Узаконяване на отношенията | Култура – Брой 18 (3072), 11 май 2018

Между Европа и САЩ лежи океан от различия – законови, социални, културни. Това като че ли най-ясно си личи в политиката по отношение на личните данни. В САЩ традиционно се подхожда „на парче“ и „на частно“ за справяне с проблема с неприкосновеността на личния живот. Неприкосновеността е стока, която може да се отчужди и изтъргува, докато в Европа тя е фундаментално право, защитено от закон. Законът, макар и в сила за всички, като негъвкава и формална мярка, не винаги е ефективен, освен това, не е дошъл веднага. Първо е европейската Конвенция за защита на личността от 1970-те. После идва първият конкретно свързан с развитието на технологиите, макар и необвързващ опит – препоръките на ОИСР от 1981 г. за регулиране на автоматизираната обработка на лични данни. С появата на Евросъюза и с напредъка на глобализацията възниква обаче и необходимостта от истински обвързващ закон. Така през 1995 г. влиза в сила Директивата за защита на данните на ЕС 95/46. Според нея, на фирмите, опериращи в ЕС, не е разрешено да споделят лични данни с „трети страни“ извън Европейското икономическо пространство, освен ако: не е гарантирана адекватна защита; „субектът на данните е съгласен с трансфера“; „ако задължителните фирмени правила или стандартните договорни клаузи го разрешават.“ Парадоксално или не, но това, последното, означава, че неприкосновеността на личния живот на наднационално ниво е все пак по-скоро въпрос на сделка, скрепена с фирмен договор, отколкото със закон. В интервала 1998-2000 бяха разработени и самите принципи за неприкосновеност, фиксирани през юли 2000 г. в Решението „Сигурно пристанище“ (т.нар. Safe Harbour), само дето се оказа, че това решение е уязвимо за прословутия американски PATRIOT Act, според който в името на борбата с тероризма компаниите могат да предават данни на правителството на САЩ дори без предизвестие на клиента. После (2004/2006) се случиха атентатите в Мадрид и Лондон, от които логично последва нова мярка – Директивата за задържане на данни (2006/24/EC). А после от американска страна дойде и покритото с лоша слава Изменение и допълнение на Закона за чуждестранно разузнаване (2008). После пък се случиха няколко шумни, силно компрометиращи САЩ скандала (случаят „Шремс“, разкритията на Асанж и Сноудън). Така, в тази сложна обстановка, на 29 октомври 2015 г. се появи „Safe Harbour 2.0“, а на 14 април 2016, на мястото на Директивата за защита на данните, бе приет Общ регламент за защита на данните (GDPR). Между другото, GDPR ще влезе в сила съвсем скоро (25 май 2018) и е прицелен в чудовищата GAFA и гигантските им бази данни. Коментира се обаче и ефектът й върху други структурни услуги под американска юрисдикция, каквато е Whois – услугата, контролирана от ICANN. Whois десетилетия наред обхващаше милиони имена на домейни, обвързани с личните данни за контакт на регистрантите, включително имена, имейли и телефонни номера, и гарантираше до голяма степен прозрачността на отношенията в мрежата. На тази важна услуга дефакто се сложи край на 11 април т.г., когато с едно писмо до ICANN Работната група по член 29[1] заяви, че съгласно GDPR, след 25 май услугата става незаконна.
Как реагира ICANN на натиска?
В блога на компанията се появи признанието, че без мораториум върху GDPR и отсрочка, Whois просто ще се счупи. Работната група обаче еи против отсрочката. Но пък президентът на отдел „Глобални домейни“ на ICANN, Акрам Атала, заяви за The Register, че докато има „общо съгласие относно това, че пълната публичност не е най-доброто решение“ за Whois, ще я има и надеждата, че няма да бъде окончателно ликвидиран.
Замалко да си помислим, че проблемът е в доброто старо неразрешимо технологично противоречие между достъпа до данни и сигурността на системите, но ето че нещата пак опират до бизнес, до „мултистейкхолдъристки“ консенсус относно това, кои точно данни да са достъпни и за кого?


[1] Работната група по член 29 е консултативен орган, съставен от представител на органа за защита на данните на всяка държава членка на ЕС, Европейския надзорен орган по защита на данните и Европейската комисия, a член 29 e от Директивата за защита на данните от 1996 г.

Овластяване на разума | Култура – Брой 16 (3070), 27 април 2018

Тези от нас, които ползват Facebook, със сигурност от известно време се чувстват примамени от разни интересни заглавия да посетят сайт, наречен Kialo. Мрежовата неутралност, ГМО в земеделието, полезността на месоядството, автономните бойни машини, селективното отглеждане на животни, има ли Бог – темите на Kialo са всевъзможни, но заглавията не водят към статии, а към онлайн диспути и то в някакъв съвсем различен, невиждан досега формат. Той позволява не само участие, но и проследяване на аргументите „за“ и „против“ дадено твърдение – примерно, има ли Бог?
Но какво представлява Kialo? Kialo идва от „kial“ – „защо“ на есперанто, към което е добавено окончанието „о“ за обозначаване на съществително. Сайтът е в мрежата от август 2017, базиран е в Ню Йорк и Берлин, негов основател е Ерикос Пицос и вече има над 30 000 последователи в социалните медии. Сайтът обещава иновативна и предразполагаща към мислене среда и има амбицията да стане център за „критично мислене, обмислена дискусия и съвместно вземане на решения“ насред врявата и безумството на Интернет. „Овластяване на разума“ – това е мотото на Kialo и то звучи предизвикателно във времена, когато на власт при взимането на решения са изкуственият интелект и big data. И все пак, от личен опит знаем, че цивилизованият дебат, независимо дали офлайн или онлайн, винаги се случва с цената на много тромава процедура и тежко, не винаги добре посрещано от дебатиращите страни модериране. Различно ли е при Kialo? Различното е, че дискусиите са структурирани „арборесцентно“, както биха се изразили Дельоз и Гатари – нещо, което би ни позволило бързо и отчетливо да разберем защо е било взето едно или друго решение и кой как е допринесъл за него. Не се допуска обичайният за мрежата шум – коментари, които не обогатяват с някаква конструктивна гледна точка спора. Основната „валутна единица“ на Kialo, според Пицос, е твърдението, а не аргументът; и понякога се случва сътрудниците, които изказват твърдения, да пишат и контрааргументи към собствения принос.
Предполага се, че на Kialo най-добре се чувстват експертите, чиито мисли по даден въпрос всеки би искал да знае (има и система за оценяване), но могат да се срещнат в мрежата и такива, които са очаквали експертността им да е добре посрещната, а вместо това са се натъкнали на пренебрежително и дори агресивно отношение от страна на модераторите. Такива се заканват да продължат да са верни на доста по-стария (от 2006) сайт за дебати IQ2US. Очевидно проблемите с груповото мислене и изобщо с комуналните начинания си остават все същите, независимо от формата и технологията, и един от тези проблеми е тъкмо модерирането. Ако до дискусия биват допускани само експерти в дадена област, ще бъде въведена ненужна йерархия, дискриминация (и възможност за манипулация) там, където би трябвало да има повече комуникация и прозрачност. Добър опит може да се почерпи от Wikipedia, която също е колективно начинание. Задкулисните дискусии там често са много по-информативни от самите статии.
От друга страна, без известна експертност или дори просто грамотност, дискусия няма как да се случи, защото, за да има смислена размяна на аргументи, трябва да има яснота и еднозначност при ползването на понятията.
И още един проблем: около подобни инструменти винаги съществува подозрението, че развитието им се случва благодарение на впрегнатия колективен (и безплатен) ентусиазъм на потребителите, но крайният резултат се осребрява винаги и единствено от основателя и тесния кръг около него. Как се издържа Kialo, след като не допуска реклами, нито какво да е манипулиране на потребителите?
Според признанието на Пицос пред Financial Times, сайтът, коствал му шест години работа и поддържан от 50-членен екип, в момента се финансира с негови средства. Пицос не назовава сумата, но споделя, че вече се е свързал с компании и правителствени организации, които искат да лицензират подобен софтуер, тъй като той „работи много по-добре в една корпорация, отколкото срещите на живо и дългите вериги в електронната поща“.
Каква ще е съдбата на „бялата врана“ Kialo, само времето ще покаже.

Терорът е безсмъртен | Култура – Брой 14 (3068), 13 април 2018

Странно или не, но през 90-те много от нас започнаха живота си в мрежата, фасцинирани, от една страна, от новата технология, а от друга – от лудизма на Качински. Да припомня: 1993-1995 бе периодът, в който полуделият учен, Тед Unabomber Качински, успя да извърши последните 4 от 16-те си бомбени атентата, след което изпрати до медиите есе, озаглавено „Промишленото общество и неговото бъдеще“ (наречено от ФБР Unabomber Manifesto), с искането то да бъде дословно отпечатано, ако властите желаят терорът да спре. И въпреки че през 1996, след най-дългото и най-скъпо (поне дотогава) разследване, ФБР най-сетне успя да арестува Качински, идеите му се оказаха заразни дотам, че се превърнаха в своеобразен мейнстрийм. През април 2000 г., например, във Wired се появи статия, озаглавена „Защо бъдещето не се нуждае от нас„, от Бил Джой. Бил Джой не е кой да е, а съоснователят на Sun Microsystems. Та в тази статия има препратка към манифеста на Качински за типовете общества, които биха се появили в случай, че хората бъдат напълно изместени от изкуствения интелект. Тъкмо Джой няма как да е привърженик на лудизма, нито Wired – проводник на подобна идеология, просто това, че Качински е лудит, „не опровергава аргумента му“ срещу технологиите и Джой предпочита да се изправи срещу този аргумент, вместо да се преструва, че го няма.

За известността на Качински допринесе и това, че по време на процеса негов довереник стана друг известен неолудит, Джон Зерзан, който мейнстрийм медиите започнаха през глава да канят за интервюта заради сензационната му близост с опасния терорист. Тандемът Зерзан/Качински е странен, защото Зерзан е типичният левичар с франкфуртска закваска, а Качински презира левичарите. За него те са „главно социалисти, колективисти, ‘политкоректни’ типове, феминисти, гей и инвалиди, активисти за правата на животните и подобни“ – изобщо хора, водени от „чувство за малоценност и свръхсоциализация“, и представлява „една от най-разпространените манифестации на лудост в света“, и трябва да се избягва всяко сътрудничество с него.

Зерзан от своя страна подкрепя доктрината на Качински, но критикува крайната му жестокост и в интервюто си от 7 май 1995 в The New York Times, озаглавено „Кой е Unabomber?“; там твърди, че дори да има защо да бъдат поразени агентите и архитектите на настоящата катастрофа и всички тези „малки Айхмановци“, които подготвят „Прекрасния нов свят“, нищо не може да оправдае съпътстващите жертви – напълно невинните пощенски работници, разнасящи пратките с взривни устройства, случайно оказалите се в зоната на терора граждани и дори деца. През 2001 в интервю за The Guardian той казва, че се надява да няма нов Качински и тепърва да се явят начини, по които всеки несъгласен с новия световен порядък да може да изрази протеста си, без да се стига до подобни отчаяни ексцеси.

Но ето че 10 години по-късно се появи Брейвик, който едва ли е лудит, но е копирал в манифеста си цели пасажи от „Промишленото общество и неговото бъдеще“, само дето е заменил „левичари“ с „културни марксисти“.

Негодуванието срещу технологиите обаче расте като лавина. През ноември миналата година бе нападнат центърът за научна, техническа и индустриална култура „La Casemate“ в Гренобъл, Франция. Година преди това нещо подобно се случи и в Нант. И докато на тези инциденти може да се погледне като на единични и локални, анти-Uber вълната напоследък добива застрашителни, глобални размери. От Москва до Йоханесбург, от градове в Хърватия, Унгария и Полша, та до Колумбия, таксиметровите шофьори негодуват и приемат като подигравка „перспективата“ да се преквалифицират в уеб разработчици и специалисти по машинно обучение. И изобщо не се знае в какво може да прерасне техният гняв. Гардиън миналия месец пък постави в неолудитски контекст недоволството на някои срещу Facebook и дори спомена възможността тази нова вълна да се слее с крайно десните и с ислямистите.

Дали обаче зад терора в днешни дни непременно трябва да стоят идеологии? И нима тъкмо „борбата с терора“ не е това магично словосъчетание, чието споменаване в заседателните зали не прави възможно приемането и на най-безумните закони?

 

Твърда вилица | Култура – Брой 12 (3066), 30 март 2018

В зората на Интернет техно-евангелистите толкова много говореха за свобода, че на никого и през ум не му минаваше как може да се развият нещата с контрола над глобалната мрежа. Днес същата еуфория се надига покрай blockchain системите. Четем непрестанно колко неутрални са политически и как контролът в тях е ex ante – кодиран в самите протоколи и процесите, и нищо, никаква човешка намеса не може да промени това. Предния път, споменавайки проекта Ethereum, обещах да се върна на темата за злоупотребата с контрола над подобни системи, така че нека ви разкажа какво се случи с Ethereum и по-точно със софтуера на Ethereum – DAO.
DAO идва от decentralized autonomous organization (децентрализирана автономна организация). Този софтуер е предназначен да управлява доверителните задължения, свързани с притежаването и изплащането на блокчейн активи без никакво човешко участие. Кодът, разработен за приложението DAO, беше именно това, което обговорих предния път като „интелигентен договор“ – първият „интелигентен договор“ в историята. DAO издаваше токени (символите на криптовалутата) чрез този свой интелигентен договор и ги търгуваше за токените на блокчейна на Ethereum, наречени „етер“-и. Тази продажба се случи благодарение на масивна кампания за групово финансиране, което повиши стойността на етерите с над 150 милиона долара.
Според оригиналната визия на създателите на Ethereum, компютърният код трябваше да замени Закона (буквално!) в общността и да служи за заместител на правните споразумения и регулации. Кодът беше договорът и законът за DAO. Но, за съжаление, беше дефектен. И в един момент един притежател на токен на DAO използва този дефект, за да открадне една трета от стойността, натрупана в приложението (значи, около 50 милиона долара). Това изтегляне на част от общите средства, макар и инцидентно, не наруши нито правилата на Ethereum, нито правилата на DAO, нито изглеждаше да е нарушило някакви други правила и закони. Само дето в края на деня много от членовете на Ethereum, включително и някои от лидерите му, претърпяха огромни загуби. Тогава ръководството на Ethereum успя да координира със заинтересованите страни мрежата и създаде т. нар. „Твърда вилица“ – разцепление на блока на Ethereum за постоянно, така че контролът върху използваните средства да бъде преместен в група доверени лидери. Тоест, в не йерархичната мрежа се появи йерархия. Появи се паралелна, дублираща Ethereum верига блокове, бяха нарушени благородните първоначални принципи на създателите, поради които на Ethereum и изобщо на blockchain технологията се гледаше като на това Голямо Ново Нещо, което ще спаси света от хиляди злини, дори от такива, като бюрокрацията и политиците. За капак новата мрежа си присвои името Ethereum, а оригиналната бе ребрандирана на “Ethereum Classic”. Изтъркано, нали? Дублирай, ребрандирай и унищожи! – това е девизът на „твърдата вилица“.
Нейсе, „кодът като закон“ също продължи да действа, наказвайки селективно само част от потребителите на Ethereum (тези, които лекомислено бяха обменяли етери за DAO токени), а други да „бейлаутва“. След тази случка като че вече никой не смее и да твърди, че интелигентните договори могат да заместят адвокатите и нотариусите, да ликвидират правната индустрия и изобщо правото. Умните договори не са нито чак толкова умни, нито дори изпълними споразумения. Блокчейнът може и да е иновативен подход към управлението, но не може да замени човешкия фактор. Трябва да устоим на изкушението да антропоморфизираме кода, съветва Патрик Мърк от Центъра за Интернет и общество „Бъркман Клайн“ в Харвардския университет. Кодът е закон за машините, а законът е код за хората. И когато тези концепции се объркат, приключваме със ситуации като DAO.
Та нали силата на blockchain беше в това, че бе разпределена между всички участници в общността така, че никой да няма по-голяма власт от останалите, да променя протокола! Нали силата беше именно в тази взаимозависимост и заинтересованост от нерушимите и установени правила на нетуърка?
Та нали всяка промяна в тази установеност изискваше съгласуване с всички останали? В медиите този конфликт бе обговорен като „управленска криза“. Първата управленска криза в крипто света, но едва ли последната.

Умните договори | Култура – Брой 9 (3063), 09 март 2018

Преди време писах какво би станало, ако политиците бъдат подменени от телефонни приложения за гласуване на закони – нищо съществено, доколкото избираемите политици са само видимата част от властовия айсберг и ако изобщо има смисъл от тези приложения, той би бил в замяната на купуването на един политик с далеч по-трудното купуване на хиляди избиратели.
Освен това, тези приложения и появилите се покрай тях политически движения не биха премахнали политиците изобщо, а само биха променили статуса им от хора, взимащи решения, в прости изпълнители на волята на избирателите. Напоследък обаче се говори за технология, която би ги премахнала и от тази им роля.
Вече стана дума за това, че с развитието на криптовалутите се е разкрил и огромният потенциал на технологията „верига блокове“, но кога и как конкретно се случи този исторически пробив? Случи се през 2013 г. благодарение на проекта Ethereum. Подобно на Bitcoin, Ethereum е отворена софтуерна платформа, базирана на технологията „вериги блокове“, но докато Bitcoin може да се използва единствено за проследяване на собствеността върху биткойни, един от основателите на Ethereum, Виталик Бутерин, предложил Ethereum да се ползва не само за сделки с етери, а за универсална децентрализирана платформа, в която всеки да реализира програмно каквито си иска системи за съхраняване и обработка на информация, в това число и класическото споразумение (договор) между страни. Това е т.нар. „умен договор“ (smart contract).
Представете си всичко онова, с което оперира правната, икономическа и политическа система на една държава; всичко онова, което се вписва и съхранява в нейните регистри – договори, финансови операции, досиета; всичко онова, което циркулира из нейните мрежи и отразява, съхранява, защитава от подправяне историята на всяка една сделка, спомагайки така за справедливото взимане на решения (т.е. правенето на политика). Може ли цялата тази комплексност да бъде иззета от компетенцията на бюрократи, експерти, юристи и поверена на машини? Явно може. За целта кодът просто трябва да има безпрепятствен достъп до всички обекти на договора. Тези обекти са:
– Страните в договора – те присъстват в изчислителната среда с електронните си подписи.
– Предмет на договора – той трябва да може да се случи изцяло без човешко участие, т.е. да е математически описан – нещо невъзможно за осъществяване преди появата на криптовалутите.
– Условия на договора – това е, което описва логиката на изпълнение на предмета на договора точка по точка, автоматически, сиреч – отново програма;
Децентрализирана платформа, на която да се случва и съществува всичко това, е блокчейн платформата.
След като договорът може да има точно математическо описание и ясна логика на изпълнение, след като взаимоотношенията между преговарящите страни могат да се формализират до степен да се изпълняват от машини, а самото изпълнение да е необратимо и лесно проследимо във времето за грешки, то значи на такава система може да се повери и взимането на самостоятелни решения по сложни казуси въз основа на някакви зададени параметри, т.е. машината да върши това, което доскоро бе работа на политиците и експертите. Значи, политиците наистина могат да изчезнат, а заедно с тях да изчезнат и адвокатите, и нотариусите, и регистрите, и законите, и изобщо – цялата правна индустрия. Вече всичко може да бъде заменено от алгоритми и кодове – само чиста и свята технология, която е толкова недостъпна за човешката корист и профанщина, че никой не би могъл да злоупотреби с нея.
Злоупотребата е тема, на която задължително ще се върна, сега само ще ви припомня един-едничък проблем на прекалено автономните „умни“ системи. Помните ли Боб и Алис? Помните ли склонността на изкуствените интелекти да създават собствени нечовешки криптографски схеми, които е практически невъзможно да бъдат разбити дори от себеподобните им? Налага ли се да припомням какво значи това? Не знам дали движението за освобождение на роботите и опитите за „интегриране на свободните роботи в модерното общество и бъдещето“ продължават да са актуални, но за роботите ние дори не съществуваме.

 

Държавата като услуга | Култура – Брой 7 (3061), 23 февруари 2018

След като блокчейн технологията навлезе в света на банките и почти отне на държавата прерогатива да печата пари, въпрос на време беше тази технология да навлезе и в света на държавната администрация.
Според едно скорошно изследване на Института за бизнес стойност на IBM и разузнавателния отдел на The Economist, проведено сред 200 политици в 16 страни, девет от всеки десет правителствени организации възнамеряват до 2018 да инвестират в блокчейн технологията за управление на финансовите транзакции, управление на активи, сключване на договори и спазване на нормативните изисквания. Това – с цел да се намали бюрокрацията и да се възвърне доверието в държавата.
Звучи като изтъркана демагогия, но ето, че швейцарският стартъп Procivis предлага на основата на блокчейн пълна гама от услуги на публичната администрация, включително подаване на данъчни декларации, вписвания в поземлен и търговски регистър. На сайта на Procivis можем да прочетем, че началото е поставено през октомври 2016 благодарение на платформата eID+ с тенденцията да се работи съвместно и с други правителства в трансгранична посока. Погледът в дигиталното бъдеще обаче идва с блокчейн платформата за персонални данни VALID, която Rrocivis са разработили върху концепцията за личен суверенитет в дигиталния свят и развиване на peer-to-peer икономика[1].
Procivis е швейцарски проект, главната му квартира е в Цюрих, но амбицията му е да се превърне в глобален криптографски център, разчитайки на напредничава регулаторна рамка и на високия професионализъм на специалистите си.
Ограниченията биха могли да дойдат от новия европейски регламент за неприкосновеността на личния живот, който ще влезе в сила на 25 май 2018 г.[2] и с който всеки бизнес в ЕС или бизнес, който борави с данни за граждани на ЕС, ще трябва да се съобразява. Според създателите на Procivis, VALID не само няма да е в нарушение, но “би могло да бъде ново решение и за GDPR“.
Но Procivis не е единственият blockchain проект за електронно правителство. Наскоро се чу и за естонският Neocapita.
Neocapita е частно начинание, регистрирано в Естония, но с офиси във Виена и Букурещ. Разработената от него платформа се казва Stoneblock. Наскоро в Bitcoin Magazine се появи изявлението наТони Виленберг, основателят на Neocapita, че в момента екипът на начинанието преговаря с различни организации и юрисдикции по конкретни пилоти, като например с Програмата на ООН за развитие, благотворителната организация World Vision и с две правителства – Афганистан и Папуа Нова Гвинея. С World Vision и правителството на Афганистан предложените пилоти са с цел осигуряване на прозрачност в процедурите по предоставяне на финансова помощ. Вноските ще бъдат вписвани с помощта на блокчейн технологията и ще бъдат отворени за всички дарители.
С правителството на Папуа Нова Гвинея пък Neocapita обмисля ползване на платформата Stoneblock за записване на трансгранични транзакции, като по този начин се осигури по-голяма прозрачност.
„Не всяка технология може да бъде пренесена в контекста на развиващите се страни“, казва Виленберг, „но в тези страни усвояването на мобилни технологии се случва с темп, около три пъти по-висок от този в развитите страни.
Интересен е пътят, по който еволюира идеята за Neocapita. Първоначално е била обмисляна платформа, която да е удобна, да обслужва страна с относително малка гъстота на населението, пръснато на относително голяма площ, каквато е Естония. Впоследствие се е стигнало до идеята, че такава платформа би могла да е от полза и за естонската диаспора по света. А накрая се стига и до идеята да се предложи електронна резиденция в страната на всеки желаещ по света. Т.е. всеки би могъл да стане виртуален гражданин на е-Естония.
Как GPDR би третирала екосистема като Stoneblock, в която данните, принадлежащи на различни граждани и правителствени агенции, ще водят ефективно съвместен живот? Според създателите, това е категорично разрешено.
Засега като че ли никой не бърза да коментира достойнствата и недостатъците на подобни публични администрации, поместени върху частни платформи. Само бъдещето ще покаже.


[1] Партньорска икономика, при която посредникът става излишен.
[2] Общ регламент за защита на данните или „GDPR“.

Клуб Червените струни | Култура – Брой 5 (3059), 09 февруари 2018

Тия дни у нас филолози, философи, обикновени борци за социална справедливост само за напредничави стандарти в отношенията между половете говорят; и понеже това с напредъка има отношение към темите на мрежа/паяжина, няма как да го заобиколя. Как ли стоят нещата с пола в свръхпрогресивните среди на разработчиците на електронни игри, например? Ами, зле стоят. По-зле дори, отколкото в средите на Българската православна църква. Геймърите отдавна имат лошата слава на сексисти и далеч не само джендър стереотипът на „госпожицата в беда“ и женските персонажи с фетиш облекло и ясно изразен полов диморфизъм дразнят феминистките, но и това, че, чисто професионално, жените-разработчици биват остракирани. Това недоволство през 2014 г. се разрази в Геймъргейт – една умишлено пропусната от мрежа/паяжина тема, която ще пропусна и сега, просто защото ми е по-интересно да поразмишлявам върху най-вълнуващата и едновременно с това най-болна страна на киберпънка и гейминдустрията – сексуалността. Стереотипите, както вече споменах, са ясни, но явно се е появил нов „тренд“. Тия дни списание VICE писа за една игра на име „The Red Strings Club” (Клуб „Червените струни„). Това е приключенска игра. В нея има хипер-супер-мега-гига-мощна корпорация, която възнамерява да разгърне тайнствена програма за усилване на човешкото щастие (или може би промиването на мозъци); има и лъскав ретро пиано бар, посещаван от служителите на корпорацията; има и андроид, който произвежда импланти за хора въз основа на техните желания и нужди. Тези нужди са свързани със секс, власт и влияние, а това, както знаем, е винаги обвързано с всякакви социални усложнения; има и един барман Донован, чиито специфични сексуални предпочитания са неясни, но това не е и важно в свят, в който всички идентичности и желания се смятат за валидни. Има и една героиня Лариса, която е високо профилен маркетингов директор в супер-хипер-мегакорпорацията и която посещава бара, за да пие и да бъбри с Донован.
Донован може да предлага четири напитки и всяка влияе на определен аспект на настроението и личността, на Лариса обаче винаги й действат възбуждащо, а Донован се възползва от това. И изобщо, посланието на играта е като че ли да изследва как технологията влияе на сексуалността – пречи ли й или я стимулира? Как парите, властта и секса са обвързани помежду си и дали решаването на един проблем, този с парите, например, не води до усложнения с другите? Имайки пари, си позволявате импланти, това повишава интереса към вас, но дали това е „правилният“ интерес? И все в тоя дух…
VICE описва играта като добро киберпънк парче, в което надеждата за бъдещето изглежда розово като набор от взаимозаменяеми бионични полови членове, на фона на което дори прехваленият Blade Runner 2049 изглежда разочароващо назадничав с идеите си за пол, раса, сексуалност и телесност, само дето има един малък проблем – тъкмо когато Лариса ви е станала най-интересна със своята разюзданост, изведнъж става ясно, че тя е всъщност… трансджендър. И какво излиза от цялото послание след такъв обрат на нещата? Лариса изведнъж изпъква deadnamed[1] насред цялата тази вълшебна неопределеност. Грубата конкретика на нейната природа ни бива поднесена като някакво откровение едва ли не. Едно истински добро киберпънк произведение, пише VICE, трябва да се бори не само с лошите корпорации и калпавата трудова политика, но и да се бори срещу всички мухлясали и стереотипни представи за секса и сексуалността, които следват от тях.
По-назадничавите (а може би просто отегчените) сред нас обаче се питат защо ли някои борещи се с мухъла идеи мухлясват още в зародиш, а Оруел, Замятин, Хъксли, пък и Филип Дик продължават да вълнуват.
И понеже почнах с борците за социална справедливост, знаете ли, че има игра и с такова име? Пародийна ролева игра! Social Justice Warrior e разработена от Nonadecimal Creative през 2014. Концепцията зад нея е осмиване и изобличаване на превърналите се в нарицателно за корист борци за социална справедливост, паразитиращи върху общи каузи с цел кариера и лично облагодетелстване.


[1]deadnaming е споменаването на старото име на някой, който го е сменил с ново. Счита се за вербално насилие, особено по адрес на трансджендър хора, тъй като „може да предизвика вътрешно усещане за ужас“.

Скок на вярата | Култура – Брой 3 (3057), 26 януари 2018

От $1000 в края на 2016, цената на биткойна скочи до $11000 в края на 2017! След банките по него луднаха и борсите, а те повлякоха след себе си и инвеститорите. Играта стана опасна и това изобщо не се харесва на регулаторите, които дори не могат още да определят що за валута е това и как става така, че цената й се качва пропорционално на лошата й слава. Но биткойнът съвсем не е единствената криптовалута на пазара. Ако се повгледаме малко в другите, може и да разберем какво се случва.
Има например една валута тетър (tether), която почна да се търгува през 2015 като стабилната алтернатива на фриволния биткойн. Всеки собственик на малък и среден бизнес, на който му бе писнало от правителството и банките, но пък нямаше вяра и на биткойна, побърза да смени биткойните си за тетри, което бе много по-лесно от обмяната им в долари. А и нали компанията Tether твърди, че зад всеки един тетър от 814-те милиона на пазара стои по един долар в резерва! Но дали е така? Как и защо изобщо е бил създаден тетърът, някой знае ли? А какво, ако тъкмо печатането на необезпечени тетъри напомпва цената на биткойна през борсите?
Както може и да се очаква, информация, която би дала яснота по въпроса, липсва. Всички са принудени да се осланят на едната сляпа вяра в написаното на сайта на Tether, че всеки тетър е подплатен 1 към 1 от традиционната валута, съдържаща се в резерва, т.е. всеки тетер може да бъде обратно изкупен за долар, нищо, че веднага е добавено и това: „Ние не гарантираме никакво право на обратно изкупуване или обмен на тетри от нас за пари.“ Просто условията на услугата не задължават Tether към това по силата на никакъв договор или правна претенция. Коя ли свястна банка би прежалила репутацията си, за да работи с подобна валута? Няма как да разберем. Това е поверителна информация. Но пък междувременно Wells Fargo & Co. се отказа да е кореспондентна банка, през която американци да пращат пари на банките на борсата Bitfinex и Tether в Тайван. Веднага след това пък Bitfinex обяви, че повече няма да обслужва американски клиенти, защото му излизат скъпо, а после, заедно с Tether, се опита да съди Wells Fargo и не само не успя, но покрай това изплуваха и имената на някои от техните банки, като например полската Spoldzielczy, чийто шеф Wladyslaw Klazynski веднага отрече всякаква финансова ангажираност с която и да е компания, търгуваща биткойни.
Ако банките са тайна, как тогава да се разбере къде са парите и кой е отговорен, ако изчезнат? Нито Tether, нито Bitfinex съобщават някъде официално това. В мрежата обаче тайните винаги изплуват, дори и да не е съвсем официално. В изтеклите наскоро Paradise Papers, например, се появи името на Фил Потър, директорът на Tether. По едно време в LinkedIn пък изтече и името на Жан Людовикус ван дер Велде като директор на Bitfinex, но Paradise Papers показват друго име – Джанкарло Девасини. Това – след преименуването на Bitfinex в Renrenbee Ltd.
Тези персони, Велде, Потър, Девасини, са недостъпни за журналисти, но междувременно се появиха и първите жертви на тетъра, а те са словоохотливи.
Огюз Сердар, турски собственик на рекламна технологична компания, е един от тях. Той решава да рискува с биткойни преди година, когато Турция забранява PayPal, а после, както може да се очаква, минава на тетър, за да намали риска. Когато рано през ноември обаче решава да осребри в долари милион тетри, Tether отказват. “Поради текущи банкови проблеми, ние сме в състояние да обслужваме само молбите на проверени корпоративни клиенти” – така му отговарят от Tether. А вместо да отговорят на запитването на Сердар кои са тези затруднени банки, те отвръщат, че е свободен да продава на партньорите им, чиито имена са на страницата им. Търсенето на тетри обаче е нулево, а срещу Сердар започва проверка, понеже се оказва, че е бил маркиран като съмнителен клиент „поради куп нередности“. Сердар прави опит да уведоми Министерството на финансите на САЩ и Министерството на правосъдието, но скоро се оказва изправен пред адвокатите Steptoe & Johnson LLP, наети от Bitfinex, защото „неверните“ му твърдения „застрашават екосистемата“.
Колко ли още бизнеси ще се окажат изсмукани като стриди в името на „екосистемата“?

В полетата на произвола | Култура – Брой 1 (3055), 12 януари 2018

В края на миналата година много от нас коментираха отмяната от страна на Федералната комисия по комуникациите (FCC) в САЩ на единствения светъл лъч в и без това съмнителната регулационна политика – приетата с триста зора Заповед за отворен интернет от 2015. Колко от нас обаче знаят откъде се е появила изобщо нуждата от защита на мрежовата неутралност?
Малко история: FCC бе създадена през 1934, за да осигурява равен достъп на всички видове телекомуникации до ресурсите за именуване и адресиране. Първо това бяха просто телеграфите, а после дойде и интернет.
FTC (Федералната търговска комисия) е още по-стара. Създадена е през 1914, за да защитава потребителите и пазарните принципи от безскрупулните търговците. През 80-те в компетенциите й влезе и търговията с услуги, а с комерсиализирането на Интернет – и онлайн услугите.
До края на ХХ век двете комисии работеха паралелно, всяка в своята област, защото комуникациите и информацията дотогава бяха две отделни услуги, доставяни от различни доставчици и регулируеми по различен начин – проактивно от FCC чрез моделиране на политиките и реактивно от FTC чрез налагане на санкции.
С идването на новия век нещата се промениха – появи се кабелната телевизия, а кабелните доставчици изведнъж откриха, че по комуникационна мрежа може да тече и телевизионен сигнал. И докато един от големите в САЩ, AT&T, прекара последните 20 години в канибализиране на други телекомуникационни компании с цел да стане монополист в бранша, друг, по-хитър – Comcast, инвестира в съчетаване на своята кабелна мрежа за дистрибуция с възможността за производство на съдържание и услуги, които да доставя с тази мрежа. А после се досетиха и за това, че могат да ограничават клиентите си за какво те ползват домашните си рутери, за да им препродават повторно някои услуги като специални екстри. FCC на свой ред установи това и така въведе правилото за мрежова неутралност.
И така, в днешно време имаме две различни услуги, комуникационни и информационни, предлагани по една мрежа от един доставчик, но регулирани по различен начин от две отделни комисии.
Така веднъж замъглена разликата между услугите и втори път – на съответните задължения между комисиите, правят възможни много злоупотреби – „кръстосано субсидиране“, неясно ценообразуване на регулирани и дерегулирани услуги и други нарушения на конкурентните правила. А докато комисиите си прехвърлят, разменят, дублират или не упражняват отговорностите, търговците си правят каквото си щат.
Наистина ли Заповедта за отворен интернет е окончателно убита? Или има още надежда за Интернет? Има надежда, доколкото все още новата заповед не е вписана в регистрите и доколкото съпротивата продължава.
На 6 януари комисионер Клайбърн от FCC атакува яростно това решение с финалния текст на нареждането за “Възстановяване на свободата в Интернет”. TechCrunch коментираха доводите й като железни.
Първо, относно твърдението, че мрежовата неутралност потиска иновациите: Ако има такава технология, настоява Клайбърн, то би следвало обществото да научи за нея и да се разправя оттам насетне с Комисията. Ако не, то най-вероятно става дума за промяна в закона в името на нещо въображаемо.
Относно твърдението, че мрежовата неутралност отклонявала инвестиции: Няма данни инвеститорските тенденции да се пресичат някъде в полето на регулациите. Просто мрежовата неутралност не се явява фактор в ничий инвеститорски план.
Относно идеята, че там, където FCC се проваля, FTC ще успее: Да, но реактивната роля на Федералната търговска комисия означава, че тя може да взима отношение едва след като е било докладвано нарушение, а дотогава потърпевшият стартъп или едноличен търговец може да е изчезнал от правния свят. Работата на FCC е поначало да предотвратява възникването на подобни ситуации. Съдилищата могат от своя страна да оспорват усилията на FTC, защото индустрията е привидно регулирана от FCC. В един момент излиза, че и двете комисии не могат да се справят и се е появила една напълно свободна за произвол зона.
А това не е нужно нито на потребителите, нито на разработчиците, нито на тези, които биха искали тепърва да развият комерсиално някоя своя нова, добра идея. Това е нужно само на нечия безкрайна алчност, технологично невежество и недалновидност.

Суеверия | Култура – Брой 43 (3053), 15 декември 2017

Тия дни в портал „Култура“ се появи текст, озаглавен „Време на суеверие и изкуствен интелект“. После текстът бе препечатан от вестник „Дневник“, широко коментиран и споделян. Нищо чудно – авторът му, Даниел Смилов, е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, политолог, експерт, доцент по теория на политиката с куп докторати от важни университети и маса публикации на чужди езици, сиреч, някой, който минава за по-запознат от публиката с проблема, който анализира, и по-отговорен към публикациите си. Текстът на Смилов обаче е бриколаж от странно подбрани аргументи и грешни изводи.
Текстът почва с обещаваща препратка към Вебер и Шмит за разомагьосаността на съвременната свръхрационална епоха и как това е само привидно – политическите категории, които използваме, са светски варианти на религиозни и теологически понятия. Но вместо последователно разбулване на мистериите на Властта в епохата на изкуствения интелект и нейната непреодолима метафизичност, поднася ни се ето това:
„Днешните демократични форми на броене на гласовете на рационалните избиратели от гледната точка на изкуствения интелект ще изглеждат така, както са изглеждали курбаните и молитвите за дъжд на Имануел Кант и Джон Стюарт Мил. Накратко – нищо повече от случайна колекция от рационални аргументи, гарнирани обилно с разнообразни суеверия, чиято научна стойност е сравнима с тази на астрологията.“
Че то е съвсем обратното!
Тъкмо изкуственият интелект борави с нещо като „случайна колекция“ – данни, емпирични факти за реалността, извлечени на случаен принцип и обработвани по различни, съвсем субективни методики, често даващи съвсем различен резултат. Вече съм писала за проблема, който следва от това, но да се твърди, че изкуственият интелект е повече или по-малко могъщ от човешкия, е безпредметно. Той просто е друг. Изкуственият интелект разчита на съвсем различен тип логика, със съвсем различна структура от човешката. Тя не разчита на това, което ние, хората, наричаме „причинност“ и върху което градим стройните си теории. Тя е дифузната логика на невронните мрежи. Ако днес се говори за края на теорията, то е тъкмо защото в машинната обработка на данни има твърде малко рационалност и твърде много пробаблистика, непрозрачност, странни корелации – почти както при гадаенето по животински вътрешности и хвърлянето на бобчета. Това е толкова радикално, че някои сравняват ефекта на технологията „големи данни“ върху нашия човешки свят с ефекта на природно бедствие и даже нещо повече: с изобретяването на нов Бог, който се нуждае от свой Пантеон и жреци, но не, AI съвсем не е някакво крайно средство за контрол на една група хора над друга просто защото AI е склонен да се освобождава от човешкия контрол изобщо.
Но има и друг проблемен момент в анализа на Смилов. Той споменава за „системната липса на „рационален избор“ в съвременната демокрация и високата степен на сляпа вяра и остатъчно суеверие.“ „Рационалният избирател“ е мит. „Рационалният избирател“ дори не знае какво точно иска, нито post factum може да оцени едно управление.
Да, така е, но какво отношение има AI към този проблем? Кондиционирането на масите не е от вчера. Това си е стара корпоративна тактика, неизбежно свързана с либералните стратегии. Вярно, AI може да прецизира нещата, но той може да бъде ползван от всяка една идеология и съответно – политическа партия, така че проблемът с липсата на „рационален избор“ си остава проблем на самите партии.
Нейсе, AI може и да сложи „край“ на политиката и за това също вече е писано в мрежа/паяжина, но ще припомня и това: каквото и да промени изкуственият интелект в политиката, когото и да направи излишен, политиците и дори електората, той няма да измести експертите. Новите законопроекти не идват от средите на „обикновения рационален избирател“, те идват от корпоративните среди и издържаните от тях НПО-та, занимаващи се с чист лобизъм под прикритието на псевдонаучна дейност и изследвания.
Така че, когато Смилов се опасява как „чудният нов свят на съвършен машинен интелект рискува да прати човечеството в ново Средновековие” и да „направи възможностите за манипулация на политиката от силни корпоративни интереси безгранични“, няма как да не попитаме: г-н Смилов, какво точно имате против корпоративните интереси?