Свободата според… | Култура – Брой 36 (2739), 22 октомври 2010

На 29 септември Комитетът на министрите на Съвета на Европа е приел декларация относно прехода към IPv6[1], а това, покрай всички останали технологични и финансови въпроси, които трябва да бъдат решавани, поставя отново въпроса и за личната ни неприкосновеност в мрежата.
Да припомня: в грядущия „интернет от неща“ ние, хората, също ще бъдем сведени до „неща“, до възли от един нетуърк заедно с всичко онова, което ежедневно употребяваме и консумираме. Вградени в тази нова архитектура, ние ще сме по-идентифицируеми и манипулируеми от всякога, защото ще сме свързани с IP-адресите си така, както в момента сме свързани с номерата на личните си карти.
Да се върна на декларацията обаче. Там пише: Интернет има значението на комунална услуга… съществена част от ежедневната дейност на хората, така че на IP адресите ни може да се гледа като на обществено достояние, което трябва да се управлява в интерес на обществото. От друга страна, обаче, четем: IP адресите са „лични данни, които трябва да се третират… с оглед правото на частен живот, гарантирано от Европейската конвенцията за правата на човека. Могат ли да бъдат IP адресите едновременно и обществено достояние, и лични данни? В условията на IPv6 и с оглед на тенденциите за IT развитие в посока към биометриката и в полза на надзора, ако не друго, то бихме могли поне да се замислим чия собственост са те? Обществена? Наша лична? Често се случва да прочетем, че IP-тата били наши „частни данни“, това обаче не е вярно! „Лично“ и „частно“ са две различни неща. Едното означава, че са асоцируеми с личността ни, а другото, че са нечия частна собственост. IP-тата, макар и свързани с личността ни, не са наша собственост. Те са собственост на интернет доставчика ни, който ни ги е отдал под наем при известни условия. Дори и тези условия да включват клауза за неприкосновеността ни, добре е да не забравяме, че неприкосновеност в мрежата не съществува. Всяка наша дейност в нея оставя следа, която може да бъде проследена, съхранена и използвана, в това число и в наша вреда. Бихме могли отчасти да избегнем това, криптирайки комуникацията си, но така ще я усложним с мерки за сигурност.
Наскоро стана дума за противоречивите разбирания на президента Обама за свободата в интернет. От чисто технологична гледна точка, обаче, противоречия няма или поне изглеждат оправдани. Именно в това се състои уловката! Как така? Нека вземем за пример тези типично американски услуги Google, Facebook, Twitter. Те работят така гладко тъкмо благодарение на способността си да извличат, складират и обработват огромни количества информация за нас, потребителите, като между другото я отчуждават и си я присвояват.
Дори много от нас да не са съгласни с това положение на нещата заради вградената в него презумпция за виновност и въпреки откровеното признание на Зукърбърг, че неговият Facebook не е комунална служба, а частнособственическо начинание, ние най-вероятно ще си останем почитатели на тези бързи и разнообразни услуги, защото те за нас са се превърнали в част от прогреса.
През последните 3 години Европа и САЩ не спират да правят опити да постигнат съглашение по въпросите за контрола над потребителите в интернет и особено за криминализиране на опитите им да заобикалят копирайтните закони. Това е същото прословуто Търговско съглашение за борба с фалшификатите (англ. The Anti-Counterfeiting Trade Agreement – ACTA). Преобладаващото мнение е, че макар и обсъждано в Европа, ACTA не е нищо повече от опит за износ на американския DigitalMillenniumCopyrightAct, а с това и глобализиране на контрола до достъпа на защитени от авторското право продукти.
И все пак, като че ли има малко надежда. Това, което се постигна за последно, е един документ от 6-и този месец , който може спокойно да бъде наречен ACTA-light – олекотен вариант на недолюбваното съглашение. На 16 октомври пък бе прието и едно становище на Европейския надзорен орган по защита на данните, обсъждащо „специфични рискове за защита на данните/неприкосновеност на личния живот, които могат да бъдат намалени чрез подходяща техническа архитектура“.
Да се надяваме, че здравият разум ще надделее над глобализиращата се алчност.


[1] Internet Protocol Version 6 (IPv6) – новата версия интернет протокол, който ще бъде въведен на мястото на действуващия в момента IPv4.

Stuxnet | Култура – Брой 34 (2737), 08 октомври 2010

На 23 септември, в Ню Йорк, в речта си пред 65-ата сесия на Общото събрание на ООН, президентът Обама обеща САЩ да продължат да се борят за свободен и отворен интернет, за индивидуална свобода и свобода на словото; и активността в това отношение да нараства право пропорционално на все по-големия брой държави, които въвеждат цензура с едничката цел да държат гражданите си далеч от благините на глобализацията. Обама също припомни и ролята на интернет, респективно САЩ, в т.нар. Twitter революция в Иран през 2009, непосредствено след изборите, спечелени от Ахмадинеджад, които бяха коментирани нашироко като манипулирани. В тази връзка той обеща да представи “нови инструменти на гласността“, които да улеснят хората да общуват помежду си „свободно и без страх“ и да си „изработват собствено мнение“.
В своята реч пък Ахмадинеджад припомни атентата от 11 септември 2001 и, без много увъртания, го нарече израело-американска конспирация, с което накара възмутения Обама, придружен от други държавни глави, да напусне залата.
В този контекст е интересно да си припомним един друг, съвсем неотдавнашен повод Обама да говори за свободата и отвореността на интернет – преработения вариант на законопроекта за регулацията на интернет, за който чухме още тази пролет и чието приемане тепърва ще даде огромни пълномощия на Белия дом за подслушване на Facebook, BlackBerry и Skype. На 27 септември The New York Times писа  как чатът, електронната поща, социалните мрежи ще бъдат под надзора на Белия дом, но се взимат мерки не само за намеса в частния живот на гражданите, а и в бизнеса на частните интернет компании. Белият дом ще има право да „управлява отговора на киберзаплахите за националната отбрана и сигурност“. За тази цел списъкът от подозрителни компании трябва периодично да се обновява, да се следи дейността им отблизо, в това число и кого наемат на работа, каква информация се съдържа на компютрите им и пр.
Реакциите на американците на политиката на Обама в интернет могат горе долу да се обобщят така: „Чрез ползването на термина „отворен Интернет“ по два различни начина, Обама и Федералната комисия по комуникациите FCC смесват регулацията на интернет с липсата на държавна цензура. А това са две взаимно отричащи се неща. Това, което искаме ние, е не регулация — защото това би премахнало съревнованието между доставчиците — а изобилие от алтернативи, защото това ще направи невъзможни всички опити за цензура.”
Демагогията на президента Обама, обаче, е само част от интересната, да не кажа тревожна панорама на новините от изминалата седмица. На 21 септември се случи още нещо, което спокойно можем да наречем епохално – вирусът Stuxnet порази иранския ядрен реактор в Бушер и урановите центрофуги в Натанз. Това е очаквана изненада – още на 17 юли 2009 г. на Wikileaks изтече предупреждение за възможен бъдещ ядрен инцидент в Натанз.
Stuxnet е замислен така, че да превръща цели предприятия в гигантски бомби, като заразява техните системи за контрол, т.нар. SCADA (Supervisory Control And Data Acquisition). И това не е всичко! Откраднал кода и информацията за проекта, Stuxnet търси програмируемите му логически контролери (Programmable Logic Controllers), софтуер, служещ за автоматично управление на механизми и агрегати, и им инжектира свой собствен код, като държи под наблюдение достъпа до тях в случай, че някой се опитва да разглежда кода им. Това прави инжектираният код невидим, а Stuxnet – инструмент, даващ привилегирован достъп до системите на предприятията не на когото трябва.
Коментаторите са единодушни: такъв замисъл не е по силите на обикновени хакери. Става въпрос за дело, финансирано и подкрепяно от държава. Коя държава? Колкото и антиирански да сме настроени, първото, което ни хрумва, е САЩ и Израел. В мрежата, обаче, се шушука какво ли още не: Китай, Ирак, Русия, Северна Корея.
Но да не се поддаваме на параноя и инсинуации! Все пак, Обама каза пред форума на ООН, че не смята, че военни действия от страна на Израел или САЩ са начин за решаване на ядрената криза с Иран. Защо да не вярваме на благия президент Обама? Но и защо да му вярваме? В крайна сметка, сред такъв потоп от думи, „по делата им ще ги познаете“. Само дето опре ли до дела в този наш свят на глобални незабавности, със сигурност ще е късно.

Чичиков upgraded | Култура – Брой 33 (2736), 01 октомври 2010

Намерението да пиша за Twitter винаги е било осуетявано от някоя важна тема. Междувременно самият Twitter стана доста важен. Навярно сте чували за тази социална мрежа, превърнала се за кратко време в един от сайтовете с най-мощен трафик в света, а с това – и в плодоносно поле не само за маркетинговите труженици, но и за някои доста интересни индивиди – предприемачи, напомнящи с дейността си находчивия герой Чичиков от романа-поема „Мъртви души“ на Гогол, с тази разлика, че не става дума за търговия с покойни крепостни селяни, а с предполагаемо живи… Twitter фенове.
Как така? – ще попитате. Не се шокирайте, това е просто бизнес като всеки друг. Повече фенове или, ако щете, последователи (followers) на фирмената ви страница в Twitter означава повече трафик през сайта ви, а с това и повече печалба. Ако присъствате в Twitter, но по някаква причина никой не ви забелязва, модерните версии на Чичиков ще се надпреварват да ви обещават: „гарантирано и измеримо/проследяемо количество последователи“; „ниски цени за реални последователи“; „гео-таргетирани последователи“ и прочие благини. Разбира се, те няма да пропуснат да ви предупредят: „Ако ви трябват куп хора, които да спамите и на които да досаждате с безсмислени съобщения, забравете за нас!“. Защото предлагащите Twitter маркетинг най-много от всичко мразят спамерите. Бидейки почтени господа, те ще настояват да ви предложат смислено и честно (sic!), легитимно, евтино, времеспестяващо, висококачествено, точно прицелено и релевантно промотиране на вашия бизнес (кауза, марка, име). Така че, спамерите и безсрамните маркетьори – вън! Сега вече сте наясно, нали?
Бидейки наясно, вече можете да поръчвате.
В Get Many Fans за 4000 човека ще ви поискат скромните $200. Ако не сте доволни, ще получите обратно парите на Paypal сметката си в 60 дневен срок. В Get-More-Twitter-Followers са по-умерени. Там можете да избирате между три различни оферти с пакети от по 500, 1000 и 2000 последователи плюс неизменното „пълно задоволяване и 100% щастие“.
Но какво все пак значи „честно“ сред продавачите на влияние в Twitter? Това значи, че купувате реални, живи хора, а не ботове? Как да разберете, че са хора ли? Ами общувайте с тях! Лесно е. Ако са хора, ще откликнат.
Сега сигурно ще се запитате: бидейки реални хора, ще знаят ли вашите нови последователи, че вървят в пакет по няколкостотин или няколко хиляди на съответната цена? Предоставили известна информация за себе си, те вероятно се досещат, че са мишена на прицел, но е силно противопоказно за бизнеса ви те – а и който и да било друг – да знаят повече. Достатъчно е, че методът е безопасен и легитимен. Звучи невъобразимо, че нещо може да е непрозрачно и в същото време легитимно, но явно е осъществимо. Самият Twitter го прави – подбира ви хора, подходящи за приятели, чрез услугата си Suggested User List (SUL). Характерното за тази услуга е (или по-скоро беше, преди да я опропастят предприемачите), че подборът става автоматично въз основа на ключовите думи и таргетиращите спецификации на сайта ви. Никакви привилегировани! Днес обаче спокойно можете да наемете фирмичка, която въз основа на вашите ключови думи и спецификации да добавя приятели към профила ви, периодически да почиства неоткликващите и да повтаря процеса на добавяне и отсяване, докато стигне до поръчаната от вас бройка трептящи от взаимност фенове.
Замислете се за възможностите, които се откриват пред вас! Не е задължително да лансирате някакъв продукт, можете да инвестирате в промотирането на някаква политическа кауза, например. Или в самопромотирането си. Всеки от нас с двеста излишни долара на кредитната си карта би могъл да стане знаменитост от поне локален мащаб. Как да наречем това, ако не справедливост?
В началото на 2009 известният предприемач и майтапчия Джейсън Калаканис предложи на Twitter 250 000 долара за място в SUL и му бе отказано, но ето че днес по eBay можете да си закупите хиляди последователи за по-малко от пени всеки, „гарантирано“ и по „доказан и безопасен метод“. Това, естествено, ще бъдат ботове или евтина китайска стока, както се шегуват в Techcrunch, произведена в някоя ферма за Twitter фенове. Те ще спамят феновете ви и ще ви карат да изглеждате като идиоти, но кой вече не е идиот в мрежата?

Татко Юбю Reconstructed | Култура – Брой 32 (2735), 24 септември 2010

На 8 септември се навършиха 137 години от рождението на Алфред Жари, отчаян пияница, прото-дадаист и изобретател на патафизиката, тази „наука за въображаемите решения“, чийто герой, крал Юбю, е толкова често пред очите ни напоследък, че сме престанали да го забелязваме.
Кой е Юбю? Той е никой. Той е грамаден, уродлив и тъп. Той има дебел корем, три зъба и едно единствено ухо. Той е един изпълнен с добри намерения негодник. Той е учителят по физика на Жари в лицея в Рен. Той също така е едноличното въплъщение на една класа, обременила с наследствената си посредственост зараждащия се в Европа фашизъм. Той е всичките тези Хитлеровци, Мусолини-Сталино-Франко-Салазар-Мао-Дзе-Дуновци, дефилирали в политиката на миналия век. Той е тълпата, огромната тълпа в „Обикновен фашизъм“ на руснака Михаил Ром през 60-те. Той не е във военните паради и скулптурите на Арно Брекер, той е по-скоро майката, милваща главицата на детето си в кадър, съседен на този, в който войник стреля в главата на друга майка с дете?
Но за какъв Юбю говоря днес? Нима все още Юбю е жив другаде, освен на театралната сцена? Къде е той в реалността? Сред незначителните политици в политическите водевили? Сред техномалтусианците от Шел, Монсанто, Майкрософт,… Дънди Прешъс Металс? Сред продавачите на война? Това навярно е Бил Гейтс, виден филантроп и патафизик, произнесъл в своята тазгодишна реч пред конференцията TED[1] възхитителната фраза:
„Сега, ако наистина сме си свършили работата по новите ваксини и грижите за репродуктивното здраве, трябва да успеем да го намалим (него, населението) с 10 или 15 на сто.“
Или може би това е патафизикът Едуард де Боно с неговите вседостъпни (срещу известна сума) рецепти за „творческо мислене“. А може би е някой моден патафизик от Бъркли, някой бихейвиорист, гледащ на човешкия мозък като на конзола с вградени копчета за натискане. Не, Юбю като че ли не е сред тези предприемчиви люде. Той е по-скоро сред дребните посредници, сред продавачите на дребно. Той е в непосредственото ни обкръжение. Вгледайте се: Юбю е навсякъде в мрежата! Той си има блог и блогът му задължително се транслира в блогосферата на Икономедия. Там е буквално царството на татко и мама Юбю. Там са всичките тези крепители на „новата икономика“, като се започне от неизброимите „пиари“ и деятели на невромаркетинга и се свърши с прегръщачите на дървета, разказвачите на притчи и привърженици на „позитивното мислене“ на Кехоу. Там са „интелектуалците“, вдъхновяващи се от прозренията на Айн Ранд за егоизма, както и феновете на „Егоист“, бетонирал киберневежеството и посредствения стил на живот у няколко поколения наред.
Там са и псевдоеколозите от „зеления бизнес“. Погледнете само сайта горичка.бг! Последна новост: Горичка.бг организира „Корпоративно обучение за екологична устойчивост и тим билдинг с кауза“. Представяте ли си? С кауза! Мероприятието е финансирано от Шел, компания, прочута със своя размах в Нигерия, това обаче е незначителна подробност! Защото какво означава отровената от суров петрол делта на река Нигер или дори един цял континент, обречен на глад, за нашия местен Юбю, изживяващ се като триумф на вида само защото със заплатата от някое малко НПО може да си позволи салата от „био“ домати на трапезата?
Истинските природозащитници в България, неприемливи и даже вредни за „екобизнеса“, както навсякъде по света, се оказват дискредитирани и заменени от зелени Юбю-симулакри. С PR-ите, измислячите на идентичности и продавачите на влияние на дребно в мрежата шега не бива, да, защото днес PR-ът в мрежата е заменил въоръжените сблъсъци. За усъвършенстването на тази война днес можем да сме задължени на всепланиращите и всепотискащи леви технократи, създателите на електронния Аргус, както се изразява през 60-те връстникът на днешните изпълнителни директори и собственици на хедж фондове Раул Ванейгем в своята „Революция на ежедневния живот“.
Юбю тепърва има да се радва на своите наследници.

 


[1]TED – TechnologyEntertainmentDesign е идеологическа платформа за пропагандиране на неомалтусиански идеи, курирана от американската частна фондация с идеална цел Sapling Fondation

Една реч | Култура – Брой 30 (2733), 10 септември 2010

Речта на г-жа Цецка Цачева, произнесена на срещата на жените-председателки на парламенти на 27 август във Варна и публикувана три дни по-късно в „24 часа“ под заглавие Във „Фейсбук“ няма големи и малки народи, има свобода, се оказа доста коментирана в последните дни на август. Мнението на мрежовите граждани може да се обобщи приблизително така: наивни клишета, компилирани най-вероятно с помощта на софтуер, които освен всичко останало са и лицемерни, с оглед на досегашните опити тъкмо на това правителство да налага контрол в Интернет.
Има и един микроскопичен процент граждани, които не бързат да се поддадат на изкушението да наблюдават опитите на властта като водевил, а виждат в тях някакво, макар и неловко начало. Нека мислено се присъединим към тях и проследим речта на г-жа Цачева:
И докато гражданите се възползват от предимствата на съвременните форми на комуникация – се казва в нея – трябва да признаем, че все още липсва достатъчно силното присъствие в тази среда на днешната европейска държава като покровител на образованието, възпитанието, знанието и културата.
Ето че г-жа Цачева започва обнадеждаващо с твърдението, че държавата тепърва трябва да наваксва в мрежата, а в следващия миг влиза в противоречие: за каква свобода изобщо иде реч, ако държавата-покровителка силно ще присъства? Г-жа Цачева вероятно е искала, да каже, че държавата липсва в мрежата като страна в диалога с гражданите, а „силно“ не бива да се разбира непременно като „силово“.
Да отдадем обаче противоречието на неловка реторика и да продължим нататък:
Днес комуникационните процеси са мигновени, изобилието от информация е необозримо, а достъпът до културни ценности е широк. Така гражданите на Европа сами създават новите пространства на междукултурния диалог. В тях нашите деца, младите дигитални граждани на Европа, обитават социалните мрежи, информационни ресурси, отворени енциклопедични системи, виртуални библиотеки, музеи и колекции.
Нужно ли е да се споменава, че привилегията на достъп до мигновена комуникация, изобилна информация и културни ценности далеч не винаги е нещо, на което властта гледа с добро око. Тя често бива разпознавана от органите на реда като пиратство. А сред пиратите от периферията на копирайтното царство има не само тийнейджъри, бойкотиращи пазара, за да гледат без пари това, който същият този пазар им предлага в изобилие, но и немалко изтънчени пилигрими, които не разчитат на пазара не само за това, което искат да четат, гледат и слушат, но и за да продадат плодовете на своите собствени таланти. Ето защо изречението: Трябва ли европейският междукултурен диалог в най-новите му форми да бъде по някакъв начин регулиран? би следвало да се замени с: Готова ли е Европа, да приеме за легитимни култура, информираност и вкус, не носещи марката на съответната власт и неблагословени от свещения знак на копирайта?
Не е готова, разбира се!
И накрая най-важното: г-жа Цачева не отронва и дума в своята реч за един много важен аспект на това въплъщение на свободата – интернет, а именно собствеността в него. Вместо да изтъкне или дори намекне за преплитането на разнородни интереси във Facebook, тя казва:
Нима наистина Фейсбук и държавата имат допирна точка само в темата хит напоследък – нивото на защита на правото на лична неприкосновеност в тази социална мрежа? За Facebook на Зукърбърг ли говори г-жа Цачева? Или говори за Фейсбук на гражданите – някакъв съвременен вариант на църковен събор, в който собственикът Зукърбърг, поради едната си отдалеченост би могъл спокойно да мине за Бог, а политиците тепърва да изгреят на амвона пред паството като негови наместници?
Като че ли непрекъснато забравяме, че в интернет няма нищо възвишено или свято. Това е просто мрежа от мрежи, всяка от които с различен обхват и достъп в зависимост от целите и интересите, които обслужва: академични, бизнес, обществени, правителствени.
Ето защо малко повече конкретност в замяна на екзалтираност относно свободата биха намалили шума в „залата“ и биха направили полезна обратната връзка.

 

Симпсонизация* | Култура – Брой 29 (2732), 30 юли 2010

В изобилието от новини, свързани с развитието на творческите индустрии у нас, най-много врява като че ли се вдига при отразяване на събития, свързани с дигиталните свободи и авторските права в мрежата. Нищо чудно – мрежата е шумно място, а недоволството в нея относително лесно се неутрализира (засега) с двете дежурни оправдания: „Европа иска така!” и „Всичко се прави в името на авторите и качествения продукт”.
Ето и една последна новост – в името на авторите, качествения продукт и одобрението на Европа, но най-вече вследствие на невъзможността да се постигнат резултати по метода, изпробван вече с chitanka.info, шефът на дирекция „Авторско право“ в Министерството на културата Георги Дамянов предлага на доставчиците на интернет друга стратегия: да следят трафика на клиентите си, дали и какви авторски произведения разменят, като срещу тази информация ще могат да получават пари от продуценти, звукозаписни студия и издатели. Представяте ли си! Дори големите лоши момчета от увеселителните компании, домогващи се с толкова подмолни игри до подобна информация, биха се изчервили от неудобство при такава открито заявена готовност за алъш-вериш с тях. Шефът на „Авторско право” обаче не е от свенливите. Той казва: Европа прави така. Френската тактика на „трите удара”, макар и силно критикувана в тази същата Европа, очевидно е неговото голямо оправдание. Всички знаем колко критика понесе т.нар. „Телеком пакет“, приет от Европейския Парламент, позволяващ задържане на данни за интернет активността на гражданите уж с цел разследване на престъпления; у нас, обаче, изглежда едва ли не еретично да се задават въпроси относно недоогласените детайли по ограниченията, които ни очакват и които непременно ще последват с нарушаването на мрежовата неутралност. Европа, за разлика от нас, може да си позволи опозиция. Работническата партия в ЕП, например, е съставила доклад http://ec.europa.eu/justice_home/fsj/privacy/docs/wpdocs/2010/wp172_en.pdf, в който се споменават някои от проблемите на филтрирания трафик. Няма да ги цитирам, защото това се разисква достатъчно нашироко в интернет, в блога на Боян Юруков, например. http://yurukov.net/blog/2010/07/22/es-ni-proverqva-za-nezakonno-sledene-v/ Това, което никой не желае да разисква в момента, е какви ценности ще защитава тази чудовищна машина за контрол? Кои са тези тъй важни за икономиката ни творци, тези съкровища на духа, които трябва да бъдат защитавани от грабливите ръце на пиратите? Мисля да не изброявам „горещите” ни музикални и литературни хитове от това лято, нито митичните им автори. Те и без това получават достатъчно „пиар”. Предпочитам да привлека пак вниманието към ситуацията, в която сме се озовали всички ние – и автори, и читатели, и желаещи да проявяват вкус издатели – благодарение на промените в информационната и пазарна среда напоследък. За целта ще си позволя да препратя към една статия, доскоро известна на малцина, но която от вчера (23 юли 2010) вече се намира в мрежата на адрес http://www.bulgaria.indymedia.org/article/36969 . Статията е озаглавена „Медийни препятствия пред книгата: Пазарната цензура”[1] и в нея пише:
Някои изследователи разглеждат книжния пазар като форма на идеална демокрация: не елитите налагат своите ценности на читателите, а публиката подбира какво иска – и ако иска все по-ниско качество и ограничена тематика, така да бъде. По-големите печалби са доказателство, че системата работи както трябва.
В системата на средствата за масова комуникация  отдавна вече се говори за икономическа цензура. Най-общо тя се определя като принудата да се подбира точно тази информация, която би се търсила от масовия потребител, като се преценяват неговите действителни или предполагаеми очаквания.
Ако през 60-те обществото на спектакъла все още е изглеждало като наземен конфликт, то това, което се случва днес, по-скоро прилича на ядрена катастрофа. В мрежова среда спектакълът е дисперсиран, контролът – по-неуловим и анонимен от всякога, а интелигентността, чувствителността и дори природата ни на хора – подложена на непредсказуеми мутации.
* The Simpsons – популярно американско анимационно филмче, осмиващо съвременния начин на живот, обществото и най-общо културата, повлияна от масовите медии.


[1]Вълкова, Силвия. Медийни препятствия пред книгата: Пазарната цензура // Кирилицата в духовността на европейската информационна цивилизация. София: За буквите – О писменехь, 2008, с. 370-379.

Летен трилър | Култура – Брой 28 (2731), 23 юли 2010

Това лято из медиите витае отчетлив ЯнФлемингов дух, само че в съвременен IT вариант. Естествено, става дума за шпионския скандал, разразил се между САЩ и Русия на 30 юни, буквално часове след посещението на руския президент Медведев в Белия дом.

След серия акции на 27 юни в Бостън, Йонкърс, Монтклер и Северна Виржиния, федералните агенти на САЩ успяха да заловят Нелегалните (The Illegals) – 10 дълбоко внедрени в страната им агенти, събиращи за Москва години наред информация относно американските ядрени оръжия, икономика и кулоарен живот. С това излезе на бял свят и в детайли една доста интересна шпионска технология. Манхатънската част от мрежата – фамозната червенокоса Анна Чапман и нейният партньор, руски държавен служител – са действали например така: Чапман влизала в някоя манхатънска книжарница или кафене, вадела лаптопа си, задействала е за около 30 минути ad hoc безжична връзка с неголям обхват, създавана от специално устройство, свързано с MAC[1]-а й, след което изпращала информацията. Служителят стоял с куфарчето си на отсрещния тротоар или е минавал оттам с колата си. 20 от тези 30 минути са му били напълно достатъчни, за да приеме информацията. Честите срещи на Чапман (десетина от тях само в периода януари – юни) са помогнали на агентите от ФБР да забележат два постоянно срещащи се МАС адреса и комуникиращи помежду си посредством ad hoc мрежа, а самото наличие на такава мрежа е могло да бъде установено лесно с помощта на популярен тип софтуер, достъпен в различни версии в комерсиалната мрежа.
Другият интересен инструмент е една стеганографска[2] програма, поръчана специално за целта от руските външни разузнавателни служби и ползвана от останалите членове на групата, четири фиктивни семейни двойки. Локализираните в Бостън и Ню Джърси двойки, Доналд Хийтфилд – Лий Ан Фоли и Синтия и Ричард Мърфи, необичайно често са даунлоудвали файлове с изображения от мрежата, което е навело агентите на мисълта, че изображенията не са просто картинки, а скрити, недостъпни за невъоръжено око, послания. Анализирани чрез споменатата стеганографска програма, те са били разкодирани, в резултат на което били сведени до текстови файлове. Текстовите файлове на свой ред също са били криптирани и за достъп до тях е била нужна парола от 27 знака. Ползваната стеганографска програма е била софтуер, който не може да се купи отникъде, но разследващите агенти са открили копия от него при тайните си претърсвания на домовете на заподозрените.
Над сто послания са били намерени само при обиска в Ню Джърси. Бостънското разследване пък е отвело към цяла мрежа от сайтове, съдържащи такива скрити съобщения.
Размяна в движение на flash памет из оживените места в Ню Йорк, купуване, модифициране и подмяна на лаптопи, блокиращи нормалния си ход на работа в “подходящ” момент, са други колоритни IT детайли от този трилър, приключил на 30 юни с арестуването на летището в Ларнака на последния от Нелегалните.
Едва поохладнели от този горещ сюжет, можем спокойно да очакваме още и още подобни сюжети, макар те да съществуват засега единствено в догадките ни. Да вземем само скорошните скандали около Google. Навярно си спомняте какви ги натвори тази компания със своите Street View служби, позволявайки си да събира лична информация на потребителите на безжични връзки из множество градове по света. Наскоро в стремежа си да предизвика разследване на най-високо ниво, служител от американската комисия за защита на потребителите повтори маршрутите на колите на Google Street View през Вашингтон, окръг Колумбия, и установи, че много от членовете на Конгреса ползват некриптирани Wi-Fi мрежи и не е изключено тяхната лична информация също да е попаднала у Google. Което определено би представлявало съблазън за терористите и опасност за сигурността на страната. Най-интересното е, че и председателката на подкомисията по разузнаване към Камарата на представителите Джейн Хармън не е криптирала Wi-Fi връзката си.
 


[1]Media Access Control адрес или накратко MAC адрес е уникален идентификатор задаван на мрежовите адаптори от техния производител. Предполага се, че няма два хардуера с еднакъв MAC адрес.
[2]Стеганография – древно изкуство на поверителното писмо, придържащо се към стратегията “сигурност посредством неразбираемост”.

 

Глас народен | Култура – Брой 26 (2729), 09 юли 2010

В новия избирателен кодекс интернет страниците ще бъдат третирани като медия, а блогърите и участниците в социалните мрежи – не като безликия глас народен, а като еднолични автори, лишени от удобството на анонимността, за да могат при случай да понесат отговорността си за невярно или зле поднесена информация. Особено в дните преди избори.
„До момента у нас интернет не се разглежда като медия и не подлежи на регулация, което е крайно време да бъде поправено“, четем в Монитор мнението на неназовани IT специалисти. Интересно, всеки един технолог гледа на технологиите като на нещо, подчиняващо се на закони, различни от тези в нетехнологичния свят на чисто човешките ценности. Въпросът за безконфлитното прилагане на човешките закони в технологична среда е стар, колкото е стар и научно-техническият прогрес, а конкретното проявление на неразрешимостта му в случая се състои в това, че не е ясно как точно ще се провежда борбата с анонимността в интернет, след като тъкмо нейното опазване напоследък е една от движещите сили на прогреса. Да вземем само WikiLeaks. Това е буквално царство на анонимността, но в базата данни на WiliLeaks по никакъв начин не може да просъществува информация, която да не е „от политически, дипломатически, исторически или етически интерес“. Спамът, рекламите, самоцелните злословия и сензациите са невъзможни там или, иначе казано, и там регулация съществува, но не в полза на частни лица и техните инициативи, а единствено с цел на информация от голям обществен интерес да се дава гласност и да се даде възможност да бъде обсъждана открито от всички.
Страховете на политиците у нас от клевети, оправдани или не, и мерките, които предприемат с този закон, със сигурност ще доведат до някаква промяна в поведението на потребителите онлайн: дали броят желаещи да надянат обувките на интелектуалеца благоразумно ще се редуцира до някакво по-скромно число; дали интелектуалецът ще се окаже сред изчезващите видове на аналоговото минало, а сцената – освободена за една нова, безлика сила, която да не е непременно този Левиатан на тълпите, който Ален Менк и Ортега и Гасет мрачно описват, а чисто и просто израз на факта, че човечеството е все пак едно цяло.
В търсене на дискусия по темата из блогосферата и форумите, натъкнах се на една доста оживена – “Медии ли са блоговете” във вестник Капитал.  В нея професионалният журналист и собственик на блог Иво Инджев спори със студента по информатика Боян Юруков, защитавайки тезата, че опитът за регулиране на свободното писане в интернет е най-доброто признание за това, че блоговете и социалните мрежи имат влияние, в резултат на което може да се очаква, че и други блогове ще получат статута на медии благодарение единствено на своите качества и на личното усилие на собствениците си, което, макар бавна и трудна, ще е една окончателна победа на новата медия над старата. Според блогера Юруков, блоговете и социалните мрежи не могат да бъдат третирани като медия и дори опитът да бъдат наречени “нова медия” не е нищо повече от подвеждащ опит за обясняване на нещо качествено различно с помощта на вече съществуващото и добре познато старо.
Аз съм по-склонна да приема второто мнение, доколкото е обосновано технологически и е необременено от едиповата наследственост на първото – информационната среда е хаотична, абсолютно лишена от инертност, в нея всичко се случва спонтанно, колективно и личността не е от особено значение. Но без специални усилия, важната информация в тази среда трудно би могла да задържи вниманието на аудиторията в битка със спама. Ето защо не ми допада това, че и двамата опоненти пропускат една важна подробност – собствеността в мрежата. Както всяка друга медия, и този вектор си има собственик и е напълно нормално да се очаква, че ще работи в негова полза. И макар новият избирателен кодекс да предвижда всеки агитационен материал да съдържа информация, че купуването и продаването на гласове е престъпление, едва ли някой скоро ще заговори за технологизирания политически маркетинг и разните му там инструменти, които неявно, но много ефективно работят: вирусен маркетинг, оптимизация на търсачки… Нима тези неща не съществуват?

Не така, господа! | Култура – Брой 25 (2728), 02 юли 2010

Тъкмо се вдигна шум около промяната в избирателния кодекс, засягаща пишещите по блогове и социални мрежи, когато цензурата в мрежата засия в пълен блясък в другото си превъплъщение, по-познато като “копирайт”. Става дума за операцията, поръчана от Асоциация Българска Книга, проведена на 22 юни 2010 г. от служителите на Главна дирекция „Борба с организиранатапрестъпност“ и широко отразена в медиите като акция по „пресичане на пиратско разпространение на книги в интернет пространството”. Тя се състоеше в разгрома на най-голямата виртуална библиотека на български, chitanka.info, в резултат на което сървърът на chitanka бе иззет, а хората, стоящи зад сайта, гръмко разобличени като престъпна група, нанасяща вреди за стотици милиони левове на автори, преводачи, книгоиздатели и разпространители.
Неустрашимият “рицар на книгата” Явор Колев, обаче, този път недооцени обратната страна на PR-медала – шумът в медиите автоматично предизвика ответен залп от страна на публиката, която – ах, каква изненада! – вместо да аплодира погрома над тези вредни за обществото индивиди, повдигна наболелия въпрос за сенчестата непрозрачност на бизнеса с книги у нас. Станаха ясни и други детайли, като например този, че издателите, поръчали акцията, дори не са направили опит да комуникират с chitanka. И това при положение, че освен информация за обратна връзка, на сайта е имало и форум, а хората зад сайта дори не са възнамерявали да се крият. На тях все още никой не е дава думата, но в мрежата, така или иначе, се появиха още детайли:
– По-голямата част от нещата в chitanka са не просто сканирани, а преведени от доброволци преводачи, т.е., това, което се разпространява, не е преводът на издателството.
– Много от текстовете са взети от друго място из нета и е посочено откъде.
– chitankaта се самоиздържа с труда и парите на доброволци.
– Много български автори сами са предоставили произведенията си на chitanka.
Да, авторите го правят. На издателите може да им звучи нелогично, но явно тенденция е да започнат да го правят и по-често. Като един върл привърженик на трудния и бавен начин за правене на книги, нуждаещ се от всеки елемент в издателската машина, който да гарантира качеството на крайния продукт, би трябвало да съм изцяло на страната на Асоциацията. Но истината е, че мисълта за работа с хора, които защитават интересите ми, да, моите интереси, с помощта на тежковъоръжени полицаи, само за да компенсират след това провала си с неизплащане на хонорари и арестуване на труда ми за вечни времена, изглежда още по-нелогично.
Много от нас, авторите, открай време гледат на цифровата среда като на средство, пък макар и крайно, за измъкване от абсурда; това обаче не означава, че абсурдът под формата на комерсиализация не е намерил трайно място вече и в нея. Акцията на ГДБОП изобщо даже не е продиктувана от липса на интерес у издателите към обновяване и цифровизиране на бизнеса. Тъкмо обратното – погромът над chitanka е стъпка в посока към поделяне на цифрови територии. Доколко случващото се е в синхрон с европейските предложения от Зелената книга за развитие на креативните индустрии, в която, ако си спомняте, щяха да се защитават интересите на тези, чийто единствен ресурс е талантът,  засега можем само да гадаем, но като че ли е по-добре да не се осланяме много на оптимизма си. Комерсиализирането и прогресът винаги са били две различни и в конфликт помежду си движещи сили.
В заключение ще цитирам един интересен коментар на случилото се. В есето си, озаглавено “Големият страх от читателите” , доц. Милена Цветкова пише: “… всяка виртуална библиотека разпространява съдържания, а не книги! Съдържанието по природа е дигитално!” “Нека увълчените занаятчии в полето на книгата вземат, че калкулират отделно съдържание и отделно хартиения си продукт, известен като книга. Поне там да видим кому трябва да плащаме, като четем файлове.”
Или, иначе казано, време е издателите да направят дейността си максимално прозрачна и да започнат да комуникират с тези, които в момента грубо изнудват – читателите за парите им и авторите за труда им.
Междувременно Читанката възобнови съществуването си на адрес http://chitanka.gdbop.com/, а съдържанието й може да бъде изтеглено от Пиратския залив.

Информационното гърне с мед | Култура – Брой 24 (2727), 25 юни 2010

Информацията е крайно интересна субстанция. Тя някак си не принадлежи на материалния свят и в същото време интензивно му въздейства. Тя е подобна на библейската манна небесна, спасила от гладна смърт евреите в пустинята, която, според легендата, била сладка като мед и чиста като утринна роса, но само когато била събирана, за да засити нечий глад. Съхранена със спекулативна цел, завъждала червеи. Точно за този библейски сюжет се сещам, следейки от известно време на сайта The Register поредната история с главен протагонист и събирач Google, където ролята на манната е отредена на личните данни на потребителите на безплатните Wi Fi връзки.
Историята започва на 27 април с оплакване на германската комисия за защита на личните данни, че бръмчащите насам-натам из градовете коли на Google Street View[1] сканират отворените Wi-Fi мрежи и събират и-мейли и друга поверителна информация. В отговор Google казва, че са събирани единствено сведения за хардуера на мрежите и че те ще бъдат ползвани в продукти като Google Maps, разчитащи на локални данни. Дни по-късно следват признания от страна на компанията за поредната “грешка” и уверения, че макар и събрана вече, тази лична информация няма да бъде ползвана, а ще бъде изтрита. Не и преди „регулаторите в съответните страни да бъдат попитани как точно да стане това”, обаче. От гражданите на мрежата се иска просто да повярват, че едни погрешно оборудвани коли със софтуер, в който съвсем погрешно са били добавени парчета напълно работещ код, съвсем случайно и по грешка са прихващали личните им данни. И това се е случвало в продължение на 3 години. 3 години, по време на които множество градове от над 30 страни са били обходени и от тях като от кошери са били изсмукани капка по капка, бит по бит 600GB информация; и това всичкото се е случило без знанието на Google управата, а по личната инициатива на неназован техен служител. Следват одити от страна на Европа и от страна на САЩ. И независимо от различията в законите, присъдата е единодушна: събирането на подобни данни е незаконно и те трябва да се унищожат. Само след дни, обаче, унищожаването е спряно под предлог, че има „някои неясноти”: едни страни са пожелали изтриване на данните, други – те да бъдат съхранени за известно време. Една страна пък е пожелала съхраняването им, след като е искала първоначално те да бъдат изтрити. Накрая Google решава да запази всичко, като това става не без настояването на Европейската общност. Естествено, че колкото и да се помайват около гърнето с манна, нито една от страните в спора не би пожелала без замисляне да изхвърли вече източеното от информационния кошер. С днешна дата знаем, че данните в Ирландия, Австрия и Дания са изтрити, а в Белгия, Франция, Италия, Испания, Германия, Швейцария и Чехия са запазени. Запазени са за всеки случай и всички останали данни на всички останали страни. Всичко тъкмо започва да изглежда приемливо в очите на мрежовите граждани, когато на 3 юни отново гръмва новина и тя е, че още през януари т.г. спорната технология за източване на данни през Wi Fi възли е била патентована, а методът – описан в приложение, което може да бъде видяно на сайта на Американската патентна служба с адреса на Google за обратна връзка.
Възможно ли е компанията, патентовала продукт, за чието съществуване доскоро се е правила, че не подозира, да се е възползвала от него съвсем случайно, натрупвайки по грешка огромно количество скъпо струващи данни? При все това, Google упорито продължават да твърдят, че това е инцидент и че палавият програмист, отговорен за „иновацията”, ще бъде наказан дисциплинарно. „Бяхме прецакани и изобщо не бива да се съмняваме в това”, невъзмутимо заключава Ерик Шмид, изпълнителният директор на Google по този повод. А Брин, от своя страна, също толкова невъзмутимо твърди: „… всяка една успешна организация е донякъде арогантна.“ И има предвид „прецаканата” Google, разбира се.

 


[1]Google Street View е технология, обслужваща Google Maps и Google Earth и доставяща панорамни гледки от различни краища на света. Пусната е в действие на 25 май 2007 първо в САЩ, а после и по света