Британското електронно правителство | Култура – Брой 27 (2863), 19 юли 2013

Тия дни в The Register се появи статия с изразителното заглавие „Британското правителство ще забие кол в сърцето на едрите IT аутсорсинг сделки”. Абстрахирайте се от неприятната чуждица „аутсорсинг”, защото важното в случая не е бизнес-новината, а тенденцията: държавата ще сразява капиталистическия вампир! Как е дошло подобно решение? Не е дошло спонтанно, а след извода, че IT делата на държавата твърде дълго са били в ръцете на хора, които се интересуват единствено от умножаване на парите си и оформилите се с нейна помощ олигополи рефлектират върху дейността й със скъпи, тежко работещи, неконтролируеми и некомуникативни системи. Това решение е подплатено и с реформи: Цифрово по подразбиране (Digital by Default) и G-облак (G-Cloud). На прилагането им се разчита за връщане на отговорността за държавните информационни системи върху плещите на държавната администрация, но и на завръщане на контрола върху държавната информация в ръцете на държавата. Всъщност, тези реформи не са чак толкова нови. Стратегията Цифрово по подразбиране е предложена на правителството още през 2010 в доклад, наречен „Directgov* 2010 и след това: революцията не е еволюция„. Целта е да се следят разходите по изпълнителните дела от министъра на правителствената канцелария, Франсис Мод и от главния секретар на министерството на финансите, Дани Александър. Инициативата G-Cloud пък има за цел улесняване на обществените поръчки от държавната администрация в областта на доставката на облачни IT услуги.С цел да бъдaт приложени реформите, през април, 2011 г. във Великобритания е създадена Правителствената цифрова служба (Government Digital Service). Тя е натоварена със специалната задача, да трансформира предоставянето на държавни цифрови услуги в облачен формат. Дефакто може да се каже, че Government Digital Service, това е британското електронно правителство. За добро или зло сега се очаква британските държавни служители да поемат по-голяма отговорност за информационната политика в техните ведомства, както и за самите информационни системи, да се повиши надеждността, а данъците да паднат. Опасността обаче олигополите да се промъкнат и в облачната инфраструктура и да продължат да печелят сделките с държавата ни най-малко не е намаляла. Според обществото контрагентите в държавните поръчки ще си останат същите, според главния технологичен експерт на правителството обаче, държавата вече държи под контрол нещата.
Но да обърнем поглед към нещата у нас. Темата за отношенията между държавата и частния IT бизнес в България е непосилна за кратък коментар, но интересната политическа ситуация, в която се намираме ме задължава да направя някакъв. Защото, няма какво да се заблуждаваме – иде ли реч за „електронно правителство”, то иде реч за властта. И по-конкретно: ако кабинетът на Орешарски си отиде, ще си отиде ли с него и това, което се таи под не особено популярния и ясен у нас термин „електронно правителство в България”? Очевидно не. Както не си е отивало и досега. Защо? Защото иде реч не само за администрация, а за инфраструктура, за софтуер, за бази данни, респективно за договори с частни IT компании.
Май е излишно на този етап и в този формат да се правят аналогии между Великобритания и България дори само по повод портала ни за дигитални услуги. Бих задала обаче един-два конкретни въпроса, свързани с Агенцията по вписванията, която, както знаем, е отговорна за четири от публичните регистри: имотния, търговския, регистъра за семейно положение и този за съдимост.
1. Защо тези регистри не са достъпни от портала, претендиращ да представлява електронното ни правителство?
2. След напускането на Юлиан Митев от поста директор на Агенцията по вписванията, агенцията е дефакто без управление. Какво бави избора на нов директор и кой ще носи отговорност за поверените й регистри в случай на проблем, каквито неведнъж са се случвали?
––
* Държавният портал на Британия за цифрови услуги от адрес direct.gov.uk в момента е откриваем на GOV.UK.

В навечерието на войната с… | Култура – Брой 26 (2862), 12 юли 2013

Широко известнае страстта на Обама към информационните технологии. Не толкова известно е, че от 2 години насам, под предлог защита от тероризма, администрацията му е разширила до недопустимост правомощията на Агенция за национална сигурност (NSA) да съхранява и анализира данни на американските интернет потребители. Светът допреди дни не знаеше и друго – че в издадената през октомври м.г. Директива 20 Обама поръчва на висшите служители в националната сигурност и разузнаването да съставят глобален списък с потенциални мишени за американски кибер атаки по света. Някои точки от директивата бяха публикувани през януари т.г., , но в тях нищо не се споменава за мишени и намерения за офанзива.
Всъщност, пълният текст на директивата видя бял свят на 7 юни в Guardian благодарение на бившия служител на NSA Едуард Сноудън.Сноудън, който бе обвинен в шпионаж и кражба на държавна собственост, според медиите в момента обитава летище Шереметиево край Москва в очакване на убежище в Еквадор и по всичко личи, че ще сподели трудната съдба на Асанж. Вероятно жертвата му си струва, защото американските планове за Offensive Cyber Effects Operations („операции с офанзивен кибер ефект”) бяха окончателно доказани. Според документа, това са операции, които могат да предложат уникални и нестандартни възможности за напредък в постигането на националните цели на САЩ по света с малко или никакво предупреждение на противника и с потенциални ефекти, вариращи от едва доловими до силно увреждащи. А целта е да се поставят на място инструменти и рамкови структури, за да може правителството да взема решения. Да взима решения за кибер акции навярно, което означава, че интернет се милитаризира, а американският президент е на път да изработи доктрина за кибер-война. Нуждата на САЩ от такава доктрина официално се оправдава със съпротива срещу кибер агресивния Китай, това обаче е само повод, не причина. САЩ отдавна организира кибер атаки към интересуващи го дестинации. Сигурно си спомняте компютърния червей Stuxnet, заразил иранския ядрен реактор в Бушер и урановите центрофуги в Натанз през 2010. Stuxnet дойде от NSA. Но докато интересът на САЩ към Иран е относително предвидим, разкритията на Сноудън поднесоха и една абсолютна изненада: NSA подслушва и приятелски държави като Германия. Мониторингът на приятели – това е неприемливо, това не може да бъде толерирано. Ние вече не сме в Студената война. – каза по този повод канцлерката на Германия Ангела Меркел. Каква може да е причината за шпионирането на Германия тогава? Заплаха от Ал Кайда? Наркотрафик? Или, както подозира Шпигел, чисто и просто подготовка за международни срещи на върха на лидери на приятелски народи? Особено важен от геополитическа гледна точка за NSA се оказа град Франкфурт. То е, защото оттам Агенцията успява да прихване интернет връзки с Близкия изток.
Скандалните разкрития обаче не свършват дотук. Оказва се, че САЩ шпионира и Европейската общност като цяло – както през гостоприемно предоставените й във Вашингтон офиси, така и през Брюкселските.
Но да не демонизираме излишно САЩ! Документите разкриват, че NSA постига целите си не без локално съучастничество. Британските, американските и германските служби на драго сърце си сътрудничат и си обменят информация. Le Mondeсъщо с възмущение писа, че Франция е задействала масивна операция за електронно шпиониране на гражданите в NSA стил.
Явно това е тенденцията – държави подслушват други държави, подслушват собствените си граждани или се договарят помежду си в подслушването на някой трети. Тенденцията сочи развитието на цяла една катаскопична индустрия, а Сноудън е просто поредният самоубиец.
Доколко готови сме ние, българите, за тази реалност? Каква е нашата геополитическа цена като евентуална кибер мишена? Кого да попитаме: държавната си администрация или традиционните неправителствени износители на информация за донори като USAIDи Световната банка? Всъщност, последните в момента са твърде заети с тъповат медиен флирт с многохилядния бунт пред офиса на Орешарски, за да обърнат очи навън, към геополитическата скука. Там в момента се минират отношенията на Европа с Русия.

Идентичност | Култура – Брой 25 (2861), 05 юли 2013

…Нашата цивилизация е от най-лошия вид топящ се пластелин, който можем да си представим. И това е голям проблем. – така Асанж определи света, в който живеем, в разговора си с Ерик Шмид, за който стана дума в предишната колонка. Така е, защото светът е разкъсван от разнопосочни сили, от една страна, това е глобализиращият техно-абсолютизъм, а от друга – силите, стремящи се да удържат нещата в техните граници. Тези неща могат да бъдат всякакви: отделна личност, група, артефакт или просто уникален къс информация – всичко, което притежава име и идентичност.
Знаем, че прогресирайки, технологиите промениха труда, а той – обществения строй. Това доведе до нов тип общество, което Мануел Кастелс нарече „мрежово”. То е в плен на нестабилната, но всепроникваща съвременна медийна система, която, комбинирайки много канали за комуникации в себе си, трансформира времето и пространството до степен намеса в материалните основи на живота. В крайна сметка, стана така, че в един свят, в който всеки миг от живота е белязан от „времево клеймо” и съхранен „за историята”, историята спира своя ход, а всичко съществуващо, защитено с патент и снабдено с баркод, се оказа изложено на риска от радикално изчезване. Идентичностите изчезват и то съвсем не единствено в социологическия смисъл на Кастелс. Изчезват авторите заедно с артефактите само поради това, че вече нищо не може да гарантира автентичността на едните чрез тази на другите.
В тази връзка Асанж се саморазкрива като един доста особен социален актьор: той се стреми не към абстрактна справедливост и съпротива, а към трансформиране на цялостната обществена структура – подпряна на една индустрия за подмяна на историята, на една икономика на спектакъла – чрез съвсем конкретни, технологични инструменти.
Те използват стопански труд, за да прикрият части от историята, казва Асанж. Важни парчета история, съвременна история, която е имала значение… бяха премахнати от интелектуалната историография. … След като са премахнати, как бихте узнали, че са били там, как да ги намерите? Не само, че са престанали да съществуват, но все едно, че никога не са съществували. Ами да, това е особеното на информацията – тя съществува в своето платонично пространство и за разлика от материята, има качеството да се появява и да изчезва напълно безследно. Какъв е технологичният инструментариум, архитектурата на Wikileaks, която се съпротивлява на целия този «стопански труд», полаган в името на изчезването на парчета история? Принципът може да се обобщи най-нетехнологично с една единствена дума: наименуване. Асанж изрично подчертава важността му: Наименуването на човешката интелектуална дейност и цялата ни интелектуална история е може би най-важното нещо. Именуването е важно навсякъде, където се ползва абстракцията на имената с цел обозначаване на някаква идентичност, същото се случва и като използваме унифициран локатор на ресурси(URL адрес), но точно тази позната структура наименуване/пространство, според Асанж, е порочна, защото е човешки нечетивна и не маркира по никакъв начин, че информацията, съдържаща се под един URL, е важна, проверена, а оттам и съществена за историята. Според Асанж, имената на отделните артефакти не трябва да зависят „от някоя организация”, а от интелектуалното съдържание, да бъдат свързани неразривно с него до степен, че ако бъде изменено това съдържание, това да засегне и наименованието. Звучи абстрактно, но е постижимо с помощта на алгоритъм, който вече е познат като т.нар. „хеш-функция”. Хеш-функцията може да бъде разбрана и от технологично най-неизкушените чрез синонимите си: „цифрова сигнатура”, „отпечатък” или „извлечение” (message digest, digital fingerprint). Тази функция има способносттада раздробява, да сбива голям набор от данни в малък баркод, който навсякъде е от еднакъв размер и служи за бързо сравняване на файловете. Ако хешът (пръстовият отпечатък) е различен, значи и съдържанието (идентичността) е различна.
Това е според Асанж: човешките интелектуални артефакти трябва да имат възможността да бъдат напълно независими от каквато и да е система на човешки контрол! И той твърди, че възнамерява да превърне това във всеобщ стандарт.

Асанж и Шмид | Култура – Брой 22 (2858), 14 юни 2013

Преди около две години и по-точно на 23 юни 2011 г. изпълнителният директор на Google, Ерик Шмид, се среща тайно с намиращия се под домашен арест Джулиан Асанж, издател на Wikileaks и автор на “Киберпънковете: свобода и бъдеще на Интернет”. На срещата са присъствали и Джаред Коен, бивш съветник на Хилари Клинтън, Скот Малкъмсън, директор на отдела за подготвяне на речи за посланик Сюзън Райс в Държавния департамент на САЩ и директор по съобщенията на Международната кризисна група, а също и Лиза Шийлдс, заместник-председател на Съвета за външни отношения.
Целта на посещението – обсъждането на тяхната бъдеща книга „Новият дигитален свят“.
По време на този разговор Шмид чистосърдечно се интересува „как точно всичко това е действало, „как действа архитектурата на Wikileaks”. Защото дълбоко се вълнува „как тази технология еволюира”. Защото, „нали разбирате..? Технологията винаги се развива.”
А Асанж, също толкова чистосърдечно, споделя визиите си за опазването на справедливостта в света благодарение на инженерни умения (понеже не са останали много опции за справедливостта в полето на политическото и закона), а също и що е то „притежание”, „политически значимо съдържание” и „идентичност” в дигиталните измерения на света. Споделя и хакерските тактики за оцеляване на политически значимото съдържание и на приносителите му в комуникационна среда, доминирана от посредничеството на Google.
Защо припомням този разговор? На 23 април т.г. „Новата дигитална ера”, тази „книга на века”, както я етикетира „New York Times” , стана факт. А на 1 юни т.г., пак в „NY Times”, за нея излезе рецензия от самия Асанж. Асанж е прям. Нарича двамата автори, Шмид и Коен, „главните вещери” на технократичния империализъм, чиято ясна проекция се явява и настоящата книга. Това не е книга за четене, според Асанж. Това е декларация за „изковаване на нови съюзи” и нов световен ред, доминиран от една единствена световна сила, САЩ, която, благодарение на технологиите (Google), ще прекрои бъдещето на хората, нациите и бизнеса, без да ги пита дали те желаят това. Прогресът е привидян като световно разпространение на американското технологично консуматорство и дистрибуция на задвижвани от Google джаджи. Явно, с изключение само на непослушния Китай. А демокрацията в нейната Google-версия е привидяна като технологии за наблюдение и надзор, евфемистично назовавани „култура на споделянето”.
Авторите също слагат в една категория и египетските младежи с техния бунт, и тероризма, за да предложат на тяхно място своя фантазъм за „добре подсигурени”(“well resourced”) революционни групи, ново поколение консултанти, които… поемете дъх! – ще се занимават с това “да ползват данни за изграждане на фино настроени политически фигури”… Чиито речи и писания ще бъдат подхранвани “чрез комплексно извличане на характеристики и софтуер за анализ на тенденциите”, докато “картографирането на мозъчните функции” и други “софистицирани диагностики” ще бъдат ползвани за “достъп до слабите места в политическия „им” репертоар”.
Асанж съпоставя вижданията на авторите със своите, които са добре известни от книгата му „Киберпънкове” и се съдържат главно в това да бъде опазена от посегателства отделната личност като носител на информация и идентичност. Неприкосновеността на отделната личност обаче се привижда като ключов проблем пред сигурността на държавата за Шмид, Коен, Google като цяло и тяхното Вашингтонско лоби. „Отвореността” и „прозрачността” на правителството се схващат преди всичко като едностранна прозрачност и достъпност до личната информация на отделните граждани, а не като прозрачност и отвореност на правителството към неговите граждани. В случая оправданието е за „по-добър отклик на нуждите на гражданите и потребителите”, но то звучи неубедително и подценяващо същите тези граждани и потребители.
Тук ми се ще да се върна към това, с което и започнах – тайния разговор на Шмид с Асанж. Но ще го сторя само за да обещая, че при първа възможност ще ви занимая по-детайлно с тактиката, разработена от кръга Wikileaks, за самозащита пред всеотчуждаващата и всеподменяща технологизирана власт.

 

Синергия | Култура – Брой 21 (2857), 07 юни 2013

Миналата седмица мрежа/паяжиназавърши оптимистично с това, че „web засега е единственото българско пространство, в което „задкулисията” не живеят дълго”, а също и че „web е единствената медия, в която нещата и виновниците се наричат с имената им.”Проветривостта на мрежата е и основната причина потребителите на информация да мигрират от традиционните медии в нея. Следствията от тази миграция обаче не са еднозначни. Защо? Защото потребителите съвсем логично биват следвани по петите от рекламисти и рекламодатели, а след тях идват и парите… Това не е лошо само по себе си, само дето горчивият опит сочи, че комерсиализацията на нито една медия досега не е довела до нещо добро. И като че, за да постави за пореден път под въпрос оптимизма ни, малко преди изборите българоезичната web ни поднесе голяма изненада: три солидни уеб компании смениха собствениците си почти едновременно.
Финландската група „Sanoma Media Russia and CEE”, собственик на най-голямата онлайн компания у нас „Нет инфо.БГ”, я продаде на „DarikNews” за 17 млн. лв., предпочитайки я пред „NEG”, „TopMediaGrup” и „Investor”. А „Investor” също на свой ред бе продаден за 16 млн. на бизнес медията „Bulgaria On Air”. Около седмица по-късно стана факт и третата голяма сделка: „Уеб Медия Груп“ беше купена от собственика на „Алтернатив Медия Груп“ Красен Кралев за почти 1.5 млн. лв.
Най-интересна и обговаряна е сделката за „Нет инфо.БГ”.Офертите за нея се знаят от март т.г., като за фаворити се считаха „NEG.bg”, „NovaTV” и „Sportal.bg” на Делян Пеевски. Тогава всички будни мрежови граждани тръпнеха в очакване да се случи най-лошото – „Sanoma Media Russia and CEE” да продадат „Нет инфо.БГ” на Пеевски, чийто стил в придобиването и съсипване на медии е всеизвестен. Вярно, че Пеевски се подвизава в полето на печатните медии, но е въпрос на време да прояви интерес и към web. И изглеждаше като да е дошло времето, но ето че това не се случи и „SMR and CEE” изненадващо приеха офертата на „DarikNews”.Така че, да погледнем на случващото се като на бизнес:
– „Нет инфо.БГ” не е на загуба, но печалбата му е доста под очакванията на „SMR and CEE” и финландците са склонни да се отърват от него за почти двукратно по-малко пари;
– web бизнесът е рисков, но едно уедряване на собствеността е финансово оправдано: по-голяма палитра от сайтове = по-голям трафик за монетаризиране;
– ефектът на „синергия” между отделните сайтове и медийни канали ще доведе до допълване, а не до уеднаквяване и влошаване на съдържанието и до окончателното им превръщане в „сериозна” медия.
Според медийния експерт Орлин Спасов, тъкмо липсата на качествено съдържание е проблем и web медиите трябва да започнат да гледат на собствеността си като на дългосрочна инвестиция във възпитанието на аудиторията, на „културата на медиите” и „медийната екология”. Това тутакси обаче поставя въпроса зацензурата. Кой и как ще преценява вместо публиката кое е възпитателно за нея?
А ако ще се говори за трафик, трябва да се отчита вече не само ефектът на Google, но и на социалните мрежи. В смисъл, че от трафик печелят именно Googleи социалките, а не тези, към които те насочват трафика. Какви ще са „новите” начини за монетаризиране на интереса? Доброто старо обвързване с политиката?
Според Орлин Спасов, „ако се избегне типичното за България задкулисно преплитане на икономически, политически и медийни интереси”, нещата могат да се развият много добре. Как обаче ще се избегне това „задкулисно преплитане”, едва ли някой знае. На първо време е хубаво, че този път поне знаем имената на новите собственици, но не вярвам някой да е спокоен от това:
– „DarikNews” чрез собственика си Радосвет Радев е свързан с ужасно много и ужасно интересни субекти, от които ще спомена само един: Сдружение „Български бизнес клуб Възраждане“.
– „Bulgaria On Air” пък си е направо известен като „портала на ТИМ” заради това, че е собственост на „България еър”, „Дружество Армеец”, „ЦКБ”, „М САТ Кейбъл АД” и др.
– „Алтернатив Медия Груп“ на Красен Кралев пък е свързана с 2 политически партии: „Новото време“ и „Съюз на свободните демократи“.
Друго, освен „синергия” между медии, банки, политици и сив бизнес, виждате ли?

 

 

Интернет интелигенция | Култура – Брой 20 (2856), 31 май 2013

Тези дни едно изказване на политолога Огнян Минчев разбуни духовете в мрежата, а именно, че Интернет интелигенцията се превърна в неочакван съюзник на олигархичното задкулисие в осъществяването на практическото оперативно мероприятие за отстраняването на ГЕРБ от власт. Ще се опитам да се въздържа от коментар върху съдържанието на това твърдение, то вече бе възнаградено с достатъчно внимание от страна на разпозналите се като „интернет интелигенция”; и ще се съсредоточа върху двете екзотични понятия в него: „интернет класа” и „интернет интелигенция”.
Първо: те идентични ли са? Какво в контекста на изказването на Минчев показва, че не са? Може би политологът е имал предвид просто „онлайн активисти”, киберактивисти”, „е-активисти”, каквито има немалко в мрежата. Някои от тях се занимават и с неприкрит лобизъм, но не, те не са класа.
И после: в какъв смисъл „класа”? Ако намеренията на г-н Минчев са били таксономични, защо е ползвал тъкмо марксисткото определение за „социални общности, обособени йерархично в зависимост от отношението им към собствеността”, а не примерно малко по-буржоазното „страта”? Според скромното ми мнение, тъкмо терминът „класа” е най-малко подходящият да описва каквото и да било в мрежата, а и в съвременността изобщо. И не за друго, но откакто прослойките на наемните мениджъри и наемните интелектуални работници са на сцената, нито трудът, нито собствеността, нито формите на експлоатация вече са същите. Почти изключвам възможността г-н Минчев да е пропуснал да забележи този дребен факт, но в случай, че е така, препоръчвам му Хюбърт Драйфъс. Може да пробва и с нещо по-класично, с Бодрияр например.
Освен това, ако ще си говорим за „класи”, вече над половин век, благодарение на марксиста Франко „Бифо” Берарди, е в употреба терминът „когнитариат”. Той означава буквално „интелектуални труженици” – прослойката работници, които продават компетентността си, за да живеят. Такива са програмистите, архитектите, дизайнерите, учените, юристите – всички, чиято работа изключва рутината и за които мисленето е равносилно на оцеляване.
Всъщност, „когнитариатът” не е чак толкова белязан от левичарска наследственост термин, защото бизнес-мислителят Питър Дракър го е ползвал още в началото на 60-те за обозначаване на информационните труженици в корпорациите. Тофлър също го има в арсенала си, за да нарича с него изследователите и инженерите, които в ситуацията на т.нар. икономика на знанието създават, оперират и управляват знание.
Но ето, че в опита си да изясня едно понятие, аз все пак се изправих пред необходимостта да обговоря и контекста, в който то е ползвано, а именно, че „интернет интелигенцията” (или може би все пак „когнитариатът”) в България е влязъл в подривна роля спрямо дясното политическо в страната по начина, по който и Сакскобургготски го е сторил, идвайки на власт. Да се сравнява интернет активизма с движението „Симеон II” е пълен абсурд, но споменаването на Царя в контекста на гражданската активност в мрежата е добър повод да си припомним специфичната роля на Негово Величество в сюжета, наречен „електронно правителство в България”. Идването на Сакскобургготски на власт катализира процесите около това начинание и то тъкмо в посоката, която тези процеси са имали още по времето на развития социализъм у нас – в посока към тоталитаризъм. Да, точно така, падането на ГЕРБ от власт определено ще катализира стари процеси и тези процеси ще са в посоката, която винаги са имали; това обаче, което все още е невъзможно да се случи в българоезичната webи, надявам се, никога няма да се случи, е активните граждани или, ако щете, когнитариатът, или „интернет интелигенцията” да заработи в полза на някакво “задкулисие”.
И знаете ли защо? Защото българоезичната част от web засега е единственото българско пространство, в което „задкулисията” не живеят дълго по една много проста причина: webе единствената медия, в която нещата и виновниците се наричат с имената им. Когато и политолозите започнат да правят същото, тогава и мнението им за ролята на „интернет интелигенцията” може да се сдобие с някаква тежест.

Ерата на киборгите | Култура – Брой 19 (2855), 24 май 2013

Времето на киборгите наистина настъпи – „разширената реалност” (AugmentedReality) вече не само не е новост, но и се изпробват варианти за превръщането й в ежедневие чрез т.нар. „компютри за носене” („wearablecomputers”), които скоро ще са стока за масова употреба по подобие на мобилните телефони и електронните четци. Конкретният повод за обговаряне на тази вероятност е един усилено рекламиран из IT медиите продукт, Google очилата. Интересното и същественото при тях е рамката, а не стъклата. Стъкла може дори напълно да липсват. Та тази рамка, не много по-дебела от традиционните рогови рамки, съдържа в себе си: 16 GB флаш памет (от която 12 GB – оперативна), презаредими батерии, проектор (640Ч360 пиксела),преобразувател на звукови вълни с костна проводимост по подобие на слуховите апарати, микрофон, акселерометър, жироскоп, светлинен сензор, сензор за близост, ротационен сензор, сензор за линейно ускорение и още няколко други; тъчпад, камера, портове за безжична, Bluetooth и USB връзка… Изброих ли всичко? Операционната система е Android (4.0.4), а съвместимостта – с всякакви разчитащи на Bluetooth устройства. Както стана дума, Google очилата все още нямат стъкла, но Google обсъжда варианти за тези потребители, които носят очила по предписание. Един от разработчиците на модела е Бабак Парваз, инженерът от Google, монтирал прозрачни дисплеи в контактни лещи, така че съвсем скоро едни на вид напълно нормални очила с лещи, заменени с прозрачни екрани, ще са аксесоар, достъпен на пазара.
Как работят тези очила? Задействат се с накланяне на глава и подаване на гласова команда: „ok glass“; и задание, примерно „направи снимка” или „запиши видео”. Можете да задавате и въпроси на Google: „Google, коя година е основана Wikipedia”? Или: „Упъти ме към….”. Или „Прати съобщение на…”
Устройството може да се контролира и чрез тъчпада в рамката, като движенията по него се наблюдават по нещо като времева линия върху дисплея.
Какво може устройството? Камерата на Google Glass може да прави снимки и да записва видео. Докато това се случва, над окото свети малък индикатор. Софтуерът е специално разработено безплатно приложение, наречено Glassware. Очилата ползват и приложения, като Google Now, Google Maps, Google+, Gmail. В момента разработките продължават в посока разпознаване на лица, манипулиране на изображения, новинарски приложения и връзки към социалните мрежи. Дадена е пълна свобода на програмистите с изключение на волността да добавят реклами или инструменти за таксуване в приложенията си, макар че почти със сигурност това ще се промени в бъдеще.
Кой е евентуалният потребител на GoogleGlass на пазара? Дори и всеки от нас да може да си позволи 1500 $, каквато е в момента цената на това устройство, има ли причина да се чувстваме киборги в ежедневието си? В ежедневието не, но може би едни такива очила биха били в скоро време незаменим аксесоар за екстремни спортисти, полицаи, репортери… А идеята за масовото им производство? Тъкмо с нея е свързана и критиката към Googleочилата и както може да се очаква, тя е свързана с неприкосновеността на индивидите. Надзорът („surveillance”), а от друга страна и „sousveillance” (френско-английска дума, която означава буквално „наблюдение изотдолу”), упражнени с тази камера в комбинация с лицевото разпознаване, което може да идентифицира лица на публично място, може и да е от незаменима помощ на хора с екстремни професии като полицаи и борци с тероризма, но масово употребявани, биха излагали на неоправдан риск напълно невинни граждани. Законността на Google очилата би била под въпрос в ред държави, но от гледна точка на етиката и етикета, те са неприемливи почти навсякъде, ако наистина се превърнат в стока за масово потребление.
За да довърша дистопичната картина, ще припомня и основния източник на доходи за Google, рекламата. Опитайте се все пак да си представите кръстоската между разширената реалност и Google рекламата почти на ниво „нервна трансмисия”.

От обратната страна на планетата | Култура – Брой 18 (2854), 17 май 2013

На 7 май в 18:45 ч. универсално време, GoogleTransparency Report, една услуга, която докладва за смущения в мрежовата активност в глобален мащаб, регистрира рязък спад на входящия и изходящ интернет-трафик в Сирия. С прости думи казано, цялата страна изчезна безследно от интернет за няколко часа.
Това не се случва за пръв път в раздирания от конфликти район. През ноември 2012 Сирия пак бе откъсната за известно време от глобалната мрежа и тъй като има един интернет доставчик, държавната SyriaTel, медиите (западните) обясниха това с поръчано от правителството изключване в опит да парализира комуникацията на бунтовниците. През лятото на 2011 също имаше срив, но тогава го свързаха с измъчвания до смърт 13-годишен „враг на режима” Хамза ал-Хатиб, чиито посмъртни снимки заляха интернет.
Този път отново се явиха предположения, че сривът е предшествал някакво чудовищно престъпление на президента Башар ал-Ассад, което той не иска светът да види, но дни след инцидента няма сведения за подобно нещо. Според други, това е било опит да се объркат бунтовниците, които в този момент са били локализирани около летището на Дамаск, важна точка за отстъпление за Ассад.
Не само Сирия, Либия и Египет също са били отрязвани от световната мрежа и най-разпространената медийна версия винаги е обяснявала това със склонността на тоталитарните режими в Близкия изток да ползват Интернет за информационна война срещу своите дисиденти.
По форумите на новинарските сайтове редовно се напомня и не толкова популярната версия, че най-напреднали в информационната война в района са израелците и че те пък обичат да я водят срещу съседите си. Да не говорим за дежурните коментари за американска намеса с аромат на петрол!
Но като стана дума за Америка… На фона на мрачните сирийски фрустрации, свързани с начина, по който правителството ползва технологиите за контрол над гражданите си, в другото полукълбо на планетата e-govситуацията изглежда безоблачна. На 9 май Обама подписа указ, с който прави свободно достъпни всички федерални данни. Това все още не значи нищо за обикновените граждани, защото данните са във формат, пригоден за машинен прочит, разработчиците обаче са във възторг, защото указът е издаден в тяхна полза – дава им се възможност да ползват свободно тази скъпа суровина, данните, за да създават нови, високотехнологични приложения, предназначени тъкмо за широко потребление. Такива са:
– глобално позициониращите системи: правителствените сателитни данни, събирани по времето на Рейгън, преди са служили за целите на дигиталната картография и бяха от стратегическа важност за въздушния транспорт, сега GPS-те се ползват от всички ни на битово, всекидневно ниво за откриване на тривиални градски дестинации, например;
– за животоспасяване: в САЩ вече има локални приложения, които свързват абонатите си в мрежа и правят възможно най-бързото откриване на помощ в случай на пътен инцидент, пожар или внезапна сърдечна атака;
– за енергоспестяване: простичко приложение в телефона ви може да следи разходите ви на енергия и ги сравнява с тези на съседите ви, което да ви мотивира да пестите.
И още много, за каквото изобщо се сетите.
Дори за критиците си Обама открай време се слави като искрен привърженик на иновациите, но очевидно едва сега успява да навакса за неуспешния си опит през 2009 да накара федералните агенции да отворят базите си данни за осъществяване на неговата Директива за отворено правителство. Сегашната директива има повече шансове за победа, защото намира множество поддръжници в широки общности от разработчици, каквато е социалната мрежа GitHub, а на федералните агенции тепърва ще им се налага да обясняват пред обществото защо са пречили инициативата да се осъществи. На окопалите се на сигурно до държавата компании за анализ на данни Bloomberg и Lexis-Nexis пък ще им се наложи тепърва да се справят с тази нововъзникнала конкуренция.
И така: излиза, че информационните технологиите тотално и радикално са се препокрили с политиките на правителствата, независимо за коя точка на земното кълбо става въпрос. Тоталитаризъм или тотална свобода за индивида ни очаква, тепърва ще разберем.

Офшорлийкс | Култура – Брой 14 (2850), 12 април 2013

Глобализацията донесе на света и такива „благини” като офшорните компании, които, благодарение на липсата на съгласуваност между ригидните и локализирани в дадена територия данъчни закони и течливите парични и информационни потоци, успяха за десетилетия да натрупат баснословни богатства, криейки не само доходите си от данъчни власти, но и нерядко въвлечеността си в света на политиката и престъпността. С помощта на услугите на специализирани офшорни агенти, собствениците на такива бизнеси успяха да разпрострат мрежите си над цели държави и дори континенти и да превърнат икономиките им в системи за дрениране и обезкръвяване на натрупания обществен капитал. Офшорният бизнес не успя обаче да предвиди едно: когато тайните станат прекалено много и прекалено тежки, качествената промяна е въпрос на време и тя не е окончателното им сублимиране до някакъв висш и надхвърлящ човешките закони и представи порядък, а тъкмо обратното – революция. Точно това се случи на света с появата на Уикилийкс. В първите дни на април т.г. се появи още един грандиозен теч – Международният консорциум за разследваща журналистика (International Consortium of Investigative Journalists) получи от анонимен източник архив от 2.5 милиона документа, осветляващи повече от 130 000 офшорни компании от 170 страни и техните скрити връзки с политици и престъпници. Скандалът веднага получи име Офшорлийкс по аналогия с Уикилийкс. „Нещо невиждано”, така го охарактеризира Артър Кокфийлд, професор по право и данъчен експерт от Queen’s University в Канада в интервю за CBC, един от партньорите на ICIJ.
Той оприличи случилото се със сцена от филма Вълшебникът от Оз, в която “те дръпват завесата и ти виждаш магьосника да управлява своята тайна машина.”
В разследването на офшорните „магии” са ангажирани 86 журналисти от медиите на 46 страни, сред тях BBC, Guardian, Washington Post, Le Monde, SonntagsZeitung, Süddeutsche Zeitung. Сега, с помощта на Офшорлийкс, те оцениха стойността на данъчните престъпления в света като възлизащи на десетки трилиони долари – приблизително размера на икономиките на САЩ и Япония, взети заедно. Тези документи съдържат информация за субекти, факти и дати, разкриващи детайли около парични трансфери, връзки между фирми и хора и начините, по които офшорната напаст се разпространява по света, позволявайки на богатите да стават още по-богати.
Конкретно са разкрити:
– имената на държавни служители и техните сътрудници в много държави – Азербайджан, Русия, Канада, Пакистан, Филипините, Тайланд, Монголия и други;
– имената на свръхбогати хора, ползвали офшорни структури, за да се сдобият с недостъпни по друг начин активи – имения, луксозни яхти, произведения на изкуството плюс съответните данъчни облекчения и анонимност;
– имената на уважавани банки, като UBS, Clariden и Deutsche Bank, които предлагат на заможните си клиенти тайни услуги, като регистриране на компании в Британските Вирджински острови и другите подобни и обичайни за целта дестинации;
– осветляване на финансовите пирамиди в стил „Понци”, също ползващи удобствата на офшорните зони, за да спекулират с парите на нищо не подозиращи инвеститори.
Тактиките при офшорните играчи си приличат, защото и целта им е сходна, запазване на анонимността преди всичко. Собствениците привидно се разграничават от задграничните си интереси, като вместо своите собствени имена, ползват имената на трети лица за вписване на длъжността директори и акционери. Пакети с подобни услуги в зависимост от конкретните нужди на клиента се предлагат от специализирани компании, разчитащи на професионалната помощ на специални екипи от адвокати, счетоводители и експерти. Такава една компания е и известната, базирана в Тайланд TrustNet. Пакетите, които тя предлага на клиентите си, може да са евтини и достъпни, но в „ценоразписа” има и сложни структури, преплитащи множество пластове от фирми, фондации, застраховки, директори и акционери, които биват предлагани в условия на строга поверителност на отделни платежоспособни индивиди, семейни офиси, филантропи, частни банки, управители на инвестиции и съветници.
Какви ще са последствията от Офшорлийкс за света, тепърва ще видим, но тенденцията отсега е ясна – глобалното зло среща и глобално противодействие.

Тука има – тука нема | Култура – Брой 13 (2849), 05 април 2013

Група активисти поискаха от Централната избирателна комисия да отвори изходния код на софтуера, с чиято помощ ще „брои” гласовете на насрочените за 12 май 2013 парламентарни избори. И това – с цел да се прекратят тиражираните в публичното пространство съмнения за някаква възможност за манипулации при определяне на резултатите от преброителя.
Това отворено писмо, както и някои последвали го публикации в медиите  породиха спор. От едната страна са тези, които се опасяват, че отварянето на кода ще е с лоши последици, защото така всеки ще може да бърка в кода и да манипулира резултатите или ще ползва наготово при следващите избори интелектуален продукт, в който са инвестирани чужди средства и труд. А от другата страна са опънсорс-зилотите, които намират това за пълни безсмислици, защото „отварянето на кода по никакъв начин няма да се отрази на копието на софтуера, с който ЦИК ще изчисли официалните резултати”, а „пазарните” съображения за опазване на този „интелектуален продукт” от свободно копиране са безпочвени, тъй като потребителят му е един-единствен по подразбиране – ЦИК.
Привържениците на отварянето на кода споделят, че има нещо дълбоко нередно, например, в присъствието на екип програмисти в ЦИК по време на целия процес по въвеждането и обработката на данни, като подозренията им са за „доработване” и „актуализиране” на софтуера „в движение” и „на място“; и решението, което предлагат, е фиксирането на софтуера с помощта на електронен подпис и прилагането на удостоверение за време (TimeStamp).
Проф. Константинов, подал наскоро оставката си като председател на съвета на директорите на „Информационно обслужване“, пък взе страна с коментара, че идеята да се публикува софтуерът за изчисляване на резултатитее достойна за някой, който не знае откъде се включва компютърът и заплаши, че заради всички гадости, които някакви несъстоятелни хора изринаха по повод на нашето дружество, „Информационно обслужване“ може и да не участва в конкурса на ЦИК за определяне на преброител. Както вече медиите отбелязаха, кандидатстването за въпросния конкурс приключи и може да се види, че за него отново е кандидатствала една единствена фирма. Познайте коя.
И така, сред взаимните упреци в некомпетентност и уточнения, които нищо не говорят на неизкушения от програмиране гласоподавател, истината се поизгуби, а в случая тя е май относително проста и достъпна дори за средно грамотен в смятането гражданин. Защото какво толкова върши този софтуер в крайна сметка? Сканира формуляри ли? Ако е така, може би си струват усилията на опънсорс-зилотите да следят дали всички бюлетини не са с еднакви номера, например. Най-вероятно обаче софтуерът върши същото, което и една най-обикновена, двуизмерна екселска таблица, с по един ред за всяка избирателна секция по хоризонтала и по една колона за всяка партия по вертикала…
Та, доколкото този софтуер борави само с две величини – брой секции и брой партии, и извършваните от него пресмятания могат да се свършат едва ли не на ръка, вероятността за манипулацията на толкова прост алгоритъм е пренебрежима. Проблемът с евентуалната подмяна на вота е най-малко в софтуера. Манипулацията е или върху готовите резултати от изчисленията, или извън обсега на програмата, която ги извършва, т.е. на съвсем друго, „хард” ниво.
Представете си, например, следната ситуация, която, между другото, се коментира по форумите: за относително голям град (с около 500000 жители ) се отпечатват около три пъти повече бюлетини. Тези бюлетини (пакетирани и точно на брой) пътуват няколко часа до секцията. След като вотът приключи и се знае реалният резултат, какво точно се случва с останалия амбалаж?
Логично е да се предположи, че ако „алгоритъмът” включва слагане в торби, пренасяне на торби, товарене на торби в автомобили, предварителен оглед на автомобили и следване на автомобилите до секциите, най-добре ще е да се помисли за граждански контрол при целия процес от напускането на фабриката през гласуването до самото броене, от СИК, през РИК, та до ЦИК и на финала – обратно във фабриката, където неизползваните бюлетини се унищожават.