Off | Култура – Брой 14 (2893), 11 април 2014

След взривената кола на Генка Шикерова, нова медийна мелодрама се е задала на хоризонта – внезапно в социалните мрежи изплува „новината“, че „Офф Медия“ АД, фирмата, поддържаща сайта Offnews, е прибрала 1 133 360 лева за контекстна реклама. Всъщност, договорът „Офф Медия“ го сключи още през декември миналата година по Оперативна програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономиката“, а пълното име на проекта е Контекстно извеждане на информация и позициониране на реклама въз основа на автоматизиран анализ на социални мрежи посредством прилагане на метод за семантично търсене. Детайлите по сделката не са тайна и могат да се видят на сайта на ИСУН – информационната система за управление на структурните инструменти на Европейския съюз у нас ,
а причината за размяната на компромати този път май е националната предизборна кампания на „България без цензура“, която Offnews осмиват, разчитайки явно за пореден път на манихейския трик да минат за „морални“, „умни“ и „красиви” на фона на одиозния Бареков.
Отсрещната страна също не остава длъжна. Публикувайки „разкритията“ за милиона и нещо си, Bnews обаче малко се престарават, описвайки „сайта „Офнюз“ като „известен с близостта си до олигарха Иво Прокопиев и разпадащите се Реформатори“. Вярно е, че още в самото начало на протестите Офнюз като по каталог вадеше от нафталина познатите ни мъпети от 90-те, но всъщност собствениците на Офф Медия АД са по-скоро свързани с бизнеса на известния Иван Китов (с Явор Николов Димитров те са съсобственици в „Ч ЕНД К“ още от 1997!), а Владо Йончев го помним много добре от няколко Пеевски медии. На други места в мрежата пък побързаха да припомнят и другите финансови инжекции, получавани от уж опозиционната, но тъй облагодетелствана и от фондации, и от правителство медия: 102 800 лв. за независима разследваща журналистика в края на януари тази година от фондация „Америка за България“; и онези скандални 160 000 лв. по проект на фонд „Научни изследвания“, заради който министърът на образованието при ГЕРБ Сергей Игнатов се лиши от поста си. Но странно нещо са българските медии! Всичко свързано с тях е странно! Като се замислим, по подобен начин беше финансиран и обидният за вкуса и интелекта сериал „Четвърта власт“, за който БНТ похарчи 2 300 000 лева бюджетни пари и заради който произвелият го Тицин не понесе никакви последствия, но пък дълго ни занимава из медиите с фрустрациите си от реакциите на публиката за натрапения й лош продукт.
Защо между медиите и гражданите има такава пропаст? Отговорът явно е тайна единствено за самите медии. Тия дни в страната ни се случи нещо много важно, бяха направени поправки в Закона за потребителските кредити. Как медиите отразиха това? Ами по-добре да не го бяха отразявали. Да бяха публикували просто линк към апокрифния, както го нарече финансистът Любомир Христов в блога си, документ, та задлъжнелите сами да преценят промените. Медиите ни обаче, освен да ни занимават със себе си и с тъповат политически пиар, който вече дори не може да мине за търговия с влияние, се занимават усилено с лобизъм и дезинформация. Така стана и в тоя случай: проблемът с промените се оказа не в това, че са зле изпипани, а в дежурното опасение, че „ще настане финансов хаос“ и инвеститорите ще се „принудят“ да изнесат своя „бизнес“ от страната ни. И това отношение на медиите ни към промените в закона не е от вчера. Опита ли се, например, човек да разбере как и какви закони са били приемани през годините, за да добие представа как точно е била законово „гарантирана“ бедността у нас, просто ще удари на камък. Колко и кои от законите ни през годините са били спуснати „свише“ под формата на разни „препоръки“? И от кого? Май точно тези въпроси несъстоятелните ни медии обичат да заобикалят с надменно мълчание.

Та, в тоя контекст, при всичката тази несвършена от медиите работа през годините, не е ли съвсем нормално драмата с взривената колата на Шикерова да предизвиква у добилите медийна резистентност граждани само прозявки и коментари къде и в каква точно кола са я видели из столицата, вместо да се вдигнат за помитаща вълна от протести, както може би се очакваше?

В какво се превръща дебатът за web | Култура – Брой 13 (2892), 04 април 2014

„Ние се нуждаем от глобална конституция“ – каза Тим Бърнърс-Лий по повод навършването на 25 години, откакто създаде World Wide Web. И направи опит да инициира дебат, с който да привлече вниманието на институциите и обществото към необходимостта инструментът web да бъде държан далеч от ръцете на алчността и патологичното властолюбие на правителства и корпорации. И като че ли правителствата и корпорациите го чуха и побързаха да отговорят. В рамките на седмица-две се случиха поне две неща, които ясно очертаха затвърдяване в някои неприятни, меко казано, тенденции.
И понеже споменах правителствата: дни преди изборите в Турция социалните мрежи YouTube и Twitter вбесиха турския премиер Реджеп Тайип Ердоган с изтекъл запис, от който стана ясно, че висши турски политици възнамеряват да извършат престъпление, което, приписано на Сирия, да послужи като повод за нахлуване на сирийска територия с войска. И това очевидно с цел отвличане на вниманието на избирателите от скандалите, в които кабинетът и диктаторът са въвлечени.
„За Ердоган социалните медии като че ли бяха вражеска армия“ – отразиха във Вашингтон Поуст случилото се.
И цитираха интервюто му за турския телевизионен оператор ATV: „Ние няма да оставим този народ в ръцете на YouTube и Facebook… Всички видове неморалност… всички видове шпионаж могат да бъдат намерени там.” – горещеше се Ердоган, след като светът вече го бе чул как казва, че конфликтът със Сирия „трябва да се разглежда като възможност“…
Как мрежата коментира това ли? Ето как: не е чак такава трагедия да бъдем лишени от Youtube и Twitter. Живели сме някак и преди те да станат част от ежедневието ни. Трагедия е обаче причината, поради която те биват спирани – прищявката на поредния диктатор. Трагедия е и лекотата, с която това се случва. Безкръвната, безшевова лекота, с която може да се ампутира гласността в цели региони тъкмо благодарение на технологиите.
А какво да кажем за корпорациите? В самия край на месеца те създадоха опасен прецедент и то не някъде в затънтените дебри на близкоизточния Медиастан, а в самото сърце на Европа, в Люксембург: на 27 март 2014 г. Съдът на Европейския съюз (СЕС) взе най-сетне решение по едно започнало през 2012 г. дело.
Става дума за спора на две филмови компании – германската Constantin Film Verleih и австрийската Wega-Filmproduktionsgesellschaft срещу интернет доставчика UPC Telekabel Wien GmbH, обвинен за това, че не е блокирал достъпа до стрийминга на германския сайт kino.to, позволил си да разпространява защитено съдържание на споменатите две филмови компании. UPC Telekabel изгуби това дело, а с него – не просто всички бъдещи пирати и гратисчии в мрежата, изгуби самата мрежа. С това решение на съда се постави под въпрос нейната цялост, защото СЕС дефакто обяви всеки доставчик на интернет за нарушител по подразбиране. Доставчик на интернет пренос, който позволява на клиентите си достъп до закриляни обекти, предоставени от трето лице на публично разположение в интернет е посредник, чиито услуги се използват за нарушаване на авторско право или на сродно на него право по смисъла на член 8, параграф 3 от Директива 2001/29. Доставчикът на достъп до интернет е и задължителен участник във всяко прехвърляне в интернет на фалшификат между един от неговите клиенти и трето лице“, и като такъв просто няма как да не е виновен.
Поставяйки се на мястото на филмовите компании, ще кажете: защо пък да не е виновен? Възможно е. Само дето логиката има и обратна страна, тази, на чиято страна са данъкоплатците. Не за друго, но твърде скъпо би струвало това на тези същите потребители-данъкоплатци. (Покрай проблемите на филмовите компании потребителите-данъкоплатци и доставчици на услуги традиционно пропускам проблемите на самите автори, от чието име корпоративните собственици налагат забрани. Очевидно и този път ще стане така.)
В заключение е по-важно да спомена, че макар решението на Европейския съд да не е със силата на закон или споразумение, то създава опасен прецедент, който може да бъде ползван и в съдилищата на национално ниво в Евросъюза.

Web който искаме | www

На 12 март, благодарение на поредния теч, появил се на The Intercept (една платформа на новинарската организация First Look Media, специално създадена през февруари за разкритията на Сноудън), стана ясен механизмът, по който NSA подслушва Skype благодарение на „имплант,“ който, веднъж инсталиран, заобикаля криптирането с помощта на тайни копия на обажданията от милиони компютри. Акцията по хакването и заразяването на компютрите е била наречена Turbine и е била организирана от NSA с цел плячкосване на данни. NSA, от своя страна, се оправдава, че не иде реч за индивидуално следене, а за работа с „големи данни“. Както стана дума в мрежа/паяжина обаче, спорно е доколко ловът на „големи данни“ е безобиден.
Но датата 12 март е забележителна и с друго: на нея медиумът World Wide Web навърши 25 години и, според думите на създателя си Тим Бърнърс-Лий, сега има нужда повече от всякога да бъде защитаван от посегателствата на правителства и корпорации в името на правата на обикновените потребители.
„Ние се нуждаем от глобална конституция – a bill of rights.“ – това са думите, с които Бърнърс-Лий стартира инициативата по написването на една Magna Carta на световната мрежа, която ще е част от по-мащабната кампания, наречена „the web we want“ („мрежата, която искаме“). Тя ще продължи до април 2015, а целта й е да осигури възможност на хората от всички страни, с евентуалната подкрепа на институциите, държавните служители и… корпорациите, да, корпорациите, да дадат своя принос към Magna Carta-та.
Как би могла да се задейства една сложна процедура, каквато е изработването на закон с попълването на онлайн формуляр в мрежата? Как би се постигнал консенсус по такъв сложен въпрос? И нима може да има по-драматичен и неразрешим сблъсък от този между технологиите с тяхното бясно ускорение и инертната, консервативна природа на правото? И все пак, някакви действия се налагат. Тревожните разкрития на Сноудън очертават картина, по-тревожна от всякога, особено на фона на геополитическите размествания напоследък. Web се децентрализира привидно, но всъщност само разширява обхвата си. А контролът става все по-централизиран и Бърнърс-Лий насочва съществена част от критиките си тъкмо към монополната зависимост на инфраструктурата на web от нещо, привидно безобидно и символично – системата от имена на домейни. Тя, както знаем, се намира под контрола на IANA (Службата за присвояване на имена и адреси в Интернет към частната американска корпорация ICANN). След разкритията на Сноудън американската доминация над базата данни с имена на домейни започва да изглежда още по-неприемлива и зловеща. „САЩ не могат да имат глобална роля в работата на нещо толкова наднационално.” – казва той и допълва, че е нужен подход с участието на много заинтересовани страни, а правителствата и големите компании да бъдат държани „на ръка разстояние“.
В случай, че не се намери достатъчно добра воля у политиците и корпорациите, близкото бъдеще, което очаква web, е балканизация и разпокъсване. Едва ли Тим Бърнърс-Лий би искал да види великото си творение застигнато от такъв печален край.
И все пак, печалният край е твърде възможен. Може би ви направи впечатление, че започнах колонката с това, че web трябва да бъде защитаван от посегателства в името на правата и свободите на обикновените потребители… „Потребители“, а не „граждани“, както обичайно се изразявам. Това не е случайна употреба на думата. Напълно умишлена е, доколкото и самият Бърнърс-Лий я ползва… Просто тази дума неусетно стана предпочитаната. Това е тъжно, но не и необяснимо. Няма да е пресилено да се каже, че модерната държава вече е почти неотличима от корпорация. В случая с телекомуникациите те просто са се слели безшевово. Корпоративните интереси неусетно заменят националните, а регулациите – законите. Регулациите, за разлика от законите пък, могат да са доста произволни, неустановими и трудни за санкциониране… – а флуидността им флуидизира вътрешните структури на властта в държавата. Последствията остават за гражданите, извинете, потребителите на услугите на тези корпорации, а потребителите, знаем, рядко се солидаризират помежду си за качествена съпротива. Та така…

Големи данни | Култура – Брой 10 (2889), 14 март 2014

Из медиите ни напоследък все по-често се среща терминът „големи данни“ (Big Data). Ето няколко заглавия само от последния месец: „Xeon E7 v2 ускорява анализа на големи данни“, „Големи данни – големи възможности „, „IDC: Анализът на големи данни ще стане реалност и у нас“, „Правни аспекти при управление на данни в Облака и Големи данни“ и дори „Анализът на големи данни предсказа кой ще получи “Оскар”…
Що за пропаганда е това и дали количественото определение в случая не описва нещо качествено различно? Така е, Big Data обобщават в себе си цяло ново поколение технологии, предназначени за работа със стремително нарастващия обем неструктурирана информация, идваща от все по-голям и разнообразен брой източници: оперативни данни, данни за финансови транзакции, данни за поведението на потребителите в социалните мрежи, данни от интернет телефония и видео-стриймове и т.н. Целите на анализа им също могат да са най-различни: от управлението на сложни технологични процеси и поддръжка на системи през по-добро управление на интернет трафика или подобряване на някаква услуга, увеличаване приходите от продажби чрез идентифициране на точния момент на появата на пазара на даден продукт, та до съставяне на потребителски „профили“ и болнични досиета, установяване на връзки между отделни лица или пък установяване на самоличности и всякакви други такива, не чак толкова ясни цели…
От известно време насам съществува стабилен пазар за големи данни – и услугите, свързани с тях – и те се превръщат в шанс за голям бизнес. Гаранция за това е и фактът, че големите данни все пак са интегрална част от хибридните технологии, залегнали в близкото бъдеще на интернет, известен ни вече като IPv6, Интернет на нещата (Internet of Things – IoT).
В този хибрид влиза и „облачната“ технология за съхранение на големи данни, чиято най-съществена особеност е делокализацията на данните – те са извън физическите сървъри, осцилиращи между множество свързани памети.
Ако можем да вярваме на нашите медии, анализът на големи данни скоро ще е реалност и у нас.
Но докато много организации вече предвкусват разрастването си и успеха, други се питат готови ли сме за това? Да оставим настрана антиутопичните киберпънк сюжети за безжично свързани помежду си белязани тела, обхванати от глобалната RFid структура, и да се придържаме към сивата реалност на закона! На 5 март 2014 в Computerworld се появи анализът на доц. д-р Георги Димитров и адвокат Десислава Кръстева от адвокатско дружество „Димитров, Петров и Ко.“, озаглавен „Правни аспекти при управление на данни в Облака и Големи данни“. Той зачеква най-сериозните юридически казуси, свързани с управлението на Големи данни и съхранението им в т. нар. облак, изхождайки от драстичната разлика в скоростта, с която се развиват технологиите и правото.
Първият казус (и по мое мнение, най-тревожният): юридическите специфики при частния и публичния облак? Ясни ли са те от чисто проприетарна гледна точка? И още, проблемът с т. нар. профилиране – съставяне на „досие“ въз основа на данни, като колко и за какво харчим, какви търсения и интереси имаме, с кого общуваме, какво работим, ядем и пием, спортуваме, маршрутите ни, заболяванията ни, страховете, четивата ни, физиологичните ни и здравни показатели… Дали и колко често се извършва профилиране на потребители в мрежата и дали това е единствено с цел таргетирана реклама?
Друг казус: „вземане на автоматизирани решения“… Само на базата на автоматизирана обработка на събраните за нас данни, системата (абстрактно казано) ще взима решения, „съществени за нашите права или интереси“, като се почне от отгатване на желанието ни да намерим нещо в мрежата, та се стигне до отгатване на това дали не сме потенциални терористи или прости рушители на корпоративния дух… Това е дейност, която в ЕС е забранена, ноне и другаде… Оттук произтича и следващият важен казус: големи данни се обработват от и до тях имат достъп лица, които са разположени на територията на различни държави. Правилата на коя държава се прилагат в такъв случай? И кои от лицата, събиращи, имащи достъп или обработващи данните ни, могат да бъдат държани отговорни пред закона при манипулация с тези данни?

Снъф | Култура – Брой 9 (2888), 07 март 2014

Ще разберем ли някога какво се случи на кървавия 20 февруари, когато в Киев, на улица Институтска, някой изпрати невъоръжени младежи в атака под прицела на нечии снайпери? Чии бяха тези снайпери? Беше ли режисиран разстрелът и къде бяха лидерите на Майдана по времето на този щурм? Може ли мрежата да помогне в ситуация на дезинформация или само усилва хаоса?
Независимият украински (но пък рускоезичен?!) новинарски сайт УБОП си е поставил задачата да събира информация за това, което се случи на страшната дата 20 февруари. Тия дни там се появи заглавие „Бившият командир на „самоотбраната на Майдана“ Парубий внезапно изчезнал преди последния щурм.“
Докато УБОП задава въпроси на умълчалите се лидери и очаква отговори, в интернет се появи ново видео от разстрела на украинците, но този път на блога на руснака Антон Благин от Мурманск, а малко по-късно се появи и разкритието кой е операторът, заснел страшната случка. Това бил някой си Ацамаз Кочиев, осетински евреин, известен московски папарак.
„Участниците и организаторите на това шоу, пише Благин, са знаели отнапред кой и къде ще се позиционира на 20 февруари 2014 г. на улица Институтска, от какъв ъгъл ще се снима и от какви ъгли ще се стреля по хората. Това не са знаели единствено жертвите – така наречените „екстремисти“, които, освен с щитове, не са били въоръжени с нищо. Тях са ги пратили на заколение като овни, подплашили са ги с изстрели от разни страни и с гръмки призиви от високоговорителите са им дали указания да се съберат в групичка именно на това малко пространство, където ще бъдат разстреляни. Всичко е било приготвено за зрелищното кърваво „шоу“ предварително: и стрелците, и телевизията, и журналистите с фотографите“.
Манипулатор ли е Благин или разобличава манипулация? Защото, ако това, което пише той, е истина, то значи случващото се в Украйна е покъртителна трагедия.
На блога на Благин могат да се видят фотографии от мястото, където е стояла видеокамерата, снимаща разстрела – на не повече от 30 метра от стрелбата – разстояние, достатъчно, за да предизвика нервност дори у най-изпечения военен журналист. Що за оператор е обаче папаракът Кочиев, който видимо не трепва?
Възможно ли е да е имало предварителна уговорка между организаторите, снайперистите и самите снимащи? Възможно ли е това да е постановка? И коя телевизия е излъчила това „риалити-шоу“?
На видеото се чува как, непосредствено преди излъчването, Кочиев получава последни наставления от стоящия до него журналист: „Ацик, трябва да показваш труповете!“. А Ацик, като закоравял професионалист, отговаря: „Не труповете, а как улучват хората и как те падат на земята!“ Диалог, достоен за сценарий на филм! Така ли се случват нещата наистина или реалността е по-лапидарна? Постингът на Благин завършва с уточнението, че Ацик е евреин и мелез, а от такива реално нищо добро не може да се очаква… При тази фраза всичко, дори най-очевидното, започва да изглежда съмнително, но дори така да е, няколко тежки въпроса тепърва очакват отговора си от лидерите на Майдана:
1. Каква е била официалната диагноза на Андрей Парубий при хоспитализацията му на 18.02.2014 и къде са документите, потвърждаващи диагнозата и бързото му оздравяване?
2. Кой в негово отсъствие е ръководил „Самоотбраната на Майдан“? Кой е издал заповед за атака на ул. Институтска и кой и как е координирал действията?
3. Защо не бе проведено разузнаване и не бе даден отбой при наличието на огнестрелно оръжие?
Изводите, които УБОП правят в очакване на тези отговори, са, че разстрелът се е случил със съучастието на т. нар. Опозиция в Украйна. Твърде произволно, може би, но и с основание подозирайки, че новата власт ще си измие ръцете с поредното издевателство, маскирано като помощ – пробутвайки във Върховната Рада законопроект за държавна помощ за пострадалите, знаейки, че пари за това няма.
В момента Русия прави всичко, за да дискредитира случилото се на Майдана. Както и противниците на Русия правят всичко, за да я дискредитират. В подобна ситуация единствено шокът и дезинформацията са във възход, а в такъв случай дори войни не може да има, само касапници.

За ползите от непрозрачността | Култура – Брой 8 (2887), 28 февруари 2014

Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP) неведнъж е било споменавано в мрежа/паяжина като пример за особено хищно налагане на американската копирайтна политика извън пределите на САЩ. То обаче, както и АСТА, буди възмущение най-вече заради ирационалното и фанатично твърдоглавие, с което американската страна в лицето на Офиса на търговския представител на Съединените щати (USTR)*, а и някои местни политици защитават непрозрачността, която заобикаля преговорите.

Какъв е поводът да пиша за ТРР отново? От 22 до 25 февруари тази година министрите на търговията на дванадесет от страните-участнички ще се съберат в Сингапур, с което преговорите ще навлязат в своята последна фаза. Проявявайки последователност в своята стратегия на медийно затъмнение, USTR е изразил категорично несъгласие за присъствието на журналисти, а Тим Гросър, министър на търговията на Нова Зеландия, в интервю за BuzinessDesk е направил лишенo от всякаква логика изказване в опит да оправдае това.

„Представата, че да се прави всичко това пред погледа на обществото ще помогне на процеса, е наивна … всъщност, тези хора (TPP опонентите) са умни. Те искат това да бъде направено при пълна прозрачност, за да се увеличи противоречието до степен, която ще разруши съглашението.”

Какво кара Гросър да изказва подобни абсурдни аргументи срещу превръщането на тези преговори в публично достояние? Защо той отхвърля анализа на тъй оспорваните предимства, за които претендира търговската сделка ТРР?

Нима не е ясно, че проблемът се състои не в това, дали съглашението изобщо ще се случи, а дали ще се случи по благоприятен за новозеландците начин от гледна точка на инвестиции, регулации, баланс между националния суверенитет и очакваните икономически печалби. Ако преговорите текат тайно, това може и да помогне на съглашението да стигне до благополучен финал, но ако пълната прозрачност усили противоречията, дали това не е сигурен признак, че е по-добре това да не става?

Отношението на Гросър само подкладе страховете на новозеландците, че тайната служи за прикриване на лоша сделка, от която ще се облагодетелстват шепа корумпирани политици, играещи по свирката на USTR, не и обществото. Наистина, как би могло да бъде убедено обществото, че подобна сделка се случва в негов интерес, и да спре да иска прозрачност?

През 2009 страните бяха стигнали до единодушие съглашението да не добива публичност, докато преговорите не приключат, а всички придружаващи го документи да останат поверителни четири години след влизането му в сила (или след последната среща в случай, че то не бъде подписано). Оттогава обаче нещата са се променили доста. Даже може да се каже, че съпротивата срещу непрозрачността на TPP никога не е била толкова силна. Далеч не всички политици от страните, въвлечени в ТРР, се държат като Гросър, а някои от тях са доста инициативни. Най-новото начинание в борбата за гласност е сайтът «TPP законодатели за прозрачност». www.tppmpsfortransparency.org

Законодатели от висок ранг от Австралия, Канада, Япония, Малайзия, Мексико, Нова Зеландия и Перу на 11 февруари публикуваха на сайта съвместно писмо в търсене на изход от Trans-Pacific Partnership Agreement. Tова писмо гласи:

„Ние, долуподписаните законодатели от страните, въвлечени в Trans-Pacific Partnership съглашение, призоваваме страните по преговорите да публикуват проекта на текста преди подписването на окончателно споразумение с достатъчно време, за да даде възможност за ефективен контрол и обществен дебат.“

Сред подписалите писмото има водачи на политически партии, подкрепено е и от известни международни организации, като Oxfam и Article 19, които също препубликуваха писмото. Подкрепа има и от страна на много неправителствени организации.

Но въпреки масовото недоволство срещу непрозрачността на ТРР, USTR не се държи, сякаш това го касае. Изглежда светът очаква преговорите на 22 февруари с твърде умерен оптимизъм.

–

* Офисът на търговския представител на Съединените щати (USTR) е http://www.ustr.gov/, държавна агенция, отговорна за координиране и налагане на търговската политика на американското правителство на междуведомствено и междудържавно ниво.

Олимпиадата и мрежата | Култура – Брой 6 (2885), 14 февруари 2014

Медийните врява и безумство, които ни тероризираха седмици преди откриване на Олимпиадата в Сочи, добре си свършиха работата: много от нас отказаха да гледат репортажа от откриването заради страха да не би пищният имперски спектакъл внезапно да се разрази в сцена от «Апокалипсис сега». Е, това за щастие не се случи, но истерията продължава и е все така безпредметно да се питаме как точно притесненият от бронежилетката си Путин го изигра едновременно и малодушен негодник, и демон, готов да устрои кървава баня във владенията си по логиката на приписваната му „икономика на терора»? Или как точно се вписа групата „Тату” в хомофобския имидж на Русия (в която, впрочем, закон за преследване на хомосексуализма няма). О, да, вярно, сам Путин заяви, че изборът на «Тату» е неслучаен и демонстрира официалното отношение на Русия спрямо хомосексуалните. Това обаче не попречи и на Google да демонстрира вездесъщото си отношение с дъгоцветния си doodle (малката, актуална за деня драскулка в логото на търсачката), солидаризирайки се с каузата на застрашените божем от руския терор гей-хора в Сочи…
Въображението на медиите обаче не се изчерпва току така. Ето например какво заглавие се появи на 4 февруари на сайта на NBC: «Хакнат за минути: посетителите на Сочи се сблъскват с минно поле в интернет.» Заглавието е придружено със загрижено предупреждение на Държавния департамент на САЩ към американските граждани, рискували да посетят Сочи, че те не би следвало да имат очаквания за уединение дори в хотелските си стаи. Не е ли смешно?
Та, за какво става дума в репортажа на NBC? Кой бил хакнат? «Хакнат» бил журналист от NBC на име Ричард Енгел по време на престоя му в Русия. Преди NBC да изясни причината за тревога, загрижено „докладва“ как мобилните устройства на посетителите на Сочи задължително и напълно неизбежно ще бъдат насилени още в мига, в който установят интернет връзка, тоест веднага, защото едно от първите неща, които хората и особено журналистите правят, когато са на ново място, е да установят връзка…
Според уважавания екип от специалисти по сигурността Errata Security тази тревога е фалшива обаче.
Първо: случката с устройството на Енгел се е развила не в Сочи, а на около 1007 мили на север, в Москва.
Второ: причината за така наречения „хак“ дори не е локална, свързана с доставчика на интернет, а със сайтовете, които журналистът е посещавал, очевидно в търсене на свежа история на олимпиадна тема. Та в този смисъл, същото би могло да му се случи и в САЩ.
С други думи: „хак“ няма, просто Ричард Енгел е бил поразен от недружелюбно към телефона му приложение на системата Android, което е можел да предотврати, ползвайки по-грамотно настройките на телефона си.
И така, пасивният залог в израза «телефонът ми бе хакнат», употребен от Енгел, прикрива доста по-неинтересния за публиката сюжет «прихванах вирус». Това би било нелепа, но и безобидна грешка, ако не бе лоша журналистика, пласирана в NBC като доказателство, че в Сочи срещу цивилизованите хора се вършат злини дори и по този начин – чрез инфектиран безжичен интернет. И че, видите ли, инфекцията само чака да се настаните някъде с устройството си, та да ви порази, «преди още да сте си изпили кафето». Логично е да се очаква струпването на огромно множество потребители на интернет на едно място да увеличи статистически и вероятността от хакове, но случай като този на Енгел не може дори да породи съмнение, че нещо такова се е случило.
Защо? Кому е нужен този фарс? Откриването на Олимпиадата си беше демонстрация на имперска мощ, това е вярно, но какво бяхме виновни всички ние, клетите потребители на интернет, та все още се задъхваме в потока евтини колажи и още по-евтините истории като тази на Енгел от NBC. Разочаровани сме. От студената война при този прогрес в технологиите очаквахме поне триизмерна симулация на пришествие на извънземните.
И освен това, заради Олимпийския огън преди са се отлагали войни, а ето че днес той е повод за такава, уж студена и информационна война.

ООД или Уни? | Култура – Брой 5 (2884), 07 февруари 2014

Посрещнахме новата година с вестта, че Министерството на образованието закрива дисциплината „информатика“ в училищата. Това предизвика в мрежата буря от възмутени коментари тип „поредният опит на правителството да създава лесни за управление овце“, поради което #оставка!!!
Чуха се и плахи гласове, че в проекта за новия учебен план просто имало незначителни промени, като например преместването на информатиката от 9 в 8 клас в повечето училища или премахването на изучаването на конкретен програмен език в по-специализираните, а това на фона на изначално ниското преподавателско ниво в тази дисциплина не било кой знае каква загуба. Било по-скоро стъпка към осъвременяване на нещата.
Не се чу обаче нищо за официална правителствена стратегия. А ситуацията изисква внимание: информационният бранш у нас е от малкото незасегнати от кризата, в същото време незаетите работни места в IT сферата растат прогресивно. Така е поне по данни на Българската асоциация на софтуерните компании. Официална информация комай няма, няма и стратегия, има обаче пространство за алтернативни инициативи. Едва отшумял слухът за посегателството върху програмирането в училищата, той бе последван от друга новина: България прави първата стъпка в посока превръщането си в Силициева долина на Балканите – Първият софтуерен университет у нас ще отвори врати на 16 февруари, а негов собственик е основателят на Софтуерната академия (учебен център, водеща технологична компания?) „Телерик“ Светлин Наков.
Чудесен ход! Чудесна съгласуваност във времето с оглед на обстоятелствата – бизнесът иска бързи кадри, тук и сега. И му се дават. Младите българи пък искат заплата, семейство, живот. Тук и сега. И получават. Честен бизнес, бизнес, от който всеки печели, е нещо рядко у нас!
Тук обаче неизбежно идва въпросът: защо „университет“? Дори да решим да не се хващаме за предполагаемо универсалната цялост на познанието, добивано в „СофтУни“, а и за ролята на държавата в добиването на подобен статут, наистина ли за университет става дума или просто думата е ползвана в смисъла, в който я е ползвал и Горки в „Моите университети“?
И още нещо: недоверието към традиционното образование се дължи не на излишествата, които предлага, а на недостатъчности. И не за друго споменавам това, но новият университет бе промотиран с думите: „… качествено практическо-ориентирано висше образование за софтуерни инженери, без излишни математики и физики, без излишна теория и остарели технологии“. Нали основната претенция на гражданите към властимащите бе насочена към „официалната политика на затъпяване“, „посегателство над бъдещето на децата“ и едва ли не към опасността от скорошна забрана на точните науки у нас, а не към премахване на „ненужните“ дисциплини, възпрепятстващи уж прилива на нужни кадри в един разрастващ се бранш и прилива на свежи пари (от аутсорсинг) в страната? Ще се въздържа да коментирам курс на обучение, чието съдържание не познавам, но дори да съм наясно, че програмиране и математика доста се различават, какво значи „излишна математика“ за един програмист? Излишък на въображение? Излишен мащаб на мисълта? Излишен обхват на интелекта? Ще си позволя да цитирам мнение на мой познат, преподавател във Факултета по математика и информатика в Софийския университет: „Заради Наков факултетът се напълни със студенти в специалност „Софтуерно инженерство“, чието място не е там. Сега Наков ще си ги вземе обратно. Добър бизнесмен е Наков. Работата е занаятчийска – не й трябва университет.“
Така че, нищо лошо в това да се предлага навреме добро специализирано обучение и гарантирана работа на млади хора, но хайде да не говорим за наука там, където има просто иновация. И нека не употребяваме думите „перспектива“ и „бъдеще“, преди да си изясним дали не става дума за работници за конвейера, произведени на конвейер, готови за експлоатация в някоя задгранична ИТ „потилня“.
Скорост без стратегия гарантира бъдеща катастрофа, а не бързо озоваване в бъдещето, но точно днес не искам да съм лош пророк, така че по-добре едно жизнеспособно и навременно начинание с недостатъци, отколкото нежизнеспособно и безсмислено такова.

С реторична цел | Култура – Брой 4 (2883), 31 януари 2014 Начална страница

През изминалата седмица изчетох купища коментари за поредния „кръвожаден“ евродоклад и как, ако „продължаваме така“, скоро ще ни изхвърлят от Общността. Прочетох и още толкова коментари за недостатъчно строгата евродиктатура и как това „няма да ни оправи“. Не открих обаче и един коментар на съдържанието на доклада. Ще отметна накратко някои по-интересни места.
Нека припомня, че съдебната ни система се реформира и компютризира от над десет години, а непрозрачността на нейните системи, както и непрозрачността на търговете по обществените поръчки за изграждането им, са едва ли не вече нейни атрибути. Сигурно затова първото, за което се хваща погледът ми в доклада, е вниманието, което се отделя на прозрачността, обратната връзка с гражданите, работата с гражданските организации, с бизнес- и професионалните обединения. В текста, например, се споменава за „електронен регистър за жалби и сигнали на гражданите”, изпращани до ВСС, който бил представен през януари 2012 г. За съжаление, на сайта на ВСС подобно нещо или не съществува, или не е публично. Има формуляр за събиране на жалби, но нищо от работата на тази система не се вижда.
Още нещо: на 31 октомври 2013 г. е представена нова методология за оценяване на съдии. Междувременно ВСС прилага старата методология за оценяване от 2011 г., но „следвайки по-задълбочено разглеждане на фактите, определящи оценката.“ Това – с оглед на скандалния случай с уволнението на съдия Мирослава Тодорова, който показа колко всъщност струва методологията и който извади наяве и друг тревожен симптом: не чак толкова гарантираната независимост на съдебната власт от изпълнителната. Навярно много от нас се питат как изобщо Европа търпи това, щом отново върховни европриоритети са „прозрачността, обективността и интегритета на оценките, промотирането, уговорките и дисциплинарните решения на съдебната власт.“
Друго чудо на чудесата е проектът „По-нататъшно развитие и усъвършенстване на Единната информационна система за противодействие на престъпността и интегриране на ведомствените информационни системи в ядрото й“. Според доклада, този проект бил вече не само завършен, не само работел „междуинституционално“ (ключов факт!), но и чрез него сме можели да следим в реално време „109 стандартизирани събития“… Парите за изпълнението му са дошли пак по програмата ОПАК, а бенефициент е била прокуратурата. Къде обаче трябва да гледаме, за да го видим? Всъщност, това е прословутото ЕИСПП – едно голямо, дълго и безрезултатно крадене на пари от Европа, за което си събирам материали от пресата от години и не спирам да недоумявам как изобщо еврокомисията се оставя да бъде лъгана така?
Лично на мен обаче ми бе най-интересно как в евродоклада е отразен случаят с Law Choice. Това е същият този софтуер, който трябваше да подбира на случаен принцип съдиите и с това да осигури безпристрастност при решаването на всеки случай… (Можем да го видим споменат с името си в придружаващия доклада технически документ с препоръки.) Миналата година НПО-тата здравата се разшумяха за него, което бе обяснимо заради наближаващия доклад на Еврокомисията, но, от друга страна, бе странно, тъй като Law Choice е всъщност стар колкото самата реформа на съдебната власт. Проектът може дори да бъде открит с номера си в преписките в прокуратурата като проблемен още от 2007 г. Поради което пак следва досадният въпрос: защо чак сега? Отговорите са два, изберете си единия. Ако обичате простите обяснения, то приемете баналната версия с изтичане на срока на старата поддръжка. Защото, да, предстои обновяване на скандално скапания софтуер и, да, някой ще прибере отново солидна евросума за това. И, да, това ще продължи неопределено дълго – до деня, в който ще бъде изградена системата. Ако обичате по-сложните версии, ще ви отговоря с въпрос, даже с три: Защо у нас дефектни и противоречащи на европейските стандарти и ценности методологии, системи, закони трудно подлежат на забрава, а все се доработват, усъвършенстват, надграждат, поглъщайки стотици милиони евроданъци? Откъде произтича безкрайното търпение на евровластта към това? И каква, по дяволите, е ролята на неправителствените организации в този сюжет?

Истината е някъде там | Култура – Брой 3 (2882), 24 януари 2014

Разкритията на Едуард Сноудън за методите и стила на работа на NSA и мащаба на държавния надзор в САЩ повлияха необратимо на начина, по който американците възприемат собственото си правителство. Нищо чудно разочарованието им да е толкова голямо, че да възприемат висшите си чиновници като враждебни на нацията, а и на биологичния ни вид, единици с извънземен произход. Във всеки случай, Иранската осведомителна агенция FARS тия дни направи публикация, според която: „поразяващ доклад на Федералните служби по сигурността (FSB), основан на почти два милиона свръхсекретни документи…“, според американския екс-патриот Сноудън, доставя “необоримо доказателство”, че „извънземен ум движи американската вътрешна и външна политика и това е така от 1945.“ Става дума за небезизвестните „високи бледолики“ („Tall Whites“), които, според съвременните градски митове, са плод на нацисткото биоинженерство в орбита, тъй като всички пътища на извънземното зло, според тези митове, непременно трябва да водят към Хитлер.
Коя е тази Fars News Agency? Водеща независима иранска осведомителна агенция? Полуофициална, но близка до правителството? Вярна на Аятолаха медия на Ислямския революционен корпус? Има ли значение? По-важното е, че източник на извънземно веселие тия дни бе и наша собствена, при това официална медия: Соломон Паси, бивш министър на външните работи в правителството на Симеон Сакскобургготски, каза в прав текст по БНТ: „В Атлантическия клуб работим по една идея за електронна демокрация. Това е сбъдване на мечтата на човечеството за идеалното управление на света… Тогава организации като НАТО ще станат безсмислени, но трябва да се готвим за среща със създания от други планети“. И за повече достоверност добави, че и Далай Лама казал същото.
Със или без бъдеще, НАТО е интересна тема. Темата за влиянието на този ключов актьор в неолибералните глобални сюжети, в посоката на развитие на Европейския съюз – също. Присъединяването на страната ни към НАТО и към ЕС – още повече. Като някой, ангажиран с писане за технологии и в частност за електронна демокрация, не мога да не се интересувам и от посттоталитарните условия, при които това се случва. Не мога също така и да не се притеснявам: труден е достъпът до следи, документиращи предприсъединителните усилия на страната ни, а и усилията след това, но как ли ще ми се наложи да действам занапред, след като и извънземна легислатура ще има в играта? А представяте ли си какъв абсурд би било едно евентуално междупланетно, интергалактическо журналистическо разследване в близко бъдеще!
Всъщност, нищо ново у нас! Ние тук сме готови за извънземните отдавна. Всеки познава по местоживеене поне една екзалтирана дама, която, бидейки основателка на някое локално НПО, е основателка и на регионален Клуб за посрещане на извънземни… Което не пречи същевременно да е и чиновничка някъде, в образователната ни система, например, да кажем, шефкa нa някой инспекторат… Тая мода с НЛО-тaтa у нас е много елитaрнa. Почти като НПО-тата. Като се замисли човек, целия ни неолиберален порив към демокрацията е такъв. Ето например снизходителният анализ на Александър Кьосев от миналия брой, посветен на „лекомислената статия в „Гардиън“ на Георги Медаров и Яна Цонева, които „внезапно пожелаха да поместят протестите в съвсем друг, глобален контекст“… Този опит за вмъкване на интелектуално съдържание в протеста, заплануван като масов, красив и емоционален, очевидно е изненадала професора. И го е изненадала неприятно, защото „всичко това е без връзка с повода на протеста“ (Пеевски ли беше?) „и без връзка с българския контекст“… Който български контекст е със специфична природа, невписваща се в картината на глобалния. А поради що? Поради извънземната си природа, естествено! Благодарение на която ще можем да мечтаем и занапред, необезпокоявани от досадни мисли по разпределение на грантове, НАТО-грантове, предназначени за изграждане на сигурността и управлението на идеалната бъдеща държава – ако не до пришествие Христово, то до това на зелените човечета, високите бледолики, рептилите, Ктулху със сигурност.

Коментари от читатели
До