Лица срещу маски | Култура – Брой 38 (2786), 11 ноември 2011

Моето лице не е ничия фирмена тайна… – тези думи на виенчанина Макс Шремс цитираха масовите медии тия дни, в това число и някои наши.  Поводът: Шремс, който е студент по право и притежател на FaceBook профил, е решил да съди компанията заради незаконните неща, които прави, а именно да съхранява и обработва информация на потребителите си, да им съставя обемисти досиета, надхвърляйки в това отношение дори каноничните примери за незачитане на личната неприкосновеност, КГБ и ЦРУ. В добавка на това и напълно в разрез с европейските закони, компанията затруднява потребителите си по всякакъв начин да изискат и получат събираната за самите тях информация, а ако все пак благоволят да я предоставят, проявяват престъпна небрежност при съхраняването и транспортирането й.
Вече на всички ни е ясно, че с личната ни информация се търгува. Социалната и уж обществена уеб отдавна служи на лични бизнеси и користни интереси, но едва напоследък стана ясно и нещо друго – доколко ефективни могат да бъдат същите тези комерсиализирани и наблъскани с шум и спам виртуални мрежи при организиране на мащабни и не съвсем мирни действия в реалността. Това тяхно качество изправи още един играч на сцената, Държавата, с нейната дълга сянка – разузнавателните агенции и всевъзможните служби за сигурност. Нещата започват да изглеждат по Оруеловски зловещи, а играта – по-сложна и с по-непрозрачни правила от всякога.
Ето по този повод как Associated Press представя ситуацията с FaceBook и изобщо със социалните медии: В един безименен индустриален парк във Виржиния, в една безлична тухлена сграда, ЦРУ проследява около пет милиона туита дневно.
В Центъра за отворен код на агенцията в МакЛийн пък, екип, наричан „отмъстителните библиотекари”, също се е задълбочил над Facebook статуси, вестници, новинарски телевизионни канали, локални радиостанции, интернет чатове, прихванати тайно телефонни разговори – всичко и навсякъде, на всички езици, до което някой може да има достъп или свободно да сподели.
Благодарение на тази си новопридобита компетентност ЦРУ успява да предостави на Белия дом нещо като „синоптична” прогноза в реално време за районите, в които евентуално се очаква да се случи нещо, примерно в района, където, след атака на морски тюлени, е бил убит Бин Ладен, и да се ангажира с прогноза дали Средният Изток е узрял за бунт. Този отдел е създаден по препоръка на Комисията 9/11 като приоритет в борбата с тероризма, така че напълно може да се вярва на Дъг Накуин, директора на този център, който твърди в едно свое интервю за Associated Press, че в центъра отдавна са наясно, че социалните медии в Египет могат да се окажат важен фактор и заплаха за режима. И че са разбрали преди всички, че революцията се е задала, просто никой не можел да каже точно кога ще избухне.
Дали тази ефективност на социалните мрежи в организирането на бунтове не е причината, поради която напоследък на масмедиите им е позволено да се занимават толкова с тях? Може да звучи параноично, но мащабната дезинформация тепърва предстои.
Дали плъзналите тези дни из интернет обръщения към гражданите на света уж от страна на прочутите Anonimous за намерението им да хакнат Facebook на пети ноември[1] не са част от опита да бъде дискредитирана мрежата като инструмент на революцията?
Това е нашият свят сега. Ние съществуваме без националност, без религиозни пристрастия. Ние имаме правото да не бъдем надзиравани, дебнати, използвани с цел нечия печалба. Ние имаме правото да не живеем като роби.
Ние сме анонимни.
Ние сме легион.
Ние не прощаваме.
Ние не забравяме.
Очаквайте ни.
Така завършва това обръщение на Anonimous, които, в интерес на истината, в момента имат по-насъщни проблеми за решаване, свързани с отвлечения от мексиканския наркокартел Сета техен член. Пети ноември мина, Facebook продължава да съществува. Опитва ли се някой да свали маската на Anonimous и да впише в „профила” им, че са лъжци?


[1] Пети ноември е денят, в който Англия си спомня за Барутната афера, застрашила Британската империя през 1605 с фойерверки и топовни изстрели. Гай Фокс, под чиято маска Anonimous крият лицата си, е символът на тази афера и изобщо на антиправителствените заговори

Относно свободата | Култура – Брой 37 (2785), 04 ноември 2011

На 29 октомври интернет навърши 42 години, а това е добър повод за размисъл на тема свободата в мрежата. Конкретно: на 12 октомври т.г. бе публикувано официалното становище на Европейският надзорен орган по защита на данните (ЕНОЗД) за влизане в сила на предложението от 24 май т.г. на Европейския парламент и на Съвета за регламент на правата на интелектуална собственост. Това предложение засягаше условията и процедурите за действие от страна на властите в случаите, когато има подозрение за нарушаване на закона за интелектуалната собственост на територията на Европейския съюз, и имаше за цел да доведе до подобряване на вече установената правна рамка.
В точка 8 от увода на този документ пише:
Въпреки че не е изрично посочено в текста на предложението, при разглеждане на … приложения стандартен формуляр за кандидатстване от притежателите на права се оказва, че процедурите, установени от Предложението, могат да включват обработка на данни за заподозрените в нарушаване на правата на интелектуална собственост физически личности и организации. ЕНОЗД подчертава, че данните на заподозрените в престъпления се считат за чувствителни данни, което изисква специални предпазни мерки при обработка.
По-нататък в документа става дума за съхраняване на въпросните формуляри в една централна база данни, която ще бъде наречена COPIS и която все още е в своята подготвителна фаза. COPIS ще бъде централизирана платформа за обмен на информация по време на операции в случай на нарушение на авторските права. Целият обмен на данни, придружаващи документите и уведомленията на оторизираните лица в държавите членки, ще намери мястото си в COPIS.
Огромната маса потребителите на интернет, обаче, трябва да настояват Европейската комисия да обясни възможно най-подробно спецификата на тази база данни COPIS, която възнамерява да създаде и която ще съдържа чувствителната лична информация на заподозрените в нарушаване на интелектуални права. А именно: трябва да бъде обяснено кой ще има достъп до тези данни, кой ще има възможността да ги променя и колко време ще бъдат съхранявани.
ЕНОЗД, който е отговорен пред евроорганите за ненарушаване на законите за защита на личните данни, твърди, че е в готовност да помага на Комисията да създаде „удобна за опазване на данните“ база (data protection compliant), но не ще и дума, че всеки достатъчно квалифициран ползувател на интернет сред нас би се притеснил, че отново всички сме в ситуация „виновни до доказване на противното”.
Каква е ситуацията у нас? В околоизборната надпревара по демагогия е трудно да се правят прогнози, но от Интернет общество – България са се постарали да зададат въпроси относно регулацията и свободите в интернет на кандидат-политиците. Отговорите на трима от тях (Кунева, Калфин и Плевнелиев) могат да бъдат прочетени на сайта на Интернет общество и да се види, че най-привързан към регулацията на Интернет и най-конкретен в намеренията си измежду тримата е Росен Плевнелиев.
Годишнината, обаче, си е годишнина. Трябва да ни зарежда с положителни очаквания и да ни вдъхновява за действия. Един смислен начин да се отпразнува рожденият ден на мрежата бе инициативата Освободи Интернет, целяща да събере максимален брой частни лица и компании, които да направят безжичния си интернет достъпен за всички на датата 29 октомври.
На мрачния глобален и локален фон, обаче, слоганите на тази кампания звучат леко наивно и подвеждащо оптимистично. Комплексният проблем за свободата в интернет надхвърля чисто технологичната представа за отворени рутери и изключени „файъруоли” и при все, че идеята е добра дори само заради това, че подчертава за пореден път зоната на неминуемия сблъсък в хода на прогреса – нуждата от техническа мощ и отвореност, противопоставена на комерсиалните ограничения. По-адекватен за отпразнуването на рождения ден на Интернет ми се вижда друг един слоган, обикалящ тия дни мрежата: „Кажи НЕ на ACTA*. Попречи на ACTA да открадне Интернет. СЕГА.”
Това – по повод церемонията по подписването в началото на октомври т.г. в Токио от редица страни на съглашението. Европа, Мексико и Швейцария все още не са го подписали, но присъствието им на церемонията, според осведомителни агенции като Ройтер, „потвърждава готовността им”.
 *ACTA е Търговско съглашение за борба с фалшификатите (The Anti-Counterfeiting Trade Agreement или ) – многостранно съглашение, целящо установяване на международни стандарти в опазването на интелектуалната собственост. В широкия обхват на ACTA влизат и правомощия по опазване на Интернет от пиратството.

Интернет на помощ | Култура – Брой 36 (2784), 28 октомври 2011

Ако искате да разберете с какво са се сблъскали десетките хиляди живеещи извън страната ни сънародници в предизборните месеци и дни, достатъчно е да посетите сайта „Искаме да гласуваме”, за който писах още в началото на сезона. В момента той е нещо като хроника на тяхната борба с Министерството на външните работи, което не само не ги е улеснявало в упражняването на гарантираното им от конституцията право на вот, но като че ли им е пречило с неочаквани и необосновани претенции.
Първата претенция на МВнР е относно електронните формати на подаваните заявления за гласуване. Оказва се, че изискването е заявлението да е само и единствено в електронен формат PDF. В Изборния кодекс няма подобно изискване, а освен това, от съществено значение е и фактът, че съхраняването на документи в PDF формат изисква съответните (не безплатни) хард- и софтуер, както и известни умения, т.е., в разрез е с изискването на Изборния кодекс гражданите да бъдат облекчени.
Следващата претенция на Министерството е дори още по-изненадващо нелогична: оказва се, че в германските градове Хамбург, Дармщат и Магдебург няма да бъдат образувани секции. Причината: нужни са минимум 100 заявления. Това е абсолютна новост за гражданите, защото на сайта на МВнР от месеци стои информация, че в тези градове, както и в още три, са достатъчни и 20 заявления (по чл. 44 на Изборния кодекс). Според закона, няма разлика между видовете консулства, но според МВнР явно не е така. МВнР, обаче, нито дават обяснения защо тълкуват закона по този начин, нито бързат да обновят информацията на сайта си, въпреки вдигнатия в българските медии шум.
Следващият гаф е липсата в публикуваните от МВнР списъци на много от заявителите, въпреки коректно подадените им заявления. Вместо извинение и поправяне на грешката, следва нов гаф: над 1500 заявления в списъка на гласуващите в чужбина са дублирани – съвпадат трите им имена, секцията за гласуване в чужбина и адресът им в България.
Може ли целият този хаос да стане още по-лош? Оказва се, че да. В грубо нарушение на Изборния кодекс и Закона за защита на личните данни, МВнР публикува в интернет списък на всички заявители от чужбина (над 36 000!) с техните адреси в България. Отново не следват извинения. Файлът е премахнат от сайта на МВнР, за да се появи отново там без предупреждение дни след това.
Независимо че настоящите избори са поредният откровен фарс и много от нас не са сигурни в собственото си отиване до урните, не може да не се питаме – а каква е алтернативата пред нашите сънародници в чужбина? Ще се примирят ли с невъзможността да гласуват или нещо ще предприемат? Всъщност, нещо вече е предприето и то с помощта на интернет. В последния ъпдейт на сайта на Обществените съвети на българите в чужбина  с дата 21 октомври се съобщава новината за пилотен електронен вот за избор на Преходни обществени съвети, който ще се състои от 23 октомври до 3 ноември. Гласуването може да стане през личния FaceBook профил на всеки, като тайната на вота и възможността всеки гласоподавател да провери дали гласът му е бил преброен правилно се гарантира технически от системата HeliosVoting, използваща публичен, отворен код.
Преди да завърша с това за какви точно Преходни обществени съвети става дума и какво точно ще вършат те, редно е да вметна няколко думи за инициатора – Обществените съвети на българите в чужбина.
Тези Обществени съвети са независими изборни органи, които работят на обществени и доброволни начала. Целта им е да защитават интересите на българите по света напълно безкористно и независимо от държавните организации.
И така, за какъв точно вот става въпрос? Този вот няма нищо общо с проведените току що у нас избори, а близостта на датите е с практичната цел – да се използват опашките в посолствата за агитация и за сондаж за мнението на гражданите, дали одобряват идеята за такива временни комитети, които да организират следващите парламентарни избори. Дотогава се очаква комитетите да зафункционират законно и да се намесят в организацията на изборния процес, като настояванията ще са конкретни: за електронно гласуване, за повече секции, за отделен многомандатен избирателен район в чужбина, за регистриране на гражданите по настоящ адрес и изобщо – за всичко онова, което ще предотврати недоразуменията, допуснати от МВнР на тези избори.

Окупирай Виртуалното | Култура – Брой 35 (2783), 21 октомври 2011

Всички успяхме да забележим това: нещо започна да се случва със света. След зимата на гръцкото недоволство и арабската пролет, последваха европейското лято на отчаянието и палатковите лагери в Тел Авив, а също така и вълненията след корупционните скандали в Индия и къде ли още не. Ако има нещо общо между тези събития, то е, че те бяха инициирани и координирани във виртуална среда, за да се случат в реална.[*] Кулминацията на тази вълна, обаче, тепърва като че ли предстои и признак за това е обхваналото света на 15 октомври движение Обединени за глобална промяна (United for global change). То е глобалното продължение на започнала на 17 септември в Южен Манхатън локална мирна демонстрация Окупирай Уолстрийт (OccupyWalstreet).
Що за движение е това? Има ли си предистория? Има и тя е свързана с интернет. Инициатор е канадската група Adbusters, известна още от 90-те с громящото рекламната индустрия и комерсиализирането на IT сферата едноименно електронно списание.
Солидарни с Adbusters саи прочутите хакери аnonimus с все последователите си. Тук са и Wikileaks, и левичарите от NYC General Assembly, и U.S. Day of Rage. Това окупационно движение, обаче, не е нито ляво, нито популистко дясно, нито пролетарско, нито анархистко, нито хипи, нито пък е движено от някаква еуфория, подобна на тази през 60-те. Това е движение на здравомислещите. На тези, които работят, плащат данъци, грижат се за децата си и са готови на всичко, за да опазят бъдещето от изпадналите в делириум играчи на Уолстрийт. Тези окупации вече се случват на много места в света, без да са предвождани от лидери и без изрично да е посочена стратегия за постигането на големите цели – изменение хода на глобалната икономика, което отново поставя въпроса дали не става въпрос за поредното подобие на флашмоб – безцелно стълпотворение на хора, жадни да създават турбуленция в медийното пространство в замяна на своите петнайсет минути, пък макар и колективна слава. Реалното пространство, за разлика от медийното (или ако щете – виртуалното), е инертно. Нещата там се случват бавно и с усилие. Понякога това може да стане под формата на болезнено стълкновение и свързано с проливане на кръв. Може ли нещо, което и наполовина не е толкова страховито като „арабската пролет”, да промени хода на каквото и да било? Вероятно отново става дума за някакви чисто символични действия с чисто медиен смисъл? Щеше ли локалната Окупирай Уолстрийт да изглежда от глобална важност за света, ако не беше, в чисто географски смисъл, близо до „сърцето на злото” – нюйоркската фондова борса? Да не говорим за вниманието, което получава от влиятелни интелектуалци, като Чомски, Клайн и Жижек. Очаква ли се, че нещо толкова интелектуално, мирно и meta, може да окаже влияние на хода, по който се движи светът? Мисля си, че може. Защото – бидейки почти виртуални – тези протести се явяват критика именно на виртуалността, в която затъва световната икономика по волята на шефовете на големите развлекателни централи. Конвергенцията на инженерното чудо интернет със света на забавлението и парите, контролът, който маркетингът упражнява върху технологията, не носи никакъв прогрес на света, каквото и да ни убеждава пропагандната машина. Сега интернет си възвръща радикализиращия потенциал. Излиза от контрол, престава да бъде просто средство за забавление и поставя под въпрос смисъла на собственото си съществуване. Чисто телеологически.
С риск да прозвуча шокиращо, ще цитирам една част от речта на Жижек по време на Окупирай Уолстрийт, която грубо, но и ясно очертава проблема:
„В средата на април 2011 г. китайското правителство забрани излъчването по телевизията, във филми и романи на всякакви разкази за алтернативни реалности или пътуване във времето. Това говори добре за Китай. (…) Забележете, филмите, които постоянно гледаме. Лесно е да си представим края на света. Астероид разрушава целия живот и неща от този сорт. А същевременно не можем да си представим края на капитализма.”
Очевидно, историята, макар и обявена за приключила, все още продължава да се случва.


[*] Нашата „циганска есен” болезнено напомня по режисура случвалото се в Русия в 2005 г., отколкото случилото се на площад Тахрир в началото на тази година, затова не може да бъде сложена в този списък.

Последният капиталист? | Култура – Брой 34 (2782), 14 октомври 2011

Синхронността, с която често се случват събитията по света, изведена в глобалното и в същото време хиперобозримо пространство на мрежата, понякога изглежда поразително неслучайна. Смъртта на Стив Джобс, съвпаднала с кулминацията на движението „Окупирай Уолстрийт”, веднага се превърна в нещо повече от новина. За много от нас това бе поредния – и сега последен – пиротехнически трик на Джобс, предназначен да възпламени страстите, този път не с цел да бъде продаден някакъв култов продукт, а като повод за преосмисляне на фундаменталния спор за взаимодействието между частното предприемачество и държавата, за дебат относно бъдещето на капитализма най-общо.

Естествено, фаталистите и отрицателите биха видели в смъртта му своеобразна метафора за края на монолитния, продукционистки, в стил Томас Едисон и Хенри Форд, капитализъм.
Но нека малко по-детайлно! Що за капиталист е Джобс? Той е интересен с това, че не само като бизнесмен, но и като физическа личност никога не е бил в добри отношения със статуквото. Намирайки се буквално от самото си раждане в конфликт с институциите, той никога не е започвал с равен старт, но винаги е бил пръв на финала. Нежелано от физическите си родители дете, отпаднал от курса ученик, напуснал студент, уволнен от собствената си компания изпълнителен директор, многократно саботиран и предаван, в крайна сметка, Стив Джобс успява да се впише в най-новата история на частното предприемачество не със зъби и нокти и непочтени игри, а с иновациите си, със създаването на пет обекта на култ (Apple II, Macintosh, iPod, iPhone и iPad), а също така и да преобрази радикално пет могъщи индустрии (компютърната, телефонната, издателската, филмовата, музикалната). Това, което напоследък като че ли с най-голяма охота му признават, обаче, е една друга, по-скоро културна заслуга и тя е, че успя да изобрети образа на онова полумитично същество, обитаващо Силиконовата долина, надеждата на американската икономика за десетилетия наред, което не е просто хай-тек предприемач, а хибрид между бизнесмен, артист и бунтар.
Неговата стратегия? Тя е много комплексна. Освен да извади в най-подходящия момент на пазара най-добрия възможен продукт на най-добрата цена, Стив Джобс не подценява и силата на медиите. Той не просто флиртува с тях, улеснен от приятната си външност, той не просто гради медиен образ, той измисля истории: историята на добрия прогресивен Apple срещу потисника IBM, iPod срещу копирайт-изнудвачите от Universal, Sony BMG, Warner и EMI. Стив Джобс е винаги на страната на добрите. Винаги на страната на прогреса! Реалността съществува, но съвсем отделен е светът на възприятията на потребителите. И Стив Джобс никога не подценява възможността да зарадва потребителите си с приятната представа, че, бидейки потребители, те могат също така да са и революционери. Но тази икономика на възприятията май не е точно капитализмът в стил Едисон и Форд? Това е някакъв хиперкапитализъм, пораждащ, но и експлоатиращ смисъла.
Факт е, обаче, че докато през късните 90 всички в Силициевата долина се прегъваха под тежестта на дотком катастрофата, Джобс, току що завърнал се в собствената си компания (от която бе уволнен благодарение на административни интриги), не само успя да я спаси от банкрут, но и да се превърне в модел за подражание на новото поколение предприемачи от ранга на Зукърбърг и Сергей Брин.
Но нека отделя няколко думи и за ситуацията в света, на датата на която институцията, превърнала се в Символ на Провала на Институциите, си отиде. Покрай изобилието от некролози в социалните мрежи и в резултат на възбудата покрай „Окупирай Уолстрийт”, се появиха немалко лозунги в стил „Почивай в мир, Стив Джобс, да почиват в мир и китайските деца, изработили iPad-ите ти!” Всъщност, както може да се види от множеството снимки, протестиращите в Зукоти парк, а и не само там, се радват на добрата работа на своите Apple телефони и компютри.
P. S. Впечатлението, че „Окупирай Уолстрийт” е левичарско, антикапиталистическо мероприятие, е малко повърхностно, затова е редно да бъде цитиран и още един участник в демонстрацията, защитникът на регулирания капитализъм Джо Стиглиц, професора по икономика в Колумбийския университет, който, за разлика от любителите на лозунги, говори за разликата между „Уолстрийт” и „свободно предприемачество”, за „лошо разпределяне на капитала“ и „изкривена икономика”.

Storify | Култура – Брой 32 (2780), 30 септември 2011

Storify (сторайфи) е дума от британския журналистически жаргон от не много далечното минало. Означава „да оформиш нещо като история”. Това също така е името на една сравнително нова социална мрежа, базирана в Сан Франциско, която наскоро бе обявена от Time за един от 50-те най-добри сайтове на 2011. Storify спечели и тазгодишната британска награда Knight-Batten за иновации в журналистиката.
Какво представлява Storify? Това е сайт, който позволява на потребителите си да компилират свои собствени истории от туитове, facebook статуси, коментари, снимки, видео от други източници, давайки им понякога нов и неочакван контекст. Мотивът за това е сериозен: в информационния потоп ценните зърна истина се губят, а Storify дава възможността те да бъдат уловени, съхранени и споделени по най-бързия и ефективен начин с аудиторията.
Някои коментатори сравняват този инструмент с автоматизираното агрегиране на новини в Google News. Според други иде реч за филтриране, архивиране и куриране на съдържание, което става не с помощта на алгоритми, а което човек предприема чисто субективно.
Инструментът Storify има много предимства и първото от тях е, че не е нужно да сте квалифицирани в писането на истории, за да го правите. Достатъчно е да имате отношение към дадено събитие, (тема, продукт). Storify чисто технологически улесняване търсенето, компилирането, агрегирането, вграждането и редистрибутирането на вече споделено във всевъзможни формати съдържание в други социални мрежи. Storify също така не погазва и авторството – инструментът пази и вгражда в историята ви мета-данни за източниците ви. Освен това, Storify е безплатен и, поне засега, необременен от реклами.
Storify има и някои недостатъци. Преди всичко той не е прост за ползване. Компилацията на историите не става автоматично, налага се осмисляне на информацията. Трудоемка си остава и работата по подбирането на ценното съдържание. Освен това, далеч не всички потребители на Twitter, Facebook, Youtube и др. са съгласни да се ползва споделеното от тях, дори и да бъдат споменати като автори.
Под въпрос е също така и достоверността на ползваната информация. Ако се опитвате да създадете хроника на събития, на които не сте очевидец, лесно можете да се окажете подведен и подвеждащ. Можем да си спомним няколко фрапантни примера за злоупотреба с новите медии покрай т. нар. Twitter революция след изборите в Иран през 2009.
Някои пък виждат в Storify поредната атака на интернет срещу институциите, в случая институцията на традиционната журналистика. Къде отива репортажът, ако всичко се свежда до настолно занимание, ползващо репортажите на нежурналисти, на обикновени граждани, озовали се случайно на мястото на някое важно събитие. Нали тъкмо рискът да си свидетел на това, което описваш, те прави журналист?
Всъщност, дори и на най-активните журналисти понякога им се налага да си съставят мащабна и безпристрастна картина за някое събитие, на което не могат да са преки наблюдатели. Storify е отличен инструмент за целта. Освен да курира съдържание, той е от помощ и за създаване на отношение у публиката към описаното и да мобилизира за граждански действия иначе равнодушните потребители.
Този път като че ли технологиите се намесват, за да опровергаят твърдението, че историята се пише от победителите.
Всъщност, Storify не е единственият инструмент за куриране на съдържание. Има и други подобни услуги в помощ на журналистите: Storyful, Tumblr, Color. Facebook също се развива в посока, небезразлична към иновациите в журналистиката. Ако Storify получи публичност през втората половина на април т.г., то от началото на април във Facebook функционира услугата Facebook + Journalists. Информацията за нея засега е повече от скромна: „достигнете до своите читатели директно през Facebook в неговата 500 милионна аудитория… Ползвайте го като платформа за работа и общуване с други журналисти…”
Съвсем пресните обновления във Фейсбук, обаче, и на първо място инструментът Timeline, представен на проведената на 22 септември т.г. конференция на разработчиците от самия Зукърбърг, като че ли правят тенденцията повече от ясна.

Интернет и институциите | Култура – Брой 31 (2779), 23 септември 2011

Създадени в името на комфортно съвместно човешко съществувание, институциите често се оказват инструмент за ограничаване и потискане на човешката активност и индивидуалност. Горе долу същото може да се каже и за технологиите: човешко дело, предназначено да облекчава живота ни от тежестта на всекидневната борба за оцеляване, то в един миг буквално започва да ни тероризира.

Интернет, например, се е превърнал в силно деструктивен високотехнологичен инструмент за глобализиране и катализиране на противоречията между гражданите и институциите.
Защо се получава така? Защото технологиите бързо се комерсиализират. Те бързо попадат в плен на частния интерес, а той, както знаем, няма много общо с обществения. Ако и да сме се превърнали, обаче, от граждани в потребители на всевъзможни, в това число и административни услуги, съвременните технологии не са ни лишили от възможността и желанието за комуникация. Тъкмо напротив! Политиците и институциите са тези, които ни лишават от обратна връзка, обръщайки гръб на възможността, дадена им от технологиите. Един добър пример: демагог или не, Обама не беше некомуникативен политик в своята предизборна кампания. И победи.
Нека, обаче, погледнем какво се случва в мрежата у нас напоследък. Повишената активност на гражданите преди избори прави по-явна от всякога липсата на адекватно присъствие на институциите в интернет. Ако си позволя да класифицирам проблемите на едно съвсем тривиално, всекидневно ниво, става дума за три направления:
– сигурност на комуникацията на гражданите с тези институции поради необходимостта от предоставяне на ценна лична и фирмена информация;
–дезинтеграция в комуникацията между самите държавни институции;
– непрозрачна, финансирана неясно от кого, политическа активност в социалните мрежи, подменяща самата идея за гражданство.
У нас електронното правителство и електронният вот са все още неосъществима мечта, но първите стъпки към използването на Интернет за обществени нужди са направени. До 23.09.2011 г. на страницата на Сметната палата трябва да има достъпен единен електронен регистър за всички дарения в предизборната кампания на стойност над 1000 лв.
Също така, до 12.09.2011 г. на страниците на общините трябва да бъдат публикувани избирателните списъци, а до 04.10.2011 г. на страниците на МВнР и дипломатическите ни мисии – списък със заявили желание да гласуват граждани в чужбина.
Има и още една интересна инициатива, на която си струва да се спрем по-подробно – сайтът „За честни избори”. За него научихме в пресата още през лятото благодарение на Антоанета Цонева от Института за развитие на публичната среда. Той е задвижван от набралата популярност безплатна платформа Ushahidi. Създадена през 2007 г. от група доброволци в Кения, тя е била първоначално инструмент за овладяване на избухналия след президентските избори терор в страната. Целта е била създаване на „карта на насилието” на принципа на краудсорсинга чрез приемане на сигнали по безплатна телефонна линия и социални мрежи в интернет. Софтуерът Ушахиди е ползван и за наблюдение на парламентарните избори в Египет в края на 2010 г.
У нас предназначението му е да събира сигнали за нарушения на изборните правила. Текстове, снимки, видеа, изпратени онлайн, през Фейсбук, Туитър и мейл, ще се отбелязват върху картата на България, както и по местата на изборите в чужбина и ще свидетелстват за евентуални нарушения. В сайта пише, че ако в определено населено място е маркиран проблем, то на картата ще се отваря текстово съобщение с описание, снимки и видео. „За честни избори” си партнира с други краудсорс инициативи, като Crime.bg – карта на престъпността, и „Регистър на безследно изчезналите”.
Появиха се и други интересни предизборни начинания, измежду които си заслужава да се спомене едно студентско, i-izbori. Сайтът се е заел със събиране и анализиране на примери за неадекватна, непрозрачна или направо съмнителна предизборна реклама. (Вж. тук и тук)
Както сигурно става ясно, съвсем не е задължително технологиите да фрагментират общество ни, просто защото не е задължително да се комерсиализират и да излизат на пазара. Тъкмо некомерсиални начинания, като Wikileaks и Ushahidi, показват, че гражданската солидарност е възможна дори и в условия като днешните.

 

Лятно изобилие | Култура – Брой 30 (2778), 16 септември 2011

Един доста сполучлив виц се завъртя из мрежата в началото на юли, а именно, че медийният магнат Рупърт Мърдок се извинил на британската аудитория за скандалите с таблоида „Нюз ъв дъ уърлд“, закрил го, но тайно открил два чисто нови таблоида у нас – „Всеки ден” и „България днес”. Вицовете са си вицове, Рупър Мърдок не е собственик на новопръкналите се вестници, но едва ли е възможно да се измисли по-сполучлив начин да се опише скандално ниското ниво, до което е паднала така наречената традиционна преса у нас. Съдържанието дори на претендиращите за официозност наши медии е от такова естество, че дори и без тежките обвинения, сполетели „Нюз ъв дъ уърлд“, те трябва просто да се извинят на аудиторията си и да изчезнат. Вместо това, собствениците им преливат от ентусиазъм да ги клонират и да ни заливат със „сводки” за шеметния си пазарен успех, гарнирани с мними „анализи“ и „прогнози“ как божем ще се развие „битката“ между поредните два „конкурента“ на „пазара”. Към масовите жълти таблоиди можем да прибавим и скъпите, никому ненужни, но претенциозни лайфстайл продукти, цели два от които се появиха само през това лято – „Сезони” и „Биограф”.
Колко ли точно струва тази индустрия на заблудата?
Ето на какво обяснение за този инвеститорски ентусиазъм се натъкваме в мрежата, конкретно в случая с таблоидите: „Целта ни е да върнем доверието на потребителите и да ги откъснем от компютърния екран. Инвестицията ни е сериозна и в момента продуктът е най-доброто съотношение между обем, цена и цветен печат на всички страници”. – това са думи на Недялко Недялков, председател на редакционния съвет на „България днес“.
Намеренията за връщане на доверието на аудиторията не с качествени новини и грамотни анализи, а с четива от жанра на компромата и вулгарния (черен, розов, жълт) пиар, разредени с комерсиален лайфстайл сироп, звучат не просто несериозно, но и грубо подценяващо тази същата аудитория и алтернативата, която тепърва ще й предложат тези лоши, развращаващи технологии.
Работата ми е да пиша критично за технологиите и за web 2.0 в частност, за страничните ефекти от комерсиализацията на този медиум; за кондиционирането на масите, за работата с вниманието им; за възможностите, които се откриват тепърва пред събирачите на данни и манипулаторите. Покрай глобалното оживление напоследък около мащабния проект Wikileaks, обаче, а и на локално ниво и покрай българските им партньори Balkanleaks и Биволъ, доверието в революционната мощ на технологиите малко по малко се завръща.
Така че спокойно мога да споделя: макар и започнало с потискащ предизборен бум в жълтата преса, локалното лято завърши безшумно, но въодушевяващо с един кратък летен курс за журналисти, организиран в курорта Варвара от инициаторите на Balkanleaks и Биволъ – компютърния лингвист от Centre National de la Recherche Scientifique Атанас Чобанов и журналиста Асен Йорданов.
Курсът бе на тема „Защита на информацията в условията на полицейска държава“. На него, освен някои от най-активните ни и качествени журналисти, присъства и Анди Грийнберг от Forbes , както и специалисти по информационна сигурност, юристи, SEO специалисти, блогъри – неизбежно пъстър състав, доколкото новата журналистическа концепция го изисква.
Най-честите упреци към Balkanleaks и Биволъ като че са свързани с „тайминга” на публикациите, с тяхната времева координация с други политически събития и медийния фон у нас, издаващо уж самоцелна и манипулативна сензационност. Тези подозрения Атанас Чобанов отхвърли в едно свое скорошно интервю в предаването „Отпечатъци” на Мира Баджева по БТВ като напълно несъстоятелни с довода, че няма нито една публикация в сайта Биволъ, която да е продиктувана от политическа партизанщина или непридружена с вещественото доказателство на някой документ. А много често материалите там представляват синтез от широко разпространена из мрежата важна информация, която никой не крие, но на която по някакви причини и никой не обръща достатъчно внимание.
Естествено, касае се за „работа с вниманието на аудиторията” и някому това може да изглежда като манипулация, но, все пак, става дума за едно от базисните понятия, на които се крепи новата web 2.0 журналистическа доктрина.

Здрач посред лято | Култура – Брой 29 (2777), 29 юли 2011

Четем из медиите, че хакерската група „Лулз Секюрити“ била „отстреляла“ сайта на ЦРУ. Същите Лулз „убиха” Обама, „бомбардираха” „Нюз ъв дъ уърлд”, а после „убиха” и собственика му, Рупърт Мърдок. Това, защото „Нюз ъв дъ уърлд” писаха лоши неща за Асанж, а той, както знаем, е от добрите. Накрая светът научи, че Лулз на свой ред са били „убити” от колегите си Анонимъс. А пък Мърдок, според злата мълва, бил убил Шон Хор, при това в съвсем биологичен смисъл. (Шон Хор, разбъбрилия се журналист от „Нюз ъв дъ уърлд”, бе намерен мъртъв в дома си скоро след капитулацията на Мърдок.)
Не е ли странно: агресията става все по-символична, протестите – все по-мирни, революциите все по-кадифени, а войните все по-студени, докато накрая реалността не нахлуе през екрана или от страниците на някоя медия по най-шокиращ за сетивата ни начин! Но дори и тогава много от нас просто посягат към пуканките.
Докато пиша това, се случват две трагедии – бомбен атентат и стрелба в Осло и смъртта на Ейми Уайнхаус в Северен Лондон. Не е ли прекалено много за един уикенд? А за един месец? При всичката софистицираност на живота и проблемите ни и методите, с които ги решаваме, що за ситуация е тази, в която се намираме? Прилича на война! Точно така, намираме се в ситуация на война, само че информационна. Напоследък май този термин е доста употребяван. Само в българоезичната мрежа, която е пословично бедна, той ни препраща към цели 11 000 ресурса!
Но какво, все пак, означава „информационна война”? Кой и срещу кого я води? И как? Ако възвишената представа за войната като продължение на политиката с други средства е била актуална по времето на Клаузевиц, то Агамбен преобърна уравнението: политиката на съвременността е вече продължение на войната с други средства – медийни. Медиите изместиха отдавна оръжията от ръцете на властта, а битката от бойното поле се изнесе в други полета, тези на възприятията ни. PR щабовете на големите корпорации воюват срещу отделни държави, организации и личности. Медии се изправят срещу други медии. Журналисти срещу журналисти. Симулакруми срещу симулакруми. Ние, армията потребители, сме просто пушечното месо в тази игра! Медиите, тези могъщи корпорации, притежавани от още по-големи конгломерати, ни продават на едро на други отрасли, така че посредствената картина на този „свят от неща”, очертана от хоризонта на нечии частни интереси, не бива нито да ни учудва, нито възмущава.
Властите ни забраняват да се разхождаме с марихуана в джоба? Да употребяваме алкохол и обезболяващи? Да прилагаме билколечение? Да проституираме? Да продаваме органите си? Властите вместо нас решават, че трябва да регулират нашите собствени здравни, сексуални, семейни навици и стил на живот? Но чия собственост са тялото и животът ни и по какъв начин нанасяме вреда на обществото, позволявайки си да разполагаме с тях, както намерим за добре? Този държавнически стил на регулиране на популацията и нейния най-интимен свят Фуко нарече биополитика. А информационната война е интерфейсът на тази биополитика. Статистиката пък – сърцето на нейната (привидна?) рационалност.
Във времена, когато властта изглежда легитимна единствено, когато демонстрира здрав разум, мерки като горе изброените се провеждат под благовидния претекст за опазване на обществената хигиена, респ. живота, а не под заплахата от смъртно наказание. Но властта си е власт и от raison d’état до налудните теории като евгениката и т. нар. „state racism” крачката е нищожна.
Ето, например, малко официална статистика от страницата на ФБР, която драстично се разминава конкретно с мейнстрийм мнението за някои нечисти малцинства и по-точно – с пословичните с тероризма си мюсюлмани. Ето и малко европейска статистика от сайта на Europol. Изводът е ясен: терористичните актове, извършени от мюсюлмани, са нищожен процент в сравнение с този на буйстващите латиноси в САЩ и все по-набиращият популярност нацизъм в Европа.
Наскоро не чухме ли по БНР някакъв псевдонаучен коментар на арабиста Чуков за исляма като религия, „склонна да се фундаментализира”?

 

Сайбърпънк реминисценции | Култура – Брой 28 (2776), 22 юли 2011 Начална страница

Опитвам се да намеря максимално адекватен и благозвучен превод на термина memory circuits. Несъмнено става дума за „вериги памет“, но как би звучало това на аудитория с хуманитарно образование? Мъгляво, студено, безлично, лишено от поетичност? Поредното понятие-нашественик в светлите селения на морала, етиката и поетиката, обозначаващо поредния одиозен симулакър на човешката памет. Всъщност, в механизма, по който паметта ни оперира, няма нищо възвишено. Става дума за съвсем материални неща – съвкупност от електрохимични процеси между молекули белтък. Този механизъм е един и същ както когато запаметяваме абстрактни математически уравнения, така и Омирови хекзаметри, факт! Грубо погледнато, и изкуствените memory circuits правят същото – те са електрически вериги, които, за разлика от обикновените, пренасящи ток вериги, задържат и съхраняват електрическия заряд в себе си дори и след като захранването е било прекъснато, сиреч „помнят“.

Какво би станало, ако въз основа на тези сходства между невронните вериги в мозъка ни и изкуствените вериги памет си представим верига, която служи като електронен мост между тях – мост между човек и машина?
Всъщност, такава верига съществува. На 4 юли т.г. в онлайн изданието на научния седмичник Advanced Materials се появи публикация, озаглавена „Относно веригите от напълно мек материал: прототипи на полутечни устройства с характеристика на мемристори“ („Towards All-Soft Matter Circuits: Prototypes of Quasi-Liquid Devices with Memristor Characteristics“).
Разработката е на екип учени в университета в Северна Каролина, измежду които и един българин: д-р Орлин Велев.
Средство „меко и пластично, функциониращо крайно добре във влажна среда – подобна на тази в човешкия мозък“ – така определят новото изобретение участниците в екипа. Напоследък като че ли учените само с това се занимават – с всевъзможни разработки, вдъхновени от аналогията между мозък и компютър. Вече е ставало дума за мемристорите, разработвани от Бей Лю в Мичиганския университет („Култура”, бр. 15/2010).  Забележителното в новоизобретения вид вериги с мемристорни свойства е, че те наистина са полутечни. Конструирани от галиево-индиева амалгама, поместена в желе на водна основа, те имат физическите свойства ни повече, ни по-малко, на желатинов бонбон. А промяната в съпротивлението на металната капка се постига с тънък окисен слой по повърхността й.
Бидейки меки и влаголюбиви, тези вериги могат да бъдат имплантирани в жива тъкан много по-успешно от обикновените досегашни чипове и да извършват там най-различна работа – от наблюдение на биологичната активност на органи до мониторинг и събиране на данни. А ако въображението ни позволи – и много повече.
Коментарите в мрежата са учудващо лаишки и варират от шеговити подмятания относно възможните сладкарски заместители на желето до зловещи предчувствия за последствията от имплантиране на подобен синтетичен индиево-галиев „тумор“ във и без това проблемната дренажна система, наречена човешко тяло. Други пък се чудят по какъв начин мозъкът би разкодирал информацията, запаметена в този изкуствен носител, при условие, че интерфейсът между човек и машина, този единствен досега познат ни начин да общуваме с творенията си, на практика ще отсъства?
Аз пък се сещам за един термин, нашумял във времената на сайбърпънка през 90-те и препращащ към доста по-ранни неща, каквато е например инфо-психологията на Тимъти Лиъри. Става дума за мъглявия термин „wetware”. Той се състои от думата „wet” – „влажен“ и думата „ware“ – „изделие“ и в културата на сайбърпънка може да означава както данните, съхранявани от една биосистема (семе, животински зародиш, вирусна ДНК), така и електрохимията на мозъка и всичките тези модни психеделични средства за намеса в нея с цел нейното стимулиране.
Така че, в отговор на тези, които се чудят какво ще замени интерфейса между мозъка и импланта, бих употребила термина wetware, за да припомня главната цел на разработката на учените от Северна Каролина – да изнамерят точно този мост между човек и машина. Имплантът е този мост, този интерфейс. До какви светове ще ни отведе, можем само да гадаем. Научна фантастика, това е наука, която все още не се е случила, казват в мрежата. Останалото е въпрос на време.