Тъмни места | Култура – Брой 3 (2925), 23 януари 2015

След стрелбата в Париж, взела живота на 12 души, последва парад, в чиито челни редици видяхме видни търговци на война. Не е много ясно дали Европа е в ужас или вече празнува новия световен ред. И все пак, поне пред медиите, най-притеснена от близкото бъдеще изглежда Великобритания. Директорът на Британските служби за сигурност MI5 Андрю Паркър съобщи от щабквартирата си в Лондон, че Ал Кайда в Сирия замислят атаки в Западна Европа, като вероятните мишени ще са транспортната инфраструктура или «иконични мишени».
След обявяването на смъртта на Бин Ладен през 2005, светът като че ли позабрави Ал Кайда, но след появата на Ислямска държава в Сирия бързо си я припомни. Андрю Паркър твърди, че Ал Кайда хитро използва социалните мрежи, за да подбужда британските граждани към насилие, и че само в последните месеци съществуващата още от 1909 MI5 е успяла да осуети три атентата. Дали е така, няма как да узнаем, Паркър обаче уверява, че нивото на заплахата е сериозно, а самата заплаха – твърде комплексна, за да се води борба с нея по обичайния начин. И, както можеше да се очаква, Паркър заяви, че MI5 се нуждае от още средства и от пълен достъп до комуникациите на гражданите в социалните мрежи.
«Тъмните места, където тези, които искат да ни навредят, кроят плановете си, казва Паркър, нарастват. Нужно е да имаме достъп до (…) релевантни данни…»
Британската GCHQ наскоро също поиска по-голям достъп до тъй важните за терористите Фейсбук и Туитър.
В САЩ пък бившият шеф на НСА и ЦРУ Майкъл Хайдън е заявил на всеослушание, че случаят Шарли доказва, че няма нищо лошо в събирането на масивни количества метаданни от доставчиците и че програмата “Muslim Mapping” («картографиране на мюсюлманите») на Ню Йоркската полиция, спряна поради многото доказателства, че е безполезна срещу терора и опасна за гражданите, трябва отново да заработи.
Дотук добре, но това за повечето надзор за сметка на по-малкото свобода го слушахме след 11 септември 2001. За Европа това, освен всичко друго, са и 13 години, изпълнени с целенасочени опити да се изправи на глобалната сцена не само като икономически субект, но и като политически. Това са също така и 5 години Лисабонски договор, чието може би най-запомнящо се постижение бе ведомството на Аштън и масивната реформа, целяща уж да направи по-прозрачни и демократично контролируеми кашите, забъркани дотогава от европейската комисия – поради невъзможността за баланс между национални и общностни външни интереси. Простичко казано, през последните години – под предлог адекватна външна политика, сигурност и борба с тероризма – бюрокрацията на ЕС нарасна неколкократно, милиарди обществени средства потънаха неясно къде, а най-процъфтяващият сектор в икономиката се оказаха строителството на затвори, надзорът, цензурата и… терорът. Последните новини, след грандиозния марш в Париж в памет на карикатуристите от „Charlie Hebdo”, са решението да се засили борбата с тероризма. Как? По познатия начин – в партньорство с интернет-операторите, които ще засичат и премахват „съдържания, подбуждащи към терор”, в партньорство с авиокомпаниите и достъп до системите им за събиране на данни, чрез засилен пограничен контрол и „засилен контрол над някои пътници въз основа на някои критерии”. Който и досега съществуваше, но не спря нашествието на мюсюлмани на запад.
Всеки европеец с малко ум би попитал: Извинете, но не харчите ли за това парите ни от 13 години? Защо несигурността ни расте право пропорционално на усилията ви? Нормалният европеец обаче няма думата. Тя му е отнета от медиите, а в медиите текат разгорещени схоластични спорове на тема… религиозни свободи. В XXI век все още се говори за предимствата на една или друга религия!!! Но не е само това! Има и такива, които са убедени, че религиозните спорове изместват фокуса от истинската заплаха, а тя е покушение над… свободата на себеизразяване. Погледнете кой протестира с лозунг “Je suis Charlie” у нас. И в името на какво. Това са собствените ни патологично страхливи и продажни медии. Те демонстрират своята лоялност към ограничителите на свободата в името на свободата.

На война като на война | Култура – Брой 1 (2923), 09 януари 2015

В последния ден от изминалата година ТАСС съобщи, че президентът на Русия Владимир Путин е подписал нов закон за съхранение на личните данни на руснаците.
Съгласно този закон, от 1 септември 2015 при събиране на лични данни, в това число и през интернет, „операторът е длъжен да осигури запис, систематизация, натрупване, съхраняване, уточняване (обновяване, изменение), извличане на личните данни на гражданите на РФ с използване на бази данни, намиращи се на територията на РФ“.
Неспазващите закона ще бъдат вписвани в специален регистър за нарушители на правата на субектите на лични данни. Този регистър ще бъде поддържан от Роскомнадзор, а основанията за вписване в него ще имат законната сила на съдебен акт.
По думите на члена на комитета на Думата по информационната политика Роман Чуйченко, мярката е силова, но е предизвикана от усложняване на международната обстановка, а целта е да се гарантира информационната безопасност на страната и гражданите й.
Законът е бил приет не без спорове заради усложненията, които биха настъпили в дадени отрасли, но всички са били единодушни, че „моментът, в който Русия ще добие реален суверенитет в сферата на интернет, трябва да настъпи възможно най-скоро“.
Появата на такъв закон не е голяма изненада. През ноември м.г., когато в Москва се проведе Петата Международна конференция „Защита на личните данни“, още в приветствието си руският премиер Медведев заяви, че значителни резултати в защитата на лични данни няма да бъдат постигнати без модернизация на законодателството и единен подход към правоприлагането в света. В приветствието се говореше също така и за „съответните служби и тясно взаимодействие на международно ниво», а също и за «унификацията на нормите в правото». Унификация, но с нормите под чия юрисдикция? И взаимодействие с кого в ситуация на развихрила се информационна война и дебнещи отвсякъде санкции? Обновяването и модернизацията в Русия очевидно ще протичат, но доколко гладко, е отделен въпрос. Как, например, ще се развият нещата около проблема с шенгенските визи на руските граждани? През есента се надигна тревога заради европейски дипломатически източник, който съобщи, че руснаците ще имат проблеми с визите си, защото сървърите, които съхраняват данни за визите, се намират на територията на Европа. В отговор на тревогата Роскомнадзор съобщи:
„Шенгенската информационна система е обект на две преки изключения във Федералния закон: наличие на съответстващи международни споразумения и правомощия на органите по правоприлагане. По такъв начин личните данни на гражданите на Русия, събрани за получаване на шенгенска виза, напълно свободно могат да се съхраняват на територията на чужда държава”.
Тази норма се очакваше да влезе в действие от септември 2016 г., но бе форсирана и е в ход от 1 януари 2015 г. и много организации и бизнеси са притеснени, че няма да успеят да пренесат сървърите си в РФ навреме.
Има и някои доста крути мерки. Минкомсвязь, например, разработи механизъм за контрол на дейността на разпространителите на информация, на приема, предаването, доставката, обработката на всички видове информация, които потребителите си обменят, както и на личните данни на тези същите потребители. От 1 август м.г. в Русия действа регистър и в него са включени услуги, като „Яндекс“, Mail.ru и Rambler, „ВКонтакте“, „Мой круг“, „Мой мир“ и облачният „Яндекс.Диск“. Неруските Google и Twitter засега не бързат, но включени веднъж в регистъра, тези интернет услуги са длъжни да се регистрират в Роскомнадзор и да съхраняват данни за активността на ползувателите си в течение на полугодие и да ги предоставят на правоохранителните органи при поискване.
Някой би нарекъл това параноична полицейщина, но не може да се отрече, че това също така е и една доста предвидима политика и, поне доколкото може да се вярва на ТАСС, концентрирана върху сигурността на страната и гражданите в една наистина сложна обстановка, а не в защита на частния интерес на някакви приближени до правителството частни компании.
В заключение не мога да не задам дежурния реторичен въпрос: как е у нас? Знаят ли и интересуват ли се българските граждани кой, как, къде и какви точно данни съхранява за нас и има ли кой да гарантира безопасността ни в собствената ни страна?

Индустрия на страха | Култура – Брой 43 (2922), 19 декември 2014

Чували сме много пъти либертарианското клише, че държавата тормози корпорациите, пречи им да печелят и по този начин възпрепятства прогреса и всеобщото благоденствие. Интересно е колко дълго успя това плитко клише да служи за оправдание на произвола на същите тези корпорации, без да се изтърка. Тия дни излезе от печат книгата на Асанж „Когато Google срещна Wikileaks“, а това е добър повод да се сетим отново за едрия частен бизнес и за отношенията му с държавата. За Google вече стана дума в началото на сезона, така че нека сега да е Amazon, на чиито сървъри през 2010 г. WikiLeaks се опита да мигрира.
Най-точно и язвително го е написал журналистът Чарлз Дейвис: „Когато интернет търговецът и представящият се за сюзерен на XXI век Amazon.com изрита WikiLeaks от сървърите си през 2010, решението не беше внушено от мъже в черни костюми, почукали на вратата на някое от именията на Джеф Безос (основателя на компанията) в 3 сутринта, нито от неприятен непознат глас по телефона, който да събуди изпълнителните директори, намеквайки, че притежава определена информация, която някои определени хора, лежащи до тях в леглото и питащи „кой е?“, биха искали да научат.“
Корпорациите, както е известно, нямат морал, но предвид непрестанните им претенции, че са виктимизирани от държавата, логично е да се очаква, че ще се солидаризират с удоволствие с всеки, оказващ съпротива на тази същата лоша държава. В случая с WikiLeaks Amazon отказаха услуга на клиент по причина обвинения за застрашаване на националната сигурност и “излагане на опасност живота на невинни хора”, а също и по причина, че става дума за “съхраняването на големи количества данни, които не са точно техни”, нищо, че става дума за данни, показващи как техният истински собственик, американската държава, разстрелва мирни граждани от Йемен и Ирак.
Според Дейвид Хендерсон от Станфордския университет, истинският негодник, бойкотирал WikiLeaks обаче не е Amazon или Джеф Безос, а “мегаломанът сенатор Джо Либерман”.
Над Amazon не само не е имало натиск от страна на държавата за включване в саморазправата срещу Манинг и сайта, публикувал разкритията му – WikiLeaks, но може да се говори дори за сделка – година по-късно Amazon бе щедро възнаградена с договор за $ 600 милиона от ЦРУ за изграждане на платформа за облаков компютинг, който евентуално “ще доставя на всичките 17 (американски) разузнавателни агенции безпрецедентен достъп до неизброимо число компютри за всевъзможни форми на „компютинг до поискване“, анализ, съхранение, сътрудничество и други услуги.” А ако припомним Сноудън: тези същите агенции събират ежегодно трилиони късчета метаданни, телефонни и интернет логове и информация за милиони хора, която нямат право да притежават, и благодарение на която може да се извършва промишлен шпионаж, нападения с дронове и истински да се застрашава животът на невинни хора.
Ето така Amazon, вместо да помага да бъдат изобличени злодеянията на своя уж естествен враг държавата, само ги улеснява и то с охота.
Не много отдавна, през 2013, побеждавайки конкурента си IBM в подписването на този мечтан договор, Amazon заяви: „Нямаме търпение да започнем успешното си сътрудничество с ЦРУ“.
Но не е справедливо да се съсредоточаваме само върху Amazon. Освен Amazon и обговаряния вече Google, на договори с държавата се радват също AT&T, Verizon и изобщо всяка частна компания, която е в състояние да предложи под формата на публично-частно партньорство сбъдване в реалността на най-мокрите тоталитарни сънища. Възможно ли е нещо да се направи, има ли начин да се спре това зловещо размиване на границите между публично и частно и да се сложи край на тези нерегламентирани от нищо партньорства?
Като че ли съпротивата е съсредоточена само в университетите или неформалните, маргинални, едва ли не субкултурни общности. В същото време огромната маса граждани, уплашени да не изгубят контрол над личния си живот и собственост, през глава купуват от същите тези опасни компании системи за домашно видеонаблюдение. Страхът отдавна е индустрия, а ние сме просто потребители на нейния продукт.

Господин Легал е нелегален май! | Култура – Брой 39 (2918), 21 ноември 2014

Ransom е вид зловреден софтуер, който ограничава достъпа до заразената компютърна система и иска откуп за премахване на ограниченията. Това става с криптиране на файловете на твърдия диск, но има и такива, които просто заключват системата и показват съобщение: «Плащай». Можете да прихванете Ransom, ако се занимавате с нелегални дейности в интернет, сваляне на детска порнография, например.
Защо споменавам това? Защото миналия четвъртък компютрите на съдебната ни власт станаха жертва на Ransom. Първо се появи проблем в апелативния съд във Велико Търново и съдилищата в Плевен, после в Софийската районна прокуратура… Когото и да питате от ИТ отдела на Правосъдието, ще ви каже за какво ползват съдиите и прокурорите работния си интернет. И това, че тъкмо служителите на Темида са виновни и дори наказани, може и да звучи като Молиерова комедия, но „отвличането“ на файлове със служебна информация от съдебната власт не е никак смешно – при криптирането на файловете информацията се губи. Така могат да се изпарят в нищото прокурорски постановления, съдебни решения, да се повреди деловодната система и в крайна сметка, да се извади от строя цялата съдебната власт. Подобна атака Съдебната ни система не помни и дано накрая не се окажат прави песимистите, които твърдят, че сривът идва тъкмо «навреме», за да оправдае изчезването на важни документи във важен за държавата момент.
Иначе информационната война срещу нас, гражданите, се води открай време. Паралелно с този срив, например, текат дискусии за промени в Закона за достъп до информацията. На 24 октомври 2014 г. в Хотел „Сити” в София финансираното от фондация «Америка за България» НПО «Програма за достъп до информация» проведе поредната и последна от предвидените пет дискусии в рамките на проекта “Застъпническа кампания за цялостни промени в законодателството за достъп до информация”.
Този проект е в ход от началото на годината, финансиран е по финансовия механизъм на ЕИП 2009 – 2014 г. по Програма за подкрепа на НПО в България и конкретните му цели са:
– Повишаване на приноса на неправителствените организации към формулирането на политики и процесите на вземане на решения на местно, регионално и национално ниво;
– Повишаване на активността на неправителствените организации във връзка с отчетността и прозрачността на публичните институции;
– Подобряване на диалога между неправителствените организации и местните, регионалните и националните власти.
Тази рамка включва и някои конкретни действия, сред които и изготвянето на проект за концепция за изменения в законодателството за достъп до информация. На сайта на ПДИ четем, че новата концепция ще се изготвя «въз основа на… 17-годишен опит в наблюдението и застъпничеството за по-добри практики в областта на прозрачността на институциите и упражняването на правото на информация», въз основа «на анализ на резултатите от годишния одит на активната прозрачност на институциите в България и постоянното наблюдение на състоянието на достъпа до информация в България, които ПДИ извършва» и въз основа на «опитът на страни с добро законодателство и действащи независими органи за контрол на прилагането му.» Много граждани обаче не разбират не само кое налага законът да бъде изменян, а и откъде изобщо идва необходимостта това да бъде разисквано и то под предлог «подобряване на диалога между гражданите и властта»! Вгледайте се само в предложените изменения и по-конкретно в §12 и сравнете със закона в сегашния му вид.
Нека си го кажем: съществува реална заплаха оттук нататък държавните и общински органи да отказват достъп на гражданите до обществена информация под предлог статистическа тайна; производствена тайна; търговска тайна; професионална тайна; липса на правен интерес; защита на личните данни.
Излиза, че една система, достъпна за кого ли, обмисля как да стане по-недостъпна за този, който плаща сметката.
Все пак, ПДИ дава на обикновените граждани възможността да участват в дискусията със собствено предложение през сайта им.

Активистите в мрежата пък даже предлагат вече готово становище по въпроса. Ето линк, от който можем да го изтеглим.
А някои блогове дават и детайлни указания къде и как да бъде изпратено.

Проект за политическа… какво? | Култура – Брой 38 (2917), 14 ноември 201

След приключването на преговорите между партиите за съставяне на кабинет, нормално е да очакваме и нова политическа програма, която да очертае предстоящите промени с конкретни мерки и конкретни срокове. Вместо това, тия дни от устите на политиците ни излиза предимно бълбукане. Например, във вестник „Труд” публикуваха някакъв Проект за политическа декларация, изработен от ГЕРБ и Реформаторския блок, „който да гарантира“ приоритетите на бъдещо правителство. Готов бил само „скелетът“ и се очаквало одобрението на ПФ и АБВ. Скелетът няма как да не е готов, тъй като е един доста стар скелет. Поне от епохата на Лисабонското споразумение е. Това, което ме провокира в него, е честото повтаряне на думата „електронен“: „електронно правосъдие”, „електронно управление”, „електронна търговия”, „електронни обществени поръчки”, „електронно здравеопазване“, „електронни консулски услуги”…
Точка 3.5 например е „Насърчаване на дигиталната икономика”. В момента спокойно може да се каже, че дигиталната икономика у нас е единственият що-годе работещ сектор и то тъкмо защото нито едно правителство досега не се е занимало сериозно с „насърчаването” му. Е, това правителство ще се занимае. Поне така гласят лозунгите за:
– намаляване на законовите препятствия пред електронната търговия;
– гарантиране на сигурността на личните данни;
– защита на интелектуалната собственост;
– опростяване и ускоряване на процедурата по започване на малък и среден бизнес;
– позициониране на България като позната и предпочитана дестинация за инвеститори…
Лошото е, че тези лозунги вече сме ги чували и от опит знаем какво означават в реалността: „опазване на лични данни” значи „отказ на достъп до информация”; „защита на интелектуалната собственост” значи „цензура”; „инвеститор” е „съмнителен чуждестранен субект, третиран от закона като благодетел на икономиката ни”…
В точка 4, касаеща публичните финанси, има една единствена по-конкретна подточка: Повишаване приходите в държавния бюджет (…) чрез обединяване на НАП и Митниците. От гледна точка на е-управлението, това звучи добре: митата и данъците са задължителни вземания и е логично да се обслужват от един алгоритъм в иначе централизираната система на НАП. От друга страна, гражданите се опасяват, че лошото изпълнение ще доведе до неприятни странични ефекти в „стил ГЕРБ” – нека ги нарека „данъчна полицейщина”.
Интересна е и точка 6 – Законодателни промени в сферата на обществените поръчки. Една от мерките срещу нагласените търгове ще е въвеждането на електронни обществени поръчки. Това значи възлагането, подаването на оферти и избора на кандидати да става в реално време онлайн. Само че Стратегия за развитие на сектора обществени поръчки разработваше още кабинетът Орешарски с оглед стартиране на новите финансови мерки за България до 1 януари 2016 г. Трябва ли да се притесняваме за приемствеността в защита на продиктуваните от Брюксел условия на предишния кабинет, или направо да се притесняваме, че ЗОП продължава да съществува?
Точка 7. Електронно управление на публичния сектор – държавната администрация, здравеопазване, образование, социална политика, правосъдие. В българския си вариант тези „екстри” звучат направо заплашително. Държа обаче да уточня, че проблемът изобщо не е в технокрацията в днешни дни. Проблемът е в не намаляващата бюрокрация. Чисто локален е и проблемът с опозицията на тандема ГЕРБ – РБ. Какво предлага левицата в тази насока? Нищо. Даже повече от нищо – пишейки от години за ИКТ у нас, не съм забелязала изобщо интерес или каквото и да е отношение у левицата към технологиите в управлението. Това е нелогично и пагубно!
За финал, просто ще се хвана за думата: какво изобщо значи „Проект за политическа декларация”? Що за формат е това? Каква тежест има? Кой го обсъжда, променя, приема, отхвърля? Политиците, гражданите, бизнеса? Или политиците помежду си под „благосклонния” поглед на разни глобални организации? Защото намирам термина „Draft policy statement” сред любимите термини на Банката за международни разплащания…

Кой е санкционираният? | Култура – Брой 37 (2916), 07 ноември 2014

Тия дни на сайта на американската компания Bloomberg, известна с непоклатимостта си на глобалния финансов пазар с данни, финансови информационни услуги и финансови софтуерни инструменти, се появи статия в рубриката „Технологии“, в която думата „болка“ се срещаше подозрително често.
Статията се отнасяше за отказа на бразилската държавна телекомуникационна компания Telebras от услугите на американски компании при реализирането на важен инфраструктурен проект на стойност 185 милиона щатски долара – полагане на оптичен кабел на дъното на Атлантическия океан, който да свързва град Форталеза в североизточната част на страната с Португалия. Нещо повече – кабелът с дължина 3 500 мили ще бъде положен със специалната цел да заобиколи вече съществуващите трансокеански трасета под контрола на САЩ. Причината за това са миналогодишните разкрития на Сноудън, че Националната агенция за сигурност на САЩ, под предлог събиране на разузнавателна информация за борба със световния тероризъм, шпионира политически лидери, в това число и на съюзнически държави – президента на Бразилия Дилма Русеф и германския канцлер Меркел.
Изграждането на трасе от Форталеза до Португалия е предложено още през 2012-а, година преди шпионските скандали, под предлог насърчаване на местните компании, но след скандала темата за международните подводни кабели като мишени на шпионаж стана приоритетна за Русеф в кампанията й за преизбиране. Дилма Русеф бе преизбрана и очевидно не заради демагогия. Президентът на Telebras Франциско Зиобер е предприел масирани одити на оборудването на всички чуждестранни фирми и е задвижил нещата необратимо в посока към технологична самостоятелност на страната. За изграждане на този конкретен проект той е заявил, че ще се състезават само европейски, азиатски и местни фирми, никакви американски. Очаква се бенефициент да бъде не дългогодишният досегашен партньор на Telebras, калифорнийската компания Cisco, а местната Padtec. Найгъл Глени, говорителят на Cisco, е отказал коментар. От ноември миналата година обаче е известно, че Cisco търпи големи загуби тъкмо заради скандалите около НСА. И не става дума за прежалването на десетки милиарди приходи, не става дума и за пазарна тактика с цел сваляне на цените (в сферата на трудоемките инфраструктурни проекти и без това доминират не американските Alcatel-Lucent и Connectivity Ltd.); става дума за трайна тенденция в оредяването на международната клиентела на САЩ. И освен това, не само Cisco бележи загуби. Microsoft Corp. и Verizon Communications Inc. също са загубили договори в Бразилия и Германия.
Болката от тези загуби се усилва от факта, че Бразилия е седмата по големина икономика в света. Още от 1991 в страната е приет закон, даващ предпочитания на държавни проекти, ползващи местни технологии и облагащи жестоко вносителите, но след скандалните разкрития на Сноудън миналата година Бразилия затегна още повече политиката си и направо пристъпи към прекратяване на договорите с Microsoft за електронната поща Outlook. Бразилия ще се задоволява с бразилската система за електронна поща Expresso, разработена от държавната фирма Serpro и намираща се 100 процента под бразилски контрол. В момента Expresso се използва от 13 от 39-те министерства в страната.
От ноември миналата година също така Русеф е подписала указ, според който министерства и държавни агенции ще ползват само технологични услуги, предоставяни от публични дружества или дружества с държавно участие, без да се състезават в търгове. В указа се посочва изрично, че преминаването към засилен режим на опазване на националната сигурност трябва да се следи от министерствата на отбраната, комуникациите и планирането.
Откъде ще дойдат парите за тази сериозна стъпка? Средствата за трансатлантическия кабел ще дойдат от Държавна банка за развитие BNDES. Строителството на трасето се очаква да започне през първата половина на 2015 г., а кабелът да влезе в експлоатация след 18 месеца. Бразилия не се нуждае изобщо от услугите на Световната Банка. И освен това, Дилма Русеф не декларира ли веднага след преизбирането си, че страната ще внесе доста голяма сума в Азиатската банка за развитие?

Отново майдан? | Култура – Брой 36 (2915), 31 октомври 2014 Начална страница

На 22 октомври научихме за новия опит на Унгарското правителство, доминирано от консервативната партия ФИДЕС начело с Виктор Орбан, да разсърди интернет потребителите – то планира въвеждането на данък върху трансфера на интернет данни. По-старият подобен опит на Орбан е от август т.г., когато бе наложен 40% данък реклама на медиите и това веднага се изтълкува от критиците му като “въпиющо посегателство върху свободата на пресата” и “осакатяване на медийната индустрия”. Медиите, издържани от корпорациите, не са “ключови демократични институции”, но пък серията “възмутителни” налози, приети от правителството на Орбан от 2010 г. насам, са изцяло в стратегически сектори на икономиката, в които господстват чужди инвеститори – енергетика, телекомуникации, банково дело. Орбан очевидно е подхванал тази рискована политика с цел овладяване на бюджетния дефицит на страната, но бидейки тя за сметка на печалбите на вече изнервените международни партньори, дали това няма да доведе страната до изолация и санкции и ефектът да е обратен?
Новият данък е също от серията „специални данъци“. Той предвижда интернет доставчиците да плащат 150 форинта (60 щатски цента) на гигабайт трафик. (Reuters / Будапеща, 22 октомври 2014).
Министерството на икономиката обяви, че очаква това да генерира годишни приходи от 20 милиарда форинта (83 милиона щатски долара), което е добре, но тук идва въпросът: какво точно облага Орбан? Стока или услуга е трафикът? И освен това, чия собственост е той? Държавна?
Обезпокоени от перспективата доставчиците да прехвърлят на техен гръб тежестта на този несправедлив данък, само часове след обнародването на проекта десетки хиляди потребители на интернет се присъединиха към протестната Facebook група. Заговори се веднага и за многохиляден митинг срещу данъка пред парламента в неделя. Неделята мина, митингът се състоя и можеше да бъде следен на живо в Ustream.
И беше наистина многолюден. Звуците на протеста, светещите екрани на мобилните устройства, възгласите доста напомняха софийските събития. Според очевидци, имало ги е и непоканените хора с мегафоните, и НПО-тата, и футболните агитки, и провокаторите. Странна е обаче съкрушителността, с която масите реагираха на точно този конкретен повод. Защо тъкмо интернет е повод за такова масово недоволство? Това ли е най-насъщната нужда на унгарците? Орбан със сигурност не е безгрешен и тъй като е доста краен политик, мерките му често се посрещат с неодобрение; логично ли е обаче гражданите да са по-активни в защита на нечий бизнес от несправедлив данък, вместо в защита на собствените си социални искания? А може би трябва да търсим причината в пропагандата, в реториката на НПО-тата, социалните мрежи и блоговете, пишещи разгорещено за „поредното обезумяване на унгарското правителство“, за този „невероятен скандал“, целящ да скара Унгария с цивилизования свят, и за това как този митинг не само ще доведе до оттегляне на скандалния данък, но и до оставка на цялото „омразно правителство“ на Орбан. В един относително популярен блог, чиято собственичка Ева Балог се описва като разочарован участник в революцията от 1956-а с докторска степен от Yale, се задава въпросът дали не е време да се поръча „бърз обрат“? Да се поръча? На кого?
И за да не се губим в догадки, тя припомня специалното отношение на американския президент Обама към НПО-тата в бившите соцстрани, където демокрацията е „под обстрел“? Като пример за особеното благоволение на Обама към НПО-тата се сочи фактът, че когато в късния септември директорката на унгарската Фондация „ЕкоОбщност” е посетила Вашингтон като член на делегация, тя и другите лидери на НПО-та са били приети от самия мистър Обама в Белия дом, за разлика от унгарския министър на външните работи и търговията, Петер Сиярто, който успял да се домогне само до младши асистент в държавния департамент. „Ако аз бях Орбан, щях да приема това като предупреждение“, пише авторката.
Предстои ли „оранжева революция“ в Унгария или не? Като че ли всички предпоставки са налице. А и причината е така добре известна, че не си струва дори да бъде споменавана – ядреният „флирт“ на Унгария с Русия.

Проектът на Алиенде Cybersyn | Култура – Брой 35 (2914), 24 октомври 2014

Случайно или не, в тези изпълнени с драматизъм дни на страницата на „New Yorker” се появи статия на известния Евгени Морозов, озаглавена „Планиращата машина“. Без да задълбава много в съвременните проблеми и да ги свързва с предмета на статията, Морозов ни припомня Чили от 1970-те, но не с хунтата на Пиночет, а с футуристичния проект на президента-марксист Алиенде за електронно управляван социализъм с помощта на една бурно развиваща се едва напоследък технология на т.нар. „големи данни“. Това е т.нар. проект Cybersyn, чието футуристично название идва от “cybernetics synergy” и който е щял да се осъществява с помощта на един от най-добрите специалисти по онова време, британеца Стафърд Биър. Биър не е бил марксист. Бил е теоретик-кибернетик, а също така изпълнителен директор на „United Steel“ и директор по иновациите в една от най-могъщите по това време медийни компании, International Publishing Corporation. Той се заел със задачата да осигури с помощта на кибернетиката централизирано управление на социалистическата командна икономика на принципа, на който биват управлявани корпорациите. В центъра на Cybersyn се е намирала Операционната зала – футуристично шестоъгълно помещение, обзаведено в стил StarTrek със 7 въртящи се стола, представляващи своеобразни терминали, и стени-екрани, показващи състоянието на ключовите системи на държавата. Прототипът му все още може да бъде видян в Сантяго, в сградата на националния телеком. Една от стените-екрани е била специално предназначена за т.нар. Проект Cyberfolk, опит за проследяване в реално време на статистическото щастие на чилийската нация в ответ на държавната политика с помощта на уреда „алгедоник метър“ (от гръцкото „алгос” – болка, и „хедоне” – удоволствие). Устройствата са щели да бъдат свързани в мрежа, ползваща съществуващата вече телевизионна инфраструктура.
Звучи малко смахнато, но проектът Cybersyn е щял да осъществи това, което в днешни дни тепърва започва да се прилага – планиране в реално време въз основа на анализа на огромни масиви данни, събирани от пръснати навсякъде микроскопични, но мощни сензори, следящи най-разнородни процеси – безкрайно пластичната и гъвкава матрица на Big Data, големите данни, превръщаща държавите в подобия на живи тела[*].
Cybersyn се проваля. Причината е комплексна – мощността на технологиите тогава е била далеч от днешната. Освен това, проектът е бил прекалено скъп за времето си, а желаещи да го подкрепят финансово не е имало. Нещо повече – той е имал свой отявлен враг. В навечерието на кризата на долара Световната банка е била по-склонна да курира проектите на пазарния фундаменталист Фридрих Хайек, отколкото футуристичния чилийски социализъм. Всъщност, Чили сблъсква Хайек и Биър по много драматичен начин – докато Биър съветва Алиенде, Хайек съветва Пиночет. Знаем кой печели битката тогава, но войната очевидно продължава. Какъв ще е изходът й? Трудно е да се каже. Опозицията „централизирана икономика – пазарна икономика“ вече не съществува. Централизираността отдавна е привилегия на срасналите се с държавите частни корпорации, които обаче продължават да проповядват пазарен фундаментализъм, а политиците, водени от инерцията на властта – да я ползват по най-перверзен начин.
Самата идея за централизирано управление не е никак несъстоятелна. Технологиите разчитат на нея, за да работят добре. Съгласете се, че даже физическите ни тела разчитат на централизирано управление. Телата ни са планиращи машини, доколкото притежават главен мозък и доколкото оцеляват благодарение на капацитета си да обработват предоставяната от околната среда информация. Представете си сега огромен брой компании, свързани в мрежа, пренасочващи ресурси и мощности по оптимален начин, с максимално добра логистика и произвеждащи според нуждите на обществото, а не според нуждите от печалба на този или онзи собственик. Съвсем по силите на съвременната bigdataтехнология е тази идея. Това, което трябва да изчезне, е превърналата се едва ли не в сектор на икономиката администрацията.
[*] В Средновековна Европа думата „корпорация“ (от латинското corpus, тяло) е обозначавала съвкупност от бизнесинтереси, въплътени в компактно, законно тяло.

Копипейст революции | Култура – Брой 34 (2913), 17 октомври 2014

Трудно е да се ориентираме в ставащото на Изток от медиите на Запада. В случая с Китай за това допринася и традиционната неохота на самия Китай да излъчва информация за вътрешните си дела. И все пак, какво ни казват медиите за случващото се в Хонконг, британските медии, доколкото Хонконг бе тяхна колония до 1997?
Първото, което ми попада пред очите, е заглавие в International Business Times „Китай предупреждава международната общност да не се меси”. Статията съобщава за хиляди протестъри, студенти и не съвсем (членове на движението за гражданско неподчинение Occupy Central са на първа линия там), които заявяват готовност да устоят на палките и сълзотворния газ на свирепата хонконгска полиция, но да извоюват повече демокрация на следващите избори, които ще се случат през 2017. Британската Foreign Office е сериозно „загрижена“, че Китай може да втвърди мерките спрямо окупиращите „с мир и обич“ бивша тяхна колония или поне така тълкува китайския призив за ненамеса и изявлението на китайския външен министър Хуа Чунин, че „Хонконг е китайски Хонконг. Хонконг си е чисто наша вътрешна работа“. Мерките, които се взимат от Китай обаче, са несимпатични – блокирана е услугата за фото споделяне Instagram, а хаштаг-фразата „Occupy Central“ е блокирана в Weibo, китайския еквивалент на Twitter. Това са непопулярни стъпки, доколко обаче протестът е популярен при положение, че блокира комерсиалната част на мегаполиса, блокира транспорта и е довел до затваряне на банките? Не може да се каже нищо със сигурност и за прилагането на твърда ръка от страна на Революционната армия за народно освобождение на Хонконг.
Още един пример – „The Guardian”.
„Китай не знае как да отговори на революцията на чадърите”, пише там. Пише също, че „Пекин може да си купи политическа власт в Хонконг, но не може да предложи на обикновените граждани друго, освен нагласен вот“ на предстоящите избори. Които са след цели три години. И понеже, след икономическата реформа и 20-годишния главоломен икономически разцвет, на Китай не му е добре, много належащо е да му се инсталира и политическа реформа. Неизбежно е просто! Китай и тази негова политическа безпътица…
„Гардиън” прави също така паралел между събитията на площад Тянанмън през 1989 и Хонконг сега. Изтъква се разликата: през всичките тези години е нараснала информираността на гражданите благодарение на информационните технологии, въпреки усилията на Пекин да изолира страната от останалия свят. Статията обаче не казва, че тъкмо на развитие на информационните технологии Китай дължи напредъка си и че контурите на бъдещия технологичен хипермегаполис в региона Хонконг – Шънджън – Кантон в делтата на Перлената река започнаха да се очертават още през 1996. Тогава Европа дори не беше започнала да епигонства технологичния лидер САЩ.
Медиите заобикалят с неохота и един „дребен“ детайл – съвсем наскоро Китай заяви намеренията си да изостави долара като валута за сделки с петрол. Освен това, Китай и другият „враг“ на световната демокрация, Русия, напоследък са доста добри партньори и то не в духа, в който са „добри партньори“ САЩ и ЕС, а в добрия стар традиционен „гангчи“ стил. Ако се сещате, в Китай поддържането на взаимноизгодни връзки е цяло изкуство и се нарича „гангчи“. Очевидно, наследниците на древната китайска култура нямат проблем с идентичността си и стратегиите си в модерния свят. Но друг може да има проблем с това.
Всъщност, случващото се в Хонконг много по-успешно може да се сравни със случилото се в Украйна, с Арабската пролет, с 1990-те в Косово… Нещо повече – тези прилики са толкова очебийни, като се тръгне от сценария, започващ с втръсналите обичливи мирни протестъри по площадите, мине се през символиката и се стигне до последващия ужас за цивилното население в региона. Добре би било западните медии да спрат да обвиняват китайските власти в „липса на въображение“ и да си дадат сметка, че то много повече липсва на сценаристите на копипейст-революциите, заливащи света с все по-безсмислен и безумен терор.
А ние можем единствено да стискаме палци китайската „цензура“ да се окаже пропорционална на вероятността делтата на Перлената река да избегне съдбата на толкова други региони.

На война като на война | Култура – Брой 32 (2911), 03 октомври 2014

На 8 август т.г. руският премиер Медведев подписа постановление за забрана на анонимния Wi-Fi достъп в Русия. Според документа, идентификацията на потребителя е задължение на оператора на връзката. Негов, на оператора, е и изборът на метод за идентификация. Минкомсвязь е изброила в документа допустимите начини за получаване на Wi-Fi достъп. Това няма задължително да става с паспорт, но ще се извършва посредством заявка в съответния оторизиран орган срещу идентификационна информация, като три имена, номер на шофьорската книжка, SMS.
Коментарът на Медведев за тази крайна мярка е, че опитите на властите да регулират интернет „могат да са не идеални” – както от гледна точка на ефективността, така и от гледна точка на процедурите; и че „интернет не бива да се задушава, но държавата трябва да знае какво се случва там”. По думите му, „това е нормално задължение на държавата – да вниква в набора от съществуващи опасности и да се опитва да им противодейства”.
Друга новост от Русия е закритото съвещание на членовете на Съвета по безопасността, проведено на 22 септември, на което е било обсъдено предаването на функциите по администрация на домейните „.Ru“ и „.РФ“ в ръцете на държавата. Дотогава това е било в компетенциите на обществената организация „Координационен център за националния домейн в интернет“, но с това вече ще се занимава Федералното агентство по връзките, подчинено на Министерството по комуникациите.
Това последното със сигурност ще подгрее старите страхове за разрухата на интернет, която уж била отдавнашната стратегическа цел на стремящите се да се отцепят в свое си „информационно гето” страни от „тоталитарния бермудски триъгълник” Русия-Иран-Китай, но ако се случи в действителност, май ще е по-скоро по вина на страната монополист САЩ и контролираната от нея „Корпорация по управлението на имената на домейни и IP-адреси” (ICANN). Доколкото може да се вярва на изявленията на руския министър по комуникациите Николай Никифоров, цитиран от ИТАР-ТАСС, Русия в момента се готви за поредната санкция от страна на партньорите си, както той нарича САЩ и ЕС, а именно блокиране на достъпа на страната до мрежата.
„Подготвят се мероприятия. Разглеждат се различни варианти как да се направи така, че нищо и при никакви условия да не се срине, както и да се държат партньорите ни”, твърди Никифоров. Съвместните учения на Министерството на комуникациите с Министерството на отбраната и Федералната служба по безопасността са предизвикани от това, че страната вече е била изправяна пред опити за блокиране от страна на различни мрежи, в това число и тези за обслужване на банкови карти. Никифоров споменава и намеренията на Европарламента да отреже Русия от системата SWIFT на съобществото на световните междубанкови финансови телекомуникации.
„В тези условия ние отработихме няколко сценария в случай, че нашите уважаеми партньори изведнъж решат да ни спрат интернет. Русия е огромна страна и не може да си го позволи”, казва още Никифоров и уверява, че серията технически мероприятия по предотвратяване на сривовете в руския сегмент на интернет няма да погълне съществен финансов държавен ресурс.
„За съжаление, много от компонентите на инфраструктурата не са на територията на Русия и се управляват отвън”.
Инфраструктурата на националните домейни „.Ru“ и „.РФ“ обаче е готова за изключване от глобалната мрежа и ще издържи произволни атаки – това е официалното заявление на координационния център на националния домейн.
Пресслужбите на „Яндекс”, Mail.ru Group, „ВКонтакте” и Руската асоциация за електронни комуникации засега не коментират тази опасност, но цената на акциите на „Яндекс” и Mail.ru бележат спад на московската и лондонската борси.
Има засега неяснота и около предаването на функциите на администратор на домейните в ръцете на държавно ведомство. Очаква се това да е Россвяз.
Да доживееш интересни времена е проклятие, което очевидно е сполетяло вече руснаците. Какво обаче да се каже за нас, българите, и по-точно за собствените ни безгрижни политици?