Организирай и монетаризирай | Култура – Брой 33 (2825), 05 октомври 2012

На 27 септември се навършиха 14 години, откакто Лари Пейдж и Сергей Брин дадоха старт в митичния гараж в Менло Парк на това, което днес светът познава като компанията Google. Със своите 55 000 служители, пръснати по цялото земно кълбо, и почти $ 40 милиарда приходи, тя е най-голямата компания в света, готова да погълне всичко по пътя си (DoubleClick, YouTube, Motorola), но и да даде: Gmail, Google Search, Google Books, Google Docs, Google Maps, браузъра Chrome, операционната система за мобилни устройства Android, куп още инструменти, повечето безплатни.
Google не държи в тайна мисията си да организира световната информация и да трупа пари от реклама. Тайната се състои в умението да съчетава тези две, привидно несъвместими, неща и да го прави навсякъде, където има интернет. Google е вездесъща! Някои я сравняват с октопод и недоумяват как успява да е толкова чудовищна, без да има репутацията на зла. Не че на компанията й липсва арогантност, а оттам и противници… Погазването на авторските права, превръщането на лични данни в своя частна собственост и изобщо – „щедростта с чужда пита” е като че ли специалитетът й. Може би си спомняте какви скандали предизвикаха колите на Google Street View, сновящи из улиците на европейските градове и сканиращи отворените Wi-Fi мрежи уж за хардуерни и географски данни, а с това и присвоявайки си и терабайти лична информация. А негодуванието на магната Рупърт Мърдок срещу агрегатора за новини Google News помните ли?
Мърдок се усети навреме, че Google осигурява трафик, но не и приходи от него за създателите… извинете, притежателите на съдържание, но някой да прояви съчувствие към Мърдок?
Google беше погнат и от обединените американски издатели заради съдържанието на Google Books. Европейските също не останаха назад в недоволството си. Готови ли сте вие обаче, независимо дали сте потребители, производители или собственици на съдържание, ей сега, на мига, да се откажете от всички подаръци на Google само заради съмнителната привилегия да „опазите” някакво съдържание? Спомняте ли си изобщо живота си в мрежата отпреди Google? Какво ползвахте преди това? Yahoo!, AltaVista? А помните ли първото си търсене с Google и чувството, че сте в състояние да откриете неща, за чието съществувание дори не подозирате? Google е културен феномен и ни променя, макар и не точно заради Google Doodles[1], заради възможността да си разглеждаме на воля снимки на Джъстин Бийбър или да научим последните новини за Ким Кардашиан, която и да е тя. Google променя мисленето ни дълбинно чрез своя алгоритъм на търсене, който се скачва с нашия алгоритъм на мислене. Да си припомним последователността от операции, които Google алгоритъмът включва: обхождане на гигантската библиотека web; индексиране на всеки документ в нея; разбор на съдържанието, сортиране. Това наистина създава ред в световната информация, макар и не точно в съответствие с нашите културни рефлекси. Както Умберто Еко отбеляза преди време в едно свое нашумяло интервю, индексите в Google не водят до разграничаване на нещата, оттам до познание, а до случайни връзки, конвергенция и пълен хаос. Вярно, че тези Google-генерирани индекси всеки път са различни, а светът, който те постулират, не е класическият свят на йерархии, таксономии, дискриминация и неравенства, а ризома. Хоризонталните мрежи не изглеждат така монументални като вертикалните построения, но това не е признак на злокачественост. Може би просто е дошло времето интелектът ни да развие потенциала си. Толкова повече, че самата ни нервна система разчита не на йерархии и линейност, а на хаотичните, но пък неизчерпаеми синапсни връзки. Те, без преувеличение, са огледален образ на облаковия компютинг, към който се е устремила и Google.
Опасностите, които ни дебнат в това облачно бъдеще, се състоят не толкова в организацията на информацията обаче, а в монетаризацията. И по-точно, в деформирането на иначе спонтанни процеси, до което води стремежът към пари. Новото смешение на езици, култури и ценности може и да ни позволи поглед от върха на въображаемата Вавилонска кула, но може и да ни захвърли в свят, по-разпокъсан, парцелиран и собственически от всякога.


[1]Google Doodle – шарените драскулки на дизайнера Денис Хуонг, с които логото на търсачката ни посреща на по-специалните дати – рождени дни на забележителни личности, юбилеи, празници…

България не е остров! | Култура – Брой 32 (2824), 28 септември 2012

Изкривена, сюрреалистична, оставяща чувството за надвиснала заплаха и дори терор – такава бе атмосферата в претъпканата зала на галерия „Юзина” миналия четвъртък.Акотрябва да използвам една единствена дума, за да я опиша, бих казала – „кафкианска”. На дългоочакваната среща с европейския комисар по телекомуникациите и цифровите медии Нийли Крус буквално се сблъскаха две реалности – тази на журналистите, поискали срещата да се случи, и на представителите на откровено политически и корпоративно зависимите медии у нас и издателските съюзи.
Не само журналистите, всички, които държат на свободата на словото, бяха в очакване на тази среща от юни т.г., когато на публичното изслушване, организирано в Европейския парламент от Алианса на либерално-демократическите партии, комисар Крус заяви, че проблемите със свободата на медиите в България заемат ключово място в дневния й ред и са неин личен приоритет. Особено нетърпеливо я очаквахме и заради някои пресни разкрития това лято: сайтът за гражданска журналистика Отворен парламент се натъкна на данни за интересния начин, по който се сключват договори с медиите по европрограми, и още по-интересните начини за преразпределянето на евросредствата за тях.
С други думи, причините Нели Крус да посети страната ни изобщо не са локални, неинтересуващи останалия свят и свързани с типично българския ни рефлекс да търсим кой да ни „оправя”. Този път стана пределно ясно, че залог в местното боричкане за власт са не само европейските ценности, но и парите на европейските данъкоплатци.
Но какво по-конкретно от случилия се в галерия „Юзина” фарс е повод за днешната колонка?
Първо, това бе забележителното с неадекватността си изказване нанай-могъщия фактор на медийния пазар у нас и собственичка на ИПК „Родина” – Ирена Кръстева, за вредните ефекти на интернет върху човешкото здраве и интелект и най-вече върху бъдещето на хартиените медии. Все пак, Нийли Крус е комисар по информационните технологии и каузата й е да защитава иновациите. Да покажеш невежеството си пред нея не е чак толкова трудно, но да го демонстрираш в съчетание с нахалство, си е „подвиг”. С това Ирена Кръстева и, косвено, нейният син, проявяващ напоследък необясним интерес към тъй вредните нови медии, „храбро” показаха на Нийли Крус, че не се нуждаят от визитата й и от намесата на европейски институции в делата на харчещите европейски пари български медии.
Друго изказване, което имаше важно, макар и непряко отношение към новите медии, бе това на Валери Запрянов, който вложи доста страст и реторика във възмущението си, че докато едни се оплакват от липсващата свобода на словото, истинският проблем на журналистиката ни е възцарилата се слободия. Сигурно поради липса на време, имената на медиите и журналистите, обвинени в слободия, бяха спестени, но не вярвам Запрянов да е имал предвид нароилите се жълти медии и тумбите некачествени драскачи в тях. Не вярвам да е имал предвид и безпринципното израждане на журналистиката ни в PR, особено около избори. Едва ли е имал предвид дори такива фрапантни случаи на слободия, като този на напетата водеща на сутрешния блок на Нова телевизия Калина Крумова, която, освен журналист, е и народен представител и дори споделя това в интервютата си със задоволството на човек, направил благополучна кариера.
Боя се, че Валери Запрянов е имал предвид особено активната напоследък гражданска журналистика в мрежата, правена от хора с инженерно, икономическо, еко, юридическо образование, с лични средства или издържаща се от скромни субсидии. Най-вече се боя от факта, че тъй мразещите интернет големи медийни играчи у нас започват да поглеждат с интерес към мрежата. Предполагам, ефектът от това ще е подобен на този в Русия: на 18 септември държавният оператор „Ростелеком“, в очакване на влизане в сила на новите, свързани с интернет закони, изпробва върху жителите на Омска област ограничение на достъпа до YouTube.
Да купуваш медии онлайн, за да контролираш съдържанието в тях, е като да правиш дупка в морето – успехът трае кратко. Но засега. Засега мрежата все още е по-свободното място.
Колкото до срещата с комисар Крус, тя бе полезна дори само с това, че отново превърна България в тема на световния печат. България не е остров.

Интегриране на спектакъла | Култура – Брой 31 (2823), 21 септември 2012

На 10 септември в Брюксел се състоя поредната среща на високо равнище на лисабонския съвет по въпросите на интелектуалната собственост и иновациите. На тази среща комисар Нели Крус произнесе реч, озаглавена „Авторско право и иновация в креативните индустрии”, в която акцентът бе върху морално остарялата правна рамка в този сектор, разчитаща все още на отдавна неактуални, от гледна точка на развитието на технологиите, параметри. Предишната реч на комисар Крус на тема бъдещето на креативните индустрии бе през ноември 2011 г. на форума в Авиньон  и, ако се сещате, прозвуча доста радикално, защото бе един вид признание свише, че мерките по опазване на интелектуалната собственост не само не се справят с пиратството, но и го оправдават в очите на обществото. Защото тези мерки са за изнудване на потребителите с неадекватни ограничения, без при това да гарантират нещо на артистите. Речта бе озаглавена именно така: „Кой храни артистите?”.
Този път комисар Крус конкретизира належащата нужда от правни реформи в светлината на технологичния напредък и настъпилите с него промени. Актуалните условия в мрежата, сравнени с тези през 1998, когато са били направени последните промени в копирайтното законодателство, съществено са се изменили и една от тези промени е навлизането на web 0.2 в интернет с нейната интерактивност и масовост.
Създаването и разпространението на съдържание е било в ръцете на малцина, а сега е в ръцете на всеки, припомня Нели Крус една от сериозните особености на тази нова медия – размиването на границите между аудитория и артист, между медия и послание. Ние трябва да помогнем на артистите да живеят от своето изкуство. Ние, артистите, пък от известно време се питаме: кой е артист? Нали ако всички вече създават съдържание, няма да е възможно да им се помогне да живеят от „своето изкуство”. А ако не, то кой и по какви критерии тепърва ще отличава артистите от неартистите? По количеството незабавно продадени копия?
Да стимулираме креативността и иновациите. А науката? Иновациите не са наука, така както реализираният на пазара продукт не винаги е артистичен. Как тогава се стимулира финансово дейност, която не гарантира приходи в някакъв определен срок?
Да подобрим консуматорския избор. Как става това? Чрез PR-машината, облъчваща „таргета”? Или чрез отглеждането на образована публика, което трае дълго и не винаги е рентабилно?
Да промотираме нашето културно наследство. И да помагаме на сектора да израсте икономически. Както и друг път е ставало дума, впрягането на креативния сектор в каруцата на икономиката никому не е донесло нищо добро. Нито на артистите, нито на обществото.
Но споделеното дотук са фрустрациите на артист. За да не звуча черногледо, ще призная, че артистите все пак гледат с надежда към мрежата. Не защото там няма да им са нужни посредници, а заради относителната свобода и отвореност на медиума. Засега.
В ситуацията обаче са набъркани не само артистите, а и хората от бизнеса с интелектуални продукти. На тях също не им е лесно. При съществуващата правна рамка, в момента на паневропейските компании им се налага да се съобразяват с 27 различни набора от правила (колкото европейски държави, толкова и юрисдикции). И при това да се конкурират с американските компании, които разчитат на максимално отворени платформи. Посочен е и пример: „Ако на BBC са нужни години канцеларска работа, за да излъчва телевизионна програма из EU, как това ще им помогне да си възстановят инвестираното?”
Проблемът с бъдещата правна рамка е комплексен, защото промените са се случили на много нива: на ниво технологии, на ниво бизнес-модели, на ниво консуматорство и, макар да не е споменато изрично в речта, на ниво креативен процес. Явно така вече стоят нещата, че творчеството, споделянето и наслаждението не могат да се случват по начина, по който са се случвали доскоро – спонтанно, а изцяло в рамката, с чиито ограничения трябва да свикнем. За да изработим тази рамка, този наш нов и далеч по-съвършен затвор, единната и адекватна система от правила, която да обхване всички изключения, трябва да се мобилизираме всички, творци, политици, бизнесмени. И да интегрираме усилията си.

Плевнико на кмето | Култура – Брой 30 (2822), 13 септември 2012

Какво е образованието: право, задължение, услуга? Процес на предаване на опит, на формиране на мислене, възприятия, емоции и действия на едно поколение от друго? A може би е оръжие, „чийто ефект зависи от този, който го държи в ръцете си, от това кого искат да удари…” (Йосиф Сталин). Разбира се, образованието е всичко това едновременно, а развитието на новите информационни и комуникационни технологии го засягат във всичките му аспекти.
При нас това е факт: много от училищата ни вече са снабдени с компютри, обучени учители и относително вездесъщ Интернет достъп. При наличието на такава база, къде е съдържанието, което да я изпълни със смисъл? Ето къде: “Национален образователен портал”  и научно-образователният уеб портал www.znam.bg.
От информацията, дадена за първия от двата сайта, четем, че това е „първа решителнакрачка за развитие на електронното образование в българските училища”, в чийто приоритет сега са новите електронни помагала и електронното съдържание с неоспоримите му предимства пред традиционния начин на обучение с хартиени учебници. Предимствата накратко са:
1. Електронното съдържание е винаги в наличност, то позволява на учениците да използват ума си не за запаметяването му, а за творческото му осмисляне.
2. Учителят от „даскал” се превръща в конструктор на познанието, който просто дава насоки.
3. Слага се край на ограничения във времето и потискащата класна дисциплина.
4. Няма ги и ограниченията на класната стая – познавателният процес постепенно се прехвърля в домовете.
5. Отпада монополът на хартията.
6. Учебният процес е комуникация, интерактивност, забавление.
От достъпната информация на сайта четем, че проектирането и разработването на портала са реализирани от Консорциум ЛЕКСиС след спечелена обществена поръчка на МОН, а консорциумът пък е обединение на две от водещите български (частни) компании – Сиела Софт Енд Паблишинг АД и ЛЕКС.БГ АД. Тук бих вметнала в името на реализма: първата от двете с не особено ясен собственик, а втората – свързана с интелектуалното и духовното единствено откъм авторско-правната му страна.
Не е никаква новост обслужващата роля, която образованието е приело в името на политическата и частнособственическа конюнктура. Не е редно да се очаква и промяна в това положение на нещата с въвеждането на нови технологии. Тъкмо напротив – разумно е да се държат под око ефектите му, защото, поверявайки интелекта, психиката и организма на децата си на тази система, ние повече от всякога рискуваме превръщането им в механизъм.
Но да отделя внимание и на втория проект – научно-образователния уеб портал ЗНАМ.БГ. Той е осъществен в рамките на правителствената програма за въвеждане на технологиите в училищата. Неговият „скромен” замисъл е да бъде „българската онлайн съкровищница на познанието”, „неизчерпаем източник на знание в услуга на учащите, независимо от това на кой етап от своето обучение се намират”. ЗНАМ.БГ има и комерсиална версия, която предоставя платен достъп до своето съдържание срещу абонамент или електронно разплащане. За учители и ученици – на преференциална цена. Отново МОН е в споразумение с частен консорциум, който този път е на „Сирма АИ ЕАД и КК Труд ООД”.
Всъщност, повод за тази колонка е и едно разшумяване в мрежата в разгара на ваканцията около портала. Справедливо ли е негодуванието на екипа на сайта „Словото“ от принудата произведенията на Елин Пелин да бъдат „временно свалени от сървъра, след като авторските права бяха откупени от издателство „Труд“ изключително за сайта им с платен достъп „ЗНАМ.БГ“?
Това е история с давност 2 години и нищо не оневинява екипа на „Словото”, че са се оказали неподготвени, толкова повече, че преди тях подобен сблъсък е имал и екипът на сайта “Читанка”.
Но гладът за електронен „контент” тепърва ще се изостря и ефектите от приватизирането на това, което наивно сме считали досега за литературното богатство на нацията ни, тепърва ще се усещат. Надеждата на всички ни е в справедливото разрешение. В противен случай неизбежно ще се намира „кой да палне плевнико на кмето”.

Радио БиНаР | Култура – Брой 29 (2821), 27 юли 2012

За „стрийма” говорим, а той вече – „мейнстрийм”. На 20 юли пред малкия параклис в двора на БНР, в присъствието на политици, медии, хора на изкуството и при наличието на щедри количества шампанизирано вино, интернет радио Бин@р, най-новата платформа на една от най-старите медии у нас, БНР, отпразнува своето раждане.
„Хибридът или пресечна точка на две медии е моментът на истина и откровение, в който се ражда нова форма” – този вдъхновен цитат на Маршал Маклуан можем да видим в рубриката „За нас” на свежия нов сайт. Радио Бинар е радио на новите поколения слушатели и творци, а това значи – и на новите възможности… И всички ние много му се радваме. А възможностите, поне за слушателите, ще са една „сбъдната мечта”: „преодоляване на ограниченията на времето, пространството и формата” – архивът ще позволява прослушване на предавания, чието излъчване на живо се е случило вече. Ще има възможност за създаване на собствено съдържание, обратна връзка, изграждане на кръг от приятели по интереси, което ще рече и повече забавления.
Интернет радиото е ново явление у нас, но не и по света. Първите web излъчвания на живо са се случили още през 90-те в Сиатъл, САЩ, и някои от нас помнят вълната от възторг, която достигна чак до нашите ширини. Тук е редно, обаче, да се вметне, че заедно с възторга, сериозните инвестиции и технологични подобрения, дойдоха на дневен ред и някои от проблемите на интернет радиата най-общо. И те бяха копирайтни.
Точно интернет радиата бяха причина през есента на 1998 в САЩ да бъде приет обремененият с лоша слава Закон за авторското право в цифровата епоха (Digital Millennium Copyright Act), който, под предлог уреждане на възнаграждението на творците, криминализира цял технологичен сектор – този за възпроизводство и разпространяване на музика. Недостойната битка на корпорациите с тийнейджърите, главните протагонисти в борбата за свободен достъп до забавления, не допринесе с нищо нито за благоденствието на артистите, нито за стойността на изкуството, но пък стимулира разработката на инструменти и услуги за заобикаляне на мерките, контролиращи достъпа до защитено съдържание, известни като „управление на цифровите права” (digital rights management).
В каква копирайтна обстановка се появи новото радио Бинар? Чувствам се длъжна да припомня съществуването на един сайт, който твърде много наподобява нашумелия преди време „Читанка” – сайта на гражданина Свилен Добрев. Добрев си позволява да споделя аудио файлове от фонда на БНР по своя собствена инициатива (http://bg.svilendobrev.com/detski/zvuk/zagolemi/) и логиката му е, че тези записи са продуцирани от БНР, създадени са с бюджетни пари, т.е., българският народ вече е платил за тях и не би следвало да са недостъпни за него. Ако се предположи, че дигитализацията, подреждането и поддържането на един дигитален архив струват пари, размишлява Добрев във форума на сайта си, то постъплението на тези средства би могло да се организира лесно: наличието на солидна аудитория на сайта означава, че има хора, които биха си купували съдържанието му. Гражданинът Свилен Добрев не печели нищо от разпространението на продукцията на БНР, не печелят нищо и авторите на тази продукция, има го, обаче, удовлетворението, че трудът им не е потънал в забвение. Очевидно БНР не е равнодушно към тези съкровища. Не е безразлично към тях и новото радио Бинар. Какво е, обаче, отношението му към, нека я наречем, гражданската инициатива на Добрев?
Има и друг важен въпрос, чийто отговор трябва да се знае: какви са отношенията на Бинар с БНР:
1) Във връзка с предоставянето на съдържание. (Все пак, става дума за нова и съвсем различна платформа, чиято база данни тепърва се пълни. Бинар на архива на БНР ли разчита?)
2) Във връзка с авторите. Как Бинар ще си урежда отношенията с тях?
Законът казва, че освен БНР, има и други носители на права и това са именно авторите. Вероятно така ще е и с Бинар. Авторите са защитени по закон – поне когато официални институции се възползват от труда им. Радио Бинар не може да си позволи да е пират. И така: как точно Бинар ще урежда отношенията си с авторите? През асоциациите Театъраутор и Музикаутор ли? В какъв „стил” ще бъдат уредени тези отношения (защото явно все още не са)? В стила на DMCA?

Наземните неволи на Свети Асанж | Култура – Брой 26 (2818), 06 юли 2012

В тази колонка няма да става дума за кой знае колко технологични неща. Тя е посветена на набедения за high-tech терорист основател на Wikileaks Джулиан Асанж, който на 3 юли навършва 41 години. Не това е повод да обърнем поглед към забележителната му личност, посветила се на това „да промени света”. Повод е навлизането на бившия хакер в нова и пълна с неизвестност фаза на живота му благодарение на това, че наскоро Британският съд препотвърди решението си да го екстрадира в Швеция. Там не го очаква присъда, а просто разпит по грубо скалъпеното през 2010 обвинение в изнасилване. Случи ли се екстрадирането, обаче, вероятността пътят на Асанж да продължи към САЩ не е никак малка, а там, както знаем, вече го очаква смъртна присъда по обвинение, основано на Закона за шпионаж, заради публикуването в Wikileaks на стотици хиляди държавни документи. Нещо повече: Асанж и симпатизантите му са уверени, че това с екстрадирането е нарочен ход, целящ именно неговото ликвидиране. Ето защо, намирайки се в сърцето на враждебен Лондон, Асанж отчаяно търси убежище. Засега го намира в посолството на република Еквадор и е в очакване правителството на тази латиноамериканска държава да му даде възможност да отпътува натам окончателно.
Еквадор не е технологичен рай. Известно е, че не е рай и за свободата на словото и правата на човека. На пръв поглед е учудващо Асандж да се стреми към убежище точно там. Медиите са коментирали вече ползването от страна на правителството на левия лидер Рафаел Кореа на закона с цел обвиняване в клевета на неудобни журналисти, както и това, че репутацията му не е попречила, насред медийната буря, която Wikileaks предизвика през ноември 2010, в интервюто си за шоуто на Асанж да пуска окуражителни шеги и поздрави към основателя на Wikileaks, звучащи така: „Добре дошъл в клуба на преследваните!” Кореа, обаче, е силно анти-Вашингтонски настроен и явно това е достатъчно обяснение за дружбата с Асанж. Като добавим на сметката на Асанж и „съмнителния” факт, че не друг, а Русия откупи правата на споменатото вече шоу и е една от малкото страни, в които то се излъчва… и че отгоре на всичкото, в разкритията на Wikileaks няма и дума за репресивните режими в Русия или Китай, нещата като че ли натежават в полза на злите медийни езици, които не спират да изтъкват едностранчивостта на журналистиката на Асанж, пристрастността, тенденциозността и анти-американскостта му.
Да не забравяме, обаче, и това, че степените на свобода за предизвикалия статуквото Асанж не са никак много и стават все по-малко. Той няма кой знае колко богат избор на съюзници и убежища. Особено, след като стана ясно, че и родната му Австралия игнорира задълженията си към него и се отказва да го защити като свой гражданин от очевидно политическите преследвания. Оправданието на австралийската премиер-министърка Джулия Гилард е, че страната й не може да защитава Асанж от правосъдието на други държави. Явно, глобализацията разми границите и препятствията, но единствено пред хищния, преследващ закон, не и пред гражданите – негови жертви.
Освен това, едностранчивостта на Асанж лесно може да бъде обяснена с нещо повече от леви идеологии и анти-американскост – основателят на Wikileaks води информационна война в условията на глобализация, а главното оръжие в тази война, знаем, е американско.
И така, как ще се развият нещата за Асанж в близко бъдеще? Временното спасение в обграденото от глутници журналисти еквадорско посолство в сърцето на враждебен Лондон е един доста отчаян ход. Еквадорската мисия твърди, че Асанж може да остане там, докато молбата му се разглежда, но, според юристи, специалисти по екстрадиция, Асанж трудно би могъл да получи статут на търсещ политическо убежище бежанец и най-вероятно накрая просто ще бъде помолен да напусне сградата.
Все пак, Асанж не е сам. В посолството, където в момента се намира, е пристигнало писмо от САЩ, подписано от влиятелни американски личности, между които режисьорите Майкъл Мур, Оливър Стоун, Дани Гловър, философи от ранга на Чомски, бивши военни, коментатори и журналисти. Тяхното желание е Рафаел Кореа, колкото се може по-скоро, да даде убежище на Асанж. Има и кампания в негова подкрепа Just Foreign Policy, която е събрала вече 4000 подписа.

Прощално за ACTA и не само | Култура – Брой 25 (2817), 29 юни 2012 Начална страница

За всеобщо облекчение, вампирската сага, озаглавена „Търговското споразумение за борба с фалшификатите” АСТА, най-сетне се устреми към своя благополучен финал. Миналата седмица в Европарламента се състоя гласуване на споразумението в комисията по международната търговия INTA, при което то загуби с 19 гласа „против” срещу 12 „за”, без нито един въздържал се. На 4 юли ще е финалният вот, който, надяваме се, окончателно ще изпрати АСТА в небитието. Но понеже вампиризмът на мрежата е неунищожим, в никакъв случай не бива да се отдаваме на прекомерен оптимизъм. Мислейки за бъдещето, добре е да си припомним не толкова далечното минало и по-специално датата 15 март 2006 г., на която Европейският парламент и Съветът на Европейския съюз приеха т.нар. директива 2006/24/ЕО за задържането на трафични данни, явяваща се, на свой ред, приемник на друга, по-стара директива 2002/58/EО от времето, когато неприкосновеността на личния живот и електронните комуникации са били ценност в интернет.

Както сигурно помним, директивата срещна сериозна съпротива в доста страни. Имаше настояване от страна на експертите за яснота относно целите, с които ще се събират и съхраняват тези данни, както и точно формулиране на срещания в директивата термин “сериозно престъпление”. Настоя се напълно логично и легитимно за публичен списък с органите, които ще имат достъп до тези данни, за минимизирането и неизползването им за цели извън конкретното разследване, за разграничаване на бизнес-данните от тези, касаещи директивата, както и за предвиждане на по-конкретни технически и организационни мерки за сигурност и улесняване на независимия контрол над достъпа до тях. И макар срокът за въвеждането на директивата да бе 15 септември 2007, законодателната паника, която тя предизвика, забави прилагането й в много страни.
В Румъния, например, през 2009 директивата бе обявена за противоконституционна и в противоречие с членовете, засягащи свободата на придвижване, семейния и личен живот, тайната на личната кореспонденция и свободата на словото. Румънският конституционен съд откри също и противоречие с Универсалната декларация за човешки права и конкретни членове от Международния пакт за граждански и политически права и Европейската конвенция за правата на човека.
В Германия пък през 2010 десетки хиляди граждани подадоха колективна жалба от 150 страници, с която поискаха отмяна на разпоредбата като противоконституционна.
През 2011 Чешкият конституционен съд също намери разпоредбата за противоречаща на конституцията по цели пет пункта:
  1. Неясен и нееднозначен език;
  2.  Неясна формулировка на понятието „сериозно престъпление”;
  3.  Липса на законови гаранции за незлоупотреба със задържаните данни от страна на оторизираните за достъп страни;
  4.  Липса на гаранция за поверителност на задържаните данни инедостъпността им от трети страни;
  5.  Неяснота по въпроса с унищожаването на данните след установения период на задържане.
В Австрия, 5 години преди приемането на изменението в закона за телекомуникациите тази пролет, имаше гражданска инициатива за сезиране на конституционния съд от всеки гражданин, индивидуално заинтересован да атакува промените в закона. (В Австрийската конституция изрично и за всеки е предвидена подобна възможност.)
Дори България през 2008 отправи молба към тогавашния генерален секретар на Европейския съюз, Хавиер Солана, да бъде отложено налагането на новите изискания поради значителната инвестиция на пари и организационни усилия, които ще бъдат наложени на доставчиците.
Повод за припомнянето на тази разпоредба е не само разумната предпазливост около ускорената кончина на АСТА, но и скорошното решение на Европейския съд по едно внесено тия дни от ирландския Върховен съд запитване.  То е по иск, предявен още през 2010 от неправителствената организация Digital Rights Ireland  и отново касае задържането на данни и нарушенията на правата, предвидени от ирландската конституция и европейското законодателство.
Това решение гласи, че докато Европейският Съд не даде своето официално становище по зададените въпроси, всички по-нататъшни действия по този закон ще бъдат спрени. Чакаме развитие.

Спонтанност | Култура – Брой 24 (2816), 22 юни 2012

В Стария Завет пише:

„Иди при мравката, о ленивецо,
Размишлявай за постъпките й и стани мъдър,
Която, макар че няма началник,
Надзирател или управител,
Приготвя си храната лете”…
В Корана пък има подобен стих, посветен на пчелите. Някому тези старозаветни препратки и паралели между живота в web и насекомния свят може да се сторят несериозни, но днес те са по-скоро неизбежни. И друг път е ставало дума: web прилича на кошер.
Дали индивидите в него ще живеят или ще се самоунищожат, зависи не толкова от някаква административна воля, колкото от силата на духа на това анонимно множество. Защо? Защото събитията в web са също толкова емергентни, колкото и в един кошер, мравуняк или птиче ято. Какво значи „емергентен” и важно ли е да се уточнява? Бихме могли, с риск за точността, да заменим тази чуждица с по-общоприетото „спонтанен” или с по-буквалното „неочакван”, но, всъщност, става дума за един ключов за икономисти, бихейвиористи, маркетолози и пр. термин, с който те описват относително сложния резултат от относително простите взаимодействия на множеството частици в дадена комплексна система, каквато в природата са птичите ята, пчелните рояци и мравуняците, а в света на хората – тълпите по стадионите, митингите, тържищата, web.
С тези сходства в поведението на хората и мравките, както и с еволюцията на сложните биологични или виртуални системи, задвижвани от случайността и хаотичния шум на неосъзнатата комуникация, се е занимавала подробно Дебора Гордън от Станфордския университет. През 2003, като лектор на TED (Technology, Entertainment, and Design) конференцията, тя дори изнесе една забележителна лекция за тази еволюция и за тайните механизми на човешкия мозък, които е вероятно тя да разкрие.
Напоследък доста се ровичка в тези тайни и то съвсем не безкористно. И не е нужно да сме непременно обсебени от конспиративни теории, за да се питаме дали брожението във виртуалния кошер на социалните мрежи, пренесло се така внезапно и без предупреждение в реалността, е наистина спонтанно? Възможно ли е, подобно на пчелите, да сме дали воля единствено на креативните си импулси и да сме направили излишни специалните усилия за администриране, координиране и командване на тези импулси от някой висшестоящ? Възможно ли е да сме успели да се самоорганизираме, договаряме и да повдигаме сложни въпроси демократично, без дори да се е наложило целият замисъл да е ясен непременно на всеки един от нас?
А ако информационната технология все пак доставя инструменти, които улесняват взаимодействието, самоорганизацията и спонтанното разбиране, дали не бихме могли да развием постепенно и форма на спонтанна демокрация, която да решава сложни и мащабни проблеми, без да е нужно излъчването на представители и парламентьори пред някаква власт, както се случва в момента?
Не може да се каже, че в сложните системи лидерството напълно липсва. Напротив. Но ролята на лидера не би следвало да определя посоката на съпротивата и да контролира последователите си, а да поддържа интегритета между тях и да служи за посредник на волята, влияейки им и комуникирайки. Лидерът би трябвало да е повече попечител, излъчен ad hoc, отколкото фигура с власт; повече катализатор на процеса и поддържащ динамичното му равновесие, отколкото свързан с крайния му резултат.
И докато сега наблюдаваме как спонтанното недоволство на гражданите от един закон постепенно се изражда в недоволство (или пък задоволство) от начина, по който мейнстрийм медиите отразяват събитие, започнало и поддържано изцяло в мрежата, няма как да не се запитаме: Сега накъде? Кои са невидимите инициатори на това събитие и има ли изобщо такива? И имат ли нещо общо с излъчените (от кого, от всички нас?) представители, които искат ли, искат контакт с премиера, като че това им е крайната цел. Срещата с премиера наистина ли е необходима за промяната на един закон или единствено доказва едноличната премиерска власт?
А може би, все пак, не бива да се гледа мрачно. Като за начало е добре и това, че видяхме как мрежата може и без мейнстрийм медии и пиар. Другото е теория на конспирацията.

Свободна преса има само в интернет | Култура – Брой 23 (2815), 15 юни 2012

Без съмнение, състоялият се наскоро в Брюксел дебат за медийната свобода в България, иницииран от Алианса на либералите и демократите в Европа, е най-парещата тема у нас и сигурно още дълго ще е така. И този път сблъсъкът на медийното статукво с медиите в интернет е наистина сериозен.

Има ли желязна информационна завеса, разделяща наложената от медиите „реалност” от реалността такава, каквато е? И каква е ролята на виртуалното в установяването на истината? Изкушавам се, с минимален коментар от моя страна, да споделя с аудиторията чутото и видяното, а тя сама да поеме отговорността за интерпретацията му.
И така, първите три коментара за срещата в Брюксел, които видях, бяха в най-четените у нас вестници: „24 часа”, „Капитал”, „Дневник” Общото между статиите е, че всичките цитират щедро председателя на АЛДЕ Ги Верхофстад с неговото мнение за лошите показатели за демокрацията и медийната свобода у нас. Цитиран е и директорът на „Репортери без граници“ Оливие Базил за финансовата зависимост на повечето ни медии от една единствена банка и за това, че истинска преса вече има само в итернет. (Всъщност, заглавието на колонката си съм взела именно от неговата реч.) Франсин Кънингам, изпълнителният директор на европейския съюз на издателите на вестници, също е цитирана с твърдението, че у нас се нарушава конкуренцията в разпространението. С особен ентусиазъм, обаче, се споделя в пресата изказването на европейската комисарка по цифровите технологии Нийли Крус, че свободата на медиите в България е неин личен приоритет и че неочакваната покана за участие в този дебат я било дори поставило в ситуация да измени първоначалните си планове, но да присъства.
Публикувани са и коментари от българската страна. Можем, например, да прочетем как в. „Капитал” цитира съиздателя на в. „Капитал” с мнението му за изкривяването на медийния пазар у нас и за монопола над разпространението на печатни издания… Или да прочетем как „24 часа” се позовава на съсобственика на „24 часа“ и неговия призив за повече етичност в медиите, за повече прозрачност на собствеността и финансирането им…
Можем да прочетем и охотно публикуваната „остра критика” срещу държавната институция на Иво Сиромахов, сценариста от шоуто на Слави, и как отношението между медиите и властта все повече започвало да прилича на това от едни вече отминали тоталитарни времена. Публикувано е и мнението на Явор Дачков, и на кой ли още не, но дори читателите да вземаха за чиста монета всичко в тези публикации, неизбежно биха се запитали къде е, всъщност, тази истинска журналистика, намерила убежище в интернет, за която говори Оливие Базил и която медиите ни, иначе така загрижени за свободата, упорито пропускат да цитират? Нима нейни представители не са били поканени на този важен дебат?
Всъщност, през почивните дни по радио „К2” на Илияна Беновска се чу презентацията на разследващия журналист Асен Йорданов от сайта „Биволъ” . А после същата се видя и в предаването „На живо” по „Канал 3“ на Сашо Диков на фона на някакъв спортен репортаж. В очакване на перманентен линк към тази сензационна презентация, всеки би могъл да чуе какво съдържа тя на сайта на АЛДЕ, да види стенограмата на „Биволъ”  или на сайта “Отворен парламент”, или да я прочете и сподели от Google.docs. Засега ще се въздържа да обговарям съдържанието й (то заслужава отделен текст) и просто ще се задоволя да задам въпроса, който сигурно и други вече си задават: някакво „технологично” забавяне ли е не отразяването на тази презентация в медиите или просто цензура?
На въпроса ми как точно стоят нещата, получих еднакво свенлив отговор от няколко места: „Нямам права да публикувам дори в интернет”. А на въпроса за някакви авторски права ли става дума, отговорът бе: „Формално, да.”
Все пак, нека напомня, че тази презентация съществува, при това съвсем не хипотетично, в архива на Европейския парламент и тъй като оттам няма как да изчезне, публиката би била доволна тя да бъде коментирана и цитирана поне толкова, колкото и другите.
Ще завърша с цитата от Оруел, с който завършва въпросната презентация: „Журналистика е да публикуваш това, което някой друг не иска да бъде публикувано, всичко друго е Връзки с обществеността”.

Договаряне и шизофрения | Култура – Брой 22 (2814), 08 юни 2012

Дебатът около глобалната регулация на интернет периодически се изостря. Напоследък има нов повод за това – Обединените нации и по-точно техният специализиран орган, Международният съюз по далекосъобщенията (International Telecommunication Union или ITU), започва подготовката си за предстоящата през декември Световна конференция по международни далекосъобщения (WCIT) в Дубай. На нея особено активни по въпросите на регулацията се очаква да бъдат Русия и Китай. Засега това са само догадки заради обичайната непрозрачност, при която се води този дебат, но вероятността ITU и в частност Русия и Китай да извоюват контрол над някаква част от киберпространството тревожи IT средите в САЩ дотолкова, че предизвиква някакво консолидиране в иначе разнопосочните им политики.
Всъщност, 2012 година започна и продължава под тревожния знак на регулационните мерки, които тъкмо САЩ предприеха в глобален мащаб (ACTA, PIPA, SOPA, TPP), и то при почти пълно отсъствие на прозрачност и дебат. А подозренията към САЩ и техните глобални амбиции не са от вчера. Немалко възражения досега е будил дори само фактът, че управлението на системата от имена на домейни и свързаността на милиардите компютри по света е съсредоточено в ръцете на една-единствена, обвързана с американското правителство, частна корпорация – ICANN.
САЩ на Клинтън, които формулираха през 90-те либералната, пазарно-ориентирана визия за интернет, обаче, няма нищо общо със САЩ на Буш и Обама, чиито администрации, макар да не спират да говорят за „интернет-свободи”, се месят все по-брутално в законодателствата на суверенни държави. Трудно в днешни дни светът би привидял в американските визии за бъдещето на интернет алтернатива на разпокъсана от забрани, балканизирана мрежа в източен стил, в която перспективният и обещаващ облаков компютинг е технологията, която първа ще се окаже невъзможна.
Така че, основният проблем на интернет напоследък не са нито САЩ, нито ООН. Проблемът е, че дебатът, който уж се води изцяло в парадигмата на т.нар. multistakeholderism (договаряне между множество заинтересовани страни), наследен от Клинтъновата администрация, практически не води наникъде. Един хубав анализ във Forbes тия дни посочи причините. Първо, защото договарянето може да е единствено процес, а не доктрина. И второ, много от тези уж договарящи се в полза на свободите и против регулацията страни, всъщност я подкрепят с всяко свое действие. Многостранното договаряне, приемано по подразбиране като гаранция за гражданските свободи, не може да гарантира нищо на редовите граждани. Защо? Защото е непоследователно. А е непоследователно, защото преследва несъстоятелни цели. Егоистичните, частни интереси на една или друга страна в спора за свободите в мрежата не може да гарантират никому нищо, нито да послужат за център в тоталността на една нова ценностна система, около която да продължи да се развива и изгражда интернет. Колкото и левичарски да звучи това, нека просто се замислим върху фактите: всяка що-годе по-значима политическа сила иска влияние над начина, по който мрежата действа. Такива са и САЩ, и Китай, и Русия. Някои правителства пък са просто обзети от желание да опазят господстващия в тях режим. Други действащи лица на тази сцена са чисто печалбарски настроени. Трети са обсебени от проблеми, като език на омразата, неприемливо съдържание и детска безопасност. Четвърти настояват за глобална „хармонизация” и регулация на мрежата главно с мотив лична неприкосновеност и опазване на интелектуалната собственост. Уж всички те са за демонополизация на интернет, но сблъсъците им в близък порядък водят единствено и само до някаква глобална шизофрения, която накрая ще катализира инсталирането на правителствен контрол във всяка една жива клетка в мрежата и ще доведе до окончателната загуба на свобода.
Тези страховете засега може и да изглеждат преувеличени заради техническата невъзможност (поне на този етап) да бъде поета някаква доминация над интернет. Интернет инфраструктурата е все още прекалено децентрализирана, но докога ще е така? Ами ако новата инфраструктура тихомълком вече се изгражда и е въпрос на време да бъдем поставени пред свършения факт?