Free data по нашенски

Бях решила да не коментирам поредните изпълнения на НСБОП, както съвсем умишлено се бях въздържала и по повод ефектната акция „Пиратството ограбва“ преди месеци и не по-малко ефектните реакции, които същата предизвика. Всъщност, реших радикално да избягвам темата „пиратство“ още от средата на миналото лято, почти две години след като за пръв път долових симптомите на нещо което не може да се нарече другояче освен поява на местна културна индустрия (и се заех да опиша това в книга), и почти също толкова, след като разбрах, че всяка видима активност в тази посока не цели нищо повече от бърза и ефектна самореклама и хвърляне на прах в очите на истински засегнатите за това, което се случва в действителност – боричкане с цел присвояване на медиума интернет.

С удивление наблюдавах как хора, изявено комерсиални, се изявяват като активисти в движението Open Culture. С не по-малко удивление наблюдавах във форума на linux.bg как един виден интернет-спекулант се бори за предварително битата кауза за преминаване на Държавната администрация на линукс. Четох изумена текстове за copyleft-a писани от автор, известен ни преди вичко с това, че си вади хляба като copyright-ър и с ремиксиране на чужди текстове, поради безсилието да сътвори свои.

Малко по-горе споменах някакви „истински засегнати“. За истински засегнати считам по-скоро авторите на автентични музика, кино, текстове, софтуер, които не само не трябва да губят своята тукашност, но и да не се чувстват провинциално откъснати от останалия свят. Съзнавам, че това не е много популярно мнение, особено в момента, когато става дума за „отнемане на забавленията на хората“, но уви, така е. Най-засегнати са авторите. Копирайтните ограничения са преди всичко удобен механизъм за маргинализиране на дадена култура, а после и цензура, а доколко имат нещо общо с някакви предполагаеми права на автора, това е нещо, което едва ли някой може да каже. Самата аз като автор напоследък почти непрекъснато се страхувам да не ме постигне съдбата на самопубликуваща се в интернет и не за друго, а защото преценката за „комуникативността на писането ми“ все повече ще зависи от мнението на търговци. И не само това! Боя се, че не само написаното от мен може да бъде преценено като „некомуникативно“ и отхвърлено от търговците, но и това, което лично аз искам да имам в библиотеката (фонотеката, филмотеката) си може да се окаже недостъпно за мен пак поради волята на същите тези търговци, преценили, че продуктът не става за масова консумация и следователно не си струва да бъде разпространяван. Ако искам да имам всичко на „некомуникативната“ Диаманда Галас, едва ли това ще стане легално чрез местния пазар. Това ме прави по принуда пират. Ако искам да се снабдя с оригинален диск с музика на Ерик Сати и трябва да чакам месеци за да го получа по пощата от чужбина, няма ли да е по-разумно да се откажа и да прибегна до неоригинално копие чрез e-mule? Същото мога да кажа и за филмите които ме интересуват. Те или са твърде нови или твърде стари или са твърде естетски, за да рискуват търговците да ми ги предложат. Това не е ли в ущърб на авторите им? Разбира се че е. А спасението е отново в интернет, в затворените общности по интереси или торентите, където търговците нямат думата. Нещо повече! Освен че чрез интернет мога да си набавя достатъчно качествено копие, мога да пообщувам и с почитателите на същото произведение и да престана да се чувствам нчак толкова рядък, изолиран и поради това обречен на изчезване екземпляр, какъвто търговците желаят да бъда. Ето защо аз мисля, че комерсиализирането на мрежата е цензура. Цензура, поставила си за цел не да защитава правата ми на автор на интелектуален продукт, а да ме отчужди от този продукт. Цензура, която под предлог че урежда комуникацията ми с останалия свят се мъчи да застане на пътя на тази комуникация и от време на време да благоволява тя да се случва. Но не и извън нейния контрол.

В момента мирогледът на обикновените хора по въпроса за пиратството не надхвърля прагматичните рамки на познания в областта на правото или пък в областта на технологиите. И това, което може да се наблюдава е единствено как специалисти от едната област издевателстват над некомпетентността на специалисти от другата, за да могат дружно да не намерят решение по нито един въпрос. Солидарността пък едва ли ще стигне по-далеч от митинг в Южен парк. Истината е, че нещо се е случило с труда. Случило се е нещо и с труженика. Новият пролетариат (какв ужасна дума!) вече са производителите не на материални, а на интелектуални ценности. Производството на материални ценности или се е роботизирало или се е изтеглило извън периферията на цивилизования свят, отвъд видимия хоризонт, географски, че и времеви, назад към крепостния труд, а защо не и робския.

 

 

Свободни данни

Съществува една теория, според която ако някой някога открие
точно какво представлява Вселената и причината поради която тя
съществува, тя моментално ще изчезне и на нейно място ще се появи
нещо странно и необяснимо. Съществува и една друга теория,
според която това вече се е случило. Вселената е изчезнала, защото е
била картографирана. Дори да има съмнения относно засегнатостта
на цялата Вселена във всичките й повече или по-малко
процъфтяващи региони, то извън всяко съмнение това вече е
започнало да се случва в Обединеното Кралство, а заслугата е на
Ordnance Survey – Английското Кралско Картографско Управление.
Тези, които са чели Дъглас Адамс, може би са разпознали в първите
ми две изречения първите две изречения на неговия роман
„Ресторант на края на Вселената“, който пък е част от трилогията
„Пътеводител на галактическия стопаджия“. Цитат от същия роман
служи за мото и на един съвсем нов блог,
( http://freeourdata.org.uk/blog/ ) появил се след една публикация в
Гардиън Текнолоджи, по повод злоупотребите на държавните
служби с данни, събирани за сметка на данъкоплатците. Пречейки на
достъпа на същите тези данъкоплатци до данните, в името на
краткосрочни печалби на ограничен кръг хора, правителството на
Великобритания често под прикритието на закона възпрепятства
дейности полезни за цялото общество. Като оправдание се изтъква,
че парите от данъците покривали само разходите за събиране на
необработени данни, а обработката им се извършвала за сметка на
службите – споменатото по-горе Управление, отговорно за
картографирането, и Британската хидрографска служба, която пък
събира и генерира океански навигационни данни. Появява се
съмнение: или господата от тези служби не желаят да начертаят ясна
разделителна линия между необработените данни и готовия продукт
(карти, диаграми) и да предоставят на гражданите необработените
данни безплатно. Или възнамеряват да си присвоят данните, а в
замяна да ощастливят населението с издаването на един
Пътеводител за стопаджии, не непременно галактически, и дори не
непременно написан въз основа на същите тези заграбени данни, но
компенсиращ евентуалните пропуски и многобройни неточности с
две големи предимства: по-ниска цена и с корица, на която с големи
приветливи букви ще са изписани думите БЕЗ ПАНИКА.
Отново Дъглас Адамс, познахте!
То е неизбежно: независимо дали си обикновен гражданин, търговец

или държавна агенция, геопространствена информация ти е нужна,
защото твоята всекидневна дейност, била тя борба с престъпността,
здравеопазване или просто придвижване от една точка в друга, се
случва върху земната повърхност. Но дори да ти се вижда
несправедливо да преговаряш за лицензи върху нещо, придобито
благодарение на твоите пари, как би попречил това да се случи?
Но да оставя Великобритания на британците! Как е у нас? Очаквам
да открия на сайта на електронното правителство (
http://wgbb.government.bg/html/services.html ) сведения за започнати
проекти в тази област. Не намирам нищо такова, но пък бивам добре
осведомена за съответните почини в Германия. У нас
геоинформационна служба има, даже нещо повече – освен
Българската асоциация за геоинформационни системи (
http://www.bagis.bg/index.php ) тук е и седалището на единствената
Асоциация за геопространствена информация в Югоизточна Европа
http://www.agisee.org . Последната новина в сайта й обаче датира от
23 юли 2005.
Явно тепърва ще се встъпва в полето на този тъй софистициран
бизнес, бизнеса с данни.

Старите нови медии

Две интересни новини с една и съща дата на сайта на Гардиън: две
корпорации – едната излъчваща новини (ВВС), а другата продаваща
новини (Reuters) са потвърдили сделките си с два сайта, популярни
досега повече сред тийнейджърите – ВВС с портала за обмен на
видеофайлове YouTube,
http://technology.guardian.co.uk/news/story/0,,2025233,00.html
а Reuters със сайта за социални мрежи MySpace.
http://technology.guardian.co.uk/news/story/0,,2024944,00.html
В сделката на BBC с YouTube става дума за създаване на два канала
с клеймото на ВВС youtube.com/BBC и youtube.com/bbcworldwide
които ще показват клипове и специално съдържание от BBC и BBC
Worldwide, както и канал BBC News за клипове, доставени от BBC
World.
Консервативната леля Бийб, както фамилиарно наричат англичаните
ВВС очевидно е решила да измени на нрава си с оглед на времената.
Това най-вече личи от отношението й към рекламата. В устава на
ВВС е декларирано, че медията няма да упражнява никакво
политическо или комерсиално влияние върху своите зрители и
слушатели, но очевидно на марката ВВС и на свързаните с нея вкус,
благоприличие и редакторска политика умерено количество реклами
не би се отразило фатално. При това рекламите ще са видими само
за потребителите извън Обединеното Кралство! Tова което
ползувателите ще получат в замяна , ще е разбира се възможността
за обратна връзка. Те ще могат да коментират клиповете, да гласуват
за тях, да ги препоръчват на приятели или дори да пращат свои
собствени видео-отговори. Зрителите ще получат също така и
няколко нови шоута, а звездата David Tennant ще води видео
дневници. Целта е да се изпробва възможността на новите медиии,
да се направи излъчваното съдържание колкото се може по-широко
разпространено и да се види кое точно работи най-добре пред
публиката. Относно това колко и какъв тип реклами биха могли да
текат покрай комерсиалното съдържание на BBC, партньорите от
YouTube казват, че "няма предопределена линия" която да се следва.
А какво да кажем за авторското право? С огледна това че наскоро
друга една компания е поръчала премахването на 100,000 клипа от
сайта – загрижена за огромното количество подлежащо на копирайт
съдържание споделено от ползувателите, от BBC също е била
отправена молба да бъдат махнати BBC материали и това ще се
прави и в бъдеще ако се наложи. Защото „BBC взима интелектуалната собственост насериозно.
Reuters пък, поради естеството на мрежата, която искат да
създадат на MySpace няма да се стремят да достигнат до всеки,. Те
няма да се опитват да излъчат минизвезда, която да се появи по-
късно в холивудски сериал. Нито ще се стремят към отклика на
случайния потребител относно дейността им. Мрежата, която ще
създават ще е финансова, така че те ще се стремят да обхванат една
определена група хора – управители на фондове, търговци и
анализатори на финансовия пазар, като надеждата е началният
тласък за нетуърка да дойде от 70 000 абоната на собствената им
служба за съобщения.
Хората не искат да получат 100 покани за сприятеляване от
тийнейджърки от Флорида ако търгуват на пазара за рискови
кредити, но може би се интересуват от това да споделят
проучванията си и търговските си модели, казва Том Глосър,
изпълнителен директор на Reuters Group от 2001 насам.
Така че за да участваш в такъв един такъв бизнес-нетуърк трябва
наистина да имаш какво да предложиш.
Поредната вълна пари започва да залива интернет. Надува се
поредният балон? Новата медия убива старата? Нищо подобно! С
парите си старата медия елегантно инкорпорира в себе си новата и
като че ли този път светът наистина е пред прага на това, което
Дебор в своите Коментари нарича интегриран спектакъл – всеобщия
спектакъл, обединяващ в себе си чертите на другите два типа:
концентрираният спектакъл (може би в лицето на корпорациите с
техните пари) и дисперсния, (новите медии с техните мрежи) в
единна чудовищна свръхсистема. Добро или лошо, това е нещо, което
просто се случва?

Напред към Паноптикона на Бентъм!

Отворенстта е органично присъща на мрежата. Дори да си служим със собственически продукти като Netscape Navigator или Internet Explorer, ползването на мрежата е възможно благодарение на същите тези отворени протоколи с които Тим Бърнърс-Лий е разработвал инфраструктурата й през 80-те. В момента повече от половината достъпни сайтове ползват Apache сървъра, който е open source; по-голямата част от web-базираното динамично съдържание е генериран на open source езици като Perl, Python, Tcl. Отвореният код е вездесъщ и в неговите достойнства вече никой не се съмнява. Големите търговски портали, публични услуги и дори сайтовете на много държавни администрации са немислими без него, ето защо видя ли някой позакъснял, но ожесточен местен привърженик на движението да дава воля на своя операционносистемен расизъм, не пропускам да му задам следните въпроси: смяната на Windows с Linux сама по себе си прави ли невъзможен монополизма в мрежата? Гарантира ли например свободният софтуер и свободен достъп до базите данни върху които са изградени динамичните SQL сайтове, дошли на мястото на статичните HTML? В смисъл, не е ли възможен монопол тъкмо над данните и не е ли тази възможност достатъчен източник на тревоги? Кой може да си позволи скъп източник на данни, да си изстреля собствен сателит например? А кой се явява собственик на данните, генерирани от ползувателите на някои тукашни публични услуги?

Тези въпроси трябва да бъдат задавани и това не бива да се възприема като заяждане и саботаж на градивни (според инициаторите им) начинания, а като напомняне, че целта на движението за отворен код не е да победи Майкрософт в собствената му пазарна игра, а изобщо да смени играта – нещо, което разкрива не само нови възможности, но и дава нови, непознати до скоро поводи за тревога. Защото е наистина така: дори един лаик като мен знае, че йерархията, архитектурата на един SQL* сайт не позволява двустранен достъп до базите си с данни. Защото чрез софтуера, превърнат от стока във web-базирана услуга пазарът вече не може да бъде манипулиран, но изкушението за данните остава. Още повече, че въпросът със собствеността и контрола над данните очевидно не стои никак просто. Защото работеща програма може да бъде написана от всеки, дори от дете, но източник на съдържание не може да си позволи всеки. Колкото до контрола, при данните той не само е възможен, но е и необходим, особено ако става дума за скъпи данни или такива, чието ползване с цел печалба е подсъдно. Контрол над данните означава и контрол над пазара и това определено не е ситуацията към която сме се стремили, но пък от друга страна какво би я предотвратило?

Погледнете копирайтната бележка в долния десен ъгъл на всяка карта която ви показва примерно сайтът MapQuest (http://www.mapquest.com/), доминирал доскоро в областта на картографията. Ще видите че всичките са собственост на NavTeq, TeleAtlas или на новите услуги предоставящи изображения от космоса. Тези компании са инвестирали по повече от половин милиард в закупуването на сателити. А NavTeq дори си позволяват откровено да имитират рекламното лого на Intel Inside с което правят сравнението си с хардуерния монополист Intel просто неизбежно.

Интересното е и че maps.yahoo.com и maps.google.com, които са open source, ползват същите източници. Те обаче са на пазара единствено благодарение на своята огромна компетентност в областта на събиране, агрегиране и лицензиране на данни. Представете си, че и MapQuest бяха позволили на своите потребители да коментират и да бъдат полезни, както например прави Google със своя специфичен „лека категория“ модел на програмиране, позволяващ му да се обогатява непрекъснато от малки разработки на самите потребители – интересни услуги и mashups, позволяващи базите данни на Google да общуват с базите данни на други сайтове. Например Googlemaps си комуникира със сайтове поддържащи бази данни с имоти за продан и даване под наем. А Google направи опит да обхване и телефонната система като ползва номерата на клетъчните телефони за идентификатори на gmail-сметките. Amazon пък, който за разлика от Barnesandnoble, освен, че позволява на ползувателите си да пишат ревюта за продуктите, да ги дискутират и оценят, поддържа собствен идентифайър наречен ASIN (Amazon Standard Identification Number), който си кореспондира с оригиналния ISBN регистър, традиционно предоставян от R.R. Bowker.

Очевидно, все по-голямо изкушение представлява налагането на пазара с някакъв клас данни: за самоличност, за местоположение, календарни данни за публични събития, продуктни идентификатори, имена на домейни. Ето защо е редно да не се забравя, че когато става дума за скъпо струващи данни с един единствен източник, игри в стила на Intel Inside съвсем не са изключени. А в другия случай, когато компанията печели от агрегиране на потребителите и превръщането в системни  услуги на създаденото от тях съдържание, нещо и някой трябва да им гарантира ако не друго, то поне подобаващо признание. Защото какво би попречило на една система да е най-репресивна тъкмо към най-допринеслите за преуспяването и бъдещето й (и съответно имащи какво да губят) членове? Стои въпросът и за неприкосновеността на личните данни и собствеността на собствениците им над тях. Или както лаконично и изчерпателно Тим О’Райли очертава перспективите: „така както собственическото програмиране е довело до движението за свободен софтуер, така собственическите бази данни ще доведат до движение за свободен достъп до данните“.

 

*SQL – съкращение от Structured Query Language — най-разпространеният компютърен език, позволяващ създаване, обновяване и заличаване на данни от една система за управление на база данни.

Изначален хлад

Има, изглежда, някаква стохастическа зависимост между честотата и внезапността на валежите и развитието на любовните драми. Виждам нявсякъде същества, в погледа на които се чете изумление, а косите им като моите стърчат от атмосферното електричество. Трудно е да страдаш, трудно е да държиш сметка някому за това, което ти е сторил във вид като този.

Не, това лято не е просто дъждовно! То е истерично! Както си вървя и внезапно извива вятър. Блъскат се врати, чупят се прозорци, ако все пак се добера жива до теб, знам, че няма да имам сили и за едно „здрасти“.

Всичко, цялата тази дандания трае две минути. Сега е тихо. За това пък полекичка почва да вали. Знам, че след малко ще рукне откровен порой, но какво от това? Хората това лято не носят чадъри. За какво им са? Тъй и тъй свикнаха да се гледат мокри. Докато разтвориш чадъра, и дъждът е спрял. А пък ти си прогизнал до кости. Ако не ти се изсипе внезапно на главата, ръми кротко и пак така те намокря, че наистина чадърът става излишен. Съвсем неформално, независимо от световната мода пуберите въведоха модата на дъждобраните. Намирам, че е секси и забавно. Някак casual. Освен това не е плод на нечие продажно въображение, а просто начин да останеш сух. Знам също и, че докато се добера до теб, миличък, под стрехи, безистени и подлези до мен ще се долепят съвършено непознати тела, всичките увити в прозрачно фолио, нищо не криещи, но и нищо не означаващи. Безопасно! И тъжно! Аз ще се отклоня, а ти няма да ме чакаш. Много, много тъжно.

Е, стремежът към порядък взима връх накрая, иначе просто не би имало живот! И ако сушата се свлича в океана, а самолетите падат, ако борсите са полудели, а пророците никнат като гъби, за да предричат края на горещата ни цивилизация, то тук и там все пак срещам хора, в чийто поглед както и в моя, проблясва зрънце изначална прохлада. Пост-изумление да го наречем.

Това искам да ти кажа сега, в случай, че не успея да се добера до теб. Дори и да не успея, искам, държа да го знаеш.

Самотата пулсира по международна мрежа, но това не я прави по-поносима. Знам, че веднага мога да те намеря. На секундата. Да набера няколко цифри и да ти кажа… да ти кажа „здрасти“. Мога да се върна вкъщи и да го начукам на клавишите, докато гледам как навън вали, а ти в отговор да начукаш „ама че дъжд!“. Мога да се разбера с теб по телепатия, да ти препращам флуидите си сред потока флуиди, но не е там работата.

Двама пред мен се целуват, без да спират да вървят. Сякаш им е за последен път в живота.

Аз вървя и гледам някаква разпръсната светкавица над ония покриви, ей там. Само пресвятква, без да гърми.

Вече четвърт час я гледам.

Фолксономия

Един неологизъм доби важност напоследък в мрежата. Това е думата фолксономия. Производна на други две думи – „folk“ (общност) и „taxonomy“, и служеща на някакви локални, вътрешно общностни нужди от класификация на нещата, тя лесно може да се обърка с това, което Дюркейм и Леви Строс наричат folk taxonomy. В действителност става дума за нещо по-различно. Фолксономията е лъжетаксономия – произволна и  ползваща за нуждите си неконтролиран набор думи, тя не е йерархично организирана номенклатура, тя е метод за организиране на съдържанието предимно в интернет среда, а целите й са строго локални – да категоризира и прави откриваемо съдържание вътре в сайта в който е възникнала.

 

Доколкото ми е известно, най-добрия пример за фолксономия си остава популярният сред любителите-фотографи сайт Flickr ( http://www.flickr.com/ ). На практика това изглежда така: посредством интерфейса на Flickr ползувателите прикачват като етикети една или две ключови думи към отделните единици съдържание (снимки) и тези ключови думи се визуализират под формата на линкове. Именно системата от линкове прави всяка единица съдържание в сайта лесно откриваема. Нещо подобно имитирам и аз в колонката си от известно време – добавям ключова дума отстрани на заглавието с цел да ориентирам четящия в разнородността на материята която обглеждам, но моята таксономия е двойно фалшива, тъй като ключовите ми думи не само са  произволни, но и не представляват линкове.

Но да продължа с фолксономията, с нейните положителни качества и недостатъци. Полезността на фолксономията се състои предимно в нейната отвореност. Тя възниква ситуативно, от долу на горе, в процеса на обмен и работа с всичките произтичащи от това възможности за конвергенция и асоцииране на несходни на пръв поглед неща. Тя е инструмент за откриване на нови сходства, на нови неочаквани метафори и дълбини от смисъл, ставащи явни само при някоя неочаквана близост. От поетична гледна точка това е добре, но фолксономиите си имат и явни недостатъци. Те се славят с ненадеждност и непоследователност. А всичкият този meta шум, произтичащ от полисемията, синонимите и инфлексиите изпъстрящи езика ни, обременява ползувателя и намалява ефективността на търсенето на информация. Независимо от всичко, за фолксономиите може да се каже, че са един от атрибутите на web 2.0. Познатата ни от старите html сайтове йерархичната система от директории и поддиректории изчезва, за да отстъпи място на плоските омрежени структури; вече няма дървовидност, има ризоматичност; няма хаос от папки, а безотказни, спретнати бази данни. Но това е фолксономията в рамките на един сайт. Интересно е да се помисли, как тя се отнася към алгоритмите на Google за търсене на ресурси в мрежата. Фолксономиите като инструмент за търсене не са част от www протоколите и изглеждат направо подривни спрямо статуквото на търсачките в глобалната мрежа. Абстрактно погледнато обаче, Google също е основан на една широка фолксономия. Как точно? Отново чрез ключови думи. Всяка страница в мрежата е откриваема благодарение на известно количество зададени предварително ключови думи, които ние вграждаме в мета-информацията в кода на страниците си. Това са думите чрез които искаме да ни откриват в мрежата. Тези мета-данни също могат да бъдат доста произволни, но за разлика от изложената на повърхността, видима фолксономия на Фликр, остават вградени в кода и невидими за очите.
Атрибут или не на web 2.0, фолксономията вече бива обговаряна като крачка към това, което най-често се свързва с появата на web 3.0 – семантичната web, тази web, в която софтуерни агенти (ботове) ще са в състояние да реагират на смисловото съдържание на страниците, достъпно доскоро само на хората.

 

 

 

Напред към Паноптикона на Бентъм!

Отворенстта е органично присъща на мрежата. Дори да си служим със собственически продукти като Netscape Navigator или Internet Explorer, ползването на мрежата е възможно благодарение на същите тези open source инструменти или отворени протоколи с които Тим Бърнърс-Лий е разработвал инфраструктурата й през 80-те. В момента повече от половината достъпни сайтове ползват Apache сървъра, който е open source; по-голямата част от web-базираното динамично съдържание е генериран на open source езици като Perl, Python, Tcl. Отвореният код е вездесъщ и в неговите достойнства вече никой не се съмнява. Големите търговски портали, публични сървиси и дори сайтовете на много държавни администрации са немислими без него, ето защо видя ли някой позакъснял, но ожесточен местен привърженик на движението да дава воля на своя операционносистемен расизъм, не пропускам да му задам следните въпроси: смяната на Windows с Linux сама по себе си прави ли невъзможен монополизма в мрежата? Гарантира ли например свободният софтуер и свободен достъп до базите данни върху които са изградени динамичните SQL сайтове, дошли на мястото на статичните HTML? В смисъл, не е ли възможен монопол тъкмо над данните и не е ли тази възможност достатъчен източник на тревоги? Кой може да си позволи скъп източник на данни, да си изстреля собствен сателит например? А кой се явява собственик на данните, генерирани от ползувателите на някои тукашни публични сървиси?

Тези въпроси трябва да бъдат задавани и това не бива да се възприема като заяждане и саботаж на градивни (според инициаторите им) начинания, а като напомняне, че целта на движението за отворен код не е да победи Майкрософт в собствената му пазарна игра, а изобщо да смени играта – нещо, което разкрива не само нови възможности, но и дава нови, непознати до скоро поводи за тревога. Защото е наистина така: дори един лаик като мен знае, че йерархията, архитектурата на един SQL* сайт не позволява двустранен достъп до базите си с данни. Защото чрез софтуера превърнат от стока във web-базирана услуга пазарът вече не може да бъде манипулиран, но изкушението остава. Още повече, че въпросът със собствеността и контрола над данните очевидно не стои така просто. Защото работеща програма може да бъде написана от всеки, дори от дете, но източник на съдържание не може да си позволи всеки. Колкото до контрола, при данните той не само е възможен, но е и необходим, особено ако става дума за скъпи данни или такива, чието ползване с цел печалба е подсъдно. Контрол над данните означава и контрол над пазара и това определено не е ситуацията към която сме се стремили, но пък от друга страна какво би я предотвратило?

 

Погледнете копирайтната бележка в долния десен ъгъл на всяка карта която ви показва примерно сайтът MapQuest (http://www.mapquest.com/), доминирал доскоро в областта на картографията. Ще видите че всичките са собственост на NavTeq, TeleAtlas или на новите услуги предоставящи изображения от космоса. Тези компании са инвестирали по повече от половин милиард в закупуването на сателити. А NavTeq дори си позволяват откровено да имитират рекламното лого на Intel Inside с което правят сравнението си с хардуерния монополист Intel просто неизбежно.

 

Интересното е и че maps.yahoo.com и maps.google.com, които са open source, ползват същите източници. Те обаче са на пазара единствено благодарение на своята огромна компетентност в областта на събиране, агрегиране и лицензиране на данни. Представете си, че и MapQuest бяха позволили на своите потребители да коментират и да бъдат полезни, както например прави Google със своя специфичен „лека категория“ модел на програмиране, позволяващ му да се обогатява непрекъснато от малки разработки на самите потребители – интересни услуги и mashups, позволяващи базите данни на Google да комуникират с базите данни на други сайтове. Например Googlemaps си комуникира със сайтове поддържащи бази данни с имоти за продан и даване под наем. А Google направи опит да обхване и телефонната система като ползва номерата на клетъчните телефони за идентификатори на gmail-сметките. Amazon пък, който за разлика от Barnesandnoble, освен, че позволява на ползувателите си да пишат ревюта за продуктите, да ги дискутират и оценят, поддържа собствен идентифайър наречен ASIN (Amazon Standard Identification Number), който си кореспондира с оригиналния ISBN регистър, традиционно предоставян от R.R. Bowker.

 

Очевидно, все по-голямо изкушение представлява налагането на пазара с някакъв клас данни: за самоличност, за местоположение, календарни данни за публични събития, продуктни идентификатори, имена на домейни. Ето защо е редно да не се забравя, че когато става дума за скъпо струващи данни с един единствен източник, игри в стила на Intel Inside съвсем не са изключени. А в другия случай, когато компанията печели от агрегиране на юзърите и превръщането в системни  услуги на създаденото от тях съдържание, нещо и някой трябва да им гарантира ако не друго, то поне подобаващо признание. Защото какво би попречило на една система да е най-репресивна тъкмо към най-допринеслите за преуспяването и бъдещето й (и съответно имащи какво да губят) членове? Стои въпросът и за неприкосновеността на личните данни и собствеността на собствениците им над тях. Или както лаконично и изчерпателно Тим О’Райли очертава перспективите: „така както собственическото програмиране е довело до движението за свободен софтуер, така собственическите бази данни ще доведат до движение за свободен достъп до данните“.

 

*SQL – съкращение от Structured Query Language — най-разпространеният компютърен език, позволяващ създаване, обновяване и заличаване на данни от една система за управление на база данни.

Втори принцип на web 2.0 – впрягане на колективната интелигентност

Вече е ставало дума за това: интернет е замислен именно като инструмент за улесняване на човешката интелигентност. Знаем, че всяка работа по научен проблем и изобщо всяка творческа работа, започва със задължително ровене в алманаси и периодики и проучване дали някой вече не е работил по същото. Интернет наистина е незаменим за хората от интелектуалния авангард. Върнем ли се на статията на о райли за web 2.0 обаче, се уверяваме, че приоритетите на интернет отдавна вече са други – да носи печалби. Човешката интелигентност от главно действащо лице е сведена просто до фактор, който трябва да бъде експлоатиран в битката за оцеляване. Чие оцеляване? На компаниите-гиганти, разбира се.
Как точно става това? По какъв точно механизъм човешкият интелект започва да служи на машинния? В основата на всичко лежи структурата на web и един феномен, който тази структура обуславя, а именно: когато се добавя ново съдържание в мрежата, то бива откривано и посочвано с хипервръзки в други сайтове и това се случва многократно. Колкото по-интензивно се препраща в дадена посока, толкова по-здрава и добре работеща е „синапсната връзка“ в колективния мозък на web и толкова по-откриваем е ресурсът. Случващото се в машинна среда имитира точно това, което се случва и в човешкия мозък и по-точно механизма по който се случва т.нар. асоциативно мислене. Примери за успешното използване на този феномен:
– пробивът на Google като търсачка идва именно с PageRank, метод за ползване на линковата структура на мрежата вместо характеристиките на страниците.
– търговският портал eBay расте органически свързан с активността на потребителите си, в отговор на тяхните търсения. И изцяло в контекста в който се случват тези търсения.
– Amazon продава същите неща както и Barnesandnoble.com и получават същото описание напродуктите, мостри от обложките и съдържанието на продукта, както редакторски content oт продавачите, но както се казва, докато Amazon прави наука от въвличането на потребителите си в така нареченото „flow“ около продуктите,  Barnesandnoble.com търсенето като че ли разчита на спонсорираните резултати.
– Wikipedia дошла на мястото на britanica online, е енциклопедия, списвана от потребителите си. Доста се спори за легитимността й като източник, а и наличието на цензура н е за пренебрегване. Истината обаче е тази, че не излиза от top 100 в мрежата.

Всичко това е прекрасно. Няма нищо по-хубаво от това, желани неща да бъдат вмъкнати в някаква „система на предметите“ и направени бързо и лесно откриваеми. Но! Без да съм непременно най-неатрактивния и некомуникативен представител на човешкия вид, започвам все повече да се чувствам като изгнаник вмрежата. Направо изчезващ вид! Мрежата, впрягаща моя ум, с цел да задоволи по-добре нуждите му, май по-скоро го ощетява, защото към днешна дата му предлага чрез Amazon: Harry Potter and the Deathly Hallows (Book 7), Harry Potter and the Deathly Hallows (Book 7) (Deluxe Edition); Train Your Mind, Change Your Brain. Но нека да не е Amazon. Нека е някой български портал, store.bg например? Там положението с „най-популярното“ е такова:
Преслава – Интрига; Ивана – Празник всеки ден; Folk Collection; Mature Gang Bang; Барби Принцесата и бедното момиче; Десислава – Сладки сънища; Exxxtraordinary Eurobabes 3; Planeta Hit Mix 4 – Mixed by DJ Jivko mix; Fassinating 1; Преобразете тялото си за 6 дни.

Говорим ли за впрягане на колективната интелигентност, разбира се трябва да споменем и блоговете – този може би най-прехвален атрибут на web 2.0. Без да се отклонявам сега в посока към тяхното humanreadable* съдържание, ще изтъкна отново машинната страна на нещата. „Динамичните“ (подплатените с база данни) лични страници, изместили напоследък статичните html сайтове са динамични не само поради всекидневното добавяне на ново съдържание в тях и възможността за обратна връзка, но и заради линковете (отново линковете), които са уникални и перманентни за всяка отделна въведена в базата данни порция текст и „нечупещи“ се за разлика от старите html-линкове. Невъзможно е да ви излезе съобщението error 404 за ресурс, попадналведнъж вбазата данни. Това са така наречените permalinks. Именно тяхната перманентност и уникалност позволяват потоците текст на блоговете да бъдат направлявани и посредством инструменти като RSS** така да бъдат омрежени, че в крайна сметка блогпорталите да се превърнат в нещо като гигантски усилвател на общественото мнение и среда в която могат да се разгърнат мащабни дискусии. Дали това се случва и доколко се случва немодерирано, е отделен въпрос.

Human-readable* се нарича запис, който е четим от хора. Един ISBN бар-код например представлява машинно четим запис, но съдържа и информация четима от хора.

RSS** е съкращенние от Really Simple Syndication. Това е семейство формати ползвани при сайтове с непрекъснато добавящо се съдържание, например новинарски блогове и представлява нещо като „абонамент“ за новостите, позволявайки им да се изливат в мига на своята публикация в лентата на нашия собствен блог.

 

 

 

Web като платформа

В статията „Какво е web 2.0 – дизайн и бизнес модели за следващото поколение софтуер“ (http://oreillynet.com/lpt/a/6228) на изобретателя на термина web 2.0 Тим О,Райли, четем, че спукването на dot-com балона през 2001 не само не доказва несъстоятелността на мрежата като място за правене на пари, а тъкмо напротив – явява се признак за наличие на технологична революция, което ще рече, че мрежата сега е по-интересна от всякога, а начините за правене на пари в нея – повече и по-вълнуващи. Четейки О, Райли, оставаме с впечатлението, че именно правенето на пари е целта на революцията, а не освобождаване на мрежата от властта на парите изобщо и оставаме с усещането за нов балон. Остава и недоумението, как точно ще се правят пари след като понятието „производство“ май е поизгубило значението си в мрежата, а „собственикът“ е все по-неясен. Смяната на парадигми обаче, винаги внася смут и ни кара да се питаме как това ще ни засегне? Измежду губещите ли сме или измежду печелившите? За да разберем това, налага се да проумеем какво все пак О,Райли влага в термина web 2.0. Както много други модни меми, така и web 2.0 не е нещо ясно дефинирано, а е по-скоро набор от принципи. В случая – технологични. Ето например първият принцип:

Web като платформа.

Какво изобщо значи платформа в областта на компютрите? Това е архитектурата, рамката, структурата позволяваща на компютърните програми да се задействат и да вършат своята работа. Ролята на опорна рамка може да играе както самият хардуер, така и операционната система инсталирана на него или просто някакъв машинен език. Ако става дума за хардуера като платформа, то знаем, че на едно и също РС можем да се инсталираме една или друга операционна система (Linux или Windows) и тя да работи. Често обаче операционните системи се проектират така, че да пасват на точно определена марка хардуер. Така взети заедно, те от своя страна представляват също платформа, улесняваща работата на точно определени програми и правеща невъзможна работата на други. Дотук става ясно, че под платформа най-често се разбира набор от определени продукти, независимо дали хард или софт, но опаковани и предлагани на пазара от конкретен производител. Единствената цел на производителите в такъв случай няма да е нито качеството, нито съвместимостта на стандартите, а тъкмо обратно – доминация на пазара чрез контрол над тези стандарти. Например доминацията на Microsoft доведе до налагането на браузъра InternetExplorer. Netscape се опита да добие надмощие по същата схема, но се провали. За Netscape  изразът „web като платформа“ означаваше налагане на един продукт,  web-браузър например, а стратегията – ползване на пазарното надмощие за лансиране на скъпоструващи сървърни продукти, съвместими единствено с него. Затова пък  стратегията на

 

Google, новопоявилият се конкурент, бе съвършено различна и тъкмо тя спечели. Google започва да съществува като web приложение, което никога не е имало собственик, не е било пакетирано и продавано, а просто се е доставяло като услуга. Google не разчита на уловки, а на непрестанното си усъвършенстване, не налага никаква нужда от специално „портване“* към други платформи, а позволява да бъде ползвано на всеки компютър, като при това се оказва съвместим дори с програмки собствено производство, които никой друг освен нас не е виждал. Това на което разчита Google за разлика от своите конкуренти е компетентност от съвсем друг тип – компетентност при работа с бази данни. Google не е просто колекция от инструменти, а база данни свързана с тези инструменти. Без данни тези инструменти са безполезни, както без инструментите данните са неизползваеми. Тоест, успехът на Google идва от това, че успява да впрегне в матрицата си ресурси, в това число и съвсем отдалечени и незначителни, съставляващи обаче огромната маса web-съдържание.

Значи печелим! Никой вече не можеда ни изнудва, да ползваме точно неговия програмен продукт – програмните продукти са вече дислоцирани в мрежата под формата на услуги; старият, крайно досаден начин за рекламиране посредством грозни ярки банери, дразнещи pop-ups** и спам, стремително губи позиции за сметка на дискретната контекстна реклама, появяваща се ненатрапливо в поленцата на пощенските ни кутии и сайтовете, които разглеждаме в гугъл. Грубия, спъващ прогреса модел за доминация на пазара чрез контрол върху стандартите вече го няма, а копирайтът  поотпуска хватката. Самият О, Райли обаче реагира с негодувание (http://www.boingboing.net/2006/05/26/can_anyone_own_web_2.html) всеки път, когато някой използва изобретеният от него термин без изричното му съгласие, но това е друг въпрос. Това е, както сам той казва, предпазна мярка против злоупотреби и изопачавания на понятието web 2.0.

Следва принцип втори: впрягане на колективната интелигентност.

 

*porting – адаптиране на софтуера така, че да бъде използваем в среда за която не е бил създаден.

 

**рop-up ads или popups – форма за онлайн реклама под формата на прозорци, които се отварят в браузъра, целяща увеличаване на трафика и прихващане на имейл-адреси,

 

 

 

 

 

Мрежа второ поколение

В текста от миналия брой стана дума за актуалния термин Web .2. Реших да проверя колко от десетките хиляди ресурси в мрежата засягащи темата са на български, но показаният от Google резултат бе отчайващ! Така или иначе, преди да се впусна отново в наблюдения над web 0.2, редно е да припомня набързо web 0.1 и по-точно комерсиализирането на този иначе  некомерсиален инструмент – браузъра, Нетскейп -, изобретен в сърцето на Европа през 1990 за улеснение на учения свят.
Самата култура на мрежата възниква десетилетие преди самата web. Това се случва покрай един от първите протоколи за публично общуване – Usenet* и се развива благодарение на опита, натрупан през годините самоорганизация на мрежовото общество. Дериватите на тази култура повечето от нас вече познават под една или друга форма. Както може да се очаква, около нея вегетират и куп мъртви души на правителствени грантове, бълнуващи неспир за киберкултурата на бъдещето (това в Европа поражда т. нар. „net art“), а комерсът пък, в желанието си да я експлоатира, измисля чудеса като Electronic Frontier Foundation (виж по-долу), списанието „Wired“ , а също и загадъчния израз „Information Superhighway Информационни магистрали“, станал популярен в Америка по време на администрацията на Клинтън и Гор, след като феноменът на киберпънка бива внесен от Европа.
Но как точно комерсът се сдобива с власт над мрежата? Това е дълъг и бавен процес, но началото му е поставено с обнародване на някои документи.
През 1994, в годината на “републиканската революция”, научния фантаст с крайно дясна ориентация и говорител на Американския Конгрес, Нют Гингрич, одобрява програмата „Magna Cart или Chart, Харта? for the Digital Age“, пропагандираща радикално-монетаристската идеология и написана от корпоративните драскачи на Wired и EFF, Алвин Тофлър, Естер Дайсън, съветника на Рейгън по научните въпроси Джордж Кейуърт и още някои други. Друг документ, касаещ същата „култура“ и цитираш щедро тази същата Магна Карта, е появилата се през 1995 „КАЛИФОРНИЙСКА ИДЕОЛОГИЯ“. Нейни автори са англичаните Ричард Барбрук и Анди Камерън, а е публикувана, разбира се, във Wired. Всичкото това баене няма отношение нито към „кибера“, нито към „културата“, но пък рекламното изображение на модни младежи със скъпи компютри лансира представа, че тъкмо топ-менажерите, деятелите на рекламата, адвокатите и хай-тек занаятчиите са бъдещите стопани на киберпространството.

В това време, независимо от рекламите, киберпънкът все пак се развива и поражда своя субкултура, въртяща се около идеята за „крипто-анархия“, а в манифеста й, написан в края на 1980-те от един от основателите на шифропънка Тимъти Мей се казва, че добрата криптография може революционно да измени обществото посредством преминаване на всички икономически операции през Интернет, като това ще попречи на държавата да има контрол над тях и да взима налози. Новото общество ще е основано на абсолютната свобода, творчеството и доверието, а не на принудата.

Опошляването на тази философия става след влизането в играта на технически неграмотните, но затова пък амбициозни кибер-либертарианци, готови срещу парите на Гингрич да рекламират Мечтата (която в техния вариант е чисто и просто отмяна на държавната регулация на икономиката в мрежата), а най-одиозния епизод от тази история почва с намесата на „големите момчета“ от Global Business Network – един от онези полу-закрити клубове, управляващи западния корпоративен бизнес, групиран около частната компютърна мрежа Well. Аборигените от Юзнет безпощадно се присмиват на кибер-обществеността в Well заради техническата й неграмотност и претенциозността й, но повече от очевидно е, че киберпространството е на път да се сдобие с нов стопанин.

Пропагандистският орган на GBN е списание Wired (http://www.wired.com/), а лобистската му машина – Electronic Frontier Foundation (http://www.eff.org/) – псевдо-правозащитен център, възглавяван от топ-мениджъри на мулти-национални компютърни корпорации и кибер-либертария Джон Пери Барлоу, известен повече като текстописеца на групата Gratefull Dead.

Да, тъкмо от страниците на Wired и благодарение на пропагандистите на GBN/EFF започва да се надува балонът с лъжите за незабавния рацвет на цифровата икономика чрез посредничеството на нерегулируемия пазарен капитализъм, за да се стигне през 2001 до спукването на dot-com балона и колапса на web 0.1.

Тъкмо от тези среди бива възприета и проприетарната философия на затворения код с цел превръщането на програмните продукти в стоки за широко потребление. Но заедно с това се появява и съпротивата, под формата на движение за отворен код, довело в крайна сметка до чиста проба технологична революция и парадигмата web 0.2.

Както се казва: продължението следва!