Интернет интелигенция | Култура – Брой 20 (2856), 31 май 2013

Тези дни едно изказване на политолога Огнян Минчев разбуни духовете в мрежата, а именно, че Интернет интелигенцията се превърна в неочакван съюзник на олигархичното задкулисие в осъществяването на практическото оперативно мероприятие за отстраняването на ГЕРБ от власт. Ще се опитам да се въздържа от коментар върху съдържанието на това твърдение, то вече бе възнаградено с достатъчно внимание от страна на разпозналите се като „интернет интелигенция”; и ще се съсредоточа върху двете екзотични понятия в него: „интернет класа” и „интернет интелигенция”.
Първо: те идентични ли са? Какво в контекста на изказването на Минчев показва, че не са? Може би политологът е имал предвид просто „онлайн активисти”, киберактивисти”, „е-активисти”, каквито има немалко в мрежата. Някои от тях се занимават и с неприкрит лобизъм, но не, те не са класа.
И после: в какъв смисъл „класа”? Ако намеренията на г-н Минчев са били таксономични, защо е ползвал тъкмо марксисткото определение за „социални общности, обособени йерархично в зависимост от отношението им към собствеността”, а не примерно малко по-буржоазното „страта”? Според скромното ми мнение, тъкмо терминът „класа” е най-малко подходящият да описва каквото и да било в мрежата, а и в съвременността изобщо. И не за друго, но откакто прослойките на наемните мениджъри и наемните интелектуални работници са на сцената, нито трудът, нито собствеността, нито формите на експлоатация вече са същите. Почти изключвам възможността г-н Минчев да е пропуснал да забележи този дребен факт, но в случай, че е така, препоръчвам му Хюбърт Драйфъс. Може да пробва и с нещо по-класично, с Бодрияр например.
Освен това, ако ще си говорим за „класи”, вече над половин век, благодарение на марксиста Франко „Бифо” Берарди, е в употреба терминът „когнитариат”. Той означава буквално „интелектуални труженици” – прослойката работници, които продават компетентността си, за да живеят. Такива са програмистите, архитектите, дизайнерите, учените, юристите – всички, чиято работа изключва рутината и за които мисленето е равносилно на оцеляване.
Всъщност, „когнитариатът” не е чак толкова белязан от левичарска наследственост термин, защото бизнес-мислителят Питър Дракър го е ползвал още в началото на 60-те за обозначаване на информационните труженици в корпорациите. Тофлър също го има в арсенала си, за да нарича с него изследователите и инженерите, които в ситуацията на т.нар. икономика на знанието създават, оперират и управляват знание.
Но ето, че в опита си да изясня едно понятие, аз все пак се изправих пред необходимостта да обговоря и контекста, в който то е ползвано, а именно, че „интернет интелигенцията” (или може би все пак „когнитариатът”) в България е влязъл в подривна роля спрямо дясното политическо в страната по начина, по който и Сакскобургготски го е сторил, идвайки на власт. Да се сравнява интернет активизма с движението „Симеон II” е пълен абсурд, но споменаването на Царя в контекста на гражданската активност в мрежата е добър повод да си припомним специфичната роля на Негово Величество в сюжета, наречен „електронно правителство в България”. Идването на Сакскобургготски на власт катализира процесите около това начинание и то тъкмо в посоката, която тези процеси са имали още по времето на развития социализъм у нас – в посока към тоталитаризъм. Да, точно така, падането на ГЕРБ от власт определено ще катализира стари процеси и тези процеси ще са в посоката, която винаги са имали; това обаче, което все още е невъзможно да се случи в българоезичната webи, надявам се, никога няма да се случи, е активните граждани или, ако щете, когнитариатът, или „интернет интелигенцията” да заработи в полза на някакво “задкулисие”.
И знаете ли защо? Защото българоезичната част от web засега е единственото българско пространство, в което „задкулисията” не живеят дълго по една много проста причина: webе единствената медия, в която нещата и виновниците се наричат с имената им. Когато и политолозите започнат да правят същото, тогава и мнението им за ролята на „интернет интелигенцията” може да се сдобие с някаква тежест.

Ерата на киборгите | Култура – Брой 19 (2855), 24 май 2013

Времето на киборгите наистина настъпи – „разширената реалност” (AugmentedReality) вече не само не е новост, но и се изпробват варианти за превръщането й в ежедневие чрез т.нар. „компютри за носене” („wearablecomputers”), които скоро ще са стока за масова употреба по подобие на мобилните телефони и електронните четци. Конкретният повод за обговаряне на тази вероятност е един усилено рекламиран из IT медиите продукт, Google очилата. Интересното и същественото при тях е рамката, а не стъклата. Стъкла може дори напълно да липсват. Та тази рамка, не много по-дебела от традиционните рогови рамки, съдържа в себе си: 16 GB флаш памет (от която 12 GB – оперативна), презаредими батерии, проектор (640Ч360 пиксела),преобразувател на звукови вълни с костна проводимост по подобие на слуховите апарати, микрофон, акселерометър, жироскоп, светлинен сензор, сензор за близост, ротационен сензор, сензор за линейно ускорение и още няколко други; тъчпад, камера, портове за безжична, Bluetooth и USB връзка… Изброих ли всичко? Операционната система е Android (4.0.4), а съвместимостта – с всякакви разчитащи на Bluetooth устройства. Както стана дума, Google очилата все още нямат стъкла, но Google обсъжда варианти за тези потребители, които носят очила по предписание. Един от разработчиците на модела е Бабак Парваз, инженерът от Google, монтирал прозрачни дисплеи в контактни лещи, така че съвсем скоро едни на вид напълно нормални очила с лещи, заменени с прозрачни екрани, ще са аксесоар, достъпен на пазара.
Как работят тези очила? Задействат се с накланяне на глава и подаване на гласова команда: „ok glass“; и задание, примерно „направи снимка” или „запиши видео”. Можете да задавате и въпроси на Google: „Google, коя година е основана Wikipedia”? Или: „Упъти ме към….”. Или „Прати съобщение на…”
Устройството може да се контролира и чрез тъчпада в рамката, като движенията по него се наблюдават по нещо като времева линия върху дисплея.
Какво може устройството? Камерата на Google Glass може да прави снимки и да записва видео. Докато това се случва, над окото свети малък индикатор. Софтуерът е специално разработено безплатно приложение, наречено Glassware. Очилата ползват и приложения, като Google Now, Google Maps, Google+, Gmail. В момента разработките продължават в посока разпознаване на лица, манипулиране на изображения, новинарски приложения и връзки към социалните мрежи. Дадена е пълна свобода на програмистите с изключение на волността да добавят реклами или инструменти за таксуване в приложенията си, макар че почти със сигурност това ще се промени в бъдеще.
Кой е евентуалният потребител на GoogleGlass на пазара? Дори и всеки от нас да може да си позволи 1500 $, каквато е в момента цената на това устройство, има ли причина да се чувстваме киборги в ежедневието си? В ежедневието не, но може би едни такива очила биха били в скоро време незаменим аксесоар за екстремни спортисти, полицаи, репортери… А идеята за масовото им производство? Тъкмо с нея е свързана и критиката към Googleочилата и както може да се очаква, тя е свързана с неприкосновеността на индивидите. Надзорът („surveillance”), а от друга страна и „sousveillance” (френско-английска дума, която означава буквално „наблюдение изотдолу”), упражнени с тази камера в комбинация с лицевото разпознаване, което може да идентифицира лица на публично място, може и да е от незаменима помощ на хора с екстремни професии като полицаи и борци с тероризма, но масово употребявани, биха излагали на неоправдан риск напълно невинни граждани. Законността на Google очилата би била под въпрос в ред държави, но от гледна точка на етиката и етикета, те са неприемливи почти навсякъде, ако наистина се превърнат в стока за масово потребление.
За да довърша дистопичната картина, ще припомня и основния източник на доходи за Google, рекламата. Опитайте се все пак да си представите кръстоската между разширената реалност и Google рекламата почти на ниво „нервна трансмисия”.

От обратната страна на планетата | Култура – Брой 18 (2854), 17 май 2013

На 7 май в 18:45 ч. универсално време, GoogleTransparency Report, една услуга, която докладва за смущения в мрежовата активност в глобален мащаб, регистрира рязък спад на входящия и изходящ интернет-трафик в Сирия. С прости думи казано, цялата страна изчезна безследно от интернет за няколко часа.
Това не се случва за пръв път в раздирания от конфликти район. През ноември 2012 Сирия пак бе откъсната за известно време от глобалната мрежа и тъй като има един интернет доставчик, държавната SyriaTel, медиите (западните) обясниха това с поръчано от правителството изключване в опит да парализира комуникацията на бунтовниците. През лятото на 2011 също имаше срив, но тогава го свързаха с измъчвания до смърт 13-годишен „враг на режима” Хамза ал-Хатиб, чиито посмъртни снимки заляха интернет.
Този път отново се явиха предположения, че сривът е предшествал някакво чудовищно престъпление на президента Башар ал-Ассад, което той не иска светът да види, но дни след инцидента няма сведения за подобно нещо. Според други, това е било опит да се объркат бунтовниците, които в този момент са били локализирани около летището на Дамаск, важна точка за отстъпление за Ассад.
Не само Сирия, Либия и Египет също са били отрязвани от световната мрежа и най-разпространената медийна версия винаги е обяснявала това със склонността на тоталитарните режими в Близкия изток да ползват Интернет за информационна война срещу своите дисиденти.
По форумите на новинарските сайтове редовно се напомня и не толкова популярната версия, че най-напреднали в информационната война в района са израелците и че те пък обичат да я водят срещу съседите си. Да не говорим за дежурните коментари за американска намеса с аромат на петрол!
Но като стана дума за Америка… На фона на мрачните сирийски фрустрации, свързани с начина, по който правителството ползва технологиите за контрол над гражданите си, в другото полукълбо на планетата e-govситуацията изглежда безоблачна. На 9 май Обама подписа указ, с който прави свободно достъпни всички федерални данни. Това все още не значи нищо за обикновените граждани, защото данните са във формат, пригоден за машинен прочит, разработчиците обаче са във възторг, защото указът е издаден в тяхна полза – дава им се възможност да ползват свободно тази скъпа суровина, данните, за да създават нови, високотехнологични приложения, предназначени тъкмо за широко потребление. Такива са:
– глобално позициониращите системи: правителствените сателитни данни, събирани по времето на Рейгън, преди са служили за целите на дигиталната картография и бяха от стратегическа важност за въздушния транспорт, сега GPS-те се ползват от всички ни на битово, всекидневно ниво за откриване на тривиални градски дестинации, например;
– за животоспасяване: в САЩ вече има локални приложения, които свързват абонатите си в мрежа и правят възможно най-бързото откриване на помощ в случай на пътен инцидент, пожар или внезапна сърдечна атака;
– за енергоспестяване: простичко приложение в телефона ви може да следи разходите ви на енергия и ги сравнява с тези на съседите ви, което да ви мотивира да пестите.
И още много, за каквото изобщо се сетите.
Дори за критиците си Обама открай време се слави като искрен привърженик на иновациите, но очевидно едва сега успява да навакса за неуспешния си опит през 2009 да накара федералните агенции да отворят базите си данни за осъществяване на неговата Директива за отворено правителство. Сегашната директива има повече шансове за победа, защото намира множество поддръжници в широки общности от разработчици, каквато е социалната мрежа GitHub, а на федералните агенции тепърва ще им се налага да обясняват пред обществото защо са пречили инициативата да се осъществи. На окопалите се на сигурно до държавата компании за анализ на данни Bloomberg и Lexis-Nexis пък ще им се наложи тепърва да се справят с тази нововъзникнала конкуренция.
И така: излиза, че информационните технологиите тотално и радикално са се препокрили с политиките на правителствата, независимо за коя точка на земното кълбо става въпрос. Тоталитаризъм или тотална свобода за индивида ни очаква, тепърва ще разберем.

Офшорлийкс | Култура – Брой 14 (2850), 12 април 2013

Глобализацията донесе на света и такива „благини” като офшорните компании, които, благодарение на липсата на съгласуваност между ригидните и локализирани в дадена територия данъчни закони и течливите парични и информационни потоци, успяха за десетилетия да натрупат баснословни богатства, криейки не само доходите си от данъчни власти, но и нерядко въвлечеността си в света на политиката и престъпността. С помощта на услугите на специализирани офшорни агенти, собствениците на такива бизнеси успяха да разпрострат мрежите си над цели държави и дори континенти и да превърнат икономиките им в системи за дрениране и обезкръвяване на натрупания обществен капитал. Офшорният бизнес не успя обаче да предвиди едно: когато тайните станат прекалено много и прекалено тежки, качествената промяна е въпрос на време и тя не е окончателното им сублимиране до някакъв висш и надхвърлящ човешките закони и представи порядък, а тъкмо обратното – революция. Точно това се случи на света с появата на Уикилийкс. В първите дни на април т.г. се появи още един грандиозен теч – Международният консорциум за разследваща журналистика (International Consortium of Investigative Journalists) получи от анонимен източник архив от 2.5 милиона документа, осветляващи повече от 130 000 офшорни компании от 170 страни и техните скрити връзки с политици и престъпници. Скандалът веднага получи име Офшорлийкс по аналогия с Уикилийкс. „Нещо невиждано”, така го охарактеризира Артър Кокфийлд, професор по право и данъчен експерт от Queen’s University в Канада в интервю за CBC, един от партньорите на ICIJ.
Той оприличи случилото се със сцена от филма Вълшебникът от Оз, в която “те дръпват завесата и ти виждаш магьосника да управлява своята тайна машина.”
В разследването на офшорните „магии” са ангажирани 86 журналисти от медиите на 46 страни, сред тях BBC, Guardian, Washington Post, Le Monde, SonntagsZeitung, Süddeutsche Zeitung. Сега, с помощта на Офшорлийкс, те оцениха стойността на данъчните престъпления в света като възлизащи на десетки трилиони долари – приблизително размера на икономиките на САЩ и Япония, взети заедно. Тези документи съдържат информация за субекти, факти и дати, разкриващи детайли около парични трансфери, връзки между фирми и хора и начините, по които офшорната напаст се разпространява по света, позволявайки на богатите да стават още по-богати.
Конкретно са разкрити:
– имената на държавни служители и техните сътрудници в много държави – Азербайджан, Русия, Канада, Пакистан, Филипините, Тайланд, Монголия и други;
– имената на свръхбогати хора, ползвали офшорни структури, за да се сдобият с недостъпни по друг начин активи – имения, луксозни яхти, произведения на изкуството плюс съответните данъчни облекчения и анонимност;
– имената на уважавани банки, като UBS, Clariden и Deutsche Bank, които предлагат на заможните си клиенти тайни услуги, като регистриране на компании в Британските Вирджински острови и другите подобни и обичайни за целта дестинации;
– осветляване на финансовите пирамиди в стил „Понци”, също ползващи удобствата на офшорните зони, за да спекулират с парите на нищо не подозиращи инвеститори.
Тактиките при офшорните играчи си приличат, защото и целта им е сходна, запазване на анонимността преди всичко. Собствениците привидно се разграничават от задграничните си интереси, като вместо своите собствени имена, ползват имената на трети лица за вписване на длъжността директори и акционери. Пакети с подобни услуги в зависимост от конкретните нужди на клиента се предлагат от специализирани компании, разчитащи на професионалната помощ на специални екипи от адвокати, счетоводители и експерти. Такава една компания е и известната, базирана в Тайланд TrustNet. Пакетите, които тя предлага на клиентите си, може да са евтини и достъпни, но в „ценоразписа” има и сложни структури, преплитащи множество пластове от фирми, фондации, застраховки, директори и акционери, които биват предлагани в условия на строга поверителност на отделни платежоспособни индивиди, семейни офиси, филантропи, частни банки, управители на инвестиции и съветници.
Какви ще са последствията от Офшорлийкс за света, тепърва ще видим, но тенденцията отсега е ясна – глобалното зло среща и глобално противодействие.

Тука има – тука нема | Култура – Брой 13 (2849), 05 април 2013

Група активисти поискаха от Централната избирателна комисия да отвори изходния код на софтуера, с чиято помощ ще „брои” гласовете на насрочените за 12 май 2013 парламентарни избори. И това – с цел да се прекратят тиражираните в публичното пространство съмнения за някаква възможност за манипулации при определяне на резултатите от преброителя.
Това отворено писмо, както и някои последвали го публикации в медиите  породиха спор. От едната страна са тези, които се опасяват, че отварянето на кода ще е с лоши последици, защото така всеки ще може да бърка в кода и да манипулира резултатите или ще ползва наготово при следващите избори интелектуален продукт, в който са инвестирани чужди средства и труд. А от другата страна са опънсорс-зилотите, които намират това за пълни безсмислици, защото „отварянето на кода по никакъв начин няма да се отрази на копието на софтуера, с който ЦИК ще изчисли официалните резултати”, а „пазарните” съображения за опазване на този „интелектуален продукт” от свободно копиране са безпочвени, тъй като потребителят му е един-единствен по подразбиране – ЦИК.
Привържениците на отварянето на кода споделят, че има нещо дълбоко нередно, например, в присъствието на екип програмисти в ЦИК по време на целия процес по въвеждането и обработката на данни, като подозренията им са за „доработване” и „актуализиране” на софтуера „в движение” и „на място“; и решението, което предлагат, е фиксирането на софтуера с помощта на електронен подпис и прилагането на удостоверение за време (TimeStamp).
Проф. Константинов, подал наскоро оставката си като председател на съвета на директорите на „Информационно обслужване“, пък взе страна с коментара, че идеята да се публикува софтуерът за изчисляване на резултатитее достойна за някой, който не знае откъде се включва компютърът и заплаши, че заради всички гадости, които някакви несъстоятелни хора изринаха по повод на нашето дружество, „Информационно обслужване“ може и да не участва в конкурса на ЦИК за определяне на преброител. Както вече медиите отбелязаха, кандидатстването за въпросния конкурс приключи и може да се види, че за него отново е кандидатствала една единствена фирма. Познайте коя.
И така, сред взаимните упреци в некомпетентност и уточнения, които нищо не говорят на неизкушения от програмиране гласоподавател, истината се поизгуби, а в случая тя е май относително проста и достъпна дори за средно грамотен в смятането гражданин. Защото какво толкова върши този софтуер в крайна сметка? Сканира формуляри ли? Ако е така, може би си струват усилията на опънсорс-зилотите да следят дали всички бюлетини не са с еднакви номера, например. Най-вероятно обаче софтуерът върши същото, което и една най-обикновена, двуизмерна екселска таблица, с по един ред за всяка избирателна секция по хоризонтала и по една колона за всяка партия по вертикала…
Та, доколкото този софтуер борави само с две величини – брой секции и брой партии, и извършваните от него пресмятания могат да се свършат едва ли не на ръка, вероятността за манипулацията на толкова прост алгоритъм е пренебрежима. Проблемът с евентуалната подмяна на вота е най-малко в софтуера. Манипулацията е или върху готовите резултати от изчисленията, или извън обсега на програмата, която ги извършва, т.е. на съвсем друго, „хард” ниво.
Представете си, например, следната ситуация, която, между другото, се коментира по форумите: за относително голям град (с около 500000 жители ) се отпечатват около три пъти повече бюлетини. Тези бюлетини (пакетирани и точно на брой) пътуват няколко часа до секцията. След като вотът приключи и се знае реалният резултат, какво точно се случва с останалия амбалаж?
Логично е да се предположи, че ако „алгоритъмът” включва слагане в торби, пренасяне на торби, товарене на торби в автомобили, предварителен оглед на автомобили и следване на автомобилите до секциите, най-добре ще е да се помисли за граждански контрол при целия процес от напускането на фабриката през гласуването до самото броене, от СИК, през РИК, та до ЦИК и на финала – обратно във фабриката, където неизползваните бюлетини се унищожават.

Свят без алтернативи? | Култура – Брой 12 (2848), 29 март 2013

Може да звучи клиширано, но е факт: Европа е люлка на свободното слово. Заложено във фундамента на Декларацията за правата на човека през 1948 г. във Франция, то е едно доста по-ранно завоевание и то не на възтържествувалия над екзистенциалния ужас на войната човешки дух, а по-скоро на утилитаризма на една зараждаща се класа: свободната преса се появи по време на гражданските войни през XVII век в Англия, за да посрещне буржоазната потребност от информация, неограничавана от неумолимата държавна система за лицензиране. Свободното слово обаче не е някаква преходна, изживяваща времето си либерална ценност, която, подведени от мита за безалтернативността на капитализма, сме приели за даденост. Гражданските бунтове от XVII век просто реактивираха това, което образованият европейски елит вече е познавал от речите на атинските политици на Ареопага. Ето защо е странно, че днес, повече от 3 века след Милтън, Джон Лок и Джон Стюърт Мил и Бентъм, при небивал разцвет на медиите и комуникационните технологии, свободата на словото, с която европейците са свикнали като с гарантирана даденост, отново трябва да бъде защитавана. Някои схващат тази защита доста превратно – като закон за медийна регулация, например. И по силата на някаква историческа ирония, вероятността подобен закон да бъде приет се очертава най-ясно тъкмо във Великобритания, където новата година започна под знака на сделката на неумолимия лорд Левесън с британските политици.
Официално посочваната причина за нуждата от подобна регулация е прекалената власт, притежавана от медиите напоследък, и нарасналата им безотговорност спрямо обществото, от която най-потърпевши са обикновените, неразполагащи с особен ресурс за самозащита граждани. Инструментът затова е инструмент, за да бъде прилаган, а ако е юридически и се намира в ръцете на политиците, нищо не гарантира, че няма да бъде прилаган недобросъвестно. Защото какво ще правим с прекалената власт на политиците тогава? Ясно е, че при липсата на добра воля у медиите да решават етичните си проблеми без намесата на държавата, нищо вече не може да обезпечи свободата им. Иска ли питане, че потърпевши отново ще са по-слабите членове на обществото. Май проблемът вече по-скоро се състои в това дали изобщо медиите искат свободата си? Досега ситуацията се разглеждаше все в светлината на подразбиращата се ценност на отворения пазар на идеи, както Милтън е схващал ролята на свободното слово… Но очевидно думата „пазар” не описва вече ситуация, в която се налага „взимане на мерки” от „експерти на високо ниво, сиреч регулации”…
Битката за медийни свободи в Европа обаче далеч надхвърля мащабите на „Флийт стрийт” и докато Лондон е на път да остави в миналото славната си репутация на люлка на независимия печат, от Брюксел до нас достигна новина от друг порядък – предстои нова серия от консултации по темата, инициирана от еврокомисаря по цифровите технологии Нийли Крус. Целта е да се съберат не просто констатации относно окаяното състояние на медийната свобода тук-там из Европа, а конкретни предложения за законодателни промени от страните, в които свободата на словото е проблемна. Тези консултации се наложиха като необходимост от един независим доклад по тези проблеми, публикуван в края на януари в ЕС, според който тенденциите са към трайно ограничаване на свободата на журналистите чрез политически или икономически натиск. За кои страни става въпрос? За страни кандидат-членки на ЕС? За посттоталитарни страни като нашата? За Великобритания на Камерън, Левесън и Рупърт Мърдок?
Несъмнено, и нашата страна фигурира в тази картина. Фарсът, разиграл се през септември в галерия „Юзина” при посещението на комисар Крус, извади наяве доста от противоречнията и проблемите на медийната среда у нас. Комисар Крус отчете още тогава липсата на прозрачност относно собствеността и съмнителните източници на финансиране на медиите ни, както и заплахите за насилие над журналисти и автоцензурата. Въпросът е доколко по-различна е ситуацията в страни като нашата, в които свободното слово тепърва ще открива начини, в това число и икономически, да просъществува, от ситуацията в традиционно свободни страни като Великобритания, където тепърва откриват „прелестите” на държавно регулираните медии?

Относно собствеността | Култура – Брой 10 (2846), 15 март 2013

Може би авторското право е най-често засяганата тема в мрежа/паяжина и това е логично – възникването на нови правни субекти и нови дигитални техники на възпроизвеждане и разпространениевлияят драстично на равновесието между правото на печалба (за някои) и правото на свободно ползване (за мнозина).
У нас копирайтът е тема, актуална от години, но като че ли достигна своеобразен пик в периода, в който вече позабравеното споразумение АСТА бе актуално.
На 23 април миналата година, в Деня на книгата и Деня на авторското право, в СУ се състоя дискусията “Quo vadis ACTA. Авторското право срещу правата”, на която се обсъди заложената в ACTA идея за политика на икономически растеж, противопоставена на тази на разширяване на знанието.
На 3 май 2012 пък бе отбелязан Световният ден на свободата на медиите със серия дебати, организирани от Френския институт в България и Гьоте Институт в София под надслов “ Европа в медиите и медиите в Европа“. Акцентът им бе върху свободата на печата, регламентирана в член 19 на Общата Декларация за правата на човека. А знаем: в определени ситуации копирайтът е синоним на (не)свободата на словото.
Докато пиша това, подготвя се и продължение на тази серия дебати с международна конференция на тема “Авторското право и новите медии”, която ще се проведе на 11 март в „Шератон” по повод 50-годишнина от Елисейския договор. В нея ще участват от немска страна Маркус Бекедал, експерт в комисията „Интернет и дигиталното общество” към Бундестага, и проф. Ролф Швартман, ръководител на изследователски център по медийно право в Кьолн; от френска страна – бившият главен редактор на Льо Монд, Едви Пленел и философът Жерар Уормсер, ученик на Сартр. Понастоящем и двамата са редактори на онлайн издания, посветени на проблемите на дигиталната култура.
От българска страна участници ще са социологът Тодор Христов и художникът Красимир Терзиев. Сред разглежданите теми ще са „Монополът на авторството: режимите на защитата му и рисковете на монопола, изключването и преразпределението” (Тодор Христов) и „Конституционно правното измерение на дебата за авторското право” (проф. д-р Ролф Швартман)
Това, че в страната ни се отделя такова внимание на актуални за Европа и света въпроси, не може да не е добре, но също така е добре да си дадем сметка за сложната пост-соц ситуация, в която се намираме: съвсем не чак толкова отдавна голяма част от тази частна интелектуална собственост, притежавана в момента от корпоративни правни субекти, е била държавна. Интелектуалната собственост у нас стана обект на приватизация, да не кажа присвояване, редом с материалното движимо и недвижимо наследство на социализма. С други думи, интелектуалната собственост, бидейки непрекъснато във фокуса на вниманието, бива по-скоро обговаряна в неприятните контексти на опитите за налагане на ограничения на обществото за свободното й ползване, отколкото от гледна точка на нейното бъдеще, умножаването и обогатяването на съдържанието й и то в полза на обществото. Вярно, интелектуалната собственост не е така стратегически важна за оцеляването на икономиката (и съответно независимостта) на една страна като енергетиката, например, но колкото и абстрактно да звучи, тя е част от нашата идентичност.Сигурно всички помним драматичните сюжети около приватизирането на Киноцентъра Бояна, но ги помним най-вече заради смяната на собственика на солидната недвижимост. Някой някъде споделял ли е притесненията си за съдбата на интелектуалната му собственост, продуцирана с немалко пари на данъкоплатеца?
Смяната на собственика надържавната интелектуална собственост у нас вероятно се случва с цел обновяване иразвиване на пазара, не е ясно обаче и през какви стъпки преминава тя. Логично би трябвало да са тези:
– държавните институти и предприятия инвентаризират и оценяват своите интелектуални продукти;
– създава се на Национален фонд и регистър Интелектуална собственост за всичко, дори частично финансирано от държавата;
– създава се система за идентификация на интелектуалните продукти и за попълване на фонда в бъдеще.
Крайно време е държавата, респективно данъкоплатецът да потърси правата по малко по-стратегически начин от стихийно пиратство в мрежата.

Патентната напаст | Култура – Брой 9 (2845), 08 март 2013

Софтуерната индустрия се разви като такава, без да се е налагало въвеждането на патентна защита. В средата на 1990-те федералната патентна служба в САЩ обаче решава, че компютърните алгоритми също могат да се патентоват и това отваря шлюза за потоп от злоупотреби. Напоследък Бюрото по патенти и запазени марки на САЩ (PTO) издава над 40 000 патента годишно, т.е. над 100 дневно, което драстично снизява качеството. Според конституцията на САЩ, един от водещите патентни принципи е т.нар. „принцип на първия, измислил го“. Откривателят доказва, че е такъв чрез прототипи, записки, дневници, скици, имейли. Съществуващият в момента Закон за изобретенията в Америка (America Invents Act) обаче е противоконституционен, защото отхвърля този принцип и се придържа към друг един, т.нар. „first-to-file”, според който патент получава първият, сетил се да отиде в Бюрото и да регистрира патента. Този закон защитава често субекти, които нямат никакво отношение към технологиите, освен в злоупотребата с предварително закупените патенти с цел получаването на патентни такси или обезщетения от „нарушителите”. Това са т. нар патентни тролове. Бизнесът им процъфтява от 2005 насам, а през 2012 бележи своеобразен рекорд – от над 5 000 дела годишно, повече от половината са инициирани от патентни тролове. Самите патенти често звучат толкова неясно и общо, че – оказва се – покриват технологии с далеч по-голям обхват от допустимото и превръщат в нарушители нищо не подозиращи фирми и лица.
На мушката им попадат най-често малки компании, опитващи се да започнат собствен бизнес или крайни потребители – заведения, учреждения, компании, ползващи Wi-Fi връзка например, или ползващи стандартни, разпространени офисни технологии като скенери и имейли. Троловете са напаст и за тези, които искат да ползват за сайтовете си точно определени имена на домейни или търговско име на компанията си. Наскоро пострадаха популярното в Америка токшоу на Адам Карола и комерсиалният сайт HowStuffWorks заради т.нар. подкаст – излъчването на радиоемисии през интернет. И не само те, но и самите разработчици на технологията са жертви заради „нахалството” да разработват мобилни приложения чрез които подкастът да работи. Честа жертва са и офиси, ползващи за удобство т. нар мрежови скенери. Мрежовите скенери са популярни заради удобството, което предлагат с виртуализацията на офисите при работа от дистанция. Те позволяват по-бърза и ефективна организация на обмена на документи, съчетавайки функциите на имейла, факса, принтера и облачния компютинг при съответното партньорство и между различни марки офис-техника – Kodak, Fujitsu, Canon.
С патентните тролове всеки се оправя както може, но най-лесно им е на големите компании, които могат да си позволят лукса, да платят на трола, за да избегнат непосилните дела в съда. Взимат се и колективни мерки. Компаниите Cisco Systems, Google, Hewlett-Packard, Motorola, Sun Microsystems, Telefon AB, Ericsson и Verizon Communications редуцираха риска от водене на скъпи дела като създадоха Allied Security Trust с цел закупуването на тези патенти, които са важни за техния бизнес. Таксата за участие обаче е висока, а и заделяните суми не са по силите на всеки желаещ да участва.
Срещу патентните тролове във фармацевтиката и медицината пък се ползва суперкомпютър – IBM Watson, екипиран със специалния софтуер Strategic IP Insight Platform (SIIP), който притежава огромен обем от информация за патенти и публикации в периода от 1976 до 2000 г. Разполагайки с нея, учените могат да се занимават с наука, необезпокоявани от тролове. Недостатък на този метод е, че и самите патентни тролове могат да се окажат улеснени от SIIP при намирането на компании, уязвими към патентни искове.
В последната седмица на февруари Американският Конгрес направи най-сетне сериозна стъпка – внесен бе т.нар. SHIELD Act (Тhe Saving High-Tech Innovators from Egregious Legal Disputes).
Това е първата законодателна мярка срещу патентните тролове и тя цели създаването на система, според която ако тролът загуби в съда заради невалидност на патента или необоснована претенция за нарушение, да е принуден да плати всички разходи по делото. Очевидно нещата не могат да продължават по старому, но и предпоставките за съществуването на патентни тролове не са изчезнали.

Политиците в интернет | Култура – Брой 7 (2843), 22 февруари 2013

Глобалната мрежа до такава степен обезсмисли традиционните медии у нас като източник за информация, че бе въпрос на време политиците ни да заговорят сериозно за законодателни промени, които да регламентират механизмите за споделяне и коментиране на новини в мрежата. На 11 февруари в хотел „Шератон“ се състоя организираната от лобистката организация IAB България дискусия на тема „Дигиталният дневен ред и новите медии: Ролята на партиите и гражданското общество„, на която политиците от различните партии споделиха вижданията си.
Според представителя на БСП Антон Кутев, новите медии са „мощно, но неконтролируемо оръжие“. Така е и това с пълна сила се чувства тъкмо от политиците, особено в предизборните периоди или покрай прокарването на някоя реформа. От една страна, те са изкушени от лесния и анонимен начин, по който могат да влияят на обществото, от друга, анонимността и леснотата на комуникацията често ги поставят в ситуация незабавно и публично да отговарят за някакво свое действие. Не им е лесно на политиците в тази двойствена ситуация, само че, за да правят законодателни усилия, е нужна по-основателна причина от тази да осигурят собствения си комфорт. Според официалната преса, стремежът не е въвеждане на цензура, а повишаване на отговорността на публикуващите съдържание онлайн. Освен това, мерките не трябва да засягат обикновените потребители, а единствено институциите. Тук обаче идва логичният въпрос: кой е институция в мрежата? И кой определя това? Дали изискването за отговорно отношение е свързано единствено със загрижеността (чия точно загриженост?) за достоверността на поднасяната информация в мрежата или отново въпросът опира до това кой и в каква посока ще поведе някакъв легитимационен дискурс?
Добре е да има закон, който да задължи собствениците на онлайн медии да излязат на светло, наред със собствениците на всички други медии. Не е зле и гражданската журналистика да бъде акредитирана да отразява важни събития, само дето това би означавало официална регистрация и прескарта, гарантирана от държавата, а реално погледнато, няма начин и един от влиятелните ни, съществуващи в този момент сайтове, да получи такава акредитация. Причината е близка до ума: те са антиправителствено настроени. И ще са такива, докато това е необходимо, т.е., винаги. Гражданските медии, за разлика от официалните, не разполагат със средства, но вършат своята работа добре, имат своята аудитория и репутация, а оттам и легитимност пред обществото. Кому са нужни подобни сертификации за компетентност, освен може би на самите сертифициращи?
Има обаче и още един деликатен въпрос, свързан с публикуването в мрежата, който вълнува обществеността, и той е свързан с анонимните платени коментари в социалните мрежи, форуми и сайтове, платените социологически проучвания и прочее пропагандни услуги. За тях не се знае много. Как и кой ги поръчва? Кой и къде ги предлага? Как точно ще бъде регламентирани, след като ефективността им зависи от това доколко тайно се упражняват? Наскоро се случи нещо нелепо във форума на Дневник, което провокира смях, но и доста питания – под интервю на премиера се появиха коментари, които очевидно не бяха автентични. В единия от тях разсеяният поръчков коментатор дори бе изпуснал част от дадената му инструкция къде и как да публикува.
На фона на вече разразилите се през лятото скандали около огромните суми, заделени от Земеделското министерство не за земеделие, а за PR фирми, които да развиват Facebook и Twitter профили с цел популяризиране дейността на министерството, обществото няма как да не се интересува при какви условия се извършват подобни услуги. IAB например, обединило в себе си 9 пълноправни и 25 асоциирани члена, декларира открито на сайта си, че е лобистко сдружение, чиято цел е да подпомага растежа и развитието на интерактивния маркетинг и реклама в България (в това число и политически, предполагам), да генерира бизнес за своите членове и да лобира за техните интереси. Може би IAB или поне Икономедия като член на IAB има намерение да внесе прозрачност някой ден кой се занимава с пропаганда из форумите и блог-хъбовете на изданията й?

Престъпно правосъдие | Култура – Брой 5 (2841), 08 февруари 2013

Обзорът на мрежата, особено напоследък, е потискащо занимание, в което възторгът от напредъка на технологиите изглежда все по-неуместен. Още в първите дни на новата година се случи нещо непоправимо: киберактивистът, публицист и съавтор на разработките Reddit и RSS, Аарон Шуорц, заклеймен от американската държава като престъпник, сложи сам край на живота си. Поне официалната версия гласеше така. А добилата публичност причина за самоубийството беше безпрецедентен тормоз от страна на институциите и заплаха от дълги години затвор.
Какви бяха обвиненията срещу Шуорц? Измама заради незаконното изтегляне на материали от академичната база данни JSTOR и хакване чрез неоторизиран достъп до компютърната мрежа на Масачузетския технологичен институт.
Само че Шуорц не е извършвал измама, защото документацията от научни изследвания (каквито са материалите от JSTOR), би следвало да е публична, а достъпът до кампуса и отворената компютърна мрежа на MIT е напълно в реда на нещата както за Шуорц, така и за всеки друг аспирант в Харвардския университет. Освен това, Шуорц не е изтеглил документацията с користна цел, а единствено с цел да разпространява свободно научна информация. Освен това, Шуорц е бил недоволен от политиката на JSTOR да облагодетелства издателите, а не авторите на научните трудове от сумите, заплащани за достъп. Също така той е бил недоволен от ограничаването на достъпа на членовете на научната общност до труда на колегите им и то при положение, че базата данни се поддържа с публични средства. Съвсем логично, в един момент и самите JSTOR застанаха на страната на Шуорц, особено след като той им поднесе извиненията си и им възстанови загубите.
Същото не може да се каже за MIT. Тъкмо на MIT се дължи намесата на федералните власти в разследването на „кражбата” и точно MIT предоставиха информация по случая, без даже да са били призовавани в съда.
Особено недобронамерено към Шуорц обаче се оказа американското правителство. То настоя Шуорц да се признае за виновен по цели 13 обвинения, което би означавало 35 години затвор за него. Представете си: 26-годишен технологичен гений и борец за мрежови свободи, третиран от държавата, разбирайте едрия бизнес, според закона за борба с цифровите банкови обирджии. Може да звучи абсурдно, но това реално се случи. И може да се случи пак. „Правосъдие”, което функционира извън всякакви процедури, като инструмент за чист тормоз?
Какво изобщо да наричаме правосъдие в днешни дни тогава? Правната система, тази най-реакционна и трудно поддаваща се на реформи област, е в странни отношения на любов-омраза с намиращите се в състояние на експоненциален прогрес информационни технологии. Тя, от една страна, драстично изостава в опитите си (ако изобщо прави такива) да следва нуждите на обществото, да отговаря на новите питания, новите ситуации и новите потребности, които технологиите провокират, от друга, гледа на технологиите само като на повод да прояви репресивната си природа. Този проблем с особена сила изпъкна тъкмо след случилото се с Аарон Шуорц: освен че не успя за пореден път да направи разлика между умишлени престъпления с користна цел (каквито са кражбите на банкови данни или фирмените тайни) и проникването в системи с идеална цел, (уж) сляпата Темида показа странна последователност и избирателност в злобата си тъкмо при преследването на един конкретен човек, известен, освен с научните си постижения, и с позицията си срещу такива законодателни недоразумения като SOPA/PIPA.
Ако има нещо позитивно в тази зловеща история, то е, че смъртта на Шуорц е събитие, което не може да остави неразклатено статуквото – в американския конгрес се обсъжда Законът на Аарон, вече и в своята подобрена 0.2 версия, който накратко се състои в обуздаване на злото, наречено Федерален антихакерски правилник.
Ние пък, съвсем на локално ниво, трябва да се замислим кой притежава държавните бази данни, личната ни фирмена, имотна, банкова, здравна информация. И не е ли крайно зловещ този местен бизнес-хибрид, пръкнал се от „любовта” между информационните технологии и правото, който мрежа/паяжина напоследък има „удоволствието” да обговаря?