Един гигантски микро-чип скандал | К. 12.10.2018

На 4 октомври Bloomberg съобщи, че агенти на китайското правителство са успели да пробутат шпионски хардуер в сървърите Super Micro, ползвани от Amazon, Apple и американското правителство и още трийсетина други организации, компрометирайки американската технологична верига за доставки.

Скандалът е гигантски. Компаниите отричат, но акциите на Super Micro се сриват тутакси с 50%; на Apple почти с 2%, а на Amazon с повече от 2%. Мобилизирана е армия адвокати, защото мирише на съдебни дела и искове за измами с ценни книжа. Bloomberg от своя страна мобилизира армия редактори-ветерани, които проверяват всеки детайл в тази история, за да не бъде допусната и най-малката неточност.

Но скандалът има предистория. През 2015 г. Amazon.com Inc. започва внимателно да души около стартъпа Elemental Technologies с намерение да го придобие и така да разшири поточната си видео услуга, известна днес като Amazon Prime Video. Elemental прави софтуер за компресиране на масивни видео файлове и форматирането им за различни устройства. Тази технология бе приложена при транслиране на олимпийските игри онлайн, при общуването с Международната космическа станция, при преноса на снимки с дронове за ЦРУ… Според Bloomberg, договорите на Elemental с националните служби не са основната причина за придобиването, но се вписват добре в правителствените бизнеси на Amazon, като например изключително сигурния облак, който Amazon Web Services (AWS) изгради за ЦРУ. AWS, която контролира и бъдещото придобиване, наема трета компания, която да проучи сигурността на Elemental и по-специално основния продукт: скъпите сървъри, които клиентите инсталират в своите мрежи, за да се справят с видео-компресията. Тези сървъри бяха сглобени за Портландската Elemental от компанията Super Micro Computer Inc., базирана в Сан Хосе – един от най-големите доставчици на сървъри за големи и малки центрове за данни. В края на пролетта на 2015 г. по време на третото поредно тестване на сигурността на сървърите на Elemental е открит микроскопичен чип, вграден в дънните платки, който не е част от оригиналния дизайн. Amazon съобщава за откритието на американските власти и това предизвика тръпка на ужас – сървъри на Elemental има в центровете за данни на Министерството на отбраната, ползва ги ЦРУ в операциите си с дронове, има ги в бордовите мрежи на бойните кораби на военноморските сили. А Elemental е само една от стотиците клиенти на Super Micro. Според запознати, Super Micro са ползвали за подизпълнители заводи в Китай…

Bloomberg пише за почти 30 компании, засегнати от хардуера на Super Micro, сред които голяма банка, правителствени изпълнители и най-ценната компания в света, Apple Inc. Е, Apple вече не е толкова ценна.

Но как все пак стават хардуерните хакове?

Има два начина. Единият се състои от манипулиране на устройства, докато са в транзит от производител до клиент. Този подход бе осветен от Сноудън преди време като любим на шпионските агенции в САЩ.

Другият е чрез инкорпориране на нередностите по време на самия производствен процес. Лидер в това отношение е Китай. А по някои оценки Китай произвежда 75% от мобилните телефони по света и 90% от компютрите. Все пак е трудно да се повярва, защото, за да достигне от Китай до желаното място, продуктът трябва да премине през цялата тази сложна глобална логистична верига. Според Джо Гранд, хардуерния хакер – основател на Grand Idea Studio Inc, тази далекобойност „се третира почти като черна магия“. Но точно това откриват американските следователи: чиповете са вмъкнати по време на производствения процес. Изглежда, че в „Super Мicro“ китайските шпиони са открили идеален канал за атака. Според специалистите, хардуерните хакове са нещо много по-сериозно от софтуерните инциденти, с които светът вече почти е свикнал. Те са и по-трудни за откриване, и по-опустошителни, защото на пръв поглед никаква нередност няма и всичко работи. В такива хакове шпионските агенции с готовност инвестират милиони долари и чакат с години за резултат. Много e трудно да се каже отсега кое е вярно и кое не: наистина ли китайското правителство е успяло да инсталира шпионски чипове в чувствителните американски системи или просто частната Bloomberg е стигнала твърде далеч? Ще чакаме продължението.

 

Мир на земята | W. weekly, 05.10.2018

През 1963 Папа Йоан XXIII, като глава на Католическата църква, този исторически приемник на глобалните амбиции на древния Рим, обнародва енцикликата “Pacem in Terris”, която трябваше да привлече вниманието на световните лидери върху новите световни проблеми, които тогава звучаха накратко ето така: ако не сме готови за световно законодателство, трябва да сме готови за световна война.

Малко по-късно през 1963 (два месеца, преди да бъде убит), американският президент Кенеди също даде израз на отношението си към проблема за световния мир. По време на финалната си реч на Общото събрание на ООН той каза: “Науката за оръжията и войната ни е направила всички преди повече от 18 години (…) една световна и една човешка раса с една обща съдба”.

55 години по-късно, буквално преди дни, в същата тази заседателна зала на Общото събрание на ООН американският президент Тръмп също произнесе реч по проблемите на глобализма. Но тя предизвика смях, злобен при това.

„Ние отхвърляме идеологията на глобализма и прегръщаме доктрината на патриотизма.“ – каза Тръмп в речта си. „По света отговорните нации трябва да се защитават от заплахите за суверенитета си не само от глобалното управление, но и от други, нови форми на принуда и господство.“

Цитирам тази фраза, защото политиката на принуда и господство спрямо други държави няма как да се случи днес без помощта на най-високо технологичното, най-масово поразяващото, макар и не смъртоносно като ядрената бомба оръжие – децентрализирано разрасналата се, но централизирано управлявана инфраструктура, позната ни като интернет.

Не случайно за края на глобализацията се заговори първо тъкмо в света на технологиите. Миналата година самият Питър Тийл, един от най-влиятелните в света технологични магнати и поддръжник на Тръмп, обяви този край пред CNBC с думите:

„Интернет беше проектиран да оцелее в ядрена война, но въпреки това мисля, че има много регулаторни предизвикателства, пред които Силициевата долина ще бъде изправена от Западна Европа и на други места през следващите години“. Сиреч: „добрите времена свършиха, драги ми олигарси от Силициевата долина“. Само дето този край настъпи години по-рано и Тийл, като едър инвеститор в „дълбоката държава“ (шпионските изделия на Palantir, например), не само няма как да не е наясно с тази тенденция, той е сред тези, които са я създали.

Краят на глобализацията официално настъпи по време на Световната конференция по международни далекосъобщения през декември 2012 г. в Дубай, когато след 24-годишна пауза, в продължение на 11 дни и при затворени врати, представители на държави и бизнес разискваха въвеждането на един нов, предложен от Международната телекомуникационна асоциация ITU стандарт за следващото поколение мрежи, безславно познат като “дълбок преглед на пакети” (DPI). С DPI интернет се превърна в нещо, което е много по-малко медиум и много повече инструмент за глобален контрол, форма на принуда и господство.

Днес тези, които се смеят на Тръмп, са много, но те очевидно са в плен на инерцията и склонността си към риск и на илюзията, че рискът и растежът могат да продължат безкрайно. Не, не могат. Както не може да продължат вечно и илюзиите за възможността за обединение между държави и корпорации в дългосрочен план, илюзиите за мир, илюзията за една глобална Империя, която може да включи всички и всичко…

Тийл, като човек от обкръжението на Тръмп, непрекъснато напомня пред медиите за техно-детерминисткия вътък на тези глобални сюжети и за това, че техно-детерминистката приказка има своя край.

„Всъщност, намирам този тип Шпенглеров залез на Запада за доста завладяващ“, сподели той още през 2013 пред Financial Times. Разбира се, песимизмът, който споделя милиардерът Тийл пред медиите, е нещо различно от песимизма на тези, които ще плащат сметката – всички ние. А и песимизмът на влиятелните люде като него има качеството да се превръща в самосбъдващо се пророчество.

Ако след всичките тези дълги години политика при затворени врати и медийни илюзии е станало най-сетне ясно, че човечеството не е способно да живее по общи закони, значи ли, че е пред прага на война?

Проект „за красота“ | Култура – Брой 40 (2697), 19 ноември 2009

Относно самиздата
Разговор с Дмитрий Волчек

Алтернатива за преследваните от цензурата през 80-те, убежище за графоманите през 90-те, днес, благодарение на технологичния напредък, самиздатът е масов и вездесъщ. Нека само се замислим с какви възможности разполага вече той: ксерография, по-качествена от всякога, блогове, агрегатори на блогове, лични сайтове. Да не говорим за революционния Print On Demand – печат до поискване (ПДП), свързващ каталогизираното съдържание на виртуалните библиотеки и личните сайтове на писатели и издатели директно с машините за еспресо-книги. Самиздатът обаче е не само технология, той е и начин на мислене – обособен и затворен, по своему комунален. Ако го разглеждаме от тази гледна точка, бихме могли да кажем, че литературният истеблишмънт у нас също е самиздат. И няма да сбъркаме! Нима този стремеж у пишещите да се обособяват в групи със собствена йерархия и начини за удостояване с престиж не са самиздат по подразбиране? С тази разлика, че средата се фрагментира не по естетически критерий, а според стремежа за домогване на отделните групички до финансови средства и престиж.
Истеблишмънт, който естетически трудно се различава от графоманията и който самоиздава, без да се самофинансира – ето това виждам аз, дори и да не искам да съм черногледа. Това е и причината, поради която потърсих в качеството на сравнителен образец един класически представител на самиздата, на руския самиздат, при това не кой да е, а единственият оцелял от 80-те, та до ден днешен.
Дмитрий Борисович Волчек (роден на 18 юни 1964, Ленинград, РСФСР) е руски поет, прозаик, преводач, журналист и радиоводещ. Издател. От 1993 живее в Мюнхен, а от 1995 – в Прага. Самиздатската част от биографията му започва паралелно с неговите публикации зад граница, с участие в неофициалния литературен живот на Ленинград още през 1982 г. С група приятели той издава машинописния журнал „Мълчание“, от който за една година успяват да излязат цели 9 броя. През 1985 на смяна идва „Митин Журнал“, за който през 1999 г. получава наградата „Андрей Бели“, номиниран в категорията „За заслуги пред литературата“. А краят на 90-те бележи началото и на неговия издателски проект „Kolonna publications“. Според думите на самия Волчек в многото дадени от него интервюта, издателската програма на „Колонна“ цели да радикализира в естетическо и етическо отношение литературата, да преразгледа границите между добро и зло и пределите на човешката воля. Именно затова и с клеймото на това издателство излизат и пренебрегваните от масата руски издателства произведения на Жорж Батай, Антонен Арто, Пиер Гийота, Бъроуз, Гей Девънпорст, Кейти Акер, Габриеле Виткоп, Алистър Кроули, Пол Боулз. Руските имена в тази колекция за литературни ценители са мистериозният Иля Масодов, Маруся Климова, стигналият до Холивуд с филмите на Брус ЛаБрюс, Ярослав Могутин.
–
И така:
– Като стесняваше списъка на позволеното, през 80-те цензурата разшири автоматически ъндърграунд-сцената, за да я накара направо да избухне през 90-те години. Сега цензура практически няма, но не мислите ли, че комерсиализирането на книгоиндустрията започва да работи като механизъм за контрол?
– Не. Мисля, че няма никакъв контрол, защото цензурата режеше именно това, от което се интересуваха читателите, а развлекателната индустрия, в частност книгоиздаването, е настроена да произвежда колкото се може повече продукция, която да интересува публиката. Добре помня ужасните времена на цензурата и не виждам сериозни основания за оплакване от това, което се случва днес. Комерсиалното книгоиздаване живее в свой свят, той на мен не ми пречи, жалбите от него ми се струват комични. Ако собственикът на ресторант за гурмани се оплаква от Макдоналдс, проблемът ще да е по-скоро в неговата кухня.
– Смятате, че нищо не зависи от PR-машината и нейните собственици? Добре, да не задълбавам в тази омразна тема. Концепцията на „Колонна“ е продиктувана преди всичко от вашия вкус и вие сам носите целия финансов риск на начинанието. Какъв е мотивът да се занимавате с това?
– „Колонна“ поначало съществува извън пазара. Всички книги, с редки изключения, са на явна загуба. Това е изключително декоративен проект, съществуващ „за красота“, финансовата му страна е несъществена. Това е ясно на всички, които си имат работа с нас.
– Намирала съм доста текстове, примерно трилогията на Бъроуз, свободно в мрежата в отличен превод на руски и с клеймото на „Колонна“ на тях. Вашия роман “Деветдесет и три” също го четох в мрежата. Сам ли предоставяте това съдържание на виртуалните библиотеки и сайтове?
– Очевидно е, че книгата от хартия умира и в един момент всички издания ще бъдат електронни. Този процес може насилствено да бъде забавен, но не може да бъде спрян. Не виждам причина да му се противопоставяме. Опитите на книгоиздателите да спрат разпространението на електронни книги, в крайна сметка, са обречени на поражение. Някои от книгите съм предоставил сам, има и сканирани от читателите – аз не протестирам. Самият аз съм изтеглил от мрежата десетки книги и филми, защо да забранявам това на някой друг?
– Как по-конкретно се отнасяте към антикопирайта?
– Позицията ми е много проста: авторът трябва да контролира правата на своите произведения в течение на собствения си живот. Понятието „наследяване“ в законодателството около интелектуалната собственост трябва да бъде сериозно редуцирано. Неотдавна се срещнах с правнука на един от най-добрите руски писатели от началото на XX век. Какво отношение може да има този съвършено безсмислен юноша, неспособен дори да се изрази правилно, към великите романи на дядо си? Обаче той се разпорежда с тях и контролира достъпа до архивите. Това е пълен абсурд. Но сега, за съжаление, тенденцията е обратна – увеличават се сроковете на възбрана след смъртта на автора. Надявам се, това ще бъде преразгледано под натиска на обстоятелствата.
– Четох в едно старо интервю, че за вас интернет е просто инструмент, който няма да развали литературата, а ще я направи по-достъпна, ликвидирайки издателя като посредник и „това няма как да е лошо“. Като наблюдател на тенденциите, мисля си, че технологиите ще ликвидират не издателите, а книгоразпространението – и именно това би било много хубаво. Разкажете каква е картината с книгоразпространението в Русия?
– В Русия ситуацията е доста по-зле от другаде, защото страната е огромна и бедна и извън пределите на Москва и Петербург много от книгите са напълно недостъпни в нормална книжарница. Системата на книгоразпространение е архаична, посредниците вдигат цените двойно и тройно. Надявам се, наистина, интернет да ги унищожи всичките.
– Тъкмо щях да ви питам какво мислите за ПДП (печат до поискване – б. а.)?
– Хубава практика, икономисваща доста хартия. Представете си количествата непродадени книги по складовете, колко дървета са унищожени, за да бъдат отпечатани те. Четох, че в Америка намират за по-евтино да изгарят тези количества. Печатът до поискване е в момента може би най-добрият тип договор между автор, издател и читател.
– Как си представяте литературата на бъдещето?
– Честно казано, тя изобщо не ме интересува. Струва ми се, че всички важни книги са написани. Затова и често мисля за литературата в минало време и почти непрекъснато откривам за себе си нови забележителни произведения, написани преди 40-50-60 години.
– Нима животът е замрял и в него няма вече нищо достойно за обговаряне, което да не е било казано преди това?
– Не мисля, че литературата трябва да описва действителността. За тази цел има публицистика. Когато ми изпращат ръкопис на роман за живота на чиновниците, футболните фенове, депутатите от парламента или таджикските бежанци, аз го изхвърлям, без да го чета.
– А какво мислите за автора на бъдещето? Може би авторите и въобще автономните личности ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат колективни форми на живот.
– Мисля, че най-хубавите произведения на бъдещето ще бъдат създавани от същества, които ние погрешно наричаме „животни“. Те ще излязат на авансцената на изкуството и ще ни поднесат своите поеми, състоящи се от мяукания, писъци и лай.
– Мрежата е относително благоприятна среда за всякакви обществени начинания, но като че ли е гибелна за творческите. Все пак, изкуството не може да бъде продукт на консенсус. Може би изкуството ще изчезне заедно с авторите?
– Изкуството е продукт на въображението. Фантазията ще остане, независимо къде ще се озове крайният продукт – в музея, на лист хартия или в паметта на компютъра.
– Симпатизирате на писатели, които, независимо от успеха на своите книги, са престанали да пишат. Защо? Не би ли било по-добре, ако, независимо от успеха си, те продължат да се развиват.
– През изминалата година само в Русия са били издадени 123 хиляди заглавия с общ тираж 760 милиона екземпляра. А каква е тази цифра за целия свят, даже ми е страшно да си представя. Единственото средство против това истерично свръхпроизводство е доброволното самоограничение.
– А какво мислите за фундаментализма в мрежата? Наскоро у нас руският дисидент Владимир Буковски направи доста скандално изказване, веднага подето от медиите, а именно, че гейове, феминистки и прочее малцинства започват да управляват света чрез цензура, маскирана като политическа коректност. А според мен вашият автор Ярослав Могутин се отнася (меко казано) равнодушно към политкоректността и гей-правата си.
– В думите на Буковски има известна истина, просто процесът на завземане на властта не е завършил. Малцинствата действително контролират дадена част от света. Аз смятам, че това е много добре, доколкото всеки от нас, така или иначе, принадлежи към дадено малцинство. Политкоректността е нещо забележително, изменило света към добро, но това не значи, че тя, политкоректността, е свещена крава. Тя може и трябва да бъде иронизирана. Като и всичко останало.
–Искам книгите ми да бъдат забранени във всички цивилизовани страни, искам да ги пренасят контрабандно през границата като наркотици, оръжие или детско порно, искам книгите ми да бъдат публично горени на градските площади – току що цитирах „визитката“ на Могутин от 2000-та, две години, преди да бъде принуден да напусне Русия след няколко свои публикации във вестник „Новый взгляд“. Звучи като отчаян вик на индивид, съпротивляващ се на живота в мравуняка. Един вид: крайна девиантност против консенсуса.
– Не мисля, че Могутин е крайно девиантен. Могутин е красив, уравновесен и напълно успешен млад човек, направил прекрасна кариера в света на изкуството. Той е измежду най-известните фотографи на своето поколение, издават се албуми с негови неща, изложбите му обикалят света. През април го срещнах на изложбата му в Краков, през септември – на изложбата му в Люксембург. От гледна точка на сибирския град, в който е роден, навярно стилът му на живот и възгледите му изглеждат странни. Но сега той живее в Ню Йорк, в Манхатън. Всичко си му е наред и никакви отчаяни викове не издава.
– Благодаря. Получи се ободряващ разговор. Да се надяваме на бъдещето.
*
Да се надяваме на марсианските богове, на интернет и на това ПДП да съхрани не само дърветата, но и да повлияе на литературата, която напоследък все повече заприличва на една от онези пирамиди, които постоянно трябва да набират нови членове, за да се поддържат статусът и финансовите потоци към по-прежните.

Кон на въртележката | Култура – Брой 22 (2944), 05 юни 2015

Въпросите зададе Райна Маркова

– Преди почти две години в „Култура“ се появи ваше интервю. Там, между другото, става дума и за връщането ви към по-традиционните форми в изкуството; и че това е част от вашите артистични търсения; говорите за това къде нещо се е скъсало и подменило. Това звучи доста политично, тъй като в политиката, също като в изкуството, все нещо се къса, подменя и фалшифицира. Може ли малко повече за този ви период?

– Преминал съм през доста периоди: от постконцептуализъм през 90-те до връщане към класическите неща. И това се случи съвсем естествено. Може би, защото съм завършил образованието си в България и тази основа е запазила у мен някакъв дистанциран от времева гледна точка поглед към съвременните културни феномени. Но т.нар. „disillusionment“ настъпи през късните 90-те, когато постмодернизмът се задъхваше и не предлагаше онази толкова очаквана промяна, която трябваше да роди новото мислене въз основа на отминалия опит. Аз мисля, че това никога не се случи у нас. Може би за добро.
– Постмодернизмът май се оказа ялов не само у нас.
– Относно постмодернизма – мисля, че това е измислено от арт критиците понятие. Никога не е имало преминаване от модернизъм към „пост”. По-скоро, постмодернизмът рязко скъса с модерността в името на измисленото „ново”, за да може и то да бъде наложено. И въпреки всичко, дори и там се случиха прекрасни неща, особено в киното – Тарковски, Дейвид Линч… Но наистина, това „пост” носи безизходност и безалтернативност.
Последната ми концептуална работа беше „Erasing History”, където отхапах мустака на предварително изработен бюст на Адолф Хитлер. Този акт (или процес) отвори много други врати към следващи проекти. И до днес преоткривам смислите около изличаването и изграждането, но по много по-автохтонен начин.
– Канибалският жест спрямо канибала е бил един доста добър финален жест.
– Канибалските жестове значат нещо и днес. Агресорът продължава да ни учи кое е агресия и кое – зло. Аз затова и направих тази работа преди 12 години, през 2004 – тогава Буш крещеше кое е най-голямото зло.
– Година след инвазията в Ирак!
– Направих го точно като жест към случилото се в Ирак. Художниците понякога сме крайни. Моят личен герой в това отношение живее в Калифорния – Пол Макарти, един от най-големите артисти в САЩ. Той тогава работеше заедно с Майк Кели, но Кели се самоуби преди две години. Дали заради личен проблем или заради средата?! Аз мисля, че заради второто. Писна му. Но никой не говори за това, за да не притеснява арт номенклатурата. Те и двамата са световни величини. В момента ги продават за милиони.
Но ако се върнем към концептуализма – другият ми проблем с него е фрагментарността.
– Фрагментарност в какъв смисъл?
– В конкретен. Например, древните елини-скулптори и ренесансовите такива са се стремили формата да бъде цялостно завършена и представена, за да въздейства върху човешките умове. Това е естетика на целостта. Та, в същността си, концептуализмът е обременен от собствената си фрагментарност. Това породи у мен чувството за недостатъчност. В момента много повече се вълнувам от работите на Роден, Джакомети или Сезан, отколкото от съвременните концептуалисти.
– Не ми се ще това да е поредният разговор на двама огорчени артисти, взрени в безизходното бъдеще. Предлагам да концептуализираме нещата още веднъж. В dada стил. Та, ако се сещате, има един dada-манифест – Manifesto Antropófago на Освалд де Андраде, появил се през 20-те на миналия век в колониална Бразилия. В този манифест има един слоган: Интересувам се от всичко, което не е мое! – това, свързано с идентичността и всичко онова, което не е нейно, но става нейно по един или друг начин.
– Аз съм съгласен, да се върнем към dada, но няма как да забравя, че едни от най-огорчените артисти са в нашия град (Ню Йорк), защото всичко, за което говорим, става пред лицата им, то тръгва оттук. И да, аз също съм огорчен… Пост-концептуалистите казват, че това е част от процеса, но те имат оправдание за всичко. Те се ядосват най-вече и най-истински, ако някой продава повече от тях.
– Интересувам се от всичко, което не е мое… Да се спрем още малко на това. Какво е да си българин в Ню Йорк? Успявате ли да присвоите нещо или вас ви присвояват?
– Този слоган не може да има отношение към някаква народопсихология или национална идентичност в момента, а към имперските нрави на малка група управляващи. Във фундамента на западните общества е бизнесът, а във фундамента на бизнеса е хищничеството, конкуренцията, не креативността…
– Т.е. синапсната верига на креативността, която свързва хората на изкуствата, се е скъсала?
– Именно. То затова и няма movements в изкуството през последните десетилетия – конкуренцията е победила творчеството. Ако се появи сериозно течение или група с подобни схващания или с подобна посока, която да е независима финансово и идеологически, това вече ще е сериозно нещо. Но в един момент корпорациите винаги идват, а с тях идват и парите; и тук започва безумието… Корпорациите, това са крупни капитали, готови да действат, но те действат единствено в посока безусловната развлекателност. Имам предвид холивудската развлекателност. Тя минава по-скоро през инерцията и предвидимостта. Зрелището първо, а другото, смисленото, нека изчака. Ако трябва да оцелее, то щяло да оцелее.
– Като че ли сега дори времето не работи в полза на артиста, да отсява стойностното. Идентичността е вече индустрия. С това се занимават разни корпорации. Медиите, социалните мрежи, телекомите изследват вкусовете и предлагат сурогати на пазара.
– Напълно съм съгласен за медиите. След Ван Гог художникът се оказа просто изхвърлен в небитието, крещящ към Бога, но без надежда да получи отговор или оправдание за своето съществуване. Сега повече от всякога „артистът“ се е превърнал в материал в ръцете на медии, арт институции и корпорации. Целта е да се участва в едно общо мероприятие, тръгвайки от индивидуалните изложби до т. нар. Art Fairs, и колкото повече авторите участват и са активни, толкова повече са успешни. Нали икономиката трябва да се развива!
Включвайки и медиите, цялата арт машина действа даже не в полза на някакви индивиди, а в полза на потреблението. Съвременният творец живее в капан. Ако желае кариера, трябва да обслужва конюнктурата. Това няма нищо общо с изкуството. Това са бизнес отношения. Тук, на Запад, това е чудовищна машина, която те смазва. А иначе, българите в България дори нямат кой знае какво да губят в материално отношение. Би трябвало да са по-крайни и свободни в защитаване на разбиранията си.
– Да се върнем към темата за развлекателността. Според скромните ми наблюдения, софийската сцена вече не прави разлика между атракция и изкуство, между цирк и балет, между ширпотреба и произведение на изкуството.
– Освен, че е индиректно и доста неявно това разделение на изкуството на сериозно и забавно, и двете се появяват и съществуват в едни и същи културни пространства. Заради т.нар. толерантност и цивилизованост на западния човек или просто от практични бизнес съображения, не се поставя конкретна граница между едното и другото. Панаирът на суетата е окончателен и безвъзвратен.
По-важно е нашите мозъци да бъдат забавлявани. Гадните войни по света се възприемат като еднодневни сензации, а човекът на изкуството – като кон на въртележката. Как изкуството да реагира на живота и да остане свързано с него, като артистът не желае да наблюдава и преживява живота в неговата цялост? Апатията, цинизмът и абсурдът продължават да съществуват.
– Те царуват!
– Ако трябва да сме точни, попартът и до ден днешен не е признат от професионалните среди за изкуство. Той си остана просто попарт. Това, че някои личности наричат себе си „pop-artists“, не означава, че се занимават с проблемите на изкуството. Вижте само как те нямат съмишленици.
– Нито може би дори противници?
– Не може да се натъкнете на дебати и разговори върху естетските цели на попарта. Всички предпочитат да говорят за дизайн, мода, спорт, научно-техническия прогрес или нови медии, но не и за изкуство. Трябва да има разграничение. Защото посетителите в музеите и галериите се сблъскват на едно и също място с предмети от поп културата и артефакти на изкуството. Което, за жалост, през последните 50 години е почти на изчезване.
Откакто кичът и поп културата тръгнаха по света, провокацията излезе от собствените си рамки и започна да властва. Зрителят бива унижаван всекидневно с ниско изкуство.
– Наскоро сложих край на няколко артистични приятелства тъкмо заради усещането, че ме унижават от сцената. Не в реалността, а от сцената. Усещането за безвкусица просто надхвърли всякакви приятелски чувства.
– И тук има много „авангардни” творци, но не са толкова агресивни. Те, ако са агресивни, няма да получават пари. Кротки и безсмислени са. Не споделям „скандалните” им естетически възгледи. Дори не са ми интересни. Скучни са. По-опасни са фундаменталистите. Те завличат най-много пара с дейността си.
– Кажете нещо повече за тези фундаменталисти. Кои наричате фундаменталисти?
– Американската арт сцена изглежда понякога като тепих, където се провеждат борби във всякакъв стил, но много рядко „класически“. Е, фундаменталистите са тежката категория на този тепих.
Ако се върнем назад във времето, ще открием корените на фундаментализма чак в Римската империя и елините. Етиката на стоиците е закодирана в съвременния протестантски фундаментализъм. Това, че днешният човек на изкуствата с протестантско възпитание вярва, че колкото повече и по-качествен продукт произвежда, толкова по-близо е до Бога и си гарантира място в небесното царство, е една доста смътна доктрина, затова просто ще дам няколко примера за художници-фундаменталисти: Деймиан Хърст, Ричард Сера и Джеф Куунс. И тримата са водени от някакъв вроден егоцентризъм, който през много особените им гледни точки към света и уникалните форми на себепредставяне налагат тенденции в съвременното изкуство с подкрепата на колекционерите и на корпорациите. За да може да функционира машината на производство при подобен тип автори, са нужни две неща: желание за себеизява и капитал. В ситуация на липса на капитал, тези автори би следвало да се отдадат на други дейности.
През последните години фундаментализмът просто триумфира в колекциите на МОМА, Метрополитън, Гугенхейм, но пък не присъстват автори от Източна Европа. Сякаш тази територия е населена с второразрядни индивиди, които не се занимават по „правилния“ начин с проблемите на демократичните общества.
– Твърдите, че проблемът на американската арт сцена е в конкуренцията, нямате ли проблем с арт бюрокрацията? Защото у нас, според мен, има повече контрол, отколкото конкуренция…
– Тукашната номенклатура е същата като в България, само дето са по-добре отработени правилата за усвояване на пари. И тук се е появила една цяла индустрия около разни програми… И тази индустрия е с много подотрасли: производства на каталози, книги, брошури, музеи, интернет и медийни изкуства. Програми за арт произведения в градска среда или пък разни музеи, поддържани от частни спонсори, търсещи данъчни облекчения, но нямащи отношение към създаването на нови ценности. Да вземем МОМА. Намесата на разни лобита в политиката на важни музеи като МОМА е страшно. Ами, потърсете кои са основните спонсори на МОМА…
– Гледам в момента актуалния списък: вътре са всичките големи – банки, козметични, модни и технологични гиганти. Да се чуди човек при всичката тази подкрепа какво значимо се е случило в изкуството през последните години.
– Да, западните арт институции си разпределят ресурси според политическия интерес и това няма общо с изкуството. То, изкуството, дори и да е политически чувствително, представено в определен контекст, променя и губи посланието си. Кураторите понякога са оплетени повече в задкулисни игри и служене на интересите на инвеститорите или на господа Спонсорите. И обикновено тези господа Спонсори са без арт образование. А МОМА е много важен. И не само МОМА…

 

Десет години и половина мрежа/паяжина

Когато на 8 декември 2007 се появи първият ми наблюдателски текст за „Култура“, той бе озаглавен „Левиатан в кълбо от мрежи“. Започнах без ясна концепция пред себе си, без пример за подражание или методика, която да следвам – критиката на информацията и тогава, и сега не е най-популярното занимание – но вече имах ясното чувство, че колкото и мултидисциплинарна и необятна да е областта, из която ще навигирам, ще ми се наложи да пиша главно за политика. Ето защо реших да започна с отдаване на почит на Хобс и неговия „Левиатан“.

Левиатан – библейското чудовище, олицетворяващо безликата, непобедима стихия на природния хаос, на която човек противопоставя своя „смъртен Бог“ – държавната власт. Проблемът ми с тази метафора беше, че стихията, за която щях аз да пиша, също бе човешко творение…
Информация и регулация, свобода и контрол, наука и власт – къде свършва едното, за да почне другото? Може ли да се обговарят поотделно?
342 колонки – все в това раздвоение!
И ето, че приключвам пак с „Левиатан“-а на Хобс и с вечния проблем на властта – нейният неизбежно ирационален фундамент. Епохата ни като нищо може да приключи с обожествяване на изкуствения интелект.
Преди десет години теми като „изкуствен интелект“, „big data“ и „облачни платформи“ все още не напускаха тясно специализираните журнали. Едва през 2008 с един доклад на Института на инженерите по електротехника и електроника (IEEE) те навлязоха в политиката. Днес вече са тема на битови разговори – всеки от нас притежава поне един „умен“ уред, поне един „плосък клиент“, поне един телефон, с който да се скачи с хаоса на мрежата и с органите, които го регулират.
Опитите за контрол над този хаос, опитите за контрол над контрола над хаоса – това е реалността, в която живеем; и колкото повече ни засягат проблемите й, толкова по-трудно ги проумяваме. Ето защо е важно те да бъдат наблюдавани и обговаряни непрекъснато. Изгубвайки мрежа/паяжина, губя възможността да го правя.
И все пак, благодаря на „Култура“, че ме остави да пиша на важни и сложни теми без уговорки, че това няма да се хареса на масовия читател.
Благодаря, че въпреки трудностите, не ми наложи непоносими ограничения.
Благодаря, че ме остави да се придържам към стила си, помагайки ми да го усъвършенствам.
Надявам се общата ни работа да продължи.
Райна Маркова

Господ Бот | Култура – Брой 28 (3082), 20 юли 2018

В един от диалозите на Платоновата „Държава“ Сократ е недоволен от начина, по който поетите представят боговете. Той настоява да им се дадат модели, които те да следват, за да са от полза на Полиса, и с това се слага началото на нещо, което после ще бъде наречено политическа теология – науката за връзката на земната власт (иманентното) с Бога (трансцендентното). През Средновековието никой не поставя под съмнение тази връзка – Църквата управлява редом с кралете. Но идва Модерността и политическите теории, които следват, радикално отричат всеки монопол над репрезентацията на Бог и превръщането му във фундамент на политиката. Политиката (поне привидно) следва либералните принципи на съвещателната демокрация и целта е да се избегнат всякакви тоталитаризми и фашизми. Дали обаче те са в миналото и какво се е случило напоследък, та еклесиастични теми се връщат така стремително на мода? Случват се страшно много неща, но аз ще ви припомня само как през септември 2015, насред възбудения срещу него съдебен процес за злоупотреба с търговски тайни[1], инженерът мултимилионер Антъни Левандовски обяви на всеослушание, че основава нова религиозна организация, Пътят на бъдещето (Way of the Future). WOTF ще си има химн, озаглавен „Наръчника“ (The Manual), а също и място за поклонение (макар засега да разполага единствено с уебсайт). Целта на WOTF е „да развива и насърчава реализацията на Божество, основаващо се на изкуствен интелект“.
Звучи шокиращо и гротескно – да се покланяме на робот! Още по-гротескното е, че пророкът му е съден за злоупотреба. Да не би просто отново да става дума за пари? Все пак, лансирането на нов култ изисква средства. Левандовски обаче е категоричен: WOTF няма нищо общо с бизнеса. Целта на WOTF е безкористна и е продиктувана от грядущата промяна, тази същата, която в Силициевата долина с трепет наричат The Singularity (Сингулярността) и говорят за нея така, както се говори за Деня на Страшния съд. The Singularity, това е Денят, в който сингулярната точка на кривата, описваща възхода ни като вид, ще бъде достигната, еволюцията ни рязко ще смени посоката си и човешкото битие ще се трансформира във всеки свой аспект – труд, почивка, вяра, познание, политика, може би дори и физическото ни оцеляване…
Левандовски не ползва думата „сингулярност“ в изказванията си. Той ползва по-мекото „преходът“. Хората са отговорни за планетата, защото са по-умни от другите животни и са способни да изграждат инструменти и да прилагат правила, казва той в свое интервю за Wired. В бъдеще, ако нещо е много, много по-умно от нас, отговорността ще премине към него. Това, което искаме ние, е мирен и спокоен преход на контрола на планетата от хората към все едно какво.
Звучи налудно, но, исторически погледнато, човечеството е загърбило ирационалността сравнително отскоро. Нека си спомним само доктрината за изкуствените тела на Хобс. Според нея, обществото и неговите институции отдавна са престанали да бъдат отражение на природата. Те са механични, изкуствени образувания, плод на обсъждане и консенсус, а не на инстинкти. Такива изкуствени тела могат да са държавите, църквата, отделни личности, все едно какво. И те ще съществуват дотогава, докато хората имат нужда да ги боготворят и да вярват в тях. В крайна сметка, дори не е важно в какво хората вярват. Защо тогава да не вярват в изкуствения интелект? Кризата в репрезентацията на Бог, предизвикана от Модерността, остави на мястото на Бог празно място, просто бяло петно, lieu vide, както засукано би се изразил някой моден троцкист… Дявол знае какво ще последва, ако на това място поставим изкуствения интелект, но истината е, че тази роля му подхожда. Машините с тяхното безкористно добро (пък и зло), с тяхната мощ (и с техните смъртоносни бъгове и хакове) и най-вече – с пълната им незаинтересованост от човешкото ни битие, са идеални за ролята на нов Бог. Проблемът обаче е този, че с появата му ще се наложи и появата на нова политическа теология, тъй като неминуемо Властта ще пожелае да поднови връзката си с него.

[1] Става дума за Waymo, компанията на Google за самоуправляващи се автомобили, чиито тайни Левандовски предоставил на новия си работодател Uber.
още от автора

 

Образцово саламопроизводство | Култура – Брой 26 (3080), 06 юли 2018

Наскоро писах за океана от законови, социални и културни различия, делящ Стария континент от Новия, и за това, че в нововъведената европейска регулация на лични данни GDPR няма нищо изненадващо. Но ето, че тия дни в САЩ, и то не къде да е, а в родния щат на Big Tech, Калифорния, бе приет, при това в рекорден срок, закон близнак на европейския GDPR – Законът за поверителността на потребителите в Калифорния 2018 (California Consumer Privacy Act 2018). В обхвата му се озовава всяка компания, държаща данните на повече от 50 000 души, а всеки от 40-те милиона калифорнийци вече има право да знае какви точно данни се събират за него, дали и как те се търгуват с трети страни и да изисква унищожаването им в случай, че положението не го устройва.
Големият бизнес не крие безпокойството си. Говорителят на Google, например, изрази опасенията си от „трудно предвидимите усложнения“, които ще последват приемането на закона и как те ще накърнят иначе „законни бизнес нужди.“ Цялата съвременна икономика се крепи на данните, това е вярно, но е вярно също и това, че законното не винаги е легитимно.
Как изобщо се стигна до този закон? По каква процедура е бил изготвен, придвижен, приет и то точно в Калифорния, без да срещне яростния отпор на лобистите на Силициевата долина?
Има една поговорка, че правенето на закони е като правенето на салами – искаш крайния резултат, но не и да знаеш как се стига до него. А бързината, с която този „калифорнийски GDPR“ се превърна от проектозакон в закон, и изненадата, която предизвика не само в средите на бизнеса, но и сред потребителите, меко казано намирисва. Каква ли машинация се крие зад това?
Ето как Тhe Register проследява историята.
В началото на 2016, в столицата на щата Сакраменто и близкия Оукланд, неколцина разполагащи с пари и законодателно ноу хау люде започват да правят координирани усилия да осигурят на калифорнийците възможност да контролират личните си данни. Първоначалният импулс идва от разработчика на недвижими имоти Алистър Мактагърт. След случаен разговор с инженер от Google в Оукланд, който му казал, че „Ако хората разберат колко много знаем за тях, те наистина ще се притеснят“, той решава, че е открил кауза, в която да инвестира някой и друг милион. После се запознава с бащата на дете от училището, в което учи неговото – финансист на име Рик Арни, който преди това е работил в Сената в Калифорния, поради което бил доста запознат с необичайната система на така наречената „ballot measure“[1] – система, при която всеки в щата може да предложи инициатива и ако тя събере достатъчно много привърженици, да участва с бюлетина на следващите избори и ако спечели гласове, да се превърне в закон. Понякога това се случва, понякога – не, но предвид силното влияние на Силициевата долина в Сакраменто, подобен инструмент на директната демокрация е единственият начин да се прокара закон пряко волята на Big Tech.
Третият в играта е Мери Стоун Рос – бивша служителка на ЦРУ и юридически съветник на Комисията за разузнаване към Камарата на представителите, също от Оукланд, и очевидно доста веща в изготвянето на закони, провеждането на политики и ползване на съществуващата система за прокарването им.
Тези тримата в продължение на година привличат привърженици от средите на юристите и техноекспертите, та до академични среди и обикновените граждани. И така, благодарение на добре структурираната им инициатива, професионално проведена политика и добър „тайминг“, успяват да съберат необходимата подкрепа и през ноември 2017 инициативата им е вече законопроект.
Това предизвиква очакваната паника сред законодателите, но една “ballot measure” може да се неутрализира единствено с друга “ballot measure”, а за да се проведе такава, просто няма време. Ето така, в рекордно кратък срок, Законът за поверителността на потребителите в Калифорния бе подписан от губернатора Браун миналия четвъртък (29 юни 2018), въпреки пълчищата лобисти на Google и Facebook в Сакраменто и милионите долари, приготвени специално за това. Огромната маса калифорнийци също тепърва ще бъдат изненадани, но така се творят закони – далеч от взора на потребителя. Дори когато е по правилата на пряката демокрация.


[1] Най-вероятно „мярка за гласуване“ на български.

Дигиталните крепости | Култура – Брой 24 (3078), 22 юни 2018

Наскоро четох във Wired статия, посветена на новия кмет на Барселона, активистката от Подемос Ада Колау, която, без какъвто и да е административен опит, но с помощта на програмисти и криптографи, e успяла да извърши малка локална революция в управлението на града.
Усилията й са в две взаимно изключващи се посоки: към по-голяма прозрачност на управлението чрез отварянето му за гражданите и в посока на по-голяма сигурност за тях, тоест, те да могат да решават какви точно данни да предоставят за себе си на това управление така, че да е сигурно, че „умният град“ работи в тяхна услуга, а не обратното – те да работят в полза на един управляван като корпорация град.
Това се случва благодарение на платформата за управление на участието Decidim (“Ние решаваме”, на каталански), създадена от екипа на Колау. Гражданите участват не само пасивно като донори на данни, но и активно – участвайки в споделяне на идеи, в дебати, в гласувания и вземане на решения. Според Франческа Бриа, главния технически директор по дигиталните иновации на Барселона, чрез тази платформа идват над 70% от предложенията и те показват ясно на какво най-много държат барселонци и върху какво трябва да се фокусира градската власт: достъпни жилища, енергиен пренос, качествени публични пространства. В град като Барселона това не е особено трудно, тъй като става дума за един от най-умните градове в света със заварена, добре развита информационна инфраструктура и сензори за всичко и навсякъде. Те са нервната система на града и изсмукват от всяка негова точка данни за транспорта, за консумацията на енергия, за нивата на шума, напояването на зелените площи и ги транслират към кметството и партньорите от частния сектор. Това се е случвало и преди Колау, просто сега целта на употребата на цялата тази инфраструктура, цялата парадигма, цялата политика на управление на града е преобърната в посока отдолу нагоре. “Вместо на преден план да са технологиите с извличането на всички данни, казва Бриа, технологичния дневен ред се напасва към дневния ред на града.” А данните, предоставяни от гражданите, трябва да принадлежат на самите тях, а не на трети лица, както е било досега. Старата сделка между градските власти и частния сектор вече не е в сила. Доскоро например кметството е имало договор с Vodafone и Vodafone е трябвало всеки месец да му предоставя машинно четими данни, което не се е случвало. Vodafone са ползвали данните за своя лична изгода и с това са ощетявали града и гражданите.
Все пак, умният град е една съвсем млада концепция (така беше и с Интернет през 90-те, впрочем) и тази концепция иска неконтролируемо да се разраства, не затормозявана от никакви регулации. Благодарение на 5G, интернета от неща и изкуствения интелект, тя буквално експлодира пред очите ни. От гледна точка на регулациите, тя е все още tabula rasa, поради което с нея може лесно да се злоупотреби. Амбицията на новата градска управа в Барселона е да я регулира така, че да се придвижи от модела на съществуващия надзорен капитализъм с неговата информационна непрозрачност и създаването на съвсем нови неравенства в посока към модел, в който гражданите да имат контрола. Пример: системата за здравеопазване би следвало да има достъп до данните за здравния статус на гражданите, но не и застрахователната и рекламна индустрии.
Това звучи наистина революционно и въпреки всичко, четейки за бъдещето на градовете, ние имаме странното чувство, че се връщаме към времена, когато градовете са били крепости и мефистофелската мощ на капитализма все още не ги е била впримчила в мрежата си от пътища и мостове. Това странно напомня за „новото Средновековие“ на Бердяев: „сриването на легитимния принцип на властта и на юридическия принцип на монархиите и демокрациите и заменянето му с принципа на силата, на жизнената енергия, на неформалните спонтанни социални съюзи и групи…“ Напомня ни и за едноименното есе на Ален Менк, писано преди четвърт век, в зората на глобализма, за зараждащия се неофеодализъм в недрата на либералната капиталистическа система.
Това ли е Барселона в днешно време – един неофеодален град, вписващ се, отлично при това, в корпоративния европейски цифров дневен ред?

Здрава лична връзка | Култура – Брой 22 (3076), 08 юни 2018

Тия дни на адреса на добрия стар TechCrunch ме посрещна сайт със страховитото име Oath[1]  и ми се представи на чист български: Запознайте се с Oath! Ние сме мултимедийна и технологична компания, която свързва 1 милиард потребители по целия свят чрез сайтове и приложения, като HuffPost, Tumblr, Yahoo Sport, TechCrunch и други.
Това, което Oath не спомена, е, че е дъщерна на Verizon. Verizon я създаде преди 9 месеца, след като купи Yahoo, за да я слее с AOL. И фактът, че Oath не бърза да го спомене, навява мисълта, че Verizon я ползва като шапка-невидимка за някои свои недотам прилични дейности.
За какво все пак ме уведоми Oath?
Уведоми ме, че е възможно не всички услуги или функции да са налични в държавата или региона ми. Ах да, проблемът с GDPR! В европейска юрисдикция Oath извършва дейност под името Oath (EMEA) Limited.
Oath ме уведоми също, че държи да опознае моята личност, защото само така е сигурно, че ще получа най-подходящото за мен обслужване. Това, разбира се, е свързано със събиране на данни от редица надеждни източници:
– от мен самата – това е съдържанието, което аз споделям и съхранявам в мрежата (текстове, снимки, видеа);
– от моето сърфиране в мрежата – съдържанието и приложенията, които аз ползвам;
– от моите устройства: бисквитки, идентификатори на мобилни устройства, версията на браузъра и операционната система на компютъра ми и „тънките“ ми клиенти;
– от моето местоположение: IP адрес, GPS данни, WiFi, Bluetooth, данни от отбелязванията ми върху картата;
– от различни други източници…
Така запомнена и анализирана, аз ще бъда възнаградена с „персонализирано изживяване“, което никога не свършва, защото, свързвайки информацията на всичките ми устройства, Oath ще ги синхронизира и така ще ми „помогне“ да не напускам мрежата никога. И без Oath вече съм забелязала, че дори да затворя на лаптопа си браузъра, от който съм влязла в социалната мрежа, съобщенията продължават да изскачат направо върху екрана му. Просто лаптопът ми е синхронизиран с телефона и таблета, където продължавам да съм log-ната. Интересното е, че дори да се logout-на, пак получавам индикация под една или друга форма. Просто е невъзможно да се изолирам! Тази висока оперативна съвместимост се осигурява от безпрепятствения достъп до данни, а той става възможен не само посредством безшевова технология, но и на „безшевово“ законодателство. И понеже Oath е наясно, че европейка или не, аз държа на неприкосновеността си, бърза да ме увери, че прилага технически, административни и физически мерки за защита от неразрешен достъп, използване или оповестяване на клиентската информация, която събира или съхранява. Нищо, че разрешава достъп до мен и на трети лица. И нищо, че миналата година тъкмо Yahoo влезе в историята с най-големия сървърен срив, който изложи на риск информацията на три милиарда потребители. Преди години Reuters не публикува ли разкритието, че Yahoo дължи лидерството си на задната вратичка на сървърите си, през които NSA тършува в базите й данни? Е, сега Yahoo е на Oath, а Oath е на Verizon… А ние с вас вече си мислим как можем да осъдим Oats, ако се издъни.
Oats обаче е помислил преди нас: като важна част от връзката, която компанията иска да изгражда с нас, е и новата политика на… ограничаване на правата ни да я съдим.
Разбирате, че като се съгласите с тези условия, арбитражът или исковете с малък материален интерес ще бъдат единственото и изключително средство за разрешаване на всеки спор между нас. Също така разбирате, че като се съгласите с тези условия, вие се отказвате от правото да подадете иск в съда или пред жури (освен в случаите, които могат да бъдат заведени в съда за малки искове); и че се отказвате от правото си на каквито и да е колективни искове или други представителни действия.
Арбитражът на Oath ще бъде разглеждан от Американската арбитражна асоциация. Колективният арбитраж няма да е разрешен, което означава, че всеки потребител ще трябва да прави дело и срещу най-добрите адвокати на Verizon/Oath и да се надява да спечели.
При обещанията на Oath за здрава лична връзка с нас, наситена на незабравими изживявания, още ли сме сърдити на Facebook?


[1] oath (англ.) – клетва

Къща от карти | Култура – Брой 20 (3074), 25 май 2018

Русия, Facebook, Brexit, донорът на републиканците, Робърт Мърсър, медийният стратег на Тръмп, Стив Банън – свързва ли ги нещо и как? Според серия публикации в Guardian, свързва ги компанията Cambridge Analytica. Само тази пролет публикациите за нея са 84, но като че ли за пръв път тя попадна на медийната мушка през май 2017, когато нейният основател, розовокосият Кристофър Уайли, направи сензационни разкрития за участие в Brexit кампанията.
Кой е Уайли? Канадски гей и веган – както сам се представя – либерален демократ, създал оръжието на републиканците за психологическа война – несъмнено личност, „предразполагаща“ към доверие! На 24 годишна възраст, завършвайки докторантурата си за предсказване на модните тенденции, той бива осенен от идеята, че психологическите профили на хората могат лесно да бъдат свързани не само с модата, но и с тяхното политическо поведение. Това, което му е нужно да развърти идеята, са пари и, естествено, данни. Уайли се опитва да заинтригува либералните демократи със своята идея за идентифициране и привличане на евентуални гласоподаватели на предстоящите избори, но те допускат фатална грешка – не проявяват интерес. Покрай това обаче компанията SCL Group и по-точно Александър Никс, шефът на SCL Elections, една от дъщерните фирми на SCL Group, забелязва Уайли и му помага за създаването на Cambridge Analytica.
SCL group е частна фирма, развиваща дейност в сферите на отбраната и електоралните операции. В областта на отбраната тя има договори с британското Министерство на отбраната и съответния департамент в САЩ, като експертизата й е в сферата на т.нар. psyops (от “psychological operations”) – промяна в мисленето на хората чрез внушения, клюки, дезинформация. В сферата на изборите технологията е сходна и, ако може да се вярва на Guardian, прилагана е над 200 пъти в не особено развитите страни по света. Така, с интереса на Банън към инструментите за „информационна доминация“ и с парите на Мърсър, пред Уайли се отварят големи възможности. Остава само проблемът с данните.
Данните идват по договор, сключен специално за целта на 4 юни 2014 между SCL и Global Science Research (GSR), фирма, притежавана от кембриджския професор Александър Коган. Методът на Коган е следният: винаги има хора, готови срещу заплащане да направят един личностен тест с Mechanical Turk и Qualtrics[1], а след това, с приложението на Коган, наречено thisismydigitallife (товаемоятцифровживот), лесно да се получи достъп и до техните, че и на приятелите им Facebook профили. Така Коган е успял да събере данните от милиони профили за седмици под предлог академични изследвания. Продажбата или предоставянето им на трети страни с различни от академичните цели е незаконно и, според Уайли, Facebook е бил съвсем наясно какво става, защото протоколите за сигурност биха реагирали на изтеглянето на такова количество данни, но явно съпротива е нямало, защото всичко е било „за академични цели“.
Каква обаче е връзката на Русия с това? Връзката е Коган, който е и асоцииран професор в Санкт-Петербургския университет и ползва руски правителствени грантове за изследването си “Стрес, здраве и психологично благополучие в социалните мрежи”. Освен това, Уайли пази имейл от 17 юли 2014 (предварителните президентски избори в САЩ почнаха през февруари 2016), в който Никс споменава за меморандум до Лукойл, описващ как услугите им могат да се приложат в петролния бизнес и по-точно – за „поведенческо микротаргетиране в контекста на изборите”. Меморандумът е адресиран до Вагит Алекперов – шефът на Лукойл и бивш съветски министър по добива на петрол, приближен на Путин.
Няма свидетелство Cambridge Analytica да е работила за Лукойл, но е видно, че през 2014 Лукойл е прекрасно осведомена за предизборната обстановка… А Уайли, който може да намери връзка между антисемитизма и консумацията на вафли КитКат, е искрено учуден: защо й е на руска петролна компания да се интересува от изборите в САЩ?
Ръката на Путин явно е много дълга и в сравнение с признанията на „разкаяния“ Уайли, прочутият сериал „Къща от карти“ изглежда плосък като кулинарна поредица. Как обаче тези сюжети (и особено Brexit) се вписват в настоящата ситуация на обтягане на отношенията между Вашингтон и Брюксел?


[1] Краудсорсинг платформи на Amazon, ползвани от много изследователи като достъпен начин за събиране на данни.