-to-peer“ мрежи на защитени музикални произведения. На 24.11 т.г. делото приключи и то в полза на доставчика.
За да подчертая важността на случая, може би трябва да припомня какво е р2р мрежа. Това е средство за споделяне на съдържание, чиито технологични предимства се състоят именно в децентрализацията и липсата на йерархия между отделните й възли, а оттам и на контрол над трафика за сметка на по-добрите показатели при търсенето и скоростта на изтегляне на съдържание. Искането на SABAM към доставчика Scarlet бе да влоши на собствени разноски (с инсталиране на сложна и скъпа апаратура) качеството на собствените си услуги, в това число и трансфера на файлове от репертоара на SABAM, под заплахата от имуществени санкции.
В крайна сметка, Съдът отказа да допусне подобна мярка.  Защото:
– въпросното разпореждане задължава Scarlet да упражнява активен контрол на всички данни на всеки от своите клиенти, а това е несъвместимо с Директивата за електронната търговия.
– засяга правото на защита на личните данни на клиентите, защитено от Хартата на основните права на Европейския съюз.
– нарушава свободата на стопанската инициатива на Scarlet.
– нарушава свободата на обмена на информация, тъй като е възможно тази система да не разграничава добре незаконното от законното съдържание.
Добри новини от Европа! А как е при нас? Буквално докато пиша това, из локалната мрежа отеква вопълът на поредното посегателство на ГДБОП над софийски торент тракер. От прессъобщението на страницата на МВР, служещо за източник на всички медии, отразяващи случая у нас, се разбира, че акцията е проведена съвместно с Българската асоциация на музикалните продуценти(БАМП). Кой е тракерът и кое точно е засегнатото произведение, кои са засегнатите правоносители и как точно БАМП ги представлява, можем само да гадаем, докато междувременно нищо не ни пречи да ползваме други торент тракери, които ГДБОП не преследва.
Очевидно в България борбата срещу нарушаването на авторското право е прикритие на установяването на монопол върху разпространението на съдържание и това не притеснява никого.

Цената на безпристрастността | Култура – Брой 40 (2788), 25 ноември 2011

Тия дни всички ние, потребителите на Wikipedia, се сблъскваме с нещо дразнещо: при зареждане на страницата текстът се отмества надолу, извън зрителното ни поле, а на негово място се появява голям банер с лика на Джим Уейлс, призоваващ ни да направим своето дарение за фондацията му сега! Причината: в ход е ежегодната Wiki кампания за набиране на средства.
Защо ли Уейлс си мисли, че може да постигне с това нещо повече от блокиране на банера? Сигурно защото все повече сме тези, които не можем без Wikipedia. Много от нас ще дадат своите пет долара и нито ще се интересуват за какво точно Джим Уейлс ще ги похарчи, нито що за личност е той.
Няма да са малко и тези, които няма да го направят. Заради дразнещия банер, а и заради напастта, наречена deletionists („изтривачи” от „delete” – „изтривам”). Това е тази част от редакторския екип на Wiki, която, за разлика от inclusionists („включвачите”), е привързана към премахването на статии под предлог маловажност или че служат на нечии лични промоционални цели.
Има ли по-голям проблем за Wiki от „изтривачите”?
Влиятелният сайт The Register излага друга гледна точка и тя е свързана с финансовата страна на нещата. Wikimedia Fondation е организация с нестопанска цел и е освободена от данъци, а Wiki – плод на колективни, безкористни усилия, което се явява и гаранция за неподправеността на информацията в нея.
Така че препирните между „изтривачи” и „включвачи” и жертването на една или друга статия в името на личната амбиция са нищо в сравнение със злоупотреба с неутралността на цялата енциклопедия, до което може да доведе някое по-щедро дарение. Да си спомним например 1.35 милиона, дарени през 2008 от Роджър Макнами, един от най-едрите предприемачи в Силициевата долина, собственик на Elevation Partners и инвеститор в интелектуална собственост.
Обстоятелствата около това дарение си останаха неясни – първоначално то бе анонимно, после се разчу из мрежата, после пък бившият изпълнителен директор на Wikimedia, Дени Уул, изнесе още детайли на блога си, в това число и за прочутия обяд на Уейлс в компанията на служител от Elevation Partners на стойност $1,300, за който фондацията трябваше да плати, както и за предложението на Боно, да, същият Боно от U2 и акционер в Elevation, да бъдат освободени доброволците от Wiki и да бъдат наети на тяхно място професионални редактори. Спомняте ли си историята с началото на Wiki и нейния действителен основател, д-р Лари Сангер? Той не беше ли принуден да си тръгне само защото бе решил, че професионално положеният от него труд заслужава възнаграждение?
Тази година пък Wikipedia получи половин милион от Сергей Брин, основателя на Google, и това е логично: повечето от нас ползват Google за изходна точка на търсенията си дори когато става дума за търсене в Wiki. Но пък и много от нас вече се питат: какъв е смисълът от моите $5, ако нечий милион поставя под въпрос независимостта на начинанието?
Та ето така стоят нещата с независимостта, а оттам – и с безпристрастността на Wikipedia.
Как стоят нещата с българската част от нея? Доста зле, бих казала. Трудно може да се каже кое надделява: дали злоупотребата със сайта за лични промоционални цели или най-обикновената небрежност, но ако това може да е утешение, едва ли са парите.
Всъщност, знае ли се? За илюстрация на съмненията си ще ползвам един единствен, но щедро обговорен у нас и по света случай, в който ставаше дума именно за пари, за някакви си $50 000. Става дума за „откритата” от Кирил Кадийски поема на Блез Сандрар „Легенда за Новгород”, която бе после продадена за споменатата сума на колекционер. Случаят е отбелязан в раздела „Полемики” на статията за Кадийски, но така, че само биват посочени някои несъответствия, разколебаващи увереността за оригинал, като в същото време е пропуснато най-сигурното доказателство за фалшификат – компютърният произход на шрифта „ижица”, на който е напечатана книгата.
Драги редактори, при положение, че в мрежата има изобилие от информация по случая, в това число и доказателство черно на бяло от шефа на фирмата, в която е работила дизайнерката на шрифта, логично е да очакваме да поправите грешката си.

Блестящо сътрудничество | Култура – Брой 39 (2787), 18 ноември 2011

Тази седмица таблоидите ни зарадваха с прекрасна новина, дошла право от пресцентъра на МВР: американското Федерално Бюро за разследване и нашето Вътрешно министерство се обединяват за борба с организираната престъпност и с корупцията на всички нива. Приоритетите на това тяхно сътрудничество, обаче, ще са в областта на предотвратяване на киберпрестъпления. Ще се полагат специални усилия в борбата с финансовите измами в интернет, кражбата на самоличност и лични данни, с детската порнография и с международния тероризъм. За целта ръководството на ФБР ще изпрати в България агент, който да работи заедно със служителите от сектор „Компютърни престъпления“ към ГДБОП – МВР.

Под закрилата на такъв могъщ тандем със сигурност ще спим спокойно. Може би от време навреме някои от нас ще се сещат и за някои специфични периоди от историята, като например за 50-те години на миналия век в САЩ, когато дейността на ФБР далеч не се е ограничавала единствено с преследването на престъпници. Колко привързани са били длъжностните лица под директорството на Едгар Хувър към следенето на лидерите на движенията за граждански права – левичари, феминистки, борци за правата на черните, на дисидентите и влиятелните личности (и на техните близки), на обикновените граждани, позволяващи си да критикуват съществуващия социален ред. И колко охотно са били използвани технологиите за тези цели. За шпионски цели е била създадена дори специална програма, така наречената COINTELPRO, (съкращение от „COunter-INTELligence PROgram, „контра-разузнавателна програма”), включваща съмнителни от гледна точка на закона практики, като домашно наблюдение, подслушване на телефони, анонимен тормоз, фалшифициране на информация с цел дискредитиране пред обществото.
Но какво значи законът за ФБР? ФБР е законът!
Като стана дума за закони и за технологии, забележителен е т.нар. CALEA (Communications Assistance for Law Enforcement Act) или Закон за комуникационната помощ при правоналагането, приет през 1994. Причината: технологичният бум в телекомуникациите. Целта: чисто практически да се улесни и дори гарантира следенето. Вграждането на особен вид интерфейси в телекомуникационната техниката се вменява на производителите й и на доставчиците на телекомуникационни услуги като задължение. Това автоматично ги превръща в пасивни сътрудници на разузнаването, тъй като прави възможно прихващането на сигнали за целите на правоприлагането (и за какви ли не още) без тяхно участие в реално време.
И тъй като изискването да се сложат съвместими с целите на CALEA интерфейси налага компаниите да подменят хардуера и софтуера в системите си с нов, а това е свързано с разходи, американският Конгрес предвижда финансиране за един определен период от време на тези разходи с пари от бюджета. Гражданите в Америка сами заплатиха подслушването си.
Това, обаче, съвсем не е всичко! През 2007 ФБР похарчи няколко десетки милиона и за системата DCSNet (Digital Collection System Network). Тя, както може да се предположи от името й, се занимава със събиране, съхраняване, индексиране и анализ на комуникационни данни, позволявайки директен достъп до наземния и безжичен трафик.
Може би трябва да посветя няколко думи и на местния партньор на ФБР, нашето Министерство на вътрешните работи, макар че какви ли следва да са те след изказването на настоящия директор на ФБР, Робърт Мълър, за уважението, което заслужава то в борбата срещу корупцията във всичките й форми?
Дори и да не сте пряк потърпевш или заинтересуван от темата, дори и да не сте стигнали до грами на wikileaks, маркирани с ID, съдържащо в себе си думичката „SOFIA” , напоследък не може да не сте попадали на широко разпространеното в мрежата изказване на бившия посланик Пардю относно корупцията у нас, а именно, че тя е чудовищна и на всички нива.
Не се впрягайте! Важното е, че, по думите на Мълър, сътрудничеството между ФБР и МВР е по-добро от всякога. А и влиза ли ви в работата по какъв начин една американска служба ще изпълнява задълженията си към Америка в един все по-трудно предвидим район?

Лица срещу маски | Култура – Брой 38 (2786), 11 ноември 2011

Моето лице не е ничия фирмена тайна… – тези думи на виенчанина Макс Шремс цитираха масовите медии тия дни, в това число и някои наши.  Поводът: Шремс, който е студент по право и притежател на FaceBook профил, е решил да съди компанията заради незаконните неща, които прави, а именно да съхранява и обработва информация на потребителите си, да им съставя обемисти досиета, надхвърляйки в това отношение дори каноничните примери за незачитане на личната неприкосновеност, КГБ и ЦРУ. В добавка на това и напълно в разрез с европейските закони, компанията затруднява потребителите си по всякакъв начин да изискат и получат събираната за самите тях информация, а ако все пак благоволят да я предоставят, проявяват престъпна небрежност при съхраняването и транспортирането й.
Вече на всички ни е ясно, че с личната ни информация се търгува. Социалната и уж обществена уеб отдавна служи на лични бизнеси и користни интереси, но едва напоследък стана ясно и нещо друго – доколко ефективни могат да бъдат същите тези комерсиализирани и наблъскани с шум и спам виртуални мрежи при организиране на мащабни и не съвсем мирни действия в реалността. Това тяхно качество изправи още един играч на сцената, Държавата, с нейната дълга сянка – разузнавателните агенции и всевъзможните служби за сигурност. Нещата започват да изглеждат по Оруеловски зловещи, а играта – по-сложна и с по-непрозрачни правила от всякога.
Ето по този повод как Associated Press представя ситуацията с FaceBook и изобщо със социалните медии: В един безименен индустриален парк във Виржиния, в една безлична тухлена сграда, ЦРУ проследява около пет милиона туита дневно.
В Центъра за отворен код на агенцията в МакЛийн пък, екип, наричан „отмъстителните библиотекари”, също се е задълбочил над Facebook статуси, вестници, новинарски телевизионни канали, локални радиостанции, интернет чатове, прихванати тайно телефонни разговори – всичко и навсякъде, на всички езици, до което някой може да има достъп или свободно да сподели.
Благодарение на тази си новопридобита компетентност ЦРУ успява да предостави на Белия дом нещо като „синоптична” прогноза в реално време за районите, в които евентуално се очаква да се случи нещо, примерно в района, където, след атака на морски тюлени, е бил убит Бин Ладен, и да се ангажира с прогноза дали Средният Изток е узрял за бунт. Този отдел е създаден по препоръка на Комисията 9/11 като приоритет в борбата с тероризма, така че напълно може да се вярва на Дъг Накуин, директора на този център, който твърди в едно свое интервю за Associated Press, че в центъра отдавна са наясно, че социалните медии в Египет могат да се окажат важен фактор и заплаха за режима. И че са разбрали преди всички, че революцията се е задала, просто никой не можел да каже точно кога ще избухне.
Дали тази ефективност на социалните мрежи в организирането на бунтове не е причината, поради която напоследък на масмедиите им е позволено да се занимават толкова с тях? Може да звучи параноично, но мащабната дезинформация тепърва предстои.
Дали плъзналите тези дни из интернет обръщения към гражданите на света уж от страна на прочутите Anonimous за намерението им да хакнат Facebook на пети ноември[1] не са част от опита да бъде дискредитирана мрежата като инструмент на революцията?
Това е нашият свят сега. Ние съществуваме без националност, без религиозни пристрастия. Ние имаме правото да не бъдем надзиравани, дебнати, използвани с цел нечия печалба. Ние имаме правото да не живеем като роби.
Ние сме анонимни.
Ние сме легион.
Ние не прощаваме.
Ние не забравяме.
Очаквайте ни.
Така завършва това обръщение на Anonimous, които, в интерес на истината, в момента имат по-насъщни проблеми за решаване, свързани с отвлечения от мексиканския наркокартел Сета техен член. Пети ноември мина, Facebook продължава да съществува. Опитва ли се някой да свали маската на Anonimous и да впише в „профила” им, че са лъжци?


[1] Пети ноември е денят, в който Англия си спомня за Барутната афера, застрашила Британската империя през 1605 с фойерверки и топовни изстрели. Гай Фокс, под чиято маска Anonimous крият лицата си, е символът на тази афера и изобщо на антиправителствените заговори

Относно свободата | Култура – Брой 37 (2785), 04 ноември 2011

На 29 октомври интернет навърши 42 години, а това е добър повод за размисъл на тема свободата в мрежата. Конкретно: на 12 октомври т.г. бе публикувано официалното становище на Европейският надзорен орган по защита на данните (ЕНОЗД) за влизане в сила на предложението от 24 май т.г. на Европейския парламент и на Съвета за регламент на правата на интелектуална собственост. Това предложение засягаше условията и процедурите за действие от страна на властите в случаите, когато има подозрение за нарушаване на закона за интелектуалната собственост на територията на Европейския съюз, и имаше за цел да доведе до подобряване на вече установената правна рамка.
В точка 8 от увода на този документ пише:
Въпреки че не е изрично посочено в текста на предложението, при разглеждане на … приложения стандартен формуляр за кандидатстване от притежателите на права се оказва, че процедурите, установени от Предложението, могат да включват обработка на данни за заподозрените в нарушаване на правата на интелектуална собственост физически личности и организации. ЕНОЗД подчертава, че данните на заподозрените в престъпления се считат за чувствителни данни, което изисква специални предпазни мерки при обработка.
По-нататък в документа става дума за съхраняване на въпросните формуляри в една централна база данни, която ще бъде наречена COPIS и която все още е в своята подготвителна фаза. COPIS ще бъде централизирана платформа за обмен на информация по време на операции в случай на нарушение на авторските права. Целият обмен на данни, придружаващи документите и уведомленията на оторизираните лица в държавите членки, ще намери мястото си в COPIS.
Огромната маса потребителите на интернет, обаче, трябва да настояват Европейската комисия да обясни възможно най-подробно спецификата на тази база данни COPIS, която възнамерява да създаде и която ще съдържа чувствителната лична информация на заподозрените в нарушаване на интелектуални права. А именно: трябва да бъде обяснено кой ще има достъп до тези данни, кой ще има възможността да ги променя и колко време ще бъдат съхранявани.
ЕНОЗД, който е отговорен пред евроорганите за ненарушаване на законите за защита на личните данни, твърди, че е в готовност да помага на Комисията да създаде „удобна за опазване на данните“ база (data protection compliant), но не ще и дума, че всеки достатъчно квалифициран ползувател на интернет сред нас би се притеснил, че отново всички сме в ситуация „виновни до доказване на противното”.
Каква е ситуацията у нас? В околоизборната надпревара по демагогия е трудно да се правят прогнози, но от Интернет общество – България са се постарали да зададат въпроси относно регулацията и свободите в интернет на кандидат-политиците. Отговорите на трима от тях (Кунева, Калфин и Плевнелиев) могат да бъдат прочетени на сайта на Интернет общество и да се види, че най-привързан към регулацията на Интернет и най-конкретен в намеренията си измежду тримата е Росен Плевнелиев.
Годишнината, обаче, си е годишнина. Трябва да ни зарежда с положителни очаквания и да ни вдъхновява за действия. Един смислен начин да се отпразнува рожденият ден на мрежата бе инициативата Освободи Интернет, целяща да събере максимален брой частни лица и компании, които да направят безжичния си интернет достъпен за всички на датата 29 октомври.
На мрачния глобален и локален фон, обаче, слоганите на тази кампания звучат леко наивно и подвеждащо оптимистично. Комплексният проблем за свободата в интернет надхвърля чисто технологичната представа за отворени рутери и изключени „файъруоли” и при все, че идеята е добра дори само заради това, че подчертава за пореден път зоната на неминуемия сблъсък в хода на прогреса – нуждата от техническа мощ и отвореност, противопоставена на комерсиалните ограничения. По-адекватен за отпразнуването на рождения ден на Интернет ми се вижда друг един слоган, обикалящ тия дни мрежата: „Кажи НЕ на ACTA*. Попречи на ACTA да открадне Интернет. СЕГА.”
Това – по повод церемонията по подписването в началото на октомври т.г. в Токио от редица страни на съглашението. Европа, Мексико и Швейцария все още не са го подписали, но присъствието им на церемонията, според осведомителни агенции като Ройтер, „потвърждава готовността им”.
 *ACTA е Търговско съглашение за борба с фалшификатите (The Anti-Counterfeiting Trade Agreement или ) – многостранно съглашение, целящо установяване на международни стандарти в опазването на интелектуалната собственост. В широкия обхват на ACTA влизат и правомощия по опазване на Интернет от пиратството.

Интернет на помощ | Култура – Брой 36 (2784), 28 октомври 2011

Ако искате да разберете с какво са се сблъскали десетките хиляди живеещи извън страната ни сънародници в предизборните месеци и дни, достатъчно е да посетите сайта „Искаме да гласуваме”, за който писах още в началото на сезона. В момента той е нещо като хроника на тяхната борба с Министерството на външните работи, което не само не ги е улеснявало в упражняването на гарантираното им от конституцията право на вот, но като че ли им е пречило с неочаквани и необосновани претенции.
Първата претенция на МВнР е относно електронните формати на подаваните заявления за гласуване. Оказва се, че изискването е заявлението да е само и единствено в електронен формат PDF. В Изборния кодекс няма подобно изискване, а освен това, от съществено значение е и фактът, че съхраняването на документи в PDF формат изисква съответните (не безплатни) хард- и софтуер, както и известни умения, т.е., в разрез е с изискването на Изборния кодекс гражданите да бъдат облекчени.
Следващата претенция на Министерството е дори още по-изненадващо нелогична: оказва се, че в германските градове Хамбург, Дармщат и Магдебург няма да бъдат образувани секции. Причината: нужни са минимум 100 заявления. Това е абсолютна новост за гражданите, защото на сайта на МВнР от месеци стои информация, че в тези градове, както и в още три, са достатъчни и 20 заявления (по чл. 44 на Изборния кодекс). Според закона, няма разлика между видовете консулства, но според МВнР явно не е така. МВнР, обаче, нито дават обяснения защо тълкуват закона по този начин, нито бързат да обновят информацията на сайта си, въпреки вдигнатия в българските медии шум.
Следващият гаф е липсата в публикуваните от МВнР списъци на много от заявителите, въпреки коректно подадените им заявления. Вместо извинение и поправяне на грешката, следва нов гаф: над 1500 заявления в списъка на гласуващите в чужбина са дублирани – съвпадат трите им имена, секцията за гласуване в чужбина и адресът им в България.
Може ли целият този хаос да стане още по-лош? Оказва се, че да. В грубо нарушение на Изборния кодекс и Закона за защита на личните данни, МВнР публикува в интернет списък на всички заявители от чужбина (над 36 000!) с техните адреси в България. Отново не следват извинения. Файлът е премахнат от сайта на МВнР, за да се появи отново там без предупреждение дни след това.
Независимо че настоящите избори са поредният откровен фарс и много от нас не са сигурни в собственото си отиване до урните, не може да не се питаме – а каква е алтернативата пред нашите сънародници в чужбина? Ще се примирят ли с невъзможността да гласуват или нещо ще предприемат? Всъщност, нещо вече е предприето и то с помощта на интернет. В последния ъпдейт на сайта на Обществените съвети на българите в чужбина  с дата 21 октомври се съобщава новината за пилотен електронен вот за избор на Преходни обществени съвети, който ще се състои от 23 октомври до 3 ноември. Гласуването може да стане през личния FaceBook профил на всеки, като тайната на вота и възможността всеки гласоподавател да провери дали гласът му е бил преброен правилно се гарантира технически от системата HeliosVoting, използваща публичен, отворен код.
Преди да завърша с това за какви точно Преходни обществени съвети става дума и какво точно ще вършат те, редно е да вметна няколко думи за инициатора – Обществените съвети на българите в чужбина.
Тези Обществени съвети са независими изборни органи, които работят на обществени и доброволни начала. Целта им е да защитават интересите на българите по света напълно безкористно и независимо от държавните организации.
И така, за какъв точно вот става въпрос? Този вот няма нищо общо с проведените току що у нас избори, а близостта на датите е с практичната цел – да се използват опашките в посолствата за агитация и за сондаж за мнението на гражданите, дали одобряват идеята за такива временни комитети, които да организират следващите парламентарни избори. Дотогава се очаква комитетите да зафункционират законно и да се намесят в организацията на изборния процес, като настояванията ще са конкретни: за електронно гласуване, за повече секции, за отделен многомандатен избирателен район в чужбина, за регистриране на гражданите по настоящ адрес и изобщо – за всичко онова, което ще предотврати недоразуменията, допуснати от МВнР на тези избори.

Окупирай Виртуалното | Култура – Брой 35 (2783), 21 октомври 2011

Всички успяхме да забележим това: нещо започна да се случва със света. След зимата на гръцкото недоволство и арабската пролет, последваха европейското лято на отчаянието и палатковите лагери в Тел Авив, а също така и вълненията след корупционните скандали в Индия и къде ли още не. Ако има нещо общо между тези събития, то е, че те бяха инициирани и координирани във виртуална среда, за да се случат в реална.[*] Кулминацията на тази вълна, обаче, тепърва като че ли предстои и признак за това е обхваналото света на 15 октомври движение Обединени за глобална промяна (United for global change). То е глобалното продължение на започнала на 17 септември в Южен Манхатън локална мирна демонстрация Окупирай Уолстрийт (OccupyWalstreet).
Що за движение е това? Има ли си предистория? Има и тя е свързана с интернет. Инициатор е канадската група Adbusters, известна още от 90-те с громящото рекламната индустрия и комерсиализирането на IT сферата едноименно електронно списание.
Солидарни с Adbusters саи прочутите хакери аnonimus с все последователите си. Тук са и Wikileaks, и левичарите от NYC General Assembly, и U.S. Day of Rage. Това окупационно движение, обаче, не е нито ляво, нито популистко дясно, нито пролетарско, нито анархистко, нито хипи, нито пък е движено от някаква еуфория, подобна на тази през 60-те. Това е движение на здравомислещите. На тези, които работят, плащат данъци, грижат се за децата си и са готови на всичко, за да опазят бъдещето от изпадналите в делириум играчи на Уолстрийт. Тези окупации вече се случват на много места в света, без да са предвождани от лидери и без изрично да е посочена стратегия за постигането на големите цели – изменение хода на глобалната икономика, което отново поставя въпроса дали не става въпрос за поредното подобие на флашмоб – безцелно стълпотворение на хора, жадни да създават турбуленция в медийното пространство в замяна на своите петнайсет минути, пък макар и колективна слава. Реалното пространство, за разлика от медийното (или ако щете – виртуалното), е инертно. Нещата там се случват бавно и с усилие. Понякога това може да стане под формата на болезнено стълкновение и свързано с проливане на кръв. Може ли нещо, което и наполовина не е толкова страховито като „арабската пролет”, да промени хода на каквото и да било? Вероятно отново става дума за някакви чисто символични действия с чисто медиен смисъл? Щеше ли локалната Окупирай Уолстрийт да изглежда от глобална важност за света, ако не беше, в чисто географски смисъл, близо до „сърцето на злото” – нюйоркската фондова борса? Да не говорим за вниманието, което получава от влиятелни интелектуалци, като Чомски, Клайн и Жижек. Очаква ли се, че нещо толкова интелектуално, мирно и meta, може да окаже влияние на хода, по който се движи светът? Мисля си, че може. Защото – бидейки почти виртуални – тези протести се явяват критика именно на виртуалността, в която затъва световната икономика по волята на шефовете на големите развлекателни централи. Конвергенцията на инженерното чудо интернет със света на забавлението и парите, контролът, който маркетингът упражнява върху технологията, не носи никакъв прогрес на света, каквото и да ни убеждава пропагандната машина. Сега интернет си възвръща радикализиращия потенциал. Излиза от контрол, престава да бъде просто средство за забавление и поставя под въпрос смисъла на собственото си съществуване. Чисто телеологически.
С риск да прозвуча шокиращо, ще цитирам една част от речта на Жижек по време на Окупирай Уолстрийт, която грубо, но и ясно очертава проблема:
„В средата на април 2011 г. китайското правителство забрани излъчването по телевизията, във филми и романи на всякакви разкази за алтернативни реалности или пътуване във времето. Това говори добре за Китай. (…) Забележете, филмите, които постоянно гледаме. Лесно е да си представим края на света. Астероид разрушава целия живот и неща от този сорт. А същевременно не можем да си представим края на капитализма.”
Очевидно, историята, макар и обявена за приключила, все още продължава да се случва.


[*] Нашата „циганска есен” болезнено напомня по режисура случвалото се в Русия в 2005 г., отколкото случилото се на площад Тахрир в началото на тази година, затова не може да бъде сложена в този списък.

Последният капиталист? | Култура – Брой 34 (2782), 14 октомври 2011

Синхронността, с която често се случват събитията по света, изведена в глобалното и в същото време хиперобозримо пространство на мрежата, понякога изглежда поразително неслучайна. Смъртта на Стив Джобс, съвпаднала с кулминацията на движението „Окупирай Уолстрийт”, веднага се превърна в нещо повече от новина. За много от нас това бе поредния – и сега последен – пиротехнически трик на Джобс, предназначен да възпламени страстите, този път не с цел да бъде продаден някакъв култов продукт, а като повод за преосмисляне на фундаменталния спор за взаимодействието между частното предприемачество и държавата, за дебат относно бъдещето на капитализма най-общо.

Естествено, фаталистите и отрицателите биха видели в смъртта му своеобразна метафора за края на монолитния, продукционистки, в стил Томас Едисон и Хенри Форд, капитализъм.
Но нека малко по-детайлно! Що за капиталист е Джобс? Той е интересен с това, че не само като бизнесмен, но и като физическа личност никога не е бил в добри отношения със статуквото. Намирайки се буквално от самото си раждане в конфликт с институциите, той никога не е започвал с равен старт, но винаги е бил пръв на финала. Нежелано от физическите си родители дете, отпаднал от курса ученик, напуснал студент, уволнен от собствената си компания изпълнителен директор, многократно саботиран и предаван, в крайна сметка, Стив Джобс успява да се впише в най-новата история на частното предприемачество не със зъби и нокти и непочтени игри, а с иновациите си, със създаването на пет обекта на култ (Apple II, Macintosh, iPod, iPhone и iPad), а също така и да преобрази радикално пет могъщи индустрии (компютърната, телефонната, издателската, филмовата, музикалната). Това, което напоследък като че ли с най-голяма охота му признават, обаче, е една друга, по-скоро културна заслуга и тя е, че успя да изобрети образа на онова полумитично същество, обитаващо Силиконовата долина, надеждата на американската икономика за десетилетия наред, което не е просто хай-тек предприемач, а хибрид между бизнесмен, артист и бунтар.
Неговата стратегия? Тя е много комплексна. Освен да извади в най-подходящия момент на пазара най-добрия възможен продукт на най-добрата цена, Стив Джобс не подценява и силата на медиите. Той не просто флиртува с тях, улеснен от приятната си външност, той не просто гради медиен образ, той измисля истории: историята на добрия прогресивен Apple срещу потисника IBM, iPod срещу копирайт-изнудвачите от Universal, Sony BMG, Warner и EMI. Стив Джобс е винаги на страната на добрите. Винаги на страната на прогреса! Реалността съществува, но съвсем отделен е светът на възприятията на потребителите. И Стив Джобс никога не подценява възможността да зарадва потребителите си с приятната представа, че, бидейки потребители, те могат също така да са и революционери. Но тази икономика на възприятията май не е точно капитализмът в стил Едисон и Форд? Това е някакъв хиперкапитализъм, пораждащ, но и експлоатиращ смисъла.
Факт е, обаче, че докато през късните 90 всички в Силициевата долина се прегъваха под тежестта на дотком катастрофата, Джобс, току що завърнал се в собствената си компания (от която бе уволнен благодарение на административни интриги), не само успя да я спаси от банкрут, но и да се превърне в модел за подражание на новото поколение предприемачи от ранга на Зукърбърг и Сергей Брин.
Но нека отделя няколко думи и за ситуацията в света, на датата на която институцията, превърнала се в Символ на Провала на Институциите, си отиде. Покрай изобилието от некролози в социалните мрежи и в резултат на възбудата покрай „Окупирай Уолстрийт”, се появиха немалко лозунги в стил „Почивай в мир, Стив Джобс, да почиват в мир и китайските деца, изработили iPad-ите ти!” Всъщност, както може да се види от множеството снимки, протестиращите в Зукоти парк, а и не само там, се радват на добрата работа на своите Apple телефони и компютри.
P. S. Впечатлението, че „Окупирай Уолстрийт” е левичарско, антикапиталистическо мероприятие, е малко повърхностно, затова е редно да бъде цитиран и още един участник в демонстрацията, защитникът на регулирания капитализъм Джо Стиглиц, професора по икономика в Колумбийския университет, който, за разлика от любителите на лозунги, говори за разликата между „Уолстрийт” и „свободно предприемачество”, за „лошо разпределяне на капитала“ и „изкривена икономика”.