Напред към Паноптикона на Бентъм!

Отворенстта е органично присъща на мрежата. Дори да си служим със собственически продукти като Netscape Navigator или Internet Explorer, ползването на мрежата е възможно благодарение на същите тези open source инструменти или отворени протоколи с които Тим Бърнърс-Лий е разработвал инфраструктурата й през 80-те. В момента повече от половината достъпни сайтове ползват Apache сървъра, който е open source; по-голямата част от web-базираното динамично съдържание е генериран на open source езици като Perl, Python, Tcl. Отвореният код е вездесъщ и в неговите достойнства вече никой не се съмнява. Големите търговски портали, публични сървиси и дори сайтовете на много държавни администрации са немислими без него, ето защо видя ли някой позакъснял, но ожесточен местен привърженик на движението да дава воля на своя операционносистемен расизъм, не пропускам да му задам следните въпроси: смяната на Windows с Linux сама по себе си прави ли невъзможен монополизма в мрежата? Гарантира ли например свободният софтуер и свободен достъп до базите данни върху които са изградени динамичните SQL сайтове, дошли на мястото на статичните HTML? В смисъл, не е ли възможен монопол тъкмо над данните и не е ли тази възможност достатъчен източник на тревоги? Кой може да си позволи скъп източник на данни, да си изстреля собствен сателит например? А кой се явява собственик на данните, генерирани от ползувателите на някои тукашни публични сървиси?

Тези въпроси трябва да бъдат задавани и това не бива да се възприема като заяждане и саботаж на градивни (според инициаторите им) начинания, а като напомняне, че целта на движението за отворен код не е да победи Майкрософт в собствената му пазарна игра, а изобщо да смени играта – нещо, което разкрива не само нови възможности, но и дава нови, непознати до скоро поводи за тревога. Защото е наистина така: дори един лаик като мен знае, че йерархията, архитектурата на един SQL* сайт не позволява двустранен достъп до базите си с данни. Защото чрез софтуера превърнат от стока във web-базирана услуга пазарът вече не може да бъде манипулиран, но изкушението остава. Още повече, че въпросът със собствеността и контрола над данните очевидно не стои така просто. Защото работеща програма може да бъде написана от всеки, дори от дете, но източник на съдържание не може да си позволи всеки. Колкото до контрола, при данните той не само е възможен, но е и необходим, особено ако става дума за скъпи данни или такива, чието ползване с цел печалба е подсъдно. Контрол над данните означава и контрол над пазара и това определено не е ситуацията към която сме се стремили, но пък от друга страна какво би я предотвратило?

 

Погледнете копирайтната бележка в долния десен ъгъл на всяка карта която ви показва примерно сайтът MapQuest (http://www.mapquest.com/), доминирал доскоро в областта на картографията. Ще видите че всичките са собственост на NavTeq, TeleAtlas или на новите услуги предоставящи изображения от космоса. Тези компании са инвестирали по повече от половин милиард в закупуването на сателити. А NavTeq дори си позволяват откровено да имитират рекламното лого на Intel Inside с което правят сравнението си с хардуерния монополист Intel просто неизбежно.

 

Интересното е и че maps.yahoo.com и maps.google.com, които са open source, ползват същите източници. Те обаче са на пазара единствено благодарение на своята огромна компетентност в областта на събиране, агрегиране и лицензиране на данни. Представете си, че и MapQuest бяха позволили на своите потребители да коментират и да бъдат полезни, както например прави Google със своя специфичен „лека категория“ модел на програмиране, позволяващ му да се обогатява непрекъснато от малки разработки на самите потребители – интересни услуги и mashups, позволяващи базите данни на Google да комуникират с базите данни на други сайтове. Например Googlemaps си комуникира със сайтове поддържащи бази данни с имоти за продан и даване под наем. А Google направи опит да обхване и телефонната система като ползва номерата на клетъчните телефони за идентификатори на gmail-сметките. Amazon пък, който за разлика от Barnesandnoble, освен, че позволява на ползувателите си да пишат ревюта за продуктите, да ги дискутират и оценят, поддържа собствен идентифайър наречен ASIN (Amazon Standard Identification Number), който си кореспондира с оригиналния ISBN регистър, традиционно предоставян от R.R. Bowker.

 

Очевидно, все по-голямо изкушение представлява налагането на пазара с някакъв клас данни: за самоличност, за местоположение, календарни данни за публични събития, продуктни идентификатори, имена на домейни. Ето защо е редно да не се забравя, че когато става дума за скъпо струващи данни с един единствен източник, игри в стила на Intel Inside съвсем не са изключени. А в другия случай, когато компанията печели от агрегиране на юзърите и превръщането в системни  услуги на създаденото от тях съдържание, нещо и някой трябва да им гарантира ако не друго, то поне подобаващо признание. Защото какво би попречило на една система да е най-репресивна тъкмо към най-допринеслите за преуспяването и бъдещето й (и съответно имащи какво да губят) членове? Стои въпросът и за неприкосновеността на личните данни и собствеността на собствениците им над тях. Или както лаконично и изчерпателно Тим О’Райли очертава перспективите: „така както собственическото програмиране е довело до движението за свободен софтуер, така собственическите бази данни ще доведат до движение за свободен достъп до данните“.

 

*SQL – съкращение от Structured Query Language — най-разпространеният компютърен език, позволяващ създаване, обновяване и заличаване на данни от една система за управление на база данни.

Втори принцип на web 2.0 – впрягане на колективната интелигентност

Вече е ставало дума за това: интернет е замислен именно като инструмент за улесняване на човешката интелигентност. Знаем, че всяка работа по научен проблем и изобщо всяка творческа работа, започва със задължително ровене в алманаси и периодики и проучване дали някой вече не е работил по същото. Интернет наистина е незаменим за хората от интелектуалния авангард. Върнем ли се на статията на о райли за web 2.0 обаче, се уверяваме, че приоритетите на интернет отдавна вече са други – да носи печалби. Човешката интелигентност от главно действащо лице е сведена просто до фактор, който трябва да бъде експлоатиран в битката за оцеляване. Чие оцеляване? На компаниите-гиганти, разбира се.
Как точно става това? По какъв точно механизъм човешкият интелект започва да служи на машинния? В основата на всичко лежи структурата на web и един феномен, който тази структура обуславя, а именно: когато се добавя ново съдържание в мрежата, то бива откривано и посочвано с хипервръзки в други сайтове и това се случва многократно. Колкото по-интензивно се препраща в дадена посока, толкова по-здрава и добре работеща е „синапсната връзка“ в колективния мозък на web и толкова по-откриваем е ресурсът. Случващото се в машинна среда имитира точно това, което се случва и в човешкия мозък и по-точно механизма по който се случва т.нар. асоциативно мислене. Примери за успешното използване на този феномен:
– пробивът на Google като търсачка идва именно с PageRank, метод за ползване на линковата структура на мрежата вместо характеристиките на страниците.
– търговският портал eBay расте органически свързан с активността на потребителите си, в отговор на тяхните търсения. И изцяло в контекста в който се случват тези търсения.
– Amazon продава същите неща както и Barnesandnoble.com и получават същото описание напродуктите, мостри от обложките и съдържанието на продукта, както редакторски content oт продавачите, но както се казва, докато Amazon прави наука от въвличането на потребителите си в така нареченото „flow“ около продуктите,  Barnesandnoble.com търсенето като че ли разчита на спонсорираните резултати.
– Wikipedia дошла на мястото на britanica online, е енциклопедия, списвана от потребителите си. Доста се спори за легитимността й като източник, а и наличието на цензура н е за пренебрегване. Истината обаче е тази, че не излиза от top 100 в мрежата.

Всичко това е прекрасно. Няма нищо по-хубаво от това, желани неща да бъдат вмъкнати в някаква „система на предметите“ и направени бързо и лесно откриваеми. Но! Без да съм непременно най-неатрактивния и некомуникативен представител на човешкия вид, започвам все повече да се чувствам като изгнаник вмрежата. Направо изчезващ вид! Мрежата, впрягаща моя ум, с цел да задоволи по-добре нуждите му, май по-скоро го ощетява, защото към днешна дата му предлага чрез Amazon: Harry Potter and the Deathly Hallows (Book 7), Harry Potter and the Deathly Hallows (Book 7) (Deluxe Edition); Train Your Mind, Change Your Brain. Но нека да не е Amazon. Нека е някой български портал, store.bg например? Там положението с „най-популярното“ е такова:
Преслава – Интрига; Ивана – Празник всеки ден; Folk Collection; Mature Gang Bang; Барби Принцесата и бедното момиче; Десислава – Сладки сънища; Exxxtraordinary Eurobabes 3; Planeta Hit Mix 4 – Mixed by DJ Jivko mix; Fassinating 1; Преобразете тялото си за 6 дни.

Говорим ли за впрягане на колективната интелигентност, разбира се трябва да споменем и блоговете – този може би най-прехвален атрибут на web 2.0. Без да се отклонявам сега в посока към тяхното humanreadable* съдържание, ще изтъкна отново машинната страна на нещата. „Динамичните“ (подплатените с база данни) лични страници, изместили напоследък статичните html сайтове са динамични не само поради всекидневното добавяне на ново съдържание в тях и възможността за обратна връзка, но и заради линковете (отново линковете), които са уникални и перманентни за всяка отделна въведена в базата данни порция текст и „нечупещи“ се за разлика от старите html-линкове. Невъзможно е да ви излезе съобщението error 404 за ресурс, попадналведнъж вбазата данни. Това са така наречените permalinks. Именно тяхната перманентност и уникалност позволяват потоците текст на блоговете да бъдат направлявани и посредством инструменти като RSS** така да бъдат омрежени, че в крайна сметка блогпорталите да се превърнат в нещо като гигантски усилвател на общественото мнение и среда в която могат да се разгърнат мащабни дискусии. Дали това се случва и доколко се случва немодерирано, е отделен въпрос.

Human-readable* се нарича запис, който е четим от хора. Един ISBN бар-код например представлява машинно четим запис, но съдържа и информация четима от хора.

RSS** е съкращенние от Really Simple Syndication. Това е семейство формати ползвани при сайтове с непрекъснато добавящо се съдържание, например новинарски блогове и представлява нещо като „абонамент“ за новостите, позволявайки им да се изливат в мига на своята публикация в лентата на нашия собствен блог.

 

 

 

Web като платформа

В статията „Какво е web 2.0 – дизайн и бизнес модели за следващото поколение софтуер“ (http://oreillynet.com/lpt/a/6228) на изобретателя на термина web 2.0 Тим О,Райли, четем, че спукването на dot-com балона през 2001 не само не доказва несъстоятелността на мрежата като място за правене на пари, а тъкмо напротив – явява се признак за наличие на технологична революция, което ще рече, че мрежата сега е по-интересна от всякога, а начините за правене на пари в нея – повече и по-вълнуващи. Четейки О, Райли, оставаме с впечатлението, че именно правенето на пари е целта на революцията, а не освобождаване на мрежата от властта на парите изобщо и оставаме с усещането за нов балон. Остава и недоумението, как точно ще се правят пари след като понятието „производство“ май е поизгубило значението си в мрежата, а „собственикът“ е все по-неясен. Смяната на парадигми обаче, винаги внася смут и ни кара да се питаме как това ще ни засегне? Измежду губещите ли сме или измежду печелившите? За да разберем това, налага се да проумеем какво все пак О,Райли влага в термина web 2.0. Както много други модни меми, така и web 2.0 не е нещо ясно дефинирано, а е по-скоро набор от принципи. В случая – технологични. Ето например първият принцип:

Web като платформа.

Какво изобщо значи платформа в областта на компютрите? Това е архитектурата, рамката, структурата позволяваща на компютърните програми да се задействат и да вършат своята работа. Ролята на опорна рамка може да играе както самият хардуер, така и операционната система инсталирана на него или просто някакъв машинен език. Ако става дума за хардуера като платформа, то знаем, че на едно и също РС можем да се инсталираме една или друга операционна система (Linux или Windows) и тя да работи. Често обаче операционните системи се проектират така, че да пасват на точно определена марка хардуер. Така взети заедно, те от своя страна представляват също платформа, улесняваща работата на точно определени програми и правеща невъзможна работата на други. Дотук става ясно, че под платформа най-често се разбира набор от определени продукти, независимо дали хард или софт, но опаковани и предлагани на пазара от конкретен производител. Единствената цел на производителите в такъв случай няма да е нито качеството, нито съвместимостта на стандартите, а тъкмо обратно – доминация на пазара чрез контрол над тези стандарти. Например доминацията на Microsoft доведе до налагането на браузъра InternetExplorer. Netscape се опита да добие надмощие по същата схема, но се провали. За Netscape  изразът „web като платформа“ означаваше налагане на един продукт,  web-браузър например, а стратегията – ползване на пазарното надмощие за лансиране на скъпоструващи сървърни продукти, съвместими единствено с него. Затова пък  стратегията на

 

Google, новопоявилият се конкурент, бе съвършено различна и тъкмо тя спечели. Google започва да съществува като web приложение, което никога не е имало собственик, не е било пакетирано и продавано, а просто се е доставяло като услуга. Google не разчита на уловки, а на непрестанното си усъвършенстване, не налага никаква нужда от специално „портване“* към други платформи, а позволява да бъде ползвано на всеки компютър, като при това се оказва съвместим дори с програмки собствено производство, които никой друг освен нас не е виждал. Това на което разчита Google за разлика от своите конкуренти е компетентност от съвсем друг тип – компетентност при работа с бази данни. Google не е просто колекция от инструменти, а база данни свързана с тези инструменти. Без данни тези инструменти са безполезни, както без инструментите данните са неизползваеми. Тоест, успехът на Google идва от това, че успява да впрегне в матрицата си ресурси, в това число и съвсем отдалечени и незначителни, съставляващи обаче огромната маса web-съдържание.

Значи печелим! Никой вече не можеда ни изнудва, да ползваме точно неговия програмен продукт – програмните продукти са вече дислоцирани в мрежата под формата на услуги; старият, крайно досаден начин за рекламиране посредством грозни ярки банери, дразнещи pop-ups** и спам, стремително губи позиции за сметка на дискретната контекстна реклама, появяваща се ненатрапливо в поленцата на пощенските ни кутии и сайтовете, които разглеждаме в гугъл. Грубия, спъващ прогреса модел за доминация на пазара чрез контрол върху стандартите вече го няма, а копирайтът  поотпуска хватката. Самият О, Райли обаче реагира с негодувание (http://www.boingboing.net/2006/05/26/can_anyone_own_web_2.html) всеки път, когато някой използва изобретеният от него термин без изричното му съгласие, но това е друг въпрос. Това е, както сам той казва, предпазна мярка против злоупотреби и изопачавания на понятието web 2.0.

Следва принцип втори: впрягане на колективната интелигентност.

 

*porting – адаптиране на софтуера така, че да бъде използваем в среда за която не е бил създаден.

 

**рop-up ads или popups – форма за онлайн реклама под формата на прозорци, които се отварят в браузъра, целяща увеличаване на трафика и прихващане на имейл-адреси,

 

 

 

 

 

Мрежа второ поколение

В текста от миналия брой стана дума за актуалния термин Web .2. Реших да проверя колко от десетките хиляди ресурси в мрежата засягащи темата са на български, но показаният от Google резултат бе отчайващ! Така или иначе, преди да се впусна отново в наблюдения над web 0.2, редно е да припомня набързо web 0.1 и по-точно комерсиализирането на този иначе  некомерсиален инструмент – браузъра, Нетскейп -, изобретен в сърцето на Европа през 1990 за улеснение на учения свят.
Самата култура на мрежата възниква десетилетие преди самата web. Това се случва покрай един от първите протоколи за публично общуване – Usenet* и се развива благодарение на опита, натрупан през годините самоорганизация на мрежовото общество. Дериватите на тази култура повечето от нас вече познават под една или друга форма. Както може да се очаква, около нея вегетират и куп мъртви души на правителствени грантове, бълнуващи неспир за киберкултурата на бъдещето (това в Европа поражда т. нар. „net art“), а комерсът пък, в желанието си да я експлоатира, измисля чудеса като Electronic Frontier Foundation (виж по-долу), списанието „Wired“ , а също и загадъчния израз „Information Superhighway Информационни магистрали“, станал популярен в Америка по време на администрацията на Клинтън и Гор, след като феноменът на киберпънка бива внесен от Европа.
Но как точно комерсът се сдобива с власт над мрежата? Това е дълъг и бавен процес, но началото му е поставено с обнародване на някои документи.
През 1994, в годината на “републиканската революция”, научния фантаст с крайно дясна ориентация и говорител на Американския Конгрес, Нют Гингрич, одобрява програмата „Magna Cart или Chart, Харта? for the Digital Age“, пропагандираща радикално-монетаристската идеология и написана от корпоративните драскачи на Wired и EFF, Алвин Тофлър, Естер Дайсън, съветника на Рейгън по научните въпроси Джордж Кейуърт и още някои други. Друг документ, касаещ същата „култура“ и цитираш щедро тази същата Магна Карта, е появилата се през 1995 „КАЛИФОРНИЙСКА ИДЕОЛОГИЯ“. Нейни автори са англичаните Ричард Барбрук и Анди Камерън, а е публикувана, разбира се, във Wired. Всичкото това баене няма отношение нито към „кибера“, нито към „културата“, но пък рекламното изображение на модни младежи със скъпи компютри лансира представа, че тъкмо топ-менажерите, деятелите на рекламата, адвокатите и хай-тек занаятчиите са бъдещите стопани на киберпространството.

В това време, независимо от рекламите, киберпънкът все пак се развива и поражда своя субкултура, въртяща се около идеята за „крипто-анархия“, а в манифеста й, написан в края на 1980-те от един от основателите на шифропънка Тимъти Мей се казва, че добрата криптография може революционно да измени обществото посредством преминаване на всички икономически операции през Интернет, като това ще попречи на държавата да има контрол над тях и да взима налози. Новото общество ще е основано на абсолютната свобода, творчеството и доверието, а не на принудата.

Опошляването на тази философия става след влизането в играта на технически неграмотните, но затова пък амбициозни кибер-либертарианци, готови срещу парите на Гингрич да рекламират Мечтата (която в техния вариант е чисто и просто отмяна на държавната регулация на икономиката в мрежата), а най-одиозния епизод от тази история почва с намесата на „големите момчета“ от Global Business Network – един от онези полу-закрити клубове, управляващи западния корпоративен бизнес, групиран около частната компютърна мрежа Well. Аборигените от Юзнет безпощадно се присмиват на кибер-обществеността в Well заради техническата й неграмотност и претенциозността й, но повече от очевидно е, че киберпространството е на път да се сдобие с нов стопанин.

Пропагандистският орган на GBN е списание Wired (http://www.wired.com/), а лобистската му машина – Electronic Frontier Foundation (http://www.eff.org/) – псевдо-правозащитен център, възглавяван от топ-мениджъри на мулти-национални компютърни корпорации и кибер-либертария Джон Пери Барлоу, известен повече като текстописеца на групата Gratefull Dead.

Да, тъкмо от страниците на Wired и благодарение на пропагандистите на GBN/EFF започва да се надува балонът с лъжите за незабавния рацвет на цифровата икономика чрез посредничеството на нерегулируемия пазарен капитализъм, за да се стигне през 2001 до спукването на dot-com балона и колапса на web 0.1.

Тъкмо от тези среди бива възприета и проприетарната философия на затворения код с цел превръщането на програмните продукти в стоки за широко потребление. Но заедно с това се появява и съпротивата, под формата на движение за отворен код, довело в крайна сметка до чиста проба технологична революция и парадигмата web 0.2.

Както се казва: продължението следва!

Ти си личност на Годината

В случай че някой не е в течение: миналия месец списание „Time“ излъчи поредната „личност на годината“. Този път това бяха всички потребители на Интернет. Ако цитирам написаната от Лев Гросман cover-story, то е защото „те, (потребителите) сграбчиха юздите на глобалните медии; създадоха и оформиха дигиталната демокрация; работиха безплатно и победиха професионалистите в тяхната собствена игра…“(http://www.time.com/time/magazine/article/0,9171,1569514,00.html?aid=434&from=o&to=http%3A//www.time.com/time/magazine/article/0%2C9171%2C1569514%2C00.html )

И най-вече защото не всеки може да каже: „довечера няма да гледам „Lost“. Довечера ще включа компютъра и ще снимам клип за моята игуана. Или ще миксирам 50 Cent’s с Queen. Или ще поразсъждавам в блога си за състоянито на света, нацията и качеството на бифтека в бистрото на нашата улица.“

Кой, кажете, има това време, тази енергия и тази страст да твори? Самотните гении? Някой нов Айнщайн? Не, това не е мрежата на Тим Бърнърс-Лий, създадена през 1991 за да улеснява обмена между великите мозъци по света. Сега това е Твоята мрежа, Нашата мрежа, Мрежата На Всички Нас – web 2.0 както я наричат други едни мозъци, локализирали се в Силициевата Долина.
Е добре! Старата медия, свикнала да побива знамената където си ще и да упражнява власт както намери за добре, показва отношение към новата медия, а новата медия съответно реагира. Как реагира? Ето как: ( http://www.msnbc.msn.com/id/16371425/ ):
„Аз? Личност на годината? Не, благодаря. Благодаря ти, „Time“, че ме превъзнасяш, че ме надценяваш и ме ползваш, за да ми продаваш после собствения ми образ обратно. Мерси, че ми правиш психопрофил, че ме четкаш, но пък забравяш да ми платиш. Веднага щом видя лика си изложен в будката за вестници, аз ще си купя един „Time“ , обещавам.“

Всичките тези вълнения ме провокират да проверя как стоят нещата в българоезичната част на web. На сайта на BTV ( http://btv.bg/news/?magic=good&good_id=111 ) в  „Добрата новина“ чета:  … специалистите вече говорят за www-2 – мрежата на свободното творчество, свободната изява и на свободното общуване. Това е възможност да се изгради нов начин на интернационално разбирателство, не между политици, не между велики личности, а между гражданин и гражданин, между човек и човек. Преписано е от Гросман, ясно, но защо www-2? Да не би да се има предвид все пак web 0.2 – лансирания от О,Райли мем*  който освен модна дума е и нещо, натоварено с конкретен смисъл, технологичен преди всичко, пък и маркетингов и не касаещ чак толкова процъфтяването на междучовешките отношения? Разбира се, момичешките клипчета са за предпочитане пред речите на Буш. Може би дори и пред тези на Чомски и Пинтър. Може пък ако престанем да говорим за войната и да разбираме защо тя се случва, тя ще престане и да се случва? Но нека продължа web-разходката си със сайта на Стандарт: (http://www.standartnews.com/bg/article.php?d=2006-12-18&article=172008🙂
„На фона на мрачни събития през годината – все по-големите кръвопролития в Ирак, войната между Израел и Ливан, ядрения опит на Северна Корея и стремежите на Иран към атомна бомба, „Тайм“ предлага да се погледне на света през друга призма. И в нея да не се търси конфликтът или великият човек, а да се концентрира върху общности и сътрудничество, невиждано по вид и размери досега.“
Отново Гросман! А на Великия човек, който и да е той, явно всички са му вдигнали мерника! Един поглед на big.bg:( http://www.big.bg/modules/news/article.php?storyid=38925 )
Там за разнообразие преписват не от Гросман, а от Википедия – припомняйки,  че сред най-скандалните носители на званието са аятолах Хомейни, през 1979 г. и Хитлер, през 1938 година. (Забележете – Хитлер!). Защото „Time“ избират за личност на годината не най-добрите, а най-повлиялите, за добро или лошо“.
В Дневник (http://dnevnik.bg/show/?storyid=300660 ) не казват нищо ново и различно. Там са интересни коментарите макар и само три на брой. Първата реакция е на възмущение от интелектуалното издребняване на „Time“, а другите два коментара пък коментират не по-малко възмутено първия, обвинявайки автора му във … възраст над 40-те. Да, незнайно защо, но двадесет и няколко-тридесет годишните българоезични ползуватели на Интернет считат четиредесет годишните за сто процента неадекватни! Във всяко едно отношение. Но ето че стигнах и до реакциите на набедения от „Time“ за личност на годината обикновен потребител. Няколко минути плуване в стил crawl из българоезичните електронни дневници ме оставят с впечатлението, че местният потребител на blogspot, YouTube, Flikr и MySpace ** е в много по-голяма степен въодушевен от избора на „Time“ отколкото примерно американският, но това вероятно е хиперкомпенсация заради чувството на малоценност и откъсатост от света и легитимираща нашенеца в собствените му очи като гражданин на света. Разбира се, има и ненаивни български блогъри, които реагират на новината подобаващо и дават в дневниците си препратки към poll-a на „Time“, от където става видно, че Уго Чавес е фаворит за личност на годината с цели 35%, а Ахмадинеджад го следва с 21%. Нима „Time“ погазва волята на читателите си? Същите тези, на които се подмазва, провъзгласявайки ги за личност на годината? В името на какво? В името на политкоректнстта и дигиталната демокрация навярно.

* мем – (meme) – термин, лансиран на свой ред от Ричард Докинз през 1976 в книгата му Себичният ген. Мемът представлява единица културна информация по начина по който генът е носител на наследствеността;
** blogspot, YouTube, Flikr и MySpace – услуги от най-ново поколение. blogspot е блогпортал; YouTube – сайт за обмен на видеоматериали, Flikr – на фотографии, а MySpace е мрежа за социални контакти.

 

Левиатан в кълбо от мрежи

Тази есен темата за електронното правителство отново беше актуална. Веднага щом на 21 септември излезе новината, че Министерството на Държавната Администрация и Административната Реформа е подписало с Хюлет Пакард договор за изграждането му, реших да поразровя българскоезичния web и да открия поне един текст или дискусия, дори съвсем неформална, или даже не дискусия, а единично мнение, макар и анонимно, некомпетентно, все едно какво за това, как евентуално би се отразило на обществото ни едно такова хибридизиране на технологиите с управлението. Сложен въпрос! В какъв аспект да си представяме отговора му? Под какъв ъгъл да гледаме, за да съзрем връзките? За някакъв нов вид услуги ли става въпрос, чиято наземност би следвало да ни накара да изискваме от технологиите справедливото им разпределение? За някаква огромна сделка ли, над чиято почтеност трябва да се замислим? Или трябва да мислим в съвсем друг мащаб, като за нещо далеч по-тотално и универсално от една мрежа за дистрибуция?

Но нека разгледам google-находките си, или поне част от тях, тъй като откритите ресурси са над 57,500! Повечето от тях наистина оставят човек с представата, че е-правителството, това са съвкупност от услуги за потребителите (доскоро граждани), електронен подпис и статистика. От пилотния портал – link – човек дори би могъл да научи кои ще са услугите, близо 20 на брой, в 3 сфери:

Обществени услуги за гражданите – данъчни декларации, търсене на работа, социални осигуровки, лични документи, регистрации на МПС, разрешителни за строителство и така нататък, та до библиотечни и медицински услуги.

Обществени услуги за бизнеса – социални осигуровки, корпоративни данъци, ДДС, регистрация на нова фирма, изпращане на статистически данни, митнически декларации, обществени поръчки.

Важни услуги от тип G2G (Government-to-Government) – електронна поддръжка на срещите на министерски съвет, електронно планиране и следене на изпълнението на държавния бюджет, в т.ч. и на двустранна комуникация с бюджетните организации; поддръжка на комуникациите между централната администрация и местните власти; информационния обмен между министерствата и подопечните им бюджетни организации; обща база от данни и знания и виртуално общо работно пространство за цялата публична администрация.

Останалата част от находките ми са старите, несекващите с години спорове по IT форумите, въртящи се главно около това, коя фирма ще подпише контракта? С Майкрософт ли ще го подпише? Ама има ли лобизъм? Компетентни ли са ЦАПК Прогрес? Саботьори ли са БАИТ? Откривам старите бури от възмущения относно реакционността (от технологична гледна точка), неизгодността (от финансова) на един договор с Майкрософт – и задължителната некомпетентност на спечелилите субсидии фирми. Не намирам обаче и дума за това как, макар и широка и добре развита, една евентуална мрежа за дистрибуция на обществени услуги би си останала просто мрежа, локална и приземена във всичките си точки… Или нека цитирам статистика Ален Дерозие: „самият ръст на една тотализираща Държава се дължи на мрежи за статистика, отчети, проучвания – но това не се вписва във фантастичната топография на тоталната държава.“ Тоест съвкупността от линии, свързващи точките на нашата мрежа, никога няма да се превърне /влее в непрекъснатостта на времето и пространството, в което живеем и в което се случва нашето общуване, тоест нашата мрежа ще остане чужда на това, което ни превръща от потребители в Общество.

Впрочем, композирането на политическата мощ с техническата не е новост. Пример за това ни е оставил още Плутарх, описвайки как Архимед демонстрира пред царя на Сиракуза, Херон, доказателство на твърдението си, че при наличието на опорна точка би могъл да повдигне огромна тежест. Да, Архимед с помощта на своя скрипец преобръща не само съотношенията между механичните сили, но и съотношенията в политическите сили – Херон го наема да строи обсадни машини. Без помощта на науката суверенът би бил принуден да се справя сам със социални сили многократно превъзхождащи го, но с нейна помощ придобива страховита власт. Нима нещо се е променило?

Всъщност, нещо се е променило: Плутарх не забравя да напомни божествената природа на Архимедовия интелект, възвишеността на човешкия ума изобщо, надхвърлящ всяка профанност и приложимост на откритията му в политиката и дори в занаятите.

Променило се е това, че сме престанали да се уповаваме на интелекта и на възвишеността на ума си. А се налага, ако не искаме предварително да проиграем оцеляването си сред машините, които сами създаваме.

Скрит маркетинг

Когато вашите познати споделят с вас впечатленията си от някоя книга, филм, нова марка телефон или транспортна услуга, това не е реклама, това е обмен на мнения. Когато този обмен се случва не във физическото пространство, а в някой многолюден електронен форум, блог-портал или e-zine (електронно списание), той отново минава за искрен и вие сте склонни да му вярвате. Вие по някакви причини силно вярвате в необятността на мрежата и в това, че тя не търпи фалш и не е възможно нещо там да ви принуди да действате по чуждо внушение. В действителност внушението е намерило своята идеална среда тъкмо в мрежата и тъкмо там то се предлага като най-редовна платена услуга. Внушаването на идеи е интересна дейност! Тя е ефективна – защото целевата аудитория не счита обменените на ухо идеи за реклама, а за нещо достоверно и следователно ценно; оперативна – защото в течение на няколко часа една добре подхвърлена идея или слух, може буквално да удави нета; оценяема – защото резултатите от разпространяването на слухове се оказват учудващо податливи на количествена оценка и качествен контрол. Евтина за поръчителя и доходна за изпълнителя, тази дейност представлява добър бизнес и е широко разпространена под името „вирусен“ или още „партизански“, „скрит“, „buzz-маркетинг“.

Някой ще каже сега, че самата аз пускам слухове и ще поиска да докажа твърдението си поне с един пример, а аз няма да мога въпреки множеството примери наоколо,  просто защото не разполагам със строго конфиденциалната информация, която да докаже, че става дума именно за маркетинг. Ето все пак един сайт (http://www.hiddenmarketing.ru/), макар и небългарски, на компания, която открито предлага следните услуги: „настройване на комуникацията между хората за прокарване на нов продукт на пазара“, „повлияване на нечия, вече изградена репутация“, „отговор на негативни публикации в мрежата“, „повишаване на разпознаваемостта на търговска марка“.

По-надолу четем конкретно за начина по който става това: поръчителят предоставя информация за своя продукт и казва какво иска, а служителите планират кампанията и пристъпват към действие. Къде? Във форуми, блог-портали, e-zines, в коментари към статии и материали по лични страници и сайтове. В какъв формат? Под формата на постинги (съобщения), разбира се, и отваряне на теми във форуми и блогове. Заплащането става въз основа на броя постинги, които сътрудникът е направил под един или друг псевдоним. На сайта дори има регистрационен формуляр, в случай че някой пожелае да стане сътрудник: http://www.hiddenmarketing.ru/worker/registration.html
Сред задълженията на кандидат-служителя, (освен неразгласяването на мащаба, естеството и заплащането на труда си) има пункт, поясняващ, че «Скрит маркетинг» не носи отговорност за истинноста на предоставената от поръчителя информация с чието разпространение се нагърбва.

С други думи, представете си, че сте артист и спонтанните реакции на феновете ви в някой форум се смесят с гласовете на платени клакьори! Или представете си, че сте производител и предлагате на пазара продукт на чието качество държите. С вас е свършено! Качествата изчезват, идва ред на количествата; информацията се измества от дезинформацията, рационалното – от ирационалното; натрупването, характерно на капитала се измества от разхищението на мрежата. Тук се изкушавам да перифразирам Скот Лаш („Критика на информацията“ ИК Кота, София, 2004): нещата не се натрупват в мрежи, в мрежи те само се разпространяват; новата икономика все повече се откъсва от натрупването, за да се превърне в циркулация на иманентни нематериалности в един свят без отвъдно, свят без смисъл и съдържание, без същности… Неинтелигентен свят и дезинформиран, но основан на интелигентнтни и информационни технологии.

 

Lorem ipsum

Lorem ipsum dolor sit amet, consectetur adipiscing elit, sed do eiusmod tempor