Отново за троловете | Култура – Брой 21 (2943), 29 май 2015

Трябва ли да се преследват от закона троловете в интернет? Какво е трол? Кой определя кой е трол и кой не е? Ето какво вълнува мрежата, след като на 20 май бе подписано споразумение от някои партии за отказ от практиките да наемат платени пропагандатори в интернет. Най-удивителното е, че инициативата бе на депутата от Реформаторския блок Антони Тренчев, а иновативните начини за тормоз ги свързваме тъкмо с Реформаторския блок и бурната им мрежова дейност по време на протестите срещу Орешарски. Тренчев категорично се разграничи като член на Движение „България на гражданите“ от ползването на подобни услуги, но все пак това движение съществува едва от 2-3 години, а коалиционни партньори в Реформаторския блок си признаха, че плащат за „коментари в интернет“ още през 2011 г. Историята може да бъде проследена дори и по-назад във времето, в годините на RЕ:TV и блог-хъбовете на «Икономедия», когато все още никой не свързваше обгрижването на политици от блогъри с тинк-танковете, частните онлайн бизнеси и издигането на ББ на власт. Тогава просто вярвахме, че «елитен блогър в Блосфера» е нещо като евфемизъм за трол и толкоз. И не че някой смееше да се разправя в съда с представителите на този вид мрежова фауна! Тогава знаехме, че по-важно от всичко е да не се създава опасен прецедент.
И ето, че сега имаме цяла декларация за законово преследване на писане в мрежата и тя идва точно от трол-средите! Сблъсъкът на Тренчев с активно коментиращите политиката хора в мрежата беше неизбежен и един от тези хора, адвокатът Валери Тарандов, сподели мнението си.
Според него, инициативата на Тренчев е «интересна, но неработеща». Тя означава не край на партийната агитация в интернет, а ограничаване на обичайния начин за получаване на информация в мрежата и коментирането ѝ. Колкото до троловете, те ще продължат да съществуват: Журналистът-трол, който получава заплащане от политически партии, за да внушава определени партийни насоки, ще продължи да съществува. Политикът-трол, който всеки ден пуска идиотски статуси в опит да оправдае още по-идиотската си политика, също ще продължи да съществува. Премиер-трол има ли? – пита Тарандов. А министър-трол? Пиари-тролове? Има, разбира се. Даже ги познаваме по име. Те също ще продължат да съществуват. Явно, не борбата с троловете е целта. Някои се опасяват, че забраната да се плаща официално и с фактури от партийните централи няма да премахне този вид платени услуги, а само ще влоши достъпа до информация за тях. Но, според мен, всичките тези квази-артисти, блогъри, политически пиари и «мениджъри на идентичности» чрез добре стуктурираните си мрежи ще продължат да осребряват социалния капитал съвсем официално и пред очите на всички ни, закачени за европрограмата за финансиране на граждански инициативи. Повече от ясно е, че целта на инициативата на Тренчев е просто ограничаване на достъпа на «кой да е» до евро-бонанзата, ограничаване на свободата на свободното слово и делегитимиране на всеки спонтанен граждански дискурс, който би се пръкнал «незаконно» извън официално формираните обществени политики за «изграждане на партньорства», «добро управление» и «устойчиво развитие».
И тъй като троловете ще продължат да съществуват и ще трябва някак да живеем с тях, ето няколко признака, по които да ги отличавате:
– троловете не са анонимни. Те се подвизават с реалните си имена и лица, тъй като социалните мрежи са единственото им поле за изява, а те искат да са знаменитости. Ако вие сте с псевдоним, те ще ви «изкарат на светло» и ще занимават дълго публиката с това, нищо, че не се криете от никого;
– троловете ви добавят като приятели, не вие тях, но те никога не коментират, не споделят, не харесват ваше съдържание. Те са в мрежата, за да влияят, а не да превръщат вас във влиятелни;
– ако сте автор на наистина добро съдържание, троловете ще го дублират или направо откраднат с презумпцията, че сте прекалено некачествени за качествените неща, които създавате;
– троловете често имат ужасен правопис;
– троловете, за разлика от вас, никога не са сами.

Тролски бизнес | Култура – Брой 20 (2942), 22 май 2015

Тази седмица пак Н.В. Телекомът ще е във фокуса на вниманието ни, макар и изпод друг ъгъл, развлекателен. Поне като развлекателна се възприе от публиката класацията Топ 150 най-влиятелни българи в социалните мрежи, чийто инициатор, Телекомът, се зае с „нелеката задача” да подреди в йерархия „хората, които създават теми, водят разговори, определят дневния ред и са влиятелни в онлайн пространството”. Сферите на влияние, в които става класацията: Медии и реклама, Бизнес и предприемачество, Технологии, Общество, Култура и изкуство, Спорт.
Кой и как извърши тази класация? На страницата на изчезналия, но явно възкръсващ „Егоист” в рубрика, озаглавена „Методология”, можем да прочетем, че начинанието няма нищо общо с „безкрайните начини да се купува присъствие в социалните мрежи, да се създава фалшива популярност”. Нещо повече, то се случва въпреки „главоломното нарастване на т.нар. тролове”. Саморазграничавайки се от този долнопробен, пошъл бизнес с троловете, инициативата ни уверява, че е съвсем легитимна, доколкото ползва услугите на няколко водещи в областта на анализите и обработка на данни фирми, а именно: Talkwalker (експерти в мониторинга и анализа на съдържанието във Facebook, Twitter и Instagram); Brandwatch (Twitter); Synthesio и по-точно софтуерната платформа SynthesioRank за таргетирана реклама на продукти и услуги и определяне на т.нар. „инфлуенсъри”; Kred и Klout – спецове в измерване на влиянието въз основа на показатели, като ангажираност, споделяния, цитирания, харесвания, ре-туитове, брой последователи; Simply Measured, Social Bakers и т.н.
Както виждате, никакви троли, само кристално чиста, неутрална технология и обективни методи… Е, да, има и жури. Работата на членовете му е да „взимат предвид данните на тези компании”, за да определят накрая „възможно най-меродавните финални листи”. Кой е в това жури? Ами, виждаме в него блогър, даже два; онлайн ментор (каквото и да значи „онлайн ментор”); социолог от Галъп, кадър на Институт за свободен капитализъм „Атлас“, политически пиар, спортен журналист, основател на фондация. Накрая няма как да не се запитаме и кому е нужно всичко това – да внася йерархия в анархията на мрежата? Вярно, мрежата е пълна с безсъдържателни и вредни глупости, също и с тролове, друго си е някой да насочи вниманието ни към „най-влиятелните българи”, защото как иначе ще разберем, че са влиятелни! Нищо, че този „някой” е частен субект, чиито клиенти са други частни субекти, които при това изобщо не могат да се нарекат неутрални. Дори в политически смисъл! Класацията обаче не е обявена като „Най-влиятелните личности в приятелския кръг на Еди-кой-си” или „Най-влиятелните в полето на психо-дясното”, или нещо такова, тя е за „най-влиятелни българи”.
„Методологията“ не отчита и дребен детайл като този, че „наравно“ с публичните личности, обгрижвани вече от медийния и PR бизнес, участват и съвсем обикновени хора. И какво излиза? Излиза, че добрият стар наш престиж и влияние вече е бизнес, нечий друг бизнес, не наш, опиращ се на странни методологии, работещи с още по-странни величини.
„Приватизация на престижа” – изкоментира тенденцията проф. Дичев във Фейсбук. Според някои, става дума просто за предприемчиви хора, сетили се за тази ниша преди другите. Според по-скептичните, нещата са малко по-сложни, тъй като по резултата от подобни класации инвеститорите се ориентират къде да инвестират, издателите – кого да издават, избирателите – кого да изберат… Според трети, това е празен шум и голяма досада. За самите инициатори обаче „това е дългосрочен проект, който не само помага да разкрием какво се случва със социалните мрежи в България, но и как се използват, кои са атрактивните хора, теми, каузи”, нищо че според друга, нечия лична класация, „най-атрактивните хора, теми, каузи” може да са на дъното на кошчето за спам.
„Създаването на „Топ 150 най-влиятелни българи във Facebook, Twitter и Instagram” не е самоцелно упражнение, което приключва с публикуването на една класация”, обещават ни още инициаторите. То ще има бъдеще! Ние не подценяваме изобщо това бъдеще! Все пак, серията страховити събития в Близкия Изток, известна ни като „арабска пролет”, започна в Twitter. Медиите даже я кръстиха «туитър революция».

 

На две скорости | Култура – Брой 19 (2941), 15 май 2015

На 6 май Европейската комисия представи своята стратегия за създаването на Единен цифров пазар.  В медиите ни засега преобладава възторгът, че предстоят промени; и „че тези промени ще се случат, въпреки българското нехайство към тях.  Какви обаче ще са те и доколко не ние, а Европа е готова за тях, все още не е много ясно.
На 6 май бяха представени 16 инициативи, групирани в трите „стълба” на Стратегията:
1. по-добър достъп за потребителите и предприятията до цифрови стоки и услуги в цяла Европа;
2. създаване на подходящи условия и равнопоставеност за развитието на цифровите мрежи и новаторските услуги;
3. максимализиране на потенциала за растеж на цифровата икономика.
Инициативите включват както преразглеждане на защитата на данните и реформа на авторското право, така и планове за справяне с различни европейски системи на ДДС и осигуряване на по-добри куриерски услуги.
По думите на Йотингер, еврокомисар за цифровата икономика, Комисията работи по „укрепване на нашия дигитален авторитет и дигиталния ни суверенитет”, който „да ни направи конкурентоспособни на световната сцена”. Като част от Стратегията, Европейската комисия, например, ще започва антитръстово разследване в електронната търговия с цел оценка на големите технологични конкуренти на Европа, като Google, Facebook, e-Bay и Amazon, и на ефектите на дейността им върху конкуренцията и потребителите. Обект на изследването са най-вече непрозрачността на резултатите от търсенето и ценовите политики на тези (предимно американски) компании и как те използват информацията, която получават от клиентите. Срокът, в който Комисията планира да публикува предварителния доклад по тези проблеми, е от средата на следващата година до началото на 2017.
Предстои и реформа на телеком-пазара. Тя ще е свързана с разпределението на честотната лента, а също и с обществени и частни инвестиции в бързи и свръх бързи мрежи.
Това повдига отново някои наболели въпроси, като например тези за роуминга и за нет-неутралността.
Като стана дума за роуминга, таксите за роуминг няма да отпаднат веднага, напълно и навсякъде, както може би ни се е сторило. Това ще става стъпка по стъпка поради разнородността на страните в ЕС. Разнородност, ако щете, от Шенгенско естество. Та как точно единният дигитален пазар ще се стикова с концепцията за „multi-speed Europe” – Европа на много скорости, която уж е като едно семейство, но в която всички членове се надбягват (конкурират) на различни писти?
При разпределението на честотния спектър възниква друга заплаха – от „интернет на две скорости“, една за по-платежоспособните клиенти и една за не толкова платежоспособните – малките и нови бизнеси и крайните потребители, в чиито интереси ЕК все се кълне. Защитниците на нет-неутралността алармират за твърде неясното дефиниране на някои понятия в проекторегламента, като например понятието „специализирани услуги”. Наличието на съгласие относно „изискването за специфично ниво на качество” на интернет достъпа съдържа и допускането, че има и друго, освен добро качество на достъпа. Кои са тези специализирани услуги/клиенти, които го изискват?
Когато става въпрос за електронна търговия, не може да бъде пропуснат и въпросът за търговията с интелектуални продукти и проблемът с авторските права. Евродепутатът от Пиратската партия, германката Джулия Реда, писа в сайта си тия дни, че плановете на Комисията не включват произведения на културата, „финансирани чрез реклама или публично финансиране”, като допълва, че тази практика „вреди на езиковите малцинства” и им пречи да имат „достъп до културно съдържание през границите”. Като потърпевши от културните и интелектуални дефицити на стария режим, много от нас се опасяват, че отново ще бъдем изправени пред такива, но този път в името на „свободния” пазар на интелектуални продукти и по-добра „реализация” на артистите.
Може да звуча песимистично, но европейският единен цифров пазар напомня за европейската административна реформа – още и още администрация, контрол и корупция под предлог независимост от САЩ.

 

Непотопяемите Титаници | Култура – Брой 18 (2940), 08 май 2015

Революцията в телекомите (в широкия смисъл – „безжични комуникации“) започна в края на XIX, началото на XX век с откритията на Морз, Бел, Армстронг, Маркони. Може обаче да се каже, че телеком бизнесът започна, след като през 1906 евреинът Дейвид Сарноф започна работа в американския филиал на компанията Marconi*, и даде повод на злите езици да заговорят за еврейска доминация в този тъй стратегически отрасъл. Работата е там, че откакто съществува, телеком бизнесът е неразривно свързан с държавата, с администрацията и войната. И въпреки стратегическото му значение за отделните нации, важността му е и наднационална. Развитието на модерното корабоплаване, например, е неизбежно свързано с международния интерес към безопасността в морето, подсигурявана от ясната комуникация. С оглед на стремежите за доминация на Великобритания в корабоплаването, британското дружество Marconi успя в началото на миналия век да си подсигури ексклузивен договор за телеграфни услуги с Lloyd и с италианското правителство за обмен на съобщения единствено по неговата собствена система. Политическите предимствата на такава договореност са очевидни. А с политическите предимства идват и големите политически скандали. Скандалът Marconi избухна през лятото на 1912 и бе свързан с високопоставени членове на Либералното правителство на Великобритания, които се облагодетелствали от привилегирования си достъп до информация относно намеренията на Британското правителство да сключи доходен договор с компанията за Имперска безжична верига, като са купили акции в американското дъщерно дружество. Този скандал е анализиран в „Международното правителство“ на Л. С. Улф, писан за Фабианската общност, която е била нещо като прототип на английската Партия на труда. (Между другото, Джордж Бърнард Шоу, автор на предговора към второто издание на „Международното правителство”, е осмял скандала като „макаронените акции“ в пиесата си „Музикалното лечение“.)
Знаем за ролята на британските картели в хода на двете световни войни, а после и в зачеването на онова, което познаваме в днешни дни като Европейски съюз, но не толкова известно е, че компанията монополист Marconi и по-точно нейните комуникационни стандарти са виновни за катастрофата на века – потъването на Титаник.
Радиосистемата Marconi, инсталирана на Титаник, по онова време вече е била твърде остаряла за свръхмодерния кораб. Страдала е от куп явни проблеми, в това число и проблем с широтата на честотната лента. По тази причина се оказало невъзможно корабът да бъде предупреден навреме, че навлиза в опасна зона. Освен това, имало е и разминаване в стандартите на съобщенията за беда. Общоприетият морски сигнал за беда е ‘SOS’, както знаем, а Титаник се е придържал към установения от Marconi стандарт ‘CQD’.
Защо ви занимавам с всичко това? Защото тази същата Marconi все още е жива и има заслуги за реформата в отбраната ни. Ако се сещате за проекта „Полева интегрирана комуникационно информационна система” (ПИКИС) за сухопътните ни войски… Договорът с Marconi официално бе подписан на 23.12.1998 г., но как точно Marconi спечели търга за доставка на ПИКИС за нуждите на Силите за бързо реагиране на стойност над 60 млн. USD? Ами, Marconi не е печелила търг. Била е избрана за победител без конкурс само по препоръка на експертна група в МО, тъй като фирмата е водеща в света, а и заради гарантираната съвместимост на стандартите със страните от НАТО.
У нас, както сигурно знаете, ПИКИС не съществува, затова пък не спира тихомълком да поглъща суми и да се „ъпгрейдва”. Ако погледнем на сайта за обществените поръчки на МО, ще видим, че последният договор за следгаранционна поддръжка е бил сключен през юли миналата година.
* Започнала съществуванието си на 20 юли 1897 г., Marconi е всъщност британска компания. Отворила е първата си (и първата в света) фабрика за радиоприемници в Челмсуърд през 1898 и има важни заслуги в радио и телевизионната индуст

Отново за електронната власт | Култура – Брой 17 (2939), 01 май 2015

Тия дни се проведе кръглата маса „Единен цифров пазар чрез е-управление и дигитално предприемачество“, организирана от Българската асоциация за информационни технологии (БАИТ) и ГЕРБ. Логично последва серия от медийни залпове, обявяващи електронното управление за правителствен приоритет №1. Нормално. Случва се при всяка смяна на властта. Лошото е, че от целия този медиен шум ние не научаваме нищо ново. Ето, например, в статията в „Капитал“ пише, че една от иновациите ще бъде пълната забрана на хартията. Всичко трябва да премине в електронен формат – от здравеопазване, образование през правосъдие, та до обществени поръчки, данъчна система и митници. Чудесно! Това е много работа за вършене и ще струва много пари. И като знаем размаха на Премиера в строителството на обикновени магистрали, можем да си представим как ще е с дигиталните. Заделените 118 млн. евро за е-управление бяха наречени от зам. председателя на Европейската комисия, Андрус Ансип, показател за наличието на воля и ангажимент на правителството да изгради подобна система. Ние, българите, обаче знаем, че тези милиони не са изобщо показател. А това, което Ансип евфемистично нарича „липса на политическа воля” у управниците да се справят с проблема, е чисто и просто добрата стара корупция, всеобхватна, трансгранична, на много нива и с много странични ефекти, които не се свеждат само до преразпределянето на едни пари, но и до политически ефекти, за които малко от нас си дават сметка и които не само няма да изчезнат при поява на „политическа воля” у политиците ни, но и ще се задълбочат.
„България има възможност за добър старт, страната е с най-бързата интернет връзка в Европа, а в света изостава основно от Южна Корея”, казва още Ансип. Да, така е. Само че българите, особено тези в IT сектора, са на мнение, че то се дължи на досегашната неспособност на държавната администрация да се намеси в този сектор. Евроадминистрацията обаче е способна. И това, което ще последва, ще е повече бюрокрация, повече комисиони за правителствения сектор, повече корупция. Който не вярва, нека се поинтересува какво става с кварталните интернет доставчици. Техният брой намалява. По-малките биват принудени да продадат бизнеса си, а големите спират да мислят за оцеляване на пазара и започват да мислят само за печалби. Ако досега IT браншът се развиваше на един относително свободен пазар и бе единственият, който носеше приличен доход по честен начин на собствениците си, сега ще се инвестира в разтурването на този пазар и за натиск над фирмите да приемат, че единственият път към просперитета минава през „топла връзка” с държавната администрация. Вместо просто да се прецизира взаимодействието на IT бизнеса с държавата, ще се положат невероятни усилия за отнемане на всяка частна инициатива чрез преразпределяне на „поръчки”, наливане на пари във фиктивни фирми, а накрая единствената свършена работа ще се окаже рекламата по медиите за нещо несъществуващо. Черногледи или не, това, което видяхме през всичките тези години, е, че „електронното правителство” е най-лесният начин да се краде. Според вицепрезидента на ЕК, проблемът с корупцията в публично-частните партньорства щял да се реши с въвеждането на електронните обществени поръчки и фактури. За целта се подготвя нов ЗОП. Така де, единен цифров пазар не може да има без еднородно законодателство и единни правила на този пазар. По думите на Ансип, „европейските граждани в момента се сблъскват с много рестрикции, за да се свържат онлайн или да ползват дадени продукти и услуги”. Потребителите със сигурност ще посрещнат отпадането на роуминга с одобрение, но единният цифров пазар трябва да бъде не само в полза на потребителите, а и на бизнеса. Според Ансип, „Дигиталните предприемачи ще се възползват от единния цифров пазар, като той ще осигури равен достъп на гражданите до продукти и услуги”. Това звучи чудесно, само че нали у нас услугите са си измежду най-добрите в света и сега, със или без помощта на администрацията. За какъв дявол ни е нов единен пазар, ако пазар съществува? Нито дума из медиите относно същността на този единен цифров пазар, но ни се обещава, че самата стратегия ще бъде представена от Комисията на 6 май. Ще почакаме, ще видим.

Управление на перцепциите | Култура – Брой 16 (2938), 24 април 2015

Някой помни ли кадрите от началото на въздушната кампания на „Пустинна буря“ в Ирак в нощта на 17 януари 1991 г.? Тия дни ги преоткрих в Youtube и просто не можах да повярвам, че е минал почти четвърт век от премиерата на този абстрактен спектакъл, но естетиката му все така безотказно подвежда сетивата, че става дума за война, а не за електронна игра, и че „там някъде“ наистина умират хора. В изкуствената медийна светлина обаче дните, нощите, пък и смъртта изглеждат съвсем относителни. Те са просто специални ефекти. Доволен от медийното отразяване на Войната в Залива и от набиращата й популярност, президентът Буш тогава бе възкликнал с трогателен възторг: „И за Бога, ние победихме Виетнамския синдром веднъж завинаги!“. (Става дума за „синдрома“ на спонтанно възмущение, който жестокостите на войната събуждат, а е „виетнамски”, защото е кръстен на войната във Виетнам и по-точно на онази наградена с „Пулицър“ фотография с голото момиченце, бягащо от американския напалм.)
Но ето че минаха години и нещо в режисурата на спектакъла взе да куца. Изплуваха още кадри от този период, които не бяха нито абстрактни, нито естетични. Фотографиите на Kenneth Jarecke, например, които дълго време никоя медия не желаеше да публикува, показват как иракски войник е изгорен жив, докато се опитва да се измъкне през предното стъкло на камион.
Също така, ако се сещате, благодарение на Брадли Манинг и сайта Уикилийкс, в мрежата изтече едно видео, озаглавено „Съпътстващи убийства“. То показа как американски военни стрелят за забавление от хеликоптер „Апачи“ по невъоръжени цивилни и по журналисти, а после и по хората, които се опитват да им помогнат. Цял свят видя убийството на баща и двете му деца от забавляващата се „софистицирана” и „безпогрешна” американска армия и всички тутакси се оказаха пак болни от „Виетнамския синдром”. Само че този път без „Пулицър”, а с тежък режим в Гуантанамо за Брадли Манинг и вечно бягство за Асанж.
А помните ли омерзителните кадри от друг един американския военен затвор, този в Абу Гариб? Те бяха порнографски, но бяха също така и информация от обществен интерес, защото чрез тях американските данъкоплатци добиха представа за какво правителството им харчи пари, а светът видя истинското лице на „миротворците“. Тези кадри обаче събудиха гняв. Те послужиха и като оправдание за терор. А терорът от своя страна послужи като оправдание за цензура.
Миналата седмица коментирах съмнителното изобилие от кадри на жестокост в мрежата, но не споменах нищо за цензура. При цялата тази привидна свобода на новите медии, нито за миг не бива да забравяме за нея и за огромната заслуга, която „министерството на истината“ – любимата търсачка Google – има.И не, санкциите на Google спрямо провинилите се сайтове не се изразяват само в блокирането на рекламите, както стана с antiwar.com. Услугите към правителството не се изчерпват и с пропагандата. През 2013, например, бе подхваната кампания за осигуряване на обществена подкрепа за войната в Сирия и даже на заглавната си страница, току под полето за търсене, Google бяха инсталирали съобщение: “На живо! Секретарят Кери отговаря на въпроси за Сирия. Днес, по Hangout, в два следобед, източно време”. Hangout е масивна платформа, специално предоставена от Google за глобално разпространяване на развенчаните вече лъжи, че Сирия ползва химически оръжия, но това идеално се вписа в сладникаво лицемерната “Don’t be evil“ фирмена култура. Днес не е никаква тайна, че Сергей Брин още в университета в Станфорд е получавал държавна подкрепа за разработката си и това, което по-късно става известно като свръх успешна частна компания. Google не е просто сбъдната колежанска мечта, а част от програмите на ЦРУ и Пентагона за разработка на оръжия за предстоящата информационна война и то тъкмо в „жанра“ „управление на перцепциите“…
Вече никой не възнамерява да предпазва възприятията ни от прекомерното насилие в мрежата. Даже напротив. След като поискахме истината и я получихме, не ни е оставен друг избор, освен да свикнем с нея. Благодарение на компанията Google животът ни се е превърнал в безкраен филм на ужасите, изпъстрен с реклами как да го направим по-комфортен, по-благоуханен и чист.

Забавлявани до смърт | Култура – Брой 15 (2937), 17 април 2015

На 25 март Ройтерс публикува една листовка, изобразяваща в manga-стил млади хора, напъхвани от двама маскирани в месомелачка с надпис ИДИЛ. Листовката бе дело на Пентагона и предназначена да бъде пускана над Сирия като част от психологическата война, която Пентагонът води срещу Ислямската държава. Листовката би трябвало да действа демотивиращо на младите хора, решили да се присъединят към редиците на ИДИЛ, доста неефективно, впрочем. Едва ли Вашингтон с неговите прехвалени анализатори не си дава сметка, че по света има достатъчно много отчаяни млади хора, които предпочитат риска, материално подплатен от ИДИЛ, и не на последно място, възможността да се идентифицират с някаква разпознаваема идеология пред съмнителната и доста посредствена перспектива, която бъдещето очертава пред тях. За слабата ефективност на тази психологическа война навярно има принос и двойствената роля на Вашингтон в събитията в региона – от една страна, да разхвърля анти–ИДИЛ листовки, а от друга страна – амуниции, които незнайно как попадат все в ръцете на врага, ИДИЛ, и саботират наземните опити на Сирия и Ирак да се справят с тази напаст вече трета година.
Американските тактици и стратези не може да не си дават сметка колко точно „влияят“ на наземната ситуация с пропагандата си.
Сега подобен сюжет се развива и в Украйна. Преди дни американската Долна камара с огромно мнозинство одобри резолюция в „подкрепа“ на Украйна под формата на оръжия. Видният конгресмен и член на Комисията по външна политика Елиът Енгел каза: “Хората в Украйна не се нуждаят от американски войници. Те просто се нуждаят от оръжия, за да се защитават. Те нямат тези оръжия. Ние ги имаме.” С което Енгел призна, че САЩ дори няма да си направят труда да воюват, за да завземат интересуващите ги територии, те просто са „специалисти” в разпалването на интриги и поддържане на идентичностни конфликти в тези територии.
Но понеже започнах с темата за психологическата война… Нямате ли напоследък чувството, че самите вие сте мишена на такава война? Колко пъти дневно попадате на новини за ИДИЛ, от които кръвта ви се смразява, и каква, мислите, е допустимата доза ужас и покруса, с която можете да се справите, преди изцяло да загубите чувствителност или да развиете психоза? Чувствате ли се информирани, докато гледате „пърформансите“ на Ислямска държава, щедро заливащи мрежата, или напротив – чувствате се интоксикирани до неадекватност, до безпомощност? Какво се случва с полетата ни на възприятие и дали това се случва едва напоследък? Или вече се е случвало многократно? С Войната в Залива, после с Косово… И после още много, много пъти…
Не бяха ли полетата на нашите човешки възприятия запазена територия за индустрията на Спектакъла, киното, рекламата, произвеждащи желания? Или може би Спектакълът е мутирал в нещо друго, в Спектакъл на ужаса? Жанрът май е напуснал студията на Холивуд, просмукал се е в мрежата, а през нея – в реалността, като че ли за да ни накаже за перверзната лакомия, с която поглъщаме всеки добре опакован комерсиален продукт.
Трудно е, а може би няма и смисъл да се рационализира ирационалното, затова просто ще препратя към Пол Вирилио и неговата „логистика на перцепциите“. В книгата си, озаглавена „Война и кино“, той твърди, че технологията на тези две изкуства се е развила във фатална взаимовръзка. Вирилио илюстрира своето твърдение може би повърхностно, но ефектно, с ядреното зарево в Хирошима, проникнало и в най-тъмните кътчета на града, за да гравира сенките на жертвите върху стените.
Вирилио твърди, че технологията съществува заедно с възможността за инциденти. Откритието на локомотива върви с откритието на дерайлирането, а откритието на телевизора – със загубата на перспектива. Катастрофата е един вид „отрицателен растеж на социалния позитивизъм и научния напредък“. Ако допуснем същото и за развитието на информационните технологии, то скоростта, с която информацията ни връхлита, отдавна е извън контрол. Контурите на случващото се са размазани от тази скорост, а ние сме в перманентна прострация от загубата на контрол. Имаме ли шанс за оцеляване в една бъдеща война или вече сме победени?

Партньорства и национална сигурност | Култура – Брой 14 (2936), 10 април 2015

Законът за електронните съобщения (ЗЕС) отново е във фокуса на вниманието тия дни.
На 12 март осем от текстовете му, а именно тези, които регламентираха какво са трафични данни, какви са задълженията на операторите по съхраняването им и каква е процедурата по достъпа до тях, бяха обявени за противоконституционни от Конституционния съд.
Това не е спонтанно и неочаквано. Още в средата на април миналата година (8 април 2014 г.) Съдът на Европейския съюз обяви Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 г. за съхранение на трафични данни за невалидна, защото „тя позволява широкообхватна и особено сериозна намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни, без тази намеса да е ограничена до строго необходимото”. Дни след това решение на Европейския Съд, по искане на омбудсмана Константин Пенчев, у нас бе възбудено дело за отмяна на директивата, на която е базиран и българският закон.
Тази директива бе транспонирана у нас през 2010 г. и това бе свързано с доста драми, ако си спомняте – доставчиците у нас бяха задължени да съхраняват всички трафични данни до две години (у нас – 1 година) и да предоставят на ДАНС и на прокуратурата правото да изискват информация при разследване на тежки престъпления. После и малкото ограничения пред достъпа на службите до тези данни отпаднаха поради отмяна на съдебния контрол на ниво окръжен съд и районен съд. Службите вече не бяха длъжни да предоставят доказателства, че водят разследванията, а в същото време много доставчици на интернет бяха заставени от специализирания орган на Министерския съвет за подслушване – Държавна агенция „Технически операции” – да се преоборудват скъпо и прескъпо само за да улеснят достъпа на службата до целия трафик в интернет в реално време.
Понеже терминът „трафични данни” все още продължава да звучи прекалено далечно и абстрактно на мнозина, ще припомня, че това е информацията, която мобилните оператори (чиито клиенти сме всички ние) съхраняват за проведените от нас комуникации. Това може и да не е непременно съдържанието на съобщенията, които изпращаме, но е запис за тяхната продължителност, мястото, от което са проведени, абонатът, с когото сме общували, колко често и откъде… А също запис и на траекториите, по които се движим ежедневно, социалният ни живот, нашите навици, вкусове, болести, всичко това, което е личният ни живот и чиято неприкосновеност е свещено наше право и няма никакво отношение към борбата на държавите с несигурността и тероризма. Незаконно е то да е безкрайно достъпно за служби, за чиято дейност почти нищо не знаем.
И не че ми се ще да фабулирам, но вижте какво в момента се случва около личността на един загинал заедно с 150-те пътника пилот на Germanwings и няма да е трудно да си представите жестокия фарс, в който живеем.
Но да се върна към трафичния сюжет! Какво е най-новото развитие на този сюжет у нас?
С публикуването на решението на Конституционния съд на 12 март, текстовете в закона автоматически отпаднаха и това създаде законов вакуум, който можеше да блокира разследването на престъпления и исканията за информация от партньорските и национални служби за сигурност. Ето защо миналата седмица тези законодателни промени бяха внесени в спешен порядък и този вакуум бе запълнен набързо.
Според поправките, трафичните данни вече ще се пазят не една година, а 6 месеца. Нито една медия обаче не предаде обсъждането на нововъведенията от пленарната зала. Такива май просто е нямало. Буди притеснение и още един факт – как (и дали) гражданите ще бъдат уведомявани, ако са били обект на подслушване и следене? Кой и как ще им гарантира това и занапред? Ако отменената директива не предвиждаше достатъчни гаранции за ефикасна защита на данните срещу злоупотреба, какво ще гарантира това и сега? Чисто технологически погледнато…
Какво гарантира също, че самите доставчици на услуги не развиват комерсиална дейност със събираните от тях данни?
И още нещо – гарантира ли нещо безвъзвратното унищожаване на данните след изтичането на срока на тяхното запазване?
Лично мен ме притеснява и още нещо – по какъв начин националните и партньорски служби се кооперират? Все пак, когато става дума за национална сигурност, наднационалните партньорства стават нещо твърде относително.

Информационният феодализъм | Култура – Брой 12 (2934), 27 март 2015

В началото на века Питър Драхос, австралийският изследовател на интелектуалната собственост и регулациите в глобалния бизнес, написа в книгата си „Информационният феодализъм“: Имуществените права присвояват власт над ресурсите. Когато се предоставя власт над не многобройни ресурси, от които мнозина са зависими, не голямо усилване на властта достига множество цели. Това води до последствия – както за политическите, така и за икономическите свободи в обществото.
Тринадесет години са минали оттогава, но опасните тенденция, описани от Драхос, не само са се запазили, а и задълбочили – пътят към съгласие с условията на глобалния бизнес вече не е съдба единствено на развиващите се, зависими страни, той ясно се е очертал и пред интелектуално и материално благоденстващи (засега) страни. След TAFTA и европейските дилеми, е редно да припомня и другото глобално партньорство – Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP). В момента текат срещи, на които се правят опити за постигане на компромиси по някои спорни точки в TPP, но TPP буксува отново и то точно заради въпроси, свързани с интелектуалната собственост върху данните за лекарства.
Някой може да се запита защо изобщо „интелектуалната собственост“ присъства в „споразумение за свободна търговия“? Може ли авторското право да защитава компютърни програми (които се доближават повече до научните разработки) така, сякаш те са литературни произведения? И може ли да се патентоват живи организми, били те едноклетъчни? Освен това, дори само поради своята същност, законите за интелектуалната собственост са точно обратното на свободната търговия. Извън това дали са добри или лоши, те са преди всичко рестриктивни. Тяхната цел е не да улесняват, а да ограничават използването на информация или съдържание. Какво общо може да има това със свободната търговия? Тук идва и резонният, макар и донякъде реторичен въпрос: дали причината копирайтът да присъства в ТРР и TAFTA е изобщо свързан с търговията или бизнеса? Може би съществуват и друг тип специални интереси в света на интелектуалната собственост, които не са директно свързани с печалбата, но са не по-малко интересни на големите компании, а именно, че покрай включване в търговските споразумения на правото да се ползва интелектуална собственост на звукозаписната, филмовата, фармацевтичната, генната и т.н. индустрии, страните биха могли да бъдат принудени да приемат закони, които те не биха приели по друг начин. Да си припомним пълната секретност, при която се провеждат тези споразумения!
Някои привърженици на ТРР може да попитат защо изобщо не бъде махнат авторско-правният раздел от TPP и не се наблегне на останалото, което е по-актуално и наистина засяга свободната търговия между страните? Все пак, иде реч за търговско споразумение и за падане на бариери, а не за издигане на нови протекционистки такива. Примерно, Уреждането на спорове между инвеститори и държави (Investor State Dispute Settlement – ISDS) е точно такъв актуален инструмент, помагащ на инвеститорите да налагат волята си на страните, в които са решили да развиват дейност. Друг е въпросът дали неговата отвореност може да се нарече благодатна за въвлечените страни, защото реално погледнато, в тази игра няма печеливши страни изобщо. Печелят единствено глобалните корпорации. В тази връзка е добре да си припомним NAFTA. Какво донесе NAFTA на САЩ? Анихилиращи индустрии и шансове на заетите в тях да останат „средна класа“.
Противниците на TPP веднага ще кажат: ТРР е същият. Това не е търговско споразумение. То е политическо. Целта му е да заобиколи демокрацията, избягвайки препятствията, които националните законодателства биха издигнали, за да защитят страните. ТРР е просто троянски кон за националните суверенитети и никой няма да позволи нито авторско-правните, нито ISDS клаузи да отпаднат от ТРР.
Как обаче някой може да каже какво е ТРР и да твърди, че е добър или лош? Никой нито е виждал, нито е чувал ТРР. ТРР тъне в мрака на новото информационно Средновековие.

Сбогом, Платон! | Култура – Брой 11 (2933), 20 март 2015

Google се променя. Мутира в самата своя същност. В последния ден на февруари Ню Сайънтист посвети статия на тези промени, озаглавена “Google иска да рейтингува сайтовете според фактите, не според връзките” . За да обобщя съдържанието на статията в популярен стил, ще ползвам популярен цитат: „…ако всички архиви разказват една и съща история – тогава лъжата минава за история и се превръща в истина.” („1984”, Оруел).
Кое налага тези промени? Според разработчиците, налага ги претовареността на интернет с информационен боклук – спам, невярна информация, фалшиви новини, пропаганда, просто шум… Класически е примерът с антиваксинационните уебсайтове, които се разпространяват като пожар из мрежата. Google ги филтрира, защото са “боклук” (и в голямата си част наистина са такива), докато „научните“ проваксинационни сайтове на пословичния с лъжите си в САЩ Център за контрол и превенция на заболяванията излизат като каймак най-отгоре.
Как Google е успял да постигне това? Както стана дума още в началото, с промяна на самия модел, изчисляващ релевантността на ресурсите. Досега с привилегии се ползваха сайтовете с висок pagerank – показателят за репутацията на един сайт в мрежата според броя хипервръзки (позовавания, цитирания на съдържанието) към него. Това косвено съответстваше на качеството на съдържанието на сайтовете и с pagerank доста се злоупотребяваше. Сега, вместо да брои входящите линкове, системата за класиране брои грешните факти, публикувани на страницата. Т.е. вече имаме оценяваща система, „базирана на знанието“. Това звучи като чудесна и много релевантна алтернатива на изхабилата се pagerank. Един въпрос обаче веднага започва да ни притеснява: кой и как ще преценява стойността на фактите? Машина ли ще изчислява кое е истина и кое не? И ако да, как ще се справят машините с нещо, занимавало човечеството, откакто съществува. Какво ли би казал Витгенщайн, например, за този установяващ истината софтуер?
Обяснението, което статията в Сайънтист дава за механизма на работа, е “посредством проникване в Трезора за знания, представляващ огромен склад за факти, събрани от Google (без човешка намеса) в интернет. Това са факти, за чиято истинност има консенсус в интернет, поради което те са признати за „разумен заместител на истината“, т.е. установяването й вече не е процес на извличане на епистемологичната субстанция от някакви противоречия, не е въпрос на диалог, изтъкан от противопоставяне на изискани аргументи, не е дори плод на яростен спор. Тя е вече въпрос на… консенсус. Вече имаме машина, която отсъжда кое е истина и кои страници от уеб архива да потънат надолу в класацията.
Иначе има немалко уеб-приложения с отношение към истинността.
Едно от тях се нарича LazyTruth (Мързелива истина) . Това е приставка на браузъра, която ви чисти пощенската кутия от спам.
Emergent е друга такава услуга. Това е проект на Tow Center за дигитална журналистика към Колумбийския университет, Ню Йорк. Нейното предназначение е да ви пази от зловредна и погрешна информация от рода на тази, например, че Обама е мюсюлманин.
Съществуват още Snopes, PolitiFact, FactCheck.org… Сега изобретателят на LazyTruth Мат Стемпек и директор на отдела за гражданска журналистика в Майкрософт, Ню Йорк, има желанието да разработи софтуер, който да извлича факти от всички тези сайтове. Ню Сайънтист го цитира: LazyTruth е полезен онлайн, но, според него, борбата с неверните схващания на хората е трудна. Как да поправиш недоразуменията? Хората са така отбранителни. „Ако те сами търсят отговора в Google обаче, биха били много по-възприемчиви.“ Разбира се! Google в сътрудничество с ЦРУ се превръща в глобално Министерство на истината.
Неговите „администратори“ на истината ще се грижат вече винаги да имаме подръка правилните (съгласувани с CDC) „медицински факти“; правилните версии за изборни измами; правилните версии на истории за свалени, изчезнали самолети, мъртви държавни глави, масови разстрели; правилните версии на историите за корпорациите и подкрепяния от държавата тероризъм.
Можем отсега да кажем „Сбогом!“ на разследващата журналистика! На волното сърфиране из мрежата! Сбогом на случайни находки и внезапни открития! Сбогом, Платон!
Райна Маркова