Прозрачността като процедура | Култура – Брой 34 (2956), 09 октомври 2015

Има един интересен проект, свързан с борбата с корупцията, започнал по ФАР през 2002, продължил по Преходния финансов инструмент, а после, след присъединяването ни към ЕС, и по Оперативната програма Техническа помощ. Това е Информационната система за управление и наблюдение на структурните инструменти на ЕС в България (ИСУН).
Отидем ли на сайта на ИСУН, виждаме таблици. За всеки проект има графа за договорените суми, за „изплатени средства от бюджета“и за „възстановени средства” от еврофондовете. Веднага правят впечатление огромни разлики в числата между договорените и изплатени суми почти за всеки проект. Разликите идват оттам, че бюджетът плаща договореното, но Евросъюзът не възстановява. Първо, доста се бави обработката на документи за Брюксел, и второ, често междувременно се констатират нарушения и се налагат т.нар. «финансови корекции», което си е евфемизъм за глоби. Ето това обяснява огромните разлики. Натрапва се усещането, че сумите от бюджета, излезли от страната ни като вноска за ЕС, са в пъти по-големи от тези, получени от ЕС.
Единственият начин да се разбере как се харчат държавните пари е изпълнението на бюджета, но ако потърсим в ИСУН информация за бюджетните разплащания, няма да намерим нищо. Информацията за бюджетните пари е скрита в друга система, СЕБРА, до която имат достъп само ведомствата. При ИСУН, поне на някакво ниво, имаме прозрачност.
ИСУН има дълга история. Тя трябваше да заработи през 2006 и да има връзка с други информационни системи – със системата на Европейската комисия за управление на фондовете, със системата «ДЖЕРЕМИ» на ОП „Развитие на конкурентоспособността”, със системата «ИСАК» за Селските райони, с Информационната система за предотвратяване на измами (АФИС) и с тази на Дирекция „Защита на финансовите интереси на Европейския съюз“ (АФКОС). През 2006 се твърдеше, че ИСУН вече е инсталирана в Министерство на финансите и даже бе отчетена като успешен проект, но Брюксел не мислеше така и местният елит бе строго инструктиран бързо да завърши проекта. ИСУН бе скалъпена криво-ляво от Информационно обслужване с пари от бюджета през 2010 след обичайните скандали и в крайна сметка заработи. Но защо ви занимавам към днешна дата с всичкото това? Защото сюжетът ИСУН продължава да се развиват и в момента.
В разгара на летния сезон в мрежата се появи нов сайт – ИСУН 2020. Проектът даже може да бъде открит в старата система ИСУН под номер BG161PO002-2.1.01-0007-C0001 под пълното наименование „Информационна система за управление и наблюдение на средствата от ЕС в периода 2014-2020 г.“. Всъщност, той започна на 11.03.2013, а датата му на приключване се очаква да е в края на тази година. Кое налага съществуването на ИСУН 2020? Налага го една промяна в еврорегламентите – отмяната на Регламент (ЕО) № 1083/2006 за регионалното развитие, Европейския социален фонд и кохезионния фонд, за начините и сроковете на усвояване на европомощите.Съгласно изискванията на новия Регламент, всяка държава членка трябва да подготви Договор за партньорство за периода 1 януари 2014 – 31 декември 2020 г., като един от елементите на договора е, че целият обмен на информация между бенефициентите и органите, отговорни за управлението и контрола на програмите (управляващите органи, сертифициращите органи, одитиращите органи и междинните звена), да бъде осъществен само с помощта на обмен на електронни данни.Т.е., да имаме не регистър, а работна среда.
Автоматичният въпрос, който възниква в случая, е: а какъв ще е достъпът на гражданите до информацията за проектите в тази работна среда? Толкова повече, че предстои и физическото преместване на ИСУН от ИТ-средата на Министерство на финансите към тази на администрацията на Министерския съвет. Такива прехвърляния са доста рисковани и водят почти винаги до загуба на данни.
Прозрачността трябва да е процедура, а не въпрос на нечия доброжелателност по ЗДОИ, беше казал по повод ИСУН преди време министър Томислав Дончев. Само дето на фона на новата ИСУН 2020 думите му звучат като кухо заклинание.
Това лято около еврофондовете има и още една новост: ще бъде създаден национален Фонд на фондовете, който, освен че ще концентрира на едно място огромни пари, ще вкара в играта и банките.

Киберфетишиъм | Култура – Брой 33 (2955), 02 октомври 2015

Нали през октомври предстои референдум за електронното гласуване, та това пак е измежду най-обсъжданите теми в мрежата. Покрай пропагандата тук там се промъква и критика. Беше припомнен, например, докладът на международния екип от експерти, които миналата година тестваха прехвалената естонска система за гласуване и откриха куп недостатъци. Изводът от този доклад е, че електронните избори противоречат на фундаменталните изисквания, формулирани от Съвета на Европа и ООН. За да са обвързващи, едни избори трябва да са сигурни, тайни и потвърдими, а електронните не са нито едното от трите. Поне не на този етап. Не и с тези технологии. Привържениците на електронните избори обаче са необяснимо упорити и в реториката им прозира нещо от страстта на хора, които не са много сигурни в своята технологична грамотност, но пък много искат да я демонстрират. И понеже темата доста се поизчерпа след толкова техно-доводи «против», какво друго остана за обсъждане освен тази съмнителна реторика «за»? Кой я упражнява у нас? Споделянето на лични наблюдения е рискована работа и все пак: привържениците на електронното гласуване са сякаш по-«вдясно», по-«tech» и с повече претенция, че са наясно как обществото трябва да работи. Възможно ли е покрай приказките за демокрация, «сближаване и включване» на бедни, стари и инвалиди, да се промъкват и користни намерения за доближаване до неизчерпаемата бонанза на държавните поръчки? Там, «вдясно» са склонни да сочат Естония за пример, но какво знаят за Естония? Естонците вече десет години поред гласуват електронно и са много горди с «напредъка» си, та сигурно затова посрещнаха критичния доклад на експертите като атака. Политическа атака!
Ето например една статия с дата 14.05.2014, която открих на информационния портал на република Естония. Тя носи недвусмисленото заглавие „Е-вотът е (прекалено) сигурен“ и сякаш концентрира в себе си цялото доверие на естонците в системата.
Първият довод в тази статия е от гледна точка на т.нар „отговорно оповестяване“ (‘Responsible disclosure’). Това е стандартна практика в общността на специалисти по сигурността и означава, че личността, открила пробив в сигурността на дадена система, не бърза да злоупотребява с нея, а влиза в контакт със създателя на системата и му съобщава за откритието си. Авторът на статията не уточнява неизбежния процент «безотговорност», който допуска тази добра практика, но се залива от красноречие, да обяснява, че дупките в системите са нещо нормално и често срещано, че те са част от процеса по усъвършенстване и съвсем не са краят на света, до мига в който в играта влязат медиите или политиците с техните нечисти намерения.
Друг довод: експертите изследвали системата са признали, че компютърът на избирателя може да бъде заразен с вирус. А може и да не бъде. И че не е работа на държавата, а на отделния потребител, да следи за личната си кибер-хигиена. Теоретична е и вероятността DVD-то от което са инсталирани системи за електронно гласуване да е заразено. И отново следва сладкодумно лирическо отклонение: вероятността това да се случи е точно толкова голяма, колкото буря да удари Естония в деня на изборите и да парализира енергийната система или да избухне неутронна бомба във влак, или Слънцето да се трансформира в Свръхнова.
Статията поставя акцент и върху отрицателното отношение на технологично напредналата САЩ към електронното гласуване. В САЩ има цели идеологически школи, проповядващи, че електронното гласуване е оръжие на Дявола. Проблемът на американците, оказва се, е този, че за разлика от естонците те нямат национално поддържана PKI система – (т.нар. Инфраструктура на публичния ключ), която дава възможност за дистанционно идентифициране чрез смарт-карта. И освен това американците нямат травмиращите спомени от традиционното, останало от тоталитаризма гласуване с хартиени бюлетини и придружаващите го „безплатна водка, подкупи, счупени пръсти, подути тестиси или няколко студени години в Сибир“.
В тази връзка, неизбежен става въпросът, дали реториката с която новите технологии (в т.ч. и на гласуване) се проповядват в бившите „соц“ страни, не разчита повече на психологически отколкото на рационални доводи?

Облаци над ЕС | Култура – Брой 32 (2954), 25 септември 201

Миналата седмица стана дума за бъдещата програма за изграждане на общоевропейско административно пространство – ISA2. Стана дума и за технологичния контекст, в който това ще се случи – семантичната уеб, големите данни, облачния компютинг – и как тъкмо поради тези нововъведения акцентът на ISA2 ще падне върху проблема с оперативната съвместимост.
–
Още преди години (през септември 2012) Европейската комисия одобри стратегията „Освобождаване на потенциала на облачния компютинг в Европа“ и тази стратегия очерта на еврохоризонта до 2020 г. над 2.5 милиона работни места и годишен прилив от над €160 милиарда към брутния валутен продукт на Съюза само благодарение на „облака“. Преди това обаче трябваше да бъде разработен модел, по който да се уреждат в бъдеще клаузите, свързани с вечния препъни камък (и лобистки коз) – техническите стандарти. Облачната оперативна съвместимост е невъзможна без преносимост и обратимост на данните, ето защо Стратегията предвиждаше Комисията да работи в тази насока с подкрепата на Агенцията на Европейския съюз за мрежова и информационна сигурност (ENISA) и другите органи за създаване на оптимални схеми за сертифициране и координация на облака.
Другият голям проблем, отразен в стратегията – големите данни. Те бяха „слонът в стаята“, с който европравото тепърва трябваше да се сблъска. Тепърва трябваше да се търсят отговори на практически въпроси, като:
– съхраняването на данни след прекратяване на договор;
– оповестяване на данни и неприкосновеност на данни;
– локация и трансфер на данни;
– собственост върху данни;
– пряка и непряка промяна в отговорностите на доставчици и подизпълнители…
Данните са новият „петрол”, каза през 2012 Ан Уинблад, един от големите предприемачи в Силициевата долина, и това наистина се оказа така. Събирането на данни се оказа casus belli. Буквално! Спомнете си скандала PRISMA на следващата година, същата, в която бяха подновени и преговорите по ТТИП.
Много пъти е ставало дума за амбициите на Евросъюза за технологичен суверенитет и за това доколко този суверенитет е обвързан с технологичните инфраструктури и собствеността над тях. Но какво направи ЕС за този свой суверенитет, за собствената си сигурност и бизнес интереси? Не направи нищо. Но пък използва скандала PRISMA за печелене на позиции в преговорите по ТТИП.
„Ако потребителите на Европейския облак не могат да вярват на правителството на САЩ“, беше доводът на комисар Нийли Крус тогава, „те може би няма да се доверяват и на американските облачни доставчици“. Къде обаче е европейският облак, на който европейците да разчитат?
Лъвският пай не биваше да остава у големите хищници, Google, Amazon и Microsoft, но за това се говореше и през 90-те, а също и през 2000… Сега сме 2015! През всичките тези години евроадминистрацията бе прекалено заета да търгува с влияние, за да се занимава с иновации. Google, Amazon и Microsoft си останаха безалтернативни.
През 90-те Еврокомисията бе разтърсена от корупционни скандали и последва реформа. Скандалите бяха логично следствие от въвеждането на ИКТ в управлението и от липсата на регулации в този бързо развиващ се сектор. Дали обаче реформата постави началото на някаква технологична независимост или вкара Евросъюза в сухото русло на бюрокрацията?
Сега се очаква промяна за добро с облака. Европейското облачно партньорство (ECP) трябва да координира частния и публичния сектор за работа по общите изисквания при възлагане на обществени поръчки за изчислителни облаци по „отворен и напълно прозрачен начин”, но всички ние знаем, че това е невъзможно в област, в която контролът е на мета ниво и е напълно недостъпен за гражданите.
ECP стартира инициативата Облак-за-Европа (C4E), която трябва да подпомага държавните власти в Европа да доставят облачни продукти и услуги, така че „да се изгради доверие в Европейския изчислителен облак”… Но ние, гражданите, си оставаме резервирани към хибрида между публичен и частен сектор – особено там, където става дума не толкова за оформянето на ИКТ пазара, колкото за предоставяне на обществени услуги.
И освен това, тия дни се питаме не дали някога ще се появи европейски еквивалент на Google, питаме се дали Европейският съюз ще продължи да съществува.

 

Зона без граници | Култура – Брой 31 (2953), 18 септември 2015

Срокът на Лисабонската стратегия изтече през 2010 и оттогава Европа следва нов дневен ред – Europe 2020. Ако случайно пропагандата ви е подминала, новите приоритети са „интелигентен, устойчив, приобщаващ растеж“ с „още по-голяма координация между европейски и национални политики“ в посока към общоевропейско и глобално бъдеще. Тази стратегия се състои от 7 подстратегии и едната от тях, най-важната, е Дигиталният дневен ред (Digital Agenda). А тя е най-важната, защото дигиталната област като най-бурно развиваща се е и най-меродавна за европейските политики.
Единен цифров пазар; оперативна съвместимост и стандарти; сигурност; бърз и ултра бърз достъп до Интернет; наука и иновации; повишаване на цифровата грамотност, приобщаване и международни аспекти – ето това са конкретните приоритети на Дигиталния дневен ред, на които се опира една кардинално важна за съществуването на ЕС инициатива – Програмата за оперативна съвместимост на европейските публични администрации (“Interoperability Solutions for European Public Administrations” – ISA). Тя пък е кардинално важна, защото оформя единното информационно пространство, в което европейските администрации (в това число и нашата) оперират и което има за цел да превърне Европейския съюз в утопична зона без граници, в която хора, стоки и пари могат да се движат свободно.
ISA (одобрена на 29 септември 2008, представена на 18 ноември 2009 в Малмьо и влязла в сила на 1 януари 2010) съдържа настоящата визия на ЕС за това пространство за периода 2010-2015, но ISA е само една от цяла серия такива петгодишни програми, всяка – със своите приоритети и виждания за мястото на Европа в глобалния свят.
Ако изключим доклада „Бангеман“ (1994), който беше иницииращ за поредицата, списъкът на тези програми изглежда така: IDA/IDA2, IDABC[1]. Има и още нещо – в края на тази година срокът на ISA изтича. От началото на 2016 влиза в сила приемникът й, ISA 2. Преди да спомена приоритетите й, ще припомня тези на ISA: поверителност на информационния обмен; архитектура на оперативната съвместимост; оценка на влиянието на ИКТ върху законодателството на ЕС… Тоест, акцентът е не толкова върху фронт-офис комуникацията (общуването с гражданите), колкото върху бек-офис, обмена между администрациите. Това не се е случвало от доклада Бангеман и IDA насам, но не става дума за технократски сантименти към ерата Делор, а е логично следствие от въвеждането на нови технологии. Икономическата криза е изиграла ролята на „катализатор“ за иновациите и се е почнало с изграждането на принципно нови системи („облачен компютинг“), които са изключително подходящи за предлагането на електронни административни услуги, но при които старите приложения трябва да се запазят. Става дума за вече утвърдени услуги, като електронна идентичност (eID), е-подпис, е-доставки, е-документи… Трансграничният обмен на цифрова информация между публичните администрации също трябва да е безпроблемен. Колкото до ISA 2, тя просто продължава в същата посока.
Но има и някои важни, нови контексти.
Единият е ТТИП, разбира се. Този февруари Комитетът по вътрешния пазар и защита на потребителите (IMCO) и Еврокомисията се срещнаха в Брюксел. (Като говорител в сянка на ЕНП/ГЕРБ присъства и Ева Паунова). Та, на тази среща IMCO за пръв път изложи публично някои свои съображения относно ТТИП. Комисията пък представи своите предложения относно приемника ISA 2. Накрая се стигна до извода, че ISA 2 притежава огромен потенциал за развитие в технологичен, а и политически контекст, а IMCO е идеално пригоден да действа като централна координационна точка, особено с оглед на „разпръснатите компетенции в рамките на Комисията“.
Другият важен аспект е международният. Не може да не се питаме за бъдещето на паневропейското информационно пространство в ситуация като днешната. Вярно, че въпросите на сигурността са най-вече от компетенцията на държавите членки, но все пак Комисията е тази, която дава насоките. Има ли Европа капацитет да се справи?


[1]Страната ни подписа меморандум за участие в IDA още преди да стане член на ЕС.

 

Uber-ификация | Култура – Брой 29 (2951), 24 юли 2015

Има ли още някой, който да не е чувал за Uber – Калифорнийския хибрид между транспортни и информационни услуги. Uber е преди всичко технологична компания, създала мобилно приложение за споделено пътуване, и ползвана в много градове по света, включително и в София. Работата на приложението се изразява в следното: ползувателите му могат да изпращат през смартфоните си заявки за такси, а то да ги препраща до водачите на колите. То също така предлага възможност за пътниците да следят през смартфоните си изпълнението на заявката – местоположението и предвижването през трафика на поръчания от тях автомобил. Заплащането също става по електронен път. Предлагайки услуга почти без конкуренция в един глобален, трудно регулируем пазар, Uber бързо успя да се разрасне и впоследствие да се доразвие в мрежа, включваща всеки желаещ, разполагащ със собствено превозно средство и прилични шофьорски умения. До края на 2014 компанията достигна цена 40 милиарда щатски долара и даде името си на нова тенденция в таксиметровите услуги, но и бързо успя да си създаде врагове.
Причината: недостатъчно гарантирана безопасност и поверителност на услугата; мръсни (и не особено интелигентни) трикове спрямо конкурентите от Lyft и Gett, състоящи се във вербуване на шофьорите им и в отказване на голям брой поръчки чрез фалшиви потребители; наемане на медиен екип с милионен бюджет за ровене в личния живот на медийни личности, изказали се негативно за Uber. И не на последно място – вероятно укриване на данъци.
След протестите в Германия, Индия, Тайланд, Испания, Франция и Англия, сега и кметът на Ню Йорк е решил да забрани Uber.
Всъщност, на компанията Uber в момента никак не й е лесно. Срещу нея са изправени армии недоволни, но най-сериозната заплаха дойде от неочакван ъгъл: от един от най-големите инвеститори в Uber, компанията Google. През август 2013 г. Google Ventures инвестира $ 258 милиона в Uber и това бе най-голямата сделка за Google Ventures, случвала се някога. След по-малко от година последваха още суми и някои вече си представяха как Google придобива Uber. Толкова повече, че David Drummond, главният им юрисконсулт и старши вицепрезидент на корпоративното развитие, се присъедини към борда на директорите на компанията през 2013 г. и е там и досега. Но ето, че тия дни в Bloomberg гръмна новината, че разривът между компаниите е вече факт. От съдружници, те са вече върли конкуренти. Google се готви да придвижи напред свой собствен отдавнашен проект за безпилотна кола, а Uber са се съюзили с Carnegie Mellon University за разработка на собствено приложение за превозни средства.
Google никога не е крил амбициите си да направи революция в градския транспорт с пускане в експлоатация на автономни превозни средства – Google спечели патента за производство на такива още през 2011. Става дума за автомобили, които сами черпят данни за пътната обстановка и реагират на нея благодарение на сензори. На автомобилното изложение в Детройт миналия месец компанията е заявила, че от въвеждането в експлоатация на безпилотни таксита в градския транспорт я делят не повече от пет години.
Chris Urmson, изпълнителният директор на Google, отговарящ за проекта, говори за автономни превозни средства, патрулиращи из кварталите, които ще могат също да качват и превозват пътници: „Технологията ще бъде такава, че ще можете да извикате превозното средство и да му кажете къде да ви отведе.“
Uber са угрижени. Google са финансово неизтощим и технологично силен конкурент, а Uber все още прекалено много зависят от търсачката-гигант, при това далеч не само във финансово отношение. Приложението за смартфони за шофьори на Uber разчита твърде много на Google Maps, а това пък дава на Google предимството да знае кои са най-горещите градски маршрути преди всички останали. Uber сериозно ще пострадат, ако останат без достъп до водещите в областта на картографски приложения, като AOL’s MapQuest, Apple Maps.
Освен това, колите без кормила са очевидна неизбежност в близко бъдеще и там за Uber няма да има място, ако не си намерят навреме и партньор, на чиито возила да разчитат. Mercedes, Audi, Tesla се развиват в тази посока, но дали вече Google не им пуска аванси?

 

Тайните на светия търговски граал | Култура – Брой 28 (2950), 17 юли 2015

Търговията с услуги, която сега е почти 80% от икономиките на ЕС и САЩ и която даже в развиващите се страни като Пакистан не пада под 50%, в момента е обект на преговори по TiSA (Съглашение за търговията с услуги) в седалището на OECD (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие) в Париж. И докато другите две Т-та от„светата“ стратегическа троица – TPP и TTIP, са ни относително добре познати вече, TiSA продължава да тъне в мъгла. Става дума за 52 нации и 2/3 от глобалния брутен продукт. Това е не просто най-голямата „търговска сделка“ в историята, това е новият световен ред. Поне това става ясно от изтеклите в WikiLeaks 17 документа от преговорите: тайните “опорни точки“ на TiSA и пълния дневен ред на преговорите седмица занапред (от понеделник, 6 юли), включващ дискусии за такива неща, като финансови услуги, телекомуникации, морски транспорт, свободно движение на хора.
Това, с което ще ви запозная набързо сега, е експертният анализ на WikiLeaks, който сравнява TiSA със съществуващото вече Споразумение за търговията с услуги (GATS) на Световната търговска организация (WTO) и ясно показва с какво TiSA го превъзхожда.
И така, какво ново около TiSA? Най-общо казано, това са три неща:
Списъците… В GATS всяка страна има свой собствен списък услуги и начини за ограничаване на експозицията към (чуждестранни) инвеститори или услуги, например не ангажиране с правилото за недискриминация на нейния пазар. Това, което се е променило в TiSA, е националното третиране на чуждите доставчици – те трябва да бъдат третирани поне толкова добре на пазара, колкото и местните.По подразбиране всички услуги, както и всички начини за доставката им, са изцяло обхванати от правилото за TiSA, освен ако не са изрично защитени. Т.е. подходът е с „изключващ списък“ и това поставя бъдещия регулаторен капацитет на дадена страна в риск от грешка, пропуск, непредвидени или непредвидими ситуации и силно либерализиране, свързващо ръцете дори на бъдещите правителства.
Включване на нови сектори и на анекси към старите…
Новите „дисциплини“ са свързани с вътрешните регулации, прозрачността, електронната търговия, а новата ревизия засяга старите сектори, като морския транспорт, телекомуникациите и финансовите услуги.
Това е тактиката, с която TiSA иска да дублира и измести GATS в стремежа си да получи легитимността на многостранно споразумение в рамките на WTO.
Никакво специално третиране на развиващите се страни…
Нито една от разпоредбите на GATS по отношение на развиващите се страни не се повтаря в TiSA. Всяка развиваща се страна, която участва или иска да участва във WTO, ще бъде подложена на същите обременителни правила, на които и останалите.
В заключение: изтеклите в Уикилийкс документи доказват, че група държави, самонарекли се „истински добри приятели на услугите“, водят преговори на закрито по TiSA с намерението да заобиколят интересите на други държави във WTO и да пренапишат съществуващото вече GATS така, че да е в интерес на техните корпорации. С добавянето на нови правила зад гърба на партньорите си и с промяна на някои съществуващи, те имат за цел да ограничат свободата на правителствата да регулират своите собствени услуги.
Проблемът е в самата същност на правилата:
– Споразумението третира услугите като стоки, които се търгуват;
– Пренебрегва напълно социалния и културния контекст, в който те се развиват;
– Третира хората не като граждани или членове на общности, а като „потребители“.
Предоставянето на услугите вече е офшорно или временно, или от чужди фирми с местно присъствие, а техен приоритет винаги е печалбата и никога – дългосрочният ангажимент към хората или страната, която ги „консумира“, така че можем да си представим последствията в чувствителните сектори на услугите, като електронни медии, образование, електро- и водоснабдяване, канализация; или пък да си представим липсата на регулации в дейности, като банки, туризъм, хипермаркети.
Тези правила са изключително вредни и, поради обхвата си, те засягат всеки правителствен инструмент, бил той закон, регулация, правило, процедура, решение, административна мярка и т.н. И това е на всички нива – ограниченията се прилагат и на централно, и на местно, и на неправителствено ниво чрез професионални организации.

Елисейският шпионаж | Култура – Брой 26 (2948), 03 юли 2015

На 23 юни 2015 WikiLeaks започна да публикува колекция от свръхсекретни разузнавателни доклади и технически документи от Националната агенция за сигурност на САЩ (NSA), прихванати от комуникациите на висши служители от три последователни френски правителства през последните десет години – на сегашния президент Франсоа Оланд, на бившия Никола Саркози (2007-2012) и на Жак Ширак (1995-2007), на министри от кабинета и на френския посланик в САЩ.
Документите съдържат и телефонни номера на множество служители в Елисейския дворец, включително и прекия мобилен телефон на Президента.
Най-интересното сред тези документи обаче са разговорите между френските държавни служители по някои актуални френски и международни проблеми, включително световната финансова криза, кризата с гръцкия дълг, ръководството и бъдещето на Европейския съюз, връзката между администрацията на Оланд и германското правителство на Ангела Меркел, френските амбиции за определяне на състава на изпълнителния персонал на ООН, френското участие в конфликта в Палестина… Прихванато е, например, как Саркози споделя, че възнамерява да даде ново начало на Израело-Палестинските разговори за мир без участието на САЩ в тях. Прихванато е и как Оланд изказва притесненията си от евентуално излизане на Гърция от Еврозоната още през 2012. Според този файл, Оланд вярва, че германският канцлер Ангела Меркел „се е отказала [от Гърция] и няма да отстъпи”. И съдбата на Гърция силно тревожи Оланд, „защото гърците може да гласуват на изборите за екстремистка партия“.
Като една от държавите учредителки на Европейския съюз и една от петте постоянни членки в Съвета за сигурност на ООН, Франция по подразбиране е близък съюзник на Съединените щати и играе ключова роля в редица свързани със САЩ международни институции – G7, НАТО, СТО. Също както и Германия. Всъщност, тези разкрития са като продължение на политическия скандал в Германия, последвал разкритията на WikiLeaks, че американските служби подслушват германския канцлер Меркел и нейните чиновници.
Как реагираха медиите? Със съдействието на френския ежедневник „Liberation” и онлайн-журнала за разследваща журналистика Mediapart, тази история успя да достигне до французите, които са в очакване на още и по-важни разкрития в близко бъдеще. В статията, която „Libération” публикува в съавторство с Асанж, се изтъква, че в „сивата зона“ на шпионирането няма приятели и съюзници, а шпионажът в чужбина е „сляпото петно“ в планирания закон за наблюдение, който се очаква да бъде приетдо дни.
А Mediapart даде интересни детайли: „Измежду петте документа, които публикувахме, четири бяха маркирани с „G“за „силно чувствителен материал“, други бяха етикетирани с „NF“ – тези, които не трябва да бъдат споделяни с чужди държави при никакви обстоятелства. Повечето бяха маркирани като „неконвенционални“, което означава, че са били получи чрез хакване.“
Как реагираха френските политици? Франсоа Оланд свика извънредно заседание на Съвета за защита на страната. Това е логично – разкритията се свързват със съмнителните пълномощия – правото да подслушват телефони и лиценз за масово следене в интернет – които напоследък Франция даде на своето вътрешно разузнаване и служби за сигурност поради заплахата от джихадистите.
Социалистът Оланд също така излезе с изявление, в което каза, че докладите са довели до „смайваща държавна параноя“. Но дори и правителството да е знаело за тези прихващания, „няма как да се каже, че това масивно, системно, неконтролирано подслушване е търпимо“.
Според Саркози пък, шпионажът е „неприемлив като общо правило и още повече между съюзници“.
Коментар от Ширак все още няма, но Мишел Алио-Мари, бивш министър на външните работи и на отбраната и при Ширак, и при Саркози, каза за канала iTele, че на Франция отдавна й известно, че САЩ има техническите средства да прихваща разговори, но „ние не сме наивни: разговорите, които са се водили между Министерството на отбраната и Президента не са се случвали по телефона“.
Най-гневен е левият Жан-Люк Меланшон, който каза, че Париж трябва да предложи убежище на двамата най-издирвани мъже от САЩ – Асанж и Сноудън.

Туземни истории | Култура – Брой 25 (2947), 26 юни 2015

Според Moody’s, рейтингът на Тринидад и Тобаго пада, а Google вижда в островната държава голям потенциал и мисли да похарчи 30 милиарда долара, за да я купи. “Това е лудост –цитират медиите Лари Пейдж. Страната има такъв потенциал, толкова суровини, толкова инженери и компютърни специалисти, такъв международен културен капитал! Вярно, още не са решили проблема си с трафика, ползват пишещи машини в офисите и не произвеждат туземни барабани… И, вярно, не са фирма, както да речем Моторола, но управлението на една държава не е нещо, дето ще се опре на стажантите ни.”
Пейдж допълва, че времето, когато САЩ са искали да анексират цялото Карибие, е отминало. „Все пак, колониализмът е вече морално неприемлив.“ А и, вместо да се дава повод на населението на архипелага да се юрне към континента, по добре е просто Т. и Т. да бъде купен.
Сега нека ви успокоя – такова интервю Пейдж не е давал. Google няма да купуват Т. и Т. Това е само шега, публикувана в сайт, подобен на нашенския Неновините. Вярно, шегата е грубичка, но като се имат предвид политическите скандали, които тресат страната напоследък, не безпочвена.
И така, през февруари т.г. в Тринидадската преса се появиха предположения за преписка между Американското министерство на правосъдието и местните правоприлагащи органи в отговор на молбата им за помощ – през 2013 г. опозиционният лидер д-р Кийт Роули е повдигнал в парламента обвинения за нарушения срещу редица правителствени служители. През май 2013, по време на вота на недоверие към правителството, е бил убит журналист и Роули твърди, че това е свързано с опит за прокарване на съмнителен закон. Естествено, веднага след като скандалът гръмва, премиерът на Т. и Т. отнася проблема към полицията за разследване. Случаят е поверен на помощник комисаря на Полицията Мервин Ричардсън, но той бива скоропостижно пенсиониран, а на негово място е назначен Глен Хакет. Хакет веднага прави опит за търсене на съдействие от Министерството на правосъдието на САЩ под формата на релевантна информация по случая.
И каква е тази релевантна информация? Това е имейл кореспонденцията между заподозрените чиновници в интервала 31 август 2012 – 30 септември 2012…
И защо министерство на САЩ? Вероятно защото свръх успешната компанията Google никога не е била нещо друго, освен правителствен проект на САЩ. (Мрежа/паяжина го споменава често, особено напоследък.)
И така, Министерството на правосъдието на САЩ е предоставило компютърен диск, както и сертификат за автентичност, с дата 21 януари 2015 г., подписан от попечител от Google.
Разбираемо е, че покрай имейл акаунта на министър-председателя, са били разкрити хиляди имейли с прикачените към тях файлове. Извън спора относно релевантността на информацията в тези мейли, извън спора за автентичността им и игнорирайки факта, че Роули е вече бил многократно замесван в скандали за клевета, това, че част от кореспонденцията е достигнала в ръцете на трети страни, които не са част от разследващите и прокурорски екипи, е доста тревожен. Иде реч за доставчика на интернет услуги в Т. и Т., разбира се, а това е… Google Incorporated!
Откога Google играе такава съдбовна роля в Т. и Т.?
Да отидем на официалния сайт на националния телеком TRINIDAD AND TOBAGO TELEPHONE COMPANY LIMITED (TELCO). Последната фаза на фирмената история е Telecommunications Services of Trinidad and Tobago Limited, (TSTT), а най-иновативните услуги, предлагани от TSTT на бизнеса и гражданите напоследък, са с марките BLINK и Bmobile. „През октомври 2007 TSTT въвежда своя ADSL2 + широколентов интернет с марката „Blink Broadband“ със скорост до 10Mbit“, четем там. Още тогава обикновените граждани на Т. и Т. са се досещали кой им е доставчикът по изгледа на услугата BLINK. По силата на някаква ирония, самият Google поднася късчета информация по въпроса – форуми, където разработчици, проследили произхода на услугата, са установили, че всъщност електронната поща, ползвана и от политиците им, и предоставяна уж от националния телеком TSTT (@ tstt.net.tt), сега се захранва от Google и оказва „услуги“ на опозиционните политици.

Самоколонизация | Култура – Брой 23 (2945), 12 юни 2015

Под понятието „държавната администрация“ ние, обикновените граждани, като че ли разбираме предимно ведомствата, документооборота между тях и предоставяните ни услуги. Съвременната държавна администрация обаче е нещо доста по-сложно. Зад формалното общуване и услугите има един невидим „бек-офис“ слой, свързан с чисто техническата, инженерна страна на нещата. Това е физическата инфраструктура на националната АТМ мрежа.
И понеже, като стане дума за съвременна администрация у нас, едва ли някой се сеща за периода отпреди 10 ноември, ще напомня, че изграждането на такава национална информационна система в България започна още през 1960-те. Междувременно с тази инфраструктура се случиха драматични неща, но те бяха изцяло в контекста на случвалото се по същото време в Европа, а него ще обобщя с една единствена дума – „самоколонизация”. Думата не е мое изобретение. Тя се появи за пръв път през 1994 г. в „Кока-Колонизация и Студена война” на Рейнолд Вагнлайтнер и беляза началото на антиглобалисткия дебат в Европа.
А този дебат започна именно в полето на европейското административно пространство и неговите наземни структури.
Каква ситуацията завари глобализацията в Европа? През 1980-те и 1990-те (т.е., преди 2000 г. и новия дневен ред, който борбата с тероризма постави) САЩ и европейските страни имаха доста различна представа за медията интернет и начините тя да бъде регулирана. Докато в САЩ интернет бе свързан с представата за една нова, нематериална, неустановена „граница,” неусетно прекрояваща света, в Европа той продължи да бъде мислен в локални и материални рамки – медия, подчинена на националните структури.
В Германия, например, изцяло в тон с немските антикапиталистически традиции, технологиите винаги са били синоним на капиталистическата доминация. Ето защо бе възприет с резервираност като заплаха за националния суверенитет и гражданите. През 1995 Германия пожела да отреже достъпа до услугите на американската компания CompuServe под предлог, че сексуалното й съдържание нарушава германските закони за благоприличие.
В крайна сметка се оказа, че последната дума има не локалният хост на услугата, а корпорацията доставчик извън националната територия.
Франция беше друга история. Още в ранните 1980-те французите си имаха Minitel – примитивен, но техен си интернет, създаден от техния си национален France Telecom. Minitel осигуряваше на французите информационни, телефонни, новинарски и даже сексуслуги до 1997, когато правителството започна да подпомага France Telecom в създаването на национален достъп до интернет.
Холандия и “De Digitale Stad”, Амстердамският дигитален град, е друг интересен национален почин, основан и финансиран от Dutch Telecom. Стартирал през 1994, Дигиталният град още работи и е интересен пример за симбиоза между политика и култура, като се почне от физическата му локация – историческа част от града, представляваща пазар и символизираща пет века меркантилизъм.
В крайна сметка, Европа се провали в своята антиглобалистка политика. Това с драматична яснота се видя напоследък около подписването на ТТИП.
Европейският съюз, опитвайки се да се еманципира от глобалистките амбиции на САЩ, подцени важността на това неговите страни членки да се еманципират от него самия. Крехкият и без това баланс между национално и наднационално окончателно бе разрушен в мига, в който ЕС възприе и започна да въвежда повече или по-малко явно американския стил на дерегулация на телекомуникационния бизнес (инфраструктурата на интернет). Това несъмнено почна с доклада на Бангеман от 1994, който зададе тенденцията за ускорено либерализиране и приватизиране на европейския телекомуникационен бизнес. Интересно е, че у нас помним с лошо приватизацията на държавния телеком БТК, но никой никога не е коментирал процесите в Европа. А приватизацията на телекомите е особено централна за неолибералния дневен ред. Затова и неолиберализъм и глобализъм са почти синоними. Глобализацията от своя страна се оказа във висша степен регулиран процес – вземете само ежегодния Световен Икономически Форум, където световната олигархия черта бъдещето на глобализацията.

 

Канибалската доктрина | Култура – Брой 22 (2944), 05 юни 2015

През XV век във Франция е бил на мода един много специален вид лов. Из кралските землища Луи XI е устройвал преследвания на осъдени, облечени в кожата на прясно убити елени. Пуснати на свобода, те бързо били настигани от кралските хрътки и разкъсвани на парчета.
С това жестоко описание започва предговорът на книгата на Грегоар Шамаю* „Ловът на хора: философска история“, като думата „лов“ и в заглавието и в самата книга е употребена съвсем не в метафоричен смисъл. Иде реч за история на насилието като атрибут на доминацията, „тоталната доминация, чиито предели са трудно постижими“, доколкото свежда човешкостта до животинскост. Само дето в природата ловецът и жертвата са обикновено от различни биологични видове. За какво говорим, когато са от един и същи вид? А когато този, който убива, изобщо не е на бойното поле, а в своя спретнат офис? По-силният и годният ли побеждава?
Книгата „Ловът на хора: философска история“ намери логическо продължение в следващата книга на Шамаю – „Теория на дрона“, която се занимава именно с технологията на хищничеството. Книгата бе публикувана през април 2013, месец преди САЩ да признаят разстрела на четирима цивилни с помощта на дронове. Два месеца след това изтече информация и за убийства в Пакистан, извършени от ЦРУ, пак с помощта на дронове. Какъв е всъщност проблемът с дроновете, че всички са толкова афектирани? Проблемът е сложен. Той е едновременно политически, законов, географски, етически, технологически и какъвто още се сетите.
Технологията винаги е била инструмент на доминацията и това е непрекъснато обговаряно в мрежа/паяжина, но изпъква с пределна яснота, заговорим ли за телекомуникации. Е, отново телекомуникациите са на фокус, но този път в най-крайното си, подло и отвратително проявление – дроновете.
Какво е дрон? Има ли още някой, който да не е чувал за това устройство? Думата идва от английското «drone“ (търтей) и обозначава безпилотен летателен апарат, задвижван дистанционно и по предварително зададен GPS маршрут. Дроновете са малки и маневрени и намират всевъзможни приложения, но основното, оказва се, е военното – разузнавателно и бойно. Те са си военни роботи. Много са страните, които имат разработки в тази област, но англичаните са първи през 1933 с техния радиоуправляем дрон за многократно използване Queen Bee. Следващите са въоръжените сили на САЩ през 1940 г. с Radioplane OQ-2. (Между другото, България също има разработка – „Армстехно Дуло“.)
Лошата им слава обаче дойде след 11 септември, когато под предлог борба с тероризма, Буш обяви, че САЩ навлизат в нова форма на война: глобален лов на хора. Новата американска военна доктрина изключи битката като форма за установяване на надмощие. Актуално стана преследването на плячката, преследване извън ограниченията на юрисдикции и национални граници. Дроновете са ловните кучета и вече носят имена, като Reaper («жътвар»), Predator(„хищник“).
По повод „Теория на дрона“ Шамаю даде интервю за в. „Льо Монд”, озаглавено «Войната се превръща в телекомуникационна работа на офис служители». Там той казва, че въоръженият дрон е емблемата на съвременната военна доктрина, а в Съединените щати и Израел философите работят ръка за ръка с военните, за да издигнат до приемливи за обществото етични нива „целевите убийства“. Шамаю нарича тази нова етика „некроетика“, а на въпроса на интервюиращия нуждаят ли се от оправдание военните, за да убиват, той отговаря, че пропагандната и PR страна на войната изисква убиването на хора с дронове да изглежда приемливо, защото, в крайна сметка, се финансира с обществени средства, а в лицето на обществото изглежда по-страшно и по-жалко от всякога. Това е „оръжието на страхливеца“, казва Шамаю, оръжието на „онзи, който отказва да се изложи на опасност“. Дори и да е имало военни ценности някога, те са вече в такава дълбока криза, че войната повече не може да намери никакво оправдание за погълнатия обществен ресурс. Негативните публични ефекти само се усилват с опитите да бъдат оправдани с доводи като: дронът – една машина без човек на борда – е най-човечното от всички оръжия, защото не рискува живота на войника във враждебна противникова среда.
Стерилната офисна хромофобия се оказа по-близо до канибализма от всеки друг.
* Роденият през 1976 г. Грегоар Шамаю в момента е научен сътрудник в Националния център за научни изследвания (CNRS) във Франция.