Майски фрустрации | Култура – Брой 22 (2725), 11 юни 2010

Отхвърлянето от страна на ICANN на кандидатурата на България за кирилически домейн „.бг“ съвпадна с тазгодишния празник на писмеността ни и съвсем очаквано даде повод за патриотични фрустрации в тона на познатото “и ний сме дали нещо на светът, а той, светът, отново неблагодарно ни подценява”. Има и по-рационална причина за недоволство, но тя е някак в периферията на медийното внимание. Става дума за бизнес. Позамряла на глобално ниво от края на миналия век насам заради безскрупулни спекулации, доходната търговия с имена на домейни се възражда отново благодарение на въвеждането на многоезичните имена на интернет области (МИИО) (на английски Internationalized Domain Name или IDN). Не и в България, обаче. ICANN отхвърли нашата заявка, при все, че бяхме измежду първите страни-кандидатки за домейни от първи порядък на собствената ни азбука редом с Китай, Русия и Сирия. Ето че Китай сега е с два одобрени домейна от висш порядък, а Русия вече се перчи със своя “президент.рф”. Като причина за отказа, макар и неофициално, бе изтъкнато визуалното сходство между кирилическото “.бг” и латинското “.br”, представляващо кода на Бразилия. Тази причина далеч не се вижда убедителна на всички. Фирма Унинет, например, която от години се опитва, да продава “.бг” домейни, без да има пълномощията на регистрар*, и при все неяснотите около евентуалното одобрение от страна на ICANN, твърди, че решението на ICANN “понамирисва”. Друг е въпросът, че и самите Унинет понамирисват в своите тактики да борят монопола в “свободния” и “ничий” интернет и вместо акредитация от ICANN, единственият реален резултат от тяхната дейност е анкета в сайта Фрогнюз, гласяща: “След отказа на ICANN за домейн бг, сдружението „Унинет“ ще върне ли парите на хората, запазили си домейн?” Коментарите отдолу са в смисъл, че парите няма и не трябва да бъдат върнати, защото нищо не оправдава загубите на купувачи, позволили си да бъдат неосведомени.
Там е работата, че колкото и лошо нещо да е монополът в търговията с имена на домейни, повечето на брой мошеници не правят бизнеса по-почтен и от полза за купувачите. Анархията пък е още по-сериозен проблем, поради което строгата процедура по акредитацията на регистрари за отделните държави явно ще си остане единствената гаранция срещу хаоса.
Обвиняваният преди време в монополизъм представител на тази организация за нашия регион, г-н Вени Марковски, опровергава в блога си упреците в непрозрачност и затвореност на работата на ICANN така:  “… много важно е да се знае, че всеки има право да участва в срещите на ICANN. Участието може да става както на място, така и дистанционно – чрез Интернет. ICANN не е затворен клуб, в който да се допускат само определени хора, а предлага нов, отворен модел за участие на всички заинтересовани – потребители, бизнес, правителства.”
Според Марковски, ICANN не може да взема отношение по дискусии, засягащи България, да подкрепя едни или да дискриминира други. Просто причината била у нас самите – никой в България не бил потърсил консултация с ICANN с изключение на Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията. Те ще са и тези, които ще обявят в крайна сметка регистрара.
Според някои коментиращи в мрежата, с отказа на “.бг” домейна, ICANN са направили сериозен гаф. ICANN очевидно нехае за този свой гаф и предпочита да забулва решенията си в непрозрачност. Това, че България, с нейните заслуги към кирилицата, е една от първите кандидатки за другоезични имена на домейни, очевидно не е достатъчно трогателна причина.
Всъщност, ако желанието да имаме домейни на кирилица е продиктувано не толкова от користни бизнес мотиви, а единствено от желание да защитим идентичността си в мрежата, то би могло да се започне от нещо по-практично и лесно постижимо. Поглеждали ли сте скоро правителствения ни сайт. http://www.parliament.bg Можете ли да отгатнете кому и за какво служи?
* Регистрар – организация или търговска единица, акредитирана от Internet Corporation for Assigned Names and Numbers (ICANN) или от някой местен авторитет по въпросите с имената на домейни от първи порядък, която управлява резервацията на имена на домейни в интернет съгласно наличността в базата данни с цел да ги предоставя на гражданите

Социални дрожди | Култура – Брой 21 (2724), 04 юни 2010

Наблюдавали ли сте как в някой интернет-форум или социална мрежа втасва поредната грандиозна новина? Ето, наскоро във Facebook се разпространи слухът за опит за отвличане на дете в софийски мол. Никой не разбра кога и откъде е дошъл, дали детето е момче или момиче и дали молът изобщо е софийски. Тъкмо в социалната мрежа обаче слухът набъбна и доби достоверност, поразявайки жертвите си избирателно и с относителна точност (появявал се е като статус-съобщение предимно в профилите на хора с малки деца). Някои медии се постараха да разобличат това като инсинуация, целяща да злепостави конкурент , болшинството коментари онлайн също бяха в този дух: “Не се поддавайте на лъжи, граждани!”. Почти същата реакция се получи и във форума bg-mamma, като там администраторката дори предупреди, че възнамерява да сигнализира съответните институции за всяка подобна тема оттук нататък, защото в Наказателния кодекс има специална глава – „Престъпления против реда и общественото спокойствие“. И защото, ако и да не е имало досега у нас случай за подвеждане под отговорност за съобщение, публикувано в Интернет, то нарастващата обществена тревожност, породена от фалшиви призиви за помощ, може да създаде прецедент.
Но нима отвличания на деца не се случват? Нима не се разчита в такива случаи тъкмо на социалните мрежи за незабавна и ефективна помощ? Колко фалшиви сигнала са нужни, за да се обезсмисли активността?
Напоследък във Facebook отново се вихри истерия. Този път сюжетът е по-реалистичен: има конкретно дете, момченце-аутист на име Веско, има и опечалени близки. Да се следи ходът на дискусията е мъчение – отвличането на дете е такова нещастие, че тутакси бива парализиран всеки опит за изясняване на ситуацията. А в нея изпъкват все повече съмнителни детайли, особено след стартирането на sms-кампания за набиране на средства.
Тероризирането на обществото с неверни слухове в интернет не е новост. Ако си спомняте, през 2007 във форума bg-mamma някой здравата подкваси скандала около предстоящия уж фалит на Първа инвестиционна банка. Първата мисъл на много от нас тогава бе, че цензурата само търси повод да се задейства. Развитието на нещата обаче поразколеба тези притеснения – оказа се, че инцидентът бил само повод банката да оцени нуждата от комуникация. Комуникация, но с кого? С клиентите? С огромната маса индиферентни интернет-потребители в социалните мрежи? Или може би с размножаващите се посредством пъпкуване PR специалисти, SEO-та, деятели на вирусния маркетинг и прочие посредническа фауна?
Да, точно така – шумът в социалните мрежи може да е не само “престъпление срещу общественото спокойствие”, той може да е и комерсиален шум. Само дето вече едва ли има наивници, които да гледат на социалните медии като на социални инструменти. Колкото и да е модно да се говори за комуникация с подразбиращите се покрай това изисквания за етика, равнопоставеност и т.н., колкото и да се води битка уж с негативните явления, провалящи това общуване, трудно нещо би могло да превърне в инструмент на свободното слово една спам-машина.
Но няма причина да недоволстваме! Ефективна или не, web 2.0 комуникацията засега е поне възможна. Защото тези от нас, които вече чуха широко коментираната реч на президента Обама към студентите от университета в Хемптън по време на тазгодишния акт, вече се питат: докога ?
„С iPod-ите, iPad-ите, Xbox-овете и PlayStation-ите – с нито един от които аз не знам как се работи – информацията се превръща в забавление, разсейване, форма на развлечение, а не в инструмент за овластяване и начин на еманципация.“ – казва Обама. Като че ли е въпрос на време тази непоносимо комерсиализирана и шумна информационна среда да изгуби своите социални функции и те да бъдат окончателно поверени на по-”надежни” обществени тела и институти.
Упреквайки бъдещите граждани на Америка, че се превръщат в повърхностно взаимодействащи с информацията социални дрожди, президентът очевидно забравя своята собствена предизборна кампания и своето собствено любимо Blackberry. Наясно, че не може да върне духовете на промяната обратно в бутилката, той говори как те трябва да бъдат “канализирани, оформяни, адаптирани” А защо не и произвеждани?

Паноптимизиране | Култура – Брой 20 (2723), 28 май 2010

На 10 май, след почти три години съпротива от страна на граждани, интернет доставчици, мобилни оператори, Законът за електронните съобщения  бе окончателно приет, макар и не в най-суровия си вариант – този с интерфейса за пряк достъп отпадна. Като причина за узаконяването на ровенето в личното ни пространство МВР посочи борбата си с тежката престъпност (с цялата неяснота около термина “тежка престъпност”). Според по-параноичните ни сънародници това е стъпка назад към позабравените методи за контрол над „сивото вещество на нацията“ – по-активните, по-осведомените и по-можещи българи.
Чисто времевата близост на това събитие обаче с някои други, подписването на „Меморандума за разбирателство и сътрудничество за противодействие на интелектуалното пиратство в България”, например, подсказва друга версия – борбата с пиратството. Текстът на този меморандум, подписан на 27.04.2010 г. от МВР, Сдружението на издателите на бизнес софтуер и Международната федерация на звукозаписната индустрия, така и не е обнародван, поради което е трудно да се направят окончателни изводи, но ето цитат от обръщението на Пиратската партия към МВР по този повод, доказващ, че не съм сама в съмненията си: “Ние ясно заявяваме, че всеки автор трябва да бъде припознат като такъв и да бъде достойно овъзмезден за труда си, но считаме, че налагането на тотална цензура на интернет трафика на всеки потребител не е и не може да бъде решение на един проблем, който в същността си е следствие от архаичността на съществуващата в момента система от авторски и сродни права. Евентуалното законодателно задължаване на доставчиците на интернет да осъществяват пълен мониторинг на интернет трафика на своите потребители с цел филтриране на незаконно използвани защитени произведения е в разрез с европейските демократични ценности и с Конституцията на Република България.”
Ето че от 10 май доставчиците на интернет са вече не евентуално, а наистина задължени от законодателството да осъществяват мониторинг.
За повечето от нас личната ни информация в мрежата е нещо прекалено абстрактно, за да бъде взето насериозно. По-лесно ни е наивно да вярваме, че сме безинтересни за държавата (конкурента, спамъра, съседа, психически неуравновесения системен администратор, технологизирания престъпник).
Всъщност, точно сега е моментът да си припомним едно ключово понятие, изведено от концепцията на Бентъм за идеалния затвор. Това е т.нар. “паноптицизъм” от „Надзор и наказание“ на Фуко.
Паноптицизмът се крепи на идеята за неуловим систематичен контрол с цел поддържане на ред в човешки колективи. Колкото по-модерни са технологиите, толкова по-рафиниран и ефективен е контролът, сведен в един момент до автоконтрол и поява на самодисциплиниращо се общество. Ако във времената на Бентъм архитектурата на кръглия затвор е била достатъчна гаранция за ефективност, в началото на нашия век това са вездесъщите камери за видеонаблюдение и призивът на държавата към гражданите: If you see something, say something (“видиш ли нещо, докладвай”).
Представете си: всички ние сме резиденти на Паноптикума, осветени и прозрачни за надзирателите, но в същото време изолирани един от друг по силата на едно “видиш ли, докладвай”. Ако сме затворници, няма опасност от заговор и колективно бягство, ако сме пациенти, няма опасност от зарази, ако сме луди – няма опасност да упражним насилие един над друг, ако сме ученици, няма да преписваме и да шумим, а ако сме пирати, то е ясно, няма да копираме незаконно.
Има една малка подробност обаче и тя е имерсивната, заразна природа на съвременните комуникации. При наличието на технологии, като частните виртуални мрежи (VPN) и Tor, разчитащи на криптиране и устройване на рутинг около местата за контрол, идеята за мониторинг на информационния трафик започва да изглежда леко безпочвена. Ако целта на ЗЕС е чрез принудителна самодисциплина да ни излекува от нагона за пиратство и критикуване на властта, то тази цел е относително трудно постижима. От МВР обаче могат да са спокойни – ние, резидентите на Паноптикона, сме вече дотолкова изолирани един от друг, че се обединяваме ефективно единствено в името на благополучието на други биологични видове. Пресен пример е съчувствието, което получи кучето Мима и коeто баба Гена няма да дочака.

Криза, госпожи и господа! | Култура – Брой 18 (2721), 13 май 2010

Изобилие от новини на тема копирайт ни залива в края на всеки април, началото на май и неслучайно – Световният ден на интелектуалната собственост, 26 април, трябва да се отбележи подобаващо! Тази година не прави изключение. Ето, да вземем само събитията у нас: пиратите отново са на прицел и закриване грози торент-сайтовете “Замунда” и “Арена”. В същото време министър Цветан Цветанов е награден «за принос в закрилата на интелектуалната собственост за 2009 г.» от американката Франсис Мур – вицепрезидентка и регионална директорка за Европа на Международната федерация на звукозаписната индустрия. (Мур е известна също и като привърженичка на тактиката на “трите удара”). Министър Вежди Рашидов пък е награден от посланика на САЩ Джеймс Уорлик за заслуги към Съвета за защита на интелектуалната собственост, а също и заради съвместната си кампания с „Бизнес софтуер асоциация” () за стимулиране използването на лицензиран софтуер от фирмите.
Изкушавам се да включа в тази серия от събития и две други, на пръв поглед несвързани с тях, предстоящата реформа в културата у нас, а също и един документ, останал като че ли незабелязан и недообговорен от иначе щедро обговарящите кризата в интелектуалния сектор медии: на 27 април Европейската Комисия издаде поредната Зелена книга, този път върху проблемите на културните и творчески индустрии.
Ето как звучи тази новина от сайта на ЕС у нас:  «Европейската комисия започва днес онлайн консултация с обществеността, с която цели да освободи пълния потенциал на културните и творческите индустрии на Европа. Консултацията е свързани с новата Зелена книга, в която се подчертава необходимостта да се подобри достъпът до финансиране, по-специално на малките предприятия, като ключов фактор, който да позволи на сектора да се развива и да подпомага устойчивия и приобщаващ растеж.»
Верно, динамиката в развитието на информационните технологии е огромна, а оттам и промените в свързаните с тях дейности като производство и дистрибуцията на интелектуални продукти. Никога по-рано потреблението на такива продукти не е било толкова глобално, никога не е имало такъв масов бум на креативността. Значи ли обаче това, че духовният сектор е икономически дотолкова важен, та Европа да се осланя тъкмо на него за излизане от кризата? Духовният и интелектуален живот е свят на качества, не на количества. Така че, далеч по-далновидно би изглеждало съсредоточването върху материалното производство, което се маргинализира и изнася все по-надалеч, в покрайнините на все по-софистицираната интелектуална империя.
Още един цитат от сайта на ЕС: «Цифровизацията» и глобализацията разкриват нови пазарни възможности, особено за малките предприятия. Тези предприятия обаче твърде често се сблъскват с трудности при реализирането на пълния си потенциал. Консултацията с обществеността ще окуражи заинтересованите страни и гражданите да обърнат внимание на въпроси като: достъп до финансиране на малките предприятия и микропредприятията, чийто единствен ресурс е творчеството…?”
Прекрасно! Стига това да не е само демагогия, маскираща истинския мотив за реформите: борбата с пиратството.
Нещо със сигурност предстои и би било хубаво, ако всички ние имаме възможност да участваме в промяната. Защото, ако трябва да обобщя ситуацията, в която се намират в момента тези, “чийто единствен ресурс е творчеството”, бих ползвала един коментар, прочетен наскоро във Facebook: “В страната ни в момента се вихри утилитаристки фашизъм срещу интелигенцията и изобщо интелекта. … унищожават се ресурсите, включително и интелектуалните, като се омаловажава интелигентността и се подменя с успеваемостта като единствен критерий за таланта…”
Чий е този тъй радикален коментар и защо го споделям с аудиторията на в. “Култура”? Коментарът е на човек, несравнимо по-млад и по-необременен от “соца” от реформаторите, заели се да освободят бъдещето му от последиците на същия този “соц”.
Защо този очевидно интелигентен млад човек е така уверен, че интелектуалното му бъдеще не е светло? Въпросът не е реторичен. Над него трябва да се замислят господа реформаторите.

Дезорганизирани машини | Култура – Брой 15 (2717), 21 април 2010

“Поредната крачка към анихилацията на човешкостта” – това е леко попресиленото резюме на една скорошна статия в технологичния сайт The Register, посветена на изкуствено създадените заместители на синапсните клетки в мозъка на висшите бозайници, мемристорите. Тези заместители са съпротивления от най-ново поколение, а наименованието им – неологизъм, съчетаващ думите memory (памет) и resisstor (съпротивление). Конструирани са от Вей Лю от Мичигънския университет в резултат на поредния, вдъхновен от биологията, компютърен проект. Историята им обаче съвсем не е нова. През 1960 станфордският професор Бърнард Уайдроу е успял да конструира прост аналог на изкуствена невронна верига, така наречения ADALINE (от Adaptive Linear Neuron), а наименованието си са получили десетилетие по-късно в Бъркли, Калифорния, от учения Леон Чуа. Самата концепция пък за съвкупност от случайно свързани бинарни невронни вериги, работещи като опростен модел на човешката нервна система, принадлежи на Алън Тюринг, който още през 1948 е изказал хипотезата за т. нар. “дезорганизирана машина”. Далеч преди техническата възможност такава машина да бъде конструирана, той е допуснал съществуването на клас устройства, които са до голяма степен хаотични в своята структура, но са способни да извършват полезна дейност след преминаване на етап на обучение, наподобявайки с поведението си кортекса на детския мозък.
Защо и най-мощният суперкомпютър не е в състояние да извършва със задоволителна скорост елементарни дейности като разпознаване на лица, например? Къде се крие причината за това превъзходство на природата над творенията на човека? Очевидно, тайната на бързината на мозъка се крие в хаотичността на анатомията му, в “безразборно” свързаните в синапсна мрежа неврони, в противовес на линейните паралелни потоци в паметта на машините. Ако в резултат на тези хаотични синапсни “суичове” котешкият мозък разпознава лица 83 пъти по-бързо, отколкото суперкомпютър, разполагащ с десетки хиляди процесорни ядра, то можем ли да си представим гъвкавостта на връзките в мозъка на зрял човек?
Устройството на невроните и по-специално механизмът на синапсните връзки е отдавна известен. Цялата ни нервна дейност зависи от преноса на електрически заряд благодарение на преминаването на йони от цитоплазмата на една нервна клетка в тази на друга. Както може да се очаква, обменът на този заряд не се случва линейно, а във всички посоки, което е и от съдбовна важност за бързината на преноса на информация, респективно на неосъзнатите ни защитни реакции, една от които и разпознаването на лица.
Синапсните връзки между невроните в мозъка обаче имат и друга интересна особеност и тъкмо тя е от съществена важност за откритието на Вей Лю. Тези връзки стават повече или по-малко устойчиви в зависимост от времевата пауза между отделните дразнения на клетките и привеждането им във възбудено състояние. Колкото по-начесто и по-интензивно е стимулирана дадена синапсна връзка, толкова по-голяма е проводимостта й за електричеството, преминаващо през нея, и следователно по-здрава. На това е основана и дълготрайната памет у бозайниците. Лю е установил, че същото поведение имат и изкуствените невронни мрежи, изградени от мемристори. Той казва: „Клетките, възбудени заедно, провеждат електричество заедно…” Според експеримента, един интервал от 20 милисекунди между възбуденото състояние на две полупроводникови вериги причинява ниво на съпротивление, наполовина по-малко от това, създадено от интервал с продължителност 40 милисекунди.
Чрез ритмичното подаване на волтаж може постепенно да бъде увеличавана или намалявана електропроводимостта на системата от мемристори. “Подобни промени в синапсната проводимост на нашия мозък, твърди Вей Лю, съществено влияят на дългосрочната ни памет.“
Тук по-песимистичните сред нас наистина биха могли да се запитат: на какви ли намеси тепърва ще се наложи да устоява човешкият мозък? И какво ли ще се случи с човешкостта изобщо, ако най-важният й атрибут, паметта, бъде присвоен на машина?

Без предразсъдъци | Култура – Брой 14 (2716), 16 април 2010

От пролетта на 2008 няколко държави, сред които САЩ, Япония, Канада, Южна Корея и Европейската общност, тайно преговарят за постигане на търговско споразумение по налагането на копирайт и забрана на незаконното копиране (Anti-Counterfeiting Trade Agreement или съкратено АСТА). След поредица изтичания на секретна информация, постепенно на гражданите в мрежата им стана ясно, че за целта ще бъдат ползвани мерки, познати като “схемата на трите удара” и филтриране на нет-трафика. Нуждата да се приспособи копирайтът към цифровата епоха и усилията това да става с фундаментално неадекватни регулаторни механиизми може да застраши демократичните процеси на глобално ниво. Това би сложило край на интернет като медия във вида, в който ни е познат.
Защо е това припомняне на АСТА и страховете, които буди?
В началото на март информационните канали отново протекоха и консолидираната версия на един АСТА документ, датиращ от 18 януари 2010, получи своята световна премиера в торента на Pyratebay. Този път интернет общността можа да се порадва не на парчета от пъзела, а на пъзела в неговата цялост. Вълнението, което предизвика този документ в Европа, наложи свикването на публична дискусия в Брюксел на 22 март, по време на която Европейската комисия направи опит да успокои духовете, като заяви, че няма да бъдат преследвани частни лица, обменящи копия на приятелски начала, а само такива, ангажирани с незаконен бизнес.
Запознавайки се със съдържанието на документа, обаче, не може да не изпаднем в смут. Първоначално може да отдадем объркването си на специфичния и невнятен синтаксис на документа и на грешките. Грешка обаче няма – АСТА е това, което е: таен заговор на няколко богати държави зад гърба на Обединените Нации, като целта им е още по-голямо обогатяване за сметка на обедняване на по-бедните. Още на 12-а страница в статията, озаглавена “Информацията, отнасяща се за нарушенията”, четем:
[EU: Без предразсъдъци към други авторитетни органи, които в частност са отговорни за опазването на поверителността на информационните източници или обработката на лични данни…]
Всеки по-дълъг цитат би бил нечетим, но и така е ясно: традиционно хуманната Европа вече не робува на остарели предразсъдъци и дава приоритет на опазването на интелектуалната собственост, а не на личните данни на гражданите, които в случая не са нищо повече от потенциални нарушители.
Особено разтревожени обаче са американците. Откакто документът изтече в мрежата, неговите клаузи са предмет не само на непринудени коментари в популярните блогове, но и на сериозно обсъждане.На 6 април Knowledge Ecology International публикува своите Коментари върху АСТА.
Главното опасение е, че ACTA стига далеч отвъд съглашението относно търговските аспекти на интелектуалната собственост (Trade Related Aspects of Intellectual Property Rights или TRIPS) на Световната търговска организация, създавайки “една напълно нова обстановка от отговорности и задължения за хората, които доставят услуги в мрежата”. Или с други думи, ще наложи промени в законите на САЩ и други държави. Дадени са за пример мерките в новата здравна реформа на САЩ и предложенията в патентната реформа, касаеща медицинските изследвания и разработки, които са пълна противоположност на предложеното вече от САЩ.
Последната версия на АСТА е опит за радикално пренаписване на световните интернет закони, при това тайно, без намесата на обществеността. Дори членовете на американския конгрес няма да получат думата. Администрацията на Обама казва, че ще подпише ACTA без дебат в конгреса, по силата на административен декрет.
Още едно тълкувание и коментар на АСТА, този път от Шъруин Слай от вашингтонската група адвокати Public Knowledge, който в качеството си на социален адвокат изтъква най-съществения недостатък на АСТА – непрозрачен е:
“Най-силните опоненти на АСТА предупреждават, че застрашава базисни свободи на словото и директното разискване…” – пише Слай. “Неговите най-енергични защитници претендират обаче, че без него хиляди американски работни места ще бъдат съкратени заради прищявките на пиратите и противниците. Академиците са издигнали конституционни възражения относно процеса и същността му, докато президентът го предлага като средство, с което да „разруши практики, нагло пречещи на нашите бизнеси.“

Кибернасилникът | Култура – Брой 12 (2714), 31 март 2010

Чували ли сте за „сайбър булинг“? На сайта Cyberbullying.org можем да прочетем следното: „Cyberbullying-ът използва информационните и комуникационни технологии, за да упражнява умишлено и повтарящо се тормоз, индивидуално или в група, с цел да навреди някому.“
Това определение, макар и доста общо, изтъква една съществена разлика между спонтанните грубияни, в каквито често се превръщат всички в мрежата, и представителите на cyberbullying-а. Вторите не са спонтанни. Те са упорити и организирани в злонамереността си. Действат колективно, като мишената им без изключение е различният в групата, предполагаемо уязвимият индивид. Освен че предпочитат да действат в група и анонимно, те имат и една друга особеност – те атакуват по абсолютно примитивен ad hominem маниер. Те ще се занимават с външността ви, с националността ви, с говорните ви или физически дефекти, ще разчитат на вашата психическа неустойчивост, дори понякога с цел да ви унищожат. Буквално! Тъкмо два нашумели случая на самоубийство – през 2003 на тринадесет годишния американец Раян Хълиган и през 2006 на шестнадесет годишната Мегън Майер, поставиха този феномен във фокуса на вниманието. Логично, жертвите на кибернасилие са предимно неукрепнали индивиди, подрастващи и деца. Това е така, защото вероятността един възрастен да обърне внимание на коментари за външния си вид е малка. Като че ли все повече обаче стават и атаките с цел съсипване на репутация и бизнес. Наскоро четох на сайта на Дойче веле статия за сблъсъка на германската авторка Фера Хохлайтер с кибернасилието в Южна Корея. Поразена от мащабите на явлението там, тя го обяснява с масовостта на интернет потреблението в тази страна и със склонността на корейците да коментират оживено в интернет всичко видяно по телевизията.
Преди година известна корейска актриса посегна на живота си. Причината – кибернасилие. Държавата е пожелала да накаже виновните, но страхът от цензура се е оказал по-голям от виртуалното насилие.
Фера Хохлайтер описва и друг случай – млада корейка е имала неблагоразумието да каже в популярно телевизионно шоу, че ниските мъже са неудачници. Скоро след това личните й данни станали всеобщо достояние и над нея се изсипал такъв тормоз, че тя започнала да се бои да напуска дома си. Самата Фера също става мишена на подобни атаки, след като корейски студент поства в блога си откъс от книгата й „Безсъници в Сеул“, при това неточно преведен. Корейските булита тутакси решават, че са оскърбени от чуждоземката, макар тя да е омъжена за кореец и да обича страната им.
Не е задължително да си крехък подрастващ, наивна любителка на токшоута или чувствителна актриса, за да събудиш тъмните страсти в мрежата. Често е напълно достатъчна завистта на конкурента ти.
Сигурно сте чували за “Assassin’s Creed”, една от най-реалистично анимираните и новаторски електронни игри. Продуцент на играта е Джейд Реймънд, която освен компетентен бизнесмен и опитен ръководител на екип, е и програмист, специалист по комютърни науки. Това са достатъчни причини за респект, Редмънд обаче има нещастието да е красива жена. Тя е не просто упреквана в масмедиите, че използва външността си, за да популяризира играта си, в мрежата тя бива буквално разкъсвана от собствената си публика. Тя е и герой на порнографски комикс, който не е дело на някой копнеещ за изява тийнейджър, а на небезизвестния Дейв Чюнг, извоювал си след този “подвиг” неизвестно защо още по-голяма слава и одобрение.
Как е у нас? У нас все още никой не се е самоубил заради интернет тормоз, нещо повече – тук всяка критика в коментарите се счита за тормоз и следователно за признак, че си преуспял, а другите ти завиждат. Все по-лоша публицистика, граничеща с откровен “флейм“*, все по-разярена тълпа в коментарите – на това като че ли може да се погледне като на особен вид икономика, такава, в която производството и потреблението на обиди влизат в благословено равновесие. На тази садо-мазо връзка по никакъв начин не може да се погледне като на организиран и злонамерен опит да бъде унищожен някой, тъй като явно всички участници са щастливи.
Останалите просто не съществуват.


* flame – “пламък “ (англ.) – провокативен постинг, целящ по-голям „пожар“.

 

Блог-сребърници | Култура – Брой 11 (2713), 26 март 2010

Преди около година българските рекламодатели на Google потребители на AdWords-услугата , която е и основен източник на печалби за компанията,  получиха имейл, започващ така:
Уважаеми рекламодателю в AdWords,
Както може би вече знаете, на 1 януари 2007 г. България и Румъния официално станаха членки на Европейския съюз (ЕС). Въз основа на това начинът, по който „Google Ireland“ ООД издава фактури на българските и румънските рекламодатели в AdWords, се промени.
Накратко, промяната е следната: всички европейски рекламодатели в AdWords, каквито сме и ние, трябва да бъдат категоризирани като извършващи рекламна дейност, а рекламната услуга, която купуват от Google, да бъде облагана вече според новите условия.
Въпрос на време беше да влезе в сила и промяната на ЗДДС, засягаща другата рекламна услуга на Google – AdSense. Да припомня: AdSense е публикуване на реклами в блогове и генериране на приходи в зависимост от броя кликове върху съответния линк. И ето че в началото на март т.г. тукашните ползуватели на AdSense получиха следния енигматичен имейл:
Здравейте,
Бихме искали да Ви информираме, че наскоро бе наредено плащане чрез Western Union на Вашите приходи от AdSense. Имайте предвид, че контролният номер на плащането е еди-си-какъв. За повече информация относно получаването на Вашето плащане, моля посетете https://www.google.com/adsense/support/bin/answer.py?hl=bg&answer=65789.
Екипът на Google AdSensе.
Смутените потребители на AdSensе не веднага разбраха защо получават известие за плащане на необичайна за тях дата. Едни заподозряха спам, други, вече удостоверили автентичността на изпращача, оптимистично решиха, че Google е започнал да раздава бонуси. Трети, че тези имейли се пращат с цел получателите им „да предвкусват по-дълго и по-отрано плащанията.” Четвърти, че това си е чиста загуба на време и капацитет и изобщо не заслужава да му се обръща внимание. На никой не му мина през ума, че мейлът по някакъв начин може да е свързан с новата промяна в Закона за данъка върху добавената стойност, този път засягаща AdSense.
Досега като че ли участниците в AdSense програмата, блогърите, минаваха за частни лица, а не търговци. Тъкмо като частни лица те сравнително бързо, лесно и недекларирано получаваха парите си от Google. Обидно малко пари, ако може да се съди по мненията на вече опиталите. Както вече стана дума, Google играе доста безцеремонно с партньорите си от малкия и среден бизнес и на всички вече започва да им омръзва от своенравните алгоритми, от колекционирането на хиляди безполезни линкове към страници с недостатъчен пейджранг, а също и от непрестанния страх, че прекалените старания за оптимизиране на сайта могат да доведат до това, да бъдат наказани от Google.
Със или без AdSense, декларирано или не, у нас на блогването май отдавна се гледа като на икономическа дейност. Ето, наскоро дори се проведе форумът Блогмастърс. На него, покрай другите проблеми, засягащи темата „успешен блог“, стана дума и за отношенията между пиарите и техните най-върли врагове, блогърите. Естествено, съвсем не в ущърб на изпадналия в криза пиар, а в името на иновирането му.
Имаме си и блог-класация Топблоглог, която оценява блоговете с помощта на алгоритъм, обработващ безпристрастно някакви конкретни данни, но и благодарение на личната намеса и личните пристрастия на администратора. Нищо ново в света на алгоритмите, нали?
Все още като че ли няма сведения някой да е забогатял от блог, но ето, че си имаме и блогъри, които не се притесняват да отправят директни предложения към разни компании, самолетни, например, които биха могли да финансират полети до произволни дестинации в замяна на реклама в постинг.
Други блогъри пък с гордост заявиха, че са пили бира с Първа инвестиционна банка, като не пропуснаха да отбележат и нейната сервилност в общуването с тях.
Малкият бизнес е нещо хубаво. Всяко произвеждане на добавена стойност е нещо хубаво. Блоговете като лични начинания, обаче, са нещо малко по-различно. Те набраха популярност и въвлякоха много от нас именно като некомерсиални и ангажирани с обществени каузи медии. Те ползваха и все още ползват безплатен софтуер и като че ли техният свят нямаше да има нищо общо със света на парите.
Е, със или без AdSense, публичността, добита в името на свободата, явно е време да се осребри.

Алгоритми в атака | Култура – Брой 9 (2711), 12 март 2010

Прочетох наскоро в английския сайт за технологични новини The Register , че три европейски портала (foundem.co.uk, немският Ciao! и eJustice.fr) отправят към Европейската комисия жалби срещу Google за подправяне на резултатите от търсенето. Отговорът на Google е постинг в блог , който гласи, че тези три компании са в заговор с конкурента Microsoft. Странно защо, но това не буди голямо съчувствие. Историята с Foundem всъщност е доста стара. Тя започва в един юнски ден през 2006, когато сайтът внезапно изчезва от Google. Foundem е от т.нар. „вертикални търсачки“, каквито са обикновено сайтовете за сравняване на цени на стоки и други показатели в някаква тясна област на търсене и е един от 3-те най-удачни сайта от този тип в Англия наред с Kayak и Kelkoo.
Седмици по-късно Foundem е шамаросан с т.нар. „quality score“, автоматична оценка, получена от AdWords (услугата за контекстна реклама на Google), показваща, че рейтингът му от „отличен“ е спаднал на „добър“, после на „слаб“ и „много слаб“. Всеки опит да се изтръгне обяснение за това падение удря на камък. Google твърди, че в оценката няма човешка намеса. Причината е алгоритъмът и най-вероятно фактът, че сайтът не предлага смислено съдържание. Низвергнат на 119 място в Google, сайтът обаче е на 1-во в Yahoo! Google мълчи по въпроса дали тази огромна разлика говори в полза на собствената му релевантност. Мълчи и по въпроса защо прословутият с обективността си алгоритъм оставя ненаказани други, съвсем подобни на Foundem, сайтове.
Тази история, макар и стара, бе публикувана в края на 2009 в The Register, отприщвайки цял поток от подобни истории за дребни мошеничества спрямо сравнително малки компании, достатъчно малки, за да представляват интерес за големи и мощни адвокатски кантори, каквато е примерно Cadwalader, Wickersham & Taft, обслужваща Microsoft. Фактът, че тъкмо Cadwalader, Wickersham & Taft започва да се интересува от тези случаи, говори недвусмислено за антитръст заговор, но май Google са единствените учудени.
Ето и една фрапантна, нашумяла благодарение на сайта Huffington Post история:
През 2007 фирмата Think Computer Corporation става един от многото клиенти на Google за услугата AdWords. След като това не донася очаквания ефект, собственикът й Алън Грийнспан решава да се откаже от AdWords и да премине на AdSense, като този път не фирмата му да плаща на Google за реклами, а Google да монетаризира трафика през неговия междувременно развил се сайт. Всичко върви по план за няколко месеца, докато на 9 декември 2008 Грийнспан не бива уведомен, че AdSense акаунтът е закрит заради „сериозния риск, който представлява сайтът му за другите AdWords потребители“. Всеки опит за контакт с Google по телефона или по мрежата е безсмислен. Оказва се, че администрацията на тази уж сериозна компания или не функционира, или е заместена от някакъв странен и враждебен интерфейс. Нататък става още по-интересно – Грийнспан открива Sedo, компания в Европа, която има договор с Google AdSense. Регистрирайки се в Sedo, той може отново да ползва AdSense, но с многократно по-ниска печалба от първоначалната. Печелившият от монетаризацията на трафика е посредникът Sedo.
Грийнспан се заинатява и решава да предяви иск към Google. Когато през март се среща с юристката на Google в съда в Пало Алто, все още никой не може да му обясни защо е санкциониран. „Причината може да е всякаква – твърди юристката. Какво ще стане, ако всички започнат да съдят Google?” „Не, не може да е всякаква – отвръща Грийнспан. Не може да ме санкционирате, защото съм със сини очи. Не можете и защото съм с кафяви.“
След дълъг и абсурден процес, по време на който, освен всичко друго, става ясно и че Google знае за личния живот на потребителите си повече от допустимото, истината най-сетне излиза наяве – сайтът е санкциониран заради забранената кой знае защо фраза „pick a link“ („избери линк“) и че това е всъщност поредната мръсна игра, която Google си позволява с малкия и среден бизнес.
Google подозира антитръстов заговор и защо не?
Жалко само, че вместо да победи Google с конкурентно добър продукт, Microsoft ще го направи, дискредитирайки го.

Играчка-плачка | Култура – Брой 6 (2708), 19 февруари 2010

Четем в пресата, че Facebook е третият по големина „народ“ в света и вероятно се питаме кой го управлява. Откриваме, че Facebook групата, която лично сме създали, ненадейно е изтрита и отново се питаме: кой управлява?
Facebook наистина е най-добре развитата социална мрежа в web, но това не означава, че не търпи критики. Най-честият повод за недоволство, знаем, е поверителността на личната ни информация в нея, а също и невъзможността, закривайки профила си, да заличим и вече споделеното от нас съдържание. Това е може би най-възмутителният от фактите, известни ни за иначе полезния социален инструмент. Недоволство предизвикват също и натрапливите рекламните скриптове, както и отявленият добив на данни (data mining), практикуван от Facebook без много шум, но за който потребителите и без това се досещат. Макар и популярен, Facebook често е недолюбван и от някои рекламодатели заради появата на рекламите им в страниците на личности и групи с прекалено нееднозначна и дори лоша репутация.
Кой обаче определя чуждата репутация във FB? Кой управлява?
Шумът в новите медии бързо избухва и бързо заглъхва, със сигурност обаче се помни шумът, вдигнат около FB групата „Да подарим безвъзмездно 1 милион цигани на щатите по случай 4 юли„.  В момента тази група съществува и наброява 415 215 члена. Може би не знаете, но като реплика на шегата „Да подарим безвъзмездно…“, също толкова на шега се появи друга една група, „Подаряваме 1 милион български расистки отрепки“, която събра хиляда привърженици, след което бе „изтрита“, доколкото нещо изобщо може да бъде изтрито от базата данни на FB. Просто на сутринта на 10 февруари инициаторите й откриха в мейлите си следното съобщение на руски език:
„Здравейте, групата ви бе отстранена, тъй като нарушава правилата, изложени в Условията за използване на сайта. Моля, обърнете внимание, че в групите се забранява публикуването на заплахи, оскърбления и неприлични изказвания. Ще бъдат изтривани също групи, насочени срещу друг ползувател, както и такива, рекламиращи някакъв продукт или услуга. Неспазването може да доведе до закриване на вашия Facebook акаунт. Ако имате въпроси, може да се запознаете с отговорите на най-често задаваните от тях на следващата страница.“
Звучи направо ехидно, нали? Всеки опит за контакт на потърпевшите с екипа на социалната мрежа по телефон или по мейл завърши с провал и много питания: Защо съобщението е на руски? Как точно е взето решението да бъде изтрита точно тази група, а множащите се и все по-многочислени расистки групи – не? Да не би FB да реагира просто на броя докладвания на потребителите в централата (reports) за неуместно или накърняващо нечие достойнство съдържание?
А може би решенията за изтриване се взимат от изкуствен интелект, реагиращ на определени думи, не и на връзката помежду им? А ако цялата кирилическа част на FB е администрирана от руски екип и по руски маниер, т.е. в тон с актуалните ксенофобски настроения в Русия? Facebook очевидно е чувствителен към географската информация, оставяна след потребителите, макар уж компанията да се отказа от регионалните мрежи миналата есен. Навярно Facebook продължава да локализира информацията с цел по-релевантна работа на търсачката. Пък и отношенията на компанията с мразещата информационните клоаки Русия съвсем не са чак толкова безнадеждни: напоследък, въпреки резервираността си, Facebook обмисля отварянето на руски офис и дори в мрежата вече има обяви за длъжността „директор по развитието“.
Не е задължително да взимаме насериозно Facebook каузите и да вярваме в ефективността им, за да сме съгласни с факта, че именно социалните мрежи, макар и порядъчно контаминирани от реклами и пропаганда, са мястото, където общуването и обменът на информация се случват все още сравнително свободно. Всъщност, дали това е така? Мислейки си за технологии, неизменно се сещам за анекдота за скорпиона, който убеждавал жабата да го пренесе на гръб през реката, обещавайки й да не се поддава на скорпионската си природа и да не я ужили.
„Природата“ на технологиите, макар и създадена от човека, не е човешка природа. Може ли да очакваме тя да ни гарантира нещо толкова човешко като свободата?