Пряка демокрация в Матрицата | Култура – Брой 4 (2840), 01 февруари 2013

Първият референдум в посткомунистическа България се оказва труден за обговаряне, защото е невъзможно да се определи къде точно свършват политическите проблеми, къде законът и къде започват технологиите. Проблемите са в такова изобилие и като че ли дотолкова извън контрола ни, че едва ли не вече се очаква да приемем произхода им за трансцедентален и да се примирим. Всъщност, не е така. Публичните ни администратори и всички тия нормо- и законотворци, са най-профанен източник на безредие, което ако не бъде овладяно, а му се даде и мощта на технологиите, може да стане гибелно.
В дните преди референдума срещнах на места из мрежата определението „информационна война”. Такава наистина се води, но тя не се изчерпва с пропагандата „за” и „против” АЕЦ. Тя надхвърля сроковете на един референдум и рамките на една конкретна кампания. Информационната война е перманентна. Това е войната, която държавата води срещу собствените си граждани и симптомитей са видни особено по време на избори. Преди седмица писах за ограничения достъп до публична информация. Тази същата информация в публичните регистри, националните бази данни и законите, които съпътстват технологиите, постулират една реалност, в която играта на референдуми и демокрация е обречена.
Ще илюстрирам това с няколко примера. Първият е много прост. Нарича се „печатане на бюлетини”. Според закона, право да ги печата има единствено фирмата, спечелила публичен търг. Може би недовиждам, но на сайта за обществени поръчки TARGOVE.bg е виден само обявеният търг за печатането на бюлетини за референдума АЕЦ Белене, не и приключването му. Изглежда чиста формалност, дребнава подробност на фона на по-достойни за медиатизиране страсти. Сигурно затова при сондажа ми из разни групи в социалните мрежи никой не си направи труда, да се покаже информиран. Публична тайна е, че една и съща „образцова” фирма обслужва подобен вид поръчки в течение на десетилетия, независимо от скандалите и очевидните злоупотреби. Остава да повярваме и че няма начин да се промени това.
Друг пример: дни преди референдума из медиите се появиха разкрития, че в списъците с гласоподавателите има 120 годишни граждани. За пореден път всички бяха безкрайно учудени, все едно законът за Гражданска Регистрация и Административно Обслужване съществува отвчера и никой не знае, че у нас се случва точно така… Инструкцията за общуване с ГРАО, разбрах, никак не е лека. Тя се състои от поредица писмени запитвания, но без гаранция за отговор накрая, дори и при старателно следване на процедурата. Това е комуникация, която на пръв поглед би могла да се автоматизира лесно, толкова повече, че се случва в рамките на едно министерство. В Изборния кодекс е заложено изискването от списъците да се заличават имената на гражданите, които са напуснали и не са се завърнали в страната два месеца преди изборния ден, но това е неизпълнимо на практика, чисто и просто защото ГРАО не е институция, чиито служители обикалят по адреси, да проверяват на място. Според регламент 562 на европейския парламент пък, отнасящ се за режима на движение на лица през шенгенските граници информация за напусналите страната не се поддържа, та оттам да има смисъл, да се заложи в изборния кодекс и автоматичното заличаване. (Само като информация: Справката по Закона за достъп до информация за българи, декларирали настоящ адрес в чужбина струва 2000 лв. )
Излиза, че технологичната безизходица е чисто законово оправдана, заложена, подсигурена. Липсата на комуникация между институциите, в случая МВР, Външно министерство и ГРАО е не заради отказа на Информационното обслужване да заработи като системен интегратор между ведомствата като саботира всеки опит за прозрачно администриране, а защото просто законът повелява така. Това е абсурд, а в случая с референдума е абсурд със зловещо политическо измерение.
Как да се избегне този абсурд? Решението е едно: щом е невъзможно броенето на електората, да се извършва централизирано, то трябва да бъде оставено в ръцете на самия електорат с т.нар. активна регистрация. Искаш да гласуваш – регистрираш се като гласоподавател в секцията си. Но как активната регистрация да бъде узаконена? Има ли шанс някога да бъде узаконена? Коя политическа сила трябва да е на власт, за да стане това?

 

Нещо мръсно | Култура – Брой 3 (2839), 25 януари 2013

Докато обществото ни ежедневно е разтърсвано от какви ли не бомбастични скандали, на метаниво в държавата ни всичко си върви „по план”. Всичко, свързано с информация, имам предвид. От първия ден на януари търговският и имотният регистри ограничиха достъпа до информацията си. И този път това не е „случайност”, а закономерност. Още през лятото на 2010 г. Министерството на правосъдието предприе промени в Закона за търговския регистър, като доводът бе: фирмените дела съдържат лични данни и това улеснява злоупотребите с тях. На10 февруари2011 г. пък бе гласуван още по-странният Законопроект за изменение и допълнение на ЗТР, според който свободният достъп до частни фирмени дела ще е привилегия единствено на… властта. Няколко дни по-късно последва срив в ТР, ако се сещате, „поради хардуерна недостатъчност на системата” и медиите нарекоха това „странно съвпадение”.
Ограниченият достъп от 1 януари т.г. изненада доста хора, а не би следвало. Още в края на август миналата година се мярна из медиите, че това предстои. Новини като тази едва достигат до общественото внимание дори в праймтайм, какво остава за отпускарския сезон. А би трябвало. Защото са твърде лоши новини. Акокупувате имот, опитвате се да правите бизнес или сте разследващ журналист и изобщо се опитвате да функционирате като свободен гражданин на Полиса, няма начин да не сте го почувствали вече и да не сте се питали кой, по дяволите, е отговорен за тези регистри?
В случай, че още не сте открили, ще ви улесня.
Ако съдим по информацията, която фирмите сами споделят за себе си, с Търговския регистър и изобщо „с всички големи проекти на Българското електронно правителство” се занимава фирмата „Сиела”. Как така частна компания като „Сиела” се занимава с национални бази данни ли? Само по себе си, това отношение частна фирма/ държава не е прецедент и се урежда с помощта на публични търгове, в които фирмите се състезават помежду си при ясни правила.
Паметта на някои от нас обаче не е достатъчно къса и помним скандалния начин, по който Сиела „победи” конкурентите си в конкурса за справочна информационна система на Министерството на държавната администрация и административната реформа (МДААР) през 2008 г.
Сиела победи конкурентите си не с професионализъм, а с измама. И тази измама можеше и бе доказана тъкмо с документи от Търговския регистър. Който в момента тази същата „Сиела” прави. И печели нови и нови държавни поръчки. Как става така? Благодарение на огромния професионализъм на „Сиела” ли? Става с лобизъм. Не напразно тъкмо Стоян Денчев, надзорникът на друга една скандална фирма, държавното „Информационно обслужване”, е и първият вносител на Закон за лобизма у нас.
И понеже съм сигурна, че никой не се вълнува особено от фирми като това т.нар. „Информационно обслужване”, но всеки иска работеща държава, ще вметна, че от ИО по подразбиране се очаква да работи тъкмо като системен интегратор и в неговата компетентност са:
– изграждането и поддържането национални бази данни и електронни регистри;
– електронният подпис;
– осигуряване на комуникационна свързаност между ведомствата;
– броене на резултатите от изборите в държавата…
Да продължавам ли? Обработка на базите данни на митниците, на НАП и данъчните; грижи за системата ЕСГРАОН… И още, и още, и още!
Дефакто, ИО не прави нищо друго, освен да поддържа информационните системи на различните ведомства у нас несвързани. Държавата ни буквално е без връзка с главния мозък. Нищо не свързва дори т. нар. „критични системи“ – данъчната, митническата, системата на централната банка и на службите за сигурност. Вместо това, ИО се занимава с… рентиерство.
Затова пък ИО несъмнено и безотказно успява в:
– присвояването на средства чрез формални обществени поръчки, при които възложителят и изпълнителят са свързани лица;
– възлагането на поръчки към подизпълнители без правила, тръжни процедури и прозрачност;
– влизане в необосновани консорциуми;
– периодично намесване в скандали ;
– обслужване единствено на властта…
Най-сетне, ИО успя да вбеси българския IT бранш до степен той да се обяви против съществуването й.

Скок в бъдещето | Култура – Брой 2 (2838), 18 януари 2013

По дяволите дубайската спогодба! Тя е факт, но кой иска да започва новата година с лоши новини? Добрите никога не липсват и както може да се очаква, те не са тукашни и идват от областта на иновациите, a не на международното право.
Помните ли „Строго поверително”? Говоря по-скоро за филма на Спилбърг, отколкото за едноименния разказ на Филип Дик, и за фантастичните устройства, представени във филма, не за работата, която вършеха те – да разкриват престъпления, докато са все още само намерения, невъплътени в дела. Машините в този neo-noir не само изглеждаха правдоподобни под режисурата на Спилбърг, но и като че нарочно бяха подбрани така, че да се окажат факт в обозримо бъдеще: филмът излезе по екраните през 2001, а multi-touch интерфейсите (интерфейси с „множествено докосване”) станаха пазарна реалност шест години по-късно благодарение на Apple iPhone. Чувствителната към движение камера във филма пък се материализира в сензорното устройство Kinect на Microsoft през 2010. Какво още? Електронната хартия (Xerox, 2002); ретина-скенерите (Global Rainmakers Incorporated, 2010) и дори софтуерът за предвиждане на престъпни намерения (Пенсилвански университет, 2010) са вече част от реалността.
В разработка все още са насекомовидните роботи (Американските военни сили); рекламните пана, разпознаващи лица (NEC, Япония); прозрачните екрани…
Предполагам, най-ярък обаче е споменът ви от забележителната сцена, в която Том Круз изпълнява странни движения с ръце пред прозрачен екран. Това в живота вече е познато като „увеличена реалност” („аugmented reality”), комбинирана с „проследяване на ръка” („hand tracking”) и „разпознаване на лица” („facial recognition”) за работа във виртуалното пространство и е дело на лондонската компания Keytree Limited.
Чувствителните към параметрите на човешкото тяло и интерпретиращи посредством математически алгоритми човешката активност технологии все повече навлизат в масово производство и са обединени под името „gesture recognition” технологии („разпознаване на жестове”). Впрегнати са на работа най-вече човешките лице и ръка с техните изражения, жестове, кинестетика, проксемика. Разпознаването на жестове е само началото на една хардуерна тенденция, която ще извади завинаги от употреба периферни устройства, като клавиатури, мишки и дори тъч-скрийни.
За каква добра новина по-конкретно иде реч? На 3 януари калифорнийската компания Leap Motion, специализирана в разработка на интерфейси между компютър и човек, заяви, че е инвестирала $ 30 млн. в основан на разпознаване на жестове контролер, който ще бъде на пазара още в първите месеци на годината благодарение на партньорството с Assus.
Както вече със сигурност е ясно, персоналните компютри отново стават интересна платформа за потребителите и то не само за любителите на електронни игри. Ползата от новите интерфейси е в това, че те ще помогнат на потребителите да използват по-пълноценно немалката иначе компютърна мощ на съвременните машини и не само за забавления и електронни игри, но и за работа. Става дума за буквално физическо общуване с машините посредством жестове на ръката, гласа, изражението на лицето.
Това звучи фантастично, въодушевяващо, окриляващо, макар грубо погледнато, всяка една машина да е телесна протеза и е построена така, че да е възможно тъкмо физическото общуване с нея. Светът на машините е неизбежно антропоцентричен и антропоморфен. И е неизбежно в контакт с нашия човешки свят, с тялото ни. Може ли обаче някой да каже колко плътен може да е този контакт? Има ли граница? Има ли някаква окончателна линия, отвъд която взаимното просмукване, проникване, копулиране на човека със създадения от него изкуствен свят е недопустимо? Или граничното положение, към което се стреми човек/компютър интерфейсът, е общуването между човек и човек? Един остроумен коментар в TechCrunch по повод иновацията на Leap Motion гласи: „Приемете го по правилния начин и ще имате следващото голямо нещо… или, в противен случай, Скайнет, а после и Денят на страшния съд ще са неизбежни.”
Скайнет – фантастичният изкуствен интелект от „Терминатор”, чиято крайна цел бе унищожаването на човечеството, ако се сещате.

Балканизация срещу глобализация | Култура – Брой 43 (2835), 14 декември 2012

Празниците наближават. Време е за изненади. Този път Дядо Коледа е приел образа на Международната телекомуникационна асоциация, която за пръв път от 1988 година свика Световна конференция по международни комуникации в Дубай.
Там, в продължение на 11 дни (от 3 до 14 декември), при затворени врати заседаваха почти 2000 представители на 193 държави и големи интернет компании и ни подготвяха подарък – един интернет, който е много по-малко медиум, отколкото инструмент за надзор, репресия и изключване на индивидите.
Естествено, огромното множество участници предполага и трудно вземане на решения, дори когато намерението е едно и ясно – повече контрол над крайния потребител. Битките се водят на няколко фронта. Единият, според Световната профсъюзна конфедерация, се е оформил около групиралите се „в блок” Китай, Русия и някои страни от Близкия изток, които не крият своята заветна цел да „павират пътя към бъдещи ограничения и по отношение на интернет съдържанието, и по отношение на потребителите му”. Друга една конфронтация е инициирана от лагера на Европа с нейното предложение за промени в платежната структура на Web – да бъдат накарани американските доставчици на съдържание, като Google и Facebook, да плащат такси, за да могат услугите им да достигат до потребителите на стария континент.
Най-сериозната работа обаче се е извършила дотук в сакралната област на стандартите: тия дни бе приет предложеният от Международната телекомуникационна асоциация нов стандарт, наречен „Изисквания за “дълбок преглед на пакети” (DPI) в следващото поколение мрежи“. Базираната във Вашингтон правозащитна организация Център за демокрация и технологии вече писа по този повод на сайта си:
Властите по телекомуникационните стандарти на Обединените нации тихомълком одобриха стандартизацията на технологии, които биха дали на правителствата и компаниите възможността да прецеждат целия потребителски интернет трафик – включително електронна поща, банкови транзакции и телефония – без адекватни мерки за сигурност. Тази промяна внушава, че някои правителства се надяват на свят, в който дори шифрованата информация не може да бъде укрита от любопитни очи.
Новият стандарт ще бъде международен. Не е много ясно какви точно технологии ще бъдат ползвани. Може би ще има изискване документите, които обменяме, да съдържатDPI системи за улесняване на инспекцията на съдържанието им в криптирания трафик. Как и при какви обстоятелства доставчикът ни ще разполага с дешифриращи алгоритми, не е още ясно, но две неща са извън всяко съмнение: а) опазването на личното пространство и неприкосновеността на личния ни живот изобщо не са приоритет на Международната телекомуникационна асоциация (ITU); б) няма ситуация, в която подобен достъп, осъществяван без знанието и съгласието на потребителите, да е етичен, законен, нормален.
Кои саITU? Това са преди всичко телеком оператори, ползващи се с благословията на правителствата си. Това е смущаващо. Още по-смущаващо в тази връзка е и обстоятелството, че Световната конференция и по-специално разискванията на предложения от ITU стандарт се провеждат при пълна липса на прозрачност.
Глобалността на интернет за пореден път е в сблъсък с локалното, но не толкова въплътено в нрави, вярвания и културни традиции, колкото в механизмите на локално упражняваната власт. За пореден път изпъква противоречивостта на този инструмент за транснационална активност, за която националните държави не само не могат да предложат адекватни условия, но не могат и да допуснат. Възможно ли е да се избегне „балканизацията” на интернет, в който всяка страна ще налага своите правила, нарушавайки комерсиалния и информационен поток, а с това и улеснявайки цензурата над съдържанието? Или интернет ще си остане глобален, макар и доминиран от САЩ инструмент, въплъщение на “американския универсализъм”, при което не само светът става американски, но и истината става американска. Това, което е добре за американската икономика обаче, не винаги е добре за всяка друга. Разрешими ли са противоречията? Да, доколкото до взимането на решения бъдат допуснати тези, в чието име уж винаги се извършват промените, но и върху които рефлектира всичко – обикновените потребители.

Халал | Култура – Брой 42 (2834), 07 декември 2012

На 24 ноември германският седмичник „Spiegel”публикува статия със заглавие „Аятоласите на електронния мониторинг заложиха всичко на една карта”. Става дума не за карта за игра, а за „смарт” карта, за национална „смарт” карта, трудна за подправяне, съхраняваща в криптиран вид всички лични данни, биометрика и дори пръстов отпечатък на притежателя си, редови иранец, така, както те са съхранени в единната държавна централна база данни. Такъв вече ще е иранският документ за самоличност. Такъв е и в други страни по света, но иранският, освен за пред граничните служби, за здравни услуги, достъп до горива (и други субсидирани продукти), ще служи и за пропуск в дигиталния свят. Иначе казано: анонимното пребиваване в мрежата за иранците ще е вече наистина невъзможно, а с това и всяко недоволство от управлението на тази твърде сурова към собствените си граждани страна. Тук е редно да поясня за кой точно дигитален свят става дума. За световната мрежа ли, или за хипотетичната, затворена, национална „халал интранет“, за която усилено се носи слух още от 2011, когато бе разкрит пилотен проект за „смарт карти“ в провинция Ком? От началото на тази година слуховете са се потвърждавали нееднократно не само от различни публикации в авторитетни медии, но и от видимите ходове на иранската техно-политика. Един от сериозните източници, подхранили страховете, е уважаваният International Business Times (IBT). В него на 9 април т.г. се появи публикация, озаглавена “Иран ще изключи интернет завинаги; ‘Чиста’ национална интранет в тръбопровода”. Статията изхожда от едно изказване на Реза Тахипур, иранския министър на информацията и съобщенията, че в приоритетите на Иран е “халал” (чистата, законна, допустима от Аллах) национална мрежа и окончателното блокиране на услуги, като Google, Yahoo и Hotmail, с последващата им замяна с ирански еквиваленти. Статията препраща и към страница на ирански за регистрация към подобни услуги с формуляр, изискващ въвеждане на национален идентификационен номер, пълно име и адрес. Регистрацията става след удостоверяване на автентичността на въведените данни чрез сравняване с тези в държавните регистри.

През април Реза Тахипур отрече твърдението за „халал интранет”. Нещо повече: той го заклейми като поредната инсинуация на „западната пропаганда”. Трудно е обаче, да се игнорира или прикрие фактът, че от януари т.г. интернет-кафетата в Иран съхраняват 6 месеца името, адреса и телефонния номер на клиентите си, редом с IP адреса и посетените от тях сайтове. Тази пречка доскоро лесно се е заобикаляла с фалшиви лични данни, но с въвеждането на „смарт картите” вече няма да е така. Ако се водим по версиите на IRNA, това с картите и изобщо контролът в интернет е с цел изкореняване на „кражбите на идентичност”. Пресните новини от Иран обаче, особено тези, свързани с човешките права, не са никак светли: в първите дни на ноември в медиите се появи публикация за смърт при неизяснени обстоятелства на задържан от властите опозиционен блогер. Дни по-късно стана ясно, че е умрял при изтезания.
Случващото се в Иран е ужасно, но не и необяснимо в условията на информационната война, която се води в Близкия Изток, при това отдавна и то при пълната технологична доминация на Израел в района. Някои коментатори дори дръзко предполагат, че насилието в Газа през февруари-март т.г. е едва ли не маркетинг на израелската „Iron Dome“ технология в навечерието на евентуалната война с Иран.
Тези тактики, естествено, не са били предмет на обществен дебат, така че, ако се погледне картината в малко по-друг мащаб, ще се види, че мерките за контрол над цивилното население на територията на Израел или в ивицата Газа (която бива наричана „най-големия затвор на открито”) в никой случай не са по-малко или по-меки от тези в Иран, нито са предмет на повече обсъждане. Технологиите за наблюдение са изцяло в ръцете на държавата и под предлог „войната срещу терора“ се е допуснало те така да се просмучат в цивилното ежедневие, че неусетно да превърнат нищо не подозиращи хора в заложници на невидими, но хронични вътрешни и външни заплахи. В този смисъл, не само Иран е в дълг към човешките права и свободи. Шокът от новите технологии е всеобщ и произтича от това, че служат еднакво добре и за разпространение на информация, и за политическа мобилизация, но и за проследяване и неутрализиране на активистите.

 

Българската стратегия | Култура – Брой 40 (2832), 23 ноември 2012

След като стана дума за IT политиката на Обама, редно е да обговоря „стратегическите” усилия и на нашите политици, макар за реалния ефект от тях да научаваме не от скъпите рекламни кампании по медиите, а по-скоро от сайтовете за злоупотреби в интернет.
Един пресен пример: в сряда министър-председателят ни, министърът на правосъдието и посланикът на Великобритания у нас „откриха” нов информационен сайт към Агенцията по вписванията. Целта му е да подпомага търговията с имоти в България на чужди граждани. Бюджетът от 30 000 лева е осигурен чрез преструктуриране на централния бюджет за 2012 г.
„Малкият” проблем около този иначе добър замисъл е, че изпълнението му не струва толкова. 1. Ползван е безплатен софтуер с отворен код; 2. съдържанието е “copy/paste” от езиково непроходими юридически документи; 3. сайтът, промотиран като предлагащ електронни услуги, не предлага такива! С други думи, нито компетентността, нито времето, нито вложените творчески усилия струват 30 000 лв. Не е ясен и изпълнителят, но сайтът PIA е изпратил Заявление за достъп до обществена информация до министъра на правосъдието Диана Ковачева и обещава да ни информира своевременно.
Това не е единствената „иновация” у нас. В разгара на лятната ваканция доста нашумя случаят със 100 000 лв. на земеделското министерство, похарчени за създаване на Facebook и Twitter профили, популяризиращи в социалните мрежи Програмата за селските райони. Всъщност, точно социалните мрежи популяризираха разкритието на злоупотребата от сайта „Отворен Парламент”. А медиите само я подхванаха, някои дори без да споменават първоизточника.
Най-прочуто с „иновациите” си обаче е Министерството на околната среда и водите. Десетки милиони левове са предвидени по програмата „Околна среда” за пропаганда, договори с телевизии, за провеждането на всевъзможни „проучвания” на мнението на масите, за рекламни клипове и материали, „консултантска” дейност и… писане на „стратегии”. Като най-скандален (и „иновативен”) ще спомена проекта за „Информационна система за разрешителни и мониторинг при управление на водите.” Той стартира през 2009, срокът му за изпълнение бе 30 април 2011 г., а бюджетът – над милион евро, от които 85% са безвъзмездна норвежка помощ. Целта бе разработване на “системната среда за ефективен мониторинг и контрол на управлението и спазването на Закона за водите”. И макар тази пролет медиите най-сетне да съобщиха за успешното му приключване, резултатът все още не е осезаем за гражданите, тъй като сайтът не е публикуван. Празна база данни е обяснението засега. Дори да се окаже, че проектът наистина ще предлага е-услуги, нередностите, които проведеният преди време одит откри около спечелването на търга и преразпределението на парите по него, са пример за особено нагла корупция, несъвместима със самата идея за прозрачност на електронното управление. По-конкретно: сумата е получена от “ЕКП-Води”, които си наемат подизпълнител “Фадата” АД за 8% от стойността на поръчката. Останалите 92% са за “ЕКП-Води” като консултанти!
Това обаче са отделни поръчки. Къде са стратегиите? За целта нека припомня договора на МОСВ с фирмата „Обединение „Водна стратегия 2010” от 31 август 2010 за “Подготовка на Национална стратегия и план за действие за управление на водите и на необходимите промени в нормативната база”.  Отново договор за стотици хиляди левове, като интересното е това, че с тази стратегическа задача се е заела не дирекция „Води” на МОСВ, а някаква фирма.
В мрежата обаче е достъпен и друг, още „по-стратегически” и мащабен документ, белязан с клеймото на Световната Банка.
Той е с дата юли 2010-а и е озаглавен „България. Последваща оценка на въздействието на Закона за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност”. Заглавието говори достатъчно, така че ще се задоволя да отбележа само следния интересен детайл: в самия край на документа, в изреждането на благодарности към участвалите в разработката, са имената на приближени на госпожа Нона Караджова, които наскоро един друг важен за гласността у нас сайт нарече „Клуб Дондуков 53”.
Кой в крайна сметка пише стратегиите в жизненоважните за България отрасли? И дали у нас не разбират е-реформата като огромни суми за PR на нещо, чието техническо изпълнение едва се случва.

 

Левият Обама | Култура – Брой 39 (2831), 16 ноември 2012

Изборите в САЩ отминаха, Барак Обама отново спечели и доколкото отношението му към иновациите и технологичните индустрии е всеизвестно, с основание можем, да погледнем на преизбирането му и като на IT новина.
Той вече даде израз на своите намерения през новия мандат в писмо до NY Tech Meeting*.
Какво по-конкретно включва бъдещата техно-политика на Обама?
Може би най-коментираното, при това далеч не винаги с одобрение, е намерението му да прокара реформа, улесняваща притока на висококвалифицирани имигранти в страната. Началото бе дадено още в предишния му мандат от двупартийна група сенатори, които депозираха през май т.г. в Конгреса т. нар. Startup 2.0 Act, основан на влезлия месеци преди това в сила JOBS Act. Целта на тези законодателни мерки е не само по-достъпни работни визи за дипломирали се в американските университети учени, технолози, инженери, математици, но и визи за предприемачите в тези области, които биха създали нови работни места в Америка. Съображенията за подобна, не особено нравеща се на американците политика, са, че повечето и по-успешни американски компании в сферата на технологиите са основани от имигранти или техни потомци и в тях работят над 10 милиона души, като при това става дума за иконични американски марки, като IBM, Google, Apple. Също така имигранти има и в най-добрите 50 компании, основани на рисков капитал, а според статистиката, близо 20 000 възпитаници на американските университети напускат всяка година страната, за да основават компании в Китай, Индия и Южна Корея.
В тази връзка, другият акцент в стратегията на Обама е да подкрепя STEM образованието (Science, Technology, Engineering, Math) с ясната цел федералното правителство да подготви идните поколения иноватори.
И накрая, но не и на последно място, е намерението на Обама за окончателно изграждане на отворено правителство. Какво значи това? В своята реч пред NYTech общността Обама припомня, че още в своя първи ден като президент той е създал длъжността Главен технологичен директор на САЩ с цел да преследва инициативата за отворени данни до пълното й осъществяване, a именно – да направи достъпно за частните предприемачи небивало количество държавни данни за енергетика, образование, обществена безопасност и т.н. Целта е да се захранят с тези данни нови продукти, компании и цели индустрии, като при това смяната на собствеността над данните да не се отрази на поверителността им като лична информация. (Някои коментатори сравняват тази инициатива на Обама с директивата на Рейгън през 80-те, която направи спътниковите данни за местоположението и скоростта на наземни обекти достъпни за цивилна употреба и с това даде тласък на развитието на иновацията и появата на пазара на глобални позициониращи системи за масова употреба.)
Обама също така говори за „Президентски стипендианти в иновациите” – талантливи иноватори от частния сектор, които ще си партнират с правителството с цел подобряване на икономиката и благосъстоянието на американците. Това облагодетелстване на частния бизнес от Американската държава може да звучи неприемливо на пръв поглед, но то ще обслужва не олигархични интереси, а малки начинания, като приоритет ще имат тези, които създават нови работни места и то в области, различни от 2-те традиционни за Америка – Силициевата долина и Ню Йорк. Тези, които не харесват Обама и неговата политика на регулация и промени на инфраструктурно ниво, го упрекват в социализъм. Но нека за сравнение се вгледаме в някои европейски политици, ангажирани в реформи, свързани с развитието на технологиите. На организираното наскоро от Центъра за изследване на европейски политики (CEPS) събиране, комисарят по вътрешните пазари Мишел Барние държа реч, озаглавена Да направим Европейското авторско право адекватно на целите на internet епохата. Палиативната реторика на тази реч  ни дава ясно да разберем трудностите на стария континент да преодолее копирайтните си предразсъдъци пред мащаба на неизбежните промени и силно напомня в неефективността си перестроечната реторика, позната в соцлагера още от края на 80-те.
*NY Tech Meetup– е независима организация с идеална цел, състояща се от 28 000 члена и занимаваща се с подпомагане на технологичната общност в Ню Йорк.

 

Дигитални урагани | Култура – Брой 38 (2830), 09 ноември 2012

На 23 октомври един потребител на Facebook написа в статуса си “Току що купих 1 милион вписвания на лични данни във Facebook…”  И този meme тутакси обиколи света.
Появи се на първа страница в Hacker News, в Mashable, Search Еngine Watch, Daily Mail, появи се във френските, руските, немските, чешките, финландските, белгийски, румънски и македонски медии. А ето, че наскоро се появи и в „Насреща” при Люба Кулезич.
Всъщност, този FB потребител е българинът Богомил Шопов – хактивист, борец за мрежови свободи и един от радетелите за основаване на пиратска партия у нас. Купил е личните данни (имейли, имена, URL на профили) на тези милион други FB потребители (сред които и негови познати) за 5 долара от сайта за почасова работа, Gigbucksq от някой си, именуван ‘Mertem’. В сайта се предлагат и други подобни услуги на цени между $5 – $50. Какво значи „да закупиш лични данни”? Значи буквално да си напазаруваш фенове и по-точно – привилегията да спамиш нищо неподозиращи индивиди с информация за своя бизнес, кауза, личност… Става дума за прицелване на мерника, за вземане на мушка на мрежови идентичности по геолокационен, възрастов, полов, расов и всякакъв друг признак, като се предполага това да генерира трафик към сайта ви, а с това и повече печалба за вас. За целта на този тип мрежови бизнес и предприемачите му, напомнящи по странен начин Гоголевия герой Чичиков, вече е ставало дума тук.
Къде обаче е новината, ще попитате? Скандалите с личните данни на Facebook са толкова отдавна и за тях толкова е писано, че новина в случая е единствено фактът, че някой счита това за новина. Факт е също и това обаче, че дори Facebook служителите са пожелали Шопов да изтрие статуса си. Защо? И какво им е поверителното на данни, които могат да се нагребат в изобилие и напълно свободно във Facebook, без да е нужна компетентността на хакер, а единствено умение да се ползва най-обикновен бот? И защо ни се вижда такъв ужас това, че и друг знае имейла ни в мрежата? Толкова ли бързо забравихме времената, когато трите ни имена, заедно с телефонните ни номера и физическите ни адреси, се мъдреха в телефонните указатели? Ами публичните регистри? Нима получаването на спам по мрежата е по-сериозно нахлуване в личното ни пространство от това някой да ни телефонира или да ни открие на адреса ни в реалния, физическия свят? Проблемът в случая е не достъпността на данните, по които можем да бъдем идентифицирани, а че благодарение на технологиите тези данни бързо и лесно могат да бъдат обработвани машинно. И още нещо – тези данни не толкова служат за физическото ни идентифициране. Те могат да послужат и за предвиждане на нашето поведение. Вероятно и за симулирането му. Потребителско поведение? Поведение на граждани? Човешко поведение? Поне това е претенцията на разработчиците на всевъзможни аналитични платформи и приложения за социалните мрежи и, да, анализ на потребителското поведение. Тези разработчици и тяхното не особено прозрачно партньорство със собствениците на социални мрежи, според мен, би следвало да са предмет на интереса на мрежовите активисти, а не на такива като потребителя Mertem от Gigbucks. И е редно да се запитаме колко далеч могат да стигнат подобни разработки в прикачването на етикети към нашите виртуални същности? Дали усиленото търсене на корелации между поведението ни и данните за потребителските ни вкусове, пола, цвета на кожата, вероизповеданието и нацията не би довело до етикетирането ни като опасни за обществото по подразбиране, например?
Обвиненията и скандалите около начина, по който социалните мрежи, в частност Facebook, третират личните ни данни едва ли ще секнат лесно и бързо. Междувременно, тези същите наводнени от спам социални мрежи вършат нелоша работа на американските граждани, попаднали в обхвата на свирепия ураган Сaнди. Facebook се е превърнал в национален бюлетин по бедствието. А виралните анализатори, гълтащи огромни средства на инвестиращите в тях компании, ползват напредъка на технологиите, за да регистрират, че най-ползваните думи напоследък в мрежите били „power”, “made it” и “safe” („мощност”, „успяхме” в „безопасност”). Най-често срещаното изречение пък е “We are Ok” („Добре сме!”), представете си!

В облаците | Култура – Брой 37 (2829), 02 ноември 2012

Новината, че най-популярният торент, PirateBay, премина към облачен компютинг и се превръща в PirateCloud,разтърси и нашите ширини, макар реакциите на публиката да бяха в типичния андрешковски стил: „в облаците” свободното теглене на филми ще е непроследимо и ненаказуемо и всички ние ще можем да плуваме спокойно в океана от информационна Сома без страх, че качулатите служители на някое силово ведомство ще ни почукат на вратата.
Но да, всички ние, андрешковци или не, сме щастливи, че нещата за гледане, слушане, четене, изучаване все повече напускат детерминирания от разпространителските картели пазари заплахата за разнообразието вече не е така надвиснала над капризните ни глави.
Що за технология е „пиратският облак”? Ако нещо толкова сложно може да бъде описано с една дума, то в случая тя е „виртуализация”. Първо разкарахме тракерите. После се отървахме от торентите. Сега? Сега се освободихме и от сървърите.” – така описват самите пирати радикалното си скъсване с „реалните неща.
С бавно постоянство ние се освобождаваме от своята земна форма и възхождаме към новия стадий, облака. Облакът или Брахман, както го наричат индусите, заобгражда всичко. Той е навсякъде; нематериален, но реален. (…) Всички опити да се атакуват The Pirate Bay от сега нататък са атака срещу всичко и нищо.
PirateBay вече е почти само данни. Тези данни текат из хиляди делокализирани „облаци” (или ако щете, „рояци”) в дълбоко кодиран вид и са готови да бъдат използвани, когато е необходимо. Земните връзки обаче, които трансформират тези данни, „са толкова дълбоко криптирани, че рестартират в задънена улица, ако не се използвани в продължение на 8 часа.”
Масовият потребител на пиратски услуги едва ли се интересува от тази сложна технология. Технологичният напредъкът за него има една цел – да прави живота му лесен и да го забавлява, по възможност безплатно. Как гледат на пиратския облак самите творци, иноваторите, предприемачите? Знаем, те често, вместо да бъдат защитени от патентната система и авторското право, докато трошат време, пари и усилия за някое ново и рисковано начинание, биват спъвани от всевъзможни проприетарни механизми, обвинявани и съдени за нарушаване на патенти и в крайна сметка – принудени да напуснат пазара. Това се случва с хиляди обещаващи малки компании, чиито собственици не желаят да продадат бизнеса си на големите. Милиони долари, предвидени за развиване на някоя технология, биват пренасочвани за разходи в съда. Може би тъкмо „облакът” тепърва ще предложи алтернатива на подобен бизнес.
На пиратския облак се радват и webпредприемачите. Сещате ли се за американския PROTECT IP („Preventing Real Online Threats to Economic Creativity and Theft of Intellectual Property Act) от 2011, който беше насочен главно срещу доставчиците извън САЩ, позволили си да съхраняват и предлагат защитено съдържание? Неговата безмилостна безотказност се състоеше в неговата простота: ако сайтът съдържаше препратка към защитено съдържание, американският съд можеше, по искане на собственика, да го обрече на невидимост с една единствена намеса на инфраструктурно ниво – системата от имена на домейни (която е американски монопол), изхвърляйки го по този начин от индексите на търсачките. Сега обаче, благодарение на т.нар. магнитни линкове, мерки от рода на PROTECT IP стават безпредметни, а монополът над web инфраструктурата – разрушен.
На магнитните линкове съвсем логично се радват и привържениците на свободното слово – PROTECT IP е идеално приложим и в случаи на разправа със сайтове с неугодно на властимащите съдържание.
На случващото се можем да се радваме дори от най-абстрактна и философска гледна точка. Дори да е далеч от технологиите, интелектът не може да не реагира с въодушевление на красивата представа за блещукащите временни съзвездия, в които осцилират мигновените центрове на детериториализираната и безорганна власт.
„Пиратският облак” е реализацията на нещо, което доскоро е било само метафора от арсенала на неколцина мислители, затова ще завърша с един поетичен статус на хуманитар от кръга на FB познатите ми: „Не ви ли се причува в понятия, като „дигитален облак“, „виртуален сървър“ и „облачно съхранение“, тържествуващият смях на Фуко и Дельоз?”

Силата на Спектакъла | Култура – Брой 35 (2827), 19 октомври 2012

В самия край на изминалата седмица, на 13-ти октомври, няколко туита от профили, приписвани на членове на Anonymous, съобщиха изненадващата новина, че хактивистката група и Wikileaks се разделят завинаги.
“Краят на една ера.” – четем на Тwitter. „Ние престанахме да следваме @Wikileaks и оттегляме своята помощ. Това беше чудесна идея, съсипана от Егота. Сбогом.”
Непримиримите различия са се проявили „след повече от две годишна любовна история”, според драматичната интерпретация на сайта Mashable , но претенциите на Anonymous към Wikileaks са отскоро заради банер за дарения, който се появил на сайта и който бил в противоречие с претенциите на анонимните за прозрачност и служба в полза на обществото.
Anonymous подозират, че Асанж, който еднолично си е присвоил твърде много пълномощия около каузата на Wikileaks, е решил да осребри най-сетне огромната си популярност, превръщайки плода от усилията на много и безлики помощници в нещо като моноспектакъл, “в едноличното шоу на Джулиан Асанж”.
Справедливо ли е негодуванието на Anonymous? Претенциите обикновено са пропорционални на заслугите. Доста се шумя, когато Visa и Mastercard блокираха сметките на Wikileaks през 2010, а анонимните хакери организираха наказателна DoS атака на тези финансови институции. Далеч по-същественият им хактивистки принос обаче се случи тази пролет, когато над 5 милиона поверителни документа, събирани в интервала юни 2004 – декември 2011, на глобалната, но базирана в Тексас компания за сигурност Stratfor, видяха бял свят на сайта на Wikileaks – същите тези „глобални разузнавателни досиета” (“Global Intelligence Files”), над които се появи злополучният банер за дарения.
Досиетата разкриха доста от „разработките” на Stratfor, който се оказа, че е нещо като разузнавателна мрежа на частните корпорациите от рода на Dow Chemical Co., Lockheed Martin, Northrop Grumman, Raytheon. Редом с тях, клиенти на Stratfor се оказаха и доста държавни американски агенции. Имейлите недвусмислено показаха, че Stratfor плаща на глобални „правителствени и дипломатически източници“ за информация, която им позволява да следят и контролират световните събития, и че Stratfor също така е в тесни връзки с правителството на САЩ, като взима на работа бивши служители на държавните агенции.
Очевидно, заслугите на Anonymous не са малко. Но едни и същи Anonymous ли стояха зад DoS атаката и зад удара с архивите на Stratfor? А зад съобщението в Тwitter? Ако изявлението в Twitter за разрива с Wikileaks е на същите тези Anonymous, предоставили глобалните разузнавателни архиви на Wikileaks, то кои бяха Anonymous, обещали да съсипят Facebook преди време и не изпълнили обещанието си? А случаят с данъчните декларации на основния опонент на Обама, Ромни? В случай, че не сте чули: на 28 септември 2012 група, представяща се като Anonymous, захраниха скандалните американски хроники със заплаха към сенатора, че ще публикуват всички налични файлове, „освен ако някой не им преведе $ 1 милион… биткойнс.[1]
Да, несъмнено Джулиан Асанж е икона и несъмнено притежава власт – властта на Спектакъла. Но Anonymous също не са безразлични към зрелищните изпълнения и, в интерес на истината, май се забавляват с това доста повече от Асанж – на Youtube можем да видим невероятно количество клипове с маската на Гай Фокс. Гай Фокс вече е навсякъде. И където трябва, и където не трябва. С Anonymous могат да се отъждествят вече твърде много и твърде случайни хора., Но доколко такава аморфност може да има влияние над репутацията на някой, приел да е неанонимен като гаранция за автентичността на някаква кауза?
Спектакълът не е зло по подразбиране. Той има своите функции в общественото пространство – да фокусира вниманието на масите. И освен това, не бива да се забравя, че Спектакълът доста често превръща в мишена не зрителя, а изпълнителя си.


[1]Bitcoin e дигитална валута, създадена от хакер под псевдонима Сатоши Накамото. Тази валута съвсем реално може да бъде обменяна и да функционира през конкретни сайтове редом с общоприетите