Кой поръчва музиката | Култура – Брой 20 (2899), 30 май 2014

Интернет е най-масовото и евтино забавление, проблемите на интернет обаче, в това число мрежовата неутралност, си остават езотерика, интересуваща малцина – експерти по телекомуникационно право, адвокати и прочее капацитети. Така ще е до деня, в който масовият потребител установи, че интернет такъв, какъвто го е познавал – достъпен, евтин и богат на съдържание, вече не съществува. Напомням ви за изтеклата на 23 април информация за „новите“ правила за мрежова неутралност, които трябваше да бъдат гласувани и в които фигурираше странното условие за комерсиална целесъобразност и опасността от поява на дискриминация спрямо потребителите според тяхната платежоспособност. Една от идеите как да се предотврати това бе да се рекласифицира интернет като обществена услуга и да бъде регулиран именно като обществена услуга с нейната инфраструктура и възможност за обществен контрол.
Това няма как да се хареса на големите доставчици, които не са свикнали да се чувстват отговорни пред някого за качеството и цената на това, което предлагат.
Въпросът за неутралността на интернет обаче засяга всички ни, а озаптяването на големите доставчици е от компетентността на една държавна агенция в страна зад океана, която дори не крие, че е оръдие на лобисти. Говоря за Федералната комисия по комуникациите (FCC). Добре е да се знае в чии ръце е било и е в момента това оръдие, така че нека се върна малко назад.
През 2004 републиканецът Майкъл Пауъл, тогавашният председател на FCC, пръв предложи някакви насоки за поддържане на Интернет отворен. През 2005 агенцията прие тези насоки, но те си останаха просто нещо, с което доставчиците трябваше да се съобразяват, а не истински регулации.
Когато през 2008 медийният холдинг Comcast бе обвинен, че забавя трафика на потребители, ползващи BitTorrent, FCC, тогава ръководен от републиканеца Кевин Мартин, се опита да приложи тези принципи и порица Comcast, а Comcast после ги осъди. Просто на FCC не им беше в юрисдикцията да порицават.
После демократите победиха на изборите и FCC се сдоби автоматически с нов шеф, демократа Юлиус Геначовски, а той веднага се зае да превърне принципите на FCC в реално действащи регулации. Първите официални регулации за отворен интернет бяха приети в края на 2010.
Технологиите обаче междувременно се бяха изменили и новите безжични мрежи изместиха кабелните, а с това и правилата трябваше да третират мрежите по нов начин, като това остави възможност доставчиците да предлагат „бързия коридор“ като интернет услуга. Естествено, потребителите бяха недоволни от тези нови правила, а телекомуникационната компания Verizon побърза да осъди FCC, че надвишава властта си.
В началото на тази година апелативният съд в САЩ, подпиран крепко от Verizon, преобърна с хастара навън правилата на FCC под предлог, че не харесва законовата им основа, но все пак не отне на FCC компетенциите.
А през април демократът Уийлър, настоящият шеф на FCC, направи опит да пренапише отхвърлените през 2010 правила. Което и предизвика текущия дебат.
Какво да очакваме? Можем да си го представим дори само като вземем пред вид проучването на изследователския център Maplight.org за сумите, текли към 28-те конгресмена, подписали се срещу това конкретно предложение на FCC. Кабелните компании са били 2-3 пъти по-щедри от средното за всички членове на Долната камара, $11,651 към тези, които са на тяхна страна сега.
От своя страна, републиканците, подписали се срещу рекласификацията на интернет като обществена услуга, са получили средно 5 пъти повече от кабелната индустрия от средното за всички други в камарата. Забелязва се също, че петимата най яростни противници на идеята са републиканци също.
Друг интересен факт, забелязан от Maplight, е и този, че 29 членове на конгреса притежават акции в Comcast, което и нарежда тези акции сред най-популярната стока на конгресното тържище.
Страхът от това предложение се обяснява с дежурното „задушаване на иновациите“ и „пречка пред създаването на нови работни места“, но всъщност, „инвестициите“ на Comcast в джобовете на политиците са с цел поглъщане на по-малките компании и заливане на нета с тяхно съдържание.

Всеки със стила си | Култура – Брой 19 (2898), 23 май 2014

В очакване на новини за съдбата на мрежовата неутралност (вижте предпоследния брой), ще ви занимая с новини от света на цензурата.
Напоследък следим с особена тревога събитията в Украйна и страхът от информационно затъмнение някак по инерция е свързан с Русия. Не е нужно да се напрягаме за пример – случаят с Пуси Райът бе достатъчно натрапван медийно. Скорошните събития около социалната мрежа Вконтакте, чийто основател Павел Дуров напусна страната, подновиха тази лоша руска слава. Наскоро пък Путин одобри два закона. Единият е мярка срещу „неприличния“ език в изкуството, а според другия, собствениците на блогове с над 3000 посетители трябва да се считат за медии, подобни на вестниците, да се регистрират като такива, да се чувстват отговорни за информацията, която разпространяват, и да забраняват анонимните коментари. Някои западни медии отново нададоха вопли, че демокрацията в Русия дава на заден и се завръща тоталитарният съветски режим, задушаващ свободата на словото. Но нека се замислим: ако и първият закон да звучи нелепо, то вторият е резонен. Колко емоции и усилия хвърляме дори у нас, за да установим собственика на всяка една медия? Нормално е блогове, съществуващи като медии, да проявяват етичност към читателите си и да предоставят информация за спонсора (собственика) си. И още: начинът, по който Путин налага регулации, е практически безобиден. Може и да предизвика негодувание, но не е мащабно покушение над свободите в мрежата. Факт! Турция подхожда доста по-технологично и тоталитарно. Там неотдавна президентът Абдуллах Гюл одобри пакет от закони, които ще позволят на Председателството на телекомуникациите и съобщенията да блокира достъпа до интернет сайтове в рамките на четири часа от получаване на жалби за нарушения на неприкосновеността на личния живот. Също така, като част от тези мерки, пакетът съдържа и изискването хостинг компаниите да съхраняват цялата трафик информация в продължение на две години. Тоест, в Турция вече има не само сурова онлайн цензура, но и онлайн наблюдение. Въпреки това, зам.-министър-председателят на Турция Бюлент Арънч, цитиран от „Гардиън“, твърди: „Ние сме по-свободни и имаме повече свобода на печата в сравнение с много други страни в света „. Лошото е, че това е вярно.

Нека само погледнем какво става в Китай! Китайското правителство позволи на местна почва двойници на американските сайтове, забранени в страната: Alibaba, Baidu, Sina и Tencent. Sina е май най-популярният и то заради услугата си за микроблогинг Weibo, която доста често се появява и като доста необуздаема. Само че гигантската страна налага и гигантска цензура: наскоро Sina бе сериозно наказан от китайското правителство с лишаване от лиценз заради публикуване на порнография. Заради 20 статии и четири видео материала гигантът Sina се лиши от лиценз! Поуката е ясна: може да сте огромен, но не сте по-огромен от държавата. Alibaba съвсем по капиталистически може да продава повече от Amazon и eBay, взети заедно, но внимава да не прекрачи „тънката червена линия“ на държавните табута.

Накъде сме обаче без класиката в „жанра“ от САЩ! На американското правителство му хрумна тия дни една съвсем ненавременна, с оглед на скандалите около NSA, идея, която New York Times описа като „шофьорска книжка за интернет“. Всъщност, идеята не е нова и мрежа/паяжина писа за нея през 2011 като за „Национална стратегия за надеждни идентичности в киберпространството“ – една единствена и сигурна онлайн ID, която да се ползва за всичките онлайн услуги. Тогава тази идея бе посрещната от американските данъкоплатци с много въпроси: харчене на огромни суми в разгара на кризата с цел да се пести помненето на много пароли? Задължителна ли ще е тази услуга? Ще ли е свързана с биометрични данни? Кой е натоварен с изпълнението й? NSA? Е, да им е честито на американците – идния месец стартира пилотната програма на новата национална стратегия. Ще я тества Национален институт за стандарти и технологии, който има лошата слава, че одобрява стандарти, улесняващи NSA в шпионирането на нищо неподозиращи граждани. Бидейки привързани с белезници към тази своя интернет идентичност и дори към устройствата, които ползват, американците ще трябва да забравят завинаги за анонимността и да се радват на привилегиите на автоцензурата и притежанието на досие.

Оруел се върти в гроба | Култура – Брой 17 (2896), 09 май 2014

С това единствено изречение, което ползвам за заглавие, може добре да се опише ситуацията с мрежовата неутралност напоследък. Всъщност, „Оруел се върти в гроба“ е заглавие на документален филм на Робърт Кейн Папас от 2003-та, занимаващ се с проблем с още по-голяма давност – Закона за далекосъобщенията от 1996 на САЩ, концентрацията на медийната собственост, корупцията в политиката, както и с интересната роля, която Федералната комисия по комуникациите (FCC) има в разрастването на този проблем. Всъщност, тъкмо за FCC става дума сега. Тази американска държавна агенция е създадена по силата на Закона за далекосъобщенията от 1934, като нейният прототип е Федералната комисия по радиосъобщенията, а първоначалната цел – да регулира междущатските и международни радиокомуникации. С развитието на ИКТ дойде и нуждата от една нова агенция, която да обхване регулациите и на другите видове медии.
Покрай многото противоречия, с които е изпълнена дългата история на FCC, мрежовата неутралност заема особена роля заради особените претенции, които FCC предявява за юрисдикция над тази област. Може би първото по-сериозно отношение към мрежовата неутралност FCC показа през 2008, когато имаше оплакване срещу най-голямата кабелна компания в САЩ, Comcast, позволила си да ограничава скоростта на Internet, за да не могат потребителите да ползват програми за обмен на файлове. Тогава FCC дори не наложи глоба, само посъветва Comcast никога повече да не прави така.
Но това е минало. На 23 април изтече информация за „новите“ правила за мрежова неутралност, които ще бъдат гласувани до няколко дни. И които не са никак нови, а са същите, които FCC в лицето на настоящия си шеф, Том Уийлър, се опита да пробута през 2010 и които Съдът отхвърли, с тази разлика, че сега посегателството над мрежовата неутралност е жалко дегизирано като подкрепа на мрежовата неутралност. Какво точно предлага Уийлър? Три неща са, но обърнете внимание на третото:
1. Всички интернет доставчици трябва да поддържат прозрачност около всичката информация, касаеща политиките, които управляват мрежата;
2. Да не се блокира законно съдържание;
3. Доставчиците да не могат да действат по комерсиално нецелесъобразен начин, който може да навреди на Интернет, включително фаворизирайки трафик от свързан правен субект.
Сигурно се питате какво ли значи „комерсиално нецелесъобразен“ и приписвате озадачеността си на собственото си невежество в областта на правото. Всъщност, FCC се домогва до правомощия, които не му се полагат, с евтиния трик на мъглявите формулировки. Но тази мъглявост съдържа по подразбиране допускането, че има и „комерсиално целесъобразни“ действия и те са желани. Какви са те? Накратко казано, това означава да се позволи на интернет доставчиците да създадат „коридори за бърз достъп“ („fast lanes“), които да таксуват по-скъпо и с които да изнудват по-платежоспособните си клиенти. Така големите играчи в интернет ще плащат повече, но и ще избиват харчовете си на гърба на обикновените ползуватели, които ще ползват посредничеството им за достъп до една или друга услуга. Освен това, наличието на „бърз коридор“ предполага и наличието на „бавен“. В него ще се озоват всички онези непопулярни, респективно неплатежоспособни играчи и нови такива, които дори няма да имат шанса да се развият.
И така, това, което ще се случи в резултат на въвеждането на една нова дискриминация между „комерсиално уместно“ и „комерсиално неуместно“, ще е двойното таксуване на големите играчи, а бариерата, поставена изкуствено и нарочно пред новите начинания, ще предотврати автоматически всяка евентуална бъдеща конкуренция. Така Comcasts, AT&T и Verizon ще продължат да водят парада и както може да се предположи, финансовото си могъщество ще използват не за да инвестират в подобряване на услугите, а в превръщането им в шпионски инструменти, обслужващи властта.
Ще завърша с думите на Mikko Hyppönen, главния директор по изследванията във финландската F-Secure, които той произнесе на глобалната конференция CeBIT през март:
“САЩ третират интернет така, както би третирал някоя своя колония.”

Относно табуто | Култура – Брой 16 (2895), 25 април 2014

Доста шум се вдигна покрай злоупотребата с лични данни, станала видна, след като ЦИК направи възможно всеки да провери в интернет дали името му фигурира в подписките за европейските избори.
Далеч по-важният проблем бе новият състав на Комисията за защита на личните данни, тази същата, отговорна да попаднем в подписките. Това, че част от новопредложените членове на Комисията се оказаха политически обвързани, а друга – неотговарящи на закона, а също и безцеремонността, с която парламентът гласува на извънредно заседание състава, бяха достатъчна причина за медийно цунами.
Медийно цунами не се случи, макар да лъсна и реалната причина на внезапната подмяна – отказът на предишния състав да даде пълен достъп на Кооперативна търговска банка до регистъра с данните за гражданското състояние на всички българи заради нуждите на проект, който КТБ изпълнява. Всъщност, ако КЗЛД изобщо някога е имала късмета да влезе в новините, то все е било по повод някое „извънредно заседание“. Едва ли някой помни, например, как точно преди 9 години Министерският съвет изненадващо одобри проект за изменение и допълнение на Закона за защита на личните данни. Под формата на закони тогава бяха пробутани няколко тежки табута над достъпа по официален път до информация от обществена важност. Проектозаконът тогава се оказа извън всякакъв публичен интерес и обсъждане. Дори самата КЗЛД с нейните предложения бе пренебрегната за сметка на авторите на проекта, МВР и Министерството на финансите.
Но какво изобщо знаем за КЗЛД? Комисията е един от странните плодове на опита да бъде приложен acquis communautaire у нас и на предприсъединителното преструктуриране на администрацията ни. Изграждането й стартира като проект по ФАР през 2002 и е струвало дотук немалко на държавата. Извън всеки спор за целесъобразността на този властови орган обаче, трябва да се признае неговата изключителна важност. Каква работа върши той? Официално, Комисията следи за това дали държавни институции и фирми събират и съхраняват личните данни съгласно уреждащите това закони (Закон за статистиката, Закон за данъчната администрация, а напоследък и Закон за съхраняването на трафичните данни и т. н.). Кой ръководи комисията? Ръководството й е с мандат 5 години и се е сменяло 3 пъти от 2002 г. насам, което поставя въпроса защо трябваше да мине толкова време след изтичането през декември 2012 г. на предишния мандат, за да се сети изведнъж парламентът за нови назначения?
Но каква все пак е процедурата, по която се достига до данни? Не е както проф. Михаил Константинов каза пред медиите: всеки може да отиде да си вземе цяла торба данни след вота. Не е дори частната търговия с данни. Но за да търси нещо човек с цел да го изучава, трябва да знае името му или поне да подозира, че то съществува. Ето защо много малко от нас знаят за понятието „администратор на лични данни.“
Ако сте малка партия, голяма банка, бивш съсобственик на медийна империя или просто олигарх, вие можете официално да се превърнете в администратор на лични данни и да получите достъп до такива по най-легален начин, описан в закона. Ако сте журналист обаче и се опитвате да съберете данни за финансовото и имотното състояние на министър, депутат, магистрат или висш администратор, да съберете сведения за съдебни, граждански и административни дела или за финансовата ревизия на някоя фирма, ще ви е малко трудно – ще ви откажат заради нерегламентиран достъп до „лични данни“. А ако пропуснете да поискате разрешение, може да бъдете глобени от 10 хил. до 100 хил. лв. Ако сте обикновен гражданин и просто поискате да разберете каква информация събира за вас държавата или да си видите досието, може да ви сполети същото. Просто навсякъде гъмжи от „личните данни“ на всякакви други лица, били те самите колекционери на данни – освен вас.
Сигурно вече се питате какъв е поне начинът да се установи официално кои са администраторите на лични данни? Това е въпрос на въпросите! Ами, невъзможно е! На сайта „за милиони“ на Държавна комисия по сигурността на информацията ще се натъкнете на поредната гавра, наречена Електронен регистър на Администратори на лични данни. https://212.122.176.6:8081/…/rejectedPublicRegisterList)
Не посещавайте този линк! Браузърът ще ви предупреди за неизправен сертификат за сигурност!

Кървящо сърце | Култура – Брой 15 (2894), 18 април 2014

Нова истерия за края на интернет разтърси мрежата, когато разработчиците от частната фирма Codenomicon откриха особено рафиниран бъг в самото сърце на мрежовата сигурност, застрашаващ комуникацията между сървърите на ниво Transport Layer Security (сигурност на транспортния слой), считано досега за непроницаемо. Този път името на заплахата е Heartbleed. Съставено е от името на TLS приложението „Heartbeat“ и „bleed“ („кървене“ или „изтичане“ на английски). Българските коментари на заплахата са в обичайния си, достъпен само за една тясна аудитория стил, но доколкото Heartbleed засяга и обикновените потребители, струва си всеки опит за обяснение на случващото се.
Всъщност, Heartbleed има потенциала да се превърне в истинска катастрофа. Поне такива са авторитетните мнения на Електронна граница, Арс Техника и на криптографа Брус Шнайер.
Според популярния британско-американския блог за технологични новини Mashable, най-отчайващо в случая е, че този проблем е наистина технически – „много технически“ – и поради това крайно сложен за долавяне от нас, редовите потребители. А ние сме толкова по-засегнати, колкото по-затруднени сме поради техническия характер на заплахата да се предпазим сами. Отговорността и инициативата по решаване на проблема този път е изцяло в ръцете на управляващия уеб услугите, които ползваме.
В какво точно се състои проблемът Heartbleed? В основата му е т. нар. криптиране. Идеята за криптирането се състои в това информацията, която искаме да изпратим от нашия компютър до някой приемник (друг компютър или друг сървър), да не може да бъде прихваната по трасето и разчетена от друг. Криптирането работи като таен език между двама души, който не звучи безсмислено единствено на тези, които имат копие от ключовете за дешифриране – потребителят, т.е. ние, и клиентът (уеб приложението или сървърът).
Протоколът за сигурност в интернет е т.нар. Secure Sockets Layer (SSL), а напоследък – споменатият вече Transport Layer Security (TLS). Най-популярният начин да се достави SSL/TLS функционалност към уеб сайт е инструментът OpenSSL, тъй като най-доброто качество на отворения код е, че е приложим при най- различни уеб сървъри. И това не касае само обикновените уеб страници. Електронната поща, мигновените съобщения, маршрутизаторите и дори принтерите могат да използват OpenSSL и следователно да се окажат засегнати от новото бедствие. Това е повече от половината мрежа! Дори и никога да не сте чували за OpenSSL, вие го ползвате всекидневно и многократно. А какво би станало, ако OpenSSL имаше качеството да предоставя на трети страни тайните ключове на комуникация между вас и сървъра, чрез който си плащате данъците, изпращате снимки, водите бизнес кореспонденция и т. н.? Какво би станало, ако изведнъж те станат достъпни и за някой друг, който може да направи копие за себе си и да подслушва оттук нататък всичко, което съобщавате на този сървър? А какво би станало, ако това е неоткриваем недостатък? Ето това е Heartbleed. И тази опасност дори не е нова. Тя действа от 2011. Дори и да има решение за проблема (а то вече има, макар и не съвсем просто), пораженията, случили се до момента, в който мярката бъде взета, си остават непоправими.
Естествено, имаше питания дали всезнаещата Американска агенция за национална сигурност е знаела за Heartbleed. Даже Агенция Блумбърг взе, че публикува разкрития,че NSA не само е знаела от поне две години, но не е давала гласност на проблема, за да се възползва от него и да събира чувствителна информация. Имала е даже намерение да държи знанията си в тайна колкото се може по-дълго, уж в името на националната сигурност. След като първоначално е отказвала коментар по въпроса, на 11 април NSA внезапно е отрекла, че има нещо общо с Heartbleed. Само дето е отдавна известен факт това, че NSA непрестанно „ловува“ за подобни бъгове с цел да шпионира гражданите. Отдавна се е изтъркало и дежурното им оправдание, че го правят в името на сигурността – от тероризъм, та до битова престъпност – на тези същите граждани. Само дето е близо до ума на всеки, че наличието на дефект в защитата на каквото и да било не може да служи в защита на никого по никакъв начин.

Off | Култура – Брой 14 (2893), 11 април 2014

След взривената кола на Генка Шикерова, нова медийна мелодрама се е задала на хоризонта – внезапно в социалните мрежи изплува „новината“, че „Офф Медия“ АД, фирмата, поддържаща сайта Offnews, е прибрала 1 133 360 лева за контекстна реклама. Всъщност, договорът „Офф Медия“ го сключи още през декември миналата година по Оперативна програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономиката“, а пълното име на проекта е Контекстно извеждане на информация и позициониране на реклама въз основа на автоматизиран анализ на социални мрежи посредством прилагане на метод за семантично търсене. Детайлите по сделката не са тайна и могат да се видят на сайта на ИСУН – информационната система за управление на структурните инструменти на Европейския съюз у нас ,
а причината за размяната на компромати този път май е националната предизборна кампания на „България без цензура“, която Offnews осмиват, разчитайки явно за пореден път на манихейския трик да минат за „морални“, „умни“ и „красиви” на фона на одиозния Бареков.
Отсрещната страна също не остава длъжна. Публикувайки „разкритията“ за милиона и нещо си, Bnews обаче малко се престарават, описвайки „сайта „Офнюз“ като „известен с близостта си до олигарха Иво Прокопиев и разпадащите се Реформатори“. Вярно е, че още в самото начало на протестите Офнюз като по каталог вадеше от нафталина познатите ни мъпети от 90-те, но всъщност собствениците на Офф Медия АД са по-скоро свързани с бизнеса на известния Иван Китов (с Явор Николов Димитров те са съсобственици в „Ч ЕНД К“ още от 1997!), а Владо Йончев го помним много добре от няколко Пеевски медии. На други места в мрежата пък побързаха да припомнят и другите финансови инжекции, получавани от уж опозиционната, но тъй облагодетелствана и от фондации, и от правителство медия: 102 800 лв. за независима разследваща журналистика в края на януари тази година от фондация „Америка за България“; и онези скандални 160 000 лв. по проект на фонд „Научни изследвания“, заради който министърът на образованието при ГЕРБ Сергей Игнатов се лиши от поста си. Но странно нещо са българските медии! Всичко свързано с тях е странно! Като се замислим, по подобен начин беше финансиран и обидният за вкуса и интелекта сериал „Четвърта власт“, за който БНТ похарчи 2 300 000 лева бюджетни пари и заради който произвелият го Тицин не понесе никакви последствия, но пък дълго ни занимава из медиите с фрустрациите си от реакциите на публиката за натрапения й лош продукт.
Защо между медиите и гражданите има такава пропаст? Отговорът явно е тайна единствено за самите медии. Тия дни в страната ни се случи нещо много важно, бяха направени поправки в Закона за потребителските кредити. Как медиите отразиха това? Ами по-добре да не го бяха отразявали. Да бяха публикували просто линк към апокрифния, както го нарече финансистът Любомир Христов в блога си, документ, та задлъжнелите сами да преценят промените. Медиите ни обаче, освен да ни занимават със себе си и с тъповат политически пиар, който вече дори не може да мине за търговия с влияние, се занимават усилено с лобизъм и дезинформация. Така стана и в тоя случай: проблемът с промените се оказа не в това, че са зле изпипани, а в дежурното опасение, че „ще настане финансов хаос“ и инвеститорите ще се „принудят“ да изнесат своя „бизнес“ от страната ни. И това отношение на медиите ни към промените в закона не е от вчера. Опита ли се, например, човек да разбере как и какви закони са били приемани през годините, за да добие представа как точно е била законово „гарантирана“ бедността у нас, просто ще удари на камък. Колко и кои от законите ни през годините са били спуснати „свише“ под формата на разни „препоръки“? И от кого? Май точно тези въпроси несъстоятелните ни медии обичат да заобикалят с надменно мълчание.

Та, в тоя контекст, при всичката тази несвършена от медиите работа през годините, не е ли съвсем нормално драмата с взривената колата на Шикерова да предизвиква у добилите медийна резистентност граждани само прозявки и коментари къде и в каква точно кола са я видели из столицата, вместо да се вдигнат за помитаща вълна от протести, както може би се очакваше?

В какво се превръща дебатът за web | Култура – Брой 13 (2892), 04 април 2014

„Ние се нуждаем от глобална конституция“ – каза Тим Бърнърс-Лий по повод навършването на 25 години, откакто създаде World Wide Web. И направи опит да инициира дебат, с който да привлече вниманието на институциите и обществото към необходимостта инструментът web да бъде държан далеч от ръцете на алчността и патологичното властолюбие на правителства и корпорации. И като че ли правителствата и корпорациите го чуха и побързаха да отговорят. В рамките на седмица-две се случиха поне две неща, които ясно очертаха затвърдяване в някои неприятни, меко казано, тенденции.
И понеже споменах правителствата: дни преди изборите в Турция социалните мрежи YouTube и Twitter вбесиха турския премиер Реджеп Тайип Ердоган с изтекъл запис, от който стана ясно, че висши турски политици възнамеряват да извършат престъпление, което, приписано на Сирия, да послужи като повод за нахлуване на сирийска територия с войска. И това очевидно с цел отвличане на вниманието на избирателите от скандалите, в които кабинетът и диктаторът са въвлечени.
„За Ердоган социалните медии като че ли бяха вражеска армия“ – отразиха във Вашингтон Поуст случилото се.
И цитираха интервюто му за турския телевизионен оператор ATV: „Ние няма да оставим този народ в ръцете на YouTube и Facebook… Всички видове неморалност… всички видове шпионаж могат да бъдат намерени там.” – горещеше се Ердоган, след като светът вече го бе чул как казва, че конфликтът със Сирия „трябва да се разглежда като възможност“…
Как мрежата коментира това ли? Ето как: не е чак такава трагедия да бъдем лишени от Youtube и Twitter. Живели сме някак и преди те да станат част от ежедневието ни. Трагедия е обаче причината, поради която те биват спирани – прищявката на поредния диктатор. Трагедия е и лекотата, с която това се случва. Безкръвната, безшевова лекота, с която може да се ампутира гласността в цели региони тъкмо благодарение на технологиите.
А какво да кажем за корпорациите? В самия край на месеца те създадоха опасен прецедент и то не някъде в затънтените дебри на близкоизточния Медиастан, а в самото сърце на Европа, в Люксембург: на 27 март 2014 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) взе най-сетне решение по едно започнало през 2012 г. дело.
Става дума за спора на две филмови компании – германската Constantin Film Verleih и австрийската Wega-Filmproduktionsgesellschaft срещу интернет доставчика UPC Telekabel Wien GmbH, обвинен за това, че не е блокирал достъпа до стрийминга на германския сайт kino.to, позволил си да разпространява защитено съдържание на споменатите две филмови компании. UPC Telekabel изгуби това дело, а с него – не просто всички бъдещи пирати и гратисчии в мрежата, изгуби самата мрежа. С това решение на съда се постави под въпрос нейната цялост, защото СЕС дефакто обяви всеки доставчик на интернет за нарушител по подразбиране. Доставчик на интернет пренос, който позволява на клиентите си достъп до закриляни обекти, предоставени от трето лице на публично разположение в интернет е посредник, чиито услуги се използват за нарушаване на авторско право или на сродно на него право по смисъла на член 8, параграф 3 от Директива 2001/29. Доставчикът на достъп до интернет е и задължителен участник във всяко прехвърляне в интернет на фалшификат между един от неговите клиенти и трето лице“, и като такъв просто няма как да не е виновен.
Поставяйки се на мястото на филмовите компании, ще кажете: защо пък да не е виновен? Възможно е. Само дето логиката има и обратна страна, тази, на чиято страна са данъкоплатците. Не за друго, но твърде скъпо би струвало това на тези същите потребители-данъкоплатци. (Покрай проблемите на филмовите компании потребителите-данъкоплатци и доставчици на услуги традиционно пропускам проблемите на самите автори, от чието име корпоративните собственици налагат забрани. Очевидно и този път ще стане така.)
В заключение е по-важно да спомена, че макар решението на Европейския съд да не е със силата на закон или споразумение, то създава опасен прецедент, който може да бъде ползван и в съдилищата на национално ниво в Евросъюза.

Web който искаме | www

На 12 март, благодарение на поредния теч, появил се на The Intercept (една платформа на новинарската организация First Look Media, специално създадена през февруари за разкритията на Сноудън), стана ясен механизмът, по който NSA подслушва Skype благодарение на „имплант,“ който, веднъж инсталиран, заобикаля криптирането с помощта на тайни копия на обажданията от милиони компютри. Акцията по хакването и заразяването на компютрите е била наречена Turbine и е била организирана от NSA с цел плячкосване на данни. NSA, от своя страна, се оправдава, че не иде реч за индивидуално следене, а за работа с „големи данни“. Както стана дума в мрежа/паяжина обаче, спорно е доколко ловът на „големи данни“ е безобиден.
Но датата 12 март е забележителна и с друго: на нея медиумът World Wide Web навърши 25 години и, според думите на създателя си Тим Бърнърс-Лий, сега има нужда повече от всякога да бъде защитаван от посегателствата на правителства и корпорации в името на правата на обикновените потребители.
„Ние се нуждаем от глобална конституция – a bill of rights.“ – това са думите, с които Бърнърс-Лий стартира инициативата по написването на една Magna Carta на световната мрежа, която ще е част от по-мащабната кампания, наречена „the web we want“ („мрежата, която искаме“). Тя ще продължи до април 2015, а целта й е да осигури възможност на хората от всички страни, с евентуалната подкрепа на институциите, държавните служители и… корпорациите, да, корпорациите, да дадат своя принос към Magna Carta-та.
Как би могла да се задейства една сложна процедура, каквато е изработването на закон с попълването на онлайн формуляр в мрежата? Как би се постигнал консенсус по такъв сложен въпрос? И нима може да има по-драматичен и неразрешим сблъсък от този между технологиите с тяхното бясно ускорение и инертната, консервативна природа на правото? И все пак, някакви действия се налагат. Тревожните разкрития на Сноудън очертават картина, по-тревожна от всякога, особено на фона на геополитическите размествания напоследък. Web се децентрализира привидно, но всъщност само разширява обхвата си. А контролът става все по-централизиран и Бърнърс-Лий насочва съществена част от критиките си тъкмо към монополната зависимост на инфраструктурата на web от нещо, привидно безобидно и символично – системата от имена на домейни. Тя, както знаем, се намира под контрола на IANA (Службата за присвояване на имена и адреси в Интернет към частната американска корпорация ICANN). След разкритията на Сноудън американската доминация над базата данни с имена на домейни започва да изглежда още по-неприемлива и зловеща. „САЩ не могат да имат глобална роля в работата на нещо толкова наднационално.” – казва той и допълва, че е нужен подход с участието на много заинтересовани страни, а правителствата и големите компании да бъдат държани „на ръка разстояние“.
В случай, че не се намери достатъчно добра воля у политиците и корпорациите, близкото бъдеще, което очаква web, е балканизация и разпокъсване. Едва ли Тим Бърнърс-Лий би искал да види великото си творение застигнато от такъв печален край.
И все пак, печалният край е твърде възможен. Може би ви направи впечатление, че започнах колонката с това, че web трябва да бъде защитаван от посегателства в името на правата и свободите на обикновените потребители… „Потребители“, а не „граждани“, както обичайно се изразявам. Това не е случайна употреба на думата. Напълно умишлена е, доколкото и самият Бърнърс-Лий я ползва… Просто тази дума неусетно стана предпочитаната. Това е тъжно, но не и необяснимо. Няма да е пресилено да се каже, че модерната държава вече е почти неотличима от корпорация. В случая с телекомуникациите те просто са се слели безшевово. Корпоративните интереси неусетно заменят националните, а регулациите – законите. Регулациите, за разлика от законите пък, могат да са доста произволни, неустановими и трудни за санкциониране… – а флуидността им флуидизира вътрешните структури на властта в държавата. Последствията остават за гражданите, извинете, потребителите на услугите на тези корпорации, а потребителите, знаем, рядко се солидаризират помежду си за качествена съпротива. Та така…

Големи данни | Култура – Брой 10 (2889), 14 март 2014

Из медиите ни напоследък все по-често се среща терминът „големи данни“ (Big Data). Ето няколко заглавия само от последния месец: „Xeon E7 v2 ускорява анализа на големи данни“, „Големи данни – големи възможности „, „IDC: Анализът на големи данни ще стане реалност и у нас“, „Правни аспекти при управление на данни в Облака и Големи данни“ и дори „Анализът на големи данни предсказа кой ще получи “Оскар”…
Що за пропаганда е това и дали количественото определение в случая не описва нещо качествено различно? Така е, Big Data обобщават в себе си цяло ново поколение технологии, предназначени за работа със стремително нарастващия обем неструктурирана информация, идваща от все по-голям и разнообразен брой източници: оперативни данни, данни за финансови транзакции, данни за поведението на потребителите в социалните мрежи, данни от интернет телефония и видео-стриймове и т.н. Целите на анализа им също могат да са най-различни: от управлението на сложни технологични процеси и поддръжка на системи през по-добро управление на интернет трафика или подобряване на някаква услуга, увеличаване приходите от продажби чрез идентифициране на точния момент на появата на пазара на даден продукт, та до съставяне на потребителски „профили“ и болнични досиета, установяване на връзки между отделни лица или пък установяване на самоличности и всякакви други такива, не чак толкова ясни цели…
От известно време насам съществува стабилен пазар за големи данни – и услугите, свързани с тях – и те се превръщат в шанс за голям бизнес. Гаранция за това е и фактът, че големите данни все пак са интегрална част от хибридните технологии, залегнали в близкото бъдеще на интернет, известен ни вече като IPv6, Интернет на нещата (Internet of Things – IoT).
В този хибрид влиза и „облачната“ технология за съхранение на големи данни, чиято най-съществена особеност е делокализацията на данните – те са извън физическите сървъри, осцилиращи между множество свързани памети.
Ако можем да вярваме на нашите медии, анализът на големи данни скоро ще е реалност и у нас.
Но докато много организации вече предвкусват разрастването си и успеха, други се питат готови ли сме за това? Да оставим настрана антиутопичните киберпънк сюжети за безжично свързани помежду си белязани тела, обхванати от глобалната RFid структура, и да се придържаме към сивата реалност на закона! На 5 март 2014 в Computerworld се появи анализът на доц. д-р Георги Димитров и адвокат Десислава Кръстева от адвокатско дружество „Димитров, Петров и Ко.“, озаглавен „Правни аспекти при управление на данни в Облака и Големи данни“. Той зачеква най-сериозните юридически казуси, свързани с управлението на Големи данни и съхранението им в т. нар. облак, изхождайки от драстичната разлика в скоростта, с която се развиват технологиите и правото.
Първият казус (и по мое мнение, най-тревожният): юридическите специфики при частния и публичния облак? Ясни ли са те от чисто проприетарна гледна точка? И още, проблемът с т. нар. профилиране – съставяне на „досие“ въз основа на данни, като колко и за какво харчим, какви търсения и интереси имаме, с кого общуваме, какво работим, ядем и пием, спортуваме, маршрутите ни, заболяванията ни, страховете, четивата ни, физиологичните ни и здравни показатели… Дали и колко често се извършва профилиране на потребители в мрежата и дали това е единствено с цел таргетирана реклама?
Друг казус: „вземане на автоматизирани решения“… Само на базата на автоматизирана обработка на събраните за нас данни, системата (абстрактно казано) ще взима решения, „съществени за нашите права или интереси“, като се почне от отгатване на желанието ни да намерим нещо в мрежата, та се стигне до отгатване на това дали не сме потенциални терористи или прости рушители на корпоративния дух… Това е дейност, която в ЕС е забранена, ноне и другаде… Оттук произтича и следващият важен казус: големи данни се обработват от и до тях имат достъп лица, които са разположени на територията на различни държави. Правилата на коя държава се прилагат в такъв случай? И кои от лицата, събиращи, имащи достъп или обработващи данните ни, могат да бъдат държани отговорни пред закона при манипулация с тези данни?

Снъф | Култура – Брой 9 (2888), 07 март 2014

Ще разберем ли някога какво се случи на кървавия 20 февруари, когато в Киев, на улица Институтска, някой изпрати невъоръжени младежи в атака под прицела на нечии снайпери? Чии бяха тези снайпери? Беше ли режисиран разстрелът и къде бяха лидерите на Майдана по времето на този щурм? Може ли мрежата да помогне в ситуация на дезинформация или само усилва хаоса?
Независимият украински (но пък рускоезичен?!) новинарски сайт УБОП си е поставил задачата да събира информация за това, което се случи на страшната дата 20 февруари. Тия дни там се появи заглавие „Бившият командир на „самоотбраната на Майдана“ Парубий внезапно изчезнал преди последния щурм.“
Докато УБОП задава въпроси на умълчалите се лидери и очаква отговори, в интернет се появи ново видео от разстрела на украинците, но този път на блога на руснака Антон Благин от Мурманск, а малко по-късно се появи и разкритието кой е операторът, заснел страшната случка. Това бил някой си Ацамаз Кочиев, осетински евреин, известен московски папарак.
„Участниците и организаторите на това шоу, пише Благин, са знаели отнапред кой и къде ще се позиционира на 20 февруари 2014 г. на улица Институтска, от какъв ъгъл ще се снима и от какви ъгли ще се стреля по хората. Това не са знаели единствено жертвите – така наречените „екстремисти“, които, освен с щитове, не са били въоръжени с нищо. Тях са ги пратили на заколение като овни, подплашили са ги с изстрели от разни страни и с гръмки призиви от високоговорителите са им дали указания да се съберат в групичка именно на това малко пространство, където ще бъдат разстреляни. Всичко е било приготвено за зрелищното кърваво „шоу“ предварително: и стрелците, и телевизията, и журналистите с фотографите“.
Манипулатор ли е Благин или разобличава манипулация? Защото, ако това, което пише той, е истина, то значи случващото се в Украйна е покъртителна трагедия.
На блога на Благин могат да се видят фотографии от мястото, където е стояла видеокамерата, снимаща разстрела – на не повече от 30 метра от стрелбата – разстояние, достатъчно, за да предизвика нервност дори у най-изпечения военен журналист. Що за оператор е обаче папаракът Кочиев, който видимо не трепва?
Възможно ли е да е имало предварителна уговорка между организаторите, снайперистите и самите снимащи? Възможно ли е това да е постановка? И коя телевизия е излъчила това „риалити-шоу“?
На видеото се чува как, непосредствено преди излъчването, Кочиев получава последни наставления от стоящия до него журналист: „Ацик, трябва да показваш труповете!“. А Ацик, като закоравял професионалист, отговаря: „Не труповете, а как улучват хората и как те падат на земята!“ Диалог, достоен за сценарий на филм! Така ли се случват нещата наистина или реалността е по-лапидарна? Постингът на Благин завършва с уточнението, че Ацик е евреин и мелез, а от такива реално нищо добро не може да се очаква… При тази фраза всичко, дори най-очевидното, започва да изглежда съмнително, но дори така да е, няколко тежки въпроса тепърва очакват отговора си от лидерите на Майдана:
1. Каква е била официалната диагноза на Андрей Парубий при хоспитализацията му на 18.02.2014 и къде са документите, потвърждаващи диагнозата и бързото му оздравяване?
2. Кой в негово отсъствие е ръководил „Самоотбраната на Майдан“? Кой е издал заповед за атака на ул. Институтска и кой и как е координирал действията?
3. Защо не бе проведено разузнаване и не бе даден отбой при наличието на огнестрелно оръжие?
Изводите, които УБОП правят в очакване на тези отговори, са, че разстрелът се е случил със съучастието на т. нар. Опозиция в Украйна. Твърде произволно, може би, но и с основание подозирайки, че новата власт ще си измие ръцете с поредното издевателство, маскирано като помощ – пробутвайки във Върховната Рада законопроект за държавна помощ за пострадалите, знаейки, че пари за това няма.
В момента Русия прави всичко, за да дискредитира случилото се на Майдана. Както и противниците на Русия правят всичко, за да я дискредитират. В подобна ситуация единствено шокът и дезинформацията са във възход, а в такъв случай дори войни не може да има, само касапници.