Свят без алтернативи? | Култура – Брой 12 (2848), 29 март 2013

Може да звучи клиширано, но е факт: Европа е люлка на свободното слово. Заложено във фундамента на Декларацията за правата на човека през 1948 г. във Франция, то е едно доста по-ранно завоевание и то не на възтържествувалия над екзистенциалния ужас на войната човешки дух, а по-скоро на утилитаризма на една зараждаща се класа: свободната преса се появи по време на гражданските войни през XVII век в Англия, за да посрещне буржоазната потребност от информация, неограничавана от неумолимата държавна система за лицензиране. Свободното слово обаче не е някаква преходна, изживяваща времето си либерална ценност, която, подведени от мита за безалтернативността на капитализма, сме приели за даденост. Гражданските бунтове от XVII век просто реактивираха това, което образованият европейски елит вече е познавал от речите на атинските политици на Ареопага. Ето защо е странно, че днес, повече от 3 века след Милтън, Джон Лок и Джон Стюърт Мил и Бентъм, при небивал разцвет на медиите и комуникационните технологии, свободата на словото, с която европейците са свикнали като с гарантирана даденост, отново трябва да бъде защитавана. Някои схващат тази защита доста превратно – като закон за медийна регулация, например. И по силата на някаква историческа ирония, вероятността подобен закон да бъде приет се очертава най-ясно тъкмо във Великобритания, където новата година започна под знака на сделката на неумолимия лорд Левесън с британските политици.
Официално посочваната причина за нуждата от подобна регулация е прекалената власт, притежавана от медиите напоследък, и нарасналата им безотговорност спрямо обществото, от която най-потърпевши са обикновените, неразполагащи с особен ресурс за самозащита граждани. Инструментът затова е инструмент, за да бъде прилаган, а ако е юридически и се намира в ръцете на политиците, нищо не гарантира, че няма да бъде прилаган недобросъвестно. Защото какво ще правим с прекалената власт на политиците тогава? Ясно е, че при липсата на добра воля у медиите да решават етичните си проблеми без намесата на държавата, нищо вече не може да обезпечи свободата им. Иска ли питане, че потърпевши отново ще са по-слабите членове на обществото. Май проблемът вече по-скоро се състои в това дали изобщо медиите искат свободата си? Досега ситуацията се разглеждаше все в светлината на подразбиращата се ценност на отворения пазар на идеи, както Милтън е схващал ролята на свободното слово… Но очевидно думата „пазар” не описва вече ситуация, в която се налага „взимане на мерки” от „експерти на високо ниво, сиреч регулации”…
Битката за медийни свободи в Европа обаче далеч надхвърля мащабите на „Флийт стрийт” и докато Лондон е на път да остави в миналото славната си репутация на люлка на независимия печат, от Брюксел до нас достигна новина от друг порядък – предстои нова серия от консултации по темата, инициирана от еврокомисаря по цифровите технологии Нийли Крус. Целта е да се съберат не просто констатации относно окаяното състояние на медийната свобода тук-там из Европа, а конкретни предложения за законодателни промени от страните, в които свободата на словото е проблемна. Тези консултации се наложиха като необходимост от един независим доклад по тези проблеми, публикуван в края на януари в ЕС, според който тенденциите са към трайно ограничаване на свободата на журналистите чрез политически или икономически натиск. За кои страни става въпрос? За страни кандидат-членки на ЕС? За посттоталитарни страни като нашата? За Великобритания на Камерън, Левесън и Рупърт Мърдок?
Несъмнено, и нашата страна фигурира в тази картина. Фарсът, разиграл се през септември в галерия „Юзина” при посещението на комисар Крус, извади наяве доста от противоречнията и проблемите на медийната среда у нас. Комисар Крус отчете още тогава липсата на прозрачност относно собствеността и съмнителните източници на финансиране на медиите ни, както и заплахите за насилие над журналисти и автоцензурата. Въпросът е доколко по-различна е ситуацията в страни като нашата, в които свободното слово тепърва ще открива начини, в това число и икономически, да просъществува, от ситуацията в традиционно свободни страни като Великобритания, където тепърва откриват „прелестите” на държавно регулираните медии?

Относно собствеността | Култура – Брой 10 (2846), 15 март 2013

Може би авторското право е най-често засяганата тема в мрежа/паяжина и това е логично – възникването на нови правни субекти и нови дигитални техники на възпроизвеждане и разпространениевлияят драстично на равновесието между правото на печалба (за някои) и правото на свободно ползване (за мнозина).
У нас копирайтът е тема, актуална от години, но като че ли достигна своеобразен пик в периода, в който вече позабравеното споразумение АСТА бе актуално.
На 23 април миналата година, в Деня на книгата и Деня на авторското право, в СУ се състоя дискусията “Quo vadis ACTA. Авторското право срещу правата”, на която се обсъди заложената в ACTA идея за политика на икономически растеж, противопоставена на тази на разширяване на знанието.
На 3 май 2012 пък бе отбелязан Световният ден на свободата на медиите със серия дебати, организирани от Френския институт в България и Гьоте Институт в София под надслов “ Европа в медиите и медиите в Европа“. Акцентът им бе върху свободата на печата, регламентирана в член 19 на Общата Декларация за правата на човека. А знаем: в определени ситуации копирайтът е синоним на (не)свободата на словото.
Докато пиша това, подготвя се и продължение на тази серия дебати с международна конференция на тема “Авторското право и новите медии”, която ще се проведе на 11 март в „Шератон” по повод 50-годишнина от Елисейския договор. В нея ще участват от немска страна Маркус Бекедал, експерт в комисията „Интернет и дигиталното общество” към Бундестага, и проф. Ролф Швартман, ръководител на изследователски център по медийно право в Кьолн; от френска страна – бившият главен редактор на Льо Монд, Едви Пленел и философът Жерар Уормсер, ученик на Сартр. Понастоящем и двамата са редактори на онлайн издания, посветени на проблемите на дигиталната култура.
От българска страна участници ще са социологът Тодор Христов и художникът Красимир Терзиев. Сред разглежданите теми ще са „Монополът на авторството: режимите на защитата му и рисковете на монопола, изключването и преразпределението” (Тодор Христов) и „Конституционно правното измерение на дебата за авторското право” (проф. д-р Ролф Швартман)
Това, че в страната ни се отделя такова внимание на актуални за Европа и света въпроси, не може да не е добре, но също така е добре да си дадем сметка за сложната пост-соц ситуация, в която се намираме: съвсем не чак толкова отдавна голяма част от тази частна интелектуална собственост, притежавана в момента от корпоративни правни субекти, е била държавна. Интелектуалната собственост у нас стана обект на приватизация, да не кажа присвояване, редом с материалното движимо и недвижимо наследство на социализма. С други думи, интелектуалната собственост, бидейки непрекъснато във фокуса на вниманието, бива по-скоро обговаряна в неприятните контексти на опитите за налагане на ограничения на обществото за свободното й ползване, отколкото от гледна точка на нейното бъдеще, умножаването и обогатяването на съдържанието й и то в полза на обществото. Вярно, интелектуалната собственост не е така стратегически важна за оцеляването на икономиката (и съответно независимостта) на една страна като енергетиката, например, но колкото и абстрактно да звучи, тя е част от нашата идентичност.Сигурно всички помним драматичните сюжети около приватизирането на Киноцентъра Бояна, но ги помним най-вече заради смяната на собственика на солидната недвижимост. Някой някъде споделял ли е притесненията си за съдбата на интелектуалната му собственост, продуцирана с немалко пари на данъкоплатеца?
Смяната на собственика надържавната интелектуална собственост у нас вероятно се случва с цел обновяване иразвиване на пазара, не е ясно обаче и през какви стъпки преминава тя. Логично би трябвало да са тези:
– държавните институти и предприятия инвентаризират и оценяват своите интелектуални продукти;
– създава се на Национален фонд и регистър Интелектуална собственост за всичко, дори частично финансирано от държавата;
– създава се система за идентификация на интелектуалните продукти и за попълване на фонда в бъдеще.
Крайно време е държавата, респективно данъкоплатецът да потърси правата по малко по-стратегически начин от стихийно пиратство в мрежата.

Патентната напаст | Култура – Брой 9 (2845), 08 март 2013

Софтуерната индустрия се разви като такава, без да се е налагало въвеждането на патентна защита. В средата на 1990-те федералната патентна служба в САЩ обаче решава, че компютърните алгоритми също могат да се патентоват и това отваря шлюза за потоп от злоупотреби. Напоследък Бюрото по патенти и запазени марки на САЩ (PTO) издава над 40 000 патента годишно, т.е. над 100 дневно, което драстично снизява качеството. Според конституцията на САЩ, един от водещите патентни принципи е т.нар. „принцип на първия, измислил го“. Откривателят доказва, че е такъв чрез прототипи, записки, дневници, скици, имейли. Съществуващият в момента Закон за изобретенията в Америка (America Invents Act) обаче е противоконституционен, защото отхвърля този принцип и се придържа към друг един, т.нар. „first-to-file”, според който патент получава първият, сетил се да отиде в Бюрото и да регистрира патента. Този закон защитава често субекти, които нямат никакво отношение към технологиите, освен в злоупотребата с предварително закупените патенти с цел получаването на патентни такси или обезщетения от „нарушителите”. Това са т. нар патентни тролове. Бизнесът им процъфтява от 2005 насам, а през 2012 бележи своеобразен рекорд – от над 5 000 дела годишно, повече от половината са инициирани от патентни тролове. Самите патенти често звучат толкова неясно и общо, че – оказва се – покриват технологии с далеч по-голям обхват от допустимото и превръщат в нарушители нищо не подозиращи фирми и лица.
На мушката им попадат най-често малки компании, опитващи се да започнат собствен бизнес или крайни потребители – заведения, учреждения, компании, ползващи Wi-Fi връзка например, или ползващи стандартни, разпространени офисни технологии като скенери и имейли. Троловете са напаст и за тези, които искат да ползват за сайтовете си точно определени имена на домейни или търговско име на компанията си. Наскоро пострадаха популярното в Америка токшоу на Адам Карола и комерсиалният сайт HowStuffWorks заради т.нар. подкаст – излъчването на радиоемисии през интернет. И не само те, но и самите разработчици на технологията са жертви заради „нахалството” да разработват мобилни приложения чрез които подкастът да работи. Честа жертва са и офиси, ползващи за удобство т. нар мрежови скенери. Мрежовите скенери са популярни заради удобството, което предлагат с виртуализацията на офисите при работа от дистанция. Те позволяват по-бърза и ефективна организация на обмена на документи, съчетавайки функциите на имейла, факса, принтера и облачния компютинг при съответното партньорство и между различни марки офис-техника – Kodak, Fujitsu, Canon.
С патентните тролове всеки се оправя както може, но най-лесно им е на големите компании, които могат да си позволят лукса, да платят на трола, за да избегнат непосилните дела в съда. Взимат се и колективни мерки. Компаниите Cisco Systems, Google, Hewlett-Packard, Motorola, Sun Microsystems, Telefon AB, Ericsson и Verizon Communications редуцираха риска от водене на скъпи дела като създадоха Allied Security Trust с цел закупуването на тези патенти, които са важни за техния бизнес. Таксата за участие обаче е висока, а и заделяните суми не са по силите на всеки желаещ да участва.
Срещу патентните тролове във фармацевтиката и медицината пък се ползва суперкомпютър – IBM Watson, екипиран със специалния софтуер Strategic IP Insight Platform (SIIP), който притежава огромен обем от информация за патенти и публикации в периода от 1976 до 2000 г. Разполагайки с нея, учените могат да се занимават с наука, необезпокоявани от тролове. Недостатък на този метод е, че и самите патентни тролове могат да се окажат улеснени от SIIP при намирането на компании, уязвими към патентни искове.
В последната седмица на февруари Американският Конгрес направи най-сетне сериозна стъпка – внесен бе т.нар. SHIELD Act (Тhe Saving High-Tech Innovators from Egregious Legal Disputes).
Това е първата законодателна мярка срещу патентните тролове и тя цели създаването на система, според която ако тролът загуби в съда заради невалидност на патента или необоснована претенция за нарушение, да е принуден да плати всички разходи по делото. Очевидно нещата не могат да продължават по старому, но и предпоставките за съществуването на патентни тролове не са изчезнали.

Политиците в интернет | Култура – Брой 7 (2843), 22 февруари 2013

Глобалната мрежа до такава степен обезсмисли традиционните медии у нас като източник за информация, че бе въпрос на време политиците ни да заговорят сериозно за законодателни промени, които да регламентират механизмите за споделяне и коментиране на новини в мрежата. На 11 февруари в хотел „Шератон“ се състоя организираната от лобистката организация IAB България дискусия на тема „Дигиталният дневен ред и новите медии: Ролята на партиите и гражданското общество„, на която политиците от различните партии споделиха вижданията си.
Според представителя на БСП Антон Кутев, новите медии са „мощно, но неконтролируемо оръжие“. Така е и това с пълна сила се чувства тъкмо от политиците, особено в предизборните периоди или покрай прокарването на някоя реформа. От една страна, те са изкушени от лесния и анонимен начин, по който могат да влияят на обществото, от друга, анонимността и леснотата на комуникацията често ги поставят в ситуация незабавно и публично да отговарят за някакво свое действие. Не им е лесно на политиците в тази двойствена ситуация, само че, за да правят законодателни усилия, е нужна по-основателна причина от тази да осигурят собствения си комфорт. Според официалната преса, стремежът не е въвеждане на цензура, а повишаване на отговорността на публикуващите съдържание онлайн. Освен това, мерките не трябва да засягат обикновените потребители, а единствено институциите. Тук обаче идва логичният въпрос: кой е институция в мрежата? И кой определя това? Дали изискването за отговорно отношение е свързано единствено със загрижеността (чия точно загриженост?) за достоверността на поднасяната информация в мрежата или отново въпросът опира до това кой и в каква посока ще поведе някакъв легитимационен дискурс?
Добре е да има закон, който да задължи собствениците на онлайн медии да излязат на светло, наред със собствениците на всички други медии. Не е зле и гражданската журналистика да бъде акредитирана да отразява важни събития, само дето това би означавало официална регистрация и прескарта, гарантирана от държавата, а реално погледнато, няма начин и един от влиятелните ни, съществуващи в този момент сайтове, да получи такава акредитация. Причината е близка до ума: те са антиправителствено настроени. И ще са такива, докато това е необходимо, т.е., винаги. Гражданските медии, за разлика от официалните, не разполагат със средства, но вършат своята работа добре, имат своята аудитория и репутация, а оттам и легитимност пред обществото. Кому са нужни подобни сертификации за компетентност, освен може би на самите сертифициращи?
Има обаче и още един деликатен въпрос, свързан с публикуването в мрежата, който вълнува обществеността, и той е свързан с анонимните платени коментари в социалните мрежи, форуми и сайтове, платените социологически проучвания и прочее пропагандни услуги. За тях не се знае много. Как и кой ги поръчва? Кой и къде ги предлага? Как точно ще бъде регламентирани, след като ефективността им зависи от това доколко тайно се упражняват? Наскоро се случи нещо нелепо във форума на Дневник, което провокира смях, но и доста питания – под интервю на премиера се появиха коментари, които очевидно не бяха автентични. В единия от тях разсеяният поръчков коментатор дори бе изпуснал част от дадената му инструкция къде и как да публикува.
На фона на вече разразилите се през лятото скандали около огромните суми, заделени от Земеделското министерство не за земеделие, а за PR фирми, които да развиват Facebook и Twitter профили с цел популяризиране дейността на министерството, обществото няма как да не се интересува при какви условия се извършват подобни услуги. IAB например, обединило в себе си 9 пълноправни и 25 асоциирани члена, декларира открито на сайта си, че е лобистко сдружение, чиято цел е да подпомага растежа и развитието на интерактивния маркетинг и реклама в България (в това число и политически, предполагам), да генерира бизнес за своите членове и да лобира за техните интереси. Може би IAB или поне Икономедия като член на IAB има намерение да внесе прозрачност някой ден кой се занимава с пропаганда из форумите и блог-хъбовете на изданията й?

Престъпно правосъдие | Култура – Брой 5 (2841), 08 февруари 2013

Обзорът на мрежата, особено напоследък, е потискащо занимание, в което възторгът от напредъка на технологиите изглежда все по-неуместен. Още в първите дни на новата година се случи нещо непоправимо: киберактивистът, публицист и съавтор на разработките Reddit и RSS, Аарон Шуорц, заклеймен от американската държава като престъпник, сложи сам край на живота си. Поне официалната версия гласеше така. А добилата публичност причина за самоубийството беше безпрецедентен тормоз от страна на институциите и заплаха от дълги години затвор.
Какви бяха обвиненията срещу Шуорц? Измама заради незаконното изтегляне на материали от академичната база данни JSTOR и хакване чрез неоторизиран достъп до компютърната мрежа на Масачузетския технологичен институт.
Само че Шуорц не е извършвал измама, защото документацията от научни изследвания (каквито са материалите от JSTOR), би следвало да е публична, а достъпът до кампуса и отворената компютърна мрежа на MIT е напълно в реда на нещата както за Шуорц, така и за всеки друг аспирант в Харвардския университет. Освен това, Шуорц не е изтеглил документацията с користна цел, а единствено с цел да разпространява свободно научна информация. Освен това, Шуорц е бил недоволен от политиката на JSTOR да облагодетелства издателите, а не авторите на научните трудове от сумите, заплащани за достъп. Също така той е бил недоволен от ограничаването на достъпа на членовете на научната общност до труда на колегите им и то при положение, че базата данни се поддържа с публични средства. Съвсем логично, в един момент и самите JSTOR застанаха на страната на Шуорц, особено след като той им поднесе извиненията си и им възстанови загубите.
Същото не може да се каже за MIT. Тъкмо на MIT се дължи намесата на федералните власти в разследването на „кражбата” и точно MIT предоставиха информация по случая, без даже да са били призовавани в съда.
Особено недобронамерено към Шуорц обаче се оказа американското правителство. То настоя Шуорц да се признае за виновен по цели 13 обвинения, което би означавало 35 години затвор за него. Представете си: 26-годишен технологичен гений и борец за мрежови свободи, третиран от държавата, разбирайте едрия бизнес, според закона за борба с цифровите банкови обирджии. Може да звучи абсурдно, но това реално се случи. И може да се случи пак. „Правосъдие”, което функционира извън всякакви процедури, като инструмент за чист тормоз?
Какво изобщо да наричаме правосъдие в днешни дни тогава? Правната система, тази най-реакционна и трудно поддаваща се на реформи област, е в странни отношения на любов-омраза с намиращите се в състояние на експоненциален прогрес информационни технологии. Тя, от една страна, драстично изостава в опитите си (ако изобщо прави такива) да следва нуждите на обществото, да отговаря на новите питания, новите ситуации и новите потребности, които технологиите провокират, от друга, гледа на технологиите само като на повод да прояви репресивната си природа. Този проблем с особена сила изпъкна тъкмо след случилото се с Аарон Шуорц: освен че не успя за пореден път да направи разлика между умишлени престъпления с користна цел (каквито са кражбите на банкови данни или фирмените тайни) и проникването в системи с идеална цел, (уж) сляпата Темида показа странна последователност и избирателност в злобата си тъкмо при преследването на един конкретен човек, известен, освен с научните си постижения, и с позицията си срещу такива законодателни недоразумения като SOPA/PIPA.
Ако има нещо позитивно в тази зловеща история, то е, че смъртта на Шуорц е събитие, което не може да остави неразклатено статуквото – в американския конгрес се обсъжда Законът на Аарон, вече и в своята подобрена 0.2 версия, който накратко се състои в обуздаване на злото, наречено Федерален антихакерски правилник.
Ние пък, съвсем на локално ниво, трябва да се замислим кой притежава държавните бази данни, личната ни фирмена, имотна, банкова, здравна информация. И не е ли крайно зловещ този местен бизнес-хибрид, пръкнал се от „любовта” между информационните технологии и правото, който мрежа/паяжина напоследък има „удоволствието” да обговаря?

Пряка демокрация в Матрицата | Култура – Брой 4 (2840), 01 февруари 2013

Първият референдум в посткомунистическа България се оказва труден за обговаряне, защото е невъзможно да се определи къде точно свършват политическите проблеми, къде законът и къде започват технологиите. Проблемите са в такова изобилие и като че ли дотолкова извън контрола ни, че едва ли не вече се очаква да приемем произхода им за трансцедентален и да се примирим. Всъщност, не е така. Публичните ни администратори и всички тия нормо- и законотворци, са най-профанен източник на безредие, което ако не бъде овладяно, а му се даде и мощта на технологиите, може да стане гибелно.
В дните преди референдума срещнах на места из мрежата определението „информационна война”. Такава наистина се води, но тя не се изчерпва с пропагандата „за” и „против” АЕЦ. Тя надхвърля сроковете на един референдум и рамките на една конкретна кампания. Информационната война е перманентна. Това е войната, която държавата води срещу собствените си граждани и симптомитей са видни особено по време на избори. Преди седмица писах за ограничения достъп до публична информация. Тази същата информация в публичните регистри, националните бази данни и законите, които съпътстват технологиите, постулират една реалност, в която играта на референдуми и демокрация е обречена.
Ще илюстрирам това с няколко примера. Първият е много прост. Нарича се „печатане на бюлетини”. Според закона, право да ги печата има единствено фирмата, спечелила публичен търг. Може би недовиждам, но на сайта за обществени поръчки TARGOVE.bg е виден само обявеният търг за печатането на бюлетини за референдума АЕЦ Белене, не и приключването му. Изглежда чиста формалност, дребнава подробност на фона на по-достойни за медиатизиране страсти. Сигурно затова при сондажа ми из разни групи в социалните мрежи никой не си направи труда, да се покаже информиран. Публична тайна е, че една и съща „образцова” фирма обслужва подобен вид поръчки в течение на десетилетия, независимо от скандалите и очевидните злоупотреби. Остава да повярваме и че няма начин да се промени това.
Друг пример: дни преди референдума из медиите се появиха разкрития, че в списъците с гласоподавателите има 120 годишни граждани. За пореден път всички бяха безкрайно учудени, все едно законът за Гражданска Регистрация и Административно Обслужване съществува отвчера и никой не знае, че у нас се случва точно така… Инструкцията за общуване с ГРАО, разбрах, никак не е лека. Тя се състои от поредица писмени запитвания, но без гаранция за отговор накрая, дори и при старателно следване на процедурата. Това е комуникация, която на пръв поглед би могла да се автоматизира лесно, толкова повече, че се случва в рамките на едно министерство. В Изборния кодекс е заложено изискването от списъците да се заличават имената на гражданите, които са напуснали и не са се завърнали в страната два месеца преди изборния ден, но това е неизпълнимо на практика, чисто и просто защото ГРАО не е институция, чиито служители обикалят по адреси, да проверяват на място. Според регламент 562 на европейския парламент пък, отнасящ се за режима на движение на лица през шенгенските граници информация за напусналите страната не се поддържа, та оттам да има смисъл, да се заложи в изборния кодекс и автоматичното заличаване. (Само като информация: Справката по Закона за достъп до информация за българи, декларирали настоящ адрес в чужбина струва 2000 лв. )
Излиза, че технологичната безизходица е чисто законово оправдана, заложена, подсигурена. Липсата на комуникация между институциите, в случая МВР, Външно министерство и ГРАО е не заради отказа на Информационното обслужване да заработи като системен интегратор между ведомствата като саботира всеки опит за прозрачно администриране, а защото просто законът повелява така. Това е абсурд, а в случая с референдума е абсурд със зловещо политическо измерение.
Как да се избегне този абсурд? Решението е едно: щом е невъзможно броенето на електората, да се извършва централизирано, то трябва да бъде оставено в ръцете на самия електорат с т.нар. активна регистрация. Искаш да гласуваш – регистрираш се като гласоподавател в секцията си. Но как активната регистрация да бъде узаконена? Има ли шанс някога да бъде узаконена? Коя политическа сила трябва да е на власт, за да стане това?

 

Нещо мръсно | Култура – Брой 3 (2839), 25 януари 2013

Докато обществото ни ежедневно е разтърсвано от какви ли не бомбастични скандали, на метаниво в държавата ни всичко си върви „по план”. Всичко, свързано с информация, имам предвид. От първия ден на януари търговският и имотният регистри ограничиха достъпа до информацията си. И този път това не е „случайност”, а закономерност. Още през лятото на 2010 г. Министерството на правосъдието предприе промени в Закона за търговския регистър, като доводът бе: фирмените дела съдържат лични данни и това улеснява злоупотребите с тях. На10 февруари2011 г. пък бе гласуван още по-странният Законопроект за изменение и допълнение на ЗТР, според който свободният достъп до частни фирмени дела ще е привилегия единствено на… властта. Няколко дни по-късно последва срив в ТР, ако се сещате, „поради хардуерна недостатъчност на системата” и медиите нарекоха това „странно съвпадение”.
Ограниченият достъп от 1 януари т.г. изненада доста хора, а не би следвало. Още в края на август миналата година се мярна из медиите, че това предстои. Новини като тази едва достигат до общественото внимание дори в праймтайм, какво остава за отпускарския сезон. А би трябвало. Защото са твърде лоши новини. Акокупувате имот, опитвате се да правите бизнес или сте разследващ журналист и изобщо се опитвате да функционирате като свободен гражданин на Полиса, няма начин да не сте го почувствали вече и да не сте се питали кой, по дяволите, е отговорен за тези регистри?
В случай, че още не сте открили, ще ви улесня.
Ако съдим по информацията, която фирмите сами споделят за себе си, с Търговския регистър и изобщо „с всички големи проекти на Българското електронно правителство” се занимава фирмата „Сиела”. Как така частна компания като „Сиела” се занимава с национални бази данни ли? Само по себе си, това отношение частна фирма/ държава не е прецедент и се урежда с помощта на публични търгове, в които фирмите се състезават помежду си при ясни правила.
Паметта на някои от нас обаче не е достатъчно къса и помним скандалния начин, по който Сиела „победи” конкурентите си в конкурса за справочна информационна система на Министерството на държавната администрация и административната реформа (МДААР) през 2008 г.
Сиела победи конкурентите си не с професионализъм, а с измама. И тази измама можеше и бе доказана тъкмо с документи от Търговския регистър. Който в момента тази същата „Сиела” прави. И печели нови и нови държавни поръчки. Как става така? Благодарение на огромния професионализъм на „Сиела” ли? Става с лобизъм. Не напразно тъкмо Стоян Денчев, надзорникът на друга една скандална фирма, държавното „Информационно обслужване”, е и първият вносител на Закон за лобизма у нас.
И понеже съм сигурна, че никой не се вълнува особено от фирми като това т.нар. „Информационно обслужване”, но всеки иска работеща държава, ще вметна, че от ИО по подразбиране се очаква да работи тъкмо като системен интегратор и в неговата компетентност са:
– изграждането и поддържането национални бази данни и електронни регистри;
– електронният подпис;
– осигуряване на комуникационна свързаност между ведомствата;
– броене на резултатите от изборите в държавата…
Да продължавам ли? Обработка на базите данни на митниците, на НАП и данъчните; грижи за системата ЕСГРАОН… И още, и още, и още!
Дефакто, ИО не прави нищо друго, освен да поддържа информационните системи на различните ведомства у нас несвързани. Държавата ни буквално е без връзка с главния мозък. Нищо не свързва дори т. нар. „критични системи“ – данъчната, митническата, системата на централната банка и на службите за сигурност. Вместо това, ИО се занимава с… рентиерство.
Затова пък ИО несъмнено и безотказно успява в:
– присвояването на средства чрез формални обществени поръчки, при които възложителят и изпълнителят са свързани лица;
– възлагането на поръчки към подизпълнители без правила, тръжни процедури и прозрачност;
– влизане в необосновани консорциуми;
– периодично намесване в скандали ;
– обслужване единствено на властта…
Най-сетне, ИО успя да вбеси българския IT бранш до степен той да се обяви против съществуването й.

Скок в бъдещето | Култура – Брой 2 (2838), 18 януари 2013

По дяволите дубайската спогодба! Тя е факт, но кой иска да започва новата година с лоши новини? Добрите никога не липсват и както може да се очаква, те не са тукашни и идват от областта на иновациите, a не на международното право.
Помните ли „Строго поверително”? Говоря по-скоро за филма на Спилбърг, отколкото за едноименния разказ на Филип Дик, и за фантастичните устройства, представени във филма, не за работата, която вършеха те – да разкриват престъпления, докато са все още само намерения, невъплътени в дела. Машините в този neo-noir не само изглеждаха правдоподобни под режисурата на Спилбърг, но и като че нарочно бяха подбрани така, че да се окажат факт в обозримо бъдеще: филмът излезе по екраните през 2001, а multi-touch интерфейсите (интерфейси с „множествено докосване”) станаха пазарна реалност шест години по-късно благодарение на Apple iPhone. Чувствителната към движение камера във филма пък се материализира в сензорното устройство Kinect на Microsoft през 2010. Какво още? Електронната хартия (Xerox, 2002); ретина-скенерите (Global Rainmakers Incorporated, 2010) и дори софтуерът за предвиждане на престъпни намерения (Пенсилвански университет, 2010) са вече част от реалността.
В разработка все още са насекомовидните роботи (Американските военни сили); рекламните пана, разпознаващи лица (NEC, Япония); прозрачните екрани…
Предполагам, най-ярък обаче е споменът ви от забележителната сцена, в която Том Круз изпълнява странни движения с ръце пред прозрачен екран. Това в живота вече е познато като „увеличена реалност” („аugmented reality”), комбинирана с „проследяване на ръка” („hand tracking”) и „разпознаване на лица” („facial recognition”) за работа във виртуалното пространство и е дело на лондонската компания Keytree Limited.
Чувствителните към параметрите на човешкото тяло и интерпретиращи посредством математически алгоритми човешката активност технологии все повече навлизат в масово производство и са обединени под името „gesture recognition” технологии („разпознаване на жестове”). Впрегнати са на работа най-вече човешките лице и ръка с техните изражения, жестове, кинестетика, проксемика. Разпознаването на жестове е само началото на една хардуерна тенденция, която ще извади завинаги от употреба периферни устройства, като клавиатури, мишки и дори тъч-скрийни.
За каква добра новина по-конкретно иде реч? На 3 януари калифорнийската компания Leap Motion, специализирана в разработка на интерфейси между компютър и човек, заяви, че е инвестирала $ 30 млн. в основан на разпознаване на жестове контролер, който ще бъде на пазара още в първите месеци на годината благодарение на партньорството с Assus.
Както вече със сигурност е ясно, персоналните компютри отново стават интересна платформа за потребителите и то не само за любителите на електронни игри. Ползата от новите интерфейси е в това, че те ще помогнат на потребителите да използват по-пълноценно немалката иначе компютърна мощ на съвременните машини и не само за забавления и електронни игри, но и за работа. Става дума за буквално физическо общуване с машините посредством жестове на ръката, гласа, изражението на лицето.
Това звучи фантастично, въодушевяващо, окриляващо, макар грубо погледнато, всяка една машина да е телесна протеза и е построена така, че да е възможно тъкмо физическото общуване с нея. Светът на машините е неизбежно антропоцентричен и антропоморфен. И е неизбежно в контакт с нашия човешки свят, с тялото ни. Може ли обаче някой да каже колко плътен може да е този контакт? Има ли граница? Има ли някаква окончателна линия, отвъд която взаимното просмукване, проникване, копулиране на човека със създадения от него изкуствен свят е недопустимо? Или граничното положение, към което се стреми човек/компютър интерфейсът, е общуването между човек и човек? Един остроумен коментар в TechCrunch по повод иновацията на Leap Motion гласи: „Приемете го по правилния начин и ще имате следващото голямо нещо… или, в противен случай, Скайнет, а после и Денят на страшния съд ще са неизбежни.”
Скайнет – фантастичният изкуствен интелект от „Терминатор”, чиято крайна цел бе унищожаването на човечеството, ако се сещате.

Разговор за Безподобните | Култура – Брой 19 (2811), 18 май 2012

Разговор с Райна Маркова около романа Безподобните (Райна Маркова и Юлий Давидов, Безподобните, Пд: Летера, 2011)

 
– Темата за бунта не е нова за вас, но защо точно сега се обръщате към темата за колективната свобода? Дали защото идентифицирате изоморфизъм и съучастие в създаването на безалтернативен свят между тоталитарния комунизъм и фундаменталисткия капитализъм?
– Не е „точно сега“. Винаги, у всеки един не вписващ се „в колектива“ мой герой, има солидна доза тяга към другите, която обаче остава незадоволена. Но докато във „Фани” това бе на ниво „колективно безсъзнателно”, в „Безподобните” имаме индивидуалния опит на двама обръгнали в преструвките си циници, единият приобщен към света на другите чрез корпоративната среда, а другият – чрез различни психиатрични институции, без при това да престанат да съзнават бутафорността на тази своя приобщеност. Защото приобщеността е невъзможна между стените на затвор, където всички пребивават по принуда. Дали корпорация или лудница, дали капитализъм или „соц”, вече няма значение. Има тотално размиване на идентичности, а като няма идентичност – няма и опорна точка за съпротивата. Има безизходица.
– Слупер се подиграва с цялата парадигма за намаляване на човешкото страдание, а Уника флиртува с и подрива конвенционалността. Слупер сякаш вече се упражнява в своя разпад извън реда на нещата, а Уника по-скоро се самоубива в свят, за който няма външно. При първия – обща парализа и невъзможна трансценденция, при втората – забързване на синдромите и примирена иманентност. Какво свързва тези два свята?
– Противоположността ги свързва. Слупер е убеден креационист, а Уника, която я избива на спонтанен дарвинизъм и безбожност, се явява, по силата на някаква ирония, в ролята на творящо виртуални светове божество, в които по алхимична традиция няма вакуум, няма прекъснатост, няма атоми, само чисти качества. Тя може и да обитава света на тъмата, но е източник на иманентна светлина.
– Героите ви живеят в привидно различните светове на програмирането и фармацевтиката. Тези два атомизирани свята кулминират в маркетинга и биополитическия контрол не просто над популацията, а над самата „реалност“. Но сякаш няма алтернатива извън технологията на маркетинга, тъй като тя е завладяла териториите и на лъжата, и на истината.
– Машинните езици и виртуалната реалност са канибализирали реалността, също както парите са канибализирали света на ценностите. Вече го няма утопичното „вън“. Утопиите са вече ендо-утопии, но това на Фани/Уника тепърва й предстои да открие. В ”Безподобните” героите ми не се и надяват на висини, а просто търсят опипом дъно, от което да се оттласнат. И двамата действат конвулсивно, а не водени от някакви категорически императиви.
– Още Дельоз и Гатари бяха предложили да не ограничаваме развитието на капитализма, а да го ускорим (т.нар. акселерационизъм) и така да помогнем за неговото самоунищожение. Тази тактика, обаче, предпоставя, че „един друг свят е възможен“, без да го посочва. „Безподобните” по-скоро не предлага разказ за алтернативата. Къде е освободителният потенциал вътре в безалтернативния свят, в свят, за който няма външно?
– Вече се видя по света до какво води ускорението (в обмена на информация). До апокалипсис. Всъщност, той тепърва почва.Задачата ми в този роман беше да опиша предчувствието за надвиснала катастрофа над крайно декоративния и комфортен, заобиколен от изкуственост, декадентски живот в стил „technobelle epoque” на героинята ми, в който котките са метафора на тихо промъкващата се като инфекция (или лудост) криза. Обезболеният пък до степен деперсонализация Слупер е другото въплъщение на търсене на изкуствен комфорт на ръба на ускорението и неизбежния колапс.
– Героите в „Безподобните” не достигат до състоянието на разнебитеност на света като последица на акселерационизма, а са негови носители. Ето затова човек остава с усещането, че можем единствено да изповръщаме несмилаемата реалност и с това самите ние да се превърнем във фабрики за отчуждение.
– Те не са фабрики за възпроизводство на отчуждение. Те по-скоро се опитват да го доведат до крайност при себе си, ако и да изглеждат на пръв поглед готови да се идентифицират с болестта си, с притежанията си, с меланхолията си. И да започнат да изповядват някоя модна офис религия.
– Тезата, че е по-лесно да си представяш края на света, отколкото края на капитализма, е знак за слабост на въображението. Самият свят на литературата прави същото, което и „баналността на либералната демокрация: като толерира всичко, като инкорпорира всичко, нашата политическа система не позволява нищо“ (Ларс Айър). Смятате ли, че акселерационизмът при капитализма ще произведе ново социално въображемо?
– Въображението ми по-скоро подсказва, че акселерационизмът ще предизвика невъобразима катастрофа. Колкото до литературата… Може и да е бавно и буржоазно занимание, но я предпочитам пред безсилието да покажеш компетентност или умения, прикривайки се под… как беше терминът? „NGO art“? НПО изкуство. Май е на Матео Паскуинели този термин… Точно това наплодило се „НПО изкуство” паразитира върху социалната несправедливост и си е ОК с нея. Именно то „санира” несправедливостта и реалния конфликт, не литературата. Литературата е отровителство, не саниране. И често остава невъзнаградена. А да се е чуло някой НПО артист да се е отказал от гранта си? Те от това си живеят.
– Мълчанието е „акт на преданост към съществуването“, „тъгата е контрареволюционна“, а желанието е „симптом на приближаваща болест“. Дали не подсказвате, че, всъщност, социалният човек е човекът на апокалипсиса?
– Желанието като „симптом на приближаваща болест“ се появява у героинята ми в чисто сексуален смисъл. Тя се чувства парализирана от либидото си, с което се бори. При нея го има Фройдовото „Желая, следователно съществувам.” Но в стремежа си да симулира несъществуване и да мимикрира в „посредствеността на битието“ в началото на романа, в последните страници тя се оказва напълно извлечена от тази зона на комфорт и изобличена от либидото си, таланта си, рушителността си. Тя е ангел на Апокалипсиса, тя е Angelus Novus на Клее.
– Някъде към края на романа четем: „Подобията се преумножаваха“. Дори и безподобните са „скрили от самите себе си факта, че не са оригинални“. Ако приемем, че битката за оригиналността е свършила, то каква е битката на безподобните и нейната цел?
– Става въпрос за идентичност. За автентичност. Това е велика сила, но не винаги носи комфорт на притежателите си, защото трябва да се отстоява, а в днешно време това е небивал лукс. В днешно време май трябва да се задоволим с това, което „конвейерът на Бокановски” (по Хъксли) ни позволява. Ненапразно Уника се опасява, че експериментът на Бокановски се е състоял и тя е негов плод. И макар така да се е случило, че производственият процес е „дал фира” в нейния случай и по грешка притежава повече потенциал от предвиденото, тя не може да го реализира в тази среда. Защото е сама. Защото липсва Другият. Другият в чисто Лаканов смисъл, който „да те потвърди”.
– Изглежда, все още не сме приключили с темата за бунта на индивида срещу колектива?
– Героите ми притежават автентичност, доколкото са я добили в акта на някаква съпротива. Постмодернизмът може и да поощрява примирението, но животът не е спрял да се случва, а оттам и страданието. Героите ми, колкото и примирени да изглеждат на моменти, не могат да се вместят в зоната на относителен комфорт, който им е отредила системата или тясната общност, а отстояват тоталното, първично щастие да си сам, но част от нещо по-голямо, било това светът на болката. Болестта те приобщава, социализира, напъхва те в клиника, но болката те прави сам и гигантски като галактика. Автентичността, това е неизгубената връзка с Id-а – нещо все по-трудно за отстояване в тази колективна епоха, в която е невъзможно да си сам.
– Вие изразявате механизмите на биополитически контрол чрез т.нар. онтологическа полиция, която действа според ситуацията, а не според закона. Не отговаря ли някак справедливо тази пластичност на властта именно на постмодерната неавтентичност? Нова форма на паноптикума ли е онтологическата полиция и ако да, какво я отличава, според вас, от него?
– Паноптикумът ни държи в плен благодарение на нашата всенаблюдаемост, а онтологическата полиция ни пресява през микроситото на някакви „списъци от неща“. Не знам дали могат да бъдат сравнявани, но със сигурност могат да бъдат комбинирани в някаква много „микро” и много пластична власт.
– Говорите така, сякаш биополитиката няма особена връзка с романа.
– Какво повече от това да кажа, че тялото и bios-ът, тази последна територия на битката за идентичността, ерозира? Но и по този въпрос споделям гледната точка на споменатия Паскуинели. Точно той говори за „колонизацията на всеки аспект на този наш bios от credit line…” Финансиализирането (и виртуализирането) на bios-а, като се почне от здравните ни застраховки и се свърши със CV-то – това си е канибализъм. При все, че „врагът” е изчезнал. Имаме размиване на архетипите капитализъм-комунизъм, комунизация на капитала“, дигитален колективизъм… Имаме „молекулярна имплозия“ в арта, образованието, политиката и труда, заличаване на границите помежду им, но не и на идентичностите в чисто биологичен смисъл. Те продължават все още да съществуват. Но все по-застрашени. Което ги прави и по-агресивни. Биометриката, която става все по-мейнстрийм и която все повече ни прави предмет сред предметите, е достатъчно точен пример.
– Социалната алтернативност, предлагана от различни социални движения днес, преживява редица поражения – особено на терена на различието и разнообразието, така ценен от капитализма. Политическият преход от групова идентификация към стокова индивидуализация и свръхпроизводството на различие води до неговото обедняване.
– „Вода във водата“ беше израз, с който в „Теория на религията” Батай описва щастливото първично състояние на иманентност на животното в неговата естествена среда. Това какво общо има със съвременния капитализъм и безчислеността на копията, произвеждани от неговия конвейер? Опитваме се все още да го противопоставяме на комунизма, който пък проповядваше не само равенство, но и еднаквост между индивидите, но установяваме в крайна сметка, че разлика няма. Образът на еднаквите котки, еднаквите копия Мерилин Монро, децата с еднакви пионерски униформи и еднаквите спартанци във фантазмите на Уника показва ясно, че тъждеството между индивидите не води до братство, равенство и любов. Точно обратното!
– В една от тезите си за литературата Корстен казва, че „в основата си настоящата и предстоящата политическа битка не е въпрос на съдържание. Нуждаем се от това да защитим, насърчим и използваме, първо и преди всичко, способността на литературата да казва „всичко”. Това е много повече от фетиша на разнообразието, имайки предвид, че ‚да казваш всичко” означава несъответствие (съвпадението на несъвместими светове)“. Как се съотнасяте към тази теза?
– Описаното в памфлета на Франс-Вилем Корстен до голяма степен е и описаното в „Безподобните”. Ценя „фармацевтичните” свойства на писаното слово, които са и отровителски, и целебни в едно и също време, но никога не водят до пасивност и резистентност. Писаното слово не е „НПО-арт”. То създава напрежение между реалността и виртуалността с качеството си да не изчезва в нищото, а да остава.
– Вие маркирате като подобни текущите социални борби и загатвате за взаимното им производство през едни и същи структури на властта.
– Алтернативата би дошла не от безкрайното възпроизвеждане на вече лишени от основание и движеща сила конфликти. Каквито са разните избуяли фундаментализми и уж противопоставящите им се „анти“. Предстои качествена промяна и тя ще дойде с технологиите. Технологиите очертават новия фронт за съпротива, а не тези изкуствено поддържани идентичности. Какъв е смисълът, например, огромни групи хора да се идентифицират като „пролетариат“, след като с труда в наше време са се случили толкова неща? Или пък – какъв е смисълът да се идентифицираме етнически, след като повечето от нас са етнически „нечисти“?
– Води ли съучастничеството между привидно различни социални строеве до парализа на въображението извън света на фикцията? Изправени ли сме пред стъпката, деляща „царството на относителния разум“ от „произвола“?
– Съучастничество? А защо не взаимно просмукване и подяждане? Може би води до чувство, както казах, на политическа безизходица, но и то е до време. Хаосът предстои.
Разговора води Станимир Панайотов

Балканизация срещу глобализация | Култура – Брой 43 (2835), 14 декември 2012

Празниците наближават. Време е за изненади. Този път Дядо Коледа е приел образа на Международната телекомуникационна асоциация, която за пръв път от 1988 година свика Световна конференция по международни комуникации в Дубай.
Там, в продължение на 11 дни (от 3 до 14 декември), при затворени врати заседаваха почти 2000 представители на 193 държави и големи интернет компании и ни подготвяха подарък – един интернет, който е много по-малко медиум, отколкото инструмент за надзор, репресия и изключване на индивидите.
Естествено, огромното множество участници предполага и трудно вземане на решения, дори когато намерението е едно и ясно – повече контрол над крайния потребител. Битките се водят на няколко фронта. Единият, според Световната профсъюзна конфедерация, се е оформил около групиралите се „в блок” Китай, Русия и някои страни от Близкия изток, които не крият своята заветна цел да „павират пътя към бъдещи ограничения и по отношение на интернет съдържанието, и по отношение на потребителите му”. Друга една конфронтация е инициирана от лагера на Европа с нейното предложение за промени в платежната структура на Web – да бъдат накарани американските доставчици на съдържание, като Google и Facebook, да плащат такси, за да могат услугите им да достигат до потребителите на стария континент.
Най-сериозната работа обаче се е извършила дотук в сакралната област на стандартите: тия дни бе приет предложеният от Международната телекомуникационна асоциация нов стандарт, наречен „Изисквания за “дълбок преглед на пакети” (DPI) в следващото поколение мрежи“. Базираната във Вашингтон правозащитна организация Център за демокрация и технологии вече писа по този повод на сайта си:
Властите по телекомуникационните стандарти на Обединените нации тихомълком одобриха стандартизацията на технологии, които биха дали на правителствата и компаниите възможността да прецеждат целия потребителски интернет трафик – включително електронна поща, банкови транзакции и телефония – без адекватни мерки за сигурност. Тази промяна внушава, че някои правителства се надяват на свят, в който дори шифрованата информация не може да бъде укрита от любопитни очи.
Новият стандарт ще бъде международен. Не е много ясно какви точно технологии ще бъдат ползвани. Може би ще има изискване документите, които обменяме, да съдържатDPI системи за улесняване на инспекцията на съдържанието им в криптирания трафик. Как и при какви обстоятелства доставчикът ни ще разполага с дешифриращи алгоритми, не е още ясно, но две неща са извън всяко съмнение: а) опазването на личното пространство и неприкосновеността на личния ни живот изобщо не са приоритет на Международната телекомуникационна асоциация (ITU); б) няма ситуация, в която подобен достъп, осъществяван без знанието и съгласието на потребителите, да е етичен, законен, нормален.
Кои саITU? Това са преди всичко телеком оператори, ползващи се с благословията на правителствата си. Това е смущаващо. Още по-смущаващо в тази връзка е и обстоятелството, че Световната конференция и по-специално разискванията на предложения от ITU стандарт се провеждат при пълна липса на прозрачност.
Глобалността на интернет за пореден път е в сблъсък с локалното, но не толкова въплътено в нрави, вярвания и културни традиции, колкото в механизмите на локално упражняваната власт. За пореден път изпъква противоречивостта на този инструмент за транснационална активност, за която националните държави не само не могат да предложат адекватни условия, но не могат и да допуснат. Възможно ли е да се избегне „балканизацията” на интернет, в който всяка страна ще налага своите правила, нарушавайки комерсиалния и информационен поток, а с това и улеснявайки цензурата над съдържанието? Или интернет ще си остане глобален, макар и доминиран от САЩ инструмент, въплъщение на “американския универсализъм”, при което не само светът става американски, но и истината става американска. Това, което е добре за американската икономика обаче, не винаги е добре за всяка друга. Разрешими ли са противоречията? Да, доколкото до взимането на решения бъдат допуснати тези, в чието име уж винаги се извършват промените, но и върху които рефлектира всичко – обикновените потребители.