Криптобъдеще | Култура – Брой 7 (2799), 24 февруари 2012

Министерският съвет се вслуша в гласа народен и спря процедурата по присъединяването на страната ни към АCTA, но дискусията около злополучното споразумение като че ли тепърва набира скорост у нас. Съвсем не става дума за обичайните водевилни изпълнения на изпълнителната власт с прехвърлянията на вината от една политическа сила на друга, а за началото на сериозен дебат по темата за авторското право. Макар и закъсняла и, нека си го кажем, ялова, състоялата се на 14 февруари в УНСС кръгла маса „за и против АСТА” е тъкмо такова начало. Според участвалия в нея експерт по авторско право Емил Георгиев, дискусията е протекла в тона на обясняване на отдавна вече обясненото и в отказ от категорично изказване на позиция относно съглашението от страна на участвалите в нея юристи. И все пак, по-добре късно, отколкото никога; и по-добре плахо, отколкото никак, важното е да е на ниво. Не по-малко важно е заплахата, която крие АСТА за свободите и дори суверенитета ни, да бъде доведена до вниманието на огромната маса граждани. Медиите се попрестараха в това отношение, друг е въпросът доколко адекватно обговориха АСТА. Но докато едни продължават да спорят кой доколко е легитимен да подхваща тази голяма тема и колко място в медиите му се полага, а пък други спорят АСТА война на големите правоносители срещу големите от web 2.0 ли е или пък е война на големите срещу малките изобщо, трети се концентрират върху самото обезпредметяване на проблема на технологично ниво. В случая е важно да се каже: технологиите, гарантиращи ни свободата и неприкосновеността в мрежата, не са противозаконни, тъкмо обратното – АСТА е това, което е в противоречие дори с конституцията на страната, която го лансира, САЩ. Защото все още в Хартата на основните човешки права на Европейския съюз се съдържа член, гласящ: „Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговите съобщения.” И защото все още за нарушаване на тази тайна се изисква разрешение на съдебната власт.
Духът на интернет явно окончателно напуска американската си бутилка и жадува най-сетне да се отърси от греховната си връзка с Националната агенция по сигурността на САЩ (NSA). Защото, ако в дните на студената война NSA и по-точно групата, създадена специално да се занимава с прихващане и декодиране на чуждоземни сигнали, са били държавна тайна, то днес тъкмо благодарение на интернет цял свят знае името Форт Мийд и какво се намира там. Светът също така отдавна е наясно и че от самото начало на популяризирането и комерсиализирането на интернет „NSA настоява търговците на софтуер да удостоверят, че всеки техен тежко криптиран продукт притежава и пролука, през която държавата да бърника в данните.” И че ако „търговците не осигурят тази възможност, рискуват да изгубят привилегиите за износ”.
Какъв е отговорът на днешните технологии на това положение на нещата?
Отговорът, естествено, е криптографски.
Най-обичайното и масово разпространено в съвременната мрежа средство е сигурният протокол за трансфер на хипертекст (HTTPS), който е проектиран така, че да осигурява едностранна идентификация в процеса на трансфер, т.е. криптира трафика между нас и сървърите. Идентифицируеми са сървърите, не и ние. Но това е най-ниското ниво на защита. За по-голяма сигурност на комуникациите ползувателите на Linux, например, ползват шифроващия инструмент Pidgin OTR, други ползват Tor. Торентът от най-ново поколение Tribler пък изобщо вече не разчита на „нестабилни основи, като системата от имена на домейни, уеб сървъри или портали за търсене…”, защото „ резултатите от търсенето, които се появяват, когато потребителите въведат дадена ключова дума, не идват от централен индекс, а директно от другите потребители.”
За едни ужас, за други освобождение, криптоанархията, която се е задала, ще превърне интернет в един щастлив пчелен рой, в който никой не е в състояние да контролира и изнудва другия, но е с неограничени възможности да му помага. „Ужасно”, нали?

Спонтанна демокрация | Култура – Брой 5 (2797), 10 февруари 2012

„Не разбирам защо ми спамят служебната поща заради АСТА – да не би аз да съм подписал споразумението?! Тия номера при мен не минават и никакво количество автоматично генерирани мейли не могат да ми влияят за каквото и да било! И сложих филтър.“ – това беше злополучният статус на евродепутат Вигенин, който обиколи като вирус Facebook и предизвика вълна от възмущение. Все пак, той е политик и се очаква да не драматизира ситуациите, в които попада, а да поддържа диалога с общността, която му е гласувала доверие. Дори да сме наясно, че един филтър срещу нецензурни послания често е оправдан при общуване с масите, наличието на мислещи индивиди в тези маси никак не е за подценяване. Коя част от гражданството има отношение към АСТА? Това не са тийнейджъри, пристрастени към пиратския даунлоуд, както вероятно си мислят в парламента, това са web 2.0 предприемачи, журналисти, артисти, хора с някакъв бизнес, зависим от мрежата. Емоционалния изблик на Вигенин изобличава бюрократа, почувствал личния си комфорт застрашен, а не политика, готов да поеме отговорност. Съответно, мрежата реагира с присъщата си незабавност: започват да валят доклади за Facebook профила му. И докато някои граждани се наслаждаваха на възможността за спешно въздаване на мъст, други се възползваха от възможностите за комуникация с тези, от които зависи ратифицирането на ACTA. На 31 януари маркетинговият експерт Борис Луканов написа в блога си, че възнамерява да прати мейл до петте еврокомисии, от които зависи ратифицирането на документа, както и на 12-те наши евродепутати, и призова това да бъде сторено и от други. Текстът на мейла още може да бъде изтеглен от линка, публикуван на блога.
На следващия ден Луканов съобщи за първия получен отговор от William Dartmouth от Британската партия на независимостта с уверения, че нито той, нито съпартийците му имат намерение да гласуват за ACTA. Следват отговори в подобен дух от Christian Engström от Шведската пиратска партия, от представителя на Социалистическата партия и Обединената ирландска левица Paul Murphy, от Clara Fecke от Зелените в Германия и холандския евродепутат Auke Zijlstra от Партия на свободата.
Някои медии веднага отразиха случая. В резултат на този добър пример евродепутатът Вигенин преоткри благото на обратната връзка, извини се и се зае да отговаря на мейлите. Оказа се, че заинтересуваните от работата на Европарламента граждани във Facebook не са ботове, а най-вече членове на групите – „Ние казваме НЕ на АСТА“ и „Маркетинг и уебмастърство. Доколко ефективна е била комуникацията, тепърва ще разберем, по-важното е, че тя може да послужи за пример и на други политици.
Всички ние, например, се надяваме на вменяемостта на началника на отдел Компютърни престъпления към ГДБОП Явор Колев, който наскоро заяви, че „така наречените блогъри и други младежи нямат изобщо представа за какво става дума” и че никакво нарушаване на права няма, а те самите са жертва на интересите на големите телекомуникационни компании. Надяваме се и на вменяемостта на премиера Борисов, който наскоро си позволи да каже в „Панорама” по повод АСТА: „ЕК прати 10 мита… Никой не ги прочете…“ Гражданите, обаче, прочетоха и обстойно коментираха.
Ще завърша с цитат от забележителното есе на предприемача и активист Джоичи Ито, озаглавено „Спонтанна демокрация”, който се надявам да вдъхнови политиците ни за преосмисляне на ролята, която са поели пред обществото:
„В сложните системи ролята на лидера не е да определя посоката и да контролира последователите си. Лидерът поддържа интегритета и служи за посредник на волята на много други, влияейки и комуникирайки с други равни и други лидери. Лидерът е повече посредник (или център) и попечител на процеса, отколкото фигура с власт. Той е катализатор или ръководител на критическия дебат, или на представителите на групата, заета с критичен дебат. Той често е пратеник на консенсуса между отделни пластове в общността. Когато лидерството стане необходимо за развитието на едно мнение или идея относно сложен проблем, информационните технологии могат да доставят бърз ad hoc избор на лидер и представителство на консенсусно мнение в пространен дебат.”

Невиждани маневри | Култура – Брой 4 (2796), 03 февруари 2012

„Кажи НЕ на ACTA. Попречи на ACTA да открадне Интернет. СЕГА.” – това скандираше светът през октомври м.г. когато Обама подписа съглашението с Китай и вече се знаеше, че и Европа ще го стори. Но колцина се питаха в околоновогодишния шок и ужас покрай SOPA/PIPA какво става с АСТА?
Май даже трябва да припомня какво е ACTA. Това е многостранно Търговско съглашение за борба с фалшификатите (The Anti-Counterfeiting Trade Agreement) с цел установяване на международен стандарт в глобалното опазване на интелектуалната собственост. Между наказанията, които ACTА предвижда за нарушителите е и изключване на интернет, а това може да стане единствено след филтриране на локално ниво, събиране на лична информация и предоставянето й на заинтересувани лица, т.е. предполага наличието на централизирана база данни, в която всеки от нас притежава индивидуална интернет идентичност и досие. Вече е ставало дума за изграждане на такава база данни в Европа, т.нар. платформа COPIS, чиято специфика си остава неясна: кой ще има достъп до данните в нея, кой ще има възможността да ги променя и колко време ще бъдат съхранявани? Има ли нещо общо изграждането на COPIS с подготовката на Европа да се присъедини към АСТА? Дали опазването на авторските права не е само повод за необратимото вкарване на света в Бентамовия затвор на една централизирана база данни?
Та значи: след две години съпротива срещу ACTA, изведнъж светът забравя за нея и започва панически да се пита ще подпише ли Обама SOPA/PIPA или няма да подпише? Ще настъпи ли краят на света или не? Всъщност, тия дни бе подписано www.prisonplanet.com/obama-signs-global-internet-treaty-worse-than-sopa.html нещо далеч по-неприятно от SOPA/PIPA. На 26 януари няколко страни-членки на Европейската общност сред които Белгия, Англия, Австрия, Чехия, Дания, Финландия, Франция, България[1], Унгария, Ирландия, Италия, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Полша, Португалия, Румъния, Словения, Испания и Швеция, подписаха АСТА съглашението на тържествена церемония в Токио.
До май, 2013 се очаква още няколко страни да го направят, а през лятото АСТА да бъде окончателно ратифицирано. Това ще позволи на собствениците на авторски права да изискват от доставчиците на интернет да действат буквално по тяхна прищявка, без какъвто и да било юридически контрол и това наистина би сложило край на интернет такъв какъвто го познаваме! Страховитостта на АСТА обаче идва не толкова от това, че ще се наложи да си плащаме за забавленията. Проблемът е в технологичната платформа, в тази единна база данни и монопола над това, което ще съдържа тя – личните ни данни.
Може би индикацията, че Европа се готви за нещо такова е предстоящата реформа на правилата за защита на личните данни. Защитата на лични данни само по себе си е нещо добро, но доколко реформата е продиктувана от това и доколко от нуждата за улесняване на „предотвратяването, разкриването, разследването или наказателното преследване на престъпления и свързаните с това съдебни дейности?”
Чувствате се объркани? Питате, защо при наличието на АСТА бяха нужни SOPA/PIPA? За да отвлекат вниманието от Европа, очевидно! Кадер Ариф, докладчикът на Евросъюза пред АСТА подаде оставка без да крие отвращението си, наричайки АСТА юридически съмнителен документ, който ще има огромно влияние над живота на милиарди хора. и че е прокаран от „дясното крило“ на този парламент с цената на „невиждани досега маневри, които включиха темата в дневния ред, преди обществото да може да формира мнение, лишиха парламента от правото на дебат и отнеха възможността за представяне на основателните искания на гражданите.”
Досега ACTA заобикаляше законодателството на САЩ и одобрението на Сената бидейки не закон, а просто съглашение. Но съглашенията са в сила единствено в течение на един президентски мандат, докато въпросите на интелектуалната собственост са залегнали в Конституцията на САЩ и са от компетенцията на Конгреса. А и при положение, че ACTA е просто съглашение, защо ние в Европа трябва да гледаме на него като на обвързващ договор до степен, да търпим намесата на САЩ в законодателствата си?


[1]На правителствения ни сайт може да се види, че решението България, да го стори е било взето още на 11 януари. Оказа се, че това дори е било съобщено в някои медии, но като по чудо останало встрани от общественото внимание.

Краят на глобализацията? | Култура – Брой 2 (2794), 20 януари 2012

Докато на 31 януари американците се отдаваха на празничния си делириум, президентът им подписа нов законопроект за националната отбрана National Defense Authorization Act (NDAA), който упълномощава военните да задържат под стража за неопределено време и дори да подлагат на изтезания всеки, заподозрян в тероризъм. Тревогата от подписването на NDAA се усилва от факта, че на 24 януари предстои подписването в Сената на друг един закон, за „превенция на онлайн заплахи за креативната икономика и кражбата на интелектуална собственост” (PROTECT IP Act или PIPA). Той е двойникът на т.нар. Stop Online Piracy Act (SOPA), внесен в Камарата на представителите в края на октомври м.г.
Не бива да забравяме нито за миг, че макар и с глобална структура, интернет си остава американски проект и чисто меритократски погледнато, американците имат право да споделят със света достиженията си, имат правото и да не го правят, имат дори правото да губят, както вероятно ще се случи с приемането на SOPA/ PIPA. Срещу неговата ретроградност вече протестират утвърдени компании, като Amazon, AOL, Ebay, Facebook, Google, IAC, LinkedIn, Mozilla, Paypal, Reddit, Twitter, Yahoo, WordPress и Wikimedia.
Проблемът, обаче, засяга доста повече хора от web 2.0 предприемачите.
Какво точно ще се случи? Във вида, в който е депозирана черновата, американският закон ще преследва нарушители извън страната (foreign според лексиката на SOPA и overseas според PIPA). Мерките ще се изразяват в изискване към американските интернет доставчици, търсачки и сайтове за платежни услуги да блокират достъпа на потребителите си до сайтовете-нарушители, а такива ще са всички, в които се появи дори само линк към забранено съдържание. На пръв поглед, локален закон ще бъде прилаган локално, само дето обсегът му ще е глобален. Защо? Защото за изпълнението му ще бъде ползвана глобалната структура на интернет – единната система от имена на домейни, което ще рече, че където и да се намирате, каквото и да е поданството ви, вие ще бъдете досегнат от дългата ръка на американския закон и то веднага, понеже мярката е замислена като предварителна – първо ще се прилага, а едва след това ще се разисква целесъобразността й. Това е без прецедент в историята на интернет и може да му сложи край такъв, какъвто го познаваме. Очевидно, САЩ не разчита само на DNS терора. Wikileaks са публикували вече грами за грубата игра на американската дипломация в Испания, резултатите от която станаха ясни съвсем наскоро – на 5 януари т.г. в страната бе приет закон, свързан с авторското право.
Отстрани погледнато, щатското правителство изглежда болно от шизофрения. То живее в паралелната реалност на Холивуд, наблюдава света с очите на Холивуд, вижда враговете си във враговете на Холивуд и защитава ценности, вълнуващи предимно Холивуд. Очакващият подписа на Обама законопроект ще е изцяло в интерес на развлекателната индустрия, чието въплъщение се явява Холивуд; и като че ли всичко извън тази лоби-логика е без значение, щом САЩ са решили да сложат окончателно край на и без това пострадалата си репутация на страна-гарант на демократични ценности и свободи по света. А фактът, че в повод за налагане на терор и ограничаване на свободата се превръща изкуството или поне лековатата му, развлекателна част, е особено неприятен.
Според мнозинството коментатори, законопроектът е безумие дори само заради несъстоятелността си от бизнес и технологична гледна точка. Ако и на старомодната развлекателна индустрия да й изглежда несправедливо това, че web 2.0 мрежите не са в състояние да произвеждат, а единствено дистрибутират краен (разбирайте квантифицируем) продукт, по-тревожното и обезпокояващото в този кръстоносен поход срещу пиратството е, че самият „краен продукт”, който новоприетите закони защитават и на който икономиката на Запада упорито продължава да разчита, е също толкова нематериален в своята същност, колкото де факто са и услугите, с които търгуват мрежите. Завършени произведения или не, един филм, книга, музикален албум винаги ще са нещо много повече от стока. Те притежават и ред неквантифицируеми качества, заради които финансистите ги наричат с термина „нематериални активи“ (intangibles) и са нещо, зависимостта си от което всяка една здравомислеща икономика се стреми да сведе до минимум.

Разстреляй света! | Култура – Брой 1 (2793), 13 януари 2012

Мобилността на живота ни все по-често ни изправя пред необходимостта да се ориентираме в напълно непознати градове и места, да намираме контакт със себеподобните и да координираме усилията си не само в рутинно работни, но и извънредни ситуации, като природни бедствия и революции. В такива случаи много от нас прибягват до услуги, като Google Maps и Google Earth или подобни на тях. В тези услуги се използва технология, наричана Google Street View. Това, което може тя, е да предостави панорамен изглед в детайли от различни точки на планетата и локалната информация, свързана с тях. Стартирала в САЩ през май 2007, Google Street View бързо се разраства и обхваща много други страни. Данните се събират с помощта на специално екипирани леки коли или превозни средства, предназначени за пешеходните и относително непроходими зони. Всяко от тези средства е въоръжено с камери с 360° обхват, глобално позициониращи системи (GPS) и лазерни скенери за отдалеченост. Има и антени за сканиране на безжични мрежи, GSM-и и телекомуникации 3-то поколение (G3). Висококачествените изображения пък са постигнати благодарение на камерите Elphel. Дотук всичко изглежда прекрасно – технологиите отново са в услуга на човека и отварят пред него нови и неочаквани възможности.
Монетата, обаче, си има и друга страна: откакто съществува, Google Street View не спира да създава проблеми. Вече писах за реакцията на германската комисия за защита на личните данни, когато стана ясно, че колите на Google Street View сканират отворените Wi-Fi мрежи в германските градове и събират мейли и друга лична информация на гражданите, без това да е обявено някъде. Тогава Google неловко се опита да обясни случилото се с грешка, за която управата не знаела, но се оказа, че месеци преди това спорната технология за източване на данни през Wi Fi възли е била патентована, а методът – описан в приложение, достъпно на сайта на Американската патентна служба с адреса на Google за обратна връзка.
Изобличена, че събира умишлено данни на нищо не подозиращи граждани, компанията не показа някакво особено разкаяние пред обществото, дори напротив, безпринципният отговор на Сергей Брин тогава бе, че „…всяка една успешна организация е донякъде арогантна.“
Навярно си спомняте също и случая, когато, в желанието си да предизвика разследване на високо ниво, служител от американската комисия за защита на потребителите повтори маршрутите на колите на Google Street View през Вашингтон, окръг Колумбия, и установи, че много от членовете на Конгреса, в това число и председателката на подкомисията по разузнаване към Камарата на представителите Джейн Хармън, ползват некриптирана Wi-Fi връзка и поради това е почти сигурно, че Google разполага с лична информация за конгресмените.
Всъщност, болните въпроси, свързани с Google Street View, май съвсем не са единствено свързани с данните, с това доколко лични са те, доколко са собственост и чия. Историята около Google Street View напоследък доби направо извратен характер с едно ново приложение, с една игра. Да, игра! Холандската рекламна агенция Pool Worldwide превърна инструмента за навигация в шокиращ „шутър от първо лице”* – Google Shoot View – в която играчът, “въоръжен” с автомат М4, може да „прочиства” града от минувачи, деца, полицаи, да изучава и стреля за забавление по съседите си. Засега Google демонстрират свян и се съобразяват с общественото мнение. Забранили са на Pool Worldwide да ползват Google Street View под предлог нарушение на лицензионните условия. Всички, обаче, сме наясно, че това е временно, духът на агресията спрямо себеподобните вече е изпуснат от бутилката и няма връщане назад – въпрос на време е, под една или друга форма, епидемията Google Shoot View да се разрасне. А епидемично разрастващите се мании за едни са добър бизнес за други. И както вече знаем, „… всяка една успешна организация е донякъде арогантна.“
*shooter – стрелец (англ.)- „firstpersonshooter” или „стрелба от първо лице” е игра с реалистична симулация за стрелба с огнестрелно оръжие по цел от гледната точка на играещия.

Всички сме затворници | Култура – Брой 43 (2791), 16 декември 2011

На 17 декември редник Брадли Манинг навършва 24 години. На 16 декември, във Форт Мийд, Мериленд, след година и половина затвор при тежки условия, той най-сетне ще бъде изправен пред военен съд. За тези, на които името на Манинг не говори нищо: това е американският войник от Десета планинска дивизия близо до Багдад, арестуван през май 2010 в Ирак за това, че е присвоил и споделил с неоторизиран източник (WikiLeaks) информация, засягаща националната сигурност на Америка. Благодарение на него стават достояние на света 250 000 дипломатически грами, видеа от ударите на Американските военовъздушни сили над Ирак и Афганистан, архиви от Гуантанамо, разкриващи истината за този затвор, а също и шокиращото видео „Съпътстващи убийства”, на което светът видя как американски войници разстрелват от хеликоптер журналисти на Ройтерс, а след това и баща с две деца, спрял с колата си, за да помогне.

За разгласяването на ето такива „държавни тайни” над Манинг са надвиснали 22 обвинения между които и „подпомагане на врага”, за което според американския военен закон се полага смърт.

Песимистите виждат дори в избора на дата за процес особеното отношение на Американската държава точно към този затворник. Целта е всички, които в бъдеще ще дръзнат, да „подпомагат врага”, да бъдат сплашени. Поддръжниците на редника обаче не са никак малко и са доста активни. В деня на процеса на много места в Америка ще има демонстрации в негова защита, а 17 декември е обявен за Международен ден за солидарност.

„Ние всички сме Брадли Манинг”! – това е лозунгът, който издигат те и има защо – наскоро американският Сенат гласува правото на военните да задържат всеки гражданин, дори бегло заподозрян във връзка с терористи. И притеснителното е не толкова, че президентът може и да не наложи вето на този закон, колкото че такъв изобщо се разисква.

Като че ли за да доподреди пъзела от събития, свързани с покушения над свободата, на 1 декември, дни преди Международния ден за правата на човека, Wikileaks обяви своя нов проект, наречен „Шпионски файлове„. Той тепърва ще разкрива подробности за една цяла нова индустрия, набрала скорост след 11 септември, 2001, обхванала 25 държави и превърнала се вече в норма – масовото подслушване.

Всички вече сме наясно, че правителствата на много държави са сред клиентите на специализирани в областта на наблюдението частни компании. Доставчиците на телекомуникационни услуги дори не чакат да бъдат поканени – сами предлагат помощта си. Тези интересни (и крайно нерегулирани) отношения между частен бизнес и държавна власт обаче имат голям залог – това вече не са отделни дисидентстващи представители на интелектуалния елит или опоненти на някой режим, това са цели нации. Очевидно, при съвременното развитие на технологиите това е възможно. Компютрите, телефоните, цялата техника от ежедневието ни се обръща срещу нас, своите собственици, и може да послужи за локализирането и идентифицирането ни, за информирането за навиците и дейността ни, за прихващане на комуникацията ни, лична и служебна с всички възможни последствия от това. Това, което тепърва трябва да се случи е съпротивата.

В официалния форум на Wikileaks могат да се видят дискусии свързани с дейността на германски фирми за софтуер, предлагащи услугите се на тиранични режими от Третия свят, с всичките повече или по-малко предвидими упреци към Германия като недоотървал се от агресивните си навици завоевател от недалечното минало. Всъщност, изобщо не става дума за възраждане на германския или някакъв друг райх чрез технологиите, за колонизиране на по-малко развитата част от света от по-развитата. Ето, дори Америка вече не прави разлика между собствените си граждани и набедените за терористи по подразбиране граждани от Близкия изток. Става дума като че ли за нещо съвсем друго, за глобален тоталитаризъм от нов тип в който нациите са без значение.

Каква е перспективата в България в момента?

На сайта „Биволъ” четем, че измежду вече публикуваните 287 документа на Spyfiles липсват такива от български фирми, но има информация, че „чуждестранни фирми аутсорсват разработка на шпионски софтуер и в нашата страна”.

Добре би било да не приемаме това предупреждение с присъщата ни апатия.

 

Инфокалипсис | Култура – Брой 42 (2790), 09 декември 2011

Когато преди повече от година се появи новината, че Търговският регистър ще става платен, коментарите бяха много, както и предположенията относно причината за това.  Въпреки официалния си статут, с безплатността и вседостъпността си ТР не би могъл да не се отрази на бизнеса с данни, така че едно от предположенията бе за вероятния интерес от провала на регистъра на компании, търгуващи с фирмена информация, като Сиела, Апис, Дакси, Лакорда. Ако някой се чуди що за бизнес е този с данни и дали е доходен, ето ценоразписа на Сиела:
Годишен абонамент с месечна актуализация на DVD – 1008,00 лв.
Еднократно закупуване на DVD с актуална информация – 234,00 лв.
Абонамент за една година за ползване Оn-line – 948,00 лв.
Абонамент за един месец за ползване Оn-line – 222,00 лв.
Макар да става дума за съвсем различни неща, в случая с регистъра за държавна институция, а в случая с частните компании – проприетарен информационен продукт, структурирана база от данни, които компаниите са откупили със собствени средства, съдържанието е едно и също. Но в такъв случай би следвало битката да е не между държавата и някоя от компаниите, а помежду им.
Ето защо имаше и друго подозрение: регистърът става платен, за да бъдат затруднени разследващите журналисти. Но нали остава достъпна информацията в съдилищата? Всеки, който иска да провери актуалното състояние на някоя фирма, би могъл да отиде в съответния окръжен съд, където е регистрирана, и да го направи. Макар, вярно, това няма да е анонимно, прозрачността би била двустранна – информацията, от една страна, а от друга – личността, желаеща да разследва. Освен това, като се имат предвид качествата на чиновниците, обслужващи подобни архиви, няма да е и лесно. Да не говорим, че не е ясно проверка в кой съд или регистър би помогнала на едно истинско разследване – там, където следите на истинските престъпления са заметени от акционерни дружества и офшорни компании.
Това предположение като че ли също отпадна, дори и с едно на ум, че ако вписванията започнат да се извършват единствено и само по електронен път, справката с хартиен носител ще изчезне като алтернатива завинаги.
Това, общо взето, бяха мислите ми и когато преди седмица предприех търсене из Регистъра, а той просто взе, че излезе от строя. Не можах да получа достъп цели два дни, очевидно поради срив. И очевидно този срив е бил повод и за статията от 28 ноември във вестник „Банкеръ“, озаглавена повече от откровено: „Търговският регистър пред режисиран срив”.
Тя съдържаше признанията на анонимен източник за злоупотребите, които се извършват в това хранилище на данни, чийто официален статут уж гарантира неприкосновеността на фирмената ни информация.
И така, какво се случва: фирми сменят собствениците си, без те самите да подозират това; акционерни дружества могат да се сдобият със „съдружници“, за които не са и чували; а компании да сменят партидните си номера или направо да бъдат обявени за несъстоятелни. Статистически по-често това се случва на компании, чието имущество включва някой апетитен терен.
Оказва се, че в момента чисто технологично системата не предвижда обозначаване на това кой, кога и какви промени е направил във фирмените партиди. Гарантираната анонимност на длъжностните лица по регистрацията, извършили неправомерни вписвания, ги прави недосегаеми пред съда, затова пък ги подлага непрестанно на изкушения.
Видите ли, в същото време анонимността на вашето, най-вероятно журналистическо, ровене е проблем. Прозрачността в общуване с държавата е едностранна.
Търговският регистър е пред срив, това е ясно, но като че ли не само не бърза да рухне, но и се разкапва в синхрон с кадровите промени и с темпа на похарчване на милионите левове за електронна държавна администрация. А електронният хаос, пред който са изправени частните предприемачи у нас, е такъв, че пред него ужасяващите ги доскоро зали и гишета в Агенцията по вписванията започват да изглеждат безобидни.
Озаглавила съм колонката „Инфокалипсис”. Киберпънк авторът Тимъти Мей употреби за пръв път тази дума-портманто през 80-те, но днес и тук смисълът й е повече от ясен. Случващото се с Търговския ни регистър може спокойно да бъде наречено „инфокалипсис” в предвкусване на това, което ще се случи и с Държавата? Не само нашата, а изобщо.

Културата е бъдеще | Култура – Брой 41 (2789), 02 декември 2011

Всяка година през ноември от 2008-а насам в град Авиньон се провежда международен форум, събиращ ключови фигури от областта на културата и икономиката, както и експерти от областта на т.нар. креативни индустрии, за дискусии върху икономическите аспекти на културата, неотделимостта й от живота на обществото и спецификата й като занятие за много от членовете му.

На 19 ноември на тазгодишния форум, провел се под надслов „Culture is Future“ („Културата е бъдеще”), комисарката Нийли Крус изнесе реч, озаглавена „Кой храни артистите?”
За огромно всеобщо удивление, тази реч разкритикува съществуващата система за защита на авторски права като не гарантираща признание и възнаграждение тъкмо на тези, на които се дължи прогресът. Милионите, инвестирани в борбата срещу пиратството, по някакви причини не само не се отразяват на битието на творците и качеството на сътвореното от тях, но и имат за ефект все по-силна съпротива от страна на обществото, за което думата „копирайт” вече е синоним на полицейщина и ретроградност.
Животът на артиста е труден, кризата го направи още по-труден. Нека се върнем при основите и изградим система за признание и възнаграждение, в чиято сърцевина са интересите на артистите и творците. – казва Нийли Крус и напомня, че авторското право не бива да се превръща в обсесия.
Макар такава една реч в момента да звучи утопично, окуражаващото е, че все пак се признава несъстоятелността на съществуващата копирайтна система в ситуацията на цифровизация и глобализация.
Какво следва? – бихме се запитали. Може да се очаква всичко, казват експертите, от „криейтивкомонизация” на авторското право до захранване на съществуващата рамка с анаболите на ACTA.”
Дни след речта на Нийли Крус, обаче, последва епохална новина. Макар и не точно свързана с благоденствието на артистите, тя говори за адекватното отношение на Съда на европейския съюз към свободното разпространение на съдържание. Става дума за точещото се от 2004 г. дело между Scarlet Extended SA, доставчик на интернет услуги, и SABAM, белгийско дружество за управление на авторски права. Претенциите на SABAM се отнасят до разпространението чрез „peer-to-peer“ мрежи на защитени музикални произведения. На 24.11 т.г. делото приключи и то в полза на доставчика.
За да подчертая важността на случая, може би трябва да припомня какво е р2р мрежа. Това е средство за споделяне на съдържание, чиито технологични предимства се състоят именно в децентрализацията и липсата на йерархия между отделните й възли, а оттам и на контрол над трафика за сметка на по-добрите показатели при търсенето и скоростта на изтегляне на съдържание. Искането на SABAM към доставчика Scarlet бе да влоши на собствени разноски (с инсталиране на сложна и скъпа апаратура) качеството на собствените си услуги, в това число и трансфера на файлове от репертоара на SABAM, под заплахата от имуществени санкции.
В крайна сметка, Съдът отказа да допусне подобна мярка.  Защото:
– въпросното разпореждане задължава Scarlet да упражнява активен контрол на всички данни на всеки от своите клиенти, а това е несъвместимо с Директивата за електронната търговия.
– засяга правото на защита на личните данни на клиентите, защитено от Хартата на основните права на Европейския съюз.
– нарушава свободата на стопанската инициатива на Scarlet.
– нарушава свободата на обмена на информация, тъй като е възможно тази система да не разграничава добре незаконното от законното съдържание.
Добри новини от Европа! А как е при нас? Буквално докато пиша това, из локалната мрежа отеква вопълът на поредното посегателство на ГДБОП над софийски торент тракер. От прессъобщението на страницата на МВР, служещо за източник на всички медии, отразяващи случая у нас, се разбира, че акцията е проведена съвместно с Българската асоциация на музикалните продуценти(БАМП). Кой е тракерът и кое точно е засегнатото произведение, кои са засегнатите правоносители и как точно БАМП ги представлява, можем само да гадаем, докато междувременно нищо не ни пречи да ползваме други торент тракери, които ГДБОП не преследва.
Очевидно в България борбата срещу нарушаването на авторското право е прикритие на установяването на монопол върху разпространението на съдържание и това не притеснява никого.

Цената на безпристрастността | Култура – Брой 40 (2788), 25 ноември 2011

Тия дни всички ние, потребителите на Wikipedia, се сблъскваме с нещо дразнещо: при зареждане на страницата текстът се отмества надолу, извън зрителното ни поле, а на негово място се появява голям банер с лика на Джим Уейлс, призоваващ ни да направим своето дарение за фондацията му сега! Причината: в ход е ежегодната Wiki кампания за набиране на средства.
Защо ли Уейлс си мисли, че може да постигне с това нещо повече от блокиране на банера? Сигурно защото все повече сме тези, които не можем без Wikipedia. Много от нас ще дадат своите пет долара и нито ще се интересуват за какво точно Джим Уейлс ще ги похарчи, нито що за личност е той.
Няма да са малко и тези, които няма да го направят. Заради дразнещия банер, а и заради напастта, наречена deletionists („изтривачи” от „delete” – „изтривам”). Това е тази част от редакторския екип на Wiki, която, за разлика от inclusionists („включвачите”), е привързана към премахването на статии под предлог маловажност или че служат на нечии лични промоционални цели.
Има ли по-голям проблем за Wiki от „изтривачите”?
Влиятелният сайт The Register излага друга гледна точка и тя е свързана с финансовата страна на нещата. Wikimedia Fondation е организация с нестопанска цел и е освободена от данъци, а Wiki – плод на колективни, безкористни усилия, което се явява и гаранция за неподправеността на информацията в нея.
Така че препирните между „изтривачи” и „включвачи” и жертването на една или друга статия в името на личната амбиция са нищо в сравнение със злоупотреба с неутралността на цялата енциклопедия, до което може да доведе някое по-щедро дарение. Да си спомним например 1.35 милиона, дарени през 2008 от Роджър Макнами, един от най-едрите предприемачи в Силициевата долина, собственик на Elevation Partners и инвеститор в интелектуална собственост.
Обстоятелствата около това дарение си останаха неясни – първоначално то бе анонимно, после се разчу из мрежата, после пък бившият изпълнителен директор на Wikimedia, Дени Уул, изнесе още детайли на блога си, в това число и за прочутия обяд на Уейлс в компанията на служител от Elevation Partners на стойност $1,300, за който фондацията трябваше да плати, както и за предложението на Боно, да, същият Боно от U2 и акционер в Elevation, да бъдат освободени доброволците от Wiki и да бъдат наети на тяхно място професионални редактори. Спомняте ли си историята с началото на Wiki и нейния действителен основател, д-р Лари Сангер? Той не беше ли принуден да си тръгне само защото бе решил, че професионално положеният от него труд заслужава възнаграждение?
Тази година пък Wikipedia получи половин милион от Сергей Брин, основателя на Google, и това е логично: повечето от нас ползват Google за изходна точка на търсенията си дори когато става дума за търсене в Wiki. Но пък и много от нас вече се питат: какъв е смисълът от моите $5, ако нечий милион поставя под въпрос независимостта на начинанието?
Та ето така стоят нещата с независимостта, а оттам – и с безпристрастността на Wikipedia.
Как стоят нещата с българската част от нея? Доста зле, бих казала. Трудно може да се каже кое надделява: дали злоупотребата със сайта за лични промоционални цели или най-обикновената небрежност, но ако това може да е утешение, едва ли са парите.
Всъщност, знае ли се? За илюстрация на съмненията си ще ползвам един единствен, но щедро обговорен у нас и по света случай, в който ставаше дума именно за пари, за някакви си $50 000. Става дума за „откритата” от Кирил Кадийски поема на Блез Сандрар „Легенда за Новгород”, която бе после продадена за споменатата сума на колекционер. Случаят е отбелязан в раздела „Полемики” на статията за Кадийски, но така, че само биват посочени някои несъответствия, разколебаващи увереността за оригинал, като в същото време е пропуснато най-сигурното доказателство за фалшификат – компютърният произход на шрифта „ижица”, на който е напечатана книгата.
Драги редактори, при положение, че в мрежата има изобилие от информация по случая, в това число и доказателство черно на бяло от шефа на фирмата, в която е работила дизайнерката на шрифта, логично е да очакваме да поправите грешката си.

Блестящо сътрудничество | Култура – Брой 39 (2787), 18 ноември 2011

Тази седмица таблоидите ни зарадваха с прекрасна новина, дошла право от пресцентъра на МВР: американското Федерално Бюро за разследване и нашето Вътрешно министерство се обединяват за борба с организираната престъпност и с корупцията на всички нива. Приоритетите на това тяхно сътрудничество, обаче, ще са в областта на предотвратяване на киберпрестъпления. Ще се полагат специални усилия в борбата с финансовите измами в интернет, кражбата на самоличност и лични данни, с детската порнография и с международния тероризъм. За целта ръководството на ФБР ще изпрати в България агент, който да работи заедно със служителите от сектор „Компютърни престъпления“ към ГДБОП – МВР.

Под закрилата на такъв могъщ тандем със сигурност ще спим спокойно. Може би от време навреме някои от нас ще се сещат и за някои специфични периоди от историята, като например за 50-те години на миналия век в САЩ, когато дейността на ФБР далеч не се е ограничавала единствено с преследването на престъпници. Колко привързани са били длъжностните лица под директорството на Едгар Хувър към следенето на лидерите на движенията за граждански права – левичари, феминистки, борци за правата на черните, на дисидентите и влиятелните личности (и на техните близки), на обикновените граждани, позволяващи си да критикуват съществуващия социален ред. И колко охотно са били използвани технологиите за тези цели. За шпионски цели е била създадена дори специална програма, така наречената COINTELPRO, (съкращение от „COunter-INTELligence PROgram, „контра-разузнавателна програма”), включваща съмнителни от гледна точка на закона практики, като домашно наблюдение, подслушване на телефони, анонимен тормоз, фалшифициране на информация с цел дискредитиране пред обществото.
Но какво значи законът за ФБР? ФБР е законът!
Като стана дума за закони и за технологии, забележителен е т.нар. CALEA (Communications Assistance for Law Enforcement Act) или Закон за комуникационната помощ при правоналагането, приет през 1994. Причината: технологичният бум в телекомуникациите. Целта: чисто практически да се улесни и дори гарантира следенето. Вграждането на особен вид интерфейси в телекомуникационната техниката се вменява на производителите й и на доставчиците на телекомуникационни услуги като задължение. Това автоматично ги превръща в пасивни сътрудници на разузнаването, тъй като прави възможно прихващането на сигнали за целите на правоприлагането (и за какви ли не още) без тяхно участие в реално време.
И тъй като изискването да се сложат съвместими с целите на CALEA интерфейси налага компаниите да подменят хардуера и софтуера в системите си с нов, а това е свързано с разходи, американският Конгрес предвижда финансиране за един определен период от време на тези разходи с пари от бюджета. Гражданите в Америка сами заплатиха подслушването си.
Това, обаче, съвсем не е всичко! През 2007 ФБР похарчи няколко десетки милиона и за системата DCSNet (Digital Collection System Network). Тя, както може да се предположи от името й, се занимава със събиране, съхраняване, индексиране и анализ на комуникационни данни, позволявайки директен достъп до наземния и безжичен трафик.
Може би трябва да посветя няколко думи и на местния партньор на ФБР, нашето Министерство на вътрешните работи, макар че какви ли следва да са те след изказването на настоящия директор на ФБР, Робърт Мълър, за уважението, което заслужава то в борбата срещу корупцията във всичките й форми?
Дори и да не сте пряк потърпевш или заинтересуван от темата, дори и да не сте стигнали до грами на wikileaks, маркирани с ID, съдържащо в себе си думичката „SOFIA” , напоследък не може да не сте попадали на широко разпространеното в мрежата изказване на бившия посланик Пардю относно корупцията у нас, а именно, че тя е чудовищна и на всички нива.
Не се впрягайте! Важното е, че, по думите на Мълър, сътрудничеството между ФБР и МВР е по-добро от всякога. А и влиза ли ви в работата по какъв начин една американска служба ще изпълнява задълженията си към Америка в един все по-трудно предвидим район?