Трудовият парадокс | Култура – Брой 33 (2869), 11 октомври 2013

Тези дни популярният американски блог за тенденциите в бизнеса и икономическата политика, свързани с технологиите, Techdirt, отново публикува статия, посветена на динамиката на пазара на труда. „Лудитите са почти винаги в грешка: технологиите не създават безработица“, така е озаглавена статията и припомня как темата за безработицата и създаването на нови работни места е любима на демагогстващите политици, но как тъкмо те са тези, които най-малко имат заслуга за създаването на работни места, защото заслугата е на технологиите и бизнеса. Политиците, дори и да ползват правомощията си с най-добри намерения, го правят извън логиката на пазарното търсене и това има съмнителен ефект върху икономиката в дългосрочен план. От своя страна, технологиите, въплътени в някоя иновация, макар първоначално да водят до намаляване на работните места и до изчезване на някои видове не особено приятен и безопасен труд, имат благотворен ефект, защото създават нови и разнообразни форми на заетост, а крайният резултат е икономически растеж. В защита на тази теза е цитирана една статия от Slate на професора от Бостънския университет Джеймс Бесън (James Bessen). Бесън е експерт в областта на икономиката на иновациите и патентите, а примерът, който той посочва, отпраща към епохата на Маркс, когато работниците са се страхували от автоматизирането на труда заради масовата безработица, което то е предизвиквало. Но ако, примерно, тъкачните станове са иззели 98% от количеството човешки труд, необходим за производството на дадено количество тъкан, пише Бесън, това е довело и до рязко понижаване на себестойността, оттам до повишаване на потреблението на тъкан от същите тези работници, a oт там и до растеж.
Един по-съвременен пример, приведен от Бесън, са банкоматните услуги. Тази технология не само не превърна банковите касиери в изчезващ вид, според него, но и е издигнала професията им до по-достойни висоти. Сега на касиерите са им спестени простите рутинни транзакции и те могат да се подвизават в полето на по-сложни и по-персонализирани услуги, каквото е например обвързаното банкиране (relationship banking).
В какво се състои парадоксът на труда, според Бесън? Според него тезата, че технологията води до преимущество на ефикасността над растежа, е абсурд, понеже ефикасността е растеж по подразбиране. Не винаги е очевидно как и къде растежът се случва, но гарантирано лошо му влияе намесата на политиците. Обама протежира определени бизнеси, за да подпомогне наемането на повече хора, но това, според Бесън, е за сметка на техническия прогрес и икономическия растеж, създаващ дълготрайна работа и възможности.
Антиетатисткият и продуктивистки уклон в размислите на Бесън е повече от ясен, а публикуването им в сайт, обговарящ (а може би и задаващ) актуални тенденции в ИТ, не може да не провокира някои въпроси у нас.
Първият въпрос е: колко удачен може да е паралелът между индустриалната епоха на Маркс и съвременната информационна епоха? Или, с други думи: доколко количествената преценка за напредъка, наследена от добрите стари продуктивистки времена, може да е адекватна днес в развитите икономики, навлезли с опасна инерция във фаза, залагаща на несигурните нематериални активи и услугите? Ами нека вземем посочения от Бесън пример с обвързаното банкиране. Нима то е 100% количествено оценим труд? И нима, колкото по-творчески и интелектуален става трудът, заетите в него не са все по-несигурни в дълготрайността и възможностите, които той им предоставя? Нима тъкмо този вид висококвалифициран труд не създаде новата класа на прекариата? А той е precariat, защото съдбата му е несигурна – precarious, precario, précaire или ако щете, prekären – навсякъде из Европа и по света. Несигурността е вездесъща в постиндустриалния свят и, за съжаление, никъде не я споменаваме в контекста на “благоденствието, прогреса и икономическия растеж, дълготрайната работа и възможности“, а на временната, гъвкава и огъваща издръжливостта ни до счупване, импровизирана, случайна, сегиз тогиз случваща се (а също така и сегиз тогиз заплащана и осигурявана) заетост, предизвикана от неолибералните реформи на пазара на труда от края на 70-те насам. Държавната регулация едва ли ще реши проблема, но и частният интерес – едва ли.

Информационно хищничество | Култура – Брой 31 (2867), 27 септември 2013

Както вече успяхме да научим, у нас се готви нов Наказателен кодекс и в него ще има цяла една глава, посветена на компютърните престъпления. С особено внимание ще бъде подходено към хакерската напаст, проникваща в сайтовете на държавни и бизнес организации. Наказанията ще са сурови – затвор и глоба.
Великобритания също е доста разтревожена от надигащата се вълна от киберпрестъпност. На тазгодишния конгрес e-crime в Лондон се е стигнало до решението за създаване на специално министерство за борба с нея.
Страните в Европа взимат усилено мерки напоследък в опит за хармонизиране на законодателството си, а Евросъюзът още преди година обяви, че ще има затягане на режима на наказанията за лица, които проникват незаконно в информационни системи: две години ще се полагат за кражба на данни, а 5 години и повече – за атака на инфраструктурата на стратегически компютърни мрежи – правителствени, транспортни, енергийни. Под отговорност също така ще бъдат подвеждани и трети лица и организации, които ползват хакерски услуги за престъпните си цели. Стандартизирането на представите за системен пробив или хак не само се очаква да внесе яснота в Евросъюза кога точно биват престъпени границите и се върши нещо нередно, но и да намали шанса за обичайното изплъзване от отговорност на нарушителите заради лошо сътрудничество в полето на закона между страните в общността. Несъмнено, подобни мерки означават и увеличена отговорност за самите законотворци от ЕС – при юрисдикция с такъв обхват става извънредно важно да се отчете практическата невъзможност за опазване на информационната сигурност на гражданите, без да се засегнат техните свободи.
Проблемът с киберпрестъпността няма как да бъде решен лесно, защото има много и сложни аспекти: прихващането на данни, бот-мрежите, производството и дистрибуцията на инструменти за незаконно придобиване на информация, бидейки престъпление за едни, за други си остават доходен бизнес, а там, където има бизнес, законите може и да важат, но не със същата сила. Пример за успешен бизнес е този на елитните (предполагаемо китайски) хакери Hidden Lynx („Скрит рис“), които наскоро се появиха в медиите като конкуренти на вече известните с пробиви в американските системи за сигурност техни сънародници от Шанхай, Comment Crew. Това, което се знае и за двете групи, е, че са глутница информационни хищници, които се надцакват в надпревара от типа APT (Advanced persistent threat – напреднала устойчива заплаха) да плячкосват трудно достъпна американска информация. APT атаките не са по силите на кой да е хакер и зад тях най-вероятно стоят организации с ранга и ресурса на правителства. (В случая на Hidden Lynx и Comment Crew това очевидно е Китай.) Тактиката включва и такива трудно предвидими и протяжни във времето маневри, като социален инженеринг и заразяване на компютрите на място още при доставчика.
APT атаките не са чисто китайски специалитет. Помните навярно червея Stuxnet, заразил Иранската ядрена програма… Жертви на APT стават медии, отделни влиятелни личности, големи компании, вериги за доставки на стоки и услуги от първа необходимост… Иначе казано, надхвърлят се и представите за чист бизнес и се стига до чиста проба шпионаж и намеса в работата на други правителства.
Киберпрестъпността има и своето политическо измерение и то до политиката, „провеждана с други средства“, сиреч войната, информационната война в добрите стари Сун Дзъ традиции. А за правилата в този „китайски шах“ за трима играчи (САЩ, Китай и Европа) вече е ставало дума – те все повече изключват гражданските свободи като клауза в договарянето.
Но понеже започнах с нашия собствен Наказателен кодекс и предстоящите промени в него, а днес е Денят на независимостта ни, няма как да не задам един реторичен въпрос: имаме национален празник, имаме си и (цели две!) националистически партии, имаме и нещо, което упорито наричаме национално самосъзнание. Можем ли обаче да кажем, че ни има като нация, ако, сред тази вихреща се глобална кибервойна, не ни е грижа за националните ни бази данни? Приоритет ли е на правителството ни тяхното опазване? Или отново на първо място са мерките за контрол и терорът над данъкоплатците, които отгоре на всичкото ще заплатят за това с парите си?

Протестните троли | Култура – Брой 30 (2866), 20 септември 2013

Неведнъж се е случвало да пиша за ефекта на социалните мрежи върху масовите недоволства – движението Occupy, Арабската пролет… Дълго обаче се колебах дали да посветя текст на Протестна мрежа. Не за друго, просто не бях сигурна, че за масово недоволство иде реч. Много от нас миналия месец получиха покани да се присъединят към Протестна мрежа с призив да забравим „егото, конформизма и типично българската си мнителност” в името на заветната „историческа” цел – свалянето на правителството на Орешарски. Имаше и възгласи, че това е то бъдещето на политиката, чиста пряка демокрация, въплътена в непобедимите за обичайните инструменти на властта мрежови технологии. За тези неща пиша от десет години и е нормално вече да проявявам резервираност, пък и зад Протестна мрежа не стои някаква специална технология, проектирана да устоява на масирани, високобюджетни и добре планирани атаки както при Уикилийкс. Стои прост фейсбук профил.
Протестна мрежа обаче поражда въпроси. Те са важните. Например, защо чак сега? В началото на протестите и най-левите българи бяха склонни да се солидаризират дори с Реформаторския блок срещу намерението на новия кабинет да върши безумия. Отмина тоя ми ти магичен миг и за това допринесе не друг, а Протестна мрежа. Обсебване на вече популярни ФБ групи чрез блокиране на администраторите им, парализиране на всяка критика с вопли за покушение над „демокрацията, прогреса и свободното слово”, безцеремонни обвинения в подкрепа на режима и остракиране – тези „тактики” накрая вбесиха и немалко десни.
Освен това, „протестна”, но в името на какво? Мантрата за абстрактните етически ценности не можа да убеди никого! Вместо с очакваната визия за бъдещето, Протестна мрежа ни дари с… художествена самодейност. Събитията в Сирия бяха лакмус за намеренията на тези шумни хора, които уж не бяха лидери, но си присвоиха правото да говорят от наше име глупости от екрана. В деня, в който българите се питахме във война ли сме със Сирия, Протестна мрежа не излъчи и едно, пък макар и непопулярно, послание. Вместо това, бяхме надлежно осведомявани за дребнавите кавги в поредното телевизионно шоу на някой си протестър Генов с контрапротестъра Петното или май беше Шамара. Пребиваващият по това време у нас Роджър Уотърс също бе употребен. Посланията на автора на The Final Cut: A Requiem For The Post-War Dream на фона на трагедията в Сирия можеха да катализират единение, но бяха повод за още и още глупашки уточнения – кого точно бил подкрепял мултимедийният надпис ОСТАВКА.
Макар и новоизлюпена, Протестна мрежа е феномен с предистория и се оказва, че немалко сме сблъсквалите се с него. Пръкнала се от блогхъбовете на Икономедия – царството на „независимата” „гражданска” журналистика – Протестна мрежа носи същата лоша наследственост. Всеки, сторил глупостта да се присъедини бързо, е разбрал, че се е озовал на частно парти, в което шепа самоизбрани се лигавят с някоя обществена кауза. Вие с вашите сериозни намерения сте в масовката само за фон.
За финансово задкулисие, присвояване и подмяна на дискурси ли иде реч или за „его-бутафории”, тези същите, в които Протестът не спира да ни подозира?
Протестна мрежа е трибуна и на внезапно разбудилите се от политическа летаргия хора на духа. Те обикновено са „над нещата”, отвъд нуждата от анализ на „пошлата реалност”, но ето че днес са първи в пяната на разните там молебени за морално преображение, протестни йоги и кафета, бягания около НС, скачания с препятствия, хороокупации и плажни революции. Орешарски е по-скоро каламбур за тях и повод за даване на интервюта, отколкото реформатор на данъчната ни система, а вие, дето мислите иначе… Вие само усложнявате картината и е по-добре да ви няма.
Протестът и неговата мрежа приложиха своята изпитана тактика ignore, но не спрямо Волен, Пеевски или Петното (те никога не са били игнорирани), а спрямо класата, от чието име протестират. Победа ли е това за статуквото? Не мисля. Все пак, мрежата, макар и не точно Протестната, отново постигна своето: обществото се отърси от комфорта на симулакрумните опозиции, а на нас, „невидимите”, помогна да се видим помежду си.

Копирайтните мутри ׀ Култура – Брой 29 (2865), 13 септември 2013

Авторските права са сериозна тема, неведнъж засягана тук, с изтъкване на основния проблем: битката между пиратите и корпорациите (често неразличими едни от други) рефлектира най-тежко върху тези, които създават съдържанието в мрежата, така лесно отчуждаемо напоследък поради същите тези, уж улесняващи появата му технологии.
Сега обаче ще привлека вниманието ви към едно явление, обвързано с копирайта, към един типаж, подвизаващ се от край време в web, но който тепърва набира сили, че и легитимност у нас. Иде реч за copyright bully. В малко по-свободен превод това значи копирайтна мутра. В реалния живот копирайтната мутра приема различен облик: от старлетка, желаеща да осъди всеки, ремиксирал „творчеството“ й в Youtube, та до мастодонти като Viacom. На сайта на МИТ може да бъде открит документ, озаглавен „Контролиране на копирайтната мутра. Доктрина за копирайтната злоупотреба и нейния потенциал за опазване ценностите на Първата поправка.“ Първата поправка към Конституцията на САЩ пък, ако се сещате, защитаваше в Конгреса правото на хората на свободно упражняване на религия, свобода на словото, пресата и мирния протест.
Нашенската копирайтна мутра явно се е окопала в Асоциация „Българска книга”. Оттам, под благовидни намерения, като разпространяване на книжното богатство и материално стимулиране на авторите, и дегизирана като мастит издател, тя успява не само да вредителства безнаказано, но и да копнее, да наказва.
За какво говоря? В разгара на това лято АБК отново атакува популярния сайт “Читанка” и въпреки сезонната апатия и обсебеността на общественото внимание от случващото се пред Парламента, казусът отново събуди страсти. Причината: този път шефът на АБК (и директор на издателство „Сиела“) Веселин Тодоров въвлича в атаката над „Читанка“ и ФБР… Да, същото, чиито действия тази зима доведоха до самоубийството на Аарон Шуорц заради „неоторизиран достъп до компютърната мрежа на Масачузетския технологичен институт“.
Че ФБР е в играта, стана ясно от един мейл на Тодоров до членовете на АБК, който изтече в мрежата и в който се съобщава за състояла се на 15.07 среща с пребиваващия у нас във връзка с борбата с пиратството федерален агент Олсън. Цитирам важната част:
Ангажиментът е да се направят необходимите стъпки чрез ФБР за отнемане на домейна на Читанка, евентуално ограничаване на достъпа до базата данни и ограничаване на индексирането в търсачките. За целта е много важно да предоставим информация за нарушени права за книги, които ние притежаваме, а са налични в сайта Читанка. Критерият е да имате действащ договор за издаване. Особено ценни са книги на американски автори, което ще бъде мотивът за ФБР да работи по случая. Всякакви други нарушения също ще бъдат разгледани.“
Виждате, че страстното желание на Тодоров да мотивира един страховит съюзник в борбата с наш сайт произтича не толкова от бизнес интереси, колкото от желанието за контрол. На пътя на една бъдеща експанзия на „книжния” картел в мрежата не бива да застават никакви самоинициативи, били те на създатели на сайтове, били те на автори. Оттук до цензурата, до добре познатата тоталитарна цензура крачката е една. Някои имаме пресен спомен от способността на тази цензура да прочиства масовия мироглед от „ненужни“ познания, а ценностните системи – от „опасни” отправни точки.
Но да не се отклонявам в абстрактни теми! Веселин Тодоров като юрист не може да не е наясно, че „Читанка“ не нарушава българските закони (сайтът разпространява защитено съдържание, но не с комерсиална цел). Не може да не е наясно и с това колко спорни биха били претенциите и на чуждестранната агенция ФБР на наша територия.
Тук е уместно да се запитаме дали АБК проявява законотворчески мераци и какво следва от това! Колкото до легитимността и «славното» минало на местния интелектуален рекет, не би било зле агент Олсън да е наясно с кого точно се съюзява.
В името на справедливостта ми се ще да завърша отново с нещо, случило се това лято в САЩ, страната с най-драконовския копирайт: Масачузетският технологичен институт вече предоставя свободно своите ресурси в мрежата. Заслугата за това е на Ноам Чомски. Балонът на образованието се пука благодарение на интернет и тъкмо MIT маркира началото на края.

 

Приятно лято, г-н ексминистър! | Култура – Брой 28 (2864), 26 юли 2013

Присъствието на темата „електронно правителство” в медиите винаги е придружено от задължителната доза дезинформация. Интервюто с бившия служебен министър, отговорен за електронното правителство, Роман Василев, публикувано миналия месец във в- „Сега” под заглавие „Албанците са с електронни лични карти, а ние едва сега започваме” , затвърждава това правило. Естествено, няма да ви занимавам с напредъка на албанците, а със ситуацията у нас. Ще компенсирам нищоказването на интервюто с коментар върху два от проблемите, засегнати в него.
И така, в интервюто става дума за липсващата електронна връзка между държавните ведомства заради несъвместимостта на деловодните им системи. На въпроса на журналистката колко точно от държавните структури имат електронна връзка помежду си, ексминистърът Василев отговаря: „държавните структури могат да комуникират по имейл, това е наложена практика. И някои вече го правят по-често и по-добре.” Говорим си за тотална липса на интегритет в държавните информационни системи, годината е 2013, а от нас се очаква да сме удовлетворени от това, че „държавните структури вече могат да комуникират по имейл”! Колко му е да забравим насред това благополучие за15 802-та милиона евро по PHARE, заделени през 2005 за „Административна реформа и капацитет», за 499 980-те лева, похарчени през 2006 за инсталиране на софтуерна система за документооборот на общините, за 5 054 170-те лева за изграждането на „Интеграционна система на е-правителство“ и съответно 2 199 880 лева за „Пилотна интеграционна структура на електронна област“ – двата скандални проекта, чийто финален резултат е сайтът запъртък, портала e-gov.bg? Посочвам безразборно и то само първите няколко проекта и придружаващите ги суми, които паметта и търсачката ми откриват, но сумите са много повече. Имената на бенефициентите пък ги спестявам, за да не бъда упрекната в обсесивното им повтаряне – не е моя вината, че те са винаги едни и същи. Пък са и добре познати! Иначе е чудесно това, че чиновниците в държавните ни структури вече могат да си служат с имейл и „го правят по-често и по-добре.”
Другият проблем, който ми се ще да коментирам, обхваща първия, а и изобщо проблемите на нашето е-правителство. Това е генералният проблем с парите. Василев твърди: „развитието на електронното правителство струва няколко милиона годишно”. Ако бе последвала поне приблизителна информация колко точно години у нас вече се „гради” електронно правителство, колко пъти вече е обявяван стартът му и колко милиона (милиарда?) дотук то е струвало, пред нас би се очертал колосален проблем. Толкова колосален, колкото е може би единствено проблемът „Белене”. Защото за пръв път терминът „е-правителство“ официално бе споменат в юридически акт през 2003 г. по време на управлението на Сакскобургготски (Решение на МС 303 от 2002 г.), но последвалите 10 години „градеж” бяха маркирани единствено и само от злоупотреби (разследвани при това) с много евро- и бюджетни милиони. Бяха похарчени немалко пари и на Световната банка и USAID, макар и не така безконтролно, но явно тези средства винаги ще са недостатъчно, защото единствената гаранция срещу необосновани харчове при осъществяването на начинание от такъв мащаб може да е единствено и само националната стратегия за изграждане на електронно правителство. У нас такава просто няма. Тук някой би възразил, че Стратегия и Национална програма за развитие на информационното общество бе приета още през 1999 веднага след приемане на Лисабонската стратегия и бе актуализирана през 2002 г. в съответствие с Плана за действие eEurope+ на страните кандидатки за членство на ЕС. Малкият проблем с нея обаче бе, че текстът й така и остана неоткриваем. Срокът й изтече през 2005 година, а нова не бе одобрена.Всъщност, през 2009 по програма ФАР са били предвидени милион лева за изработването на нова Стратегия за изграждане на електронното правителство, за която дори медиите писаха, че не е била довършена, но министерството на администрацията приема уводните десетина страници, за да могат парите да бъдат отчетени като усвоени.
Нито дума за актуална стратегия в интервюто с бившия министър, но вместо това ни се съобщава, че тепърва ЕП ще потръгне, защото „повечето популярни услуги може да се самофинансират”!

Британското електронно правителство | Култура – Брой 27 (2863), 19 юли 2013

Тия дни в The Register се появи статия с изразителното заглавие „Британското правителство ще забие кол в сърцето на едрите IT аутсорсинг сделки”. Абстрахирайте се от неприятната чуждица „аутсорсинг”, защото важното в случая не е бизнес-новината, а тенденцията: държавата ще сразява капиталистическия вампир! Как е дошло подобно решение? Не е дошло спонтанно, а след извода, че IT делата на държавата твърде дълго са били в ръцете на хора, които се интересуват единствено от умножаване на парите си и оформилите се с нейна помощ олигополи рефлектират върху дейността й със скъпи, тежко работещи, неконтролируеми и некомуникативни системи. Това решение е подплатено и с реформи: Цифрово по подразбиране (Digital by Default) и G-облак (G-Cloud). На прилагането им се разчита за връщане на отговорността за държавните информационни системи върху плещите на държавната администрация, но и на завръщане на контрола върху държавната информация в ръцете на държавата. Всъщност, тези реформи не са чак толкова нови. Стратегията Цифрово по подразбиране е предложена на правителството още през 2010 в доклад, наречен „Directgov* 2010 и след това: революцията не е еволюция„. Целта е да се следят разходите по изпълнителните дела от министъра на правителствената канцелария, Франсис Мод и от главния секретар на министерството на финансите, Дани Александър. Инициативата G-Cloud пък има за цел улесняване на обществените поръчки от държавната администрация в областта на доставката на облачни IT услуги.С цел да бъдaт приложени реформите, през април, 2011 г. във Великобритания е създадена Правителствената цифрова служба (Government Digital Service). Тя е натоварена със специалната задача, да трансформира предоставянето на държавни цифрови услуги в облачен формат. Дефакто може да се каже, че Government Digital Service, това е британското електронно правителство. За добро или зло сега се очаква британските държавни служители да поемат по-голяма отговорност за информационната политика в техните ведомства, както и за самите информационни системи, да се повиши надеждността, а данъците да паднат. Опасността обаче олигополите да се промъкнат и в облачната инфраструктура и да продължат да печелят сделките с държавата ни най-малко не е намаляла. Според обществото контрагентите в държавните поръчки ще си останат същите, според главния технологичен експерт на правителството обаче, държавата вече държи под контрол нещата.
Но да обърнем поглед към нещата у нас. Темата за отношенията между държавата и частния IT бизнес в България е непосилна за кратък коментар, но интересната политическа ситуация, в която се намираме ме задължава да направя някакъв. Защото, няма какво да се заблуждаваме – иде ли реч за „електронно правителство”, то иде реч за властта. И по-конкретно: ако кабинетът на Орешарски си отиде, ще си отиде ли с него и това, което се таи под не особено популярния и ясен у нас термин „електронно правителство в България”? Очевидно не. Както не си е отивало и досега. Защо? Защото иде реч не само за администрация, а за инфраструктура, за софтуер, за бази данни, респективно за договори с частни IT компании.
Май е излишно на този етап и в този формат да се правят аналогии между Великобритания и България дори само по повод портала ни за дигитални услуги. Бих задала обаче един-два конкретни въпроса, свързани с Агенцията по вписванията, която, както знаем, е отговорна за четири от публичните регистри: имотния, търговския, регистъра за семейно положение и този за съдимост.
1. Защо тези регистри не са достъпни от портала, претендиращ да представлява електронното ни правителство?
2. След напускането на Юлиан Митев от поста директор на Агенцията по вписванията, агенцията е дефакто без управление. Какво бави избора на нов директор и кой ще носи отговорност за поверените й регистри в случай на проблем, каквито неведнъж са се случвали?
––
* Държавният портал на Британия за цифрови услуги от адрес direct.gov.uk в момента е откриваем на GOV.UK.

В навечерието на войната с… | Култура – Брой 26 (2862), 12 юли 2013

Широко известнае страстта на Обама към информационните технологии. Не толкова известно е, че от 2 години насам, под предлог защита от тероризма, администрацията му е разширила до недопустимост правомощията на Агенция за национална сигурност (NSA) да съхранява и анализира данни на американските интернет потребители. Светът допреди дни не знаеше и друго – че в издадената през октомври м.г. Директива 20 Обама поръчва на висшите служители в националната сигурност и разузнаването да съставят глобален списък с потенциални мишени за американски кибер атаки по света. Някои точки от директивата бяха публикувани през януари т.г., , но в тях нищо не се споменава за мишени и намерения за офанзива.
Всъщност, пълният текст на директивата видя бял свят на 7 юни в Guardian благодарение на бившия служител на NSA Едуард Сноудън.Сноудън, който бе обвинен в шпионаж и кражба на държавна собственост, според медиите в момента обитава летище Шереметиево край Москва в очакване на убежище в Еквадор и по всичко личи, че ще сподели трудната съдба на Асанж. Вероятно жертвата му си струва, защото американските планове за Offensive Cyber Effects Operations („операции с офанзивен кибер ефект”) бяха окончателно доказани. Според документа, това са операции, които могат да предложат уникални и нестандартни възможности за напредък в постигането на националните цели на САЩ по света с малко или никакво предупреждение на противника и с потенциални ефекти, вариращи от едва доловими до силно увреждащи. А целта е да се поставят на място инструменти и рамкови структури, за да може правителството да взема решения. Да взима решения за кибер акции навярно, което означава, че интернет се милитаризира, а американският президент е на път да изработи доктрина за кибер-война. Нуждата на САЩ от такава доктрина официално се оправдава със съпротива срещу кибер агресивния Китай, това обаче е само повод, не причина. САЩ отдавна организира кибер атаки към интересуващи го дестинации. Сигурно си спомняте компютърния червей Stuxnet, заразил иранския ядрен реактор в Бушер и урановите центрофуги в Натанз през 2010. Stuxnet дойде от NSA. Но докато интересът на САЩ към Иран е относително предвидим, разкритията на Сноудън поднесоха и една абсолютна изненада: NSA подслушва и приятелски държави като Германия. Мониторингът на приятели – това е неприемливо, това не може да бъде толерирано. Ние вече не сме в Студената война. – каза по този повод канцлерката на Германия Ангела Меркел. Каква може да е причината за шпионирането на Германия тогава? Заплаха от Ал Кайда? Наркотрафик? Или, както подозира Шпигел, чисто и просто подготовка за международни срещи на върха на лидери на приятелски народи? Особено важен от геополитическа гледна точка за NSA се оказа град Франкфурт. То е, защото оттам Агенцията успява да прихване интернет връзки с Близкия изток.
Скандалните разкрития обаче не свършват дотук. Оказва се, че САЩ шпионира и Европейската общност като цяло – както през гостоприемно предоставените й във Вашингтон офиси, така и през Брюкселските.
Но да не демонизираме излишно САЩ! Документите разкриват, че NSA постига целите си не без локално съучастничество. Британските, американските и германските служби на драго сърце си сътрудничат и си обменят информация. Le Mondeсъщо с възмущение писа, че Франция е задействала масивна операция за електронно шпиониране на гражданите в NSA стил.
Явно това е тенденцията – държави подслушват други държави, подслушват собствените си граждани или се договарят помежду си в подслушването на някой трети. Тенденцията сочи развитието на цяла една катаскопична индустрия, а Сноудън е просто поредният самоубиец.
Доколко готови сме ние, българите, за тази реалност? Каква е нашата геополитическа цена като евентуална кибер мишена? Кого да попитаме: държавната си администрация или традиционните неправителствени износители на информация за донори като USAIDи Световната банка? Всъщност, последните в момента са твърде заети с тъповат медиен флирт с многохилядния бунт пред офиса на Орешарски, за да обърнат очи навън, към геополитическата скука. Там в момента се минират отношенията на Европа с Русия.

Идентичност | Култура – Брой 25 (2861), 05 юли 2013

…Нашата цивилизация е от най-лошия вид топящ се пластелин, който можем да си представим. И това е голям проблем. – така Асанж определи света, в който живеем, в разговора си с Ерик Шмид, за който стана дума в предишната колонка. Така е, защото светът е разкъсван от разнопосочни сили, от една страна, това е глобализиращият техно-абсолютизъм, а от друга – силите, стремящи се да удържат нещата в техните граници. Тези неща могат да бъдат всякакви: отделна личност, група, артефакт или просто уникален къс информация – всичко, което притежава име и идентичност.
Знаем, че прогресирайки, технологиите промениха труда, а той – обществения строй. Това доведе до нов тип общество, което Мануел Кастелс нарече „мрежово”. То е в плен на нестабилната, но всепроникваща съвременна медийна система, която, комбинирайки много канали за комуникации в себе си, трансформира времето и пространството до степен намеса в материалните основи на живота. В крайна сметка, стана така, че в един свят, в който всеки миг от живота е белязан от „времево клеймо” и съхранен „за историята”, историята спира своя ход, а всичко съществуващо, защитено с патент и снабдено с баркод, се оказа изложено на риска от радикално изчезване. Идентичностите изчезват и то съвсем не единствено в социологическия смисъл на Кастелс. Изчезват авторите заедно с артефактите само поради това, че вече нищо не може да гарантира автентичността на едните чрез тази на другите.
В тази връзка Асанж се саморазкрива като един доста особен социален актьор: той се стреми не към абстрактна справедливост и съпротива, а към трансформиране на цялостната обществена структура – подпряна на една индустрия за подмяна на историята, на една икономика на спектакъла – чрез съвсем конкретни, технологични инструменти.
Те използват стопански труд, за да прикрият части от историята, казва Асанж. Важни парчета история, съвременна история, която е имала значение… бяха премахнати от интелектуалната историография. … След като са премахнати, как бихте узнали, че са били там, как да ги намерите? Не само, че са престанали да съществуват, но все едно, че никога не са съществували. Ами да, това е особеното на информацията – тя съществува в своето платонично пространство и за разлика от материята, има качеството да се появява и да изчезва напълно безследно. Какъв е технологичният инструментариум, архитектурата на Wikileaks, която се съпротивлява на целия този «стопански труд», полаган в името на изчезването на парчета история? Принципът може да се обобщи най-нетехнологично с една единствена дума: наименуване. Асанж изрично подчертава важността му: Наименуването на човешката интелектуална дейност и цялата ни интелектуална история е може би най-важното нещо. Именуването е важно навсякъде, където се ползва абстракцията на имената с цел обозначаване на някаква идентичност, същото се случва и като използваме унифициран локатор на ресурси(URL адрес), но точно тази позната структура наименуване/пространство, според Асанж, е порочна, защото е човешки нечетивна и не маркира по никакъв начин, че информацията, съдържаща се под един URL, е важна, проверена, а оттам и съществена за историята. Според Асанж, имената на отделните артефакти не трябва да зависят „от някоя организация”, а от интелектуалното съдържание, да бъдат свързани неразривно с него до степен, че ако бъде изменено това съдържание, това да засегне и наименованието. Звучи абстрактно, но е постижимо с помощта на алгоритъм, който вече е познат като т.нар. „хеш-функция”. Хеш-функцията може да бъде разбрана и от технологично най-неизкушените чрез синонимите си: „цифрова сигнатура”, „отпечатък” или „извлечение” (message digest, digital fingerprint). Тази функция има способносттада раздробява, да сбива голям набор от данни в малък баркод, който навсякъде е от еднакъв размер и служи за бързо сравняване на файловете. Ако хешът (пръстовият отпечатък) е различен, значи и съдържанието (идентичността) е различна.
Това е според Асанж: човешките интелектуални артефакти трябва да имат възможността да бъдат напълно независими от каквато и да е система на човешки контрол! И той твърди, че възнамерява да превърне това във всеобщ стандарт.

Асанж и Шмид | Култура – Брой 22 (2858), 14 юни 2013

Преди около две години и по-точно на 23 юни 2011 г. изпълнителният директор на Google, Ерик Шмид, се среща тайно с намиращия се под домашен арест Джулиан Асанж, издател на Wikileaks и автор на “Киберпънковете: свобода и бъдеще на Интернет”. На срещата са присъствали и Джаред Коен, бивш съветник на Хилари Клинтън, Скот Малкъмсън, директор на отдела за подготвяне на речи за посланик Сюзън Райс в Държавния департамент на САЩ и директор по съобщенията на Международната кризисна група, а също и Лиза Шийлдс, заместник-председател на Съвета за външни отношения.
Целта на посещението – обсъждането на тяхната бъдеща книга „Новият дигитален свят“.
По време на този разговор Шмид чистосърдечно се интересува „как точно всичко това е действало, „как действа архитектурата на Wikileaks”. Защото дълбоко се вълнува „как тази технология еволюира”. Защото, „нали разбирате..? Технологията винаги се развива.”
А Асанж, също толкова чистосърдечно, споделя визиите си за опазването на справедливостта в света благодарение на инженерни умения (понеже не са останали много опции за справедливостта в полето на политическото и закона), а също и що е то „притежание”, „политически значимо съдържание” и „идентичност” в дигиталните измерения на света. Споделя и хакерските тактики за оцеляване на политически значимото съдържание и на приносителите му в комуникационна среда, доминирана от посредничеството на Google.
Защо припомням този разговор? На 23 април т.г. „Новата дигитална ера”, тази „книга на века”, както я етикетира „New York Times” , стана факт. А на 1 юни т.г., пак в „NY Times”, за нея излезе рецензия от самия Асанж. Асанж е прям. Нарича двамата автори, Шмид и Коен, „главните вещери” на технократичния империализъм, чиято ясна проекция се явява и настоящата книга. Това не е книга за четене, според Асанж. Това е декларация за „изковаване на нови съюзи” и нов световен ред, доминиран от една единствена световна сила, САЩ, която, благодарение на технологиите (Google), ще прекрои бъдещето на хората, нациите и бизнеса, без да ги пита дали те желаят това. Прогресът е привидян като световно разпространение на американското технологично консуматорство и дистрибуция на задвижвани от Google джаджи. Явно, с изключение само на непослушния Китай. А демокрацията в нейната Google-версия е привидяна като технологии за наблюдение и надзор, евфемистично назовавани „култура на споделянето”.
Авторите също слагат в една категория и египетските младежи с техния бунт, и тероризма, за да предложат на тяхно място своя фантазъм за „добре подсигурени”(“well resourced”) революционни групи, ново поколение консултанти, които… поемете дъх! – ще се занимават с това “да ползват данни за изграждане на фино настроени политически фигури”… Чиито речи и писания ще бъдат подхранвани “чрез комплексно извличане на характеристики и софтуер за анализ на тенденциите”, докато “картографирането на мозъчните функции” и други “софистицирани диагностики” ще бъдат ползвани за “достъп до слабите места в политическия „им” репертоар”.
Асанж съпоставя вижданията на авторите със своите, които са добре известни от книгата му „Киберпънкове” и се съдържат главно в това да бъде опазена от посегателства отделната личност като носител на информация и идентичност. Неприкосновеността на отделната личност обаче се привижда като ключов проблем пред сигурността на държавата за Шмид, Коен, Google като цяло и тяхното Вашингтонско лоби. „Отвореността” и „прозрачността” на правителството се схващат преди всичко като едностранна прозрачност и достъпност до личната информация на отделните граждани, а не като прозрачност и отвореност на правителството към неговите граждани. В случая оправданието е за „по-добър отклик на нуждите на гражданите и потребителите”, но то звучи неубедително и подценяващо същите тези граждани и потребители.
Тук ми се ще да се върна към това, с което и започнах – тайния разговор на Шмид с Асанж. Но ще го сторя само за да обещая, че при първа възможност ще ви занимая по-детайлно с тактиката, разработена от кръга Wikileaks, за самозащита пред всеотчуждаващата и всеподменяща технологизирана власт.

 

Синергия | Култура – Брой 21 (2857), 07 юни 2013

Миналата седмица мрежа/паяжиназавърши оптимистично с това, че „web засега е единственото българско пространство, в което „задкулисията” не живеят дълго”, а също и че „web е единствената медия, в която нещата и виновниците се наричат с имената им.”Проветривостта на мрежата е и основната причина потребителите на информация да мигрират от традиционните медии в нея. Следствията от тази миграция обаче не са еднозначни. Защо? Защото потребителите съвсем логично биват следвани по петите от рекламисти и рекламодатели, а след тях идват и парите… Това не е лошо само по себе си, само дето горчивият опит сочи, че комерсиализацията на нито една медия досега не е довела до нещо добро. И като че, за да постави за пореден път под въпрос оптимизма ни, малко преди изборите българоезичната web ни поднесе голяма изненада: три солидни уеб компании смениха собствениците си почти едновременно.
Финландската група „Sanoma Media Russia and CEE”, собственик на най-голямата онлайн компания у нас „Нет инфо.БГ”, я продаде на „DarikNews” за 17 млн. лв., предпочитайки я пред „NEG”, „TopMediaGrup” и „Investor”. А „Investor” също на свой ред бе продаден за 16 млн. на бизнес медията „Bulgaria On Air”. Около седмица по-късно стана факт и третата голяма сделка: „Уеб Медия Груп“ беше купена от собственика на „Алтернатив Медия Груп“ Красен Кралев за почти 1.5 млн. лв.
Най-интересна и обговаряна е сделката за „Нет инфо.БГ”.Офертите за нея се знаят от март т.г., като за фаворити се считаха „NEG.bg”, „NovaTV” и „Sportal.bg” на Делян Пеевски. Тогава всички будни мрежови граждани тръпнеха в очакване да се случи най-лошото – „Sanoma Media Russia and CEE” да продадат „Нет инфо.БГ” на Пеевски, чийто стил в придобиването и съсипване на медии е всеизвестен. Вярно, че Пеевски се подвизава в полето на печатните медии, но е въпрос на време да прояви интерес и към web. И изглеждаше като да е дошло времето, но ето че това не се случи и „SMR and CEE” изненадващо приеха офертата на „DarikNews”.Така че, да погледнем на случващото се като на бизнес:
– „Нет инфо.БГ” не е на загуба, но печалбата му е доста под очакванията на „SMR and CEE” и финландците са склонни да се отърват от него за почти двукратно по-малко пари;
– web бизнесът е рисков, но едно уедряване на собствеността е финансово оправдано: по-голяма палитра от сайтове = по-голям трафик за монетаризиране;
– ефектът на „синергия” между отделните сайтове и медийни канали ще доведе до допълване, а не до уеднаквяване и влошаване на съдържанието и до окончателното им превръщане в „сериозна” медия.
Според медийния експерт Орлин Спасов, тъкмо липсата на качествено съдържание е проблем и web медиите трябва да започнат да гледат на собствеността си като на дългосрочна инвестиция във възпитанието на аудиторията, на „културата на медиите” и „медийната екология”. Това тутакси обаче поставя въпроса зацензурата. Кой и как ще преценява вместо публиката кое е възпитателно за нея?
А ако ще се говори за трафик, трябва да се отчита вече не само ефектът на Google, но и на социалните мрежи. В смисъл, че от трафик печелят именно Googleи социалките, а не тези, към които те насочват трафика. Какви ще са „новите” начини за монетаризиране на интереса? Доброто старо обвързване с политиката?
Според Орлин Спасов, „ако се избегне типичното за България задкулисно преплитане на икономически, политически и медийни интереси”, нещата могат да се развият много добре. Как обаче ще се избегне това „задкулисно преплитане”, едва ли някой знае. На първо време е хубаво, че този път поне знаем имената на новите собственици, но не вярвам някой да е спокоен от това:
– „DarikNews” чрез собственика си Радосвет Радев е свързан с ужасно много и ужасно интересни субекти, от които ще спомена само един: Сдружение „Български бизнес клуб Възраждане“.
– „Bulgaria On Air” пък си е направо известен като „портала на ТИМ” заради това, че е собственост на „България еър”, „Дружество Армеец”, „ЦКБ”, „М САТ Кейбъл АД” и др.
– „Алтернатив Медия Груп“ на Красен Кралев пък е свързана с 2 политически партии: „Новото време“ и „Съюз на свободните демократи“.
Друго, освен „синергия” между медии, банки, политици и сив бизнес, виждате ли?