Отворен софт ли? | Култура – Брой 20 (2459), 24 май 2007

В една от предишните колонки стана дума за web 2.0, за Тим О,Райли и за това,
как вече не можем да бъдем изнудвани от софтуерните компании, да ползваме
един или друг техен продукт, защото софтуерът се е превърнал от пакетирана
стока в универсална, web-базирана услуга. Стана дума също и за това, че едно
евентуално бъдещо освободително движение в мрежата би било движение за
отворени бази данни по начина по който доскоро това е било движението за
отворен софтуер. Нямам представа за бъдещето на отворените бази данни нито
дали е целесъобразно изобщо да бъдат отваряни, това, което ми се струва по-
интересно е, настоящето на отворения софтуер. Какво се случва с него в условията
на web 2.0? Отворен ли е web софтът? Необходимо ли е да е отворен, при
положение, че е вседостъпен и универсален? Какво изобщо означава отворен
софтуер и защо да е важно да е такъв? Нека припомня за всеки случай: отворен и
свободен е не безплатният и вседостъпен софтуер, а този, чийто код е достъпен за
изучаване и намеса от страна на всеки желаещ. Макар това да е привилегия от
която ние, редовите потребители, рядко се възползваме, отвореността на кода си
остава единствената възможност да установим, какво точно върши една или друга
програма – дали само това, което си мислим, че върши за нас или има и други,
неподозирани функции (които върши за някой друг).
Но ако ще си говорим за web-базиран софт, отворен ли е все пак той? Не, не е
отворен. Но защо, нали позволява на всеки ентусиаст да го дописва, подобрява и
доразвива с нови и невиждани досега приложения? Нима това може да се нарече
затвореност и спиране на прогреса? Освен това интерфейсът му не ни ли
позволява да публикуваме свободно произведенията си, свободно да общуваме, да
търсим одобрение, приятелства, известност? Всичко това е така и е чудесно, само
дето изобщо не означава софтуер с отворен код. Означава просто отворени
формати и стандарти, а те са средства за взаимодействие и организация на
интерфейса, нищо повече. Често разпространена заблуда е, че отворените формати
са присъщи единствено и само на отворения софт. Всъщност един собственически
софт със затворен код може да ползва отворени формати и да си остане
непоклатимо собственически. Ето един прост, даже изтъркан пример – отвореният
и известен на всички ни HTML формат е в основата на не по-малко известният с
комерсиалността си Internet Explorer, но работи също така и с некомерсиални
браузъри като Mozila Firefox. Просто в това е смисълът на отвореността – да
работи във всякаква среда и при всякакви условия. Не отричам, че отворените
формати са важни. Ето например една местна организация за отворени проекти (
http://openprojectsfoundation.org/?q=bg ), която се бори за правото на всеки да
общува с държавната администрация дори да е с компютър пуснат под Линукс.
Хвала, че някой се застъпва за тази наша така насъщна нужда, но да не забравяме
все пак главното, а именно, че отворените формати и стандарти са си отворени

формати и стандарти, а отвореният софт – нещо съвсем друго и това, което идва
на негово място – корпоративния web-базиран софтуер – е дори по-голям източник
на власт, още по-ефективен метод за скриване на изходния код от потребителя,
целящ да сведе възможността за декомпилация до нула. Защото ние не само сме
принудени да оставим доста информация за себе си в базата данни на всеки web-
портал в който се регистрираме, ние се прощаваме завинаги и с надеждата, да
разберем как работи за нас този алгоритъм, каква е възможността за
декомпилация (reverse engineering) на това нещо? Това за един програмист е
почти същото както фалшификация на прототипа на светото писание за един
религиозен зилот, но нима ние сме такива фанатици? Нима някой ни изнудва?
Напротив – подарява ни! Какво толкова ако и ние подарим в замяна себе си,
свободното си време, интимните си тайни и лични данни , съвсем безвъзмездно на
някой алчен печалбар, който без нас би си останал безработен писач на скриптове
за онлайн дневник на приятелката си или „идеалист“ даващ под наем банята си за
целите на IT бранша*.
* намек за Бен и Мена Трот, основателите на компанията Six Apart и за Джои
Ито – активист, предприемач-авантюрист и директор на японския сегмент на
Six Apart.

Призракът на присвояването | Култура – Брой 19 (2458), 18 май 2007

Може би се заблуждавам, но по-вероятно, не: 2005-та беше
забележителна с това, че излязоха наяве симптомите за
поява на местна културна индустрия. Освен бумът на
„риалититата“, изместили реалността за българина и
окончателното обявяване на чалгата за най-
репрезентативна за неговия вкус, случи се и нещо, което не
знам как да нарека освен появата на чалга-литература.
Изправена пред необходимостта, да се състезавам за
вниманието на читателя с конкуренти като Азис, Ваня
Щерева и „бърза литература“, аз реших за известно време
да спра да публикувам, да отложа издаването на нова книга
и да потърся алтернативни начини за оползотворяване на
креатива си. Заоглеждах се за себеподобни. Реших, че това
трябва да са хора, достатъчно умни, за да проумяват какво
се случва и достатъчно талантливи, та да значи
съпротивата им нещо. Случайно или не, точно тогава в
българското интернет пространство се появи един съвсем
нов сайт, open-culture.net – сайт, който обещаваше, да не
ни „занимава със себе си“, но затова пък обещаваше да ни
занимава с темата, със „свободната, отворена, достъпна,
споделена култура. Културата не като елитарна
дефиниция, а културата като креативно изкуство,
създавано от всички нас, в опитите ни за търсене на
красивото и ценното.“ Реших да пренебрегна неяснотата
около това защо сайтът не иска да ме занимава със себе си
и какво точно се има предвид под елитарна дефиниция, и
просто насочих въжделенията си натам. Първото ми
разочарование дойде, когато установих, че въпреки
предполагаемата споделеност на ценното, изобщо няма
смисъл да опитвам, да споделям четивата си, а
заговарянето на тема „собственост“, „икономия на дара“,
„присвояване на вектора“ и прочее, просто би ме
изправило пред заплахата от изолация. Хората в тази
общност вече си имаха своя гуру и това беше модният
адвокат, изобретателя на creative commons лиценза – Лари
Лесиг. Лари Лесиг и отново и само той. Може би още и
Джоичи Ито – известен блогър и деец за свободно
съдържание и (май) доктор по бизнес администрация с
фокус върху икономията на дара. Но пък трябваше ли да
придирям толкова? Нейсе, второто ми разочарование дойде
след като все пак се заех да разуча що за хора са събрани в

екипа. Един-двама вдъхващи доверие, но останалите само
доразпалващи опасенията ми, че под „free“ и „open“
инициативите не може да се крие друго освен обезценяване
и досъсипване на всяка възможност за култура.
Третото и най-болезнено разочарование дойде от самите
текстове вдъхновени, сътворени и лицензирани под creative
comons. Не че съм очаквала зрели и завършени
произведения, но пък имах пълното право да очаквам нещо
ново! Просто нова литература, способна да изговори
новото случващо се. Уви, нищо по-ново и различно от
това, на което вече бях виждала в провинциалните
литуратурни клубове през деведесетте.
Напоследък ми се струва, че прекалявам с черните краски и
виждам навсякъде, не само из мрежата, един и същ
сценарий на присвяване:
Раздробяване на собствеността.
Обезценяване – абсолютно и относително – на тази
собственост.
Акумулация на нови права на собственост върху
благата.
Укрепване на собствеността в новите условия.
Но как да видя света по-красив и бял, след като този
същият сценарий се повтаря с потискащо еднообразие
навсякъде: системата рухва, остава много за разграбване…
каква разлика дали става дума за материални блага,
интелектуални, или собственост над исторически символи?
Наскоро не се ли разгоря спор за „мита Батак“. Не е ли част
този спор от този същия сценарий? Да си призная, приех го
точно толкова емоционално и с точно толкова страх,
колкото и синхронно случващия се спор около войнишките
паметници в Естония който, предполага се, не ме засяга
никак.

Чудо(вище)то Google / Култура – Брой 16 (2455), 27 април 2007


Поредната от серията големи покупки: гигантът Google купи
солидната маркетингова фирма Doubleclick, известна като една от
малкото оцелели след спукването на дотком-балона през 2001. Това
на свой ред дава повод за въпроса: самата Google балон ли е? Балон
или не, тази компания, специализирала се в областта на търсенето в
интернет и рекламата е преди всичко успешен бизнес, а своя успех
тя дължи на едноименната търсачка, чиято способност да
организира световната информация и да ни я предоставя под
формата на интересен резултат по време на нашите търсения,
изглежда почти безгранична.
Как точно Google съчетава комерсиалното (рекламата) с
некомерсиално (търсенето в интернет)? Както сам Сергей Брин –
един от двамата създатели на Google – отбелязва в статията си
„Анатомията на една шиокообхватна хипертекстова търсачка“ (
http://infolab.stanford.edu/~backrub/google.html ), мрежата силно се е
комерсиализирала; търсачките мигрират усилено от академичната
област към комерсиалната, а единствената последица от това е
влошаването на качеството на търсенето. Една комерсиална
търсачка е като черна кутия – какво точно тя ще върши за нас зависи
единствено от това, което реши собственикът й. Google обаче
твърди, че не е такава търсачка и заявява сериозни намерения в
областта на науката. Изглежда като че ли невъзможно
прозрачността и честната игра, присъщи на науката, да се съчетаят с
рекламната дейност, но така е само на пръв поглед. Ако същите тези
интелигентни, чувствителни към съдържанието на документите в
мрежата уеб кроулери* я кръстосват неуморно, за да събират
информация, която да ни предоставят после, то защо събраната за
самите нас информация, да не им послужи да ни предложат някой
продукт? Съвсем ненатрапливо и в контекста на нашето ежедневие –
под формата на линк в полето на нашия G mail или на страницата,
която сме отворили. Google дори не крие, че чете и съхранява
нашите писма, даже даже след като сме ги изтрили. Съобщава го,
макар и с малки букви, на всички, които си отварят сметка в G mail.
Ето все пак някои системни особености, превръщащи Google в
тъй плашещо добър инструмент:
Първо, Google е способен да ползва линковата структура на
мрежата, за да оценява важността (PageRank) на всеки един сайт по
броя препратки които водят до него. PageRank е число, стойност,

която се калкулира чисто математически и не зависи от ничий
субективен интерес и изразява вероятността на страницата ни да
попадне напълно случаен и незаинтересован потребител. Извежда се
дискретно и неумолимо на браузъра за всяка отделна страница.
Второ: повечето търсачки свързват текста на линковете върху дадена
страница единствено и само с тази страница, а не с ресурса, който
сочат. При Google не е така и това позволява откриването на
нетекстови документи, например картинки, видео и звукови
файлове.
Трето: Google е в състояние да обхване непрекъснато обновяващото
се съдържание в мрежата с цялата му езикова, лексикална,
синтактична, форматна нееднородност, да го обходи, индексира,
сортира и направи достъпно, т.е. – съумява да ползва ресурса,
създаван от другите, като при това се справя с цялата му хаотичност
и непредвидимост. Това освен да ни изпълни с възхищение ни кара и
да се питаме: как точно Google чисто юридически успява да си
уреди отношенията с околните? Например как стоят отношенията с
издателствата на книгите, скенирани и предоставени ни за
разглеждане в проекта GoogleBook? А отношенията със
собствениците на стратегически важни бази данни като например
TeleAtlas? GoogleEarth не показва тези места на картата, където има
военни обекти, но пък ако чисто технологически може да се уреди
информационно затъмнение, когато това е уместно, то защо да не
може и в друг случай, под формата на най-откровена цензура? Ето,
нека вземем конкретен пример: от Google-лексикона в ред страни
изчезват някои думи и имена: White Nationalism, Nazism, Holocaust
denial – в Германия и Франция, Falun Gong – в Китай, всичко
свързано с критика на сциентизма вАмерика. Може би така трябва,
но каква тогава е радостта от притежаването на една наистина
свръхмощна търсачка? Какво я отличава от всяка друга една
комерсиална търсачка, готова да свърши за нас единствено това,
което реши собственикът й?

*web crawlers – това са програмки, изкуствен интелект, чието
предназначение е да претърсват автоматично мрежата за нови
ресурси.

Новият Вавилон

Всички ние сме чели в Битие за хората, събрали се заедно в
Сенаарската земя, „за да изградят град, даже кула“, която да достига
до небето и за това, как Бог виждайки усилията им, решил да слезе
на земята и да всее раздор помежду им, така че делото им да остане
недовършено. За да постигне целта си, той просто ги накарал да
говорят на различни езици.
Като че ли отново нещо грандиозно се случва с човечеството, при
това в обозрим от човешка гледна точка интервал от време, само че
този път стигналото до крайност в разделението на езиците
човечество, почва да търси начини да заговори отново на един език
и да се заеме с градеж на нова комуна, този път не кула до небесата,
а мрежа.
Добре, съгласна съм, че някому този паралел може да се види груб,
но въпреки всичко web не се ли развива точно в тази посока? Web
преди всичко си остава една непрекъснато обновяваща се колекция
напълно разнородни и разноезични документи със съдържание,
което никой не задава предварително. Разнородността я има дори на
ниво един единствен документ. Един и същ документ може да
съдържа в себе си информация на човешки език или на машинен.
Или информацията да е вокабуларно различна (линкове, телефонни
номера, продуктови идентификатори, имейл адреси). Документите
могат да са различни и като формат, (текст, HTML, PDF,
изображения, звуци), или дори машинно генерирани, (log-файлове
или извлеци от бази данни). Да не говорим за това, как много от
документите могат да съдържат грешки, а грешките биват
изключително разнообразни – от пропуски в HTML кода, през
неподходящ набор знаци, та до грешки в синтаксиса и дори такива,
каквито дори въображението ни не би допуснало. В предишната
колонка стана дума за това, че google блестящо се справя с този
знаков и езиков хаос, с този синтаксис напъхан в синтаксиса и
евентуалните му провали, но как точно го прави? Прави го с
помощта на извънредно сложна последователност от операции,
които ще се опитам да опиша възможно най-просто:
– уеб кроулинг – споменатите в предния текст кроулери пръснати из
мрежата доставят на един сървър, изпълняващ ролята на склад уеб
страници. Компресирани, тези страници отиват на склад в
хранилището. Всяка страница има асоцииран с нея
идентификационен номер (docID).
– индексиране – най-интересната част е несъмнено индексирането
на така складирания материал. Индексирането се състои на свой ред
от няколко операции. Парсинг – това е когато на извлечените от

хранилището и декомпресирани документи им се прави синтактичен
разбор с цел въведената секвенция знаци (документ) да бъде сведена
до отделни „словесни случки“ (хитове). които да бъдат препратени
нататък, за да бъдат разпознати в тях определени граматични
структури и за да бъде трансформиран текстът нататък в
структурирани данни, удобни за по-нататъчна обработка. Така че
тези хитове представляват запис на съответната дума, позицията й в
документа, информация за шрифта и наличието на главни букви.
Тези така наречени хитовете биват разпределени в набор от
резервоари, но са само частично сортирани. Индексерът извършва
още една важна операция, той прави разбор и на всички линкове във
всяка една уебстраница и складира информацията за тях в отделен
файл. Този файл съдържа информация която позволява да се разбере
накъде води линкът и какъв е самият текст на линка. Следва
сортиране. Сортерът взима резервоарите сортирани според docID и
ги ресортира според друг един идентификатор, наречен wordID, за
да бъде генериран още един, преобърнат индекс. Сортерът също
така генерира и списък от тези wordID-та. Програмата DumpLexicon
взема този списък и лексикона произведен от индексера и генерира
нов лексикон, който да участва в търсенето редом с преобърнатия
индекс плюс PageRank.
На мен самата ми беше трудно да опиша това трасе и ако изобщо го
направих, то не е било да затруднявам на свой ред някого, а за да се
получи поне бегла представа за сложността и многоетапността на
такова едно трансформиране на останките на езика в един нов
монумент. Само за да се запитам в следващия миг: а дали поредния
порив за единство между хората няма чисто и просто да доведе до
възцаряването на един нов Бог, тотален (или може би само
тотализиращ) технологичен бог, този път не разделящ, а обединяващ
ни чрез езика, монополът над който само би ни направил по-лесно
управляеми?

Free data по нашенски

Бях решила да не коментирам поредните изпълнения на НСБОП, както съвсем умишлено се бях въздържала и по повод ефектната акция „Пиратството ограбва“ преди месеци и не по-малко ефектните реакции, които същата предизвика. Всъщност, реших радикално да избягвам темата „пиратство“ още от средата на миналото лято, почти две години след като за пръв път долових симптомите на нещо което не може да се нарече другояче освен поява на местна културна индустрия (и се заех да опиша това в книга), и почти също толкова, след като разбрах, че всяка видима активност в тази посока не цели нищо повече от бърза и ефектна самореклама и хвърляне на прах в очите на истински засегнатите за това, което се случва в действителност – боричкане с цел присвояване на медиума интернет.

С удивление наблюдавах как хора, изявено комерсиални, се изявяват като активисти в движението Open Culture. С не по-малко удивление наблюдавах във форума на linux.bg как един виден интернет-спекулант се бори за предварително битата кауза за преминаване на Държавната администрация на линукс. Четох изумена текстове за copyleft-a писани от автор, известен ни преди вичко с това, че си вади хляба като copyright-ър и с ремиксиране на чужди текстове, поради безсилието да сътвори свои.

Малко по-горе споменах някакви „истински засегнати“. За истински засегнати считам по-скоро авторите на автентични музика, кино, текстове, софтуер, които не само не трябва да губят своята тукашност, но и да не се чувстват провинциално откъснати от останалия свят. Съзнавам, че това не е много популярно мнение, особено в момента, когато става дума за „отнемане на забавленията на хората“, но уви, така е. Най-засегнати са авторите. Копирайтните ограничения са преди всичко удобен механизъм за маргинализиране на дадена култура, а после и цензура, а доколко имат нещо общо с някакви предполагаеми права на автора, това е нещо, което едва ли някой може да каже. Самата аз като автор напоследък почти непрекъснато се страхувам да не ме постигне съдбата на самопубликуваща се в интернет и не за друго, а защото преценката за „комуникативността на писането ми“ все повече ще зависи от мнението на търговци. И не само това! Боя се, че не само написаното от мен може да бъде преценено като „некомуникативно“ и отхвърлено от търговците, но и това, което лично аз искам да имам в библиотеката (фонотеката, филмотеката) си може да се окаже недостъпно за мен пак поради волята на същите тези търговци, преценили, че продуктът не става за масова консумация и следователно не си струва да бъде разпространяван. Ако искам да имам всичко на „некомуникативната“ Диаманда Галас, едва ли това ще стане легално чрез местния пазар. Това ме прави по принуда пират. Ако искам да се снабдя с оригинален диск с музика на Ерик Сати и трябва да чакам месеци за да го получа по пощата от чужбина, няма ли да е по-разумно да се откажа и да прибегна до неоригинално копие чрез e-mule? Същото мога да кажа и за филмите които ме интересуват. Те или са твърде нови или твърде стари или са твърде естетски, за да рискуват търговците да ми ги предложат. Това не е ли в ущърб на авторите им? Разбира се че е. А спасението е отново в интернет, в затворените общности по интереси или торентите, където търговците нямат думата. Нещо повече! Освен че чрез интернет мога да си набавя достатъчно качествено копие, мога да пообщувам и с почитателите на същото произведение и да престана да се чувствам нчак толкова рядък, изолиран и поради това обречен на изчезване екземпляр, какъвто търговците желаят да бъда. Ето защо аз мисля, че комерсиализирането на мрежата е цензура. Цензура, поставила си за цел не да защитава правата ми на автор на интелектуален продукт, а да ме отчужди от този продукт. Цензура, която под предлог че урежда комуникацията ми с останалия свят се мъчи да застане на пътя на тази комуникация и от време на време да благоволява тя да се случва. Но не и извън нейния контрол.

В момента мирогледът на обикновените хора по въпроса за пиратството не надхвърля прагматичните рамки на познания в областта на правото или пък в областта на технологиите. И това, което може да се наблюдава е единствено как специалисти от едната област издевателстват над некомпетентността на специалисти от другата, за да могат дружно да не намерят решение по нито един въпрос. Солидарността пък едва ли ще стигне по-далеч от митинг в Южен парк. Истината е, че нещо се е случило с труда. Случило се е нещо и с труженика. Новият пролетариат (какв ужасна дума!) вече са производителите не на материални, а на интелектуални ценности. Производството на материални ценности или се е роботизирало или се е изтеглило извън периферията на цивилизования свят, отвъд видимия хоризонт, географски, че и времеви, назад към крепостния труд, а защо не и робския.

 

 

Свободни данни

Съществува една теория, според която ако някой някога открие
точно какво представлява Вселената и причината поради която тя
съществува, тя моментално ще изчезне и на нейно място ще се появи
нещо странно и необяснимо. Съществува и една друга теория,
според която това вече се е случило. Вселената е изчезнала, защото е
била картографирана. Дори да има съмнения относно засегнатостта
на цялата Вселена във всичките й повече или по-малко
процъфтяващи региони, то извън всяко съмнение това вече е
започнало да се случва в Обединеното Кралство, а заслугата е на
Ordnance Survey – Английското Кралско Картографско Управление.
Тези, които са чели Дъглас Адамс, може би са разпознали в първите
ми две изречения първите две изречения на неговия роман
„Ресторант на края на Вселената“, който пък е част от трилогията
„Пътеводител на галактическия стопаджия“. Цитат от същия роман
служи за мото и на един съвсем нов блог,
( http://freeourdata.org.uk/blog/ ) появил се след една публикация в
Гардиън Текнолоджи, по повод злоупотребите на държавните
служби с данни, събирани за сметка на данъкоплатците. Пречейки на
достъпа на същите тези данъкоплатци до данните, в името на
краткосрочни печалби на ограничен кръг хора, правителството на
Великобритания често под прикритието на закона възпрепятства
дейности полезни за цялото общество. Като оправдание се изтъква,
че парите от данъците покривали само разходите за събиране на
необработени данни, а обработката им се извършвала за сметка на
службите – споменатото по-горе Управление, отговорно за
картографирането, и Британската хидрографска служба, която пък
събира и генерира океански навигационни данни. Появява се
съмнение: или господата от тези служби не желаят да начертаят ясна
разделителна линия между необработените данни и готовия продукт
(карти, диаграми) и да предоставят на гражданите необработените
данни безплатно. Или възнамеряват да си присвоят данните, а в
замяна да ощастливят населението с издаването на един
Пътеводител за стопаджии, не непременно галактически, и дори не
непременно написан въз основа на същите тези заграбени данни, но
компенсиращ евентуалните пропуски и многобройни неточности с
две големи предимства: по-ниска цена и с корица, на която с големи
приветливи букви ще са изписани думите БЕЗ ПАНИКА.
Отново Дъглас Адамс, познахте!
То е неизбежно: независимо дали си обикновен гражданин, търговец

или държавна агенция, геопространствена информация ти е нужна,
защото твоята всекидневна дейност, била тя борба с престъпността,
здравеопазване или просто придвижване от една точка в друга, се
случва върху земната повърхност. Но дори да ти се вижда
несправедливо да преговаряш за лицензи върху нещо, придобито
благодарение на твоите пари, как би попречил това да се случи?
Но да оставя Великобритания на британците! Как е у нас? Очаквам
да открия на сайта на електронното правителство (
http://wgbb.government.bg/html/services.html ) сведения за започнати
проекти в тази област. Не намирам нищо такова, но пък бивам добре
осведомена за съответните почини в Германия. У нас
геоинформационна служба има, даже нещо повече – освен
Българската асоциация за геоинформационни системи (
http://www.bagis.bg/index.php ) тук е и седалището на единствената
Асоциация за геопространствена информация в Югоизточна Европа
http://www.agisee.org . Последната новина в сайта й обаче датира от
23 юли 2005.
Явно тепърва ще се встъпва в полето на този тъй софистициран
бизнес, бизнеса с данни.

Старите нови медии

Две интересни новини с една и съща дата на сайта на Гардиън: две
корпорации – едната излъчваща новини (ВВС), а другата продаваща
новини (Reuters) са потвърдили сделките си с два сайта, популярни
досега повече сред тийнейджърите – ВВС с портала за обмен на
видеофайлове YouTube,
http://technology.guardian.co.uk/news/story/0,,2025233,00.html
а Reuters със сайта за социални мрежи MySpace.
http://technology.guardian.co.uk/news/story/0,,2024944,00.html
В сделката на BBC с YouTube става дума за създаване на два канала
с клеймото на ВВС youtube.com/BBC и youtube.com/bbcworldwide
които ще показват клипове и специално съдържание от BBC и BBC
Worldwide, както и канал BBC News за клипове, доставени от BBC
World.
Консервативната леля Бийб, както фамилиарно наричат англичаните
ВВС очевидно е решила да измени на нрава си с оглед на времената.
Това най-вече личи от отношението й към рекламата. В устава на
ВВС е декларирано, че медията няма да упражнява никакво
политическо или комерсиално влияние върху своите зрители и
слушатели, но очевидно на марката ВВС и на свързаните с нея вкус,
благоприличие и редакторска политика умерено количество реклами
не би се отразило фатално. При това рекламите ще са видими само
за потребителите извън Обединеното Кралство! Tова което
ползувателите ще получат в замяна , ще е разбира се възможността
за обратна връзка. Те ще могат да коментират клиповете, да гласуват
за тях, да ги препоръчват на приятели или дори да пращат свои
собствени видео-отговори. Зрителите ще получат също така и
няколко нови шоута, а звездата David Tennant ще води видео
дневници. Целта е да се изпробва възможността на новите медиии,
да се направи излъчваното съдържание колкото се може по-широко
разпространено и да се види кое точно работи най-добре пред
публиката. Относно това колко и какъв тип реклами биха могли да
текат покрай комерсиалното съдържание на BBC, партньорите от
YouTube казват, че "няма предопределена линия" която да се следва.
А какво да кажем за авторското право? С огледна това че наскоро
друга една компания е поръчала премахването на 100,000 клипа от
сайта – загрижена за огромното количество подлежащо на копирайт
съдържание споделено от ползувателите, от BBC също е била
отправена молба да бъдат махнати BBC материали и това ще се
прави и в бъдеще ако се наложи. Защото „BBC взима интелектуалната собственост насериозно.
Reuters пък, поради естеството на мрежата, която искат да
създадат на MySpace няма да се стремят да достигнат до всеки,. Те
няма да се опитват да излъчат минизвезда, която да се появи по-
късно в холивудски сериал. Нито ще се стремят към отклика на
случайния потребител относно дейността им. Мрежата, която ще
създават ще е финансова, така че те ще се стремят да обхванат една
определена група хора – управители на фондове, търговци и
анализатори на финансовия пазар, като надеждата е началният
тласък за нетуърка да дойде от 70 000 абоната на собствената им
служба за съобщения.
Хората не искат да получат 100 покани за сприятеляване от
тийнейджърки от Флорида ако търгуват на пазара за рискови
кредити, но може би се интересуват от това да споделят
проучванията си и търговските си модели, казва Том Глосър,
изпълнителен директор на Reuters Group от 2001 насам.
Така че за да участваш в такъв един такъв бизнес-нетуърк трябва
наистина да имаш какво да предложиш.
Поредната вълна пари започва да залива интернет. Надува се
поредният балон? Новата медия убива старата? Нищо подобно! С
парите си старата медия елегантно инкорпорира в себе си новата и
като че ли този път светът наистина е пред прага на това, което
Дебор в своите Коментари нарича интегриран спектакъл – всеобщия
спектакъл, обединяващ в себе си чертите на другите два типа:
концентрираният спектакъл (може би в лицето на корпорациите с
техните пари) и дисперсния, (новите медии с техните мрежи) в
единна чудовищна свръхсистема. Добро или лошо, това е нещо, което
просто се случва?

Напред към Паноптикона на Бентъм!

Отворенстта е органично присъща на мрежата. Дори да си служим със собственически продукти като Netscape Navigator или Internet Explorer, ползването на мрежата е възможно благодарение на същите тези отворени протоколи с които Тим Бърнърс-Лий е разработвал инфраструктурата й през 80-те. В момента повече от половината достъпни сайтове ползват Apache сървъра, който е open source; по-голямата част от web-базираното динамично съдържание е генериран на open source езици като Perl, Python, Tcl. Отвореният код е вездесъщ и в неговите достойнства вече никой не се съмнява. Големите търговски портали, публични услуги и дори сайтовете на много държавни администрации са немислими без него, ето защо видя ли някой позакъснял, но ожесточен местен привърженик на движението да дава воля на своя операционносистемен расизъм, не пропускам да му задам следните въпроси: смяната на Windows с Linux сама по себе си прави ли невъзможен монополизма в мрежата? Гарантира ли например свободният софтуер и свободен достъп до базите данни върху които са изградени динамичните SQL сайтове, дошли на мястото на статичните HTML? В смисъл, не е ли възможен монопол тъкмо над данните и не е ли тази възможност достатъчен източник на тревоги? Кой може да си позволи скъп източник на данни, да си изстреля собствен сателит например? А кой се явява собственик на данните, генерирани от ползувателите на някои тукашни публични услуги?

Тези въпроси трябва да бъдат задавани и това не бива да се възприема като заяждане и саботаж на градивни (според инициаторите им) начинания, а като напомняне, че целта на движението за отворен код не е да победи Майкрософт в собствената му пазарна игра, а изобщо да смени играта – нещо, което разкрива не само нови възможности, но и дава нови, непознати до скоро поводи за тревога. Защото е наистина така: дори един лаик като мен знае, че йерархията, архитектурата на един SQL* сайт не позволява двустранен достъп до базите си с данни. Защото чрез софтуера, превърнат от стока във web-базирана услуга пазарът вече не може да бъде манипулиран, но изкушението за данните остава. Още повече, че въпросът със собствеността и контрола над данните очевидно не стои никак просто. Защото работеща програма може да бъде написана от всеки, дори от дете, но източник на съдържание не може да си позволи всеки. Колкото до контрола, при данните той не само е възможен, но е и необходим, особено ако става дума за скъпи данни или такива, чието ползване с цел печалба е подсъдно. Контрол над данните означава и контрол над пазара и това определено не е ситуацията към която сме се стремили, но пък от друга страна какво би я предотвратило?

Погледнете копирайтната бележка в долния десен ъгъл на всяка карта която ви показва примерно сайтът MapQuest (http://www.mapquest.com/), доминирал доскоро в областта на картографията. Ще видите че всичките са собственост на NavTeq, TeleAtlas или на новите услуги предоставящи изображения от космоса. Тези компании са инвестирали по повече от половин милиард в закупуването на сателити. А NavTeq дори си позволяват откровено да имитират рекламното лого на Intel Inside с което правят сравнението си с хардуерния монополист Intel просто неизбежно.

Интересното е и че maps.yahoo.com и maps.google.com, които са open source, ползват същите източници. Те обаче са на пазара единствено благодарение на своята огромна компетентност в областта на събиране, агрегиране и лицензиране на данни. Представете си, че и MapQuest бяха позволили на своите потребители да коментират и да бъдат полезни, както например прави Google със своя специфичен „лека категория“ модел на програмиране, позволяващ му да се обогатява непрекъснато от малки разработки на самите потребители – интересни услуги и mashups, позволяващи базите данни на Google да общуват с базите данни на други сайтове. Например Googlemaps си комуникира със сайтове поддържащи бази данни с имоти за продан и даване под наем. А Google направи опит да обхване и телефонната система като ползва номерата на клетъчните телефони за идентификатори на gmail-сметките. Amazon пък, който за разлика от Barnesandnoble, освен, че позволява на ползувателите си да пишат ревюта за продуктите, да ги дискутират и оценят, поддържа собствен идентифайър наречен ASIN (Amazon Standard Identification Number), който си кореспондира с оригиналния ISBN регистър, традиционно предоставян от R.R. Bowker.

Очевидно, все по-голямо изкушение представлява налагането на пазара с някакъв клас данни: за самоличност, за местоположение, календарни данни за публични събития, продуктни идентификатори, имена на домейни. Ето защо е редно да не се забравя, че когато става дума за скъпо струващи данни с един единствен източник, игри в стила на Intel Inside съвсем не са изключени. А в другия случай, когато компанията печели от агрегиране на потребителите и превръщането в системни  услуги на създаденото от тях съдържание, нещо и някой трябва да им гарантира ако не друго, то поне подобаващо признание. Защото какво би попречило на една система да е най-репресивна тъкмо към най-допринеслите за преуспяването и бъдещето й (и съответно имащи какво да губят) членове? Стои въпросът и за неприкосновеността на личните данни и собствеността на собствениците им над тях. Или както лаконично и изчерпателно Тим О’Райли очертава перспективите: „така както собственическото програмиране е довело до движението за свободен софтуер, така собственическите бази данни ще доведат до движение за свободен достъп до данните“.

 

*SQL – съкращение от Structured Query Language — най-разпространеният компютърен език, позволяващ създаване, обновяване и заличаване на данни от една система за управление на база данни.

Изначален хлад

Има, изглежда, някаква стохастическа зависимост между честотата и внезапността на валежите и развитието на любовните драми. Виждам нявсякъде същества, в погледа на които се чете изумление, а косите им като моите стърчат от атмосферното електричество. Трудно е да страдаш, трудно е да държиш сметка някому за това, което ти е сторил във вид като този.

Не, това лято не е просто дъждовно! То е истерично! Както си вървя и внезапно извива вятър. Блъскат се врати, чупят се прозорци, ако все пак се добера жива до теб, знам, че няма да имам сили и за едно „здрасти“.

Всичко, цялата тази дандания трае две минути. Сега е тихо. За това пък полекичка почва да вали. Знам, че след малко ще рукне откровен порой, но какво от това? Хората това лято не носят чадъри. За какво им са? Тъй и тъй свикнаха да се гледат мокри. Докато разтвориш чадъра, и дъждът е спрял. А пък ти си прогизнал до кости. Ако не ти се изсипе внезапно на главата, ръми кротко и пак така те намокря, че наистина чадърът става излишен. Съвсем неформално, независимо от световната мода пуберите въведоха модата на дъждобраните. Намирам, че е секси и забавно. Някак casual. Освен това не е плод на нечие продажно въображение, а просто начин да останеш сух. Знам също и, че докато се добера до теб, миличък, под стрехи, безистени и подлези до мен ще се долепят съвършено непознати тела, всичките увити в прозрачно фолио, нищо не криещи, но и нищо не означаващи. Безопасно! И тъжно! Аз ще се отклоня, а ти няма да ме чакаш. Много, много тъжно.

Е, стремежът към порядък взима връх накрая, иначе просто не би имало живот! И ако сушата се свлича в океана, а самолетите падат, ако борсите са полудели, а пророците никнат като гъби, за да предричат края на горещата ни цивилизация, то тук и там все пак срещам хора, в чийто поглед както и в моя, проблясва зрънце изначална прохлада. Пост-изумление да го наречем.

Това искам да ти кажа сега, в случай, че не успея да се добера до теб. Дори и да не успея, искам, държа да го знаеш.

Самотата пулсира по международна мрежа, но това не я прави по-поносима. Знам, че веднага мога да те намеря. На секундата. Да набера няколко цифри и да ти кажа… да ти кажа „здрасти“. Мога да се върна вкъщи и да го начукам на клавишите, докато гледам как навън вали, а ти в отговор да начукаш „ама че дъжд!“. Мога да се разбера с теб по телепатия, да ти препращам флуидите си сред потока флуиди, но не е там работата.

Двама пред мен се целуват, без да спират да вървят. Сякаш им е за последен път в живота.

Аз вървя и гледам някаква разпръсната светкавица над ония покриви, ей там. Само пресвятква, без да гърми.

Вече четвърт час я гледам.

Фолксономия

Един неологизъм доби важност напоследък в мрежата. Това е думата фолксономия. Производна на други две думи – „folk“ (общност) и „taxonomy“, и служеща на някакви локални, вътрешно общностни нужди от класификация на нещата, тя лесно може да се обърка с това, което Дюркейм и Леви Строс наричат folk taxonomy. В действителност става дума за нещо по-различно. Фолксономията е лъжетаксономия – произволна и  ползваща за нуждите си неконтролиран набор думи, тя не е йерархично организирана номенклатура, тя е метод за организиране на съдържанието предимно в интернет среда, а целите й са строго локални – да категоризира и прави откриваемо съдържание вътре в сайта в който е възникнала.

 

Доколкото ми е известно, най-добрия пример за фолксономия си остава популярният сред любителите-фотографи сайт Flickr ( http://www.flickr.com/ ). На практика това изглежда така: посредством интерфейса на Flickr ползувателите прикачват като етикети една или две ключови думи към отделните единици съдържание (снимки) и тези ключови думи се визуализират под формата на линкове. Именно системата от линкове прави всяка единица съдържание в сайта лесно откриваема. Нещо подобно имитирам и аз в колонката си от известно време – добавям ключова дума отстрани на заглавието с цел да ориентирам четящия в разнородността на материята която обглеждам, но моята таксономия е двойно фалшива, тъй като ключовите ми думи не само са  произволни, но и не представляват линкове.

Но да продължа с фолксономията, с нейните положителни качества и недостатъци. Полезността на фолксономията се състои предимно в нейната отвореност. Тя възниква ситуативно, от долу на горе, в процеса на обмен и работа с всичките произтичащи от това възможности за конвергенция и асоцииране на несходни на пръв поглед неща. Тя е инструмент за откриване на нови сходства, на нови неочаквани метафори и дълбини от смисъл, ставащи явни само при някоя неочаквана близост. От поетична гледна точка това е добре, но фолксономиите си имат и явни недостатъци. Те се славят с ненадеждност и непоследователност. А всичкият този meta шум, произтичащ от полисемията, синонимите и инфлексиите изпъстрящи езика ни, обременява ползувателя и намалява ефективността на търсенето на информация. Независимо от всичко, за фолксономиите може да се каже, че са един от атрибутите на web 2.0. Познатата ни от старите html сайтове йерархичната система от директории и поддиректории изчезва, за да отстъпи място на плоските омрежени структури; вече няма дървовидност, има ризоматичност; няма хаос от папки, а безотказни, спретнати бази данни. Но това е фолксономията в рамките на един сайт. Интересно е да се помисли, как тя се отнася към алгоритмите на Google за търсене на ресурси в мрежата. Фолксономиите като инструмент за търсене не са част от www протоколите и изглеждат направо подривни спрямо статуквото на търсачките в глобалната мрежа. Абстрактно погледнато обаче, Google също е основан на една широка фолксономия. Как точно? Отново чрез ключови думи. Всяка страница в мрежата е откриваема благодарение на известно количество зададени предварително ключови думи, които ние вграждаме в мета-информацията в кода на страниците си. Това са думите чрез които искаме да ни откриват в мрежата. Тези мета-данни също могат да бъдат доста произволни, но за разлика от изложената на повърхността, видима фолксономия на Фликр, остават вградени в кода и невидими за очите.
Атрибут или не на web 2.0, фолксономията вече бива обговаряна като крачка към това, което най-често се свързва с появата на web 3.0 – семантичната web, тази web, в която софтуерни агенти (ботове) ще са в състояние да реагират на смисловото съдържание на страниците, достъпно доскоро само на хората.