World Wide Web е много по-обширно място, отколкото мрежовите обитатели подозират. Според разработчика Крис Уайт от DARPA(американската Агенция за нови технологии в отбраната към Пентагона), популярните търсачки Google, Microsoft Bing и Yahoo позволяват достъп едва до 5% от съдържанието в мрежата. Останалата дива и неопитомена част от WWW, всичкото това не индексирано и не картографирано, до което не може да се достигне чрез сърфиране по повърхността на информационния океан, е т.нар. Deep Web или Дълбока мрежа. Част от нея пък е Dark Web, Тъмната мрежа, за чиято лоша слава вече е ставало дума в мрежа/паяжина покрай сайта SilkRoad, нелегалния двойник на Amazon, и неговите нелегални дейности, като търговия с наркотици и оръжие, човешки трафик, детска порнография и какво ли още не. SilkRoad бе съсипан преди време, но въпросите, които борбата с „тъмната мрежа“ постави, останаха без отговор.
Нека припомня някои неща: „Тъмната мрежа“ е преди всичко частна мрежа. Тя ползва нестандартни протоколи и обслужва изключително и само частни нужди, които не се нуждаят от публичност и реклама. Участниците в нея са не просто равнопоставени и анонимни („peers“), както в р2р (Peer-to-peer) мрежи на торентите. Те ползват още по-поверителния friend-to-friendпротокол (F2F), който не допуска лесно нови потребители в кръга си. Както вече стана дума покрай SilkRoad, борбата на експертите с тази своеобразна мрежова Camorra води до съмнителен резултат дори там, където уж е в името на добрите намерения. А забраняването на технологии и ограничаването на универсални свободи заради частния случай на нечия злоупотреба с тях, от опит знаем, не гарантира благополучие, но гарантира накърняване на свободите.
Докъде са стигнали експертите в усилията си по овладяването на съдържанието в недостъпните бази данни и проблемите, свързани с тях?
Вече са правени опити за създаване на специални търсещи машини, които да индексират съдържанието на Тъмната мрежа. Чували сме за Yahoo! Subscriptions, Qprober и MetaQuerier. Тия дни се състоя и премиерата на новата търсачка Memex, разработка на Пентагона, за която се чу още миналата година и която още тогава бе обявена за края на Тъмната мрежа.
Разработчикът на Memex е цитираният вече Крис Уайт от DARPA. Уайт твърди, че Memex е далеч извън обсега на традиционните търсачки с това, че може да претърсва и индексира тъмни места в мрежата, като анонимизатора TOR и Invisible Internet Project (I2P), а също и милиони пропускани досега страници в мрежата. С това Memex дава в ръцете на правосъдието мощен инструмент срещу „тъмната мрежа“ и нередностите, които се вършат в нея. Какво обаче ще стане с частния живот и бизнеса на хората в мрежата? Кой и как ще гарантира, че с всичката тази информация няма да се злоупотребява? Засега като че ли не се чува нищо съществено по въпроса.
Освен това, Memex борави с големи данни. Тази технология работи на базата на алгоритми, разкриващи автоматично взаимовръзки, често прекалено странни и спорни, за да е редно да се правят въз основа на тях съдбовни изводи за вината или невинността на някой мрежови гражданин. Та, ако и да не бъдат разкривани самоличности, физически адреси и поверителна информация чрез резултатите от Memex търсенето, как ще се гарантира безпогрешността на този автоматичен анализ, който може да ни обяви за опасни престъпници само въз основа на някакви корелации, а агенциите да ни третират като виновни до доказване на противното?
Има и още нещо, което вече бе наречено в медиите „нова парадигма за търсене“ – Крис Уайт обеща търсачката да предлага персонифицирано съдържание, както и инструменти за интерфейс и конкретни тематични области въз основа на събраната информация за търсещия. Тоест, ролите леко се поразменят – не само ние ще претърсваме мрежата за информация, но и мрежата ще се информира за нас и ще преценява и пресява независимо от нас това, което евентуално да ни поднесе. Вие бихте ли искали да бъдете „улеснявани“ от търсачка с неограничен достъп до информация, но ограничаваща вашия? Бихте ли искали да обитавате тунелна реалност, устроена „специално“ за вас?
Специализирани дейности | Култура – Брой 8 (2930), 27 февруари 2015
Докато сутринта на 20.02.2015 в предаването ‘Преди всички’ слушах интервюто на Александър Малинов, не историческата личност, а един от организаторите на протеста ‘Срещу дългата ръка на Кремъл“, не вярвах на ушите си. И не бях само аз. Много бяхме изумените, защото това промотиращо митинга ”Срещу Кремълската агресия” интервю съдържаше всичко, което БНР не може и няма право да извършва нито по конституция, нито като обществена електронна медия, а именно личностни квалификации на инакомислещите и лексика, по-достойна за „инструктаж за извършване на специализирана дейност спрямо несъгласните с тезата на протеста”: „да се проследят”, „да се проверят”, „да се установи”, „да се види” и „констатира” кои са привържениците на разбирателство с Русия.
Извън всяко намерение да защитавам Русия и тези, благодарение на които страната ни сключва съмнителни енергийни сделки, аз сега ще вляза в категорията на тези, които трябва „да се проверят” и „да се проследят” и ще се опитам да отвлека вниманието ви от несъстоятелните брътвежи, допускани в ефира на националното ни радио, за да го насоча към истинския мащаб на войната, която империите водят помежду си, и специализираната дейност, която развиват покрай това.
И така, преди дни Ройтерс съобщи за пробив в американската шпионска програма, за чийто data-център, намиращ се на 40 км южно от Солт Лейк Сити, Юта, светът научи на 17 декември 2013. Пробивът бе осъществен от базираната в Москва, да, в Москва, софтуерна компания Kaspersky Lab и се състоеше в откритието как точно шпионският софтуер на Американската национална сигурност е бил инкорпориран дълбоко, на ниво хардуер, в голяма част от продукцията на известни компании, като Western Digital Corp, Seagate Technology Plc, Toshiba Corp, IBM, Micron Technology Inc, Samsung Electronics Co Ltd. и други. Касперски са съобщили за инфектирани лични компютри в тридесетина страни, но най-много те са били в Иран, следван от Русия, Пакистан, Афганистан, Китай, Мали, Сирия, Йемен и Алжир. Мишени са били правителствени и военни институции, телекомуникационни и енергийни компании, банки, ядрени изследователски центрове, медии и ислямски активисти. Касперски е отказал да съобщи името на страната, предприела шпионската кампания, но е казал, че е свързана със Stuxnet. Помните ли кибер-атаката на иранския ядрен реактор в Бушер и урановите центрофуги в Натанз?
Новият шпионски софтуер, този път на име Fanny, е разновидност на Stuxnet. Заразява устройството на ниво firmware – програмният код в постоянната памет, неотделим от твърдия му диск и втори по важност единствено след BIOS (Basic Input/Output System) кода, благодарение на който компютърът се включва и изключва, т.е. заразява го отново и отново с всяко ново включване.
Касперски публикува техническите детайли миналия понеделник, но някои от инфектираните институции ще трябва да се върнат обратно в 2001-а, за да проследят заразяването.
След десетилетие и половина безпрепятствено и безнаказано шпиониране на чужди държави, NSA ще трябва да се сблъска не само с масивна съпротива на дейността си, но и с последиците от влошената си репутация. САЩ пък ще изгубят не само пазар за технологиите си, но и много от политическите си съюзници. Поне това е признал пред Ройтерс Peter Swire, един от петчленната Група за разузнавателни и комуникационни технологии на президента Обама.
По какъв начин NSA се е сдобивала с кода, в който е имплантирала вирусите си? Компаниите не биха споделили кода си с правителствена агенция по никакъв начин. Или поне не биха го признали публично. От своя страна, и NSA също не би признала нищо, но когато някоя компания поиска да продаде техника на Пентагона, правителството може да проведе одит по сигурността, за да е сигурно, че технологията е безопасна. А това почти със сигурност означава, че е поискан и задържан кодът.
В заключение отново ще премина на ниво „свобода на медиите“, за да привлека вниманието ви към факта, че авторът на статията, цитираща разкритията на Касперски за шпионските методи на американската агенция по сигурността, е американец. Казва се Джоузеф Мен и е от Сан Франциско. Може пък родните ни медии да се престарават в „показването на лоялност към САЩ и ЕС“.
Функционални финанси for dummies | Култура – Брой 6 (2928), 13 февруари 2015 Начална страница
Намеренията на ЕЦБ да спре подкрепата си за гръцката банкова система и Солунската програма, на която разчита СИРИЗА за излизане от ситуацията на хуманитарна криза в момента, са може би най-обсъжданото в мрежата, а най-интересното мнение за ситуацията в Гърция, на което се натъкнах, е на Райчо Марков, икономически емигрант в САЩ от 15 години и зам.-председател на Движението за пълна заетост и ценова стабилност. Мнението му е, че не е достатъчно гръцкото правителство да спре корупцията, да насърчи трудовата дейност и да облекчи задлъжнелите. За да тръгне икономиката нагоре, трябват още две неща: 1. Монетарен суверенитет и 2. Достатъчно големи правителствени дефицити. Защото «може би е дошло времето на функционалните финанси в Гърция», а това е възможно само в условия на «монетарен суверенитет».
«Функционални финанси» е ключово понятие в икономическата школа на Аба Лърнър, зародила се през 30-те години на миналия век в САЩ, но останала непопулярна, доколкото в основата й е националният суверенитет, поддържан с помощта на национална валута, а националният суверенитет, знаем, се счита за лукс в епохата на глобализма. Най-популярното и лапидарно обяснение на тази концепция можем да открием в една статия на Димитър Ашиков от 2011, озаглавена «Функционалните финансисти печатат пари, колкото им трябват», и то гласи: «ако можете да емитирате пари, никога не можете да фалирате». Как обаче се случват нещата с емитирането на пари в епохата на информационните технологии? Нещата се случват не в печатниците, а софтуерно. Добър ресурс на български по темата предлага блогът на Марков за Модерна монетарна теория, но ще се опитам да резюмирам по-важното.
Всяка парична система е софтуер. Той се захранва с информация от държавата и това става малко като на игра: когато правителството закупува нещо от частния сектор, добавя електронни импулси, т.е. сметката в търговската банка на този, който е продал на правителството нещо, се увеличава, а когато правителството прибира данъци, сметката в търговската банка намалява. Правителството нито има пари, нито няма – то ги създава от «нищото», когато харчи, и ги връща в нищото, когато прибира данъците. На правителството не са му нужни печалби в парите, които монополно създава. Целта му, за разлика от фирмите и домакинствата, не е да се сдобива с паричен доход, целта му е да поддържа икономиката добре работеща – при пълен капацитет, без безработица и без инфлация или дефлация.
Паричната система на щатския долар, например, се управлява от Федералния резерв. В Япония това се прави от Японската централна банка, във Великобритания – от Английската централна банка и т.н. Всяка суверенна страна си има собствена парична система (собствен софтуер), който контролира. В гръцкия случай това би трябвало да е «Парична система на гръцката драхма», в българския – «Парична система на българския лев». Нито България, нито Гърция обаче притежават подобна система. БНБ и българското правителство не са издатели на лева и нямат контрол върху паричната ни система, което и предопределя макроикономическото ни състояние. В програмата си, в частта й за банковата система, Движението за пълна заетост и ценова стабилност е записало, че БНБ се превръща в клон на българското правителство и носи солидарна политическа отговорност.
Естествено, идеята «парата да се връчи на правителството» не се харесва на антиетатистки настроения бизнес. Мисълта за централизация се свързва със загубата на контрол и непрозрачност – кой би могъл да открие някой скрит бъг в системата, обогатяващ малцина? Работата обаче е там, че централизация има и в момента, при това чудовищна, наднационална и напълно извън контрол. Европейската централна банка и Световната банка ли позволяват прозрачност и контрол над дейността си? Или може би спасението е в анархията на биткойн «валутата», при която система изобщо липсва?
Хубавото на парите, истинските пари е, че са величина, количествено измерима, и че количествата й са винаги крайни. Не е трудно да се борави автоматично с подобна величина и не е трудно това да става в условия на пълна прозрачност. Тъкмо напротив. Трудно е обаче да се разбие глобалното статукво, както и инерцията на много държави в отказа им от суверенитет.
Човешкият контекст | Култура – Брой 5 (2927), 06 февруари 2015
В стремежа си към глобално надмощие Пентагонът не жали средства и усилия и в рамките на някакви си 15 години се очаква да навлезем в „светлата” ера на напълно автоматизирана глобална война, която от американска страна ще се води не от войници, а от изцяло интелигентни устройства, въоръжени със свръхмодерни оръжия.
Това стана ясно миналата седмица, след като министърът на отбраната на САЩ Чък Хейгъл представи „Инициатива за иновиране на отбраната” (Defense Innovation Initiative). Роботи, автономни системи, 3D печат, миниатюрни устройства и големи данни, това са новите монстри на въоръжение; дали обаче всичко това е реално, а не опасна делюзия в холивудски стил, „задвижвана от отчаяние, фантазми или високомерие”, пита наблюдателят д-р Нафез Ахмед, известен с разследванията си в областта на международната сигурност.
На пръв поглед всичко изглежда сериозно: Пентагонът е финансирал изследвания в Центъра за технологии в Националния университет по отбраната и национална политика за сигурност във Вашингтон и сега просто дава публичност на намеренията си, а те са свързани с монополизиране на предстоящия „трансформационен напредък“ в нанотехнологията, роботиката и енергията. Инициативата на Хейгъл е ръководена от зам.-министъра на отбраната Робърт O. Уърк, който през януари миналата година публикува доклад „20г: Подготовка за война в епохата на роботиката“. Автори на доклада са Уелс и Кадке. Уелс е и председател на не особено популярния „Хайлендс форум“, обединяващ военни и информационни експерти около въпросите на отбранителната политика, произтичащи от влиянието на ИКТ и глобализацията.
Докладът съдържа предупреждението, че ускоряването на технологичния напредък ще „хомогенизира света икономически, социално, политически и военно, но също така може да увеличи неравенството и социалното напрежение”, така че, за да остане военна сила номер едно в света, Пентагонът ще трябва да вземе „драстични мерки”… и „да преосмисли своята култура и организационни процеси, основани на мрежовост, пъргавина и знание.”
Какво съдържа докладът? Ключова област за подобряване на разузнавателната способност на САЩ е автоматичното анализиране на Big Data. Добивът на огромни масиви от „чувствителни лични данни“ от източници в интернет и социалните медии отдавна не е никакъв проблем, но трябва да се определи при какви условия Пентагонът може да използва личната информация на американските граждани, на отделни личности или отделни нации, тъй като тази възможност не буди масови възторзи.
Облачна роботика – до 2030 г. глобалното общество би могло да стане реалност благодарение на свързаността на отделните роботи в мрежа, достъпни за контрол чрез Интернет и йерархия от кибер-системи. Това би увеличило многократно възможността на устройствата за споделяне на ресурси и сътрудничеството с други машини. Военни машини най-вече. За Пентагона това е т.нар. „Command-Control-Communications, Computers and Intelligence- Surveillance -Reconnaissance (C4ISR)“.
А комбинацията от Big Data и облачна роботика, това значи все по-евтини и ефективни безпилотни роботизирани системи за убиване, нещо, което би могло да е от полза не само при водене на войни, но и при работата на полицията и вътрешната сигурност. Нима не звучи „ентусиазиращо”? Основното предизвикателство, според доклада, за институционализирането на такъв робот ще идва от „политическата реакция“ на роботите – те ще трябва да могат сами да определят кого да убият. Това е само малка част от чудесата на близкото бъдеще, отразени в доклада. Нека въображението нарисува останалото. Интересното е, че Пентагонът съзнава вероятността от глобално недоволство от подобни „иновации” и че трябва да бъде „много проактивен“ във формиране на възприятия спрямо тях, без да се губи „човешкият контекст“. Може би в „човешкия контекст” влиза и намерението „в дългосрочен план да бъдат разработени и дислоцирани роботизирани войници, особено от по-богатите страни“?
Каквато и PR тактика да предприеме Пентагонът в пропагандирането на този екшън, грубата реалност също не е за пренебрегване: в епоха на остеритет, много трудно подобен „прогрес” може да предизвика масово одобрение.
Пират в Европарламента | Култура – Брой 4 (2926), 30 януари 2015 Начална страница
300 години след Copyright Act 1709 на кралица Ана, системата на авторското право се бори с невъзможността да продължи да съществува по старому. Ако досега консултациите в Европейската комисия по въпросите на копирайта са успели да постигнат нещо обаче, то е да осветлят пропастта, зейнала между интересите на публиката и тези на копирайтната индустрия. Консултациите рано или късно ще свършат и ще потънат в някой архив, както например стана с консултациите по въпросите на корпоративния суверенитет, но дотогава можем да следим блога на единствения представител на Пиратската партия в Европарламента, германката Julia Reda.
В доклада си за Европейския парламент тя направи оценка на действащата копирайтна директива, която не е била променяна от 2001 г. Резюмирана в едно изречение, тази оценка звучи така: „Въпреки че директивата е трябвало да се адаптира към авторските права в цифровата ера, в действителност, тя блокира обмена на знания и култура зад граница.“
В придружаващото доклада комюнике могат да се прочетат конкретните предложенияна Reda, а пълният текст се намира на онлайн платформа, позволяваща коментари и дискусии.
Предлагат се най-вече общи европейски правила, като например въвеждане на единно европейско копирайтно наименование (SingleEuropeanCopyrightTitle), което би дало „възможност за равен достъп […] през границите“ на единния цифров пазар.
Друго предложение: хармонизиране на срока на копирайтна защитеност, като той не трябва да надхвърля международния стандарт от 50 години плюс продължителността на живота, установен вече от Бернската конвенция, а не разпространилия се напоследък 70 годишен.
Покрай хармонизация на сроковете е предложено и хармонизирането на изключенията от правилата. Всички изключения и ограничения, посочени в Директива 2001/29 / ЕО, трябва да бъдат направени задължителни, за да се даде възможност за равен достъп до културното многообразие през границите в рамките на вътрешния пазар и да се подобри правната сигурност. Как да се постигне това? За целта трябва да се приемат отворени правила, позволяващи по-голяма гъвкавост в преценката на тези изключения и ограничения, така че да не бъде препятствана нормалната употреба на произведението, като при това не се вреди и на законните интереси на собственика на правата или автора.
Един пример за абсурд е въпросът – нарушаване ли е на авторските права поставянето на хипервръзката или не?
Към изключенията могат също да се изброят позволяването за използване на фотографии и видеа, изложени публично; публикуването на карикатури, пародии и пастиши „без оглед на пародийната цел“; позволяването на текстови анализ и добив на данни; изключения, свързани с изследователска или образователна цел… Тук попадат и електронните библиотеки, и позволяването на обмен на електронни книги. Reda засяга и покрития с лоша славаDRM, софтуерът, разработван специално с цел контрол на копирането:
„Ефективното упражняване на изключенията и ограниченията и достъпа до съдържание, което не е субект на копирайт или други протекции – предлага Reda – не бива да бъде ограничавано с технически средства.“
Като един последователен деец на Пиратската партия, Reda не може да не е за съхраняване и разширяване на сектора на общественото достояние и за премахване на бариерите пред повторното ползване на информацията от този сектор. Знаем колко важно е това за правилното протичане на политическите, правни и административни процеси.
Най-вероятно е повечето от тези предложения да не успеят да преминат лобистките барикади заради радикалността си, но докладът определено е успех за пиратите в Европарламента, защото конкретизира целите им.
Та като стана дума за лобизъм… На сайта на Reda може да се види онагледен сблъсъкът й с лобитата.
В желанието си да е достъпна до възможно най-широк кръг заинтересовани, Reda е установила, че най-контактни са издателите, разпространителите, доставчиците на услуги, посредниците и различни организации, защитаващи колективни права. Най-потърпевшите от несправедливостта на системата обаче, авторите, са и най-малко откликналите на възможността за контакт.
Тъмни места | Култура – Брой 3 (2925), 23 януари 2015
След стрелбата в Париж, взела живота на 12 души, последва парад, в чиито челни редици видяхме видни търговци на война. Не е много ясно дали Европа е в ужас или вече празнува новия световен ред. И все пак, поне пред медиите, най-притеснена от близкото бъдеще изглежда Великобритания. Директорът на Британските служби за сигурност MI5 Андрю Паркър съобщи от щабквартирата си в Лондон, че Ал Кайда в Сирия замислят атаки в Западна Европа, като вероятните мишени ще са транспортната инфраструктура или «иконични мишени».
След обявяването на смъртта на Бин Ладен през 2005, светът като че ли позабрави Ал Кайда, но след появата на Ислямска държава в Сирия бързо си я припомни. Андрю Паркър твърди, че Ал Кайда хитро използва социалните мрежи, за да подбужда британските граждани към насилие, и че само в последните месеци съществуващата още от 1909 MI5 е успяла да осуети три атентата. Дали е така, няма как да узнаем, Паркър обаче уверява, че нивото на заплахата е сериозно, а самата заплаха – твърде комплексна, за да се води борба с нея по обичайния начин. И, както можеше да се очаква, Паркър заяви, че MI5 се нуждае от още средства и от пълен достъп до комуникациите на гражданите в социалните мрежи.
«Тъмните места, където тези, които искат да ни навредят, кроят плановете си, казва Паркър, нарастват. Нужно е да имаме достъп до (…) релевантни данни…»
Британската GCHQ наскоро също поиска по-голям достъп до тъй важните за терористите Фейсбук и Туитър.
В САЩ пък бившият шеф на НСА и ЦРУ Майкъл Хайдън е заявил на всеослушание, че случаят Шарли доказва, че няма нищо лошо в събирането на масивни количества метаданни от доставчиците и че програмата “Muslim Mapping” («картографиране на мюсюлманите») на Ню Йоркската полиция, спряна поради многото доказателства, че е безполезна срещу терора и опасна за гражданите, трябва отново да заработи.
Дотук добре, но това за повечето надзор за сметка на по-малкото свобода го слушахме след 11 септември 2001. За Европа това, освен всичко друго, са и 13 години, изпълнени с целенасочени опити да се изправи на глобалната сцена не само като икономически субект, но и като политически. Това са също така и 5 години Лисабонски договор, чието може би най-запомнящо се постижение бе ведомството на Аштън и масивната реформа, целяща уж да направи по-прозрачни и демократично контролируеми кашите, забъркани дотогава от европейската комисия – поради невъзможността за баланс между национални и общностни външни интереси. Простичко казано, през последните години – под предлог адекватна външна политика, сигурност и борба с тероризма – бюрокрацията на ЕС нарасна неколкократно, милиарди обществени средства потънаха неясно къде, а най-процъфтяващият сектор в икономиката се оказаха строителството на затвори, надзорът, цензурата и… терорът. Последните новини, след грандиозния марш в Париж в памет на карикатуристите от „Charlie Hebdo”, са решението да се засили борбата с тероризма. Как? По познатия начин – в партньорство с интернет-операторите, които ще засичат и премахват „съдържания, подбуждащи към терор”, в партньорство с авиокомпаниите и достъп до системите им за събиране на данни, чрез засилен пограничен контрол и „засилен контрол над някои пътници въз основа на някои критерии”. Който и досега съществуваше, но не спря нашествието на мюсюлмани на запад.
Всеки европеец с малко ум би попитал: Извинете, но не харчите ли за това парите ни от 13 години? Защо несигурността ни расте право пропорционално на усилията ви? Нормалният европеец обаче няма думата. Тя му е отнета от медиите, а в медиите текат разгорещени схоластични спорове на тема… религиозни свободи. В XXI век все още се говори за предимствата на една или друга религия!!! Но не е само това! Има и такива, които са убедени, че религиозните спорове изместват фокуса от истинската заплаха, а тя е покушение над… свободата на себеизразяване. Погледнете кой протестира с лозунг “Je suis Charlie” у нас. И в името на какво. Това са собствените ни патологично страхливи и продажни медии. Те демонстрират своята лоялност към ограничителите на свободата в името на свободата.
На война като на война | Култура – Брой 1 (2923), 09 януари 2015
В последния ден от изминалата година ТАСС съобщи, че президентът на Русия Владимир Путин е подписал нов закон за съхранение на личните данни на руснаците.
Съгласно този закон, от 1 септември 2015 при събиране на лични данни, в това число и през интернет, „операторът е длъжен да осигури запис, систематизация, натрупване, съхраняване, уточняване (обновяване, изменение), извличане на личните данни на гражданите на РФ с използване на бази данни, намиращи се на територията на РФ“.
Неспазващите закона ще бъдат вписвани в специален регистър за нарушители на правата на субектите на лични данни. Този регистър ще бъде поддържан от Роскомнадзор, а основанията за вписване в него ще имат законната сила на съдебен акт.
По думите на члена на комитета на Думата по информационната политика Роман Чуйченко, мярката е силова, но е предизвикана от усложняване на международната обстановка, а целта е да се гарантира информационната безопасност на страната и гражданите й.
Законът е бил приет не без спорове заради усложненията, които биха настъпили в дадени отрасли, но всички са били единодушни, че „моментът, в който Русия ще добие реален суверенитет в сферата на интернет, трябва да настъпи възможно най-скоро“.
Появата на такъв закон не е голяма изненада. През ноември м.г., когато в Москва се проведе Петата Международна конференция „Защита на личните данни“, още в приветствието си руският премиер Медведев заяви, че значителни резултати в защитата на лични данни няма да бъдат постигнати без модернизация на законодателството и единен подход към правоприлагането в света. В приветствието се говореше също така и за „съответните служби и тясно взаимодействие на международно ниво», а също и за «унификацията на нормите в правото». Унификация, но с нормите под чия юрисдикция? И взаимодействие с кого в ситуация на развихрила се информационна война и дебнещи отвсякъде санкции? Обновяването и модернизацията в Русия очевидно ще протичат, но доколко гладко, е отделен въпрос. Как, например, ще се развият нещата около проблема с шенгенските визи на руските граждани? През есента се надигна тревога заради европейски дипломатически източник, който съобщи, че руснаците ще имат проблеми с визите си, защото сървърите, които съхраняват данни за визите, се намират на територията на Европа. В отговор на тревогата Роскомнадзор съобщи:
„Шенгенската информационна система е обект на две преки изключения във Федералния закон: наличие на съответстващи международни споразумения и правомощия на органите по правоприлагане. По такъв начин личните данни на гражданите на Русия, събрани за получаване на шенгенска виза, напълно свободно могат да се съхраняват на територията на чужда държава”.
Тази норма се очакваше да влезе в действие от септември 2016 г., но бе форсирана и е в ход от 1 януари 2015 г. и много организации и бизнеси са притеснени, че няма да успеят да пренесат сървърите си в РФ навреме.
Има и някои доста крути мерки. Минкомсвязь, например, разработи механизъм за контрол на дейността на разпространителите на информация, на приема, предаването, доставката, обработката на всички видове информация, които потребителите си обменят, както и на личните данни на тези същите потребители. От 1 август м.г. в Русия действа регистър и в него са включени услуги, като „Яндекс“, Mail.ru и Rambler, „ВКонтакте“, „Мой круг“, „Мой мир“ и облачният „Яндекс.Диск“. Неруските Google и Twitter засега не бързат, но включени веднъж в регистъра, тези интернет услуги са длъжни да се регистрират в Роскомнадзор и да съхраняват данни за активността на ползувателите си в течение на полугодие и да ги предоставят на правоохранителните органи при поискване.
Някой би нарекъл това параноична полицейщина, но не може да се отрече, че това също така е и една доста предвидима политика и, поне доколкото може да се вярва на ТАСС, концентрирана върху сигурността на страната и гражданите в една наистина сложна обстановка, а не в защита на частния интерес на някакви приближени до правителството частни компании.
В заключение не мога да не задам дежурния реторичен въпрос: как е у нас? Знаят ли и интересуват ли се българските граждани кой, как, къде и какви точно данни съхранява за нас и има ли кой да гарантира безопасността ни в собствената ни страна?
Индустрия на страха | Култура – Брой 43 (2922), 19 декември 2014
Чували сме много пъти либертарианското клише, че държавата тормози корпорациите, пречи им да печелят и по този начин възпрепятства прогреса и всеобщото благоденствие. Интересно е колко дълго успя това плитко клише да служи за оправдание на произвола на същите тези корпорации, без да се изтърка. Тия дни излезе от печат книгата на Асанж „Когато Google срещна Wikileaks“, а това е добър повод да се сетим отново за едрия частен бизнес и за отношенията му с държавата. За Google вече стана дума в началото на сезона, така че нека сега да е Amazon, на чиито сървъри през 2010 г. WikiLeaks се опита да мигрира.
Най-точно и язвително го е написал журналистът Чарлз Дейвис: „Когато интернет търговецът и представящият се за сюзерен на XXI век Amazon.com изрита WikiLeaks от сървърите си през 2010, решението не беше внушено от мъже в черни костюми, почукали на вратата на някое от именията на Джеф Безос (основателя на компанията) в 3 сутринта, нито от неприятен непознат глас по телефона, който да събуди изпълнителните директори, намеквайки, че притежава определена информация, която някои определени хора, лежащи до тях в леглото и питащи „кой е?“, биха искали да научат.“
Корпорациите, както е известно, нямат морал, но предвид непрестанните им претенции, че са виктимизирани от държавата, логично е да се очаква, че ще се солидаризират с удоволствие с всеки, оказващ съпротива на тази същата лоша държава. В случая с WikiLeaks Amazon отказаха услуга на клиент по причина обвинения за застрашаване на националната сигурност и “излагане на опасност живота на невинни хора”, а също и по причина, че става дума за “съхраняването на големи количества данни, които не са точно техни”, нищо, че става дума за данни, показващи как техният истински собственик, американската държава, разстрелва мирни граждани от Йемен и Ирак.
Според Дейвид Хендерсон от Станфордския университет, истинският негодник, бойкотирал WikiLeaks обаче не е Amazon или Джеф Безос, а “мегаломанът сенатор Джо Либерман”.
Над Amazon не само не е имало натиск от страна на държавата за включване в саморазправата срещу Манинг и сайта, публикувал разкритията му – WikiLeaks, но може да се говори дори за сделка – година по-късно Amazon бе щедро възнаградена с договор за $ 600 милиона от ЦРУ за изграждане на платформа за облаков компютинг, който евентуално “ще доставя на всичките 17 (американски) разузнавателни агенции безпрецедентен достъп до неизброимо число компютри за всевъзможни форми на „компютинг до поискване“, анализ, съхранение, сътрудничество и други услуги.” А ако припомним Сноудън: тези същите агенции събират ежегодно трилиони късчета метаданни, телефонни и интернет логове и информация за милиони хора, която нямат право да притежават, и благодарение на която може да се извършва промишлен шпионаж, нападения с дронове и истински да се застрашава животът на невинни хора.
Ето така Amazon, вместо да помага да бъдат изобличени злодеянията на своя уж естествен враг държавата, само ги улеснява и то с охота.
Не много отдавна, през 2013, побеждавайки конкурента си IBM в подписването на този мечтан договор, Amazon заяви: „Нямаме търпение да започнем успешното си сътрудничество с ЦРУ“.
Но не е справедливо да се съсредоточаваме само върху Amazon. Освен Amazon и обговаряния вече Google, на договори с държавата се радват също AT&T, Verizon и изобщо всяка частна компания, която е в състояние да предложи под формата на публично-частно партньорство сбъдване в реалността на най-мокрите тоталитарни сънища. Възможно ли е нещо да се направи, има ли начин да се спре това зловещо размиване на границите между публично и частно и да се сложи край на тези нерегламентирани от нищо партньорства?
Като че ли съпротивата е съсредоточена само в университетите или неформалните, маргинални, едва ли не субкултурни общности. В същото време огромната маса граждани, уплашени да не изгубят контрол над личния си живот и собственост, през глава купуват от същите тези опасни компании системи за домашно видеонаблюдение. Страхът отдавна е индустрия, а ние сме просто потребители на нейния продукт.
Господин Легал е нелегален май! | Култура – Брой 39 (2918), 21 ноември 2014
Ransom е вид зловреден софтуер, който ограничава достъпа до заразената компютърна система и иска откуп за премахване на ограниченията. Това става с криптиране на файловете на твърдия диск, но има и такива, които просто заключват системата и показват съобщение: «Плащай». Можете да прихванете Ransom, ако се занимавате с нелегални дейности в интернет, сваляне на детска порнография, например.
Защо споменавам това? Защото миналия четвъртък компютрите на съдебната ни власт станаха жертва на Ransom. Първо се появи проблем в апелативния съд във Велико Търново и съдилищата в Плевен, после в Софийската районна прокуратура… Когото и да питате от ИТ отдела на Правосъдието, ще ви каже за какво ползват съдиите и прокурорите работния си интернет. И това, че тъкмо служителите на Темида са виновни и дори наказани, може и да звучи като Молиерова комедия, но „отвличането“ на файлове със служебна информация от съдебната власт не е никак смешно – при криптирането на файловете информацията се губи. Така могат да се изпарят в нищото прокурорски постановления, съдебни решения, да се повреди деловодната система и в крайна сметка, да се извади от строя цялата съдебната власт. Подобна атака Съдебната ни система не помни и дано накрая не се окажат прави песимистите, които твърдят, че сривът идва тъкмо «навреме», за да оправдае изчезването на важни документи във важен за държавата момент.
Иначе информационната война срещу нас, гражданите, се води открай време. Паралелно с този срив, например, текат дискусии за промени в Закона за достъп до информацията. На 24 октомври 2014 г. в Хотел „Сити” в София финансираното от фондация «Америка за България» НПО «Програма за достъп до информация» проведе поредната и последна от предвидените пет дискусии в рамките на проекта “Застъпническа кампания за цялостни промени в законодателството за достъп до информация”.
Този проект е в ход от началото на годината, финансиран е по финансовия механизъм на ЕИП 2009 – 2014 г. по Програма за подкрепа на НПО в България и конкретните му цели са:
– Повишаване на приноса на неправителствените организации към формулирането на политики и процесите на вземане на решения на местно, регионално и национално ниво;
– Повишаване на активността на неправителствените организации във връзка с отчетността и прозрачността на публичните институции;
– Подобряване на диалога между неправителствените организации и местните, регионалните и националните власти.
Тази рамка включва и някои конкретни действия, сред които и изготвянето на проект за концепция за изменения в законодателството за достъп до информация. На сайта на ПДИ четем, че новата концепция ще се изготвя «въз основа на… 17-годишен опит в наблюдението и застъпничеството за по-добри практики в областта на прозрачността на институциите и упражняването на правото на информация», въз основа «на анализ на резултатите от годишния одит на активната прозрачност на институциите в България и постоянното наблюдение на състоянието на достъпа до информация в България, които ПДИ извършва» и въз основа на «опитът на страни с добро законодателство и действащи независими органи за контрол на прилагането му.» Много граждани обаче не разбират не само кое налага законът да бъде изменян, а и откъде изобщо идва необходимостта това да бъде разисквано и то под предлог «подобряване на диалога между гражданите и властта»! Вгледайте се само в предложените изменения и по-конкретно в §12 и сравнете със закона в сегашния му вид.
Нека си го кажем: съществува реална заплаха оттук нататък държавните и общински органи да отказват достъп на гражданите до обществена информация под предлог статистическа тайна; производствена тайна; търговска тайна; професионална тайна; липса на правен интерес; защита на личните данни.
Излиза, че една система, достъпна за кого ли, обмисля как да стане по-недостъпна за този, който плаща сметката.
Все пак, ПДИ дава на обикновените граждани възможността да участват в дискусията със собствено предложение през сайта им.
Активистите в мрежата пък даже предлагат вече готово становище по въпроса. Ето линк, от който можем да го изтеглим.
А някои блогове дават и детайлни указания къде и как да бъде изпратено.
Проект за политическа… какво? | Култура – Брой 38 (2917), 14 ноември 201
След приключването на преговорите между партиите за съставяне на кабинет, нормално е да очакваме и нова политическа програма, която да очертае предстоящите промени с конкретни мерки и конкретни срокове. Вместо това, тия дни от устите на политиците ни излиза предимно бълбукане. Например, във вестник „Труд” публикуваха някакъв Проект за политическа декларация, изработен от ГЕРБ и Реформаторския блок, „който да гарантира“ приоритетите на бъдещо правителство. Готов бил само „скелетът“ и се очаквало одобрението на ПФ и АБВ. Скелетът няма как да не е готов, тъй като е един доста стар скелет. Поне от епохата на Лисабонското споразумение е. Това, което ме провокира в него, е честото повтаряне на думата „електронен“: „електронно правосъдие”, „електронно управление”, „електронна търговия”, „електронни обществени поръчки”, „електронно здравеопазване“, „електронни консулски услуги”…
Точка 3.5 например е „Насърчаване на дигиталната икономика”. В момента спокойно може да се каже, че дигиталната икономика у нас е единственият що-годе работещ сектор и то тъкмо защото нито едно правителство досега не се е занимало сериозно с „насърчаването” му. Е, това правителство ще се занимае. Поне така гласят лозунгите за:
– намаляване на законовите препятствия пред електронната търговия;
– гарантиране на сигурността на личните данни;
– защита на интелектуалната собственост;
– опростяване и ускоряване на процедурата по започване на малък и среден бизнес;
– позициониране на България като позната и предпочитана дестинация за инвеститори…
Лошото е, че тези лозунги вече сме ги чували и от опит знаем какво означават в реалността: „опазване на лични данни” значи „отказ на достъп до информация”; „защита на интелектуалната собственост” значи „цензура”; „инвеститор” е „съмнителен чуждестранен субект, третиран от закона като благодетел на икономиката ни”…
В точка 4, касаеща публичните финанси, има една единствена по-конкретна подточка: Повишаване приходите в държавния бюджет (…) чрез обединяване на НАП и Митниците. От гледна точка на е-управлението, това звучи добре: митата и данъците са задължителни вземания и е логично да се обслужват от един алгоритъм в иначе централизираната система на НАП. От друга страна, гражданите се опасяват, че лошото изпълнение ще доведе до неприятни странични ефекти в „стил ГЕРБ” – нека ги нарека „данъчна полицейщина”.
Интересна е и точка 6 – Законодателни промени в сферата на обществените поръчки. Една от мерките срещу нагласените търгове ще е въвеждането на електронни обществени поръчки. Това значи възлагането, подаването на оферти и избора на кандидати да става в реално време онлайн. Само че Стратегия за развитие на сектора обществени поръчки разработваше още кабинетът Орешарски с оглед стартиране на новите финансови мерки за България до 1 януари 2016 г. Трябва ли да се притесняваме за приемствеността в защита на продиктуваните от Брюксел условия на предишния кабинет, или направо да се притесняваме, че ЗОП продължава да съществува?
Точка 7. Електронно управление на публичния сектор – държавната администрация, здравеопазване, образование, социална политика, правосъдие. В българския си вариант тези „екстри” звучат направо заплашително. Държа обаче да уточня, че проблемът изобщо не е в технокрацията в днешни дни. Проблемът е в не намаляващата бюрокрация. Чисто локален е и проблемът с опозицията на тандема ГЕРБ – РБ. Какво предлага левицата в тази насока? Нищо. Даже повече от нищо – пишейки от години за ИКТ у нас, не съм забелязала изобщо интерес или каквото и да е отношение у левицата към технологиите в управлението. Това е нелогично и пагубно!
За финал, просто ще се хвана за думата: какво изобщо значи „Проект за политическа декларация”? Що за формат е това? Каква тежест има? Кой го обсъжда, променя, приема, отхвърля? Политиците, гражданите, бизнеса? Или политиците помежду си под „благосклонния” поглед на разни глобални организации? Защото намирам термина „Draft policy statement” сред любимите термини на Банката за международни разплащания…
