Неолиберализъм на стероиди | Култура – Брой 2 (2881), 17 януари 2014

На 1 януари се навършиха 20 години от подписването на Северноамериканското споразумение за свободна търговия NAFTA (North American Free Trade Agreement). Тристранната спогодба между Канада, Мексико и САЩ не бе просто съглашение, целящо безмитна зона с размерите на цял континент, а нещо много повече – привилегировано положение за чуждестранните инвеститори за сметка на местните политики, интереси, регулации, стандарти… Или, простичко казано, привилегии за големите компании за сметка на хората в тези страни. Може това да звучи като модно антикапиталистическо клише, но зад клишето стоят факти. 20-годишната история на NAFTA ги е осигурила в изобилие, а адвокатската организация Public citizens (национална, некомерсиална адвокатска организация за защита на потребителите, основана през 1971, за да представя потребителските интереси в Конгреса) наскоро ги изнесе в публикация, озаглавена: NAFTA на 20. Един милион работни места по-малко в САЩ, масови изселвания и нестабилност, рекордно неравенство на доходите в Мексико, безброй корпоративни атаки към законите за здравеопазване и опазване на околната среда. Текстът цитира доста числа, доказващи, че намаленията на цените на потребителските стоки благодарение на NAFTA са се оказали недостатъчни, за да компенсират намаленията на заплатите на работниците в САЩ. Но хората са загубили и в непаричен смисъл. Десетки екологични и здравни закони на страните от NAFTA са били оспорвани в чуждестранни съдилища чрез също толкова оспорваната инвеститорско-държавна система. Над $ 360 000 000 са извлекли инвеститорите посредством NAFTA като компенсации срещу забрани за токсичност, регулации за ползване на земята, водата, горските политики и др. В момента висят в очакване искове за повече от 12.4 милиарда щатски долара.
Според Public citizens, NAFTA също така се е оказала лабораторен тест за една разпоредба в международните търговски договори, особено любима на корпорациите, известна като investor-state dispute settlement (ISDS). Не срещнах български превод на този термин, вероятно в България няма проблем, който той да описва, но той означава „уреждане на инвеститорско-държавни спорове“ и се занимава главно с осуетяване на закони в здравеопазването и екологията, застрашаващи дохода на големите корпорации. Но даже Европейската комисия, която открито покровителства корпорациите, е признавала, че ISDS е опасност за гражданите. Тук е мястото да вметна, че най-потърпевши от ISDS са не просто гражданите на NAFTA, а гражданите на Мексико. Износът на субсидирана от САЩ царевица нарасна благодарение на NAFTA, само за да разбие живота на над милион мексикански фермери и на още повече селскостопански работници, да разори цели райони, да наводни САЩ с емигранти, да застраши природата до степен да предизвика първия бунт на информационната епоха, сапатисткото движение, за чиито похвати мрежа/паяжина писа.
Но какво друго общо могат да имат NAFTA и ISDS с темите на мрежа/паяжина, освен съдържащата се в NAFTA клауза за интелектуалната собственост? Общото е много важно и неведнъж обговаряно – подобни съглашения имат навика да се клонират, пъпкуват, мимикрират и да дават тайно поколение. TAFTA, например (Transatlantic Free Trade Area, чиито тайни от главата за интелектуална частна собственост лъснаха на 13 ноември миналата година на WikiLeaks), е копие на NAFTA. Тя цели да обвърже в съюз САЩ и страните от ЕС. Сетете се кой ще е потърпевшият от този съюз. TPP пък (Trans-Pacific Partnership) , който е особено свиреп, е от своя страна точно копие на TAFTA. Освен това, през годините имахме и SOPA, PIPA, ACTA, TTIP…
Явно нямаме куража и интелигентността на мексиканските селяни, за да осъзнаем ситуацията, в която се намираме, а в тази ситуация ни поставиха именно непоследователните ни и продажни политици в периодите на договаряне с Евросъюза (acquis communautaire навремето, а после и лисабонското споразумение). Но дано поне обговарянето на годишнината от NAFTA повдигне за малко пелената на местното невежество и бъде проумяна цената на неолибералните обещания, на които светът отдавна вече не вярва.

Медиастан | Култура – Брой 1 (2880), 10 януари 2014

„Mediastan“ е документален филм, отчасти продуциран от самия Асанж. Впоследствие е откупен от международната многоезична телевизионна мрежа RT, която, подумите на режисьора Йоханес Уолстрьом, „е най-голямата международна телевизионна станция в света, която не се страхува от темите, засегнати в Mediastan“. Това, от една страна, не е чудно – става дума за базирана в Русия, а не в САЩ мрежа; от друга, не може да не възникне въпросът защо все пак ъндърграунд журналисти се нуждаят (легитимирайки ги по този начин) от мейнстрийм медиите? Отговорът на втория въпрос е лесен: ъндърграунд журналистиката не живее в паралелна реалност. Тя живее в същата, подлежаща на промяна реалност, в която и ние, а относно „съмнителното“ открай време сътрудничество и на Асанж, а и на Сноудън с Русия… това е чисто и просто стратегия за оцеляване.
Но да се върна на „Mediastan“. Филмът е свежа новина: публикуван е в последния ден на изминалата година, тъкмо навреме, за да улови традиционно апокалиптичните настроения, които обхващат публиката в този период, както и за да послужи за отговор на холивудската интерпретация на WikiLeaks-сюжетитев нашумялата „Петата власт“ на режисьора Бил Кондън. Според Асанж, „Петата власт“ е „пропагандна атака“: сценарият е скалъпен по 2 книги с откровено неприятелско съдържание – едната е WikiLeaks отвътре: моето време с Джулиън Асанж и най-опасния сайт в света (2011) на бившия сътрудник и настоящ съперник на Асанж, Домшайт-Берг, а другата е WikiLeaks: тайната война на Джулиан Асанж отвътре (2011) от двамата британски журналисти от „Гардиън” с доста лоша слава, впрочем, Дейвид Лий и Люк Хардинг.
„Петата власт“ не е документален и не претендира за точно възпроизвеждане на събитията, но си позволява доста волности, ако не и груби спекулации. При все това, много от привържениците на WikiLeaks в мрежата считат, че това не само не накърнява репутацията на WikiLeaks и Асанж, но дори тъкмо обратното – работи здравата за тях и за успеха на „Mediastan“ в частност. Авторите на „Mediastan“ дори не крият, че ползват холивудския маркетинг в своя полза. За разлика от холивудската разработка обаче, „Mediastan“ е чиста документалистика. Сюжетът му се развива около периода на изтичане в WikiLeaks на получените от Брадли Манинг американски дипломатически грами и за опитите на група журналисти, пътуващи по маршрута на древния път на коприната през Средна Азия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан, Узбекистан и окупирания от САЩ Афганистан, да намерят местна медия, която да публикува грамите.
„Mediastan“ описва именно невъзможността това да стане – както знаем, грамите не само разтърсиха света и представите ни как се случват нещата в него, но и маркираха невидимите линии на медийните табута в глобален мащаб. Филмът показва прекия сблъсък на журналистиката с цензурата в спонсорирани от американското правителство локални медии, сблъсъка със страха и с риска за живота.По думите на режисьора Йоханес Уолстрьом, и самият филм е „киселинен тест“ за това докъде се простира подчинеността на медиите. Най-интересна обаче е последната, трета част на филма, когато действието се пренася от Централна Азия във Великобритания и САЩ. Тя разказва за съдбата на грамите, попаднали в „TheGuardian”и„TheNewYorkTimes”. (За това е ставало дума и в Мрежа/паяжина, впрочем.) Във филма, например, има разговор на Асанж с Алън Русбъргър за начина, по който „Гардиън“ е цензурирал грамите, засягащи нефтените компании, както и разкритието от страна на редактора на „Ню Йорк Таймс” Бил Келър за всекидневните позвънявания в редакцията от правителството.
Поуката от филма, формулирана от Уолстрьом, звучи простичко: „Mediastan“ не е физическо място, а състояние на ума на много журналисти и редактори, които формират представата за света“. Светът наистина се намира в страшна политическа безизходица, щом дори и западните медии, претендиращи, че оцеляват благодарение на качествата и неподкупността си на свободния пазар, не са никаква алтернатива на медиите в страните, чиито имена завършват на „-стан“ – страните с най-отчайващи тоталитарни режими.

Кибергеография | Култура – Брой 43 (2879), 20 декември 2013

Тазгодишните разкрития на Сноудън, че САЩ шпионират дори съюзниците си, предизвика мощна вълна от мрачни прогнози за края на интернет, какъвто го познаваме. Ще припомня, че тази вълна не е първата. Предишната се случи точно преди година и по съвсем различен повод – на Световната конференция по международни комуникации в Дубай бе приет международния стандарт „Изисквания за “дълбок преглед на пакети” (DPI) в следващото поколение мрежи“. Стандартът бе предложен от Международната телекомуникационна асоциация ITU, за която се знае, че се състои от телеком оператори, действащи под закрилата на собствените си правителства, а приемането му при пълна непрозрачност и закрити врати бе сигурен признак, че тревогите тепърва предстоят. Най-скандалното обаче бе това, че участниците в конференцията изобщо не предвиждаха вариант, в който до знанието на потребителите да достига фактът, че интернет трафикът им е под наблюдение: електронна поща, банкови транзакции, телефония. Дилемата „балканизация“ срещу „американски универсализъм“ тогава изглеждаше неразрешима на фона на „лошия“ китайски, близкоизточен и руски пример. След разкритията на Сноудън (все още пребиваващ в Русия и най-вероятно вече работещ за нея), разрешението все повече клони към окончателния край на американския вариант. По този повод тинк танкът „Съвет за чуждестранни връзки“, в лицето на бившата съветничка на Обама, Карен Корнблу, мрачно напомни заплахата от необратимо дезинтегриране на инфраструктурата на интернет, като този път изтъкна и заплахата за „балканизация“ не само на web, но и на света. В чисто геополитически смисъл!
Що за термин е „балканизация“ все пак и какво се крие зад него?
Терминът е геополитически по произход и дори не е нов. Изобретен е в началото на XX век, за да опише случващото се на Балканския полуостров след рухването на Османската империя. И тъй като разпадът на всяка една мъртва империя, федерация или съюз води до сходни процеси – роенето на малки и враждебни една към друга сили, които ползват новопридобитата си автономия, за да дадат воля на най-дребнав и деструктивен шовинизъм, терминът продължава да е в употреба и дори еволюира. За балканизация се говори и след края на студената война, и след рухването на Югославия и СССР. През 2007 пък, по повод борбата за независимост на Шотландия, бившият министър-председател Гордън Браун заговори за евентуална балканизация на Обединеното кралство, като напомни, че то включва в себе си, освен Англия и Шотландия, също така и Уелс и Корнуел.
А ето че сега иде реч за същото, само че в полето на съвсем друга стихия – детериториализиращата сила на интернет, манифестирала пълния си размах преди 15 години и имала за ефект глобална доминация на САЩ, върви към своя залез. Какви ще са последствията от края на тази доминация, ако не балканизация? Според глобалистите, това, което ни очаква, е един антипод на интернет – splinternet (от „splinter“, „разцепвам“ на англ.) – глобален разкол по множество признаци и в множество области: технология, култура, търговия. На мястото на система, крепяща се поне официално на отвореност, равнопоставеност и сътрудничество между участниците, ще се развихрят междуособни войни между отделните независими информационни анклави, всеки от които разчитащ на свои собствени, несъвместими с тези на „врага“, програмни езици, стандарти, формати.
Не малките и зависимите ще са виновни за разкола обаче. Според един не много нов, но все още актуален анализ на Economist,три са силите, които разкъсват интернет, и те са могъщи. Първата, това са естествено правителствата, стремящи се към суверенитет. Напълно логично е в името на този суверенитет те да въведат по-строга държавна информационна политика. Втората сила са големите IT компании. Те сами по себе си обособяват огромни дигитални територии, в които диктуват правила, налагат стандарти и контролират достъп до услуги. И третата сила – това са собствениците на мрежи, които могат да влияят нерегламентирано и безнаказано върху неутралността на интернет трафика.
Какво бъдеще се очертава пред интернет само времето ще покаже, но отсега можем да сме сигурни, че то е до голяма степен въпрос на договорка между тези три могъщи сили.

Крипто-злато | Култура – Брой 41 (2877), 06 декември 2013

С внасянето на 18 ноември от комисията по вътрешна сигурност на Сената на САЩ на доклада “Отвъд Пътя на коприната: потенциални рискове, заплахи и обещания на виртуалните валути”… крипто-валутата Bitcoin е на път да направи ключова стъпка към легитимността.
И понеже тепърва ще се налага да следим света на крипто-валутите, ще си позволя кратък увод: Първата крипто-валута, bitcoin (Binary digiT COINS -„двоично цифрови монети”) е споменатa за пръв път в една публикация в пощенския списък на общността The Cryptography през 2008, подписана с псевдонима Satoshi Nakamoto. Хакерът (или групата хакери) пуска(т) новосъздадената парична единица в обръщение през 2009, а през 2010 изчезва(т) завинаги от света на интернет. Злите езици свързват bitcoins със сайтове като Silk Road, но има и немалко легални, при това уважавани начинания, които разчитат на BTC. Ще спомена само две: социалната медия Reddit и популярния сред блогерите WordPress. Анонимността е най-малкото предимство на BTC. Те са, така да се каже, концептуален и технологически шедьовър и имат бъдеще заради своята глобалност, течливост, нефалшифицируемост и неподатливост на инфлация.
Банките правят немалко пари от конвертирането на една валута в друга и от такси по транзакциите, а BTC ще ви позволят да купувате, продавате и изпращате пари от една до друга точка на планетата без обичайните препятствия и независимо от финансовото състояние на страната ви.
Правителствата печатат пари, както им скимне, което се отразява на стойността им и което, в крайна сметка, се заплаща от джоба ни, а BTC, за разлика от централизирано печатаните валути, са просто… низове числа, резултат от мрежови процес, т.нар. bitcoin mining. Този „минодобив” е алгоритъм извън контрола на банките и политиците и е програмиран така, че тоталното количество BTC да не надхвърли никога 21 милиона. Това фиксирано количество виртуални пари напомня земните златни залежи, които са също крайни и изчерпаеми. В тая връзка въпросът каква е обезпечеността на BTC със златен еквивалент е нонсенс – BTC сами по себе си са еквивалент. Вярно, златото може да има и някаква промишлена стойност като материал с характерни свойства и да е на практика неунищожимо, но стойността на една валута зависи не толкова от материала, а от доверието в нея. Класическата банкова система вече е пропиляла това доверие, въпреки своята централизираност и неанонимност, предполагащи отговорност. Проблем на BTC са по-скоро другите конкурентни цифрови валути. Непрекъснато на пазара се появяват нови и конкурентни такива, но нито една от тях не разчита на друго, освен на отворения код.
Общ проблем за всички цифрови валути засега е легалният им статус. Като феномен на глобализацията, приликата им с офшорните капитали и финансови пирамиди в стил Ponzi е смразяваща, дали обаче те са свързани единствено с глобалния прогрес, а не с глобалната алчност, е проблем, който тепърва ще ни занимава.
За един не собственически софтуер с отворен код, на какъвто разчита BTC, е без значение кой и кога го е стартирал, дори това да се знае. Не йерархичността не може да доведе до пирамида. Не могат да се появят и фалшификации. В мрежата на Bitcoin на всеки потребителски хардиск се пази цялата информация с всички транзакции от началото на проекта до ден днешен и тази информация се синхронизира, обновява и копира непрекъснато пред очите на всички през цялото време. В тоя смисъл бит-койн за банковата система е като бит-торент за музикалната индустрия – начинание, разчитащо на отворения код и егалитарността, а не на монопола и контрола. За да се хакне тази система, е необходимо някой да контролира над 50% от нея. В интерес на истината, това не е изключено, като се има предвид могъществото на противниците й. Даже една от версиите за срива на валутата в началото на април следва подобен сюжет. Има обаче и един друг проблем, за който стана дума миналата седмица, и той е, че засега няма механизми, които да направят биткойнърите отговорни към обществото, а то, знаем, засега съществува в и чрез инфраструктурата на държавата и нейните механизми за регулация.

Дори обаче и Bitcoin да изчезне по подобие на друго едно начинание с отворен код, успяло да промени света, Napster, краят на парите такива, каквито ги познаваме, а и на цялата банкова система, се вижда.

Технодискриминация | Култура – Брой 40 (2876), 29 ноември 2013

Наскоро съоснователят на Pirate Bay Питър Сунде даде интервю за Wired.co.uk, в което говори за надвисналата над човечеството нова тоталитарна ера. Той изхожда от опасението си, че рeer-to-peer споделянето на файлове и централизирани услуги правят уязвими за надзора на американските служби за сигурност (NSA) не само гражданите на Америка, но и тези на много други страни. Той също вярва, че политиците не могат да бъдат победени с нови технологии, а с революция. Мнението му е провокирано от конкретен въпрос – за валутата Bitcoin. Това е интересна технология, но символизира крайната загуба на вярата в политическото, счита той. Сунде не е лудит и не мрази технологиите. Не е и просто критик. Той работи по доста напредничави начинания, като особено набляга на едно приложение за криптирани съобщения, наречено Hemlis („тайна“ на норвежки). Сунде обаче е забележителен и с това, че твърдо вярва в данъчното облагане, доколкото то е инструментът, който позволява на обществата да изграждат и споделят обща инфраструктура.
Недоверието в политическата система е гибелно, счита той и тъкмо за да промени това, се е устремил в политиката. Неговата цел е да влезе в Европарламента като член на Пиратската партия. През януари 2014 започва кампанията му и ако все пак успее да спечели място в Европарламента, в което той се съмнява, обещава да повдига важни и отбягвани теми. Като данъчната политика, например, или странната незаинтересованост на хората от европейските държави към работата на Европарламента, имаща такова влияние върху националното законодателства в страните им.
Ние може и да се шегуваме за нелепите политики в Брюксел, насочени към размерите на зеленчуците, казва той, но е факт, че някакви хора са изпратени там да вършат нещо и никой не знае какво всъщност вършат. За какво ни е този европарламент, ако ще работи така? – пита Сунде. И защо никой не се опитва да промени това?
Европейският законодателен монстър обаче не бива да бъде разглеждан независимо от презокеанския си партньор, обвързал не само Стария континент, но и доста голяма част от света посредством заплашителни тайни договорки от рода на АСТА, TPP, Sopa. За тях е ставало дума неведнъж в мрежа/паяжина и си струва да ги напомня, но този път тъкмо в актуалния контекст за фашизма: Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP), Законът за киберобмен на разузнавателни данни и защита CISPA и изобщо всеки подобен на тях закон, ако се сещате, си остават напълно несъвместими с гражданските свободи в мрежата. Свирепостта на тези закони е пропорционална на ниските локални правни стандарти в държавите, които са ги подписали, и на липсата на кибер-грамотност у гражданите. Липсата на обществен дебат и парламентарен контрол правят възможни всякакви намеси в локалните законодателства. Напомням това заради пълната непрозрачност, при която се случва това и у нас. И не би трябвало да ни ужасява толкова мисълта, че сме приравнени към страни от третия свят, като Малайзия, Перу или Виетнам, а че и силните в политиката Германия и Франция не могат да се съпротивляват на NSA.
И пак да ви върна към проблема с апатията: разкритията за NSA напоследък (спомнете си Сноудън) бяха достатъчно скандални, за да взривят вълна от негодувание по света, но нищо никъде не се случи. Никой не вдига демонстрации пред американските посолства. На какво се дължи растящата политическа апатия на гражданите? Разочаровани от политиката и финансовата система, те се обръщат към технологиите за алтернативен изход от положението, вместо да се ангажират с демократическия процес. Това, разбира се, е по силите единствено на малка част от гражданите, на „умните хора“, разбиращи технологии, т.нар. „нердове“ („nerds“) или „нов елит“. Тъкмо те обаче, които би трябвало да помагат да се оправи системата, са твърде арогантни и мързеливи, за да го правят. Това е много опасна инерция, защото след политиката и финансовата система, технологиите са на път да се окажат поредното разочарование… Просто подслушването и политиката, която разчита на него, няма да изчезнат, ако и да имаме най-доброто криптиране на света.
И в заключение: не расовата, религиозна, полова или друга някаква дискриминация ни разделя, а дискриминацията на база технологична грамотност.

Крал Юбю отново | Култура – Брой 39 (2875), 22 ноември 2013

Онзи ден един от приятелите ми във Фейсбук възкликна: Добре, хубаво. Възмутихме се. Протестирахме. Окупирахме. Как обаче да направим държавата си по-справедлива?
Аз не посмях да му отговоря, че ние вече нямаме държава, че просто имаме територия, която населяваме на свой собствен риск и отговорност. Не посмях да го занимавам и с личните си наблюдения за това как страната ни информационно и фискално, и всякак колабира… Не посмях да му предложа и да се обърне към някой виден член на този квази-христиански, квази-либерален, квази-академичен литературен кръжок, познат с брътвежите и позите си от 90-те насам, но живнал напоследък, особено покрай окупацията на Софийския университет. Защото очевидно е, че тези хора имат мисия – да ни спасят от скучната тирания на истината и здравия разум, докато страната ни спокойно си се срива.
Знаете ли, тази сутрин първото, което прочетох, бе, че видинчани се организират чрез интернет за протестно стоене пред входа на районния съд, където ще започне дело за собствеността на сградата на историческия музей „Конака“. Тази общинска собственост била поискана от главното мюфтийство като наследствен вакъфски имот. Аналогично дело щяло да се води и за турската поща във Видин.Подобни новини са буквално ежедневие напоследък, забелязвате ли? Не знам дали си спомняте, но началото на цялата тази имотна кампания бе положено това лято по време на Рамазана, когато страната ни бе посетена и обиколена по неясно чия покана от турския вицепремиер Бекир Боздаг. На фона на този летен спомен, а и на по-пресния, отпреди няколко седмици, когато отново се заговори за обособяването на областта Тракия и за заселването на бежанци в пустеещите странджански земи, протестните мирни шествия, призоваващи към хуманно отношение към чужденците, изглеждат, меко казано, сюрреалистично. Някой отчита ли, има ли предвид поне бегло състоянието на всичките тези хората по улиците, не знаещи дали да се отбраняват или да проявят емпатия? И какъв се очаква да бъде ефектът от тези шествия, освен ново разделение pro и contra, нови и нови спекулации в мелницата на притежаващите власт и на тези, които искат да им я отнемат. Нови и нови емоции. Натъквам се на негодувание и обида, например, че много от делата за турските имоти се водели на базата на османски документи. А някой знае ли изобщо, че османските документи са били единствените данъчни документи дълги години в тази страна, гъмжаща от андрешковци от всякакъв калибър? Само преди седмици писах за агенцията ни по вписванията. На следващата седмица писах за агенцията по кадастъра. На по-по-следващата – за срив в системата за онлайн разплащане към тези агенции, а на по-по-по-следващата – за срив в банкоматната система, монополно обвързана със системата за разплащане към агенциите. Ето ви няколко свързани сюжета, пред чиято конкретност всякакви емоции би трябвало да замълчат и да се даде сметка (и понесе отговорност) за всичката несвършена работа през годините.
С риск гласът ми да бъде заглушен, а посланието ми интерпелирано, както се изрази преди седмица доц. Тодор Христов, бих ви призовала да не търсим фашизма в уличните сблъсъци и неполиткоректното говорене… Да, те са опасни и не бива да се подценяват. Те трябва безкомпромисно да се игнорират. Фашизмът е другаде и ще го видим в мига, когато най-сетне се съсредоточим в случващото се с държавата ни, с информацията на държавата ни и най-вече с нейните закони, с всичко онова, което би трябвало да говори, че такъв субект „България“ на геополитическата карта съществува. Забравете опозицията „троли-елфи“, забравете „онзи списък“, откажете се от безкрайния диспут прави ли са или не Андролова или Калин Руменов, съсредоточете се в мантрата „нова Конституция“. Обърнете внимание как и кой я повтаря в парламента. И извън него. За да не изпуснем деня, в който се окаже, че всички бесове са се обединили и заливат медиите ни с „експертни“ мнения отвън за крайно належащата нужда от пренаписване на законите ни – една материализация на насилието, което уж по принцип било критикувано.
През 2010 писах текст за модерните въплъщения на крал Юбю и косвено за фашизма. Тогава завърших текста си с предчувствието, че Юбю тепърва ще се радва на наследници у нас. Е, сега си давам сметка, че май е трябвало първо да посоча бащите.

Продължение на трилъра | Култура – Брой 38 (2874), 15 ноември 2013

Тъкмо бях намислила да посветя текст на подпалилия мрежата списък“свраговете на нацията“, когато нещо по-интересно отклони вниманието ми: след срива на портала на единствената разплащателна система към Агенцията по вписванията ,сривът в системите на Борика-Банксервиз, който хиляди сънародници усетиха в петъчния късен следобед като невъзможност да ползват банковите си карти, не е нещо, което трябва да остане без коментар. В медиите се промъкна обяснение, че инцидентът се дължал на хардуерната недостатъчност на системите. Опитът би трябвало да ни говори, че в най-добрия случай това означава намерения за похарчването на едни пари за напълно ненужен „ъпгрейд“ на системите. В по-лошия случай значи, че е дошло времето да берем плодовете на монопола. Какъв монопол, ще попитате? Имаме една частна фирма на свободния пазар, където тя се конкурира с други фирми и техните системи (ДСК, ОББ, ПИБ, Пощенска банка, Транскарт).
Тук обаче има и една малка подробност: миналата седмица писах по повод излезлия от строя портал ИБГ.бг, че макар обичайният начин за разплащане на фирми с банки да е банковият превод, у нас е допустимо единствено разплащането с банкова карта и то единствено с карта, носеща логото на Банковата Организация за Разплащания с Използване на КАрти (БОРИКА). Това как се нарича, ако не монопол?И ето че в късния петъчен следобед на 7 ноември единственият оператор на разплащателни услуги към единствения портал за онлайн плащания към една държавна агенция еднолично си решава, че може и да не работи. Вярно, неработенето продължи час. Въпрос на време е да се случи и нещо по-сериозно. Мрежата веднага произведе виц – системата на БОРИКА е в срив, защото Бисеров си изтегли парите. Нека обаче подходим сериозно и си припомним някои дребни факти, за да си обясним поне отчасти ситуацията, в която се намираме.
БОРИКА е създадена през 1993 г. с Решение на Управителния съвет на БНБ. Оператор на системата е едноименното акционерно дружество (БОРИКА АД). В страната ни по това време има и друга разплащателна система, системата БИСЕРА, чийто оператор е Банксервиз АД.
И какво от това, ще попитате. През юни 2010 БОРИКА АД и БАНКСЕРВИЗ АД се сляха в едно общо акционерно дружество, „БОРИКА-БАНКСЕРВИЗ” АД. И никаква сериозна реакция ни у медии, ни у граждани! И това при положение, че става дума не за нещо абстрактно, а за нещо, с което оперираме всекидневно – парите ни!
Основанието за подобно сливане в една-две медии бе посочено като уместно за „условията на единния пазар в Европейския съюз и процесите на икономическа интеграция“. Имало нужда от „консолидация и разширяване на сътрудничеството в условията на засилваща се конкуренция“ и от „позициониране на операторите на основните платежни системи в страната“! И кой имал нужда от консолидация?
През февруари 2012 Борика-Банксервиз АД се премести в новата си сграда на бул. „Цариградско шосе“ 117, за която с възхищение се писа, че струва близо 10 млн. лв. и че отговаря на „всички технически стандарти за сигурност и защита, както като архитектурно-строително изпълнение, така и като инженерна обезпеченост с основните инфраструктурни системи – електроенергия, водоснабдяване, комуникации“ – това, според думите на изпълнителния директор Любомир Цеков. Това (след успешен одит от MasterCard и VISA за физическа сигурност) послужи едва ли не като причина дружеството да получи и лиценз за услугата БИСЕРА7-EUR. Предполага се, че поетата от тази институция отговорност е пропорционална на погълнатите средства, но явно не е така.
Тук ще спомена кои са в борда на това дружество, тоест тези, чиято е отговорността. Според последната актуализация от 2013-08-09, в борда на дружеството са обявената наскоро за „Мениджър на годината” Виолина Маринова Спасова, Георги Димитров Константинов, Емил Ангелов Ангелов, Калин Димитров Христов, Левон Карекин Хампарцумян, Любомир Стефанов Цеков, Мартин Михайлов Заимов, Стилиян Петков Вътев. Доста интересна група, бих казала!
Какво да очакваме оттук нататък? Мисля да ви спестя мнението си и да цитирам мнението на безименен мрежови гражданин: „Петък следобед банкоматите спират да работят. Репетират за петък Х, когато ще има извънредно заседания на Парламента с точка единствена – Относно промени в закона за валутния борд. При днешното прекъсване обществото не реагира, значи може да се премине към следващата стъпка.“

 

Трилър | Култура – Брой 37 (2873), 08 ноември 2013

Събитията около Агенцията по вписванията тази есен се редуват с интензивност, достойна за трилър. Ето защо с удоволствие обръщам гръб на „най-актуалното“ събитие, бутафорните „студентски“ протести, за да ви занимавам с правителството по обичайния начин – откъм електронната му страна. Поводът този път е порталът EBG.bg – единственият портал за електронно разплащане към АВ, който тази седмица спря да работи. Това стана ясно, след като много собственици на фирми и клиенти на дружеството споделиха, че са получили мейл със съобщение:
Уведомяваме Ви, че ръководството на „ИБГ.БГ“ АД взе решение за прекратяване на дейността си в областта на платежните услуги. В тази връзка, считано от 30.11 – 01.12.2013г., порталът eBG.bg, както и всички останали системи/сайтове и услуги на eBG.bg в областта на плащанията, няма да бъдат достъпни и поддържани.
Никакви обяснения от страна на дружеството или от Агенцията относно причината, поради която това се случва. Никакви успокоения или дори предупреждения за това, което ще последва след указаната дата. Медиите ни също са прекалено ангажирани с евтиния университетски спектакъл и не анализират случващото се. А то е важно. Нека припомня що за дружество е „ИБГ.БГ“- ООД. Регистрирано на 28 ноември 2006 г., то е със седалище София и с предмет на дейност: информационни услуги, компютърни технологии, технологичен трансфер и внедряване на ноу-хау и други подобни. Първоначално съдружници са „Верео текнолоджис“ – ЕООД и някой си Пламен Борисов Петров, а управител е Михаил Владимиров Захманов. На следващата година Петров е заличен и на негово място идва Захманов. Тъй като тези имена едва ли говорят много на публиката, ще обобщя – става дума за субекти от най-тясното бизнес обкръжение на фамозния Спас Русев, навлязъл в бизнеса, обслужващ електронното ни правителство, с фирмата “Телелинк” чрез подставеното си лице Любомир Минчев, а за “Телелинк” се знае, че се замогна след приватизацията на БТК и се превърна в негов основен партньор. И така, ИБГ.БГ е поредната IT фирма на Русев редом с “Верео”, “еBg”, “Нет Ис Грама”, “Секнет”, D&D Consulting и др, а иззад тях надничат такива интересни субекти, като Рослин Капитал Партнърс – България ЕООД и Медийна Инвестиционна Организация, в която е съпругата на Минчев, Мария Опренова.
Няма да припомням тежките времена, когато ИБГ.бг бе натрапена на потребителите, нито бедите, които причини на гражданите и фирмите. По-важно е да се замислим за евентуалното бъдеще, а и за причината, предизвикала закриването на дружеството. Какво означава закриването на единствената платежна система на една държавна агенция, за която се знае, че се поддържа от частна фирма, сраснала се с офшорен бизнес? Едно доброволно оттегляне би противоречало на логиката на офшорния вампиризъм. С оглед на случващото се с кадастъра и Агенцията по вписванията, по-вероятно правителството се подготвя за търговия със земи с чужбина, дали обаче иде реч за обичайната след идването на всяка нова власт „смяна на караула“, причиняваща чудовищни щети под формата на милиони левове загуба, системен хаос и подкопаване на без това нищожното доверие на гражданите в държавата?
Има и друг един важен въпрос: ще продължи ли да съществува системата на ИБГ.бг в чисто технологичен смисъл? Ако не, какво ще стане с базите й данни, съдържащи най-вероятно номера на кредитни карти и фирмени данни? Едва ли някога ще научим каква е exit клаузата в договор с фирма на Спас Русев, но е знайно, например, че в стила на Телелинк е да не предоставя достъпа до изградените от тях системи на поръчалите ги клиенти. Мотивът е поддръжка. Така че, ако тази система престане да работи, в чие владение остава „контентът“?
Ако ли пък ще се изгражда нова система (да не забравяме все пак намерението да се влеят тепърва едни 30 млн. в електронното правителство), как ще се набавят качествени данни, за да стартира тя?
И още нещо: облачните технологии са голям хит сред правителствата напоследък. А exit клаузата в договорите с такъв оператор са най-голямата тънкост . Просто нека напомня на това правителство, че правилото за мътната вода и рибата си важи. И ако тепърва финансовите директори си мислят да направят удар с „облака“, ще има и много други, които ще плачат.

Накратко за кадастъра | Култура – Брой 36 (2872), 01 ноември 2013

След оставката на шефа на Агенцията по кадастър в началото на септември, тя за втори път влезе в новините с една международна кръгла маса по случай 15 години частен нотариат в България. На нея българските нотариуси споделили, че в институцията предстои хаос. За нас това с хаоса в кадастъра не може да е новина. Ние живеем в него почти от 2000 г., когато Световната банка ни отпусна заем от $25 млн. за реформата му. Коментиращи по форумите обаче свързват тревогата на нотариусите с проблемите на конкретен бизнес, този с паркоместата в големите градове. „Сините зони“, тази златна мина за местните власти, са от едната страна на везните, а от другата – правната безтегловност, в която се намират собствениците. Кой е виновен? Самите нотариуси? При тази непознаваемост на закона, нищо чудно да се издават некадърни актове. Според нотариусите обаче, проблемът е в скиците. Те са пълни с грешки! Старомодните технически служби към общините, занимаващи се с полевата работа по геодезичното заснемане, вече ги няма. Има куп пари за усвояване и куп безотговорни частни фирми, ползващи услугите на полуанонимни подизпълнители.
Чуват се обаче мнения, че дори и кадастралните карти да са в ред, пак нещо куца. Какво ли ще да е то? Спомняте ли си 2007? Ако сте жители на София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас, сигурно помните импровизираните гишета със скенери и дългите опашки пред тях – граждани научили от медиите, че трябва спешно да предоставят документите си за собственост с всичките лични данни вътре за сканиране от разни незнайни частни фирми за целите на Агенцията по кадастър. Тогава нямаше никакви разяснения относно целесъобразността на тази драстична и дори незаконна мярка в иначе тъй щедро обговарящите електронното правителство медии, но пък я имаше обичайната административна безцеремонност спрямо „глупавите“ граждани, притеснили се, че губят контрол над собствеността на личните си данни. И това през 2007, почти десетилетие след обещаните още в първите нормативни документи „услуги на едно гише“. И след многото похарчени милиони.
А дали сериозният проблем не започва точно в този „магичен“ миг, в който традиционният хартиен архив трябва да изгуби своята телесност, за да се превърне в цифров, за да може да бъде обработван от информационните системи? Кой в момента се занимава с цифровизацията на кадастралния архив? Това е една малка и „неинтересна“ фирма на име „ХОСИ“ ЕООД.  Сред клиентите й могат да се видят такива важни субекти, като Агенцията по вписванията, Софийски районен съд, Министерство на правосъдието, Агенцията по кадастър и още дузина държавни институции от същия ранг.
Тази малка фирма в консорциум със СИЕЛА (в момента Веселин Тодоров е вече собственик на „ХОСИ“) се съди с Агенцията по вписванията. Това продължава от 2009 година насам. А Агенцията по вписванията като първичен администратор на данни е от особен интерес за фирми като СИЕЛА, имащи амбицията да се сраснат с държавата. Това с изнудването на Агенцията по вписванията е тема за друг текст, сега иде реч за информационните системи на кадастъра… За да бъде изградена една ИС най-общо, освен наличност на достатъчно солидна база данни, на която тя да стъпи (в случая това са сканирани скици), нужно е да има и добре написан закон. А добре написан закон е този, който е с ясна концепция и с еднозначност в понятия. Тъй като технологичният код просто следва кодекса, няма как да се опише един закон с математически алгоритъм, ако в него липсва логиката дори на фундаментално ниво. Както вече стана дума по-горе в тривиалния случай с паркоместата, законът, официализиращ статута им, е едно недоразумение.
Но не паркоместата са най-важното. След оставката на бившия шеф на Агенцията по вписванията, може би предстои възкресяването на един проект по ОПАК, свързан именно с доизграждане и анализи на законовия фундамент на кадастъра. Има ли нужда да споменавам името на фирмата, амбицирала се да участва в него? Какво точно ще се случи с този проект, тепърва предстои да разберем. Засега е достатъчно да напомня, че саботирането на една система започва с безпринципно бърникане в закона и в монопола над безценните държавни бази данни.

Пътят на коприната | Култура – Брой 35 (2871), 25 октомври 2013

На 2 октомври в една обществена библиотека в Сан Франциско бе арестуван 29-годишният американец Рос Уйлям Улбрих. След дълго разследване ФБР установили, че той има достъп до сървърите на Silk Road и заподозрели, че тъкмо той е реалната личност зад мрежовия прякор Страховития Пират Робъртс, собственик и администратор на сайта.
Що за сайт е Silk Road? Подведени от името, не без основание можем да сравним средновековните маршрути, свързвали Изтока и Запада в трафика на номади, търговци, монаси, войници, култури, стоки, бубонна чума и други зарази, и сегашния глобален и силно деструктивен начин, по който Западът и Изтокът си поддържат взаимно проблемите нерешени благодарение на технологиите.
Но няма да сбъркаме и ако просто решим, че Silk Road е аналог на Amazon и eBay, но нелегален. Silk Road съществува от януари, 2011 и вече е добре разработено място в мрежата за анонимна покупко-продажба на наркотици, оръжия, детско порно и дори наемни убийци. Търгува се посредством виртуалната валута Bitcoin, която може би заслужава отделен текст.
В момента Silk Road е закрит, а миналата сряда Улбрих бе изправен пред съда в Сан Франциско с няколко тежки обвинения за пране на пари, хакерство, трафик на наркотици и дори в опит за склоняване към убийство. (Жертвата щяла да бъде някакъв канадски потребител на сайта, който твърдял, че е хакнал сайта и можел да разкрие идентичностите на тези зад него.)
Чрез своя защитник Брендън ЛьоБланк Улбрих отрича да е Страховитият Пират Робъртс. Дали ще му повярват и каква ще е съдбата му, тепърва ще се разбере. Потребителите на Silk Road обаче няма защо да скърбят. На блога на един друг подобен и вече закрит сайт – Atlantis, се появи постинг, обясняващ какво ще последва: с опитите си за контрол над deep web[1] федералната служба е събудила чудовище и освен функциониращите в момента сайтове по подобие на Silk Road, Sheep и Black Market Reloaded, скоро ще има и „нещо, наречено BitWasp, анонимно, биткойн тържище на отворен код, специално изградено, за да се ползва през анонимизиращи услуги, като TOR (The Onion Router) или I2P (Invisible Internet Project). И освен това, за по-сигурно, задал се е и Silk Road v2.0. Сайтът е готов за пуск, в момента просто е във финалната си тестова фаза. Характеристиките му ще са подобни на стария, а и духът във форума му ще е същият – анархистичен във висша степен, уверяват разработчиците. Над две години разследвания, милиони долари данъци похарчени, за да бъде съсипано нещо, което двама програмисти, без да си дават много зор, успяват да възстановят за дни, а търговците да мигрират към него необезпокоявани – това е крайната рекапитулация засега.
Либертарианство и пазарни механизми в действие? Сред американските технологични работници се е оформило едно „изгубено поколение“ от крайно способни, но лишени от илюзията за добър живот индивиди, които не само търсят, но и намират начин, понякога отвъд ограниченията на закона, да не прекарат живота си, затворени в офис с други доживотни наемници.
На много места в мрежата могат да се видят коментари, слагащи името на Улбрих редом с това на Манинг, Сноудън и Асанж – поредният млад и блестящ ум, готов да заложи бъдещето си и дори свободата си, за да покаже на света драконовските мерки, които тоталитарните правителства налагат на гражданите си в мрежата. Паралелът между Улбрих и останалите обаче е твърде произволен. Технологиите, на които разчита, са същите, така е, но Улбрих има комерсиални мотиви да рискува свободата си в спорни от законова гледна точка действия. Трябва да признаем и това, че начинанието му, ако и интересно, компрометира технологиите, а и самата идея за свобода. Едно потвърждение: в някои държави TOR вече е извън закона.
И освен това: има ли гаранция, че зад сайтовете за нелегална и анонимна търговия вече не са се наместили и кадри от федералните служби?


[1]The Deep Web (дълбоката мрежа, Deepnet, невидимата Web, Подмрежа Undernet или скритата Web) – под тези имена е известно WWW съдържанието, до което не може да се достигне чрез сърфиране по повърхността, защото не е индексирано от стандартните търсачки.